Лари Нивън
Вихрен свят (18)

Глава четиринадесета
Устата на дървото и цитаделата

Пленничките бяха вкарани в голямата колиба, съблечени голи и подложени на преглед от две несъразмерно високи жени. Бяха поне колкото Илза от Племето Картър: с бели и редки коси, през които прозираха черепите. Дори кожата им изглеждаше побеляла. Четиридесет, най-много петдесет годишни, определи Миния. Странните жени носеха червени дрехи, подобни на пончо, но прихванати между краката. Стъпваха леко, веднага личеше, че са прекарали много години на Дървото Лондон.

— Тук хората изглежда живеят дълго — прошепна Миния, а Джаян кимна в знак на съгласие.

Прегледът премина благополучно. По телата на пленничките имаше много мръсотия и рани, но никакви болести. Обработиха охлузванията на Миния и навъсено я посъветваха да внимава с обидите си към гражданите. Обиди ли, усмихна се в себе си Миния. Беше убедена, че преди да изпадне в безсъзнание, успя да счупи ръката на онзи тип. Обявиха Джаян за бременна и за своя изненада беше отделена настрана, заедно с очевидно бременната Илза. Миния хвана Джини за ръката, опасявайки се, че близначката ще се впусне в бой заради сестра си.

Една от надзирателките видя отчаянието на Джини и се обади:

— Ще бъдат добре, защото носят гости. Ще бъдат под закрилата на Чираците на Учения, никакви мъже няма да се навъртат около тях.

Какво ли означава всичко това, зачуди се Миния. Но високата жена не каза нищо повече, очевидно трябваше да чака, за да разбере.

 

 

Образования гледаше през малките странични илюминатори. Екранът-прозорец се намираше на сантиметри от кората. Навън ставаха интересни неща.

Мъж в бяла туника разговаряше с група хора в сини или червени пончо, скроени така, сякаш са торби. Вървяха бавно, по посока на колона от колиби.

— Кой е този? — попита Образования.

Чирака не се направи труда да отговори, но това свърши Пилота:

— Кланс Учения. Новият ти господар. Не се учудвай, той си мисли, че цялото дърво е негово.

Насочил се към КАРМ, Кланс Учения си говореше сам. Бялата роба стигаше до бедрата му, под нея се виждаха краищата на широко пончо. Беше висок за обитател на дърво и строен, ако се изключи започналото да се оформя коремче. Не е боец, помисли си Образования, докато оглеждаше четиридесетгодишния мъж с отпуснати мускули. Косата му беше гъста и бяла, носът тънък и орлов. До Образования долетя острият му заповеднически глас:

— Лори!

Пилотът натисна жълтия бутон и постави два пръста върху появилите се жълти линии (помни!). Едната врата на КАРМ се отвори навътре, другата навън.

Ученият влезе вътре, без да престава да говори.

— Те искат да знаят кога ще мога да преместя дървото. Проклети глупаци. Току-що приключиха с покриването на резервоара. Ако го преместя сега, водата ще отлети. Първо ще трябва да…

Спря и отправи поглед към гърба на пилота, който не си направи труда да се обърне. После очите му се плъзнаха по Образования и най-накрая се спряха на Лори.

— Е?

— Това е Учения на едно западнало племе. Носеше тези неща… — Лори вдигна пластмасовите кутии.

— Старата наука! — алчно светнаха очите на Кланс. — После ще ми разкажеш… Пилот!

Главата на моряка леко се извъртя.

— Някакви повреди по КАРМ? Нещо загубено?

— Разбира се, че не. Ако ви трябва подробен доклад…

— Не, това ми е достатъчно. Останалата част от екипажа е при асансьора. Мисля, че все още можеш да ги стигнеш.

Пилотът сковано кимна, надигна се и тръгна към двойната врата. Почти се блъсна в неподвижния Учен, след това изчезна през вратите.

Учения натисна жълтите бутони и прозорецът се превърна в дисплей.

— Горивните резервоари са почти празни. Ще ни трябват няколко седмици, за да ги заредим. Иначе… изглежда наред. Лори, от теб искам подробен доклад, но сега ми кажи дали се случи нещо по-особено.

