Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Быстрые сны, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2013)

Издание:

Зиновий Юриев. Бързи сънища

Фантастичен роман

Народна младеж — Издателство на ЦК на ДКМС, София, 1980

Библиотека „Фантастика“, №3

Преведе от руски: Иван Жечев

Редактор: Весела Сарандева

Библиотечно оформление: Божидар Икономов

Илюстрации: Димитър Бакалов

Художествен редактор: Димитър Чаушов

Технически редактор: Маргарита Лазарова

Коректор: Виолета Славчева

Първо издание. ЛГ VI.

Дадена за набор на 14.II.1980 година. Подписана за печат на 19.V.1980 година.

Излязла от печат на 21.V.1980 година. Поръчка №106. Формат 1/16/60×84

Печатни коли 18,75. Издателски коли 17,49. УИК 18.23.

Цена на книжното тяло 2,01 лв. Цена 2,09 лева.

Тематичен №23 9536322411/5617–64–80

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

София — 1980

С-3

© Превод: Иван Жечев, 1980

 

Зиновий Юрьев. Быстрые сны

издательство „Детская литература“

Москва 1977

История

  1. — Добавяне

XI глава

На другия ден се обадих на Нина по телефона и помолих за разрешение да я изпратя до къщи. Тя пак дълго сумтя в слушалката, мълчеше и най-после се съгласи.

Дойдох петнадесет минути преди уреченото време. По пътя едвам потиснах желанието си да купя букет цветя. Вече се бях приближил до бабичката в тунелчето край Белоруската гара и бръкнах в джоба за пари, когато изведнъж си представих как ще изглеждам пред входа на института. Като кандидат за женитба. Имбецил с букет. Въздъхнах. Бабичката съблазнително тръсна гробищно повехналите си цветенца и подканващо ме погледна. Извадих ръка от джоба, без да съм взел пари, и в очите на продавачката блесна радостно презрение. Така ти се пада, казваха те. И с цветя на нищо няма да приличаш, а без тях хич недей отива на срещата. Само ще биеш път. По-добре се прегръщай с телевизора.

А може би все пак трябваше да купя цветенца? Скромно букетче, поднесено на изследователя от благодарното зайче.

Изглеждаше, че в техния институт никой никога на никого не бе определял среща, защото всеки втори излизащ ме разглеждаше с огромен интерес. Или пък самият аз трепвах и се обръщах, когато страшно тежката врата изскърцваше и изхвърляше в облак от пара поредния младши научен сътрудник или лаборант.

Не можах да позная Нина. Разбрах, че стои край мене чак когато ми рече:

— Здравейте…

Засмях се.

— Господи — казах аз, — очаквах жена с бяла престилка. Виждал съм ви само с бяла престилка. Извинявайте.

Нина ме улови подръка.

— Жалко, че нямам чанта — въздъхна тя.

— Защо?

— В девети и десети клас се прибирах в къщи заедно с едно момче и то винаги ми носеше чантата. Своята и моята.

— Щастливо момче!…

Нина бавно и внимателно ме погледна отстрана, сякаш искаше да разбере дали мога да изпълнявам ролята на момче, което носи чанта. Господи, току-що бях гледал гордия Серьожа Антошин, който крачеше до Ала Владимирова и примираше от щастие. И ето — сега аз крача до моята Ала и също моля небето по-дълго да вървим така из студената ноемврийска киша, да усещам лекия допир на ръката й до моята.

— И какво стана с щастливото момче? — попитах аз.

— Стана мой мъж — бавно, сякаш си спомняше как е било, каза Нина. — А после… после, когато вече не беше нужно да носи чантата ми, се разбра, че нищо не ни свързва… — Нина тъжно се усмихна. Лицето й изведнъж се състари с няколко години.

Аз мълчах. От личния си опит на бъбривец знаех, че трябва да мълча. Всяка дума би прозвучала просташки. Всеки жест би бил оскърбителен, дори ако леко стисна ръката й. Никой друг не е толкова чувствителен към реакцията, предизвикана от собствените му думи, както бъбривецът. Твърде често той казва неща, които не е трябвало да каже.

Изведнъж Нина спря пред една осветена витрина. Там имаше манекен — „жена“ с дълга черна рокля, чиито краища бяха извезани със сърма. Пластмасовото лице на „жената“ беше напрегнато-нещастно. Сигурно й бе студено и черната рокля за сто и четиринадесет рубли и тридесет копейки не я радваше.

