Валерий Чолаков
Нобеловите награди (2) (Учени и открития (1901–1982))

Алфред Нобел

Името Нобел, което днес се свързва с известните награди и откриването на динамита, през 19 век бе доста популярно сред кръговете на индустриалците и финансистите. Няколко големи фирми, създадени от братята Нобел и техния баща, се занимаваха с производството на експлозиви, машиностроене и добив на нефт в Баку.

Историята на това семейство може да се проследи до 17 век, когато в Упсала става студент един младеж, на име Пер, от областта Сконе в Южна Швеция. Неговият баща бил селянин и се казвал Олаф. Попадайки в учените среди, Пер Олафсон, за да не нарушава общия стил, латинизира името си в Петрус Олави. Тъкмо по онова време сред шведите се разпространява модата да имат фамилни имена. Младежът бил от общината Ньобельов и избрал названието на родното си място за своя фамилия, превръщайки го в Нобелиус. Един негов внук, военен лекар, за по-кратко махнал латинското окончание и така се получило името Нобел, с ударение върху втората сричка.

Синът на този военен лекар, Имануел Нобел, роден през 1801 г., учи в Упсала, става архитект и се опитва да започне работа в Стокхолм. След няколко години обаче банкрутира и през 1837 г. заминава за Финландия, която тогава е част от Русия. През 1842 г. той се установява в Петербург заедно с жена си и тримата си сина — Роберт, Лудвиг и Алфред.

По онова време Руската империя е все още аграрна страна, почти без никаква промишленост. Огромната страна обаче има нужда от силна армия, а за армията са необходими военни заводи, които да произвеждат оръжие и боеприпаси. Именно към това поле на дейност се насочва Имануел Нобел, а после и неговият син Алфред. Предприятията на бащата процъфтяват до средата на 50-те години на миналия век, когато Русия е в обтегнати отношения със западните страни. Това е времето на Кримската война. След сключването на мира обаче администрацията в Петербург се връща към старата си практика да купува необходимата й техника на Запад. Заводите на Имануел Нобел остават без работа. Окончателно обезсърчен, той се връща в Швеция в 1895 г. В Русия остават неговите синове.

Роберт, Лудвиг и Алфред Нобел, родени съответно в 1829, 1831 и 1833 г., заминават за Русия съвсем малки, след като са получили само началното си образование. Научавайки в Петербург руски език, те продължават образованието си при частни учители, но общо взето, както и техният баща, братята до голяма степен са попълвали знанията си сами.

През 60-те години на миналия век Роберт и Лудвиг строят оръжейни фабрики в Петербург и Перм. Пътувайки из Кавказ да търси дървен материал, Роберт се запознава с петролните находища в Баку. Нефтът е известен там още от древността, но до 70-те години на миналия век добивът се е извършвал твърде примитивно. Роберт Нобел вижда възможности за усъвършенствуване и разширяване на производството и убеждава брат си Лудвиг да се прехвърлят към тази дейност.

Двамата братя създават акционерно дружество, което започва добив на нефт на широка основа и с модерна техника. Правят се многобройни сондажи, прокарват се петролопроводи. Лудвиг Нобел поръчва в Швеция първите в света танкери, които влизат в редовна експлоатация. Строят се рафинерии в Баку и по река Волга и железниците до Черно море нефтопродуктите се превозват към близки и далечни страни. Русия се превръща от вносител в голям износител на петрол.

Заминавайки за Швеция, старият Имануел Нобел не се отказва от идеите си да произвежда боеприпаси за руската армия. Той започва експерименти с различни взривни вещества и кани сина си Алфред, който след завършване на образованието си пътува по света, да дойде при него в Стокхолм, за да работят заедно. Натрупал опит при различни специалисти в Европа и Америка, Алфред Нобел пристига в 1863 г. в Швеция заедно с най-малкия брат Емил, роден в Русия.

По това време Алфред е вече квалифициран химик и инженер с няколко патента. В Петербург, при професор Зинин, той се запознава с едно новооткрито вещество — нитроглицерина, синтезиран през 1846 г. от италианския химик Асканио Собреро. Този силен експлозив е сравнително евтин и перспективите за неговото прилагане в минното дело и други области изглеждат добри. Започват експерименти и дори се основава предприятие за производството на нитроглицерин. Но на 3 септември 1864 г. младият Емил Нобел предизвиква експлозия, при която загива с още няколко души.

Това е шок за стария Нобел. Той дълго не може да се оправи и дейността на предприятието минава в ръцете на Алфред. Нещастните случаи с нитроглицерина обаче зачестяват и в редица страни той е забранен. Алфред започва да търси начини да се направи това взривно вещество, тъй необходимо за промишлеността, по-безопасно. Той започва като баща си да комбинира барут и нитроглицерин и постепенно стига до идеята, че трябва да се използва порест материал, който да се напои с маслоподобното взривно вещество.

През 1866 г. той смесва нитроглицерина с кизелгур и така се получава динамитът. Кизелгур е немското название на инфузорната пръст, или както се казва в геологията, диатомит — лека пореста скала, изградена от останки на едноклетъчни водни организми т.нар. кремъчни водорасли. През 1867 г. Алфред Нобел получава патент за откритието си и започва производството на динамит.

