Валерий Чолаков
Нобеловите награди (53) (Учени и открития (1901–1982))

Хормоните

В 1902 г. Бейлис и Старлинг откриха, че в дванадесетопръстника се образува вещество, което по-нататък преминава през стените на червата и с кръвния ток достига панкреаса — задстомашната жлеза, като стимулира отделянето на смилателни сокове. Те назоваха това вещество секретин и въведоха термина хормон, което в свободен превод от гръцки означава „възбудител“.

Изследванията върху хормоните са най-увлекателната глава от съвременната физиология, която още не е написана докрай. Редица учени, посветили се на тази област, бяха удостоени с Нобелова награда, а много други бяха нееднократно предлагани за лауреати. Бейлис и Старлинг бяха предлагани през 1913 и 1914 г. Започналата скоро след това война попречи на работата на Нобеловия комитет при Каролинския институт и приносите на тези двама изследователи, направили конкретни открития и теоретични обобщения, останаха непризнати. Старлинг отново беше предложен за награда през 1926 г., но тогава експертите решиха, че откритието е вече твърде старо.

Докато теоретичните изследвания се посрещаха с резерви и изчаквания, практическите резултати веднага бяха признати. Швейцарският хирург Теодор Кохер от клиниката в Берн стана Нобелов лауреат още в 1909 г. за своята работа върху физиологията, патологията и хирургията на щитовидната жлеза. Не случайно тогава Нобеловата награда отиде в Швейцария. В тази алпийска страна високо в планините водата е бедна на соли и по-специално на йод и това понякога води до появата на едно заболяване, наречено ендемична гуша. Малката щитовидна жлеза, разположена в областта на гръкляна, се разраства и започва да притиска трахеята и да причинява и други неудобства. Хирурзите през 19 век се опитваха да лекуват това уродство по най-естествения за тях начин — чрез изрязване на гушата. За съжаление често операцията довеждаше до фатален край.

При тези обстоятелства през 1883 г. Теодор Кохер се зае с хирургията на щитовидната жлеза. Той повтори изследванията на предшествениците си и постави нови експерименти, с които убедително показа, че пълното премахване на този орган води до неминуема гибел. Кохер разработи физиологията на щитовидната жлеза и посочи нейното значение за поддържането на общия метаболизъм и растежа на организмите. С помощта на екстракти от жлезата той успя да излекува неправилно оперирани пациенти и да ги поддържа в добро състояние.

В крайна сметка швейцарският хирург разработи цялостен метод за оперативно лечение на заболяванията на щитовидната жлеза. Най-важното бе да се остави част от жлезата, за да се запази нейната функция. Теодор Кохер собственоръчно оперира няколко хиляди души, а общият брой на тези, на които е помогнал косвено, създавайки своя метод на лечение, е трудно да се изчисли.

През 80-те години на миналия век, благодарение на работите на френския учен Браун-Секар, вниманието на изследователите се насочи към някои органи, които приличаха на жлези, но нямаха отводен канал. Единствената им връзка с организма бе кръвоносната система. Така се зароди концепцията за жлезите с вътрешна секреция.

За панкреаса се знаеше, че е жлеза с външна секреция. В него се синтезират смилателни ензими, които се изливат в състава на панкреатичния сок по специален канал, достигащ дванадесетопръстника. Но още в 1869 г. Лангерханс показа, че при хистологично изследване се наблюдават групи от клетки, които не са свързани с останалата част на панкреатичната тъкан и нямат връзка с отводния канал. Тези групи от клетки са разпръснати равномерно из цялата жлеза и техният откривател ги нарече островчета. Под това име те останаха в науката — островчетата на Лангерханс.

