Ерих Мария Ремарк
Триумфалната арка (14)

14

Андре Дюран бе искрено възмутен.

— Невъзможно е да се работи вече с вас — заяви той.

Равик вдигна рамене. Узнал бе от Вебер, че Дюран ще получи десет хиляди за операцията. Ако не уговори предварително колко трябва да получи, Дюран ще му плати само двеста франка. Така бе постъпил миналия път.

— Половин час преди операцията! Никога не съм очаквал това от вас, доктор Равик.

— И аз също — каза Равик.

— Вие знаете, че може да разчитате винаги на моята щедрост. Не разбирам защо сега се пазарите. За мен е неприятно да разговарям за пари точно в минутата, когато пациентът знае, че животът му е в наши ръце.

— За мен не е — отговори Равик.

Дюран го погледна. Набръчканото му лице със засуканите мустаци и острата козя брадичка изразяваше достойнство и възмущение. Намести очилата си със златни рамки и попита неохотно:

— Каква сума искате да получите?

— Две хиляди франка.

— Какво? — Дюран погледна така, сякаш е бил прострелян и не може да го повярва. След това каза кротко: — Смешно!

— Добре — отговори Равик. — Лесно може да намерите някой друг. Вземете Бино, той е отличен хирург.

След това взе палтото си и се облече. Дюран го гледаше втренчено. Важното му лице издаваше, че мозъкът му трескаво работи.

— Почакайте — каза, когато Равик взе шапката си. — Не можете по този начин да ме изоставяте. Защо не ми казахте това още вчера?

— Вчера бяхте на село и не можех да ви намеря.

— Две хиляди франка! Знаете ли, че и аз дори не мога да поискам толкова? Пациентът ми е приятел, от него мога да поискам да заплати само разноските.

Андре Дюран приличаше на Дядо господ от детските книжки. Беше седемдесетгодишен. Що-годе добър диагностик, но слаб хирург. Отличната му клиентела се дължеше главно на бившия му помощник Бино, който бе успял преди две години най-сетне да започне самостоятелна работа. Оттогава Дюран бе наел Равик за трудните операции. Равик бе известен с това, че прави много малки разрези и не оставя почти никакъв белег. Дюран беше отличен познавач на вината бордо, любим гост на светските приеми и пациентите му бяха главно от тия среди.

— Ако знаех… — промърмори той.

Той знаеше. Затова прекарваше по един-два дни в къщата си на село преди всяка по-сериозна операция. Искаше да избегне разговор за хонорара преди операцията. След нея беше по-лесно — можеше да подхранва надеждите за следващия път, — но и тогава се повтаряше същото. Този път, за изненада на Дюран, вместо да дойде в последната минута, Равик пристигна половин час преди определеното време и го улови още преди упояването на пациента. Така че нямаше възможност упойката да се използува като повод за прекратяване на разговора.

Сестрата надникна през отворената врата.

— Да започнем ли упойката, господин професоре?

Дюран я погледна, след това погледна умолително и състрадателно Равик. Той отвърна също състрадателно, но твърдо на тоя поглед.

— Какво ще кажете, доктор Равик?

— Решението зависи от вас, господин професоре?

— Една минутка, сестро. Не сме още напълно уточнили как ще работим. — Сестрата се отдалечи. — Какво ще кажете? — обърна се той с укор към Равик.

Равик сложи ръце в джобовете си.

— Отложете операцията до утре или с един час и повикайте Бино.

Бино бе вършил почти всички операции на Дюран в продължение на двадесет години и не бе постигнал нищо, защото Дюран му бе отнемал систематически почти всяка възможност да работи самостоятелно и го бе наричал винаги своя пръв помощник. Равик знаеше, че Бино го мрази и че ще му поиска сега най-малко пет хиляди франка. Дюран също го знаеше.

— Доктор Равик — каза той, — в нашата професия не би трябвало да се намесват такива търговски спорове.

— Съгласен съм.

— Защо не оставите на мен да уредя този въпрос? Не сте ли били доволен досега от заплащането?