— Красива ли е? — попитах аз.

— Какво? Ах, за роклята ли питате? Красива е…

Отминахме витрината.

— Какво казва Борис Константинович? — попитах аз.

— Трябва да го разберете. — Нина сякаш се зарадва, че разговорът се прехвърли от нейното минало върху твърдата почва на нашия експеримент. — Естествено, той вижда, че се получава фантастична ЕЕГ. Никой никога не е наблюдавал такова нещо. И началото на първия бърз сън съвпада поразително точно, и всички бързи сънища имат еднаква дължина, и интервалите между тях се увеличават. От друга страна, какво би могло да значи всичко това? Може да се твърди, че вашият сън по своя патърн… Извинете, употребих думата „патърн“…

— Разбирам, Нина, та това е английска дума. Образец, схема…

— Точно така. Може ли да се твърди, че този патърн е безусловно доказателство, че периодите на бързия сън и съответно вашите сънища имат изкуствен характер, идват някъде отвън? Разбира се, много е съблазнително, но дали разсъжденията ни ще бъдат убедителни? Да, ще кажат хората, много странна ЕЕГ, не ще и дума, но какво общо има тук космическата мистика? И няма да можем да им отговорим. Знаете ли, Борис Константинович е много предпазлив човек. Това не значи, че е страхливец…

— Ако се съди по начина, по който трябваше да го придумвам…

— И мене трябваше да придумвате… Ама разберете, мозъкът на учения е преди всичко сепаратор.

— В какъв смисъл?

— В най-елементарния. Като мислиш и се опитваш да изтълкуваш резултатите от опитите, занимаваш се предимно с пренасяне, с бракуване на негодните предположения. Мозъкът на учения е свикнал безжалостно да отхвърля всички глупости. А вие идвате и настоявате да се захванем тъкмо с онова, което винаги сме отхвърляли като глупост. Опитайте, влезте в положението на шефа… Но той, повтарям, не е страхливец. Да, сухичък, упорит човек е, но щом веднъж е стигнал до някакво заключение, никога няма да отстъпи, дори ако трябва да води война.

— Значи все още не сте стигнали до никакъв извод?

— Не сме. Отначало помислихме, че самият брой на бързите сънища — десет — може да означава нещо. Това е много повече, отколкото обикновено се наблюдава. Обикновено те са пет-шест. Но във втория опит, както чухте, вече не бяха десет, а единадесет. Какво ще покаже следващият? Може би дванадесет, а може би шест. Материалът ни е малко. С такива данни не могат да се правят никакви заключения. Построих най-примитивен график. Ето го, нали искахте да ви го донеса. — Тя извади от дамската си чантичка лист хартия. — Той нищо не говори. Десет и единадесет точки на различно разстояние една от друга. Вярно, че разстоянията се увеличават, но засега не знаем дали увеличаването е случайно, или се подчинява на някаква закономерност. Необходими са нови серии от експерименти.

— Нина — с жар извиках аз, — готов съм да се пренеса във вашата лаборатория! Завинаги. Ще купим чанта и винаги ще я нося вместо вас…

Проклет да е езикът ми! Все пак издрънках глупост. Ръката на Нина се сви в моята. Почувствувах как цялата настръхна. За пръв път тая вечер чух мислите й. „Не бива — повтаряше си тя. — В никакъв случай.“

— Извинявайте, Нина.

Тя не каза нищо. Беше крехка и нежна като… Исках да си помисля „като цвете“, но сравнението беше просташко. Нина притежаваше чудесното качество да филтрира простащината. Навярно щастливото момче с двете чанти не бе успяло да мине през този филтър.

— Ще взема метрото — каза Нина.

— Ще ви изпратя до в къщи.

— Няма нужда, Юра — меко каза тя.

— Не исках да ви обидя.

— Знам. Никак не ви се сърдя. Сърдя се на себе си. Довиждане.

По лицето й се плъзна лека, бледа усмивка, тя ми кимна, обърна се и изчезна в облака ярка пара, погълната от човешкия водовъртеж, който кипеше край входа на метрото. Понечих да се втурна след нея, но се спрях. Две грешки за една вечер щяха да бъдат твърде много.

