Включено в книгата
Оригинално заглавие
Happy Ending, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
vens (2007)

Издание:

„Светове“ (сборник с разкази), изд. „Офир“, 1995 г.


Ето как завърши тази история:

Джеймс Келвин се съсредоточи с всички сили върху мисълта за химика с червените мустаци, който му бе обещал един милион долара. Налагаше се да се настрои в резонанс с неговия мозък, за да установи контакт. Беше го правил и преди, сега трябваше да успее за послеяен път и това бе по-важно от всякога. Натисна бутона на устройството, което му връчи роботът и напрегна мисълта си.

Много надалеч, през безграничното пространство, той успя да се свърже. Настрои се към тъничкия лъч мисловна енергия и започна да се придвижва по него.

Мъжът с червените мустаци погледна нагоре, зяпна и се ухили доволно.

— Ето къде сте били — каза той. — Не ви чух да се приближавате. За Бога, опитвам се да ви открия вече от две седмици.

— Кажете ми бързо как се казвате — отзова се припряно Келвин.

— Джордж Бейли. Впрочем, как е вашето име?

Келвин не отговори. Внезапно си спомни и второто твърдение на робота за устройството, с помощта на което установяваше връзката. Отново натисна бутона — този път не се случи нищо. Устройството бездействаше. Беше изпълнило задачата си — това означаваше, че той вече е постигнал желанията си: да си осигури крепко здраве, да забогатее и да се прослави. Естествено, роботът го беше предупредил. Тая вещ бе така конструирана, че да изпълни само една специализирана поръчка. След като беше получил поисканото, тя повече нямаше да проработи.

Келвин вече имаше един милион.

И оттогава той заживя щастливо…

Ето средата на тази история:

В момента, в който отмести брезентовата завеса, някакво небрежно закачено въже се разлюля пред лицето му и килна настрани очилата с рогови рамки, същевременно в незащитените му очи избухна ослепителна синкава светлина. Той почувства странно и остро усещане за загуба на ориентация, за някакво преместване, което почти веднага изчезна.

Контурите на предметите пред него се стабилизираха. Пусна завесата и боядисаният надпис отгоре й отново можеше да се разчете:

ХОРОСКОПИ — НАУЧЕТЕ ВСИЧКО ЗА БЪДЕЩЕТО СИ!

Той се отправи към прословутия предсказател и започна да го изучава.

Но това беше… Не, не е възможно! Роботът произнесе с равен и отмерен глас:

— Вие сте Джеймс Келвин, професия репортер, на тридесет години, неженен. Идвате в Чикаго от Лос Анджелос по съвет на личния си лекар и сте пристигнали днес. Вярно ли е?

Удивлението на Келвин го подтикна да спомене Всевишния. После намести очилата си и се опита да си спомни какво беше писал преди няколко години в един материал, посветен на шарлатанията. Трябваше да има някаква хитрост, с помощта на която мошениците постигаха ефект — независимо от това, че на пръв поглед всичко приличаше на чудо.

Роботът го погледна безстрастно с фасетното си, като на членестоного, око.

— Чета информацията от мозъка ви — продължи той с педантичния си глас, — и установявам, че годината е 1949. Така че ще трябва да променя плановете си. Възнамерявах да пристигна в 1970 и сега ще се наложи да ми помогнете.

Келвин бръкна с ръце в джобовете си и се ухили.

— С пари, естествено. Е, вярно, че за момент почти ти бях повярвал. Все пак, кажи, как го правиш тоя трик? Да не е като при играчът на шах на Мелцел?

— Не съм машина, управлявана от джудже, нито пък оптична илюзия — увери го роботът. — Аз съм изкуствено създаден жив организъм и произхождам от време, което за вас е „далечното бъдеще“.

— Да, но и аз не съм сукалчето, за което ме вземаш — отбеляза с благ глас Келвин. — Влязох тук да…

— Загубили сте квитанциите за багажа си — прекъсна го роботът. — Докато се чудехте какво да сторите, изпихте няколко питиета и след това се качихте на автобуса, който се движи по булевард Уилшир[1] — точно в двадесет часа и тридесет и пет минути.

— Я остави тоя номер с „прочитането“ на мозъка — кипна Келвин. — И не се опитвай да ме убедиш, че държиш това долнопробно свърталище от дълго време, като работиш все по този начин. Ако действително си истински робот, досега полицаите да са те спипали.