— Никога.

— Не сте ми казали ни веднъж.

— Защото нямаше смисъл. Освен това не държах тогава много на парите. Но този път държа, защото ми трябват.

Сестрата се появи отново.

— Пациентът е нетърпелив, господин професоре. Дюран погледна Равик. Той отвърна на погледа му.

Знаеше, че е мъчно да вземеш пари от французин. По-мъчно, отколкото от евреин. Евреинът поне може да направи сметка какво взема и какво дава. Французинът вижда само парите, които ще излязат от ръцете му.

— Една минута, сестро — каза Дюран. — Премерете пулса, кръвното налягане и температурата.

— Премерих ги.

— Започнете тогава упойката.

Сестрата излезе.

— Добре — каза Дюран, — ще ви дам хиляда франка.

— Две хиляди — поправи го Равик.

Дюран не се съгласи. Поглади брадичката си. След това каза разпалено:

— Слушайте, Равик, като бежанец, който няма право на практика…

— … И който не би трябвало да прави никакви операции, включително и вашите — прекъсна го спокойно той. Очакваше да чуе традиционната забележка, че трябва да е благодарен, че го търпят в тая страна.

Но Дюран не го стори. Виждаше, че така няма да стигне до никъде, а времето минаваше.

— Две хиляди — промърмори горчиво той, като че всяка дума беше изтръгната от гърдите му банкнота. — Ще трябва да ги платя от джоба си. Мислех, че помните какво съм сторил за вас.

Той почака. „Странно е — помисли Равик, — че кожодерите обичат винаги да четат морал. Този стар мошеник с розетката на Почетния легион ме укорява, че съм му позволил да ме експлоатира, вместо да се срамува от това. И дори си вярва.“

— Добре, две хиляди — каза Дюран накрая. — Две хиляди — повтори той. Сякаш бе казал моята родина, мили боже, зелени аспержи, млади яребици, отлежало вино. Сен Емилион. Свършено е! — Можем ли да започнем вече?

 

 

Пациентът имаше голям корем и тънки ръце и крака. Равик знаеше случайно името му. Казваше се Левал и беше чиновник в службата, която се занимаваше с въпросите на емигрантите. Вебер му бе казал това като особено приятна шега. Левал беше име, познато на всеки бежанец от „Интернационал“.

Равик направи бързо първия разрез. Кожата се разтвори като книга. Той я защипа здраво и погледна жълтеникавата тлъстина, която се подаде.

— Да си вземем някой друг килограм за спомен. Бързо ще си ги възстанови — каза той на Дюран.

Професорът не отговори. Равик отстрани слоя тлъстина, за да стигне до мускулите. „Ето го малкото божество на бежанците — помисли той. — Човекът, който държи хиляди съдби в ръцете си, в тези бели, пухкави ръце, отпуснати безжизнено сега. Човекът, който заповяда да изгонят стария професор Майер, нямащ достатъчно сили да измине отново пътя към Голгота и предпочел да се обеси в своя гардероб в хотел «Интернационал» един ден преди това. В гардероба, защото не намерил другаде кука. За него беше възможно, беше толкова слаб, че и една закачалка за дрехи можеше да го издържи. Един вързоп дрехи с късче отровен живот — това бе намерила на сутринта камериерката. Ако този търбух имаше милост, Майер щеше да е жив.“

— Щипци! — каза Равик. — Тампон!

Продължаваше да разрязва. Точността на острия скалпел. Феноменът — чист разрез. Коремната кухина. Белите спирали на червата; човекът, който лежеше тук с отворен корем, е имал същите нравствени принципи. Изпитвал е човешко състрадание към Майер, но е чувствал и нещо друго, наречено патриотичен дълг. Винаги съществува параван, зад който човек може да се скрие… началник, който има на свой ред друг началник… Нареждания, наставления, задължения, заповеди… и най-накрая многоглавото чудовище нравственост, необходимост, сурова действителност, отговорност и така нататък… Винаги съществува параван, зад който може да се избяга от простия закон на човечността.

