Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Arc de Triomphe, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 98 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
uftak (2007)

Издание:

ЕРИХ МАРИЯ РЕМАРК

ТРИУМФАЛНАТА АРКА

СОФИЯ — 1981

Първо издание

Преводач от немски език Николай Краев

Редактор Манол Драгостинова

Художник Петър Петров

Художествен редактор Петър Добрев

Технически редактор Васил Ставрев

Коректор Ася Славова

Дадена за набор м. май 1981 г.

Подписана за печат м. декември 1981 г.

Излязла от печат м. декември 1981 г.

Печатни коли 28,50

Издателски коли 23,94

УИК 24,30.

Формат 1/32 от 84/108

9536621511

Поръчка 4614

Цена 2,75 лв.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Димитър Благоев“

 

Erich Maria Remarque

Arc de Triomphe

Verlag Kiepenheuer und Witsch, Köln 1946

История

  1. — Добавяне

17

Равик отиваше в болницата. От една седмица се бе върнал от Ривиерата. Изведнъж спря. Видя нещо, което става само в детските игри. Строежът блестеше на слънцето като играчка; скелята се очертаваше като филигран върху светлото небе и когато част от нея се откърти, една греда с човек на нея се наклони бавно, сякаш пада клечка кибрит, на която е кацнала муха. Тя падаше надолу, надолу, просто в безкрайността, човекът изхвръкна от нея, простря ръце напред като малка кукла и полетя несръчно във въздуха. Всички наоколо изтръпнаха и притихнаха. Нищо не трепваше — никакъв ветрец, дъх или звук — само малката фигура и твърдата греда летяха надолу…

След това внезапно настъпи оживление. Равик почувства, че е притаил дъх. И изтича.

Пострадалият лежеше на тротоара. Преди секунда само улицата беше почти празна. Сега гъмжеше от народ. От всички посоки се стичаха хора, като че е била дадена тревога. Равик си проправи път през тълпата. Забеляза, че двама работници се опитват да вдигнат пострадалия и им извика:

— Не го вдигайте! Оставете го на място!

Хората около и пред него му направиха път. Двамата работника държаха пострадалия полувдигнат.

— Оставете го полека! Внимателно! Полека!

— Вие какъв сте? — попита един от тях. — Лекар ли?

— Да.

— Добре.

Работниците сложиха пострадалия на паважа. Равик коленичи и долепи ухо до гърдите му. Разкопча внимателно овлажнялата от пот рубашка и опипа тялото. После стана.

— Как е? — попита работникът, който му бе заговорил. — В безсъзнание е, нали?

Равик поклати глава.

— Какво? — попита работникът.

— Мъртъв е — каза Равик.

— Мъртъв ли?

— Да.

— Но… — каза недоверчиво работникът — току-що обядвахме заедно.

— Има ли лекар тук? — попита някой зад насъбралата се тълпа.

— Какво има? — попита Равик.

— Има ли лекар? По-бързо!

— Какво има?

— Оная жена…

— Коя жена?

— Гредата я ударя. Тече й кръв.

Равик се промуши между хората. Дребна жена с широка синя престилка лежеше върху купчина пясък до едно корито с вар. Лицето й беше набръчкано и много бледо, а очите — неподвижни като въглени. Под шията й като от фонтан бликаше кръв. Бликаше една пулсираща струйка встрани и попиваше в пясъка под главата й, образуваше тъмна локвичка.

Равик притисна с пръст артерията. После извади бинт от малката чанта с инструменти за първа помощ, която носеше винаги със себе си.

— Дръжте това — каза той на близкостоящия мъж.

Четири ръце се протегнаха едновременно към чантата. Тя падна на пясъка и се отвори. Равик извади ножици и лостче за притягане и разкъса опаковката на бинта.

Жената мълчеше. Очите й дори не трепнаха. Беше като вдървена. Всяко мускулче от тялото й бе напрегнато.

— Няма нищо, лелко — каза Равик. — Всичко е наред!