— Това заведение е мое от около пет минути — заяви роботът. — Предшественикът ми лежи в безсъзнание зад оня сандък в ъгъла. А вашата поява тук беше чиста случайност.

Роботът замълча и Келвин остана с впечатлението, че той го наблюдава, за да види дали историята му минава.

Келвин изпита безпокойство, тъй като нямаше чувството, че в голямата ъгловата фигура пред него се криеше човек. Ако изобщо бе възможно да съществува нещо подобно на робот, би повярвал, че точно сега има насреща си един истински екземпляр. Но след като знаеше, че такива неща не съществуват, той реши да изчака, за да види в какво се състои номерът.

— Моето пристигане тук също беше случайно — информира го роботът. — Поради това ще трябва да направя леки промени в снаряжението си — ще са ми необходими някои заместващи механизми. Ако съм си извадил правилни изводи от това, което се съдържа в мозъка ви, за да получа тези неща, ще се наложи да се включа във вашата специфична разменна икономическа система. С една дума, нуждая се от монети, злато или сребро. И ето ме в ролята на гадател.

— Разбира се, разбира се — рече Келвин. — А защо всичко да не се уреди чрез обикновен грабеж? Ако действително си робот, вероятно можеш да направиш суперудар с едно бързо завъртане на зъбните си колела.

— Това ще привлече чуждото внимание върху мен, а в момента ми е нужна анонимност. Впрочем, реално погледнато — тук роботът спря, за да потърси в съзнанието на Келвин подходящата дума, — сега аз съм беглец. В моята ера пътешествията във времето са строго забранени. Само правителството може да ги разреши и финансира.

Келвин си помисли, че някъде из тези обяснения се криеше замаскиран опит да бъде измамен. Но не можеше да разбере къде. Докато разсъждаваше напрегнато, няколко пъти премигна срещу робота. Всичко изглеждаше доста неубедително.

— Какво доказателство ви е необходимо? — попита създанието. — Нали в момента, когато влязохте, ви прочетох мислите? Докато извличах от съзнанието ви полезната информация и след това я връщах обратно, трябва да сте почувствали временна амнезия.

— Значи това сте ми направили — промълви Келвин и отстъпи предпазливо назад. — Е, добре, вече мисля да си тръгвам.

— Чакайте — изкомандва роботът. — Виждам, че започнахте да ме подозирате. Явно съжалявате, че именно от вас излезе идеята за един малък грабеж и мислите, че вероятно ще се възползвам веднага от предложението. Позволете да ви успокоя. Наистина аз бих могъл да взема вашите пари и да ви погубя, за да прикрия следите си, но като робот не ми е позволено да убивам човешки създания. Другата възможност е да се включа във вашата бартерна система. Мога да ви предложа нещо наистина ценно срещу малко количество злато. Момент да помисля.

Погледът на фасетните очи се плъзна по надписа на брезента и отново се спря върху Келвин. След това роботът продължи:

— Хороскоп… Предполага се, че той ще ви помогне да си осигурите здраве, слава и богатство. Астрологията обаче не е между моите силни страни. За сметка на това мога да предложа логичен научен метод, който ще даде същите резултати.

— Ъхъ — произнесе Келвин скептично. — Колко струва? И защо вие самият не използвате този метод?

— Имам други амбиции — осведоми го роботът по своя загадъчен начин. — Вземете това.

Чу се изщракване. В металния гръден кош на робота се откри ниша, откъдето той извади малка плоска кутийка. Подаде я на Келвин, който автоматично обхвана студения метал с пръстите си.

— Внимавайте. Не натискайте този бутон докато…

Но Келвин вече беше натиснал бутона…

Озова се в нещо като автомобил, чието управление бе изгубил. В неговата глава беше някой друг. Ситуацията напомняше движението на някакъв шизофреничен локомотив, бясно препускащ едновременно в две посоки. Усилията, които полагаше, за да го спре, бяха безрезултатни. Образно казано, воланът на неговото съзнание се бе счупил.

Някой друг мислеше вместо него!