Ето и болният, разпаднал се жлъчен мехур. Стотици порции турнедо „Росини“, шкембе по кански, пълнени патици, тлъсти сосове, ядове, хиляди чаши бордо бяха причината за него. Старият Майер не бе имал такива тревоги. Една малка грешка сега, по-дълбок или по-дълъг разрез — и след една седмица в задушната стая с миризма на мухлясала хартия и молци, където треперещите емигранти очакват своята присъда, щеше да стои един по-добър човек. По-добър… а може би и по-лош. Този лежащ на масата в безсъзнание шестдесетгодишен старик, осветен от силните лампи, сигурно се мислеше за човечен. Той положително е внимателен съпруг и добър баща; но щом влезе в канцеларията, се превръща в тиран, криещ се зад фразите: „Не можем да направим нищо…“ или „Докъде бихме стигнали, ако…“ Франция нямаше да загине, ако Майер продължаваше да яде тук сухия си залък, ако на вдовицата Розентал бяха позволили да чака мъртвия си син в стаята на камериерката в „Интернационал“, ако туберкулозният галантерист Щалман не бе затворен цели шест месеца заради незаконно влизане в страната и освободен само, за да умре един ден преди да го изгонят зад граница.

Разрезът беше чудесен. Нито много дълбок. Нито много широк. Кетгут. Лигатура. Жлъчката. Той я показа на Дюран. Лъщеше мазно на бялата светлина. Хвърли я в кофата. Да продължим! Защо във Франция шият с реверенова игла? Да освободим инструментите! Топлият корем на среден чиновник със заплата от тридесет, четиридесет хиляди франка годишно. Как може да плати десет хиляди франка за тази операция? Откъде печелеше останалите пари? Този дебелак също е играл като дете на топчета. Хубав шев.

Бод след бод. По лицето на Дюран стояха още изписани двете хиляди франка, въпреки че острата му брадичка не се виждаше. Парите бяха в очите му. По хиляда франка във всяко око. Любовта покварява характера. Щях ли иначе да изнудя този рентиер и да разколебая вярата му в божествения произход на експлоатацията? Утре той ще седне мазно до леглото на тоя търбух и ще приема благодарности за труда си Внимание, има още един инструмент! Този търбух означава една седмица в Антиб с Жоан. Една седмица светлина в пепелта на нашето време! Късче синьо небе преди буря. Сега ще му избродираме един шев на перитонеума. Особено внимание заради двете хиляди франка. Трябваше да му зашия ножиците вътре за спомен от Майер. Бръмчаща бяла светлина. Откъде са тези несвързани мисли? Вероятно от вестниците, радиото, непрестанното дрънкане на разни лъжци и страхливци. Това объркване заради пороя от думи. Замаяни мозъци. Изложени на всякакъв демагогски натиск. Загубили вече навика да дъвчат коравия хляб на познанието. Беззъби мозъци. Глупости! Свърши се вече! Остана само отпуснатата кожа. След няколко седмици ще може отново да изселва треперещите бежанци. А може да стане и по-мек без жлъчка. Ако не умре. Хората като него умират на осемдесет години, уважавани, важни, с горди внуци. Готово. Да го изнасят.

Равик свали ръкавиците и маската. Изведоха висшия чиновник от операционната на носилка с беззвучни колела. Равик погледна след него и помисли: „Само ако знаеше, Левал, че твоята напълно законна жлъчка ми донесе, на мен, незаконно пребиваващия бежанец, няколко дни съвсем незаконен престой на Ривиерата!“

Започна да се мие. Дюран миеше бавно и методично до него ръцете си. Ръце на старец с високо кръвно налягане. Докато търкаше внимателно пръстите си, дъвчеше бавно и ритмично с долната си челюст, като че мелеше жито. Щом престана да търка ръцете си, престана и да дъвче. С подновяването на миенето дъвченето започна отново. Този път се миеше особено бавно и внимателно. „Иска да се порадва още няколко минути на двете хиляди франка“ — помисли Равик.

