Иля Варшавски
Тревожни симптоми няма

1

— Не ми харесват бъбреците му — каза Крепс.

Леруа погледна към екрана:

— Бъбреци като бъбреци. Има и по-лоши. Впрочем струва ми се, че са регенерирани. Какво са правили предишния път с тях?

— Сега ще проверя. — Крепс набра шифъра с диска на автомата.

Леруа се отпусна на облегалката на креслото и измърмори нещо през зъби.

— Какво казахте? — попита Крепс.

— Шест часът. Време е да снемем наркозата.

— А какво ще правим с бъбреците?

— Получихте ли информацията?

— Получих. Ето я. Пълно възстановяване на легенчетата.

— Дайте я тук.

Крепс познаваше маниера на шефа си да не бърза с отговора и зачака търпеливо.

Леруа сложи лентата настрана и недоволно се намръщи.

— Ще се наложи да регенерираме. Едновременно дайте програма за генетично изправяне.

— Вие мислите, че?…

— Безусловно. Иначе за 50 години те не биха стигнали до такова състояние.

Крепс седна зад перфоратора. Леруа мълчеше, почуквайки с молив по края на масата.

— Температурата на ваната се повиши с три десети от градуса — каза сестрата.

— Дайте дълбоко охлаждане до… — Леруа се запъна. — Чакайте малко. Е, какво става с програмата ви? — се обърна той към Крепс.

— Контролният вариант е в машината. Сходност 93 процента.

— Добре, ще рискуваме. Дълбоко охлаждане за двадесет минути. Разбрахте ли? Двадесет минути дълбоко охлаждане. Градиент — половин градус в минута.

— Разбрах — каза сестрата.

— Не обичам да се разправям с наследствеността — каза Леруа. — Никога не си съвсем на ясно как ще свърши.

Крепс се обърна към шефа:

— А според мен изобщо всичко това е гадно. Особено инверсията на паметта. Никога не бих се съгласил.

— А на вас никой няма и да ви предложи.

— Това оставаше! Създадохте кастата на безсмъртните и всички ходите на задни лапи пред тях.

Леруа уморено затвори очи.

— Вие за мен сте загадка, Крепс. Понякога направо се страхувам от вас.

— Какво е страшното в мен?

— Ограничеността.

— Благодаря ви.

— Минус шест — каза сестрата.

— Достатъчно. Превключвайте на регенерация.

По тавана на операционната пламнаха виолетови светлини.

— Обратната връзка подайте към матрицата на контролния вариант на програмата.

— Добре — отговори Крепс.

— Наследствено предразположение — промърмори Леруа. — Не обичам да се занимавам с такива неща.

— Аз също — каза Крепс. — Изобщо всичко това не ми е по сърце. На кого е нужно то?

— Кажете, Крепс, познат ли ви е такъв термин като борба за съществуване?

— Познат ми е. Учил съм го като дете.

— Аз съвсем нямах това предвид — прекъсна го Леруа. — Говоря за борбата за съществуване на цял биологически вид, именуем в древността хомо сапиенс.

— И затова е необходимо да се реставрират чудовища със стогодишна давност?

— Все пак колко сте тъп, Крепс! На колко сте години?

— На тридесет.

— А колко години работите като физиолог?

— Пет.

— А преди това?

Крепс сви рамене.

— Знаете не по-зле от мен.

— Учехте?

— Учех.

— И така, двадесет и пет години на халос. Но нали за да представлявате от само себе си нещо, освен това трябва да станете математик, кибернетик, биохимик, биофизик — накратко казано, да минете още четири университетски курса. Сметнете на колко години ще бъдете тогава. А колко време ще е необходимо, за да придобиете онова, което скромно се нарича опит, а всъщност представлява проверена от живота способност към истинско научно мислене?

Лицето на Крепс се покри с червени петна.

