Ерих Мария Ремарк
Триумфалната арка (21)

21

Йожени подаде главата си в стаята, където лежеше човекът без стомах.

— На телефона, господин Равик.

— Кой се обажда?

— Не знам. Не попитах. Каза ми телефонистката.

Равик не позна веднага гласа на Жоан, бе глух и далечен.

— Къде си, Жоан? — попита той.

Чуваше се, като че не му се обажда от Париж. Дори очакваше да чуе, че е някъде из Ривиерата. Никога досега не бе го търсила в болницата.

— В къщи — отвърна тя.

— В Париж ли?

— Да. Къде другаде?

— Болна ли си?

— Не. Защо?

— Защото се обаждаш в болницата.

— Потърсих те в хотела, но беше вече излязъл. Затова се обаждам в болницата.

— Да не се е случило нещо?

— Не. Защо? Исках просто да разбера как си.

Гласът й се чуваше сега по-ясно. Равик извади цигара и кибрит. Притисна кибритената кутия с лакът, драсна една клечка и я запали.

— Тук е болница, Жоан. Затова човек все очаква да му съобщят за нещастни случаи или болести.

— Не съм болна. В леглото съм, но не съм болна.

— Добре! — Равик буташе кибритената кутия напред-назад по бялата мушама на масата. И чакаше какво още ще му каже.

И Жоан чакаше. Чуваше дишането й. Тя искаше той да заговори пръв. Така щеше да й бъде по-лесно.

— Слушай, Жоан — каза Равик, — аз не мога да се бавя на телефона. Оставих болен с открита превръзка и трябва да се върна.

Тя замълча. После попита:

— Защо не ми се обади?

— Защото не знам нито телефонния номер, нито адреса ти.

— Но нали ти ги казах.

— Не, Жоан.

— Напротив. Казах ти. — чувстваше се вече сигурна. — Много добре си спомням. Ти си забравил.

— Добре. Забравил съм. Повтори ми ги. Имам молив.

Тя му каза адреса и телефонния си номер.

— Но аз съм убедена, че ти ги дадох, Равик! Напълно съм сигурна!

— Добре, Жоан. Трябва да се върна при болния. Искаш ли да вечеряме тази вечер заедно?

Тя помълча.

— Защо не ми дойдеш на гости?

— Добре. Така да бъде. Довечера към осем ли?

— Защо не дойдеш веднага?

— Сега имам работа.

— Докога?

— Около час още.

— Тогава ела след това.

„Аха. Не си свободна довечера“! — помисли той и попита:

— А защо не довечера?

— Равик — отвърна тя, понякога не разбираш и най-простите неща. Защото искам сега да те видя. А не да чакам до довечера. Иначе защо щях да те търся по това време в болницата?

— Добре. Ще дойда, щом свърша.

Той сгъна замислено листчето и се върна при болния.

 

 

Сградата беше на ъгъла на улица „Паскал“. Жоан живееше на най-горния етаж. Отвори му сама.

— Влез — каза тя. — Колко е хубаво, че дойде! Влез!

Беше по обикновена черна роба с кройка на мъжки халат. Една от чертите й, която Равик най-много харесваше, беше, че никога не носеше разни тюлове и копринени рокли. Лицето й бе по-бледо от друг път и леко развълнувано.

— Влез — повтори тя. — Чаках те. Трябва да видиш как живея.

Тръгна пред него. Равик се усмихна. Беше много ловка. Предварително отгатваше всички въпроси. Той погледна хубавите й прави рамене. Светлината падаше върху косите й. Равик почувства за миг, че много я обича.

Въведе го в една голяма стая. Ателие, изпълнено със светлината на обедното слънце. Висок и широк прозорец, който гледаше към градините между авеню „Рафаел“ и авеню „Прудон“. Вдясно можеше да се види „Порт де ла Мюет“. Зад нея проблясваше златистозелено късче от Булонската гора.

Стаята беше мебелирана в полумодерен стил. Широка кушетка с прекалено синя покривка, няколко фотьойли, които изглеждаха по-удобни, отколкото бяха всъщност, ниски масички, един фикус, американски грамофон с радио, а в ъгъла — един от куфарите на Жоан. Нищо не дразнеше погледа, но въпреки това обстановката не се хареса на Равик. Той не обичаше половинчати неща — харесваше или истински хубавото, или много лошото. А фикуси изобщо не понасяше.