— Какво чакате още? — запита след малко Дюран.

— Чека.

— Ще ви изпратя парите, щом ги получа от пациента. Тоест няколко седмици след като напусне болницата.

Дюран започна да бърше ръцете си. След това взе стъкло одеколон „Д’Орсе“ и ги обтри.

— Предполагам, че имате толкова доверие в мен, нали?

„Мошеник — помисли Равик. — Иска още да ме унижи“.

— Казахте, че пациентът ви е приятел и ще ви плати само разноските.

— Да — отговори разсеяно Дюран.

— Е добре, разноските възлизат само на няколко франка за материали и сестрите. Болницата е ваша. Останалото ще бъде не повече от стотина франка, които можете да приспаднете и да ми ги дадете по-късно, когато ги получите.

— Разноските, доктор Равик — заяви Дюран, като се изправи, — са, за съжаление, много по-големи, отколкото предполагах. Вашите две хиляди франка са част от тях. Така че аз ще трябва да взема и тях от пациента. — Той помириса ръцете си. — Виждате ли…

Той се усмихна. Пожълтелите му зъби изпъкваха още повече на снежнобялата брада. „Като че някой е уринирал в снега — помисли Равик. — Ще плати все пак. Вебер ще ми даде парите при това положение. Няма да му направя удоволствие на тоя стар козел да го моля повече.“

— Добре — каза. — Щом плащането ви затруднява толкова много, ще ми дадете парите по-късно.

— Не ме затруднява. При все че искането ви бе изненада за мен. Но постъпвам така, за да има ред.

— Добре, нека има ред. Все едно е.

— Съвсем не е все едно.

— Ефектът е един и същ — каза Равик. — А сега извинете. Искам да пийна нещо. Сбогом.

— Сбогом — отвърна изненадано Дюран.

 

 

— Защо не дойдете с мен, Равик? — усмихна се Кейт Хегстрьом.

Тя бе застанала пред него стройна, самоуверена, с дълги крака и с ръце в джобовете на палтото си, — Форзицията трябва да е цъфнала вече във Фиезоле. Жълт пламък край градинската стена. Камина. Книги. Покой.

Един камион мина с трясък по улицата. Стъклата на картината в малката болнична гостна иззвънтяха. Бяха снимки на Шартрската катедрала.

— Спокойствието на нощта. Далече от всичко — каза Кейт Хегстрьом. — Не обичате ли тия неща?.

— Обичам ги. Но не ми е сега до тях.

— Защо?

— Спокойствието е приятно само когато човек сам е спокоен.

— Аз не съм спокойна.

— Но знаете какво искате. А то е почти все едно.

— Вие не знаете ли какво искате?

— Не искам нищо.

Кейт Хегстрьом закопча бавно палтото си.

— Какво значи това, Равик? Щастие или отчаяние?

— И двете навярно — усмихна се нетърпеливо той. — И двете, както винаги. Човек не трябва много да мисли.

— А какво да прави?

— Да се радва на живота.

Тя го погледна.

— За това не е нужен друг човек.

— За това винаги е нужен друг човек.

Той замълча и помисли: „Какво приказвам? Празни приказки! Гузна съвест! Попски брътвежи.“

— Но не и за дребното щастие, за което говорехме неотдавна — продължи той. — То цъфти навред като виолетки край опожарени къщи. Човек, който не очаква нищо, не може да се разочарова… Това е вече добра основа. Всичко, което после идва, е подарено.

— Нищо подобно — възрази Кейт Хегстрьом. — Така изглежда само когато човек е болен и размишлява предпазливо. Но не и когато започне да се движи. Тогава забравяш това щастие и мечтаеш нещо повече.

Лъч светлина падна косо през прозореца и освети лицето й. Очите й останаха в сянка, само устните й цъфнаха.

— Познавате ли някой лекар във Флоренция? — попита Равик.

— Не. Нужен ли ми е?

— Винаги може да се появи нещо. Ще бъда по-спокоен, ако знам, че там имате лекар.

