Фриц Лейбър
Мариана

МАРИАНА беше живяла в тази просторна вила цяла вечност, както й се струваше, когато откри на главния пулт за управление на къщата малък скрит пулт. И през цялата тази вечност ненавиждаше високите борове, които растяха около вилата.

Отгоре скритият пулт представляваше просто чиста алуминиева лента, разположена между редицата копчета за управление на климатичната инсталация и гравитационния контрол.

Първо си помисли, че мястото е предназначено за нови копчета и лостчета, ако недай боже потрябват някога. Празното място се намираше над копчетата за триизмерната телевизия, но под копчетата за управление на робота портиер и роботите прислужници.

Джонатан я бе предупредил да не пипа без нужда главния пулт, докато е в града. Боеше се Мариана да не повреди някакви схеми. Когато прикриващият панел отхвръкна от блуждаещите й по пулта пръсти и мелодично издрънча върху каменния под на вътрешното дворче, тя се уплаши.

След това видя, че това просто е малък продълговат капак от неоцветен алуминий, а на мястото, което той прикриваше, има шест малки лостчета. Обозначено беше само най-горното лостче. До него блещукаше надпис с миниатюрни буквички. ДЪРВЕТА. Лостчето беше в положение ВКЛ.

Вечерта, когато Джонатан се върна от града, тя събра смелост и му разказа за своето откритие. Но това особено не го развълнува или ядоса.

— Разбира се, тук има лостче за дървета — каза равнодушно, като същевременно заповяда на робота да му нареже бифтека. Нима досега не знаеше, че това са радиодървета? Да не искаш да чакам двадесет и пет години, докато пораснат, пък и върху камъка все едно няма да растат. Градската станция предава базисния образ на бора, устройства като нашето приемат този образ и го проектират около къщите. Малко пошло, но удобно.

Като поразмисли, тя срамежливо попита:

— Джонатан, тези борове само призраци ли са? Ако например се сблъскаш с тях, нищо ли няма да усетиш?

— Разбира се, че не са. Те са точно толкова твърди и плътни, както и тази къща, както и скалата под нас. Истински борове и на пипане, и на вид. По тях човек може дори да се покатери. Ако по-често се измъкваше от къщи, щеше да ги знаеш тези работи. Градската станция предава импулси на променливо поляризирана материя с честота шестдесет херца… Впрочем всичко това не е за твоята главица.

Тя се осмели да му зададе още един въпрос:

— Ами защо лостчето за дърветата беше скрито?

— Ами за да не направиш някоя пакост, като го натиснеш. Пък и за да не ти хрумне да променяш дърветата. Би ми било неприятно, да го знаеш, днес да се прибирам покрай дъбова гора, а утре покрай брезова. Обичам постоянството и обичам боровете.

Погледна към тях през прозореца за пейзажа в столовата и нещо удовлетворено промърмори.

Преди искаше да му каже колко ненавижда тези борове, но сега размисли и смени темата.

Обаче на другия ден към обяд отиде до скрития пулт, изключи боровете и застана до прозореца, за да наблюдава какво ще се случи.

Най-напред нищо не се промени и тя започна да мисли, че Джонатан пак е сбъркал, както често му се случва, макар, че никога не си го признава. Но след това боровете започнаха да се поклащат, по стволовете им пробягаха и започнаха да проблясват множество бледозелени петънца, после дърветата избледняха и изчезнаха, а на тяхно място остана само ярко светеща точка — като на екран на току-що изключен телевизор. Тази звезда доста дълго се задържа неподвижно, след това се откъсна от мястото си и бързо се устреми към хоризонта.

