Зиновий Юриев
Бързи сънища (17)

I глава

Професор Хъмбърт се оказа точно такъв, какъвто си го представях: висок, прегърбен, старчески изящен. Още отдалече ни махна с ръка. Лицето му беше сериозно и разбрах, че за съжаление не съм сбъркал.

— Добър ден, Хю — поздрави Павел Дмитриевич.

— Добър ден, Пол — опита да се усмихне професор Хъмбърт, но от усмивката му нищо не излезе. — Как пътувахте?

— Отлично. Запознайте се с Юрий Чернов.

— Много ми е приятно — стисна ръката ми професорът. Кожата на неговата ръка беше суха, сбръчкана и хладна.

— Много ми е приятно — казах аз.

За мое учудване все още разбирах какво говори професорът.

Павел Дмитриевич не пита за Лина Карадос, помислих си аз. Дали да попитам аз? Хвърлих бърз поглед към Петелин, но той незабелязано поклати глава.

Приближихме се до няколко метални кръга, които приличаха на атракцията „колелото на смеха“. Но върху колелото нямаше хора, а куфари. Хъмбърт разпитваше Павел Дмитриевич за някакви хора, чиито имена ми бяха непознати, и изведнъж си помислих, че може би все пак съм се излъгал и мис Карадос е жива. Но сам не си вярвах. Вече я нямаше.

Взехме от въртящите се колела на смеха нашите куфари, минахме през митницата и излязохме навън. Тук беше по-топло, отколкото в Москва, нямаше сняг. Господи, ето ме вече в Шервуд, а къде е желанието да скачам като жребче, което ме изпълваше в Шереметиево?

Сложихме куфарите в багажника на колата, професор Хъмбърт седна на кормилото, завъртя ключа и като се вслушваше в боботенето на двигателя, изведнъж каза:

— Лина Карадос умря преди три ча̀са в болницата. Колата й вчера експлодира по неизвестна причина…

— Знаехме това — меко каза Павел Дмитриевич.

Дали заради акцента, или защото говореше на английски по-бавно, отколкото на руски, но думите му прозвучаха особено кротко и съчувствено.

— И аз си помислих, че мистър Чернов може да приеме този трагичен сигнал.

Мистър Чернов съм аз. Трябва да свиквам. Колата плавно увеличаваше скоростта си.

— Горката девойка! — каза Павел Дмитриевич. — Нещастен случай ли?

— Засега е трудно да се каже. — Без да се обръща към нас, старецът леко сви рамене и палтото му отзад се нагъна, заприлича на сбръчканата му шия. — Тръгнала вечерта за Буенас Вистас на среща със своето момче и по пътя колата експлодирала. Как, какво, защо — засега никой не знае. Жал ми е и за нея, и за това, че пристигането ви е помрачено от такова събитие. Като научих, че сте се съгласили да дойдете при нас, казах на Марта: „Марта, ще дойде Пол и всичко около него ще се завърти като във вихър. Както тогава, в Москва, когато за малко щеше да ни погуби с гостоприемството и енергията си…“

— Как е Марта?

— О, здрава е, доколкото може да бъде здрав човек на нашата възраст. И знаете ли, Пол, какво каза тя? Каза, че в деня на пристигането ви ще приготви истински руски обяд за вас. И ето… — Професор Хъмбърт замълча.

Стъклата бяха вдигнати, в колата беше топло и тихо с автомобилна тишина. Тая тишина се образуваше от множество звуци: равномерното бучене на двигателя, мекото съскане на топлия въздух от отоплението, щракането на чистачките. Насрещните коли профучаваха с меко шумолене.

Мълчахме. Гледах гърба на Хъмбърт. Шията на професора издаваше възрастта му. Както изглежда, той наистина беше на много години, защото имаше шия като на костенурка, само че тя се подаваше не от черупка, а от тъмносивото тежко палто.

