Зиновий Юриев
Бързи сънища (24)

VIII глава

— Е, братко Джим, подаваме ли оставка?

— В какъв смисъл? — мрачно попита Потър и недружелюбно погледна лейтенанта.

— В буквалния. Не можем да открием убиеца, буксуваме на място. Единствената ни находка досега е пакетът с поялника и двете железни линии…

„Щурчо — помисли си сержантът. — Оставка… А какво ще ядем?“

— Не мога да разбера дали сте женен, или не сте? — попита той.

— И аз не мога да разбера.

— В какъв смисъл?

— В буквалния. Да сме се развеждали, не сме, ама и заедно не живеем, господ здраве да й дава.

— В какъв смисъл?

— В буквалния, братко Джим. Поне за това, че ме остави на мира.

— А децата?

— Нямам деца, господ нека я направи щастлива.

— А аз имам две.

— Поздравявам ви, колега.

— Трябва да ги храня.

— Хранете ги, само гледайте да не преяждат.

— А вие казвате — да подаваме оставка…

— О, господи! — изпъшка лейтенантът. — Защо, защо?

— Какво защо?

— Нищо — сухо рече лейтенантът, с рязко движение седна в кревата и провеси крака на пода. — Стига съмнения. Да вървим нататък.

— Добре. Но в каква посока?

— Ето в каква. Докато лежах и водех с вас чисто фатически разговор…

— Какво? Фактически ли?

— Фатически. Сиреч безсмислен. И тъй, докато безгрижно разклащахме въздуха, хрумна ми една комбинация. Преди няколко години подобно нещо много ми помогна. От главата ми не излиза брат Енок Бъртън, който е идвал при Колби в деня преди взрива. Ако не греша, пазачът ви беше казал, че той е пристигнал с чанта и не я е оставил в колата, а е тръгнал с нея към котеджа на Колби. Така ли е?

— Точно така.

— Тогава нека опитаме едновременно да зададем въпрос на Ян Колби и на Енок Бъртън, какво е имало в чантата.

— Как така едновременно? Да ги съберем заедно?

— Не, точно там е работата, че няма да ги събираме. Аз ще отида в Стипклиф, а вие в същото време ще започнете разговор с Колби. И двамата ще зададем на светите си събеседници един и същ въпрос. Шансът е едно на сто, че отговорите ще бъдат различни, тъй като престъпниците не са ги съгласували предварително.

— Престъпниците ли?

— И по този въпрос шансът е едно на сто. Значи според теорията на вероятностите имаме шанс само едно на десет хиляди. Не е толкова лошо.

— Но защо, защо сте решили, че Лина е убита от тия двама синта с жълти нашивки? Та това е…

— Нищо не съм решил, братко Джим. И не се вълнувайте толкова много за Синтетическата църква, иначе ще си помисля, че току-виж и вие сте почнали да се храните с таблетките им. Мистър Колби ми прочете цяла лекция за Християнската синтетическа църква. С удоволствие бих свалил от себе си товара на това разследване. Е, братко Джим, ще ги питаме ли?

— Нещо не мога да ви разбера. Ту говорите разумно, като възрастен и солиден човек, ту като дете.

— Тъкмо там е целият фокус, братко Джим.

— Къде е?

— Ето там. Чували ли сте израза „устами младенца глаголет истина“?

— Е…

— Мъча се да не заглуша в себе си гласа на младенеца.

— Само ми се подигравате!

— С вас, братко Джим, човек не може да се подиграва. Вие сте сержант и олицетворявате здравия разум. Стига де, стига, не се сърдете, нали трябва да храните децата си… Значи, тъй: аз отивам в Стипклиф, в седалището на синтовете, без да съм се обаждал предварително по телефона. Ако Енок Бъртън е там, още преди да вляза при него, ще ви се обадя, и вие веднага хващате Колби, замъквате го в котеджа и го питате какво е имало в чантата, с която е идвал при него колегата му. При това незабелязано ще вдигнете слушалката на телефона.

— Защо?

— Може би Бъртън ще поиска да се обади на Колби, преди да ми отговори. „Извинете, мистър Милич, викат ме за нещо…“ Или: „Ах, извинете, съвсем забравих, че трябва да изляза и да дам нареждания за изпращането на една партида христин за Екваториална Африка“.

— А ако Колби поиска да се обади на Бъртън?

— Той няма къде да излиза и няма кой да го повика. Не се отделяйте нито крачка от него, като футболен защитник при персонално покритие. Ясно ли е всичко?

— Ясно е — мрачно кимна Потър. — Само че не ми харесва. Вярно е, че мнозина се отнасят с присмех към синтовете, но според мене тяхната религия не е по-лоша от всяка друга. Ето аз съм фундаменталист, така са ме възпитали родителите ми, само че според мене и фундаменталистите, и конгрегационалистите, и баптистите са все едно и също.

