Ерих Мария Ремарк
Триумфалната арка (1)

1

Жената се насочи към Равик. Вървеше бързо, но някак си странно залиташе. Той я забеляза едва когато стигна до него. Видя бледо лице, изпъкнали скули и раздалечени очи. Лицето беше неподвижно като маска; изглеждаше хлътнало, а погледът, осветен от уличните лампи, привлече вниманието му със своята безизразност.

Жената мина така близо до него, че почти го докосна. Той протегна ръка и улови нейната над лакътя; тя политна; щеше да падне, ако не я бе задържал.

Той стискаше здраво ръката й. След известно време попита:

— Къде отивате?

Жената го погледна втренчено и промълви:

— Пуснете ме.

Равик не отговори. Продължаваше да стиска ръката й.

— Пуснете ме! Какво искате? — каза едва жената.

На Равик се стори, че тя не го вижда. Сякаш гледаше през него някъде в пустата нощ. Той беше само нещо, което се бе изпречило по пътя й и на което тя казваше: „Пуснете ме.“

Веднага забеляза, че тя не е уличница. Не беше и пияна. Той поотпусна ръката й. Би могла да се освободи лесно от него, но това не й минаваше през ум. Равик почака известно време.

— Къде искате да отидете посред нощ в Париж и съвсем сама? — попита спокойно той и пусна ръката й.

Жената не отговори. Нито тръгна. Веднъж спряла, изглеждаше неспособна да тръгне отново.

Равик се облегна о парапета на моста. Чувстваше с ръцете си влажния грапав камък.

— Може би долу? — кимна той с глава назад, към Сена, която течеше неуморно към сянката на моста „Алма“ в сиво, постепенно угасващо сияние.

Жената не отговори.

— Много рано — продължи Равик. — Много рано, а пък и много е студено през ноември!

Той извади пакет цигари и започна да рови из джобовете си за кибрит. Видя, че в малката кутийка са останали само две клечки, затова се наведе предпазливо, за да запази с ръце пламъка от лекия ветрец, идващ откъм реката.

— Дайте една и на мене — каза почти беззвучно жената.

Равик се изправи и й показа пакета.

— Алжирски. Черен тютюн, от Чуждестранния легион. Може би ще са много силни за вас. Но нямам друга.

Жената поклати глава и взе една цигара. Равик й поднесе запалената клечка кибрит. Тя пушеше бързо, поглъщайки дълбоко Дима. Равик хвърли горящата клечка зад парапета. Тя прелетя в мрака като малка звезда и угасна, едва когато падна във водата.

Едно такси се приближи бавно по моста. Шофьорът спря колата, погледна към тях, почака, след това даде газ и продължи по мокрия, лъскав булевард „Георг V“.

Равик внезапно се почувства уморен. Работил бе цял ден и не можеше да заспи. Затова бе излязъл да пийне нещо. Но сега, във влажния хлад на нощта, го обзе неочаквана умора.

Той погледна към жената. Какво го бе накарало да я спре? Нещо й се бе случило; това поне беше ясно. Но какво му влизаше в работата? Той бе виждал вече достатъчно жени, особено нощем в Париж, на които се е случило нещо; но сега това не го интересуваше, защото той желаеше само едно — да поспи няколко часа.

— Идете си в къщи — каза той. — Какво търсите из улиците по това време? Може да си навлечете само неприятности.

Той вдигна яката на палтото си и се приготви да тръгне. Жената го погледна, като че не го разбра, и повтори:

— В къщи?

Равик вдигна рамене.

— В къщи, у дома, в хотела, все едно как ще го наречете. Сигурно не искате да ви задържи полицията?

— В хотела! Господи! — каза жената.

Равик замълча. „Още една, която не знае къде да отиде“ — помисли той. Трябваше да го предвиди. Всички са такива. Нощем не знаят къде да отидат, а сутрин изчезват, преди да се събудиш. Тогава знаят къде да отидат. Познато, евтино отчаяние, което настъпва о нощта и изчезва с нея. Той хвърли цигарата си. Като че сам не познаваше много добре, до полуда, това чувство.