Забеляза, че Жоан го наблюдава. Не беше напълно сигурна какво впечатление му е направила обстановката, но бе имала все пак смелостта да му я покаже.

— Много хубаво — каза той. — Просторно и хубаво.

Повдигна капака на грамофона. Беше хубав апарат с автоматично сменяне на плочите. На масичката до него имаше цял куп плочи. Жоан взе няколко и ги постави.

— Знаеш ли как се пуска?

Той знаеше, но каза:

— Не.

Тя завъртя едно копче.

— Чудесен е. Свири с часове. Няма нужда да ставаш, за да сменяш плочите или да завъртиш нещо. Може да си лежиш, да слушаш и да гледаш замечтано как се мръква.

Апаратът бе много хубав. Равик познаваше марката и бе сигурен, че струва около двадесет хиляди франка. Стаята се изпълни с лека, нежна музика — сантиментални парижки песни. „Ще те чакам“…

Жоан се наведе и заслуша.

— Харесва ли ти? — попита тя.

Равик кимна. Не гледаше апарата, а нея. Лицето й бе очаровано и унесено в музиката. Колко леко беше всичко за нея! И колко я обичаше за тая простота, която сам не притежаваше! „Край“ — помисли той без мъка, с чувството на човек, който напуска Италия, за да се върне в мъгливия Север.

Тя се изправи и се усмихна.

— Ела… Не си видял още спалнята.

— Трябва ли да я видя?

Жоан го погледна за миг изпитателно.

— Не искаш ли да я видиш? Защо?

— Да, наистина защо не? — отговори той. — Разбира се.

Тя докосна лицето му и го целуна. Той разбра защо.

— Хайде — каза тя после и го улови под ръка.

 

 

Спалнята беше мебелирана във френски стил. Голямо легло, стил Людовик XVI, тоалетна масичка с формата на бъбрек в същия стил; огледало, имитация барок, нов килим тип „Обюсон“, столове и кресла, като от евтин филмов реквизит. И сред тях — една много красиво изрисувана флорентинска ракла от шестнадесети век, която изобщо не подхождаше на останалата обстановка и приличаше на истинска принцеса, заобиколена от забогатели простаци. Беше бутната небрежно в ъгъла. Върху хубавия й капак бяха сложени шапки с виолетки и чифт сребърни обувки.

Леглото не бе оправено. Равик можеше да види къде е лежала Жоан. На тоалетната масичка имаше шишенца с парфюми. Един от вградените гардероби беше отворен. Вътре бяха окачени рокли. Много повече, отколкото имаше по-рано. Жоан държеше още ръката му и се облегна на него.

— Харесва ли ти?

— Хубаво е. Съвсем като за теб.

Тя кимна. Той почувства ръката и снагата й и я притегли несъзнателно към себе си. Не му се противопостави. Рамото й докосна неговото. Лицето й беше сега спокойно; нямаше вече ни следа от първоначалното леко вълнение. Бе уверено, ведро и на Равик се стори, че в него има не само сдържано задоволство, но една едва забележима, далечна сянка от тържествуване.

„Странно! Колко е долна! — помисли той. — Иска да ме превърне в жалък любовник и дори ми показва с цялото си нахалство жилището, което любовникът й е наредил… Но заедно с това прилича и на Нике от Самотраки.“

— Жалко, че не можеш да имаш жилище — каза тя. — В него човек се чувства другояче. Не като в тези тъжни хотелски стаи.

— Имаш право. Приятно ми беше да видя жилището ти. А сега си тръгвам, Жоан.

— Искаш да си ходиш? Още сега? Та ти току-що дойде.

Той взе ръцете й.

— Ще си отида, Жоан. Завинаги. Ти живееш с друг. Не мога да деля с никого жената, която обичам.

Тя издърпа веднага ръцете си.

— Какво? Какво разправяш? Аз… Кой ти каза? Що за приказки… — Погледна го втренчено, — Всъщност сещам се, Морозов, разбира се, този…

— Никакъв Морозов! Няма какво никой да ми казва. Фактите сами говорят.

Лицето й пребледня внезапно от ярост. Беше така сигурна, а ето какво стана!