— Така ли считате?…

— Аз нищо не считам. Като помощник вие напълно ме задоволявате, но само помощник струва малко. В науката са нужни ръководители, изпълнители винаги ще се намерят. Нали обстановката се усложнява. Колкото по-напред, толкова повече проблеми. Проблеми острички, нетърпящи отлагане, проблеми, от които може би зависи самото съществуване на човешкия род. А животът не чака. Той непрекъснато ни пришпорва: работи, работи, работи с всяка година все повече, все по-интензивно, все по-продуктивно, иначе следва застой, иначе следва деградация, а деградацията — това е смърт.

— Страхувате се, че ще изгубите съревнованието? — попита Крепс.

Насмешлива усмивка едва докосна тънките устни на Леруа:

— Нима вие, Крепс, мислите, че мен ме вълнува коя от социалните системи ще възтържествува в този най-красив от всички светове? Аз зная своята цена. Ще я плати всеки, при когото се съглася да работя.

— Учен — ландскнехт?

— А защо не? И като всеки честен наемник аз съм верен на знамената, под които се сражавам.

— Тогава говорете за съдбата на Дономага, а не за цялото човечество, и признайте едновременно с това, че…

— Стига, Крепс! Не ми се слушат изтъркани сентенции. По-добре кажете защо, когато ние възстановяваме на човек сърдечния мускул, регенерираме черния дроб, подмладяваме организма, всички са във възторг: това е човечно, това е хуманно, това е изключителна победа на разума над силите на природата. Но стига да се вмъкнем малко по-дълбоко и типчета като вас се разпискват: Ах! Инверсирали паметта на учения. Ах! Кощунствени операции, ах!… Не забравяйте, че нашите опити струват маса пари. Ние трябва да пускаме оттук истински работоспособни учени, а не изкуфели подмладени старчета.

— Добре — каза Крепс. — Може би сте прав. Дяволът не е толкова черен.

— Особено когато може да му се даде мозък на ангел — се усмихна Леруа.

Разнесе се звънът на таймера.

— Десет минути — безстрастно каза сестрата.

Крепс се приближи до машината:

— На матрицата на контролната програма само нули.

— Отлично! Изключете генераторите. Вдигане на температурата — един градус за минута. Време е да се снеме наркозата.

2

Огромният ласкав свят се раждаше отново от недрата на небитието. Той беше навсякъде: в приятно охлаждащия тялото регенерационен разтвор, в тихото пеене на трансформаторите, в горещото пулсиране на кръвта, в миризмата на озон, в матовата светлина на лампите. Околният свят властно нахлуваше в пробуждащото се тяло, великолепен, привичен и вечно нов свят.

Кларенс вдигна глава. Две черни фигури в дълги до петите антисептични халати стояха наведени над ваната.

— Как е, Кларенс? — попита Леруа.

Кларенс се протегна.

— Възхитително! Като че ли отново съм се родил на бял свят.

— А то е именно така — промърмори Крепс.

Леруа се усмихна:

— Нямате търпение да затропкате, а?

— Дяволски прилив на сили! Готов съм да преобръщам планини.

— Имате време — лицето на Леруа стана сериозно. — А сега — под душа и на инверсия.

 

 

… Кой е казал, че здравият човек не чувствува тялото си? Глупости! Няма по-голяма наслада от това да усещаш биенето на собственото си сърце, трептенето на диафрагмата, ласкавия допир на въздуха до трахеите при всяко вдишване. Ето така, с всяка клетчица на младата еластична кожа да отразяваш ударите на падащата от душа вода и лекичко да попръхтяваш като мотор, работещ на празен ход, мотор, в който има огромен неизползуван резерв от мощност. Дявол да го вземе, колко хубаво е това! Все пак за петдесет години техниката е направила невероятен скок. Нима може да се сравни предишната регенерация с тази? Тогава, общо взето, просто те позакърпят, а сега… Ох, колко е хубаво! Това, което направиха с Елза, е просто чудо. Само дето напразно се отказа от инверсията. Жените винаги живеят с миналото, пазят спомените си като сувенири. За какво трябва да мъкнеш със себе си този ненужен баласт? Целият живот е в бъдещето. Каста на безсмъртните, добре измислено! Интересно какво ще стане след инверсията? Откровено казано, напоследък мозъкът не работеше вече добре, нито една статия през тази година. Сто години не са шега. Нищо, сега те ще се убедят на какво още е способен старият Кларенс. Отлична мисъл — да се явя пред Елза в деня на седемдесет и пет годишнината обновен не само физически, но и духовно…