Сега, когато боровете вече не закриваха гледката, Мариана можа да види истинския пейзаж. Плоска каменна равнина се простираше на много мили до самия хоризонт. Върху този сив камък беше разположен техният дом, от същия този камък беше и подът на вътрешното дворче. Накъдето и да погледнеш — все едно и също. Единственото открояващо се нещо беше черният път с двете платна, който пресичаше пустинята. Тя веднага намрази пейзажа — толкова мрачен и потискащ, Почувствува се самотна. Прещрака копчето за гравитацията до нивото на лунното притегляне и започна да танцува по цялата къща с полузатворени очи, плувайки покрай ниските шкафове с книги в центъра на стаята и над рояла. Тя дори накара роботите прислужници да танцуват заедно с нея, но това не подобри настроението й. Към два часа отиде да включи отново боровете. Всеки случай искаше да направи това, преди Джонатан да се е върнал от града и да й дигне някой скандал.

Но откри, че в колонката от шест малки лостчета са станали някакви промени. Помнеше, че лостчето за дървета беше най-отгоре. Но до него вече не светеше надписът ДЪРВЕТА и то не искаше да се върне в положение ВКЛ. Натискаше лостчето с всички сили, но то дори не помръдваше.

Остатъка от деня прекара върху стълбите на централния вход, вгледана в черния път. През целия ден по пътя не мина нито един пешеходец, не се показа нито един автомобил. Привечер по пътя се зададе кафеникавият родстер (открит двуместен автомобил — б.а.) на Джонатан. Струваше й се, че автомобилът е замрял неподвижно в далечината, после стана ясно, че той все пак се движи — бавно-бавно като малко охлювче. Обаче тя добре знаеше, че Джонатан винаги кара с много голяма скорост и това беше една от причините, поради която никога не сядаше в колата заедно с него.

Джонатан не се ядоса толкова много, колкото тя се опасяваше.

— Сама си си виновна, вечно се пъхаш дето не ти е мястото — рязко каза той. — Сега ще трябва да викаме майстор от града. Дявол да го вземе, ще се наложи да вечеряме и да гледаме всичките тези камъни! И без това по два пъти на ден ми се налага да минавам през тях.

С треперещ глас тя го попита защо тука е така пусто и няма никакви съседи.

— Ами че нали самата ти искаше да поживееш в глухо и усамотено място — отговори й той. — А колкото до това, че е изоставено, ти дори не би го забелязала, ако не беше изключила дърветата.

— Искам да те обезпокоя с още един въпрос, Джонатан — каза тя. — Второто лостче, което е поставено веднага след първото… Сега там свети надписът ДОМ. Този надпис е включен, пък аз дори не съм се докосвала до него. Мислиш ли…

— Трябва да погледна — каза той, стана от креслото и остави високата чаша за коктейл върху подноса така ядосано, че роботът, който го държеше, задрънча. — Платил съм с паричките си за истинска къща, а се оказва, че са ме измамили! Въобще от пръв поглед мога да различа кое е радиодом, но ония вероятно са ми пробутали нещо от друга планета или може би дори от някоя друга слънчева система. Ще бъде много мило, ако се окаже, че на мен и още на петдесетина други мултимегадоларови момчета са пробутали еднакви къщи, а ние като глупаци си живеем в тях и си мислим, че притежаваме уникални изделия…

— Но щом като къщата стои върху камък, това не означава ли…

— Това означава само, че този номер още по-лесно може да бъде направен, глупавичката ми. Приближиха до главния пулт за управление.

— Ето — каза тя и услужливо мушна пръст в скрития пулт…

…Като при това докосна лостчето ДОМ.

Около секунда нищо не се случи, след това бели ивици пробягаха по тавана, стените, мебелите и всичко това започна да се надува и да се пени като студена лава. После изчезна и те се оказаха върху каменна маса, голяма колкото три тенисни корта. Изчезна дори главният пулт за управление. На негово място остана само тънък лост, щръкнал от сивия камък, а на върха му като някакъв механичен плод се виждаше малкият блок с шестте лостчета. Само това и непоносимо ярката звезда, увиснала във въздуха там, където беше спалнята.

Мариана яростно натискаше лостчето ДОМ, но надписът вече беше изчезнал, показваше ИЗКЛ и не се поддаваше на никакви усилия от нейна страна.

Висящата в небето звезда полетя нанякъде като изстреляна ракета, но в изчезващата светлина Мариана успя да види изкривеното от ярост лице на Джонатан. Вдигнатите му ръце приличаха на лапи на животно с извадени нокти.