— Елате да пийнем нещо — каза той.

Това беше най-простото разрешение. После ще плати и ще си тръгне, а тя да му мисли какво ще прави.

Жената пристъпи неуверено и политна. Равик я улови отново за ръката.

— Уморена ли сте? — запита той.

— Не зная. Може би.

— Толкова уморена, че не можете да заспите? Тя кимна.

— Случва се. Елате, аз ще ви подкрепям.

Тръгнаха нагоре по авеню „Марсо“. Равик чувстваше как жената се опира на ръката му, сякаш всеки момент щеше да падне.

Пресякоха авеню „Петър I Сръбски“. Зад пресечката с улица „Де Шайо“ булевардът свърши и на фона на дъждовното небе се очерта, неясна и тъмна в далечината, огромната Триумфална арка.

Равик посочи тесния осветен вход на един невзрачен бар.

— Да влезем тук — все ще намерим нещо.

 

 

Беше едно бистро, посещавано предимно от шофьори. Няколко мъже и проститутки седяха в един ъгъл. Мъжете играеха карти, а жените пиеха абсент. Те погледнаха бързо новодошлите и отместиха с безразличие погледи. По-възрастната се прозина гласно; другата започна мързеливо да се гримира. В дъното един прислужник с лице на уморен плъх посипа пода с дървени трици и започна да мете. Равик и жената седнаха на една маса, недалеч от входа. Там беше най-удобно, защото можеше да си тръгне по-лесно. Той не свали палтото си и попита:

— Какво ще пиете?

— Не знам. Каквото и да е.

— Два калвадоса — каза Равик на келнера, който беше по жилетка и със запретнати ръкави — и един пакет „Честърфилд“.

— Нямаме — каза келнерът, — имаме само френски.

— Добре, тогава един пакет „Лоран“, зелени.

— Нямаме и зелени, а само сини.

Равик погледна голата ръка на келнера, където имаше татуировка на пристъпваща в облаците гола жена. Проследявайки погледа му, келнерът сви ръката си на юмрук и започна да си движи мускулите. Коремът на жената в облаците се разклати похотливо.

— Добре, донесете сини — каза Равик.

— Може да е останал някой пакет зелени — ухили се келнерът и се отдалечи.

Равик го проследи с поглед.

— С червени пантофи — каза той, — а на ръката — жена, която играе кючек. Трябва да е служил в турската флота.

Жената се облегна на масата. Облегна се така, като че нямаше намерение да вдигне никога ръцете си. Личеше си, че за тях са полагани големи грижи, но това не значеше нищо. Макар и големи, грижите не бяха достатъчни. Равик забеляза, че нокътът на десния среден пръст е счупен. Лакът на места бе изтъркан.

Келнерът донесе чаши и цигари.

— „Лоран“, зелени. Все пак намерих един пакет.

— Не се и съмнявах. Във флотата ли сте бил?

— Не. В цирк.

— Толкова по-добре. — Равик подаде едната чаша на жената. — Хайде, пийнете. Това е най-доброто в случая. Или искате кафе?

— Не.

— Изпийте го на един дъх.

Жената кимна и изпи чашата. Равик я наблюдаваше. Тя имаше безцветно, почти безизразно лице. Устните бяха сочни, но бледи, очертанията им — зацапани. Само косите бяха много хубави — лъскави и естествено руси. На главата имаше барета, а под шлифера беше облечена с тъмносин, копринен костюм. Бе ушит от добър шивач, но зеленият камък на пръстена й беше твърде голям, за да е истински.

— Искате ли още една чашка? — попита Равик. Тя кимна.

Той даде знак на келнера.

— Още два калвадоса, но в по-големи чаши.

— В по-големи чаши ли? И по-пълни?

— Да.

— Значи, два двойни калвадоса.

— Отгатнахте.

Равик реши да изпие бързо чашата и да си отиде. Беше отегчен и безкрайно уморен. Обикновено беше много търпелив в такива случаи; имаше зад себе си повече от четиридесет години бурен живот. Но подобно положение му беше много добре познато. Отдавна живееше в Париж и не можеше да спи добре — а в такъв случай човек вижда много неща.