Гредата я бе ударила по рамото и шията. Рамото беше разкъсано, ключицата — счупена, а ставата — смазана. Щеше да остане неподвижна.

— Лявото рамо — каза Равик, като прегледа внимателно шията. Кожата беше разкъсана, но нямаше други наранявания. Стъпалото й бе извъртяно, той опипа глезена и крака нагоре. Сиви чорапи, често кърпени, но здрави, завързани под коляното с черна панделка… Как всяка подробност винаги се забелязва! Черни обувки с връзки, вързани на двоен възел и кръпки на върховете.

— Някой повика ли линейка? — попита после. Никакъв отговор. След малко някой се обади:

— Полицаят, струва ми се, се обади.

Равик вдигна глава.

— Полицаят ли? Къде е?

— Ей там… при другия.

— Тогава всичко е наред — каза Равик и стана. Готвеше се да тръгне. В същия миг полицаят си проправи път между тълпата. Млад момък с бележник в ръка. Той дъвчеше възбудено края на късия си, тъп молив.

— Една минутка — каза той и започна да пише.

— Тук всичко е наред — заяви Равик.

— Една минутка само, господине.

— Много бързам. Имам спешен случай.

— Само една минутка. Вие сте лекарят, нали?

— Превързах артерията. Това е всичко. Сега трябва само да изчакате линейката.

— Само една минутка, господине. Трябва да запиша името ви. Хубаво е, че вие сте свидетел. Жената може да умре.

— Няма да умре.

— Никой не може да каже. Освен това е важно и за обезщетението.

— Обадихте ли се за линейка?

— Колегата урежда това. Не ме залисвайте, за да не се бавим повече.

— Жената е полумъртва, а вие искате да си отидете — обади се с укор един от работниците.

— Щеше да умре, ако не бях тук.

— Ето, точно затова — добави работникът без особена логика — трябва да останете.

Чу се щракване на фотоапарат. Един човек с шапка с вдигната отпред периферия се усмихна на Равик.

— Бихте ли застанали отново така, както правехте превръзката?

— Не.

— За вестниците е — допълни той. — Ще бъде отпечатана с адреса ви и отдолу с бележка, че сте спасили живота на жената. Добра реклама. Моля ви се, застанете ей тук — защото осветлението е по-добро.

— Махайте се, по дяволите! — отвърна Равик. — Жената трябва да се отведе в болница. Превръзката няма дълго да издържи. Погрижете се за линейка.

— Едно по едно, господин докторе — заяви полицаят. — Трябва да свърша най-напред с протокола.

— Каза ли ти убитият името си? — попита един хлапак.

— Затваряй си устата! — Полицаят се изплю в краката на момчето.

— Направете една снимка оттук — каза някой па фоторепортера.

— Защо?

— За да се вижда, че жената е била на тротоар, който е забранен за пешеходци. Погледнете… — Той посочи една дъска, сложена отстрани, с надпис: „Внимание. Опасно за живота“. — Направете снимката така, че да се вижда този надпис. Това ще ни потрябва. Тук не може и дума да става за обезщетение.

— Аз съм фоторепортер — каза човекът с шапката, отхвърляйки искането. — Снимам само това, което смятам за интересно.

— Защо не? И това е интересно. С табелата като фон.

— Не табелата, а действието е важно.

— Запишете го тогава в протокола — продължи човекът и потупа полицая по рамото.

— Кой сте вие? — попита сърдито полицаят.

— Представител на строителната фирма.

— Добре — каза полицаят. — Останете и вие. Как се казвате? Това поне трябва да знаете — обърна се той към жената.

Жената мръдна устни. Клепачите й почнаха да мигат. „Като пеперуди, като смъртно уморени сиви мушици — помисли Равик. — Ама аз съм идиот. Трябва да се опитам да изчезна.“

— По дяволите! — каза полицаят. — Може би е полудяла. Това ще ми създаде нова работа. А смяната ми свършва в три часа.

— Марсел — каза жената.

— Какво? Момент! Какво? — Полицаят се наведе отново. Жената мълчеше. — Какво? — Почака малко. — Още веднъж! Повторете още веднъж!