— Стига, Кларенс. Леруа ви чака в кабинета за инверсия. Обличайте се! — Крепс подаде на Кларенс дебел хавлиен халат.

3

Напред-назад, напред-назад, пулсира токът в трептящия кръг, ритъмът е зададен, ритъмът е зададен, ритъмът е зададен…

 

 

Потокът от електрони се откъсва от повърхността на нажежената нишка и лети във вакуума, засилен от електрическото поле. Стоп! На мрежата е подаден отрицателен потенциал. Невъобразимо малка част от време и отново към анода се устремява нетърпеливият рой. Зададен е ритъмът, раждащ в кристала на кварца недостъпни за ухото звукови трептения, десетки пъти по-тънки от жуженето на комара.

Немите вълни на ултразвука тичат по сребърната жица и металният кърлеж се впива в кожата, минава през черепната кутия. По-навътре, по-навътре в светая светих, в най-голямото чудо на природата, наречено мозък.

Ето я тайнствената сива маса, огледалото на света, вместилището на мъката и радостта, на надеждите и разочарованията, на полетите и паденията, на гениалните предвиждания и грешките.

Лежащият в креслото човек гледа към прозореца. Огледалните стъкла отразяват екран, гигантско изображение на неговия мозък. Той вижда светещите следи на микроскопичните електроди и ръцете на Леруа върху пулта. Спокойните уверени ръце на учения. По-навътре, по-навътре, заповядват тези ръце, още пет милиметра. Внимателно! Тук има кръвоносен съд, по-добре е да го заобиколим!

Кракът на Кларенс изтръпва. Той прави движение, за да измени позата.

— Спокойно, Кларенс! — гласът на Леруа е приглушен. — Опитайте се да не се движите още няколко минутки. Надявам се, че не изпитвате никакви неприятни усещания?

— Не. — Какви усещания, когато той знае, че тя е съвсем лишена от чувствителност, тази сива маса, анализатор на всички видове болка.

— Сега ще започнем — казва Леруа. — Последен електрод.

Сега започва главното. Двеста електрода са включени към решаващото устройство. От този момент човекът и машината представляват едно цяло.

— Напрежение! — заповядва Леруа. — Кларенс, легнете, както ви е по-удобно.

Инверсия на паметта. За тази цел машината трябва да прерови всяко кътче на човешкия мозък, да разгърне в безконечна редица рояк спомени, да осмисли подсъзнателното и да реши кое да махне завинаги и кое да остави. Почистване на килерите от стария боклук.

На пулта пламва зелена лампа. Токът е подаден към мозъчната кора.

… Малко момченце, застанало объркано пред счупен буркан със сладко, кафявата гъста течност се разлива по килима…

Стоп! Сега комплексът от усещания ще бъде разложен на съставящи и ще се свери с програмата. Какво има там? Страх, обърканост, първа представа за преходността на околния свят. Да се махне. Едва доловимо щраква реле. В мозъка е подаден импулс на ток, нервната възбуда престава да циркулира в този участък. Обемът на паметта е увеличен за по-важни неща.

… Група ученици изтичват на улицата. Те си шепнат нещо. В центъра — дангалак с червеникава невчесана камара коси и стърчащи уши. Колко е трудно да си даваш вид, че никак не се страхуваш от този негодник. Краката ти като че ли са от памук, гадене, което се изкачва към гърлото. Иска ти се да бягаш. Те са все по-близо. Зловещо мълчание и ухилената мутра с щръкналите уши. Остават две крачки. Удар по лицето…

Да се махне! Щрак, щрак, щрак.