Келнерът донесе чашите. Равик взе парливата и приятна ябълкова ракия и я постави внимателно пред жената.

— Изпийте и тази. Не помага много, но стопля. А каквото и да ви се е случило, не го взимайте много присърце. Нищо не е вечно на този свят.

Жената го погледна, без да пие.

— Така е — каза Равик. — Особено нощем. Нощта преувеличава всичко.

Жената продължаваше да го гледа. Най-после каза:

— Няма нужда да ме утешавате.

— Толкова по-добре.

Равик се огледа за келнера. Дотегнало му бе. Познаваше тоя тип жени. „Трябва да е рускиня — помисли си. — Няма сили името си да каже, а се перчи.“ — Рускиня ли сте? — запита той.

— Не.

Равик плати и стана да се сбогува. В същия миг стана и жената. Тя стори това мълчаливо и съвсем естествено. Равик я погледна неуверено. „Добре — помисли той, — може да се разделим и яавън.“ Започнало бе да вали. Равик се спря пред вратата.

— В каква посока сте? — запита той, решен да тръгне в обратната.

— Не зная. Все едно накъде.

— Но къде живеете?

Жената направи бързо движение.

— Не мога да отида там! Не, не мога! Само там не!

Очите й се изпълниха внезапно с безумен страх. „Скарала се е — помисли Равик — и е избягала. До утре на обед ще размисли и ще се върне.“

— Нямате ли някои познати, при които бихте могли да отидете? Бихте могли да им телефонирате от бистрото.

— Не, нямам никого.

— Но трябва да отидете някъде. Нямате ли пари за хотел?

— Имам.

— Идете в хотел тогава. Има много в страничните улици.

Жената не отговори.

— Трябва да отидете някъде — каза нетърпеливо Равик. — Не може да останете на улицата в този дъжд.

Жената се загърна по-грижливо в шлифера си.

— Имате право — каза тя, като че бе взела внезапно решение. — Имате право. Благодаря. Не се безпокойте повече за мене. Ще намеря къде да отида. Благодаря. — Тя прихвана с една ръка яката на шлифера си. — Благодаря ви за всичко.

Вдигна към Равик измъчения си поглед и направи безуспешен опит да се усмихне. След това тръгна в мъглата и дъжда без колебание, с безшумни стъпки.

Равик остана за миг неподвижен. „По дяволите“ — промърмори учудено и нерешително. Не разбра как се случи, нито защо — дали поради отчаяната усмивка или погледа, или пустата улица, или нощта, — но почувства, че не може да изостави тая жена, заприличала му там в мъглата на загубено дете.

Той я последва. И каза намусено:

— Елате с мен. Ще ви намеря място.

Стигнаха до „Етоал“. Площадът се разстилаше пред тях огромен и безкраен във влажната сивота. Мъглата стана още по-гъста, така че изхождащите от площада улици не се виждаха вече. Пред тях беше само просторният площад с пръснатите замъглени слънца на уличните лампи и монументалната каменна арка, която се извисяваше в мъглата, като че поддържаше мрачното небе и закриляше слабата самотна искрица на гроба на Незнайния воин, наподобяващ в нощната самота последния гроб на човечеството.

Пресякоха площада. Равик вървеше бързо. Беше толкова уморен, че не можеше да мисли. Зад себе си чуваше тихите стъпки на жената, която го следваше мълчаливо с наведена глава, мушнала ръце в джобовете — слабо, чуждо пламъче живот; и изведнъж, в нощната самота на площада той я почувства страшно близка, при все че не знаеше нищо за нея, а може би именно поради това. Тя му беше чужда, също така чужда, както се чувстваше той навред; това именно ги сближаваше някак странно, много повече от всякакви приказки или от убийствената сивота на времето.

 

 

Равик живееше в малък хотел в една странична улица отвъд авеню Ваграм, зад площад „Де Тери“. Хотелът беше съвсем порутен. Единственото ново бе надписът: Хотел „Интернационал“.

Той позвъни.

— Има ли свободна стая? — попита той момчето, което им отвори.