— Извинете ме, приятели, че мълча — изведнъж каза професорът, без да откъсва поглед от пътя. — Повярвайте, много се радвам, че дойдохте… Но просто не мога да дойда на себе си. Лина Карадос… — Разбира се, че не можех да чуя как професорът изхлипа, но раменете му явно потрепнаха. — Тя… тя ми беше станала през това време като… дъщеря. Нали знаете, Пол, никога не съм имал деца. И изведнъж това момиче… В нея имаше толкова много живот, огън, закачливост… Най-неочаквано за себе си разбрах, че чакам с нетърпение всяка нова среща с нея. А Марта просто не я пускаше да си отиде. „Мисис Хъмбърт — започваше да се смее Лина, — не мога да се отнасям добре с вас.“ — „Защо?“ — питаше Марта. „Защото съм влюбена във вашия мъж.“ — „Лина, на тия години той не може дори да ти е дядо“ — казваше Марта. „Ах, мисис Хъмбърт, за какво ми е дядо — заливаше се от смях Лина, — имам си пълен комплект дядовци. Трябва ми мъж. Не съм имала още нито един мъж. Дайте ми го, а, мисис Хъмбърт?“ й знаете ли, Пол, тя наистина ме обичаше. Като дъщеря, разбира се. Виждах това по очите й. — Професорът въздъхна тежко и безнадеждно и въздишката му се чу дори на фона на работещия мотор.

Ние мълчахме. Какво можехме да кажем? С какви думи може да се облекчи болката, предизвикана от смъртта на близък човек?

— А къде е самият Шервуд? — обърнах се аз към Павел Дмитриевич на руски. — Нима летището е толкова далече от града?

— Не, ние не отиваме в Шервуд, а в Буенас Вистас. Това е мъничко градче, немного далече от Шервуд. Хъмбърт ми каза по телефона, че са в Буенас Вистас.

— Скоро ли ще стигнем в Буенас Вистас? — попитах аз професор Хъмбърт.

Това беше първият ми въпрос, зададен в Шервуд, и грижливо го бях конструирал в ума си, добре го бях репетирал и чак след това го изрекох на глас.

— Вече пристигаме, мистър Чернов.

Движехме се по улицата на моя сън. По същата улица — бих я познал сред милиони улици на милиони градове.

— Може ли да карате малко по-бавно? — помолих аз.

— О, разбира се.

Ето я и банката. „Кифърс банк“. И също, както и в съня, прочетох думата „банк“, но не можах да различа буквите на първата дума. Ако в съня си съм видял тая банка с очите на Лина, зрението ни би трябвало да е горе-долу еднакво.

Малко, спретнато градче. Дълга улица, застроена с ниски къщички.

Колата свърна по един съвсем тесен страничен път.

— Колата на Лина експлодира ей тук, съвсем наблизо. Преди още да излезе от Лейквю, горкичката. А ето го и Лейквю.

Сред високите борове се издигаше красива светла двуетажна сграда, а в храстите наоколо се гушеха няколко котеджа — също като почивна станция край Москва.

— Ей сега ще ви покажа вашето жилище. Ето го.

Колата спря на асфалтираната площадка пред входа на един забавен мъничък котедж с трогателен старинен вид, ако не смятаме телевизионната антена на покрива. Зад къщурката, отвъд назъбената тъмна дантела на храстите, проблесна с рибените си люспи ивичка вода. Да, разбира се, Лейквю. В превод това означава „изглед към езерото“.

Извадих куфарите ни от багажника и влязохме в къщурката.

— Надявам се, че ще ви е удобно — каза професор Хъмбърт.

— Разбира се, какво говорите — сви рамене Павел Дмитриевич, докато обхождаше бързо двете спални, малката гостна с телевизор и спретнатата кухня.

— Починете си, а в осем ще дойда да ви взема и ще отидем да обядваме у нас. Съвсем наблизо е. Разбира се, обедът няма да е такъв, за какъвто мечтаеше Марта… О, господи! — тежко въздъхна професорът, извади носната си кърпичка и избърса очите си. — Извинете ме, джентълмени.