Бряг на река, танцуващи поплавъци върху водата. Черна сянка. Крак в изтрита обувка. Хвърлени въдици, плаващи по течението. Пред очите червена мъгла. Юмручен удар в ненавистната муцуна, втори, трети. Поваленият хленчещ враг размазва кръвта по лицето си…

Милисекунди за анализ. Да се остави. Увереността в собствените сили, радостта от победата са нужни на учения не по-малко, отколкото на боксьора на ринга.

… Огнени отблясъци по върховете на елите. Разгорещени от виното и младостта лица. Сноп искри излита от огъня, когато в него хвърлят клони. Пускането на огъня и песен: „Звездата на любовта е на небосвода“, лицето на Елза. „Да вървим, Кларенс. Иска ми се тишина.“ Шумоленето на сухи листа под краката. Бяла рокля на фона на дънера. „Може би все пак ще се решите да ме целунете, Кларенс?“ Горчивият мирис на мъх на разсъмване. Закуската в малкото крайградско ресторантче. Горещо мляко с хрускащи филийки. „Сега това е вече завинаги. Нали, мили?“

Пламват и гаснат крушките на пулта. Любов към жена — това е хубаво. Възбужда въображението. Останалото да се махне. Прекалено много нервни връзки ангажира цялата тази глупост. Щрак, щрак. Всичко е смалено до мащабите на снимка в семейния албум: Бяла рокля на фона на дънера. „Може би все пак ще се решите да ме целунете, Кларенс?“

Невидимият лъч тича по клетките на електронния комутатор, души от вси страни всяко скривалище на човешката душа. Какво още има там? Да се подаде напрежение на тридесет и втората двойка електроди. Да се остави, да се махне, да се остави, да се махне, да се махне, да се махне, щрак, щрак, щрак.

… Първата лекция, черният костюм, грижливо огладен от Елза. Затаената тревога в сините очи. „На добър час, скъпи.“ Амфитеатърът на аудиторията. Внимателните, насмешливи лица на студентите. Прегракналият, леко пресекващ глас отначало. Въвеждане в теорията на функциите на комплексната променлива. Отворената уста на юношата от първия ред. Постепенно затихващият шум. Тракането на тебешира по дъската. Радостната увереност, че лекцията минава добре. Аплодисментите, поздравленията на колегите. Колко отдавна беше това! Преди седемдесет години. На 20 септември…

Щрак, щрак. Оставена е само датата и краткият конспект на лекцията. По-навътре, по-навътре.

… „Погледни: това е нашият син. Нали прилича на теб?“ Букет от рози до леглото й. Той купи тези рози в магазина до моста. Русата продавачка сама му ги избра. „Жените обичат хубавите цветя, сигурна съм, че ще й харесат.“

Щрак, щрак. Долу ненужните спомени, натоварващи паметта. Мозъкът на математика трябва да бъде освободен от сантименталните глупости.

… Пронизителният животински вик на Елза. Съболезнователните телеграми, телефонните звънци, тълпата репортери на стълбата. „Целият свят се гордее с подвига на вашия син.“ В първите колони на вестника — оградената с черна рамка снимка на юноша в широк комбинезон пред стъпалата на ракетата. Притихналата тълпа в църквата. Сухата фигура на свещеника. „Вечная память покорителям космоса.“

Пламват и гаснат крушките на пулта. Летят зарядите в линиите за задържане на паметта, блоковете на логичните вериги са натоварени до краен предел. Отново и отново се сравнява полученият резултат с програмата и отново — логически анализ.

— Какво стана там? — погледът на Леруа е обърнат към пулта. Машината като че ли не може да направи извод.

— Най-после, слава богу! — Леруа облекчено въздъхна, чувайки обичайното щракане на релефа. — Крепс, утре проверете по магнитния запис, какво объркаха в програмата.

