Лари Нивън
Вихрен свят (14)

Глава десета
Моби^[1]

 

Събуди се от приглушени гласове, жадна и нервна.

Той беше млад. Беше му дала това, което той искаше. На практика го беше принудила. И той едва ли ще прояви особен интерес към нея. Имал е достатъчно време за размисъл, положително ще си спомни, че тя се опита да го убие.

Гласовете бяха на известно разстояние, но се чуваха ясно.

— По-възрастна от теб е с десет години, а и ти нямаш откуп… Но не това е важното. Само преди седмица тя беше враг и се опитваше да ни избие!

— Би могла да избере всеки от нас — продължи гласът на Клейв — Без мен, разбира се… Защото това нямаше да ви хареса, нали милички?

— Според мен това е чудесно — каза Джаян или Джини. — И обнадеждаващо — добави другата близначка.

— Гавинг не е достатъчно зрял и едва ли знае какво прави — обади се гласът на Алфин.

— О, я върви по дяволите!

Гавинг забеляза тялото на Миния, започнало да се придърпва към кората.

— Здравей — извика той. — Готова ли си?

— Да! — пламенно отвърна тя, забравила да се прави на срамежлива. — Каква церемония ще използваме? Не моята, тъй като нашият Учен остана в Туфата…

И сигурно би ме убил, ако беше тук, добави мислено тя.

— А, ето още един проблем — обади се Алфин. — Учения…

— Сега аз съм Учен — каза Образования.

После, без да обръща внимание на пренебрежителното сумтене на Алфин, започна да вади съдържанието на раницата си. Четири малки плоски кутийки от онова звездно вещество — пластмаса — бяха внимателно увити в парчета мек плат. Петата също беше плоска, но повърхността й беше блестяща и излъскана — почти като огледалото на Председателя. Само дето не отразяваше.

Членовете на племето Куин изглеждаха не по-малко изненадани от Миния.

— През цялото време си мъкнал тези неща? — попита с недоверие в гласа Гавинг.

— Не, материализирах ги от въздуха — усмихна се Образования. — Ние, Учените, си имаме своите странности…

— О, да, разбира се.

Размениха си широки усмивки, после Образования взе в ръка огледалото и закрепи една кутия в солидната му рамка.

— Приказывать „меню“ — промърмори той.

Непонятните думи бяха казани със странно, някак архаично произношение. Понякога и Учения на Далтън-Куин говореше така, спомни си Миния. Огледалото изведнъж светна като мъгляво нощно слънце, а след това се изпълни с малки черни букви.

Миния не беше в състояние да ги прочете, но Образования очевидно нямаше този проблем. Ръцете му издърпаха кутията и сръчно я смениха с друга.

— Приказывать „меню“ — повтори, той и кимна с глава: — Много добре… Приказывать „запис“… — Гласът му стана ясен и отчетлив: — Днес е първият ден след съня — първият сън след разпадането на дървото, година триста и седемдесета. Джефър говори като Учен. Племето Куин наброява осем члена. Приказывать „пауза“…

В продължение на няколко дълги секунди не се случи нищо.

— Нещо не е наред? — не издържа Миния.

Образования вдигна глава, в очите му се четеше болка. В гърлото му заклокочи стенание, кристалните лещи се размазаха пред погледа му. Тук липсваше достатъчно налягане и сълзите не можеха да текат.

— Почини си — успокоително го докосна Клейв. — Почини си колкото е необходимо.

— Опитвах се да не мисля за това… — глухо промълви онзи. — Но Учения е знаел… Той ми даде тези неща. Питам се за какво, след като и ние ще измрем…

— Няма! — твърдо рече Клейв. — Измъчва ни жажда, но това е всичко…

— Само ние оцеляхме, всички останали загинаха… Имам чувството, че това става факт едва сега, докато го записвам!

Клейв забеляза, че настроението на Образования се предава и на останалите. Джаян и Джини вече подсмърчаха. А Миния направи опит да си напомни, че Туфата Далтън-Куин все още е жива, макар и някъде далеч…

— Хайде, Учен! — изръмжа Клейв. — Започвай брачния ритуал!

