Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Arc de Triomphe, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 98 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
uftak (2007)

Издание:

ЕРИХ МАРИЯ РЕМАРК

ТРИУМФАЛНАТА АРКА

СОФИЯ — 1981

Първо издание

Преводач от немски език Николай Краев

Редактор Манол Драгостинова

Художник Петър Петров

Художествен редактор Петър Добрев

Технически редактор Васил Ставрев

Коректор Ася Славова

Дадена за набор м. май 1981 г.

Подписана за печат м. декември 1981 г.

Излязла от печат м. декември 1981 г.

Печатни коли 28,50

Издателски коли 23,94

УИК 24,30.

Формат 1/32 от 84/108

9536621511

Поръчка 4614

Цена 2,75 лв.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Димитър Благоев“

 

Erich Maria Remarque

Arc de Triomphe

Verlag Kiepenheuer und Witsch, Köln 1946

История

  1. — Добавяне

20

Той се събуди. Жоан не беше до него. Чу шуртенето на водата в банята и се изправи. Изведнъж се пробуди напълно. Свикнал бе отново на това в последните няколко месеца. Който се пробужда бързо, може все още да избяга. Погледна часовника си. Беше десет часът сутринта. Палтото и вечерната рокля на Жоан бяха захвърлени на пода. Брокатовите й обувки бяха до прозореца. Едната се бе обърнала настрана.

— Какво правиш, Жоан? — попита той, — Защо се къпеш посред нощ?

Тя отвори вратата и каза:

— Не исках да те събудя.

— Няма значение. Аз винаги мога да спя. Но защо си станала толкова рано?

Тя бе сложила шапка за баня и беше съвсем мокра. Светлокафявите й рамене блестяха. Приличаше на амазонка с прилепнал шлем.

— Не съм вече нощна птица, Равик. Не съм вече в „Шехеразада“.

— Знам.

— От кого?

— От Морозов.

Тя го погледна за миг изпитателно и каза:

— От този стар дърдорко, значи! Какво друго ти каза?

— Нищо. Има ли нещо друго за казване?

— Нищо, което може да разправи един портиер на нощен бар. Тия хора приличат на гардеробиерките. Професионални клюкари.

— Остави на мира Морозов! Портиерите на нощни заведения и лекарите са професионални песимисти. Изкарват си прехраната от тъмните страни на живота. Но не дрънкат. Длъжни са да бъдат дискретни.

— Тъмните страни на живота — повтори Жоан. — Кой има нужда от тях?

— Никой. Но повечето хора живеят от тях. Между другото Морозов ти помогна навремето да си намериш работа в „Шехеразада“.

— Не мога да му бъда вечно признателна за това. Аз не го разочаровах. Честно изкарвах парите, които ми плащаха, иначе не биха ме задържали. Освен това Морозов го стори за теб, а не за мен.

Равик протегна ръка; да вземе цигара.

— Какво имаш всъщност против него?

— Нищо. Просто не ми е приятен. Гледа те някак особено. Аз не бих му вярвала. И ти не би трябвало.

— Какво?

— И ти не би трябвало да му вярваш. Нали знаеш, всички портиери във Франция са агенти на полицията.

— Нещо друго? — попита спокойно Равик.

— Ти не ми вярваш, разбира се. Но всички в „Шехеразада“ го знаят. Кой знае дали…

— Не говори глупости, Жоан! — Равик отметна одеялото и стана. — Какво ти е днес?

— Нищо. Какво трябва да ми е? Не мога да го понасям. Той влияе лошо на хората. А ти си постоянно с него.

— Разбрах — каза Равик. — Затова било, значи!

— Да, затова — изсмя се внезапно тя.

Равик чувстваше, че това не е единствената причина. Имаше и нещо друго.

— Какво искаш да закусиш? — попита той.

— Сърдиш ли ми се?

— Не.

Жоан излезе от банята и обви ръце около шията му.

Той усети мократа й кожа през тънкия плат на пижамата си. Усети нейното тяло и своята кръв.

— Пусни ме — каза той.