Щрак, щрак, щрак. „Вечная память покорителям космоса.“ Щрак. Още една клетка от паметта е свободна.

Милиони анализи за минута. Събития и дати, лица на познати, прочетени книги, откъси от филми, вкусове и навици, физически константи, тензори, оператори, формули, формули, формули… Всичко това трябва да се подреди, да се сортира, ненужното да се изключи.

Щрак, щрак. Мозъкът на математика трябва да притежава огромна професионална памет. Трябва да се осигури подходящ обем най-малко за петдесет години. Кой знае какво ще има занапред? Долу целият баласт! Щрак, щрак.

Танцуват кривите по екрана на осцилографа. Леруа е недоволен. Изглежда, че с това трябва да се свърши, мозъкът е уморен.

— Стига! — командува той Крепс. — Извикайте санитарите, нека го вземат в палатата.

Крепс натиска звънеца. Докато санитарите се суетят около безчувственото тяло, той изключва системата.

— Това ли е всичко?

— Всичко — отговаря Леруа. — Уморен съм като господ-бог в шестия ден от сътворението. Трябва да се развлечем малко, Крепс, хайде да се отбием в някое кабаре. След такава работа за вас също ще са от полза малко преживявания.

4

Раз, два, три, леви, леви. Раз, два, три. Прекрасно нещо е ходенето! Вдишване, пауза, издишване, пауза.

Туп, туп, туп. Ляво предсърдие, дясно стомахче, дясно предсърдие, ляво стомахче. Раз, два, три, леви, леви.

… С лека широка крачка Кларенс върви по улицата. Вдишване, пауза, издишване, пауза. Какво разнообразие от ухания, нюанси, форми. Обновеният мозък жадно поглъща околния свят. Горещата кръв пулсира в артериите, тича по лабиринта от кръвоносни съдове и отново се връща по своите кръгове.

Туп, туп, туп. Малкият кръг, големият кръг, дясното предсърдие, лявото стомахче, лявото предсърдие, дясното стомахче, туп, туп. Вдишване, пауза, издишване, пауза.

Стоп! Кларенс е поразен. На зеления фон на листата кървави листенца, излъчващи небивал аромат. Той пада на колене и души храста като звяр.

В очите на идващата отсреща девойка се чете насмешка и неволно възхищение. Той е много красив, този човек, стоящ на колене пред цветята.

— Нещо сте загубили? — пита тя, усмихвайки се.

— Не, просто искам да запомня миризмата. Не знаете ли как се наричат тези… — Проклятие! Забравил е името. — Тези… растения?

— Цветя — го поправя тя. — Обикновени червени рози. Нима никога не сте ги виждали?

— Не, не ми се е случвало. Благодаря. Сега ще запомня: червени рози.

Изправя се на крака и докоснал внимателно с пръсти листенцата, продължава нататък.

Раз, два, три, леви, леви.

Момичето с учудване гледа след него. Чудак, жалко. Май че би могъл да бъде малко по-любезен.

„Рози, червени рози“ — повтаря той пътьом…

Кларенс отваря вратата на аудиторията. Днес тук има семинар.

Приличащият на стар мопс Леви стои пред дъска, изписана с уравнения. Той се обръща и махва на Кларенс с ръка, в която държи тебешир. Всички погледи са обърнати към Кларенс. Край вратите се тълпят студенти. Те са дошли тук, разбира се, не заради Леви. Герой на деня е Кларенс, представителят на кастата на безсмъртните.

— Моля да ме извините за закъснението — казва той, сядайки на своето място. — Моля, продължавайте.

С бърз поглед оглежда дъската. Така, така. Изглежда, че старецът се е заловил с доказателството на лангреновата теорема. Забавно.

Леви минава към втората дъска.

Кларенс не забелязва устремените към него очи. Той пресмята нещо на ум. Сега е напрегнат като състезателен кон пред старта.

„Има! Впрочем да се почака, да не се бърза, да се провери още веднъж. Така, отлично!“

— Стига!