Жената мълчеше.

— Вие сте виновен с проклетото си дърдорене — обърна се полицаят към представителя на строителната фирма. — Как може човек да състави по тоя начин протокол?

Апаратът щракна.

— Благодаря — добави фоторепортерът. — Много жива снимка стана.

— Включихте ли и нашия надпис в нея? — запита представителят на строителната фирма, без да обръща внимание на полицая. — В такъв случай ще поръчам незабавно половин дузина.

— Не — заяви фоторепортерът. — Аз съм социалист. Трябва да си платите застраховката, жалко милионерско псе.

Чу се сирена. Линейката идваше. „Сега е моментът“ — помисли Равик. И пристъпи предпазливо. Но полицаят го дръпна веднага.

— Трябва да дойдете с нас в участъка, господине. Съжалявам, но трябва да съставим точен протокол за всичко, което е станало.

Другият полицай бе застанал вече до него. Нямаше какво да прави. „Дано някак се нареди“ — помисли Равик и тръгна с тях.

 

 

Дежурният чиновник в участъка изслуша спокойно полицая, който бе написал наново протокола, а след това и колегата му. Накрая се обърна към Равик. — Вие не сте французин — каза той. Не запита, а само констатира това обстоятелство като безспорен факт.

— Не — отвърна Равик.

— Какъв сте?

— Чех.

— А как така сте лекар? Вие не можете да практикувате, ако нямате френско поданство.

— Не практикувам — усмихна се Равик. — Дошъл съм тук като турист. На разходка.

— У вас ли е паспортът?

— Необходимо ли е, Фернан? — попита другият чиновник. — Господинът е помогнал на жената. Имаме адреса му. Това е достатъчно. Има и други свидетели.

— Искам да разбера. У вас ли е паспортът? Или личната карта?

— Не, разбира се — каза Равик. — Кой носи паспорт винаги със себе си?

— А къде е?

— В консулството. Занесох го преди една седмица. За да му продължат срока.

Равик знаеше, че ако каже, че паспортът му е в хотела, може да го изпратят там с полицай и лъжата ще се открие веднага. Освен това за по-голяма безопасност той бе посочил друг хотел. По този начин имаше все пак известен изглед за успех.

— В кое консулство?

— В чешкото. Къде другаде?

— Може да ги запитаме по телефона — каза Фернан, като го погледна.

— Разбира се.

Фернан помълча. После добави:

— Добре. Ще ги попитаме.

Той стана и отиде в съседната стая. Другият чиновник се чувстваше неловко.

— Извинете, господине — обърна се той към Равик. — Всичко това съвсем не е нужно, разбира се. И ще се изясни веднага. Ние сме ви много благодарни за помощта, която сте оказали на жената.

„Ще се изясни“ — помисли Равик. Той се огледа спокойно и извади цигара. Полицаят беше застанал до вратата. Случайност. Никой още не го подозираше. Можеше да го блъсне настрана. Но тук беше и представителят на строителната фирма, както и двамата работници. Отказа се от това намерение. Невъзможно бе да се измъкне, навън имаше сигурно и други полицаи.

Фернан се върна.

— В консулството няма паспорт с такова име.

— Възможно е — каза Равик.

— Какво ще рече това?

— Някой случаен чиновник, на когото сте се обадили, не може да знае всичко. Има най-малко пет-шест души, които се занимават с тия неща.

— Този знаеше.

Равик не отговори.

— Вие не сте чех — продължи Фернан.

— Слушай, Фернан — започна другият чиновник.

— Нямате чешки акцент — каза Фернан.

— Щом мислите така.

— Вие сте германец — заяви победоносно Фернан. — И то без паспорт.

— Не — отговори Равик. — Аз съм мароканец с редовен френски паспорт.

— Господине! — извика Фернан. — Как дръзвате да оскърбявате френската империя?

— Негодник — каза един от работниците. Представителят на строителната фирма придоби изражение, като че се готвеше да отдаде чест.