Лекарите отдавна знаеха, че при аутопсия на хора, починали от диабет, се откриват изменения в панкреаса. През 90-те години на миналия век Лагес предположи, че именно в лангерхансовите островчета става вътрешната секреция, която е толкова важна за въглехидратната обмяна. За съжаление трябваше да минат още три десетилетия, докато се изясни този въпрос. По същото време, в края на века, Кохер успешно лекуваше пациентите си е екстракти от щитовидна жлеза. Голям брой учени се опитваха да спрат диабета с екстракти от панкреас, но резултатите бяха неубедителни и противоречиви.

Младият канадски учен Фредерик Грант Бантинг пръв се досети защо не може да се получи ефикасен извлек от панкреаса. Този орган всъщност се състои от две жлези. Едната произвежда ензими, разлагащи белтъчините, а другата — хормон с белтъчен характер. При стриването на жлезата трипсинът се смесва с хормона и го унищожава. Бантинг реши да използва един експериментален метод, разработен от руския учен Л. В. Соболев още в 1901 г. Този изследовател беше установил, че при прекъсването на отводния канал се атрофира цялата тъкан на панкреаса, с изключение на островчетата на Лангерханс. Това даваше възможност да се получава чист екстракт с високо съдържание на хормони.

В 1921 г. Бантинг преподаваше фармакология в университета на Торонто. Там той се свърза с професора по физиология Джон Джеймс Маклеод, сподели своите идеи и получи достъп до неговата лаборатория. За свой асистент той взе Чарлз Бест. Още първите експерименти с кучета през май 1921 г. отбелязаха успех. Бантинг и Бест бяха създали метод за изолиране на хормона на панкреаса в чист вид. Този хормон се синтезира в островчетата на Лангерханс. Островче на латински е „инсула“. Още в 1916 г. Шарпли Шейфър предложи хормонът да се нарича инсулин. Това вещество, което учените търсеха десетилетия наред, най-после бе открито и на 23 януари 1922 г. един 14-годишен юноша бе изведен от диабетична кома и беше спасен с инжекции на инсулин. Оттогава насам броят на спасените се измерва с милиони.

Още през 1923 г. Нобеловият комитет при Каролинския институт обяви, че дава наградата за медицина и физиология на Бантинг и Маклеод за откриването и изолирането на инсулина. Това решение предизвика доста бурни емоции сред научния свят. Мнозина, които бяха следили работата отблизо, посочиха, че Маклеод не е взел участие в решаващите експерименти и дори не е присъствувал в лабораторията. Никому неизвестният Бест въобще не е бил предлаган за Нобелова награда. Скандалът още повече се забърка, когато един от сътрудниците на лабораторията заяви, че схемата на експеримента била предложена от неизвестен студент третокурсник, на когото било отказано да работи, защото сметнали, че няма нужната квалификация.

Никой от лауреатите не присъствува на тържествената церемония в Стокхолм и наградите бяха предадени на английския посланик. Бантинг демонстративно раздели своя дял от сумата с Бест. Маклеод от своя страна даде половината на Колип, който разработи в същата лаборатория най-ефикасния метод за извличане на инсулин.

В 1929 г. почти едновременно Бутенант в Германия и Дойзи в САЩ изолираха кристално вещество с въздействие върху половите цикли, което отначало бе наречено фоликулин, а впоследствие естрон. В 1930 г. Мариан в Лондон изолира нов полов хормон — естриол. Скоро след това Бутенант потвърди откритието и показа връзката на естриола с естрона. Използвайки спектралния анализ, немският учен през 1932 г. показа, че и двата полови хормона са стероиди. В 1931 г. от т.нар. „жълто тяло“ в яйчниците бе изолирано в кристален вид ново вещество. Три години по-късно Бутенант и Вестфал го отделиха в чист вид и го нарекоха прогестерон. Междувременно Бутенант и независимо от него Ружичка откриха и изследваха първия мъжки полов хормон — андростерон. Той се оказа от същата група на стероидите.