Той бавно се наведе, с мъка седна в колата и започна да обръща, за да се прибере в къщи. Свали стъклото, направи жалък опит да се усмихне и викна с разтреперан фалцет:

— До осем!

— Добре, Хю, ще чакаме — каза Павел Дмитриевич.

— Павел Дмитриевич — рекох аз, — не исках да ви го кажа по-рано, но, така или иначе, трябва. Вече не чувам чуждите мисли. Опитвах много пъти. Не става дума дали ги чувам по-зле или по-добре, просто не ги чувам. Сякаш никога не съм ги чувал.

* * *

— Милич, знаете ли кой е Хю Хъмбърт? — попита капитан Трейг и погледна лейтенанта, който седеше в креслото и се опитваше да залепи спуканата цигара.

Той откъсваше парченце хартия от крайчеца на цигарата, плюнчеше го и се мъчеше да закърпи дупката, но лепенката не държеше и затова лицето на лейтенанта беше недоволно. Погледна капитана, без да го разбира.

— Слушайте, Милич, дори да вземете да кърпите чорапите си в кабинета ми, пак не бих могъл да ви увелича заплатата. Оставете цигарата и отговорете на въпроса.

— Хъмбърт? Знаменит астроном и физик.

— Прекрасно. Ето какво значи образован човек… Добре, добре, не ме убивайте с поглед. Вече съм свикнал с вашите убийствени погледи.

— Кажете, защо сте саркастично настроен само сутрин? — попита лейтенант Милич и с явно съжаление извади нова цигара.

— Защото сутрин главата ми е бистра. И ето на, току-що тая бистра глава беше при шефа и той заповяда да изпратя в Лейквю, близо до Буенас Вистас, нашия най-образован и най-умен служител…

— Кога да тръгна? — попита лейтенантът.

— Как се досетихте? — престорено-учуден, капитанът широко разпери ръце.

— Дедукция. От една страна, повикахте ме при себе си. От друга, трябва да изпратите в Буенас Вистас най-образования и умен служител. Знам, че най-умният и най-образованият инспектор в управлението съм аз. Ерго, както са казвали древните римляни, ще трябва да вървя в това градче.

— Боже, боже, какви хора работят при мене! Каква сила на ума, каква истински християнска скромност!

— Какво е станало там?

— Не знам подробности, но мисля, че професор Хъмбърт ръководи някаква програма или проект, който се финансира от фонда на Капър. Онзи ден колата на един от сътрудниците му експлодирала, а вчера сътрудникът умрял в болницата. Освен това снощи се установило, че са изчезнали всички материали, свързани с проекта. Като капак на всичко също вечерта от Москва са пристигнали двама руси, поканени от Хъмбърт да участвуват в изследванията. Нали знаете, че си сътрудничим с тях в много програми. Това е всичко, което знам.

— Сам ли да вървя, или ще бъдем двама?

— Съвсем сам. Казаха ми, че програмата не е секретна, но, от друга страна… как да ви кажа… крият я от печата. Затова е нужна пълна предпазливост. Ще започнете от полицията в Буенас Вистас. Мисля, че все ще могат да ви кажат нещо.

— А няма ли да се обидят, че се навираме в тяхната епархия?

— Няма. Те също са се обаждали на шефа. Тоя хитрец Брюнес бърза да се отърве от отговорност. Има поразителен нюх.

Два часа по-късно лейтенант Милич вече спря колата си пред двуетажната сграда на полицията в Буенас Вистас. Преди още да угаси мотора, до колата се приближи висок полицай със синкави бузи и попита:

— Лейтенант Милич?

— Аз съм.

— Мистър Брюнес ви чака.

Изглежда, че капитанът е прав, помисли си лейтенантът. Тук просто нямат търпение да се отърват от тая история. Учени, руси, съвместни изследвания — нека с всичко това да си блъска главата столичната полиция. А те ще могат все така кротичко да дремят в градчето си и да воюват с късогледите бабички, които паркират колите си на забранено място. Без лаврови венци, но и без тръни.

— Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо! — Началникът на полицията в Буенас Вистас подаде ръка на Милич. — Капитан Трейг ме предупреди, че ще дойдете тъкмо вие, и веднага ми олекна. С лейтенант Милич съм спокоен, рекох си аз…

„Как ме ласкае! — помисли си лейтенантът. — С истинско детско безсрамие.“

— Капитан Трейг ме запозна в най-общи линии със ситуацията. Кой тук се е занимавал с експлозията на колата?

— Потър. Той ви посрещна долу. Човекът с най-хубав цвят на лицето в целия град. Веднага ще го повикам, ако искате.

— Моля.

Докато влизаше, Потър вече вадеше от джоба си бележник. За разлика от Брюнес той изглеждаше обиден. Смята, че и сам би се справил, помисли си Милич.

— Потър, както вече се досещате, това е лейтенант Милич. Би трябвало да знаете името му… („Знаеш, че те ласкаят — помисли си лейтенантът, — но пак ти е приятно.“) Тъкмо сержант Потър се занимаваше с експлодиралата кола на мис Карадос…

— Извинете — прекъсна го Милич, — как е името й?

— Карадос. Ка-ра-дос. Моля ви, Потър, запознайте нашия гостенин с подробностите.

— В десет и десет на осми декември в полицията по телефона се обадил някакъв човек, който не казал името си и съобщил, че на шосето, при самия разклон за Лейквю, е експлодирала кола. Разклонът е на осем мили от нас. Дежурният веднага ме изпрати там. Мене и „Бърза помощ“. Тъкмо него ден бях на работа. Пристигнах на мястото в десет и тридесет. Колата наистина беше експлодирала. Беше „Вега-шест“ и повярвайте, почти нищо не беше останало от нея.

— Фотографирахте ли мястото на експлозията? — попита лейтенантът и по това, с каква гордост Потър утвърдително кимна, разбра, че полицията в Буенас Вистас не се занимава твърде често с фотография.

— Вече от самото място повиках по радиотелефона още една кола и помолих да вземат фотоапарат със светкавица. Ето снимките, нося ви ги.

Лейтенант Милич взе трите снимки. Разкривена, неузнаваема каросерия. Смачкан, усукан метал. Типичната смърт на века — сред ръждясало желязо.

— А собственичката на колата?

— Когато пристигнах, вече я бяха откарали в болницата.

— По какъв начин?

— Когато колите започнали да спират, привлечени от пламъците, някой забелязал, че близо до мястото на експлозията лежи млада жена. Била тежко ранена. Някоя мис Ван Хойзен с помощта на други я качила в своята кола и я откарала в болницата в Буенас Вистас. Така че „Бързата помощ“, изпратена от дежурния, се оказа ненужна. В болницата мис Карадос умря на другия ден, без изобщо да дойде в съзнание. Вътрешни кръвоизливи, изгаряния, да не говорим за фрактурите.

— Огледахте ли мястото на експлозията?

Потър погледна Милич с презрение:

— Разбира се. Ние не сме Шервуд, но…

— Стига, сержант. Щом искате да ми се цупите, ваша работа. Те са от столицата, а ние тук… и така нататък. Няма да ви разубеждавам, понеже, щом човек е решил да се сърди, винаги ще намери повод за това.

Потър изведнъж се ухили:

— Що се отнася до столицата, много точно го формулирахте, но няма да ви се сърдя.

— Отлично.

— В десет часа вечерта, разбира се, е тъмно, а и времето завчера беше ужасно. Дъжд, вятър. Затова направих основния оглед на другия ден рано сутринта. Преди всичко мястото на експлозията. Колата е идвала от Лейквю и е избухнала точно преди да излезе от страничния път на шосето.

— Успяхте ли да определите характера на експлозията?