Образования преглътна и кимна с глава. Сълзите най-сетне се откъснаха от очите му и отплуваха, едри като боровинки. Прокашля се и започна, гласът му беше изненадващо ясен:

— Приказывать „запис“. Дървото се разцепи на две. Оживяха седмина от нашите, плюс един беглец от външната туфа. В момента се сключва брак между Миния Далтън-Куин и Гавинг Куин. Двамата все още нямат деца. Край. — Ръцете му издърпаха кутията от рамката, главата му се вдигна: — Това е. Вече сте женени.

— Това е всичко, така ли? — попита Миния, дълбоко потресена.

— Да. Първият ми ритуал като Учен. Съгласно традицията, бракът ви трябва де консумира при първа възможност…

— Само това ли носиш? — попита Алфин.

— Имам всичко, от което се нуждая — отвърна Образования. — В тази касета се пазят последните записи. Била е предимно с медицински данни, но на Учения не му стигнало мястото, затова ги изтрил. Тъй или иначе, тези неща бяха неизползваеми за нас. Звездните хора са страдали от непознати болести и са ги лекували с лекарства, за които никой не е чувал… Втората касета съдържа информация за различните форми на живот, третата е космология, а тази последната, съхранява стари записи. Естествено, всички са поверителни…

— Поверителни?

— Тайни — поясни Образования и се зае да увива апаратурата.

— Я почакай малко — рече Клейв. — Тези твои поверителни данни съдържат ли нещо, което би ни помогнало да оцелеем? — Изчака малко, не получи отговор и продължи: — Ако отговорът е отрицателен, вероятно е излишно да ги мъкнеш със себе си и да бавиш всички… — Нова пауза: — Но ако отговорът е положителен, значи ти укриваш важна информация. И възниква въпроса дали трябва да те защитаваме…

Образования зяпна от изненада.

— Ти си ценен за нас — продължи Клейв. — Племето ни се състои едва от осем члена и не можем да се позволим да изгубим когото и да било. Сега е момента обаче да ни убедиш, че в твое лице се нуждаем не толкова от ловец-чирак, колкото от Учен…

Образования беше вцепенен от смайване, със зяпнала уста. Известно време остана така, после рязко кимна и тикна една от касетите в металната рамка.

— Приказывать — промърмори той. — Намери Моби! Повтарям буква по буква: м-о-б-и…

Екранът светна и се изпълни с букви. Образования започна да чете:

— Моби е създание с размери на кит, притежава огромна уста и вертикални прорези на бузите, които са порьозни и се използват като филтри. Храни се с летящи в облаците насекоми. Дължина — седемдесет метра. Маса — приблизително осемстотин метрични тона. Едно основно око. Две по-малки очи за близко гледане, защитени добре, разположени от двете страни на единствената му ръка. Обитава областите около езерцата и джунглите от сладък памук. Предпочита да се върти — това му дава по-голяма стабилност, както и възможност да се предпазва от евентуални нападатели. Известно е, че в среда на безтегловност няма безопасна посока. Китовете избягват по-големи създания от себе си, не обичат нашите КАРМ и се крият от тях. Но ако бъдат притиснати до стената, те се бият смело и самоотвержено, като Капитан Ахав. Единствената им ръка има четири пръста, съоръжени с огромни нокти.

Клейв вдигна глава и хвърли кратък поглед през рамото си. Да, летящата уста се виждаше съвсем ясно. Държеше се настрана от сала, въпреки гъмжилото от насекоми наоколо.

— Това ли е?

— Мисля, че да.

— А какво е това карм? Какво означава „с размерите на кит“, капитан Ахав?

— Не зная.

— Добре, това не е толкова важно. Значи звярът е боязлив и яде буболечки, а не хора… Което значи, че не представлява заплаха за нас.