Всички открития се съпровождаха от проверка с методите на синтетичната химия. Новосинтезираните хормони обикновено имаха същия ефект, както природните вещества. При андростерона обаче екстрактът от жлезата бе с по-силно действие от синтезирания хормон. Противоречието бе разрешено през 1935 г., когато Ернст Лакьор откри, че има и втори мъжки полов хормон — тестостерон — с много висока активност. Скоро след това той бе синтезиран почти едновременно от Бутенант и Ружичка.

Изследванията на Адолф Бутенант върху стероидите и по-специално върху половите хормони му създадоха голям авторитет сред научния свят. В крайна сметка това го причисли към групата на Нобеловите лауреати в 1939 г., когато той раздели наградата с Леополд Ружичка.

Както обикновено, решението бе обявено през октомври. Това обаче беше вторият месец на Втората световна война. Церемонията в Стокхолм не можа да се състои. Ружичка получи наградата в Швейцария, а Бутенант бе „посъветван“ от Гестапо да се откаже от наградата си. За него, като германски поданик, бе забранено да има каквато и да било връзка с Нобеловата фондация. Едва десет години по-късно Адолф Бутенант можа да отиде в Стокхолм, за да получи златния медал и дипломата. Наградата обаче беше върната обратно във фондацията.

През 30-те години Филип Шоуолтър Хенч, от клиниката Майо в Рочестър, Ню Йорк, установи, че при бременност или при боледуване от жълтеница се облекчават симптомите на някои ревматоидни заболявания. Той съвсем правилно предположи, че това облекчение може да се дължи на някакво стероидно вещество, подобно на половите хормони, отделяни при бременност или на жлъчните киселини, които се задържат в тялото при жълтеница. Хенч се опита да лекува ревматоиден артрит със стероидите, които Едуард Кендал, негов колега от клиниката Майо, изолираше от кората (кортекса) на надбъбречни жлези. Трябваше да минат обаче почти две десетилетия, докато се постигне успех.

Отначало се смяташе, че от кортекса се отделя един хормон, който веднага бе назован кортин. Той продължаваше живота на лабораторни животни без надбъбреци и помагаше на хора, болни от Адисонова болест. Поради нищожната концентрация на кортин в кората работата с него беше много трудна и едва в средата на 30-те години стана ясно, че това е комплексно вещество. Пръв постигна успех Тадеуш Райхщайн в Базел. Той имаше голям опит в химията на природните вещества, тъй като повече от десет години се бе занимавал с изолиране на ароматните субстанции от кафето, вещества с изключително сложна структура. Райхщайн изолира три хормона със стероидна структура, които имаха положително въздействие върху животни без надбъбречни жлези. Кендал, който работеше успоредно с него, изолира четвърти хормон. Общо тези активни вещества се оказаха шест на брой. Най-известното от тях, получило името кортизон, се оказа ценно лекарство за медицината. Наред с това бяха открити и редица други съединения, представляващи преходни стадии на биосинтезата, без биологическа активност.

По-нататъшните изследвания показаха, че шестте хормона — кортикостероиди, които са химично близки, се различават значително по физиологичното си въздействие. Едни от тях регулират метаболизма на захарта и биоенергетиката на организма, както и телесната температура. Други регулират дейността на бъбреците, отделянето на соли и общия водно-солев баланс на организма. Голяма част от тези резултати бяха получени от Кендал и сътрудниците му. Те, заедно с групата на Райхщайн, изследваха подробно кортизона, който се оказа с много силен ефект. След като това вещество бе изолирано в чист вид и особено когато Райхщайн намери начин за получаването му в големи количества от растителни стероиди, стана възможно да се провери идеята на Хенч за връзката между стероидите в организма и ревматоидните заболявания. Наред с него подобни идеи развиваше и Ханс Селие в Канада. Експериментите, започнати през 30-те години, бяха завършени през 1949 г., когато се публикуваха и резултатите.