Вече без да бързам, влязох в метрото, кой знае защо, се наредих на опашка за вечерния вестник, нетърпеливо го отворих, сякаш чаках тиража на предметната лотария или последни новини от Кехлибарената планета, и вместо това прочетох въпроса на някоя си И. Г. Харитонова, която питаше къде може да получи квалификация на градинар-декоратор. Горката Ирина Гавриловна или Ираида Густавовна! Нима щастието е в квалификацията? А може би е права. Може би градинарите декоратори винаги са щастливи. Във всеки случай сигурно са по-щастливи от мене. Поне тази вечер.

Слязох на моята спирка и разбрах, че не ми се връща в къщи. Да виждам Галя, да усещам върху себе си съчувствените й погледи. Не, тя с нищо не е виновна пред мене — и тъкмо в това беше главната й вина. Хората прощават на виновните. Но на невинните — никога.

Тя се тревожеше за мене и искаше да съм здрав. Ужасно престъпление за една жена. Въздъхнах. Чувството, че си предател, не е най-приятното чувство. На някого може и да е приятно. Не знам.

Обадих се по телефона на Иля. Той си беше в къщи и половин час по-късно вече ме натикваше в жилището си.

— Казвай! — викна той. — Има ли нещо?

— Няма, Илюша. Нищо окончателно.

— Какъв е тоя тон? Какви са тия интелигентски номера? Каква е тая физиономия на опечален олигофрен?

— Виж какво, братле…

— Не съм ти никакво братле. И стига с тоя Жигалински речник. Казвай какво има.

С Иля човек не може да си криви душата. В негово присъствие дори най-меката душа няма как да се изкриви.

— Илюша, чувствувам, че ние с Галя неудържимо се раздалечаваме. Вървим в различни посоки…

— Чакай, какво общо има тук Галя? Защо намесваш семейния ви живот? Често съм се шегувал и съм те наричал олигофрен, но виждам, че във всяка шега има известна доза истина. Какъв семеен живот, какво разделяне? Как смееш да приказваш за това, когато глупавата ти глава е избрана за приемник от нашите братя по разум? Едно от най-великите събития в историята на човечеството, химн на материалистичното, атеистичното възприемане на света, а ти намесваш семейния си живот! Нима това са съизмерими величини? Да си падишах с харем от хиляда жени и да се скараш с всички изведнъж — това пак ще е микропрашинка в сравнение с планина. Поне разбираш ли, съзнаваш ли егоистичната си глупост.

Досрамя ме. Иля беше прав. Но способността да се мисли с големи категории е призвание на големите хора. Дори ако на другия ден ми предстоеше полет към Кехлибарената планета, пак щях да се тормозя, че съм се объркал с тия две жени.

Погледнах се с очите на Илюша. Той беше абсолютно прав. Неприятно зрелище. Хленчещ идиот.

— Добре, емоциите после. Нали ти казах по телефона, че решиха да повторят експеримента. Спах там още веднъж.

— И какво?

Иля направи невнимателно движение с крак и от купчината книги на пода се вдигна стълбче прах.

— Ела в кухнята.

Разказах на Иля за втория експеримент.

— Нина Сергеевна ми даде графика. Ето го, и аз още не съм го виждал.

На лист хартия върху една хоризонтална ос бяха нанесени точки. Първите три — почти една до друга, останалите — на все по-голямо и по-голямо разстояние.

— А защо тази точка е отбелязана специално? — попита Иля, като сочеше шестата точка.

— Защото в първия експеримент я нямаше. В първия точките бяха десет, във втория — единадесет.

— Глупости! Защо тъкмо тази? Защо не сте отбелязали, да речем, втората или единадесетата точка?

— Не знам, не съм мислил по този въпрос.

— „Не съм мислил!“ Господи, винаги съм се страхувал най-много от това. Братя по разум ни подават ръка и попадат на идиот!

— Ти май си нямаш друга работа, освен да чакаш братята по разум.

— Юрочка — каза Иля със забавна гримаса, — какво виждам? Зъбиш се? На по-възрастните?

— Върви по дяволите!

Иля плесна с ръце:

— Браво, Чернов! Правилно: щом не можеш да лаеш срещу директорката на училището, лай срещу приятеля си, по-безопасно е.

— Иля, искаш ли да ти фрасна един?

— Ти? На мене? — Иля престорено се запревива от смях, олюля се. Столът, на който седеше, зловещо изпращя и той успя да скочи тъкмо в момента, когато столът започна да се разпада.