— Недей, Фернан…

— Лъжете! Не сте чех! Имате ли паспорт, или не?

Отговаряйте!

„Плъх — помисли Равик. — Плъх, който не можеш да удариш. Какво значение има за тоя идиот имам ли или нямам паспорт? Но плъхът е подушил нещо и изпълзява от дупката си.“

— Отговаряйте! — изрева Фернан.

„Къс хартия. Какво значение имаше дали го притежава или не. Този тип сигурно щеше да ми се извини и поклони, ако го имах. Независимо дали съм убил цяло семейство, или ограбил банка — той щеше да ме поздрави. Но днес и Христос ще изгние в някой затвор, ако няма паспорт. Ще го пребият, много преди да стане тридесет и три години.“

— Ще останете тук до изясняване на въпроса — каза Фернан. — Аз имам грижата за това.

Фернан изфуча навън. Вторият чиновник продължаваше да се рови из книжата си. Най-после каза:

— Извинете, господине. Той е побъркан на тая тема.

— Няма нищо.

— Свободни ли сме? — попита един от работниците.

— Да.

— Добре. — Той се обърна към Равик: — Когато дойде световната революция, няма да се нуждаете от паспорт.

— Вижте, господине — каза чиновникът. — Бащата на Фернан е бил убит в Световната война. Затова именно мрази германците и постъпва по тоя начин. — Той погледна смутено Равик. Изглежда се досещаше как стоят нещата. — Безкрайно съжалявам, господине. Ако бях сам…

— Няма нищо. — Равик се огледа. — Мога ли да си услужа с телефона, преди да се върне вашият Фернан?

— Разбира се. Ето го на масата. Но побързайте. Равик се обади на Морозов. Каза му на немски какво се е случило. Помоли го да предупреди Вебер.

— И Жоан ли? — попита го той.

Равик се поколеба.

— Не. Още не. Кажи й само, че съм задържан, но след два-три дни всичко ще се оправи. Погрижи се за нея.

— Добре — отговори без особено въодушевление Морозов. — Добре, Воцек.

Когато Фернан се върна, Равик поставяше слушалката.

— Какъв език говорехте сега? — попита той, като се ухили. — Чешки ли?

— Есперанто.

 

 

Вебер дойде още на другата сутрин.

— Ужасна дупка — каза той, като се огледа.

— Френските затвори са все още истински — отговори Равик. — Не са засегнати от манията за човеколюбив. Като в осемнадесети век.

— Отвратително — добави Вебер. — Ужасно е, че попаднахте тук.

— Човек не трябва да прави добро. Отмъщението не закъснява. Трябваше да оставя жената да си умре от загуба на кръв. Живеем в желязната епоха, Вебер.

— В чугунена епоха. Откриха ли нашите приятели, че живеете незаконно тук?

— Разбира се.

— И адреса ви?

— Естествено не. Никога не бих предал стария „Интернационал“. Щяха да накажат съдържателката, че приема нерегистрирани гости. Ще последва и проверка, при която ще заловят цяла дузина бежанци. Този път посочих, че живея в хотел „Ланкастър“. Скъп и много хубав хотел. Живял съм някога там.

— Новото ви име е Воцек, нали?

— Владимир Воцек — засмя се Равик. — Четвъртото име.

— Дявол да го вземе! — каза Вебер. — Какво може да се направи, Равик?

— Нищо особено. Най-важното е нашите приятели да не открият, че съм бил вече няколко пъти тук. Иначе ме чакат шест месеца затвор.

— По дяволите!

— Да. Светът става с всеки изминат ден по-човечен. Живей в опасности, казваше Ницше. Емигрантите живеят така — противно на волята си.

— А ако не открият?

— Две седмици, предполагам. И обичайното изселване.

— А после?

— После ще се върна.

— Докато те хванат отново?

— Да. Но този път мина много време. Две години.

Цяла вечност.

— Трябва нещо да се направи. Така не може да продължава.

— Може. Какво може да се направи?