— Идиотка — разкрещя се той, надвесвайки се над нея.

— Не, Джонатан, не! — Тя се дръпна назад, но той продължи да се надвесва.

Тя несъзнателно се хвана за блока с лостчетата. Блокът беше прикрепен към тънка ос и остана в ръцете й. Видя, че сега свети лампичката на третото лостче и надписът беше ДЖОНАТАН. Щракна лостчето.

Пръстите на Джонатан успяха да се впият в голото й рамо, но веднага станаха меки, а след това се разтвориха във въздуха. Лицето му и сивият костюм закипяха, ярко преливайки се в призрачна светлина, после се стопиха и изчезнаха. Останалата, след него звезда беше много по-малка от онази, която остана след къщата, но пък беше по-близо. Звездата я ослепяваше. Отново отвори очи едва когато вече нищо не беше останало нито от нея, нито от Джонатан, само тъмно скачащо петно пред очите, нещо като черна топка за тенис.

Беше сама сред безкрайната плоска каменна равнина, под безоблачното звездно небе.

Край четвъртото лостче сега вече светеше надписът ЗВЕЗДИ.

Мариана съвсем измръзна, докато най-после се реши да изключи и тях. Нейният часовник, който работеше с изотопни батерии, показваше, че скоро ще съмне. Тя не искаше това да стане — бавното движение на звездите по небето беше последният символ на надеждата, на реда и реалността. Но вече не можеше да стои, без нищо да прави, а това беше единственото нещо, което можеше да направи.

Започна да гадае какъв надпис ще светне покрай петото лостче. СКАЛИ? ВЪЗДУХ? Или дори…?

Изключи звездите.

Млечният път, извит над главата й с цялото си великолепие, започна спазматично да се свива, звездите, от които беше съставен, се рояха като мухи. Скоро остана само една звезда — по-ярка от Сириус и Венера. След това се втурна от мястото си, избледня и изчезна в безкрайността.

Петото лостче беше изключено и до него светеше надписът ДОКТОР.

Необясним ужас обхвана Мариана. Плашеше я дори само мисълта да се докосне до петото лостче. Тя внимателно сложи блока с лостчетата на скалата и се дръпна назад.

Но реши да не се отдалечава много в беззвездната тъма. Тя се отпусна върху скалата, сви се на кълбо и зачака зората. От време на време поглеждаше ту към часовника си, ту към слабото блещукане на надписи до лостчето на дванадесетина ярда от нея.

Струваше й се, че наоколо става все по-студено и по-студено.

Погледна часовника си. Слънцето трябваше да е изгряло преди два часа. Спомни си как в трети клас ги учеха, че Слънцето е също само една звезда.

Върна се при пулта и седна до него. Преодолявайки внезапно обхваналата я треска, натисна петото лостче.

Скалата под нея стана мека и ароматна, уви се около краката й и бавно се пребоядиса в бяло.

Седеше в болнично легло в малка светлосиня стая с тапети на бели линии. От стената се дочу приятен механичен глас.

— Вие по собствена воля прекъснахте терапевтичния сеанс с изпълнение на желанията. Ако сте осъзнали своето депресивно състояние и желаете да получите помощ, ще ви посети лекар. Ако не искате, можете да се върнете към терапията с изпълнение на желанията и да минете през целия сеанс до неговия логичен край.

Мариана наведе глава. В ръцете си все още държеше блока с лостчетата и до петото лостче все още светеше надписът ДОКТОР.

Стената каза:

— Преценявам вашето мълчание като съгласие да приемете помощ. Ей сега лекарят ще дойде при вас.

Необяснимият ужас, който обхвана Мариана, я накара да действува.

И тя изключи доктора.

Отново се оказа в беззвездната тъма. Камъните бяха станали още по-студени. Почувствува докосване на падащи върху нея ледени перушинки. Сняг.

Повдигна блока с лостчетата и с неизразимо облекчение видя, че до шестото, последното лостче, блещукат мъничките буквички: МАРИАНА.