Леви с недоумение се обръща:

— Казахте ли нещо, Кларенс?

Върху устните на Кларенс грее ослепителна, безпощадна усмивка.

— Аз казах стига. Във втория член има неразкрита неопределеност. При решаване с частни производни вашето уравнение се превръща в тъждество.

Той се приближава до дъската, небрежно изтрива всичко написано от Леви, изписва няколко реда и със замах подчертава резултата.

Лицето на Леви заприличва на печена ябълка, късно извадена от фурната. Няколко минути той гледа дъската.

— Благодаря, Кларенс… Ще помисля какво може да се направи тук.

Сега Кларенс ще нанесе решителния удар. Настръхнала тишина в аудиторията.

— Най-доброто, което можете да направите, е да не се залавяте за работа, която не е по силите ви.

Нокаут.

… Той отново върви по улицата. Раз, два, три, леви, леви. Вдишване, пауза, издишване, пауза.

Поваленият хленчещ враг размазва кръвта по лицето си. Печена ябълка, която много късно са извадили от фурната. Увереността в собствените сили и радостта от победата са нужни на учения не по-малко, отколкото на боксьора на ринга.

Раз, два, три, вдишване, пауза, издишване, пауза, раз, два, три, леви, леви.

5

— Олаф!

На вратата — сияещата, блестяща Елза. Колко е хубава — млада Афродита, родена в разтвора на регенерационната вана.

Бяла рокля на фона на дънера. „Може би все пак ще се решите да ме целунете, Кларенс?“

— Здравей, скъпа — това е целувка, съвсем различна от целувките, които си разменят обикновено съпрузите в деня на брилянтната сватба.

— Я да те видя. Изглеждаш прекрасно. Да не ми се наложи да наемам телохранители да те пазят от студентките.

— Глупости, имайки такава жена…

— Пусни ме, ще ми развалиш прическата.

Той се разхожда из стаята, прехвърля книгите в библиотеката, разглежда дреболийките по масичката на Елза, с любопитство оглежда мебелите, стените. Всичко е толкова близко и едновременно толкова непознато. Като че ли го е сънувал някога.

— Ново увлечение? — пита той, гледайки снимката на юноша в широк комбинезон, застанал пред стъпалата на ракета.

В очите на Елза има ужас.

— Олаф! Какво говориш?!

Кларенс повдига рамене:

— Аз не съм от онези, които ревнуват жените си от техните познати, но прецени сама, маниерът да окачваш над креватите снимките на своите кавалери може да се стори странен на всеки. И защо ме гледаш така?

— Защото… защото това е Хенри… нашият син… Боже! Нима ти нищо не помниш?!

— Аз прекрасно помня всичко, но ние никога не сме имали деца. Ако искаш снимката да виси все пак тук, можеше да измислиш нещо по-остроумно.

— О, господи!!

— Не бива, мила — Кларенс се навежда над ридаещата жена. — Добре, нека виси, щом това ти харесва.

— Махни се! За бога, махни се веднага, Олаф! Остави ме сама, много те моля, махни се!

— Добре. Аз ще бъда в кабинета, когато се успокоиш, ме извикай…

Събития и дати, лица на познати, прочетени книги, откъси от филми, физически константи, тензори, оператори, формули, формули, формули. Бяла рокля на фона на дънера. „Може би все пак ще се решите да ме целунете, Кларенс?“ Червени рози, теоремата на Лангрен, печена ябълка, която много късно са извадили от фурната, радост от победата!…

Не, той изобщо не разбира какво е влязло в главата на Елза…

Празнично наредена маса. До бутилката със старо вино — сватбена торта. Две гълъбчета от крем държат в човките си числото 75.

— Виж какво съм приготвила. Това вино е също на седемдесет и пет години.

Слава богу, изглежда, Елза се е успокоила. Но защо седемдесет и пет?

— Много мило, макар и не съвсем точно. Аз не съм на седемдесет и пет години, а на сто, а и ти, доколкото си спомням, също.