Кортизонът предизвика наистина потресаващ ефект. Хора, пълни инвалиди, от години обречени на неподвижност, за кратко време се изправяха на крака. За съжаление скоро след това настъпи разочарование. Инжектирането на кортизон водеше до неприятни вторични ефекти — на жените порастваха бради, нарушаваше се ендокринният баланс. Това обаче се разбра по-късно, а в бурните времена на сензацията, през 1950 г., Каролинският институт взе решение да награди Едуард Калвин Кендал, Филип Шоуолтър Хенч и Тадеуш Райхщайн с Нобеловата награда по медицина и физиология за изследвания върху хормоните от кората на надбъбречните жлези и определяне на тяхната структура и биологичен ефект.

Д-р Хенч направи успешни опити за лекуване на ревматоидните заболявания с инжекции на адренокортикотропен хормон. Това вещество се отделя от предния дял на хипофизата, която се смята главната жлеза с вътрешна секреция. Мнозина са изследвали тази жлеза, чиито хормони регулират дейността на надбъбреците, щитовидната жлеза и редица други органи. Сред тях особено известен е аржентинският учен Бернардо Усай. Още през 1924 г. той доказа, че хипофизната жлеза регулира отделянето на инсулин и въглехидратната обмяна.

Хипофизата е малко телце, разположено в основата на мозъка в костно образуване, наречено „турско седло“. Декарт смятал, че на това удобно място се разполага душата. Днешните учени са доста по-прозаични, но все пак те също са на мнение, че тази област на главата е много важна. Там се осъществява връзката между нервната система и хормоналния баланс. През 19 век вече бяха известни редица заболявания, свързани с патологични изменения в хипофизата. Известният френски физиолог Пиер Марей установи, че при някои от тях се наблюдава отделяне на захар с урината, също както при диабета. Това навеждаше на мисълта, че има връзка между хипофизата и въглехидратния метаболизъм. Класическият експеримент в такива случаи бе да се отстранява жлезата или части от нея и да се наблюдава какво ще стане с лабораторното животно. Бернардо Усай, професор по физиология от университета в Буенос Айрес, избра за свой обект едрата жаба Буфо маринус, която се среща в изобилие по бреговете на Ла Плата.

Човешката хипофиза е голяма колкото бобено зърно. Жабешката е доста по-малка и трудно се забелязва. Операциите бяха много деликатни, но аржентинският учен ги провеждаше с голямо упорство и накрая постигна интересни резултати. Той премахваше цялата жлеза или само нейния преден дял. В експерименти с кучета, чиято хипофиза е все пак колкото грахово зърно, отстраняването на предната част на жлезата довеждаше до нарушаване на въглехидратния баланс и голяма чувствителност към инсулина. Кучетата и жабите, оперирани по този начин, показваха симптоми на една рядко срещана болест при хората. При обратно имплантиране на хипофизата симптомите изчезваха.

Бернардо Усай бе един от големите физиолози от първата половина на века. Голямата му известност сред научните среди доведе до избирането му за Нобелов лауреат по медицина и физиология през 1947 г. Бернардо Усай бе награден за открития върху ролята на хормона от предния дял на хипофизата върху метаболизма на захарта. Заедно с него бяха наградени съпрузите Карл и Герти Кори за открития върху каталитичното превръщане на гликогена.

Задният дял на хипофизата също синтезира хормони. Един от тях, наречен окситоцин, стимулира контракциите на матката, както и други процеси, свързани с бременността. Друг хормон, наречен вазопресин, повишава кръвното налягане и регулира дейността на бъбреците. Още в 1933 г. тези хормони бяха извлечени и стана възможно тяхното изследване. Оказа се, че те имат сравнително малки молекули, което вдъхваше надежди за определяне на техния строеж с наличните тогава средства. С този проблем се зае проф. Винсент дю Виньо, биохимик от университета „Джордж Вашингтон“ в Сейнт Луис, Мисури.