— Знам! Защото имам такова жилище и не работя вече в „Шехеразада“! Непременно трябва да има някой, който да ме издържа. Разбира се! Иначе не може.

— Не съм казал, че някой те издържа.

— Все едно! Разбирам! Най-напред ме пращаш в този жалък бар, после ме изоставяш, а след това, ако някой ми заговори или се погрижи за мен, веднага означава, че ме издържа. С мръсната си фантазия тези портиери не могат да измислят нищо друго. Че сам искаш да постигнеш нещо, че работиш, това не може да се побере в главата им, която знае само какво е бакшиш. И ти му вярваш! Именно ти! Как не те е срам!

Равик се обърна, сграбчи я за ръцете, вдигна я и я хвърли през таблата на леглото.

— Така — каза той. — А сега престани да дрънкаш глупости!

Жоан беше толкова изненадана, че остана да лежи.

— Няма ли да ме набиеш?

— Не. Исках само да престанеш да дрънкаш.

— Няма да се изненадам — каза тихо през зъби тя. — Ни най-малко.

Лежеше спокойно на леглото. Лицето й беше бяло и безизразно, устните — побелели, очите имаха безжизнен, почти стъклен блясък. Гърдите й бяха полуголи. Единият й крак висеше от леглото.

— Обаждам ти се, не подозирайки нищо. Радвам се, искам да бъда с теб… и изведнъж… изведнъж! — повтори тя. — А аз те мислех за съвсем друг човек.

Равик бе застанал до вратата на спалнята. Огледа стаята с глупавата мебелировка, видя Жоан на леглото и разбра колко много си подхождат те. Ядоса се на себе си, че изобщо й е говорил. Трябваше да си тръгне, без да каже нито дума и да сложи край на всичко. Но тя щеше да отиде при него и всичко би се повторило.

— Ти! — каза тя. — Не очаквах от теб такова нещо! Мислех те за съвсем друг човек.

Той не отговори. Всичко беше толкова глупаво, че едва го понасяше. Не можеше да разбере вече защо бе мислил цели три дни, че никога няма да заспи, ако тя не се върне при него. Какво общо имаше той с всичко това? Извади една цигара от джоба си и я запали, чувстваше устата си пресъхнала. Чу, че грамофонът продължава да свири. Повтаряше първата плоча: „Ще те чакам“. Отиде в другата стая и го спря.

Когато се върна, Жоан лежеше неподвижно. Сякаш не бе мръднала. Само робата й беше по-разтворена от преди.

— Слушай, Жоан — каза той, — колкото по-малко говорим по тоя въпрос, толкова по-добре…

— Аз не започнах първа.

Поиска му се да хвърли по главата й някое от шишенцата с парфюм.

— Знам, — заяви той. — Аз започнах. И сега свършвам.

След това се обърна и тръгна. Но още не стигнал до вратата на ателието, и тя застана пред него. Тръшна я и се опря с ръце на нея.

— Така значи! — каза Жоан. — Скъсваш! Скъсваш и си отиваш! Много просто! Но аз имам още какво да кажа! Ти сам ме видя в „Клош д’Ор“, видя с кого съм и когато дойдох по-късно същата нощ при теб, тогава не те интересуваше, не се възмути, прекара нощта с мен, на сутринта това също не те подразни, пак ме пожела и аз те обичах: ти беше чудесен, не разпитваше за нищо и аз те обичах именно затова така, както никога по-рано не бях те обичала. Знаех, че трябва да бъдеш именно такъв, а не друг. Аз плаках, докато ти спеше, целувах те, бях щастлива, върнах се в къщи и те обожавах, а сега! Сега ме укоряваш за нещо, което така великодушно отхвърли и забрави през нощта, когато ме желаеше. Сега го изваждаш отново на бял свят, за да ми го натякваш, заемаш позата на оскърбен пазител на добродетелта и ми правиш сцени като ревнив съпруг. Какво искаш всъщност от мен? Какви права имаш над мен?

— Никакви — каза Равик.

— Така! Добре, че поне признаваш! Защо дойде тогава днес да ми натякваш всичко това? Защо не го стори в оная нощ, когато дойдох при теб? Естествено тогава…

— Жоан — прекъсна я Равик.

Тя млъкна. Започна да диша по-бързо и впери очи в него.