Тя не отговори. Овалът от изпъкналите скули до брадичката. Устата. Натежалите клепачи. Топлата гръд, която се притискаше до кожата му под разкопчаната пижама.

— Пусни ме или…

— Какво или? — попита тя.

 

 

Пред отворения прозорец бръмчеше пчела. Равик я проследи с поглед. Сигурно са я привлекли карамфилите на Визенхоф, а сега търсеше и други цветя. Тя хвръкна по-навътре и кацна на една немита чаша, оставена върху рамката на прозореца.

— Липсвах ли ти? — попита Жоан.

— Да.

— Много ли?

— Да.

Пчелата хвръкна. Завъртя се няколко пъти около чашата, после литна отново към слънцето и карамфилите на емигранта Визенхоф.

Равик лежеше до Жоан. „Лято — помисли той. — Лято, ливади и ранно утро, коси, ухаещи на сено, и кожа, мека като млада тревица… Благодарната кръв тече безмълвно като поточе и оросява без никакво желание пясъчните кътчета, гладката повърхност, в която се отразява усмихнато лице. В продължение на един светъл миг нищо не беше вече сухо и мъртво. Брези и тополи, покой и лек шепот, долитащ като далечно ехо. Загубен рай и туптене на кръвта в собствените жили.“

— Искам да остана тук — каза Жоан, като се облегна на рамото му.

— Остани. Хайде да поспим! И без това не сме спали много.

— Не мога. Трябва да си вървя.

— Не можеш да отидеш никъде по това време с вечерна рокля.

— Аз си нося и друга.

— Как?

— Под палтото. Обувки — също. Трябва да са някъде тук. Всичко си донесох.

Тя не каза къде трябва да отиде, нито защо. А и Равик не я попита.

Пчелата се появи отново. Не бръмчеше вече безцелно. Насочи се право към чашата. Кацна на ръба. Като че разбираше от калвадос. Или от плодова захар.

— Толкова сигурна ли беше, че ще останеш тук тази нощ?

— Да — каза Жоан, без да помръдне.

 

 

Роланд донесе поднос с бутилки и чаши.

— Не искам нищо за пиене — каза Равик.

— Дори водка? Зубровка е.

— Днес не искам. Донеси ми кафе. Силно кафе.

— Добре.

Остави настрана микроскопа. След това запали цигара и отиде до прозореца. Платаните навън бяха облекли вече новата си премяна. Последния път, когато беше тук, клоните им бяха още съвсем голи.

Роланд донесе кафето.

— Като че ли сега има повече момичета — каза Равик.

— Още двадесет.

— Толкова много работа ли имате? През юни?

— И ние не разбираме защо работата потръгна толкова много. Хората са като полудели. Идват още след обед. А вечер…

— Може би се дължи на сезона.

— Не е на сезона. Знам как е било друг път през май и юни. Сега всички изглеждат обзети от някаква лудост. Няма да повярваш как работи барът. Можеш ли да си представиш французи да поръчват шампанско.

— Не.

— Чужденците, разбирам. Нали за тях го имаме. Но французи и дори парижани да поръчват шампанско! И го плащат. Вместо да пият дюбоне, бира или чаша коняк. Можеш ли да повярваш?

— Само ако го видя.

Роланд му наля кафето.

— И народ — каза тя, — просто да полудееш! Сам ще видиш, като слезеш долу. Дори и по това време. Не само предпазливите клиенти, които очакват да свършиш прегледа. Цяла тълпа се е наредила долу. Какво става с тия хора, Равик?

Той вдигна рамене.

— Има една приказка за потъващия параход…

— Но тук нищо не потъва. Работата върви чудесно. Вратата се отвори. Влезе двадесет и една годишната Нинет, стройна като момче, с червени копринени шорти. Имаше лице на светица и беше една от най-добрите проститутки на заведението. Носеше поднос с хляб, масло и две бурканчета мармалад.

— Госпожата научи, че докторът пие кафе — каза тя с дрезгавия си глас, — и му изпраща малко домашен мармалад.

Нинет се усмихна. Ангелското лице придоби изведнъж гаменско изражение. Остави таблата на масата и изчезна от стаята с танцова стъпка.