Разкриването на структурата стана на етапи чрез постепенно отцепване на аминокиселините, изграждащи веригата на тези полипептиди. Това бе нова задача за химията, с която дю Виньо се справи блестящо. Той създаде методи за постепенно отцепване на аминокиселините една след друга и така установи тяхната последователност. От подреждането логически следваше структурата. Пет аминокиселини образуваха пръстен, затворен от здраво свързаните серни атоми на цистеиновите молекули. Към този пръстен като опашка бяха прикачени още три аминокиселини и като цяло полипептидната верига получаваше формата на цифрата 9.

Следвайки традициите на химията, американският биохимик се зае да синтезира хормона окситоцин, за да докаже, че предложената от него структура е вярна. Отново стъпка по стъпка се провеждаха експерименти, докато се навържат осемте аминокиселини. Полученото вещество бе изпробвано върху експериментални животни и се оказа идентично с природния продукт.

Първата успешна синтеза на полипептиден хормон бе голям успех за зараждащата се молекулярна биология. Той бе предвестник на бъдещи успехи. Винсент дю Виньо, пионерът, който проправяше пътя, стана през 1955 г. избраникът на Нобеловия комитет по химия. Той бе награден за работи върху биохимично важни вещества, съдържащи сяра, и по-специално за първия синтез на полипептиден хормон.

Докато дю Виньо жънеше успехи и слава с постиженията си върху окситоцина, а след това и вазопресина, в Кембридж един млад изследовател се бе заел със задача, която изглеждаше безнадеждно амбициозна. 25-годишният Фредерик Санджър реши да разкрие структурата на инсулина. Той започна през 1943 г., във време, когато науката можеше много малко да му каже как да постигне целта си. Той трябваше да прави открития на всяка крачка и да създава нови методи за определяне на структурата на белтъчни молекули.

Първото откритие на Санджър бе разработването на метод за белязване на последната аминокиселина във веригата на този край, където има аминогрупа. Това се извършваше със специално вещество-оцветител. Така се установи, че инсулинът, който е изграден от 51 аминокиселини, има две полипептидни вериги, съдържащи съответно 31 и 20 аминокиселини. Това откритие значително облекчи работата по изследването на структурата. По-нататък Санджър продължи изучаването на двете вериги, като прилагаше частичното им разлагане със слаби киселини или ензими. Получените фрагменти, съдържащи по няколко аминокиселини, се разпределяха чрез хроматография или електрофореза, след което се определяше подреждането на аминокиселините в тях. Този молекулярен ребус отне на английския учен 13 години, но най-накрая го доведе до успеха.

През 1956 г. Санджър можа да съобщи на своите колеги-изследователи пълната последователност на аминокиселините в двете вериги на инсулина. На две места тези вериги се съединяваха с т.нар. дисулфидни мостове — два атома сяра в съответните аминокиселини, които здраво се свързват помежду си. Тези данни бяха достатъчни, за да се определи пространствената структура на инсулина.

През 1958 г. Нобеловият комитет по химия реши да насърчи 40-годишния Санджър за по-нататъшни успехи в науката. Английският изследовател бе награден за работи върху структурата на протеините и по-специално на инсулина. В този случай идеята на Алфред Нобел — наградата да се дава на перспективни учени — наистина бе реализирана, както той бе желал. След това Санджър се насочи към нуклеиновите киселини и през 1980 г. получи втора Нобелова награда по химия за изследвания върху структурата на нуклеиновите киселини. Този втори успех също бе резултат от разработването на методи за определяне на секвенцията на биополимери — задача, на която Санджър посвети цялата си дейност на учен.