Вебер се замисли, после каза неочаквано:

— Дюран! Разбира се! Дюран познава много хора и е влиятелен… — Той се прекъсна сам. — Господи, ами че вие оперирахте един от най-важните големци! Онзи с жлъчката!

— Не съм го оперирал аз, а Дюран…

— Дюран не може да каже истината на старика, то се знае — изсмя се Вебер. — Но все ще може да стори нещо. Ще се опитам да го избия на чувства.

— Няма да успеете. Аз му взех неотдавна две хиляди франка. А хора като него не забравят лесно това.

— Ще забрави — заяви весело Вебер. — От страх да не разкажете нещо за незаконните операции. А вие сте правили десетки от негово име. Освен това той се нуждае твърде много от вас.

— Лесно може да си намери някой друг. Бино или някой хирург бежанец. Има достатъчно.

Вебер поглади мустаците си.

— Но не и с вашата ръка. Ще опитам всеки случай. Още днес. Мога ли да ви помогна с нещо? Как е храната?

— Отвратителна. Но мога да поискам да ми донесат нещо отвън.

— Цигари?

— Имам достатъчно. Не можете да ми осигурите това, от което имам най-голяма нужда: баня.

 

 

Равик прекара две седмици с един водопроводчик евреин, един писател от полуеврейски произход и един поляк. Водопроводчикът изпитваше носталгия по Берлин, писателят го ненавиждаше, а на поляка му бе все едно. Равик ги снабдяваше с цигари. Писателят разказваше еврейски вицове. Водопроводчикът беше много полезен като специалист в борбата с лошите миризми.

След две седмици извикаха Равик. Заведоха го най-напред при някакъв инспектор, който го запита само дали има пари.

— Да.

— Добре. Тогава може да вземете такси.

С него тръгна един чиновник. Улицата беше светла и слънчева. Приятно бе да си отново навън. Един старец продаваше балончета пред входа. Равик не можеше да разбере защо ги продава точно пред входа на затвора. Чиновникът повика такси.

— Къде отиваме? — попита Равик.

— При началството.

Равик не знаеше при кое началство. И не го интересуваше много, след като не бе началник на германски концентрационен лагер. На света съществува само един истински ужас: да попаднеш напълно безпомощен в ръцете на бруталния терор. Това тук бе нещо безобидно.

В колата имаше радио. Равик го отвори. Чу бюлетина за зеленчуковата борса; след това политическите новини. Чиновникът се прозина. Равик намери друга станция. Музика. Някакъв шлагер. Чиновникът вдигна веднага глава и каза:

— Шарл Трене. „Менилмонтан“. Чудесен е!

Таксито спря. Равик плати. Въведоха го в чакалня, която миришеше както всички чакални по света на очаквания, пот и прах.

Прекара тук половин час, като четеше стар брой на „Ла Ви Паризиен“, оставен от някой посетител. Стори му се като класическа литература след двете седмици, прекарани без книги. След това го заведоха при началника.

Мина известно време, докато познае дребния, дебел мъж. Той не обръщаше внимание на лицата, когато оперира. Те му бяха безразлични като номера. Интересуваше го само болестта. Но това лице бе разгледал с любопитство. Ето го, здрав, с коремче, само че без жлъчка, същия Левал! Равик бе забравил, че Вебер имаше намерение да потърси помощта на Дюран и затова не очакваше да го заведат при самия него. Левал го огледа от глава до пети с явното желание да спечели време. След това промърмори:

— Истинското ви име не е Воцек, разбира се.

— Не.

— А как?

— Нойман. — Равик бе уговорил това с Вебер, който трябваше да го обясни на Дюран. Воцек звучеше съвсем невероятно.

— Германец сте, нали?

— Да.

— Бежанец?

— Да.

— Никой не би казал. Не приличате на такъв.

— Всички бежанци не са евреи — обясни Равик.

— Защо сте излъгали за името си?

Равик вдигна рамене.

— Какво да се прави? Лъжем по малко. Принудени сме — да не мислите, че ни е приятно да го вършим?

Левал се намуси.

— А вие да не мислите, че ни е приятно да се занимаваме с вас?