— Виждаш ли ги — въздъхна Роланд. — Стават нахални веднага щом разберат, че имаме нужда от тях.

— Правилно — каза Равик. — Кога друг път ще им се удаде? Какво означава този мармалад?

— Той е гордостта на госпожата. Приготвя го сама. В имението си в Ривиерата. Много е хубав наистина. Ще го опиташ ли?

— Мразя мармалад, особено когато е приготвен от милионерки.

Роланд отви бурканчетата, взе няколко лъжици мармалад, размаза ги на дебела хартия, сложи парче масло и няколко резена препечен хляб, завърза внимателно всичко и го подаде на Равик.

— Хвърли го, като излезеш — каза тя. — Направи й това удоволствие. Ще провери дали си ял. Последната гордост на една разочарована старица. Направи го от учтивост.

— Добре. — Равик стана и отвори вратата. — Какъв е този шум? — попита той. Отдолу се чуваха гласове, музика, смях и подвиквания. — Французи ли са тези хора?

— Не. Повечето са чужденци.

— Американци ли?

— Не. Това е най-чудното. Предимно германци. Никога досега не сме имали толкова много германци.

— Няма нищо чудно.

— Повечето говорят много добре френски. Не така, както германците го говореха преди няколко години.

— И на мен ми се струва така. Няма ли и доста бивши военни? Новобранци, войници от колониите?

— Те са постоянно тук.

Равик кимна.

— И германците пръскат много пари, така ли?

Роланд се засмя.

— Черпят всеки, който иска да пие с тях.

— Особено войниците, предполагам. А пък в Германия е забранен износът на марки и границите са затворени. Можеш да напуснеш страната само със специално позволение. И при това е разрешено да изнесеш само десет марки. Странно е наистина да има тук толкова весели германци, при това с много пари, говорещи така добре френски!

Роланд вдигна рамене.

— Това никак не ме интересува, щом парите им не са фалшиви…

 

 

Той се прибра след осем и попита портиера:

— Търсил ли ме е някой по телефона?

— Не.

— И следобед ли?

— През целия ден.

— Не е ли питал някой за мен?

— Никой — поклати глава портиерът.

Равик се качи по стълбите. На първия етаж чу, че семейство Голдберг се кара. На втория — плачеше дете. Френският поданик Люсиен Зилберман, на година и два месеца, който беше обект на боготворене и надежди за родителите си, търговеца на кафе Зигфрид Зилберман и жена му Нели, родена Леви, от Франкфурт на Майн. Беше роден във Франция и те се надяваха да получат покрай него френски паспорт две години по-рано от установения срок. В резултат на това, воден от детски инстинкт, Люсиен се бе превърнал в тиран за семейството. На третия етаж виеше грамофон, собственост на бежанеца Волмайер, избягал от концентрационния лагер в Ораниенбург, който свиреше немски народни песни. Коридорът миришеше на зеле и мрак.

Равик влезе в стаята си, за да чете. Купил си бе едно време няколко тома „История на света“ и сега ги извади. Не беше много весело четиво. Единственото нещо, което му даваше, бе странното подтискащо съзнание, че днешните събития не са нищо ново. Всичко това е ставало десетки пъти досега. Лъжите, предателствата, убийствата, вартоломеевите нощи, покварата, вдъхната от жаждата за власт, непрекъснатият низ от войни — историята на човечеството бе написана с кръв и сълзи, между хилядите окървавени статуи на миналото само няколко имаха сребристото сияние на добродетелта. Демагози, измамници, отце- и братоубийци, опиянени от мрака егоисти, фанатизирани пророци, проповядващи любов с меч в ръка: всичко се повтаряше… И търпеливите народи се оставяха многократно да бъдат тласкани един срещу друг в безсмислени кланета в името на крале, религии и безумци… без начало и край.

Той остави книгите. През отворения прозорец се дочуха гласове от долния етаж. Позна ги. Бяха на Визенхоф и госпожа Голдберг.

— Не може сега — каза Рут Голдберг. — Той скоро ще се върне. Най-късно след един час.