— Видя ли — казах аз. — Така ще бъде с всеки, който посегне…

— На какво?

— На каквото и да е.

— Слушай, Юраня — изведнъж рече Иля и лицето му стана сериозно, — знаеш ли поне фамилното име на твоята Нина Сергеевна?

— Знам го. Кербел.

— Ето ти телефона. Избираш нула девет. Само две цифри, не е трудно, уверявам те. Щом ти отговори женски глас, ще изречеш само три думи: „Частни телефони, моля“. След известно време ще се обади друг женски глас. Ще кажеш: „Нина Сергеевна Кербел“ — и ще ти съобщят номера на телефона. Не е толкова сложно. Всеки добър папагал, ако можеше да държи слушалката, би свършил тая работа. Хайде.

— Аз не съм папагал. Не мога.

— Защо? Гнус ли те е? Слушалката е чиста, бърша я с ухото си по няколко пъти на ден.

— Ние с Нина Сергеевна…

— О, боже! — изпъшка Иля, затвори очи и започна да се клатушка насам-натам. — Какъв донжуан, какъв Казанова ми е изпратила съдбата за приятел. Не пропуска нито една жена, с всяка ще намери как да се скара. — Иля изведнъж внимателно ме погледна: — Има ли… има ли някаква връзка с Галя?

Толкова дебел шумен човек — и толкова проницателен.

— Да — казах аз.

— Ще се обадя сам.

Той твърде бързо се свърза с телефонни услуги и научи номера на Нина Сергеевна. Дано не си е в къщи, иначе ще помисли, че си правя детски шеги с нея. Да карам приятеля си да й се обади. Да я фрасна с чантата по гърба. Да й дръпна плитката.

— Нина Сергеевна? — попита Иля. — Моето име е Плошкин. При мене сега е моят приятел Юрий Михайлович Чернов и тъкмо разглеждахме графика… Той ли? Опитва се да грабне слушалката от ръцете ми.

Иля ми подаде слушалката и некрасиво намигна.

— Нина… — измънках аз в слушалката. Сърцето ми туптеше така, сякаш бях пред финала на маратонско бягане.

— Юра, вие сигурно… — Нина млъкна и аз чух дъха й в слушалката. — Сигурно сте се разсърдили. Не исках да ви обидя…

— Какво говорите! — развиках се аз и Иля изразително почука с пръст по челото си. — Не ви се сърдя.

Малката кухничка на Илюша бе обляна от кехлибарена светлина. Цветът, в който вечерното слънце, надникнало през тъмносивите юлски облаци, обагря стеблата на боровете.

— Другарят ви искаше да пита нещо…

— Дай на мене — каза Иля и издърпа слушалката от ръцете ми. — Нина Сергеевна — лицето на приятеля ми, кой знае защо, доби такъв израз, че не мога да му поверя сериозни научни разговори. — Нина Сергеевна, не можахме да разберем от вашия график защо новата, единадесетата точка по време на втория опит е сложена не в края например, а между петата и шестата? — Иля слушаше и кимаше. — Аха, разбрах. Така си и мислех. Благодаря, Нина Сергеевна.

Иля затвори телефона.

— Разбираш ли, разстоянията между всички точки са си останали във втория опит също както и в първия, а новата точка се е вклинила между петата и шестата. Хм, интересно…

Иля сложи пред себе си графика и тихичко захъмка. Хъмка дълго, но, както изглежда, нищо не изхъмка, защото се обърна към мене и попита:

— Ще хапнеш ли?

— Какво имаш?

— Дивечова супа, ваше сиятелство. Смея да ви препоръчам също седло от дива сърна и варени мечешки устни. Но най-много се гордеем, ваше сиятелство, с нашия специалитет — пелмените!

— Две супи, простак такъв! И цяла сърна. Със седлото и юздата.

— Почтително ви препоръчвам пелмените, ваше сиятелство.

Иля сложи на огъня тенджерка с вода, почака да кипне и сипа вътре пелмените. Те шльопнаха, потънаха и веднага успокоиха клокочещата вода.

— Ваше сиятелство, щом някой от удавниците изплува на повърхността, хвърлете му спасителен пояс.

На кого да благодаря, че имам приятел като Иля? Какво ли не бих направил за него.

Гълтахме пелмени, мълчахме и за нищо не исках да мисля.