— Аз се чувствам отлично. И ще се върна, ако ми се случи нещо.

— Разбира се. Казвам ви това само като предпазна мярка. Във Флоренция има много добър лекар. Професор Фиола. Ще запомните ли? Фиола.

— Ще го забравя. Това няма никакво значение, Равик.

— Аз ще му пиша. Ще се погрижи за вас.

— Но защо? Нищо ми няма.

— Професионална предпазливост, Кейт. Нищо повече. Ще му пиша да ви се обади.

— Щом като настоявате. — Тя си взе чантата. — Сбогом, Равик. Заминавам. От Флоренция ще отпътувам може би направо за Кан, а оттам за Ню Йорк с „Конт ди Савоя“. Ако дойдете някога в Америка, ще намерите една жена, настанена във вила със съпруг, деца, коне и кучета. Аз оставям тук тая Кейт Хегстрьом, която познавахте. Тя е погребана в „Шехеразада“. Пийте от време на време за нея, когато отивате там.

— Добре. Водка.

— Да. Водка. — Тя стоеше неспокойна в тъмната стая. Светлият лъч падаше сега зад нея върху една от снимките на Шартр. Върху главния олтар с кръста. — Странно — каза тя. — Би трябвало да съм щастлива, а не съм.

— Така е прието при всяко сбогуване, Кейт. Дори и при сбогуване с отчаянието.

Тя продължаваше да стои колебливо пред него, изпълнена с лека жизненост, решителна и малко тъжна.

— Най-простото нещо при сбогуване е да се тръгне — каза Равик. — Хайде, ще изляза с вас.

— Добре.

Въздухът беше мек и влажен. Небето бе надвиснало ниско над покривите.

— Ще ви повикам такси, Кейт.

— Не, ще отида до ъгъла. Там ще си намеря. За пръв път излизам.

— Как се чувствате?

— Като пияна.

— Не искате ли да повикам такси?

— Не. Ще походя.

Тя погледна мократа улица. После се усмихна.

— Някакъв страх се таи дълбоко в мен. Подхожда ли това чувство на всичко останало?

— Да. Подхожда.

— Сбогом, Равик.

— Сбогом, Кейт.

Тя постоя още един миг, като че искаше да каже нещо. След това започна да слиза предпазливо, все така стройна и гъвкава, и тръгна по улицата към виолетовата вечер и своята гибел. Не се обърна повече.

 

 

Равик влезе в болницата. Когато мина край стаята на Кейт Хегстрьом, чу музика. Изненада се, защото знаеше, че там няма още нов пациент.

Отвори предпазливо вратата и видя сестрата, коленичила пред един грамофон. Тя трепна и стана, щом го видя. Грамофонът свиреше стара плоча: „Последният валс“.

Момичето оправи роклята си.

— Мис Хегстрьом ми подари грамофона — каза тя. — Американска марка. Не може да се намери такъв в Париж. Той е единственият тук. Опитах го веднага. Сменя автоматично пет плочи.

Тя сияеше от гордост.

— Струва най-малко три хиляди франка. С петдесет и шест плочи. — И с радио. Това се казва щастие.

„Щастие — помисли Равик. — Пак щастие. В случая е грамофонът.“ Той се спря и заслуша. Цигулката литна тъжно и сантиментално от оркестъра като гълъб. Една от онези сладникави мелодии, които трогват повече от всяко ноктюрно на Шопен. Равик се огледа. Леглото бе разтребено, пружината — вдигната. Бельото бе натрупано до вратата. Прозорците бяха разтворени. Вечерта надничаше с насмешка в стаята. От Кейт Хегстрьом бе останала само слабата миризма на парфюм и заглъхващите акорди на валса.

— Не мога да занеса наведнъж всичко — каза сестрата. — Много е тежко. — Най-напред ще занеса грамофона, а след това ще се върна на два пъти за плочите. На три пъти дори. Чудесно! Човек може с тоя грамофон дори да си отвори кафене…

— Хубава идея — каза Равик. — Внимавайте да не счупите нещо.