— Един час си е час.

— Може да дойде и по-рано.

— Къде отиде?

— До американското посолство. Отива всяка нощ. Застава отсреща и го гледа. После се връща.

Визенхоф каза нещо, което Равик не разбра.

— Разбира се — отговори сърдито Рут Голдберг. — Кой не е луд днес? И аз знам, че е стар.

— Недей! — каза след малко тя. — Не искам. Нямам настроение.

Визенхоф отговори нещо.

— Лесно ти е да приказваш — продължи след малко. — Но парите са у него. Нямам нито стотинка. А ти…

Равик стана. Погледна телефона и се поколеба. Беше почти десет. Не бе чувал Жоан, откакто си бе отишла сутринта. Не бе я попитал дали ще дойде тази вечер. Отначало бе сигурен, че ще дойде. Но сега вече не беше.

— На теб ти е лесно. Мислиш само за удоволствията си и за нищо друго — продължи госпожа Голдберг.

Равик отиде да види Морозов. Стаята му беше заключена. Слезе в „Катакомбите“, като каза на портиера:

— Аз съм долу. Извикайте ме, ако някой ме потърси.

Морозов беше долу. Играеше шах с един червенокос мъж. В ъгъла имаше още няколко жени. Те плетяха или четяха със загрижени лица.

Равик се спря да погледа играта. Червенокосият мъж беше добър шахматист. Играеше бързо, съвсем равнодушно и Морозов губеше.

— Виж какво става с мен — каза той.

Равик вдигна рамене. Червенокосият мъж го погледна.

— Господин Финкенщайн — каза Морозов. — Току-що дошъл от Германия.

Равик кимна.

— Какво има там? — попита той равнодушно, само за да каже нещо.

Червенокосият мъж сви рамене и не отвърна нищо. Равик и не очакваше отговор. Това можеше да се случи само през първите години: бърза размяна на няколко реплики и трескаво очакване на вестта за провал. Всеки знаеше сега, че това може да стане само с война. Всеки човек с малко разум знаеше също така, че правителство, което разрешава въпроса за безработицата със създаване на военна индустрия, има само две възможности: война или вътрешна катастрофа. Следователно война.

— Мат — каза без въодушевление Финкенщайн и стана. След това погледна Равик. — Кажете някакво средство за сън. Тук не мога да спя. Заспивам и веднага се събуждам.

— Пийте — каза Морозов. — Бургундско вино. Повече бургундско или бира.

— Не пия. Скитам с часове из улиците, докато се уморя до смърт. Но и това не помага. Не мога да спя.

— Ще ви дам няколко таблетки — каза Равик. — Елате с мен.

— Равик, ела пак! — извика Морозов след него. — Не ме оставяй тук сам, братко.

Няколко жени вдигнаха глава. След това продължиха да плетат и да четат, като че от това зависеше животът им. Равик отиде с Финкенщайн в стаята си. Когато отвори вратата, нощният въздух нахлу през прозореца като студена черна вълна. Той пое дълбоко дъх, завъртя ключа и огледа бързо стаята. Нямаше никого. После даде на Финкенщайн няколко таблетки.

— Благодаря — каза Финкенщайн, без да трепне нито мускул по лицето му, и излезе като призрак.

Равик изведнъж разбра, че Жоан няма да дойде; Знаеше още от сутринта, само че не искаше да повярва. Обърна се, сякаш някой бе заговорил зад гърба му. Всичко му се стори изведнъж ясно и просто. Тя бе получила каквото желаеше, сега нямаше защо да бърза. Какво друго би могъл да очаква? Че ще захвърли всичко заради него? Че ще се върне както по-рано? Каква глупост! Сигурно имаше някой друг, не само мъж, но и друг живот, от който не искаше да се откаже.

Той излезе, чувстваше се много нещастен.

— Търсил ли ме е някой?

Току-що пристигналият нощен портиер поклати отрицателно глава. Устата му беше пълна със салам.

— Очаквам да ме потърсят. Ще бъда долу.

Той се върна при Морозов.