Новото взривно вещество се оказва много удобно и безопасно за употреба и съхранение. Някои специалисти дори твърдят, че това е най-голямото откритие в пиротехниката след създаването на барута. Интересът към динамита е извънредно голям и в редица страни започва строежът на заводи за производството му. Някои от тях изгражда самият Нобел, а други вземат лиценз за използване на патентите му.

През този период шведският инженер и изобретател се проявява като комбинативен предприемач и много добър финансист. Неговото състояние бързо нараства. Наред с това Алфред Нобел продължава химическите си изследвания и създава нови взривни вещества, които са още по-ефективни.

В 1887 г., след многобройни експерименти, Нобел създава бездимния нитроглицеринов барут балистит. Това е времето, когато големите военни сили в Западна Европа търсят нови взривни вещества за огнестрелното оръжие. Бездимният барут на шведския изобретател се възприема в много страни. Самият Нобел обикаля Европа, за да прави демонстрации на своето откритие. В Англия пред специална комисия той дава подробни обяснения за химическия състав и свойствата на балистита. Двама английски професори много внимателно слушат неговите обяснения и след това тайно се заемат с опити. Леко видоизменяйки състава на сместа, те получават новия бездимен барут кордит, който е по-ефективен и се възприема в английската армия.

Алфред Нобел, жестоко уязвен от тази несправедливост, започва съдебно дело, което продължава години и завършва неуспешно за него.

По същото време във Франция, където Нобел живее, един химик работи върху създаването на бездимен барут при пълна секретност, финансиран от военното министерство. Новината, че шведският химик е постигнал такъв успех, силно раздразва някои кръгове и в пресата започва кампания срещу него. Пак по същото време, към 1890 г., се оказва, че един от сътрудниците на Нобел е замесен в някакви афери, които заплашват да доведат до банкрут изобретателя. Той дори в един момент е търсил работа като химик в една немска фирма.

За щастие заплахата от разорение минава, но огорчението от непочтеността карат Нобел да се откаже от по-нататъшна промишлена и финансова дейност. Неуспешният изход от делото в Лондон силно подкопава здравето му, а обвиненията на френското правителство в шпионаж го карат да напусне тази страна и да се установи в Италия. Алфред Нобел отива в Сан Ремо, малко градче на брега на Средиземно море, където купува вилата „Мио нидо“ — „Моето гнездо“.

След напрегнатия живот в Париж идват по-спокойни дни, което впрочем е и препоръката на лекарите. Те са установили, че Алфред Нобел страда от сериозно сърдечно заболяване. Въпреки това той продължава експериментите си, като между другото планира създаването на апарати за физиологични изследвания. В 1895 г., прикован за няколко месеца на легло, за да прекарва по-лесно времето, той се връща към едно свое младежко увлечение — започва да пише драма. Впрочем като юноша той наистина сериозно се е колебаел дали да стане изобретател или поет. Владеейки до съвършенство пет езика, Нобел през целия си живот следи развитието на европейската литература, показвайки в кръга на своите познати завидна ерудиция.

Богатството и влиянието на Алфред Нобел му осигуряват достъп до висшите политически среди. Може да изглежда странно, но този създател на барути по убеждение е пацифист. Той поддържа връзка с редица интелектуалци от края на века, които свикват конгреси за мир. Нобел обаче има свое виждане по въпроса. В едно писмо до Берта фон Зутнер, която на младини за кратко време е била негова секретарка, а през 1906 г. получава Нобеловата награда за мир, шведският изследовател пише: „Моите открития ще прекратят войната по-бързо от вашите конгреси. В момента, когато две армии открият, че могат да се унищожат в един миг, хората ще се откажат от тези ужаси и от воденето на война.“

Сред своите познати Алфред Нобел е известен като мълчалив и затворен човек, понякога язвителен и саркастичен. Зад тази външност обаче се крие друга личност. Живеейки в Париж, Нобел неведнъж подпомага свои съотечественици, изпаднали в затруднение. Когато майка му умира през 1889 г., той дава цялото й състояние на Каролинския медико-хирургически институт, запазвайки си само медала „Летерстед“ на Шведската академия на науките, присъден на баща му и на него през 1868 г. за използване на нитроглицерина и откриването на динамита.

Тази човешка отзивчивост на Алфред Нобел бързо става известна и той е буквално затрупан от писма и молби за финансова подкрепа. В писмо до приятели той пише, че различни лица му искат годишно около 7 милиона крони — сума, която би уплашила дори Ротшилдовци. В редица случаи обаче той действително помага, особено на талантливи и перспективни младежи, които се опитват да си пробият път, както самият той на времето. В друго свое писмо Нобел пише, че малка помощ е все едно никаква помощ и когато човек реши да помага, трябва да е щедър.

Сигурно подобни мисли са му минавали из главата, когато е писал в годините преди смъртта си своите завещания, в които постепенно изкристализира идеята да остави състоянието си за образуването на фонд, чиито приходи да се дават на перспективни изследователи и други интелектуалци, допринасящи полза за човечеството. В 1895 г. Алфред най-после оформя идеята и в крайното си завещание описва подробно петте бъдещи Нобелови награди — неговото последно и най-голямо изобретение.