— Жоан… — повтори той. — Когато дойде оная нощ, аз мислех, че се връщаш при мен. Това ми стигаше. Но аз се заблуждавах. Ти не си се върнала при мен.

— Не се върнах ли? Кой се върна тогава при теб? Някой дух ли?

— Ти дойде само при мен, но не се върна.

— Това ми е много сложно да го разбера. Обясни ми каква е разликата.

— Знаеш каква е. Тогава аз не знаех всичко. Сега вече го знам. Ти живееш с друг.

— Така! Живея с друг! Пак същото! Щом имам някой приятел, значи живея с друг! Може би трябва да стоя по цял ден заключена в къщи и да не говоря с никого, за да не кажат, че живея с някого?

— Не ставай смешна, Жоан — каза Равик.

— Смешна ли? Кой е смешен? Ти си смешният!

— Така да бъде. Трябва ли да си послужа със сила, за да се махнеш от вратата?

Тя не се отдръпна.

— Какво ти влиза в работата дали живея с някого? Сам каза, че това не те интересува.

— Вярно е. Наистина не ме интересуваше. Мислех, че всичко е свършено. А миналото наистина не ме интересува. Но ето, че съм се заблудил. Трябвало е да постъпя другояче. Може би съм искал да се самоизмамя. Слабост — няма що. Но тя нищо не променя.

— Защо да не променя нищо? Щом признаваш, че си сгрешил…

— Не става дума кой е прав и кой — крив. Ти не само си живяла с друг, а и сега живееш. И възнамеряваш да останеш с него. Тогава аз не го знаех.

— Не лъжи! — прекъсна го тя, внезапно успокоена. — Знаеше го и по-рано!

Тя го погледна право в очите.

— Добре. — каза той. — Да кажем, че съм знаел, макар и да не ми се е искало. Знаех и не го вярвах. Ти не можеш да разбереш това. Такива неща не се случват на жените. Освен това то няма нищо общо с цялата история.

Лицето й изведнъж се помрачи от безумен, отчаян страх.

— Не мога все пак да изоставя някой, който не ми е направил нищо, само защото ти ненадейно си се появил. Не разбираш ли?

— Да — отвърна Равик.

Жоан стоеше пред него като подгонена котка, която се готви да скочи, но не може, защото са я хванали за краката.

— Така ли? — попита учудено тя. Погледът й стана по-спокоен. Раменете й се отпуснаха. — Защо ме измъчваш тогава, щом разбираш? — каза уморено тя.

— Махни се от вратата! — Равик седна на един от столовете, които бяха по-неудобни, отколкото изглеждаха на пръв поглед. Жоан се поколеба, — Ела — добави после. — Няма да избягам.

Тя тръгна колебливо и се отпусна на кушетката. Държеше се така, сякаш е много уморена, но Равик виждаше, че не е.

— Дай ми нещо да пия — каза тя.

Той забеляза, че се старае да печели време. По вече всичко му беше все едно.

— Къде са бутилките?

— Там — в шкафа.

Равик отвори ниското шкафче. Вътре имаше няколко бутилки. Повечето бяха ментовка. Той ги погледна с отвращение и ги бутна настрана. В един ъгъл откри бутилка мартел и друга с калвадос. Последната не беше отворена. Остави я и взе коняка.

— Ментовка ли пиеш сега? — попита с пренебрежение.

— Не — отговори тя от кушетката.

— Добре. Тогава ще донеса коняка.

— Има и калвадос — допълни тя. — Отворя го.

— Конякът ще свърши работа.

— Отвори калвадоса!

— Друг път.

— Не искам коняк, а калвадос! Отвори го, моля те!

Равик погледна отново в шкафчето. Вдясно имаше ментовка за другия, а вляво — калвадос за него. Всичко беше така грижливо подредено, просто трогателно. Взе бутилката с калвадоса и я отвори. Защо пък не? Нека мисълта за любимото питие да се разлее сладникаво върху тази сцена на раздяла. Той взе две чаши и тръгна към масичката. Жоан го наблюдаваше как налива ябълковата ракия.

Навън беше хубав, златист следобед. Светлината бе по-ярка, небето — по-ясно. Равик погледна часовника си. Минаваше три. Погледна и секундарника — стори му се, че часовникът му е спрял. Но секундарникът кълвеше като малка златна човка точките на циферблата. Наистина бе минал само половин час. „Ментовка — помисли той. — Що за вкус!“

Жоан се бе сгушила на синята кушетка.