Сержант Потър поклати глава:

— Страхувам се, че не. Тук нямаме специалисти по експлозиите, а аз не можах да стигна до никакво определено заключение.

— А до неопределено?

— Според мене, експлозията не е била случайна.

— Защо смятате така?

— Преди всичко защото много рядко кола може да експлодира на съвсем равно място, без да е станала катастрофа, без удар. Освен това експлодира кола, в която пътува човек, работещ в секретен проект, а същия ден пристигат руси…

— Е, колега, това не са доказателства. Прилича по-скоро на белетристика.

— На какво?

— На литература.

— А… Нали и аз казвам, че това не е определено заключение. Не са дори и косвени доказателства. Така да се каже, общи рамки.

— Това ли е всичко?

— Не. Намерих една почти цяла метална линия и парче от друга.

— Линии за чертане ли?

— Да.

— И какво?

— Мис Карадос нищо не е чертала…

— Но нали…

— Не, в Лейквю ми обясниха, че не е имала никакво отношение към техниката. Абсолютно никакво. А младите девойки на деветнадесет години, които нямат никакво отношение към техниката, обикновено не държат в колите си две метални линии.

Потър тържествуващо погледна Милич и той се засмя.

— Правилно, сержант, така им се пада на столичните горделивци.

— Ама аз…

— Не се стеснявайте, тъпчете ги.

— И това не е всичко — театрално каза Потър, като за по-голям ефект направи пауза и добави: — На края на едната линия, оная, която беше почти цяла, забелязах някаква грапавина. Оказа се, че са следи от калай.

— Значи, мислите, че линиите са били част от взривно устройство?

— Да — гордо кимна Потър и лейтенантът, загледан в месестото червено лице на сержанта, си помисли, че нищо не разбира от физиономии и че Потър е по-умен, отколкото му се е сторило.

— Сигурно сте прав — умислен каза Милич. — Наистина има такива саморъчно направени бомби за кола. Към две метални линии се спояват проводници, които водят към детонатора. Линиите се изолират една от друга така, че между тях да има някакъв изолатор, например гума, и се разполагат една над друга като крокодилски челюсти. Краищата на челюстите се пъхват в амортизационните пружини на колата. При първото по-силно друсване пружината се свива, краищата на линиите се допират, електрическата верига се затваря — и готово, сержант Потър започва да лази по мястото на експлозията. Браво, сержант, искрено ви го казвам.

Червеното лице на сержанта доби тухлен оттенък и Милич разбра, че събеседникът му се е изчервил.

— Никога не съм се сблъсквал с такива неща — рече Потър, — но веднъж четох за тях. Не помня точно в коя книга, но си спомням, че ме порази колко подробно беше описано всичко. Като в ръководство „Направи си сам“.

— Ръководство… хм… Престъпленията са може би единственото нещо, на което хората не бива да се учат. Откъде ли се взема толкова фантазия!…

— Имате право… Спомням си и това, че в книгата подробно се описваше кой проводник накъде отива. Батерия, детонатор, взривно устройство. И близо два часа пълзях из мократа трева, в храстите. Намерих няколко парченца от тънки проводници, каквито не се използуват в електрическите инсталации на автомобилите.

Милич погледна началника на полицията в Буенас Вистас, който кротко седеше в креслото си и с бащинска гордост гледаше Потър.

— Мистър Брюнес, как ще реагирате, ако ви помоля да ми дадете сержанта? На ваше място не бих се колебал. Ако успеем да постигнем нещо, лаврите ще са по равно. Както искате, така ще ги делим. Половината — на шервудската полиция, другата половина — на малобройната, но опитна и героична полиция в Буенас Вистас, която храбро защищава закона и реда под ръководството на своя скромен началник, уважавания от всички мистър Брюнес.

Брюнес добродушно се разсмя. Смехът му беше искрен и Милич реши, че най-много трябва да са го развеселили думите за скромния и уважаван от всички мистър Брюнес.