В основата на мозъка, над хипофизата, се намира едно образуване, наречено хипоталамус, което играе изключително важна роля в регулацията на функциите на организма. Това е мостът между нервната система и хормоналната система. Още в средата на 50-те години изследванията на Г. Харис, М. Сафрон и С. Маккан показаха, че хипоталамусът управлява дейността на хипофизата, отделяйки в кръвта специални вещества. Тези т.нар. рилийзинг-фактори стимулират или инхибират секрецията на хипофизните хормони, които от своя страна управляват кората на надбъбреците, половите жлези и щитовидната жлеза. Хормоните на хипоталамуса се отделят в нищожни количества и бяха необходими 15 години за тяхното изолиране и изследване. Главната част от тази работа бе извършена в лабораториите на Роджър Гилмин в Бейлорския университет в Хюстън, Тексас, и Андрю Шали от лабораторията по ендокринология в Ню Орлеан, Луизиана.

След дълги изследвания се установи, че в хипоталамуса се синтезират вещества, състоящи се от няколко аминокиселини. Изследването на тези олигопептиди в края на 60-те и началото на 70-те години вече не беше проблем за биохимията и скоро тяхната структура бе установена. Нещо повече. Бяха получени изкуствени вещества с десетки пъти по-голяма биологична активност, както и вещества, които потискаха дейността на хормоните на хипоталамуса. Това разкриваше пътища за намеса във фините механизми на регулация в организма.

През 1960 г. Соломон Берсон и неговата ученичка Розалин Ялоу положиха основите на радиоимунологичните методи за изучаване на белтъчните хормони. Съчетаването на имунните реакции с метода на белязаните атоми доведе до невероятна чувствителност на химичния анализ и даде възможност да се изучават хипоталамусните хормони, въпреки че те са с десет милиона пъти по-малка концентрация от другите белтъчини в кръвния серум. Берсон почина през 1970 г., но неговата асистентка продължи изследванията.

Успехите, постигнати в изучаването на хормоните и особено на рилийзинг-факторите, бяха много впечатляващи и това доведе до награждаването на Роджър Гилмин, Андрю Шали и Розалин Ялоу с Нобеловата награда по медицина за 1977 г.

Още от 19 век физиолозите изследват различните хормони и в крайна сметка установиха в общи линии механизма на хормоналната регулация. Този механизъм включва ендокринни жлези, които са във връзка с нервната система и тъкани-мишени в органите, намиращи се под контрол. Очевидно беше, че хормонът трябва по някакъв начин да предизвика определени реакции в клетката и чрез промените в клетъчната физиология да постигне нужния ефект. До 1957 г. не беше ясно как става това. В тази година американският биохимик Ърл Уилбър Съдърленд откри вещество, което засилваше въздействието на адреналина върху реакцията за разпадане на гликогена в екстракт от чернодробна тъкан. Това неизвестно вещество запазваше своята биологична активност дори след нагряване на разтвора до температура на кипене, което предизвиква денатурация на белтъчините. Очевидно ставаше дума за нискомолекулно съединение, което е термоустойчиво. Приблизително по същото време американският химик Липкин синтезира от аденозинтрифосфат (АТФ) ново съединение — цикличен аденозинмонофосфат (цАМФ). При него фосфатната група участвува в образуването на пръстен, който придава характерни свойства на молекулата.

Откритието на химиците насърчи проф. Съдърленд да предприеме обширни експерименти заедно със сътрудниците си във Вашингтонския университет. Неговата група установи, че цАМФ е необходим етап в регулацията на редица процеси в клетката. Оказа се, че именно това вещество е посредникът между организмовата среда и вътрешността на клетката, което довежда до превръщането на хормоналния сигнал в конкретна ензимна реакция. В клетъчната мембрана бяха намерени специфични ензими от групата на т.нар. аденилатциклази. Всеки от тях е специфичен за съответния хормон. Хормоналната молекула стимулира дейността на ензима, който от своя страна превръща АТФ в цАМФ. Новообразуваното съединение се придвижва вътре в клетката, където оказва най-разнообразно въздействие върху клетъчната дейност. Например цАМФ регулира мускулното съкращение, синтезата на ДНК, клетъчната секреция и т.н. От този широк спектър всъщност се реализира само една част, като специфичността се осъществява от аденилатциклазите, всяка от които реагира на определен хормон. Влияние оказва и специализацията на самата клетка. Така например мускулното влакно се свива, жлезистата клетка секретира и т.н.