— Сега вероятно разбираш, че племето има нужда от Учен. Ако не бях разчел записа на касетите, нямаше да знаете нищо за това животно…

— Не ми е приятно да го гледам как се разхожда около нас — обади се с леко запъване Гавинг.

Никой не се засмя. Стиснал устни, Клейв продължаваше да оглежда огромния бръмбароядец…

 

 

Клейв застана така, както го беше учила Миния. В лявата си ръка стискаше стоманения лък, изтеглил тетивата чак до бузата си. Чувстваше се странно. Вероятно защото беше поставил не стрела, а един от собствените си харпуни, който смешно стърчеше напред.

Моби го наблюдаваше.

Изчакал огромното око да се извърти от обратната страна на туловището, Клейв напрегнато подвикна:

— Сега! Хвърляй въжето!

Гавинг се подчини и рязко замахна с навитото на руло въже. Клейв му даде няколко секунди аванс, после пусна тетивата.

Харпунът литна, опашката му леко потрепваше. После въжето се опъна и го стабилизира. Клейв използва цялата сила на мускулите си, масивното желязо би трябвало да стигне до Моби. Но не стигна. Дори не го приближи.

— Събирай въжето! — заповяда на Алфин той, извърна се към другите и добави: — Хващайте стрелите. Забийте в звяра толкова, колкото успеете. Трябва да го подлудите и да отвличате вниманието му.

Образования стреля пръв, но постижението му беше толкова слабо, че Клейв го спря. Стрелите трябваше да се пестят. Гавинг и Миния се прицелиха добре. Стрелите им се забиха в туловището на звяра и те отново опънаха тетивите.

— Достатъчно — извика Клейв. — Искаме само да го ядосаме. Не е нужно да го плашим или нараняваме… Образовани, това нещо кротко ли е?

— Наистина ти прочетох всичко.

Поверителна информация!, скръцна със зъби Клейв. Реши при първа възможност да види какво още крият тези „касети“. Ще не ще, Образования ще трябва да му ги прочете!

Прозрачната опашка на Моби се раздвижи. Очевидно беше усетил бодежа на стрелите и сега се опитваше да се измъкне. В същия момент го застигнаха и другите стрели. Една се заби в опашката, друга в бузата… Това предизвика няколко конвулсивни движения на перките, туловището започна да се извърта. Трета стрела го улучи на сантиметри от главното око и то бавно се извърна по посока на нападателите.

— Алфин, нави ли въжето?

— Още не.

— Побързай, да те вземат мътните! Останалите да се привържат здраво!

Гигантската уста се разтвори и започна да се приближава, сякаш изпълнила цялото небе. Ръката се протегна напред.

— Не е ли време да го раним? — извика Алфин.

Клейв остави металния лък и взе харпун.

— По дяволите, дано това се забие в опашката му!

Моби сякаш го чу, опашката му плесна и се завъртя към тях, предизвиквайки ураганно течение. Туловището започна да кръжи, сякаш звярът беше решил да огледа обстановката. Клейв изчака още малко и хвърли харпуна. Острието потъна дълбоко в месестата част, непосредствено пред прозрачната перка. Моби потръпна и се впусна в бяг.

Но „ръката“ се протегна напред и встрани, огромните закривени нокти замалко не докопаха Гавинг, който изкрещя и се оттласна в небето. Въжето се изпъна и го завъртя около ръба на кората. Миния нададе боен вик и замахна към „ръката“.

— Твърда е като камък — отбеляза тя и бързо отскочи назад.

Вторият харпун на Клейв полетя към огромната муцуна и прободе устната на създанието миг преди въжето да го дръпне обратно. Големите костени пръсти застрашително се свиха над главата на ловеца. Сабята на Миния се заби в един от тях с огромна сила. Отсечената част бързо се отдалечи в небето, а Моби побърза да прибере ръката си. Устата му се затвори — очевиден признак на капитулация. Туловището започна да се изтегля назад, страничните му перки се завъртяха на високи обороти.

Гавинг се набра по въжето и скоро отново стъпи на кората. Запъхтени и напрегнати, всички наблюдаваха отстъплението на Моби.