Това нито беше напълно човешко същество, нито пък напълно нормално, ако се оценяваше според стандартите на Келвин. Но съвсем нормално от собствената му гледна точка. Например, достатъчно нормално, за да е способно да овладее най-сложните принципи на неевклидовата геометрия още в детската градина.

Постепенно раздвоените усещания се сляха в мозъка му в нещо като общ език от по-висша категория. Част от елементите на този език бяха слухови, друга част — зрителни; примесваха се миризми, вкусови и осезателни усещания. В цялата тази смесица имаше и познати неща, и компоненти, в които се усещаше чуждото, несвойственото, в неговата абсолютна форма. Общото впечатление беше — пълен хаос.

Ето какво представляваше смесицата в главата му: „…През този сезон големите гущери се размножиха прекалено… все пак там-траверите имат същите очи… не на Калисто… скоро идва ваканцията… за предпочитане галактична… слънчевата система е клаустрофобична. — утре биандуване ако квадратната рутола и пързалящите се нагоре…“[2]

Но това е само някакъв опит да се предаде с думи цялата каша. Субективно той я възприемаше с много по-големи подробности, които страшно го притесниха. За щастие, пръстът на Келвин рефлекторно беше освободил бутона почти веднага и той бе останал на място неподбижен, леко треперейки.

Вече беше уплашен.

— Не трябваше да започвате контакта, преди да съм би инструктирал — каза роботът. — Сега ще стане опасно. Чакайте. — Окото му смени цвета си. — Да. Ето я опасността. Тарн, да. Пазете се от Тарн.

— Изобщо не желая да участвам в цялата тази работа — бързо отвърна Келвин. — Вземете си обратно тая чудесия.

— В такъв случай ще останете беззащитен пред Тарн. Задръжте устройството. Както ви обещах, то ще ви осигури здраве, слава и богатство. То е значително по-ефективно, отколкото който и да е хороскоп.

— Не, благодаря. Не знам как успяхте да ми въздействате — може би чрез някаква форма на инфразвукова интервенция. Но аз не…

— Почакайте — каза роботът. — Когато натиснахте този бутон, вие влязохте в съзнанието на същество, което битува в бъдещето. Създаде се временен контакт. Можете да възстановите този контакт всеки път, когато натиснете бутона.

— Опазил ме Господ! — възкликна Келвин, който се бе изпотил не на шега.

— Помислете за възможностите. Представете си някой троглодит от далечното минало, който е получил достъп до вашия мозък. Та той би постигнал всичко, което би могъл да поиска.

Изведнъж, поради някаква неосъзната причина, за Келвин стана извънредно важно да изнамери доказателства, които да опровергаят аргументите на робота. „Изглежда заприличвам на Свети Антоний[3] или на Мартин Лютер[4] при споровете им с дявола“ — помисли си замаяно Келвин. Главоболието му се засили и през ума му мина, може би е пил повече, отколкото му понася. Той просто попита:

— А как троглодитът би разбрал какво става в моя мозък? Той не би могъл да приложи на практика моите знания, ако не притежава физическите ми възможности и ако не живее в подобна на моята действителност.

— Нима не са ви идвали понякога наум внезапни и видимо нелогични идеи, сякаш по чуждо внушение? Като че ли някой ви насилва да мислите за определени неща, да изчислявате някакви суми, да разработвате и решавате някакви проблеми? Е, добре, човекът от бъдещето, с когото вие можете да влизате в контакт с помощта на моя прибор, въобще не осъзнава, че този контакт е осъществен от вас. Той обаче е податлив на принуда. От вас се иска само да концентрирате мисълта си върху проблема, чието решение ви е нужно, а след това да натиснете бутона. Вашият партньор ще бъде заставен — по някакъв нелогичен от негова гледна точка начин — да заработи за решаването на поставения проблем. А през цялото време вие ще можете да следите хода на неговия мисловен процес — направо от мозъка му. Сам ще разберете как става онова, за което ви говоря. Естествено, възможностите не са безгранични, което ще ви се изясни съвсем скоро. Но в крайна сметка приборът ще ви донесе здраве, слава и богатство.

— Ако действително работи по начина, който описахте, устройството наистина би могло да ми осигури всичко на света. Бих могъл да получа каквото си поискам.