Изиграха една партия шах, Морозов спечели и се огледа със самодоволство. Жените бяха изчезнали безшумно. Дрънна със звънчето.

— Една кана розе, Кларис. — Този Финкенщайн играе като шевна машина. Отвратително! Математик! Ненавиждам съвършенството. — То не е човешко качество. — Погледна Равик. — Защо си тук тази вечер?.

— Очаквам да ме потърсят.

— Пак ли ще колиш някого?

— Вчера изрязах стомаха на един човек.

Морозов наля чашите.

— Ти си седиш и пиеш — каза с укор той, — а жертвата ти лежи някъде и бълнува. И в това има нещо нечовешко. Трябва поне веднъж и теб да те боли стомах.

— Правилно — отговори Равик. — В това именно е нещастието на света, Борис. Ние не изпитваме никога сами това, което правим на другите. Но защо искаш да започнеш най-напред от лекарите? Политиците и генералите са по-подходящи за тази цел. Тогава ще имаме световен мир.

Морозов се облегна и загледа внимателно Равик.

— Човек не трябва да се познава с лекаря си — заяви той. — Така загубва доверие в него. Аз съм приятел с теб. Как бих могъл да ти позволя да ме оперираш? Може да съм сигурен, че си по-добър хирург от някой друг, когото не познавам — и все пак ще отида при него. Вярата в неизвестното е едно дълбоко вкоренено човешко качество, драги. Лекарите трябва да живеят в болниците и да не ги допускат никога в обществото на невежите. Вашите предшественици, вещиците и знахарите, са знаели това. Когато ме оперират, бих желал да вярвам в някаква свръхчовешка сила.

— И аз не бих желал да те оперирам, Борис.

— Защо?

— Никой лекар не обича да оперира брат си.

— Аз така и така няма да ти доставя това удоволствие. Ще умра както си спя от сърдечен удар. Правя всичко, за да се случи така. — Морозов погледна Равик като щастливо дете. После стана. — Трябва да отида да отварям вратите на онова средище на цивилизацията в Монмартър. За какво живеем всъщност?

— За да размишляваме за живота. Други въпроси?

— Да. Защо умираме точно след като сме разбрали живота и сме станали малко по-умни?

— Някои хора умират, без да станат по-умни.

— Не отбягвай въпроса ми! И не ми разправяй за преселението на душите!

— Най-напред ще те запитам нещо друго. Лъвовете убиват антилопи, паяците — мухи; лисиците — кокошки. Кой е единственият животински вид, който воюва непрекъснато помежду си, бие се и се избива?

— Детински въпрос! Венецът на творението, разбира се. Човекът, който е измислил думите любов, доброта и милост!

— Добре. Кое е единственото същество в света, което може да се самоубие и се самоубива?

— Пак човекът, който е измислил вечността, бога и възкресението.

— Чудесно — каза Равик. — Виждаш от колко противоречия сме изтъкани. И питаш защо умираме?

Морозов го погледна изненадано. Отпи голяма глътка и каза:

— Софист! Хитрец!

Равик го погледна. „Жоан — пошепна нещо в него. — Ако можеше да влезе сега през тази мръсна стъклена врата!“

— Грешката ни е, че сме почнали да мислим, Борис — каза той. — Ако се бяхме придържали само към блаженството, да ядеш и да се множиш, както е при животните, всички тия неща нямаше да стават. Някой си прави опити с нас, но, изглежда, че и досега не е намерил разрешението. Не трябва да се оплакваме. И опитните животинчета трябва да имат своя професионална гордост.

— Така казват касапите, но не и говедата. Учените, но не и морските свинчета. Лекарите, но не и белите мишки.

— Правилно. Да живее законът за достатъчното основание! Хайде да изпием по една чаша за красотата, Борис… За прелестната вечност на минутата! Знаеш ли какво още може да направи само човекът? Да се смее й да плаче.