Корковият сал рязко се разтърси. Моби спря и се обърна назад, сякаш да се увери, че парчето кора се движи след него. После се понесе напред.

 

 

Над гладкото езерце проблесна слънчев лъч, лек ветрец накъдри повърхността. Под водата се движеха тъмни сенки. Самотен семенник беше пуснал мустачета по посока на езерцето, макар да се намираше на цял километър височина. Гавинг неволно облиза изпръхналите си устни, измъчван от жестока жажда.

А в пространството наоколо се рееха десетки хиляди тонове вода.

Клейв с усилие спря да ругае, поклати глава и каза:

— Съжалявам. Надявах се, че Моби ще се насочи към водата, за да се гмурне в нея и да се спаси от нас.

Гавинг отвори уста, поколеба се за миг, после каза:

— Аз съм виновен, идеята беше моя…

— Нищо подобно — поклати глава Клейв. — Аз съм Председател и отговорността не може да се прехвърля на друг… Все пак струваше си да опитаме!… Сега обаче много бих искал да знам накъде ни влачи проклетият звяр.

Изчакаха малко и получиха отговор.

Очите на Гавинг пробягаха по контурите на Мъгливия пръстен, които постепенно се губеха в гълъбовосивите водни па̀ри на хоризонта. Сред тях се виждаше нещо като фигура от клечки за зъби — най-вероятно горичка от дървета-интеграли. Още по-нататък, на десетки хиляди километри разстояние, бушуваха бледите урагани на Голд. Далечната Туфа беше някъде по средата, между Голд и дъгата на Вой…

Виждаше едновременно всички небесни тела, които го бяха смайвали като дете. Веднъж Харп подхвърли, че все някой ден ще ги види. Други, по-трезви граждани, бяха твърдо убедени, че подобно нещо не може да се случи… Те знаеха, че Дървото се движи по силата на природните закони и никой от обитателите му не може да го напусне.

Но ето, че това се беше случило. Гавинг не само беше напуснал дървото, но и се беше оженил. И сега блуждаеше в пространството с устни, напукани от жажда…

Племето Куин се беше струпало в предния край на корковия сал. По настояване на Клейв всички бяха с раници на гърба. Председателя беше прав — всичко можеше да се случи. За съжаление обаче не се случваше нищо, само мечтаното езерце продължаваше да се отдалечава в небето.

— Толкова близо и едновременно с това толкова далеч — мрачно промърмори Образования. — Свършиха ли се шушулките?

— Имаме още няколко, но няма да стигнат — въздъхна Клейв и огледа хората си: — Сега важното е, че не сме загубили никого. Движим се, при това навън. Това е добре, тъй като плътността на въздуха се увеличава… Нали така, Учен?

— А заедно с нея върви и изобилието — кимна Образования: — Вода, растения, месо и хищници…

Моби забави скоростта си и плавно започна да завива на изток. Очевидно изтощен, звярът прибра перки към тялото си и изведнъж заприлича на яйце, плъзгащо се във въздуха без почти никакво съпротивление. Продължаваше да пада навън, теглейки сала от кора след себе си. Езерцето се превърна в миниатюрен бисер, отразяващ синята светлина на Вой.

— Ще прережем въжето в момента, в който забележим нещо интересно — обади се Клейв. — Дърво-интеграл, езерце, гора… Изобщо всичко, което съдържа вода. Но внимавайте, не трябва да се избързва…

— Облак отпред — обади се Мерил.

В далечината плуваше бяла мъглявина.

— На какво разстояние? — изсмя се дрезгаво Клейв. — Шестдесет, седемдесет километра? Освен това, не е точно отпред и вероятно ще се разминем. Продължаваме да се движим на изток.

— Не е точно така — възрази Образования. — Вече се насочваме навън от изток и се движим доста бързо. Помниш ли онази песничка, Гавинг? — „Изток те отнася навън и се насочваш на запад; запад те кара навътре, навътре — на изток… А тръгнеш ли наляво или надясно, ще се прибереш у дома“…

— Какво беше това, по дяволите? — присви очи Клейв.