— Вие сте като оная…

— Змията-изкусителка!

— Точно така. Ами ако нищо не откриете? Професор Хъмбърт лети високо, там, където началниците на полициите от малките градчета никога не могат да се извисят, крилцата им са слаби. Какво ще стане, ако професорът се оплаче? А аз съм пред пенсия, вече съм излязъл на финалната права…

— Тъкмо това исках да ви кажа преди малко. Ако се провалим, виновен за всичко ще бъде лейтенант Милич. Нямате представа колко много ще се хареса в Шервуд тази идея.

— Че сте виновен вие ли?

— Да. Толкова много хора съм настъпвал от глупост по мазолите… А сега вече не мога да отвикна. Лош навик — да гледам какви гримаси правят собствениците на мазоли, когато ги настъпвам…

По лицето на началника на полицията в Буенас Вистас се изписа неподправен ужас и Милич си помисли, че той положително никога не е настъпвал никого по мазолите и изобщо, изглежда, не е ставал от бюрото си, с което отдавна се е сраснал: Дори не каза нищо по повод на мазолите. На финалната права преди пенсията най-висока цена има предпазливостта. Впрочем хората като Брюнес винаги вървят по правата, избягват виражите.

— Какво ще кажете, мистър Брюнес?

— Хората ни са малко и ме е страх, че…

— Както се изразихте, професор Хъмбърт лети високо и ако изведнъж му дойде наум, че полицията в Буенас Вистас не иска да помогне според силите си… На финалната права…

Брюнес хвърли бърз поглед към човека, който седеше пред него. Двадесет или дори двадесет и пет години разлика. Единият с младежка самоувереност се разхожда по мазолите на ближните си и се гордее с това, другият вижда само финалната лента, толкова желаната финална лента.

— Добре — въздъхна той. — Потър, ще работите с лейтенант Милич. И да не сте посмели да ми докладвате. Това е работа на Шервуд, а не наша, аз чисто и просто се опитвам да помогна. Ясно ли е?

— Съвсем ясно, сър.

— В такъв случай довиждане.

Когато излязоха на улицата, Милич каза:

— Ако не искате, можете да се откажете.

Потър само изхъмка, но нищо не отвърна.

— Добре. Тук има ли хотел?

— Има. Цели два. Мотел „Лейквю“, макар че от него езерото изобщо не се вижда, и хотел „Леман“.

— Кой е по-добър?

Потър сви рамене:

— Навярно хотелът.

— Добре. Ще оставя там нещата си и ще се свържа с професор Хъмбърт, а вие ще отидете в болницата и ще разпитате лекарите и сестрите дали мис Карадос е казала нещо.

— Тя не е идвала в съзнание.

— Знам. Но може да е бълнувала… нещо. Не знам как е с вас, Потър, но аз отначало всеки път съм съвсем сигурен, че нищо не мога да направя. Хората са замислили престъплението, старателно са го подготвяли, умни хора, способни на всичко, и аз, Хенри Милич, трябва да изляза по-умен от тях. А вие казвате — инспектор от шервудската полиция…

— Разбирам ви, мистър Милич.

— Хайде да минем на малките имена. Наричайте ме Хенри. Поне е с две срички по-късо от мистър Милич. Съгласен ли сте?

— Съгласен съм. А аз се казвам Джим.

— Прекрасно. Това поне разбрахме без особени трудности. А, още нещо: вижте в болницата дали дамата, която е закарала там Карадос, е оставила адреса си.

— Мисис ван Хойзен.

— Толкова по-добре. Ако намерите адреса й, поприказвайте и с нея.

— Добре.

— Обадете ми се по телефона в хотела. Ако ме няма, портиерът ще ви каже къде съм. Дайте ми вашите координати.

— Заповядайте. — Потър извади от портфейла си визитна картичка.

— Ако не греша, минах край някакъв хотел, като идвах насам. Той ли е?

— Да, на половин миля оттук. Вляво.