„Побелял“ — помисли Равик. Косата му се беше прошарила, торбичките под очите — мръсносини, устата — полуотворена. Той не говореше тогава; беше само вързоп отпусната плът с болна жлъчка.

— Къде живеете? И адресът е фалшив.

— Живея където ми падне. Ту тук, ту там.

— Откога?

— От три седмици. Преди три седмици дойдох от Швейцария. Изгониха ме извън граница. Нали знаете, че нямаме право никъде да живеем без документи, а повечето от нас все още не са се решили да се самоубият. Затова ви създаваме главоболия.

— Трябваше да си отидете в Германия — изръмжа Левал. — Там не е толкова лошо. Хората много преувеличават.

„Ако бях малко мръднал със скалпела — помисли Равик, — нямаше сега да ми разправяш тия глупости. Червеите щяха да минат през границата без никакви документи или щеше да си сега шепа прах в някоя просташка урна.“

— Къде живеете тук? — попита Левал.

„Искаш да научиш, за да уловиш другите“ — помисли Равик. И каза:

— В първокласни хотели. Под различни имена. По няколко дни във всеки.

— Не е вярно.

— Защо ме разпитвате, след като знаете по-добре? — отвърна Равик, на когото този разговор започваше постепенно да дотяга.

Левал удари сърдито с длан по масата.

— Не бъдете нахален!

И погледна веднага ръката си.

— Ударихте върху ножиците — каза Равик.

Левал пъхна ръката си в джоба.

— Не намирате ли, че се държите нахално? — запита той със спокойствието на човек, който може да си позволи да бъде сдържан, защото знае, че, другият зависи от него.

— Нахално ли? — погледна го учудено Равик. — Наричате това нахалство? Не сме нито в училище, нито в изправителен дом за разкаяни престъпници. Аз действам при самоотбрана — да не искате да се чувствам като престъпник, който моли за по-леко наказание? Само защото не съм националсоциалист и нямам документи. Обстоятелството, че все още не се смятаме за престъпници, макар и да сме минали през всички видове затвори, участъци и унижения, говори, че искаме да останем живи — това е единственото, което все още ни крепи. Не го ли разбрахте? А бог е свидетел, че то е нещо съвсем различно от нахалство.

Левал не отговори. След кратко мълчание запита:

— Практикували ли сте във Франция?

— Не.

„Белегът трябва да е станал сега още по-малък — помисли Равик. — Много внимателно го заших тогава. Не беше лесно при тая тлъстина. А той е започнал пак да се тъпче и да пие.“

— Това е най-страшното. Вие се подвизавате тук без изпити и надзор, кой знае откога? Не мислете, че вярвам на вашите три седмици. Кой знае в какво още не сте се забъркали, в какви ли не тъмни дела?

„В търбух като твоя с втвърдени артерии, увеличен чер дроб и изгнила жлъчка — помисли Равик. — Ако не бях се намесил аз, приятелят ти Дюран щеше да те убие по най-глупав и човечен начин, щеше да се прочуе още повече като хирург и да увеличи хонорарите си“.

— Това е най-страшното — повтори Левал. — Вие нямате право да практикувате, а съвсем е ясно, че не изпускате нищо, което ви се изпречи на пътя. Разговарях по тоя въпрос е един от най-видните ни лекари. Той споделя напълно моето мнение. Ако разбирате наистина нещо от медицина, името му трябва да ви е познато…

„Не — помисли Равик. — Невъзможно е. Няма да спомене Дюран. Животът не може да измисли такива шеги.“

— Професор Дюран — каза с достойнство Левал.

 

Той ми обясни всичко. Санитари, незавършили студенти, масажисти, асистенти, всички твърдят, че са били в Германия прочути лекари. Кой може да го установи? Незаконни операции, аборти, сътрудничество с акушерки, шарлатантство, бог знае още какво! Няма наказание, което е достатъчно строго за такива случаи.

„Дюран — помисли Равик. — Отмъщение за двете хиляди франка! Кой ли му прави сега операциите? Сигурно Бино. Помирили са се навярно.“

Той усети, че е престанал да го слуша. Едва когато чу името на Вебер, наостри уши.