— И да се напива. С водка, вино, философия, жени, надежда и отчаяние. Той е и единственият, който съзнава, че трябва да умре. Като противоотрова му е дадено въображението. Камъкът е нещо реално. Растението и животното — също. Те отговарят на предназначението си. Не знаят, че трябва да умрат. А човекът знае. Възвисявай се, душо! Лети! Не ридай, законни убиецо! Не изпяхме ли вече човешката песен на песните?

Морозов разтърси сивата палма, така че прахът по нея се пръсна по всички посоки.

— Сбогом, честни символе на трогателна южна надежда, любимо дръвче на хазяйката-французойка! Сбогом и на теб, бездомнико, безпочвено пълзящо цвете, безпомощни противнико на смъртта! Гордей се, че си романтик!

Усмихна се на Равик.

Но той не отвърна на усмивката му. Погледна вратата. Тя се отвори и влезе нощният портиер. Тръгна към тяхната маса. „Телефонът“ — помисли Равик. Най-после! А може би не! Не стана. Чакаше, чувстваше как ръцете му се опъват.

— Цигарите ви, господин Морозов — каза портиерът. — Момчето току-що ги донесе.

— Благодаря. — Морозов сложи кутията с руските цигари в джоба си.

— Довиждане, Равик. Ще те видя ли по-късно?

— Може би. Довиждане, Борис.

 

 

Човекът с изрязания стомах погледна втренчено Равик, чувстваше как му се повдига, но не можеше да повърне. Нямаше какво да повърне. Беше като човек с отрязани крака, който продължава да усеща болка в тях.

Бе много неспокоен. Равик му направи инжекция. Нямаше големи изгледи да оживее. Не беше много добре със сърцето, а единият му дроб имаше капсулирани каверни. Не бе се радвал на особено здраве през тридесет и пет годишния си живот. Стара стомашна язва, прекарана туберкулоза, а сега и рак. Анамнезата показваше, че се е женил преди четири години; жена му умряла при раждане, а детето — три години по-късно от туберкулоза. Никакви роднини. Този човек лежеше сега тук, гледаше го втренчено, не искаше да умре, бе търпелив и смел, не знаеше, че ще трябва да го хранят през гастростома и че не ще може да се радва на едно от малките удоволствия на живота — кисели краставички и говеждо варено. Лежеше целият нарязан, наоколо му се носеше неприятна миризма. В него все още имаше нещо, което караше очите му да се движат и се наричаше душа. Гордей се, че си романтик! Човешката песен на песните!

Равик закачи листа за температурата и пулса. Сестрата стана и зачака, оставила на стола току-що заплетения червен пуловер. Куките бяха забодени в плетката, а кълбото се бе търкулнало на пода. Тънката вълнена нишка приличаше на струйка кръв, която капеше от пуловера.

„Този човек лежи — помисли Равик — и въпреки инжекцията ще прекара ужасна нощ, с болки, неподвижен, измъчван от задух и кошмари… А аз чакам една жена и мисля, че ще прекарам тежка нощ, ако не дойде. Знам колко смешно е това в сравнение с този умиращ, в сравнение с Гастон Перие със смазаната ръка в съседната стая, в сравнение с хилядите други и с всичко, което става през тая нощ по света… И все пак мисълта за това не ми помага, нищо не променя. Всичко си остава по старому. Какво каза Морозов? «Трябва и теб веднъж да те заболи стомах.» Да, защо не?“

— Повикайте ме, ако се случи нещо — обърна се той към сестрата. Беше същата сестра, на която Кейт Хегстрьом бе подарила грамофона.

— Този господин е много примерен — каза тя.

— Какъв е? — запита учудено Равик.

— Много примерен. Добър пациент.

Равик се огледа. Сестрата не можеше да очаква никакъв подарък. Много примерен… Какви изрази употребяват понякога сестрите! Този нещастник се бореше с цялата си армия от кръвни телца и нервни клетки срещу смъртта… Не беше ни най-малко примерен.

Той се върна в хотела. Пред вратата го срещна Голдберг. Старик с прошарена брада и дебела златна часовникова верижка на жилетката.

— Приятна вечер — каза Голдберг.

— Да. — Равик помисли за жената в стаята на Визенхоф. — Не искате ли да се поразходим?