Момчето го погледна сънливо и промърмори:

— Портиерът не е тук.

— Виждам. Питам те, има ли свободна стая?

Момчето вдигна безпомощно рамене. То видя, че Равик е с жена; но не можеше да разбере защо иска друга стая. Доколкото му беше известно, жени не се водеха, за да ги настанява човек в друга стая.

— Госпожата е заспала. Ще ме изхвърли, ако я събудя — каза то, като се потърка с крак.

— Добре. Тогава ще видим сами.

Равик даде бакшиш на момчето, взе ключа си и тръгна към горния етаж, последван от жената. Преди да отключи своята врата, той погледна съседната. Пред нея нямаше обувки. Почука два пъти. Никакъв отговор. След това натисна полека дръжката на вратата. Стаята беше заключена.

— Вчера бе още свободна — промълви той. — Ще опитаме от другата страна. Хазайката трябва да я е заключила, за да не избягат дървениците.

Той отключи стаята си.

— Седнете за минута — каза Равик, като й посочи червения диван. — Ей сега ще се върна.

След това отвори балконската врата, излезе на тесен железен балкон, прескочи през парапета в съседния и се опита да отвори вратата. Тя също беше затворена. Той се върна разочарован.

— Безполезно е. Не мога да ви намеря друга стая тук.

Жената седеше на края на дивана.

— Мога ли да поседя още малко?

Равик я погледна отблизо. Лицето и беше смазано от умора. Изглеждаше неспособна да стане отново.

— Можете да останете — каза той.

— Само минута…

— Можете и да поспите тук. Това е най-лесното. Жената като че не го чу. Бавно, почти несъзнателно поклати глава.

— Би трябвало да ме оставите на улицата. Сега мисля, че не бих могла…

— И аз мисля същото. Може да пренощувате тук. Така ще е най-добре за вас. А утре ще видим какво ще правим.

— Не бих искала… — започна жената, като го погледна.

— Боже мой — каза Равик, — не ми пречите. Не за пръв път някой ще нощува тук, защото няма къде да отиде. Това е хотел за бежанци. Легнете на кревата, а аз ще спя на дивана. Свикнал съм.

— Не, ще си остана, където съм. Достатъчно е да мога да поседя така.

— Добре, както обичате.

Равик свали палтото си и го остави на закачалката. След това взе от леглото едно одеяло и една възглавница и постави стол до дивана. От банята донесе хавлия, която сложи на стола.

— Това мога да ви дам — каза той. — Ако искате, вземете си и пижама. В скрина са. Няма да се занимавам повече с вас. Може да влезете в банята. Аз имам още малко работа тук.

Жената поклати отрицателно глава.

Равик застана пред нея.

— Но трябва да свалите шлифера си — каза той. — Съвсем е мокър. Дайте ми шапката си.

Тя му ги подаде. Той сложи възглавницата в ъгъла на дивана.

— За главата ви. Ето и един стол, за да не паднете, като заспите. — Той премести стола още по-близо до дивана. — Свалете си обувките сега. Съвсем са мокри, разбира се. Така най-лесно ще се простудите! — Той й свали обувките, извади от скрина един чифт вълнени мъжки чорапи и я обу. — Сега ще ви е по-добре: Човек трябва да си създаде удобства и в най-тежките дни. Това е старо войнишко правило.

— Благодаря — каза жената. — Благодаря.

Равик отиде в банята и пусна крана. Водата шурна в умивалника. Той свали връзката си и се погледна разсеяно в огледалото. Изпитателен поглед от дълбоко хлътналите очи; тясно, уморено до смърт лице, на което само очите придаваха още живот; устни, които изпъкваха на фона на бръчките между носа и устата, а малко над дясното око започваше белег, който свършваше някъде в косата.

Мислите му бяха прекъснати от телефонен звън. „По дяволите.“ Той бе забравил за миг всичко. Понякога настъпваха такива минути на пълна забрава. А жената беше все още в съседната стая.