— Той като че ли знае какво прави. Не обичам негодници като него, но все пак беше достатъчно благоразумен, за да не се блъсне в някоя скала. Атакуващата група се върна с този трупоносец и вещите му.

Учения пое пластмасовите предмети от ръцете на Лори.

— Четящо устройство! — възкликна той и дишането му се учести. — Ти ми носиш истинско съкровище! Как се казваш?

Образования се забави за миг, след това каза:

— Джефър.

— Джефър, първо се почисти, а след това ще чуя историята ти. Непрекъснато се страхувам, че военната флота ще погуби моя КАРМ, четящото устройство и всичко останало. Не мога да ти опиша колко се радвам, че ще разполагам с резервно!

 

 

Притеглянето беше по-слабо и това беше единственото нещо, което различаваше Дървото Лондон от родната туфа на Миния. Зеленината беше същата, миризмата също. Тунели всред храсталака минаваха покрай клончета с оскубана от минувачите зеленина. Високата жена мълчаливо крачеше напред, Джини и Миния я следваха. Не срещнаха никой по пътя.

Все още бяха голи. Джини вървеше прегърбена, като че ли това можеше да я прикрие. Не беше проговорила откакто отведоха Джаян.

Изминаха известно разстояние преди Миния да усети вятъра. Малко след това тунелът ги отведе в огромна кухина, осветена от ярка слънчева светлина в по-далечния край.

— Джини, толкова ли беше просторна и трапезарията в Туфата Куин?

Джини равнодушно се огледа и поклати глава:

— Не.

— Нито пък нашата.

Кухината обикаляше около ствола, чак до самата уста на дървото. Можеше да види празното небе зад нея. Сенките бяха странно синкави от светлината на Вой, която извираше отдолу. В Туфата Далтън-Куин Вой винаги беше отгоре.

Цялата тази зеленина е била откъсната. Нима ловците на трупоносци не се опасяват, че могат да убият дървото? Или си мислят да се пренесат на друго?

Тридесет или четиридесет жени се бяха строили в редица за храна. Много от тях бяха с деца — от бебета до тригодишни. Никоя не погледна Миния и Джини, насочили се към устата на дървото.

— Какво най-много те притеснява? — попита Миния.

Преди да отговори, Джини направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания:

— Клейв.

— Той не беше на кутията, вероятно е останал в джунглата. Кракът му трябва да оздравее преди да предприеме каквото и да било…

— Ще го загубя — въздъхна Джини. — Той ще дойде, но аз ще го загубя. Джаян носи дете от него, следователно аз ставам излишна…

— Клейв ви обича и двете — каза Миния, макар да нямаше никаква идея за чувствата на Клейв.

— Ние вече принадлежим на ловците — поклати глава Джини. — Погледни, те вече са тук.

Миния намръщено се огледа. Дали Джини не преувеличаваше? Погледът й откри нещо в зелената стена, която обграждаше Трапезарията, тъмна сянка скрита в полумрака. След това забеляза още две, четири, пет… Наистина бяха мъже. Замълча.

Отведоха ги до ръба на устата, почти под големия резервоар, закрепен на мястото, където клона излизаше от ствола. Миния погледна надолу. Отпадъци, боклуци, две тела върху платформи изцяло покрити с плат. Когато отново се обърна видя, че придружителките им са съблекли дрехите си.

Хванаха ги за ръце и ги отведоха под огромен резервоар. Една от надзирателките дръпна някакво въже и върху тях плисна вода. Миния потръпна от изненада. Жените извадиха някакви плъзгави буци, потъркаха телата им с тях, след това им ги подадоха.

Миния за пръв път виждаше сапун. Не беше страшно. Надзирателките също се сапунисаха, след това пуснаха водата да тече върху тях. Накрая се избърсаха с дрехите си и отново ги навлякоха. На Джини и Миния връчиха алени наметки.

Кожата на Миния пощипваше от сапунената пяна. Пончото се оказа прекомерно голямо за нея, тъй като беше правено за високите хора от джунглата. Но повече я притесняваше червения цвят. Цял живот се беше обличала в червено. Тук пленниците носеха същите алени дрехи, с които у дома се обличаха гражданите.