— Виждате ли, братко Джим, нали ви казвам, че вече сте узрял за Синтетическата църква. Тъкмо на тая тема беше и лекцията на Колби. Чудесна лекция, няма що. Аз тръгвам.

* * *

Седалището на Християнската синтетическа църква се намираше в красива сграда, наподобяваща огромни стъпала, които водеха нагоре, към небето.

Милич я видя отдалече, още дълго преди да свърне от главната улица на Стипклиф, да мине през боровата горичка и воден от стрелките, символичните стъпала и големите букви ХСЦ, да спре на паркинга пред самата сграда.

Брат Енок Бъртън беше там. Лейтенантът се обади по телефона на Потър и се качи с асансьора на третото стъпало. Един синт с празни очи се надигна иззад бюрото и въпросително погледна Милич:

— За кого да съобщя, братко?

— Кажете, че е дошъл лейтенант Милич от Лейквю.

Синтът вдигна телефонната слушалка:

— Брат Бъртън? При вас е дошъл лейтенант Милич от Лейквю… Добре.

Синтът затвори телефона и се усмихна:

— Заповядайте, брат Бъртън ви чака. Осемнадесета стая.

Брат Бъртън се оказа пълен белокос човек на около петдесет и пет години. Ръкостискането му беше силно, усмивката — предразполагаща.

— Моля да ме извините, мистър Бъртън, но се занимавам с углавно дело, свързано с убийството на Лина Карадос…

— Знам, знам — нетърпеливо го прекъсна синтът. — Брат Ян Колби ми разказа.

— Толкова по-добре. Исках да ви задам един въпрос. Преди около седмица сте ходили в Лейквю…

— Точно така.

— И сте занесли нещо на мистър Колби?

Да не го гледа в очите като начинаещ следовател, но и да не пропусне мига, когато те се напрягат, веждите леко се сключват, челото се смръщва. Краткият миг, който не бива да се пропусне. Но брат Бъртън не току-тъй бе достигнал трета степен и носеше на ръкавите си жълти нашивки. Щом лейтенантът попита „и сте занесли нещо…“, той се извърна, за да си налее вода. Случайно съвпадение? Или опит на човек, който знае, че не винаги успява да контролира очите си?

— Хм… — бавно изхъмка синтът, отпи няколко глътки и внимателно остави чашата на бюрото. — О, не, доколкото помня… — Гласът му беше нисък, звучен, уверен. Глас, подходящ за четене на проповеди и за отговаряне на глупавите въпроси на полицаите.

— А какво имаше в чантата ви?

Все пак не удържа, помисли си Милич, като гледаше как трепнаха клепачите на синта.

— В чантата ли?

— Да, в чантата, която сте държали в ръка, когато сте оставили колата си при вратата и сте тръгнали към котеджа на мистър Колби.

— Ах, да, да, съвсем забравих — бавно избоботи синтът и лейтенантът си помисли, че все пак събеседникът му не е добър артист. — Не съм носил нищо на брат Колби, та затова не можах да си спомня веднага за чантата.

— А защо не я оставихте в колата?

— В чантата имаше ценни книжа…

По начало това не значи нищо, помисли си лейтенантът, но лъже. Звяр, попаднал в капан. Колкото повече се дърпа, толкова по-силно се затяга пружината.

— Лейквю е ограден. При вратата до колата ви е имало пазач…

— Хм… Сега, след като подробно ми описахте всичко, виждам, че обясненията ми трябва да звучат… хм… малко неубедително. Но когато спрях колата си при вратата, не се занимавах да анализирам доколко безопасно е да оставя в Лейквю чантата в колата. Изобщо не мислех за това. — Гласът на синта стана по-силен и забоботи с предишната увереност. — Елементарен инстинкт, който, уви, отдавна се е изработил у всички нас: като излизаш от колата, вземи със себе си ценните неща. Не искам да ви обидя, лейтенанте, но за съжаление голяма вина за този инстинкт имате и вие, полицаите… Надявам се, че не бях прекалено груб?

— Не, мистър Бъртън. Полицай, който се обижда от всяка забележка за работата на полицията, трябва да зареже службата си на втория ден. А най-добре е още през първия.

Гърлото на брат Бъртън леко изклокочи, той учтиво се засмя и опря длани върху края на бюрото. Не ставаше, за да покаже, че смята разговора за завършен, а само даде да се разбере, че е готов да стане.

— Благодаря ви, мистър Бъртън.

Сега вече стана и домакинът. Учтив човек — не смееше да задържа гостенина.