Откритието на Съдърленд хвърли мост между физиологията и цитологията. Създаде се нова насока за изследване на конкретните механизми за регулация от организмово към клетъчно и молекулно ниво. Натрупаните факти се оказаха с голямо значение за медицината, тъй като се установи, че редица заболявания са свързани с нарушения в ензимния комплекс, който синтезира и разгражда цАМФ.

Ърл Съдърленд, който постави началото на това ново направление в науката, през 1971 г. получи Нобеловата награда по медицина и физиология за своите открития в областта на механизма на действието на хормоните.

Големите успехи на молекулярната биология не бива да създават впечатлението, че всичко с хормоните е ясно. Все още има вещества с такова действие, чиято функция не е докрай изяснена и които дори още не са открити. В тази насока особено показателен е примерът с простагландините.

В 1936 г. известният шведски учен Улф фон Ойлер откри в човешка семенна течност нов тип биомолекули. Смятайки, че те се отделят от простатната жлеза, той ги нарече простагландини. По-нататък се разбра, че истинският източник са семенните каналчета, но името вече се беше утвърдило. Още тогава от тези съединения се заинтересува младият учен Суне Бергстрьом. Той се залови с изследвания и през 50-те години бе сред тези, които разкриха структурата на простагландините. Оказа се, че това са производни на арахидоновата киселина — въглеродна верига с четири двойни връзки. Тя е една от незаменимите субстанции на храната. Окончателни доказателства за пътя на синтезирането на простагландините бяха получени в началото на 60-те години от Бергстрьом заедно с младия му сътрудник Бенгт Самуелсон с помощта на белязани атоми.

Сполучливо използвайки хроматографията, Бергстрьом изолира различните простагландини. По-нататък Самуелсон продължи работата, показвайки механизма на тяхното действие. Простагландини бяха открити навсякъде в тялото, поради което започна да се използва и терминът тъканни хормони. Те се оказаха с доста разнообразно действие. Простагландините предизвикват съкращения на гладките мускули и вземат участие в регулирането на кръвното налягане, дихателната система, някои жлези с вътрешна секреция, съсирването на кръвта, а също и във физиологията на раждането. Последното обстоятелство даде възможност простагландините да се използват като противозачатъчно средство. Тези подробни проучвания значително разшириха възможностите на клиницистите в борбата им с различни заболявания.

Сред учените, които се насочиха към простагландините, бе и английският изследовател Джон Вейн. Той стигна до тях, търсейки механизма на лечебното действие на аспирина и други подобни вещества. Ацетилсалициловата киселина, известна под търговското название аспирин, се произвежда като лекарство от 1876 г. Трябваше да минат обаче 95 години, за да открие Джон Вейн как действува това универсално лекарство. Оказа се, че аспиринът блокира синтезирането на редица простагландини с вредно действие за организма и на това се дължи неговият антивъзпалителен ефект. Поради широката разпространеност на простагландините в тялото аспиринът се оказа едно универсално средство за подобряване на физиологичното състояние на организма.

Изследванията на простагландините в продължение на почти 50 години привлякоха накрая вниманието на експертите от Каролинския институт, които присъдиха Нобеловата награда по медицина за 1982 г. на двамата си дългогодишни колеги от института Суне Бергстрьом и Бенгт Самуелсон. Заедно с тях раздели наградата и Джон Вейн от лабораториите Уелкъм в Бекънхем, Англия. През последните десет години на базата на тъканните хормони бяха създадени медикаменти за облекчаване на раждането и за лечение на тромбози, артрити, хипертония, язва и още много болести. С простагландините са свързани надеждите за по-нататъшни успехи на медицината.