— Равик — запита кротко, тихо и уморено тя; — хитруваш ли пак, или наистина разбираш?

— Не хитрувам. Наистина разбирам.

— Значи ме разбираш?

— Да.

— Знаех си. — Тя му се усмихна. — Знаех си, Равик.

— Много лесно може да се разбере.

Тя кимна.

— Трябва ми малко време. Не мога веднага да го оставя. Той не ми е сторил нищо. Аз не знаех дори дали ще се върнеш. Не мога да му кажа веднага.

Равик изпи на един дъх чашата си.

— Защо са ни тези подробности?

— Трябва да ги знаеш. Да ги разбереш. Аз… трябва ми малко време… Той… Не знам как ще реагира. Обича ме. Има нужда от мен. И не е виновен ни най-малко за станалото.

— Разбира се. Няма защо да бързаш, Жоан.

— Не. Трябва ми съвсем малко време. Само не веднага! — Тя се облегна на възглавницата. — А това жилище, Равик… не е така, както може би мислиш. Аз печеля сама много повече, отколкото по-рано. Той ми помогна. Артист е. Дава ми малки роли във филми. Той ми намери тази работа.

— Така си и мислех.

Тя не обърна внимание на думите му и продължи:

— Не си въобразявам — продължи след това. — Знам, че нямам кой знае какъв талант. Но исках да се махна от бара. Там не можеш да напреднеш. А тук можеш. Дори без особени дарби. Искам да бъда независима. Всичко това може да ти се стори смешно…

— Не — отвърна Равик. — Разумно е.

Тя го погледна.

— Нали по принцип за това си дошла в Париж? — попита той.

— Да.

„Ето го — помисли си, — едно нежно създание, изпълнено с укори, към което и животът, и аз сме се отнесли зле. Успокои се. Първата буря отмина. Ще ми прости и ако не си отида веднага, ще ми опише с най-малки подробности живота си през последните няколко месеца… Тази стоманена орхидея, с която бях решил да скъсам и която е толкова ловка, че съм почти принуден да призная, че е права.“

— Хубаво, Жоан — каза Равик. — Щом си стигнала дотук, ще напредваш и по-нататък.

Тя се наведе.

— Мислиш ли?

— Разбира се.

— Наистина ли, Равик?

Той стана. Още три минути и разговорът им щеше да премине изцяло в света на киното. „Човек не трябва да започва никога спор с тях — помисли той, — защото накрая винаги ще изгуби. Логиката се стопява като восък в ръцете им. Трябва да действа, да скъса по-бързо.“

— Нямах това предвид — отговори той. — Най-добре е да попиташ твоя киноартист.

— Тръгваш ли си вече? — попита тя.

— Трябва да си вървя.

— Защо не останеш?

— Трябва да се върна в болницата.

Тя взе ръката му и го погледна.

— Каза ми, че ще дойдеш, като свършиш работата си в болницата.

Той размисли дали да й каже, че няма никога да дойде вече. Но реши, че за днес стига толкова. Достатъчно беше и за нея, и за него. Тя се опита да предотврати тази възможност. Но това така и така щеше да стане един ден.

— Остани, Равик.

— Не мога.

Тя стана и се притисна към него. „Само това ми трябваше — помисли той. — Стари трикове — евтини и изпитани. Няма да пропусне нищо. Нима можеш да искаш котка да яде трева?“ Освободи се.

— Трябва да тръгвам. В болницата умира един човек.

— Лекарите намират винаги извинения — каза бавно тя и го погледна.

— Като жените, Жоан. Ние се борим със смъртта. А вие — с любовта. Има ли нещо, което да не се отнася до тия две неща?

Тя не отговори.

— Ние имаме и здрави стомаси — каза Равик. — Трябват ни. Иначе не можем да работим. За нас става интересно тогава, когато другите почват да припадат. Сбогом, Жоан.

— Нали пак ще дойдеш, Равик?

— Не мисли за това. Няма защо да бързаме. Нещата сами ще покажат.

Без да се обърне, той тръгна бързо към вратата. Тя не го последва. Знаеше, че го гледа. Имаше чувството, че не чува нищо, сякаш се движи под вода.