От вестибюла Милич се обади по телефона на пазача в Лейквю и го помоли да отиде в котеджа на Колби и да помоли сержанта да се върне в Буенас Вистас.

— Е, какво каза нашият мил синт? — обърна се той към Потър, след като влезе в хотелската стая.

— Нищо не знае. Не обърнал внимание дали изобщо е имало чанта.

— Умно.

— А другият? — лениво попита Потър.

— И той нищо. Отначало не можа да си спомни. После каза, че е взел чантата автоматически, защото в нея имало ценни книжа.

Потър уморен се отпусна върху облегалката на креслото. Червеното му лице бе леко побледняло, бръчките в края на устните бяха станали по-дълбоки. Бе се състарил с десетина години.

— Да не сте болен, братко Джим? — попита Милич.

Потър поклати глава:

— Не съм.

— Добре тогава. Оказа се, че един шанс е по-малко от десет хиляди. Точно както в аритметиката. — Сержантът притвори очи и Милич добави: — Все пак да не сте болен? Уморен? Огорчен, че негодникът още не ни е връчил писмено признание? Може би просто да помолим всички в Лейквю: „Господа, сержант Потър е уморен, затова настойчиво молим убиецът да направи признание. Сержантът приема от пет до седем. Молим по възможност да се носят и веществени доказателства.“

— Извинявайте, мисля.

— Какво има за мислене, братко Джим? Много интересно.

— Можете да ми се смеете, колкото искате. Вие сте лейтенант, а аз — сержант. Завършили сте университет, а аз не съм. Вие сте от Шервуд, а аз — от малко градче. Мене никой не ме познава, вие сте известен в полицията човек. Извинявайте, но е смешно да се подозира мистър Колби. Разбира се, вие не сте религиозен. Пък и аз, да си призная, отдавна не съм взимал в ръце светото писание. Но поне уважавам вярата на другите. Мистър Колби е вярващ човек. Пет минути да поприказваш с него — и веднага виждаш, че пред тебе е вярващ човек. Е, много са им странните неща, но и те вярват в същия Исус Христос, в когото са ме учили да вярвам моите родители.

— Едното няма нищо общо с другото, братко Джим. Можеш да станеш синт, твоя работа. Но докато си полицай, трябва да имаш бистра глава. Или вече сте си съставили твърдо мнение кой е убиецът?

— Не ми харесва тоя Лърнър… Като сапунче е, няма как да го хванеш.

— Вярно, че е негодник. Вместо да каже: връзвайте ме, току го усуква. И аз, братко Джим, не съм във възторг от мистър Лърнър, но не съм във възторг и от мистър Бюгъл, макар че, ако не греша, той е от друго вероизповедание — в религиозен и политически смисъл. Не ми харесва и мистър Медина. Е, и какво?

— Толкова много време мина…

— Да, мина. Престъпникът е умен. Това не е пиян тъпак, претрепал от бой някой барман. Главата му не е по-лоша от нашите. А може и по-добра да е. Единственото ни преимущество е, че не можем да зарежем разследването. Ние сме булдози, чиито челюсти са се затворили. И докато не открием убиеца, нямаме право да ги отваряме.

— Но не сме захапали никого…

— Да, никого. Захапали сме случая с експлодиралата кола на Лина Карадос в Лейквю. И няма да го оставим така. Аз поне няма да го оставя. Бих зарязал всеки друг случай, само не и тоя.

— Защо?

— Как да ви обясня, братко Джим… Може би защото… — Лейтенантът помълча малко, навел глава настрана. — Отдавна вече се кланяме на науката… Науката може всичко. Да разбие атома и да изпрати човек на Луната. Учеха ни да се молим на науката. Ученият се превърна в жрец. А после се разбра, че жрецът е гол. Не ни стана по-добре и не станахме по-чисти. Лъжата не стана по-малко и щастието не стана повече. Жреците на науката ни предадоха, както по-рано ни бяха предали политиканите, а още по-рано — свещениците. И аз не обичам учените, братко Джим. Не обичам жреците, които царствено се загръщат в несъществуващи мантии… А може би не е само това… И аз исках да стана учен. А станах полицейски копой. И сега трябва или да призная, че не съм сполучил, или да докажа на себе си, че учените не заслужават да им завиждам. Така или иначе, не ги обичам, братко Джим. Не ги обичам. И ще бъда щастлив, когато един от тая компания в Лейквю започне да се мята, след като е лапнал нашата въдица… Да, братко Джим. Ето ви и първото признание. Наистина, засега не на убиеца, а на полицая… А сега отивайте при своите наследници и при съпругата си и вярвайте в своя фундаменталистически бог. Че утре може би ще трябва да го смените с друг…