Отново този странен, тревожен поглед.

Той отрязва голямо парче торта и налива вино в чашите.

— За безсмъртието!

Чукват се.

— Бих искал — казва Кларенс, дъвчейки тортата — тази година непременно да направиш инверсия. Твоят мозък е претоварен. Затова ти измисляш несъществували събития, бъркаш датите, нервничиш излишно. Искаш ли утре да позвъня на Леруа? Това е такава проста операция.

— Олаф — очите на Елза умоляват, чакат, заповядват, — днес е 23 август, нима не помниш какво е станало преди седемдесет и пет години на този ден?

… Събития и дати, лица на познати, тензори, оператори, формули, формули, формули…

— Двадесет и трети август? Струва ми се, че на този ден издържах последния си изпит. Ама, разбира се! Изпит при Елгарт, три въпроса, първият…

— Престани!

Елза избягва от стаята, притискайки към очите си кърпичка.

„Да… — Кларенс си наля още вино. — Бедната Елза! На всяка цена утре трябва да я заведа при Леруа.“

Когато Кларенс влезе в спалнята, Елза беше вече в леглото.

— Успокой се, скъпа. Наистина не си струваше да се плаче зарад всичко това — той обгърна потрепващите рамене на жена си.

— Ох, Олаф! Какво направиха те с теб?! Ти целият си някак чужд, неистински! Защо се съгласи с това? Та ти всичко, всичко си забравил!

— Ти просто си се преуморила. Не трябваше да се отказваш от инверсията. Твоят мозък е претоварен, та сто години не е шега работа.

— Аз се страхувам от теб…

„… Може би все пак ще се решите да ме целунете, Кларенс?“…

6

Зловещото дихание на нещастието отравяше аромата на розите, объркваше стройните редици на уравненията. Нещастието влизаше в съня, стъпвайки безшумно с меките си лапи. То беше някъде съвсем наблизо.

Без да отваря очи, Кларенс сложи ръка върху рамото на жена си.

— Елза!

Той се опитваше да отвори застиналите клепачи, да сгрее с диханието си безжизненото лице на статуята, да изтръгне от вкочанените пръсти малкия флакон.

— Елза!!

Никой не може да събуди за живот камъка.

Кларенс дръпна слушалката на телефона…

— Отравяне с морфин — каза лекарят, обличайки палтото си. — Смъртта е настъпила преди около три часа. Акта съм поставил върху телефонния указател, пак там съм записал телефона на погребалното бюро. В полицията ще съобщя сам. Фактът, че е самоубийство, не буди съмнение. Мисля, че няма да ви безпокоят.

— Елза! — той стоеше на колене пред леглото, гладейки с ръка студеното бяло чело. — Прости ми, Елза! Боже, какъв кретен бях аз! Да продам душата си! За какво? Да станеш изчислителна машина, за да имаш възможността да се подиграеш над този глупак Леви!… Печена ябълка, която са извадили много късно от фурната. Радост от победата, теоремата на Лангрен, тензори, оператори, формули, формули… този глупак…

Кларенс протегна ръка и взе от масичката бял лист.

В дванадесет часа телефонът позвъни.

Стоейки на колене, Кларенс вдигна слушалката:

— Слушам.

— Ало, Кларенс! Обажда се Леруа. Как прекарахте нощта?

— Как прекарах нощта? — разсеяно повтори въпроса Кларенс, хвърляйки поглед към смъртния акт, изписан с математически символи. — Отлично прекарах нощта.

— Самочувствието?

— Великолепно! — равните линии на уравнението покриваха страниците на телефонния указател, лежащ на възглавницата редом с главата на покойната. — Обадете ми се след два часа, сега съм много зает. Струва ми се, че успях да намеря доказателството на лангреновата теорема.

Леруа се усмихна и остави слушалката.

— Е, как е? — попита Крепс.

— Всичко е наред. Операцията е излязла чудесно. Тревожни симптоми няма.