— За вас се е застъпил някой доктор Вебер. Познавате ли го?

— Бегло.

— Той идва тук. — Левал погледна право пред себе си, после кихна гръмко, извади кърпа, изсекна се старателно, погледна в носната си кърпа, сгъна я и я прибра отново. — Не мога да направя нищо за вас. Трябва да бъдем строги. Ще бъдете изселен от страната.

— Знам.

— Били ли сте и по-рано във Франция?

— Не.

— Шест месеца затвор, ако се върнете. Знаете ли?

— Да.

— Ще се погрижа да ви изселят, колкото е възможно по-скоро. — Не мога да сторя нищо повече. Имате ли пари?

— Да.

— Добре. Тогава ще трябва да платите пътните до границата на охраната и на себе си. — Той кимна. — А сега си вървете.

 

 

— Има ли определен час за връщането ни? — обърна се Равик към придружаващия го чиновник.

— Не точно. Зависи. Защо?

— Бих желал да пийна нещо.

Чиновникът го погледна.

— Няма да избягам — каза Равик. После извади от джоба си една двадесетфранкова банкнота и заигра с нея.

— Добре. Няколко минути нямат значение.

Спряха таксито пред най-близкото бистро. Навън имаше вече няколко маси. Беше хладно, при все че грееше слънце.

— Какво ще пиете? — попита Равик.

— Амер пикон. По това време не пия нищо друго.

— А на мен един голям коняк. Без вода.

Равик седна спокойно и си пое дъх. Въздух — какво щастие! По клоните на дърветата по тротоара имаше лъскави кафяви пъпки. Носеше се миризма на пресен хляб и тазгодишно вино. Келнерът донесе чашите.

— Къде е телефонът? — попита Равик.

— Вътре, вдясно оттук, до тоалетната.

— Но… — започна чиновникът.

Равик сложи двадесетфранковата банкнота в ръката му.

— Сигурно се сещате на кого ще се обадя. Няма да избягам. Може да дойдете с мене. Хайде!

Чиновникът не се колеба дълго.

— Добре — каза той, като стана. — Човещината си е човещина.

 

 

— Жоан…

— Равик! Господи! Къде си? Пуснаха ли те най-сетне? Кажи къде си?

— В едно бистро.

— Престани! Кажи ми къде си наистина!

— Наистина съм в едно бистро.

— Къде? Не си ли вече в затвора? Къде беше през цялото време? Тоя Морозов…

— Той ти е казал точно какво се случи с мен.

— Не ми каза дори къде са те завели. Иначе щях да дойда веднага…

— Затова не ти е казал, Жоан. Така е по-добре.

— Защо ми се обаждаш от бистрото? Защо не дойдеш тук?

— Не мога да дойда. Имам само няколко минути. Трябваше да убедя чиновника да се отбием за миг тук. Слушай, Жоан, ще ме изпратят в Швейцария след няколко дни, но… — Равик погледна през прозореца. Чиновникът се бе облегнал на тезгяха и разговаряше. — Но ще се върна веднага. — Той помълча. — Жоан…

— Ще дойда, ще дойда веднага! Къде си?

— Не можеш да дойдеш. На половин час път съм от теб, а имам само няколко минути още.

— Помоли чиновника да почака! Дай му пари! Аз мога да донеса още пари.

— Невъзможно е, Жоан — отвърна Равик. — Така е по-добре.

Той чу дишането й.

— Не искаш ли да ме видиш? — попита тя.

Тежко беше. „Не трябваше да телефонирам“ — помисли той. Как може да се обясни нещо, без да си в състояние да погледнеш събеседника си?

— Нищо не желая така, както да те видя, Жоан.

— Ела тогава! Онзи човек може да дойде с теб.

— Невъзможно! Трябва да прекъсна вече разговора. Кажи ми бързо какво правиш?

— Какво? Какво искаш да кажеш?

— Как си облечена? Къде си?