Надзирателките ги отведоха при масата, където раздаваха храна. Четири готвачки — всички до една високи жени от джунглата, разливаха в купи с извити навътре ръбове някаква яхния от зеленчуци и пуешко месо. Миния и Джини се настаниха на един жилав клон и започнаха да се хранят. Храната беше по-лека от тази, с която беше свикнала в Туфата Далтън-Куин.

До тях се настани някаква друга пленница. Беше на средна възраст, висока около два метра и половина. Ходеше леко и очевидно се чувстваше добре в течението на Дървото Лондон.

— Ти май умееш да ходиш — извърна се към Джини тя. — От дърво ли си?

Джини не отговори.

— От дърво, което се разпадна — отвърна вместо нея Миния. — Аз се казвам Миния Далтън-Куин, а това е Джини Куин.

— Хелн — представи се непознатата. — Тук никой не използва фамилни имена.

— От колко време си тук?

— От около десет години. Някога бях Картър. И се надявам, че някой ден отново ще бъда…

— Бягство?

Хелн сви рамене.

— Все си мисля, че те ще се опитат да направят нещо. Преди не успяха. Както и да е, вече имам деца.

— Женена ли си?

— Не ти ли казаха? — изгледа я Хелн. — Ние сме собственост на гражданите. Може да ни има всеки мъж, който ни пожелае…

— Вече се досетих — въздъхна Миния и хвърли бегъл поглед към храсталаците. — Онези там май ни избират, а?

— Точно така — кимна Хелн и погледна нагоре. — Яжте по-бързо, иначе рискувате да останете гладни.

Двама мъже изскочиха от сенките и тръгнаха към тях. Стъпваха с лекота по преплетените клони на пода.

Миния ги наблюдаваше, продължавайки да се храни. Мъжете спряха на няколко метра и зачакаха. Наметките им бяха по мярка, наситени с ярки цветове. Единият каза нещо, което Миния успя да долови: „Тая с охлузванията счупи ръката на Карал…“

Хелн не им обръщаше внимание и Миния се опита да стори същото. Вдигна празното канче и попита:

— Какво да правя с това?

— Върни го на готвачките, ако междувременно не те вземат — отвърна Хелн. — Но според мен ще си имате компания. Изглеждате като граждани, а мъжете харесват това… — На лицето и се изписа гримаса: — Докато нас ни наричат „гигантите от джунглата“.

Промените станаха прекалено много. Нима само три Сънни периода я деляха от нейния собствен свят, в който нито един мъж не би посмял да я докосне? Какво ли ще стане, ако окаже съпротива? Какво ще си помисли Гавинг? Дори ако все пак успеят да се спасят?…

Дали някой ще ме спре, ако тръгна към устата на дървото, запита се тя. Всички ще си помислят, че искам да го „нахраня“. Един къс спринт в тази посока ще бъде достатъчен. После скачам в небето и край. Не изпитваше страх. Вече се беше губила в небето, но успя да оцелее.

Проблемът е как да даде знак на Гавинг, за да скочи и той… Той може би е лишен от подобен шанс. А може и да отхвърли идеята й като абсолютно налудничава.

Отхвърли я самата Миния. Идеята наистина беше безумна. Двамата мъже пристъпиха напред и се присъединиха към тях.

 

 

Първата храна на Образования в Цитаделата беше проста, но странна. Подадоха му една добре напълнена кратуна, мях с вода и дървена вилица с два зъба. Гъстата яхния беше успяла да изстине, тъй като я пренасяха чак от външната туфа. Различи една-две от подправките, но общо взето не знаеше какво яде. Понечи да попита, но Кланс го изпревари:

— Учил ли си медицина?

— Разбира се.

Отговори спонтанно, без да се замисля. Това предизвика учуден поглед от страна на Лори и усмивка върху лицето на Учения.

— Много си млад за подобна увереност — рече Кланс. — Работил ли си с деца, с ранени ловци, с болни жени? Умееш ли да се оправяш с бременни?

— С деца не съм. Но с бременни и ранени да… Лекувал съм болести от недохранване, но винаги под контрола на Учения.

Инстинктивно усещаше как да отговаря на Кланс. В действителност беше работил с деца, веднъж му се наложи да прегледа и една бременна жена. А опитът му с ранените ловци се изчерпваше с наместването на счупения крак на Клейв преди два дни. Старият ловец едва ли ще ме пусне да работя с граждани, съобрази той. Първо ще ме изпробва на трупоносци, на моите собствени хора…

— Тук нямаме случаи на недохранване, слава на Проверяващия — рече Кланс. — А вие как попаднахте в джунглата?