Гавинг помнеше, но не каза нищо. Тези думи също бяха „поверителни“, но Образования никога не му обясни какво означават.

— Всяко дете го знае — обади се Миния. — Така се движи всеки, който е паднал в небето и разполага с летящи шушулки.

Образования доволно кимна с глава.

— Нас ни влачат на изток. Движим се твърде бързо за тази орбита, което означава, че ще падаме навън и неизбежно ще забавим скоростта си. Готов съм да се обзаложа, че Моби ще се е насочи точно към този облак…

Звярът отново извади перките си, въртеливото им движение беше бавно. Пред тях чак до дъгата на Мъгливия пръстен, нямаше абсолютно нищо. Миния премести въжето и се приближи към Гавинг. Легнаха на ръба на кората и се загледаха в облака. Жаждата ставаше нетърпима.

Слънцето се скри зад Вой.

Бяха изминали много километри навън и цикълът ден-нощ стана доста по-продължителен.

Облакът нарастваше.

— В мъглата ще направи опит да се отърве от нас — промълви Образования, но в думите му се долови по-скоро надежда, отколкото убеждение.

От известно време насам Моби беше престанал да се движи. Клинът с въжето на харпуна се беше разхлабил. Клейв заби нов и прехвърли хлабавото въже към него. Облакът бавно запълваше небето.

Започнаха да се виждат тъмните въртопи от вихри във вътрешността му, прорязвани от ослепителни светкавици.

Джаян и Джини свалиха горните части на дрехите си и Алфин зяпна. После очарованието от гледката изведнъж премина и той скочи на крака:

— Те са прави, по дяволите! Сваляйте ризите и се опитайте да уловите влагата!

Слънцето надникна за миг иззад облака, тъмнината се разсея. После започнаха да потъват в рядката мъгла и енергично размахаха ризите си.

— Чувствате ли влагата? — извика Гавинг.

— Не само я чувствам, но дори я подушвам! — изръмжа Мерил. — Но не мога да пия!

Далеч на запад проблесна светкавица. Ризата на Гавинг натежа от влага и той направи опит да я изстиска. Не стана. Очевидно беше рано. Размахва я още известно време, после опита отново. Засмука влажната материя и усети вкус на вода, примесена с пот.

Всички вършеха това, а наоколо се спусна непрогледен мрак. Моби изчезна, някъде далеч напред. Присъствието му се усещаше единствено от подръпването на; въжето. Хората извиваха дрехите си, смучеха водата и се смееха.

Скоро попаднаха в зона, наситена с огромни и тежки водни капки. Ставаше трудно да се диша. Гавинг покри уста с ризата си, пое въздух през нея и се задави от водата, която нахлу в гърлото му.

Далеч напред започна да просветва. Дали не излизаха от облака?

— Не е ли време да срежем въжето, Клейв? Тук ли ще останем?

— Има ли някой още жаден? — извика в настъпилата тишина Клейв. — Пийте колкото можете, защото скоро ще се махнем оттук. Не можем вечно да дишаме през ризите си. Мисля да се доверим на Моби и да продължим с него.

Зеленикавата светлина ставаше все по-силна, косматите вълна облаци бързо отстъпваха. Гавинг си помисли, че вижда небе… Зелено, примесено с нещо плътно… Вероятно това е оптическа измама, появила се след продължителния, абсолютно плътен мрак…

— По дяволите! — ревна Клейв и бързо измъкна ножа си. Въжето с харпуна избръмча и увисна, салът се разтърси.

В същия момент излязоха на открито. Гавинг зърна тържествено въртящите се перки на Моби да се отдалечават от тях. Най-сетне свободен, звярът спря и им хвърли прощален поглед. Вниманието на Гавинг беше привлечено от плътния слой зеленина, който стремително се приближаваше към тях. Салът се носеше към безкрайната джунгла и всеки миг щеше да се разбие сред дърветата.