— Аз вече се разходих. До „Конкорд“ и обратно.

До „Конкорд“. Там на лунната светлина се издигаше бялото, тихо и празно американско посолство, недостижим Ноев ковчег, в който подпечатваха визите. Голдберг е стоял там до „Крийон“, загледан във входа и тъмните прозорци като в картина на Рембранд или в диаманта „Кохинор“.

— Не искате ли да се поразходим още малко? До Арката и обратно? — каза Равик и помисли: „Ако спася ония горе, Жоан е в стаята ми. Или междувременно ще дойде“.

Голдберг поклати глава.

— Трябва да се кача. Сигурен съм, че жена ми ме чака. Нямаше ме повече от два часа.

Равик погледна часовника си. Наближаваше дванадесет и половина. Нямаше нужда да спасява. Госпожа Голдберг сигурно вече се е прибрала в стаята си. Той погледна как Голдберг бавно се изкачваше по стълбите, после отиде при портиера.

— Търси ли ме някой?

— Не.

В стаята му светеше. Спомни си, че я бе оставил така. Листът хартия блестеше, като че го бе навалял неочаквано сняг. Той взе бележката, която бе оставил на масата преди да излезе, на която бе написано, че ще се върне след половин час, и я скъса. Потърси нещо за пиене. Нямаше нищо. Слезе отново долу. Портиерът нямаше калвадос, а само коняк. Равик взе една бутилка енеси и една вувре. Поговори с портиера, който му доказа, че Лулу II има най-големи изгледи за победа при следващите надбягвания на двегодишни жребци в Сен Клу. Испанецът Алварес мина покрай тях. Равик забеляза, че още понакуцва. После си купи вестник и се върна в стаята. Колко дълга може да бъде такава вечер! „Който не вярва на чудеса в любовта, е загубен“ — бе казал адвокатът Аренсен в Берлин през 1933 година. Три седмици след това го пратиха в концентрационен лагер, защото любимата му го бе издала. Равик отвори бутилката вувре и взе от масата един том от съчиненията на Платон. След няколко минути го остави и седна до прозореца.

Погледна телефона. Проклета черна машинка! Не можеше да се обади на Жоан. Не знаеше новия й номер. Нито дори къде живее. Не бе я попитал, а и тя нищо не му каза. Умишлено навярно. Така че ще има пак оправдание.

Изпи чаша от лекото вино. „Глупости — помисли си. — Чакам жена, която беше тук тази сутрин. Не я виждах три месеца и половина и не чувствах отсъствието й така, както сега, когато не съм я виждал само един ден. По-добре би било да не бях я виждал отново. Бях свикнал. А сега…“

Той стана. Не беше и това. Неувереност пробождаше съзнанието му. Постепенно го обземаше недоверие.

Отиде до вратата. Знаеше, че не е заключена, но провери отново. Зачете вестник, но виждаше буквите като в мъгла. Безредици в Полша. Неизбежни сблъсквания. Претенциите на Германия за Коридора. Договор на Англия и Франция с Полша. Наближаваше война. Пусна вестника и изгаси лампата. Лежеше в тъмното и чакаше. Не можеше да заспи. Запали я отново. Бутилката енеси беше на масата. Не я отвори. Стана и седна пак до прозореца. Нощта беше звездна и хладна. Няколко котки мяукаха из дворовете. Един мъж по гащета стоеше на отсрещния балкон и се чешеше, после се прозина гласно и се прибра в осветената стая. Равик погледна леглото. Знаеше, че няма да заспи. Нямаше смисъл и да чете. Почти не помнеше какво бе чел преди малко. Най-добре беше да излезе. Но къде да отиде? Все едно къде. Не му се и излизаше много. Искаше да научи нещо. По дяволите! Взе бутилката с коняк, но я остави. Потърси в джоба си таблетки за сън. От същите, които бе дал на червенокосия Финкенщайн. Той спеше сега. Равик ги глътна. Съмнително бе дали ще заспи. Взе още една. Ще се събуди, ако дойде Жоан.

Но тя не дойде. Не дойде и на другата вечер.