— По невнимание.

Приемането на странна храна с непознати съставки в условията на безтегловност изискваше концентрация. Изпита облекчение от факта, че му се дава възможност да говори, но все пак реши да приключи с храненето и едва след това да разкаже историята за гибелта на Племето Куин.

Учения го прекъсваше с въпроси за Туфата Куин. Интересуваше се как са се грижили за устата на дървото, за гъбите, щураците, тъпчовците, моби, насекомите по медианата. Лори изглеждаше очарована. Намеси се само веднъж, за да попита как се води битка с птици-саби и триединни. Образования я посъветва да поговори с Миния и Гавинг. Като тайно се надяваше, че по този начин приятелите му ще научат къде се намира.

Храненето завърши с горчива черна бира, която Образования отказа. Продължи разказа си и когато свърши откри, че е леко пресипнал.

Кланс Учения пуфтеше с лулата си — по-къса от тази на Председателя на Куин. Над главата му се стелеха облаци дим. Помещението приличаше повече на дървена клетка, отколкото на колиба. По стените и тавана имаше тесни прозорци с капаци, които бяха подвижни и лесно се затваряха.

— Гигантската гъба притежаваше халюциногенни свойства, нали? — попита Кланс.

— Не зная какво означава това — поклати глава Образования.

— Червените ресни те карат да се чувстваш приятно възбуден — поясни Учения. — Може би затова са я защитавали?

— Не мисля така. Такива гъби имаше в изобилие. Тази се отличаваше с огромните си размери и красиво оформление. Освен това си имаше специално име.

— Ръката на Проверяващия — кимна Кланс. — Беше ли чувал нещо за Проверяващия преди това, Джефър?

— Когато баба ми беше недоволна от Председателя, имаше навика да казва: „Хранителят на дървото вероятно се мисли за самия Проверяващ!“ — отвърна с усмивка Образования. — И това е всичко…

Учения взе четящото устройство и включи към него една от собствените си касети.

— Мисля, че си спомням…

„ПРОВЕРЯВАЩ: Служител, натоварен да следи за лоялността на гражданите към Държавата. Задълженията на Проверяващия включват всичко, което има отношение към живота и благополучието на подопечните му. На «Дисциплина» ролята на Проверяващ играят записите на Шарлс Дейвис Кенди в главния компютър на кораба.“

— Това определено е звездна работа. Хм, Държавата… Четири дни изучавах записа за Държавата. Виждал ли си го?

— Да. Странни хора. Имам чувството, че са живеели по-дълго от нас.

— Твоят Учен не ти ли обясни? — изсумтя Кланс. — Техните години са били по-къси. Една тяхна година се е равнявала на една пълна обиколка около тяхното слънце. Докато ние използваме само половин обиколка, което се равнява на около пет седми от годината на Държавата. В действителност ние живеем малко по-дълго от тях и растем по-бавно…

Ушите на Образования пламнаха от обидата по отношение на учителя му. По тази причина с мъка разбра думите на Кланс, който подхвърли:

— Е, добре, Джефър. Отсега нататък трябва да ме считаш за свой Проверяващ.

— Добре, Учени.

— Наричай ме Кланс. Как се чувстваш?

Образования внимателно мереше думите си:

— Чист съм, нахранен съм, намирам се в безопасност. Бих се почувствал още по-добре, ако зная, че и останалите от Племето Куин са добре.

— Те ще бъдат изкъпани и нахранени, ще получат нови дрехи. А децата им ще получат всички шансове да станат пълноправни граждани. Същото важи и за теб, Джефър, независимо от това дали те държа тук или не… Убеден съм обаче, че в туфата ще ти бъде досадно.

— Така мисля и аз, Кланс.

— Добре. Това означава, че от днес нататък имам двама чираци.

— Това е нечувано! — избухна Лори. — Току-що уловен пленник се озовава право в Цитаделата! Нима военната флота няма да…

— Военната флота да върви по дяволите! — отсече Кланс. — Цитаделата е моя!