— В стаята си. В леглото. Снощи стоях до късно. За една минута мога да се облека и да дойда веднага.

До късно снощи. Разбира се. Всичко продължава по същия начин. Независимо от това, че единият е бил затворен. Забравя се. В леглото, полузаспала с разпилени по възглавницата коси, с разхвърляни по столовете чорапи, бельо, вечерна рокля… Предметите започнаха да се сливат; прозорчето на задушната телефонна кабина се замъгли от дъха му; безкрайно далечната глава на чиновника плуваше като в аквариум… Той се опомни.

— Трябва да прекратя вече разговора, Жоан.

Чу съкрушения й глас:

— Но това е невъзможно! Не можеш да заминеш така, без да знам нито къде отиваш, нито…

Той си представи как тя се понадига, блъска възглавницата настрана и стиска в ръка телефонната слушалка като оръжие и враг, видя раменете й, дълбоките, помрачени от вълнение очи…

— Не отивам на война. Заминавам само за Швейцария. Ще се върна скоро. Представи си, че съм търговец, който заминава, за да продаде една пратка картечници на Обществото на народите.

— А когато се върнеш, ще се повтори същото. Не ще мога да живея от страх.

— Повтори последното изречение.

— Наистина! — Гласът й прозвуча сърдито. — Аз последна узнавам всичко! Вебер може да те посети, а аз не мога! Обадил си се на Морозов, а не на мен! А сега заминаваш…

— Господи! — каза Равик. — Няма да се караме, Жоан.

— Не се карам. Казвам само това, което е станало.

— Добре. Трябва да свършим вече. Сбогом, Жоан.

— Равик — извика тя. — Равик!

— Да…

— Върни се! Върни се! Загубена съм без теб.

— Ще се върна.

— Да… да.

— Сбогом, Жоан. Скоро ще се върна.

Той остана за миг в задушната кабина. После забеляза, че не е оставил още слушалката. Отвори вратата. Чиновникът вдигна глава и се усмихна добродушно.

— Свършихте ли?

— Да.

Върнаха се на масата. Равик изпи чашата си. „Не трябваше да се обаждам — помисли той. — Бях по-спокоен преди. Само се разстроих. Трябваше да се сетя, че с един телефонен разговор не може да се постигне нищо — нито за мене, нито за Жоан.“ Изкушаваше се да се върне и да й се обади още веднъж, да й каже всичко, което всъщност искаше да й каже. Да й обясни защо не може да се срещне с нея; защото не иска да го види такъв, какъвто е сега — мръсен, арестуван. Но след това пак щеше да излезе и да се повтори същото.

— Мисля, че трябва да вървим — каза чиновникът.

— Да…

Равик повика келнера.

— Донеси ми две бутилки коняк, всички вестници, една дузина цигари „Капорал“ и сметката. — Той погледна чиновника. — Всичко е наред, нали?

— Човещината си е човещина — отвърна чиновникът.

Келнерът донесе две бутилки и цигарите.

— Отворете ми ги — каза Равик, докато поставяше внимателно вестниците из джобовете си. След това запуши отново шишетата така, че да може лесно да ги отваря без тирбушон, и ги прибра във вътрешните джобове на палтото си.

— Разбирате от тая работа — каза чиновникът.

— Научих се. За съжаление. Като дете никога не бих допуснал, че и на стари години ще играя на индианци.

 

 

Полякът и писателят бяха във възторг от коняка. Водопроводчикът не пиеше концентрати. Обичаше бира и започна да им обяснява колко по-хубава е бирата в Берлин. Равик лежеше на нара и четеше вестниците. Полякът не четеше. Не знаеше френски. Пушеше и беше щастлив. През нощта водопроводчикът плака насън. Равик бе буден. Слушаше глухото ридаене и гледаше втренчено малкото прозорче, зад което светеше бледото небе. Не можеше да заспи. Не можа да заспи и по-късно, когато водопроводчикът се успокои, „Прекалено добре живя — помисли той. — Затова те боли толкова много, че трябва да се простиш с тези хубави времена.“