— Идвам! — извика той. — Уплашихте ли се? — После вдигна слушалката. — Какво? Да. Добре. Да, естествено, веднага, да, разбира се, да. Къде? Добре, идвам веднага. Силно, горещо кафе. Да…

Той остави внимателно слушалката и остана да седи още няколко секунди на облегалката на дивана.

— Трябва да изляза — каза той — още сега. Жената стана веднага. Но залитна и се опря на стола.

— Не, не… — Равик се почувства за миг трогнат от покорната й готовност. — Можете да останете. Легнете да поспите. Аз ще отсъствам час-два, не знам колко време точно. Останете тук.

Той облече палтото си. Изведнъж го стрелна една мисъл, но я забрави веднага. Жената сигурно нямаше да открадне нищо. Не изглеждаше такава. Той познаваше много добре тоя тип. А нямаше и нищо особено за крадене.

Беше вече на вратата, когато тя го попита:

— Не мога ли да дойда с вас?

— Невъзможно. Стойте тук. Вземете, каквото ви трябва. Легнете на кревата, ако искате. Ей там има коняк. Легнете да поспите…

Той се обърна.

— Не гасете светлината — каза неочаквано и бързо жената.

Равик свали ръка от електрическия ключ.

— Страхувате ли се? — попита той.

Тя кимна.

Той посочи ключа.

— Заключете вратата след мене, но извадете ключа. Долу има друг ключ, с който ще мога да си отворя.

Тя поклати глава:

— Не, не е това. Но, моля ви, не гасете лампата.

— Разбирам — каза Равик, като я погледна изпитателно. — Всъщност нямах намерение да я загася. Нека свети. Това чувство ми е познато. И аз съм го изпитвал.

 

 

На ъгъла на улица „Де з’Акасиа“ той взе такси.

— Карайте на улица „Лористон“. Бързо.

Шофьорът зави и тръгна по авеню „Карно“. Когато пресичаше авеню „Дьо ла гранд Арме“, отдясно изскочи малка двуместна кола. Двете коли щяха да се сблъскат, ако улицата не беше мокра и хлъзгава.

Вместо да спре, двуместната кола профуча на милиметри от радиатора на таксито, стигна до средата на улицата и започна да се върти там като пумпал. Беше малка кола „Рено“. В нея седеше мъж с очила и черна мека шапка. При всяко завъртане на колата можеше да се зърне възмутеното му и пребледняло лице. Колата спря най-после точно пред арката, сякаш пред огромните врати на ада — едно малко зелено насекомо, от което заканително се подаваше към нощното небе един блед юмрук.

— Вижте го как кара този — каза шофьорът, обръщайки се назад.

— Защо пък? — попита Равик.

— И каква шапка има само! За къде се е забързал толкова посред нощ?

— Но той е прав. Движи се по главната улица. Защо ругаете тогава?

— Прав е, разбира се. Затова именно и ругая.

— А какво щяхте да правите, ако той бе виновен?

— Пак щях да си ругая.

— Изглежда, че от това ви олеква.

— Не бих ругал точно така — обясни шофьорът и зави по авеню „Фош“. — Не бих се изненадал толкова. Нали разбирате?

— Не. Карайте по-бавно на пресечките.

— Това именно щях да сторя. Проклета хлъзгавина! Но защо всъщност питате, щом нямате намерение да чуете отговора ми?

— Защото съм уморен — отвърна нетърпеливо Равик. — Защото е късно. И защото, ако искате толкова да знаете, сме искрици, отнесени от незнаен вятър. Хайде, карайте.

— Това е вече друго. — Шофьорът вдигна почтително ръка към шапката си. — Това разбирам.

— Слушайте — каза с известно подозрение Равик. — Руснак ли сте?

— Не. Но чета каквото ми попадне, докато чакам клиенти.

„Нямам късмет днес с руснаците“ — помисли Равик. Той облегна глава назад и помисли: „Кафе. Горещо кафе. Дано да има. Ръцете ми трябва да бъдат съвсем сигурни. Ако не са, Вебер ще трябва да ми направи инжекция. Но ще се оправя.“ Той спусна стъклото на колата и пое бавно и дълбоко нахлулия отвън влажен въздух.