— Нали ви казах, че има известни ограничения. Веднага след като постигнете целта си да си осигурите здраве, слава и богатство, приборът ще стане безполезен — погрижил съм се за това. Но дотогава вие ще можете да извличате всичката необходима информация от съзнанието на по-интелигентното същество от далечното бъдеще. Най-важното е преди да натиснете бутона, да се съсредоточите върху интересуващия ви проблем. Ако не успеете, може да се окажете и с нещо по-страшно от Тарн по следите си.

— Тарн? Какво…

— Става дума за един андроид, автомат в човешки каза роботът, загледан в нищото. — Тоест, човешко създание, сътворено по изкуствен път… А сега, нека се върнем към моя собствен проблем. Нужно ми е малко злато.

— Ето че стигнахме до същността на въпроса — каза Калвин, чувствайки се странно облекчен. — Само че аз нямам злато.

— Вашият часовник.

Келвин изви ръка и ръчният му часовник се показа от ръкава на сакото.

— 0, не, много е скъп.

— Нужно ми е само златното му покритие — заяви роботът и от окото му избликна червеникав лъч светлина. — Благодаря.

Позлатеният часовник се беше превърнал в парче безличен сивкав метал.

— Хей! — извика Келвин.

— Ако използвате правилно прибора, доброто здраве, славата и богатството са ви гарантирани — реагира бързо роботът. — Ще бъдете толкова щастлив, колкото един мъж от тази епоха въобще може да бъде. С помощта на устройството ще успеете да решите всичките си проблеми, включително и този, свързан с Тарн. Постойте, докато се върна.

Създанието направи крачка назад и се скри зад ориенталската завеса, която едва ли някога беше преминавала границата на изток от скромното провинциално градче Пеория.

Настъпи тишина.

Погледът на Келвин се премести от променения му часовник към загадъчния предмет в дланта му. Размерите му бяха около три на три сантиметра, а дебелината не надминаваше тази на дамска пудриера. От едната му страна, малко навътре, се виждаше бутон.

Той го пусна в джоба си и закрачи напред. Надникна зад псевдо-ориенталската завеса, но там нямаше никой. Само парчетата брезент от двете страни на току що разрязаната цепнатина плющяха под напора на вятъра. Роботът беше изчезнал някъде.

Келвин надникна през пролуката. Отвън се разнасяха звуците и премигваха светлините на крайбрежния Булевард на забавленията и това беше всичко, ако изключим сребърната подвижна чернота на Тихия океан, простиращ се чак до курорта Малибу, далеч над невидимите очертания на крайбрежните скали.

Той се върна в палатката и се огледа. Дебел мъж в костюм на индуски брамин лежеше в безсъзнание зад инкрустирания сандък, който беше посочил роботът. Дъхът, който излизаше от устата му, и способностите за дедуктивно мислене на Келвин подсказваха, че мъжът е пил доста.

Докато се чудеше какво да предприеме, той отново спомена божието име. Внезапно осъзна, че мисли за нещо или някого, който се нарича Тарн и е андроид.

Хиромантия… време… контакти… не! Защитното неверие се плъзна като бронирана плоча и обви измъчения му мозък. Нямаше начин да са произвели истински робот досега. Иначе щеше да е дочул нещо по въпроса — нали в края на краищата беше репортер.

Почувства желание да се потопи в уличния шум и да усети присъствието на други човешки същества, затова отиде до близкото стрелбище и майсторски повали няколко патици. Плоската кутийка като че ли прогаряше джоба му, споменът за безжизнения сив блясък на неговия часовник властваше над всичко в паметта му. Стомахът му гореше от изпитото уиски.

Беше се наложило да напусне Чикаго заради поредното влошаване на хроничния му синузит, а не поради шизофрения или халюцинации, или поради обвиняващи гласове, идващи от стената. Не защото му се привиждаха гигантски прилепи или роботи. Това чудо не можеше да бъде наистина робот — трябваше да има някакво нормално обяснение за всичко случило се. Сигурно имаше.

Добро здраве, слава и богатство. А ако…

ТАРН!

Мисълта се заби в главата му като мълния. След това я подмени друга мисъл: „Сигурно полудявам!“ Един тих глас започна да мърмори настоятелно, повтаряйки: „Тарн… Тарн… Тарн… Тарн“.

Втори глас, този на здравия разум и на желанието за сигурност, отговори на първия и го потисна. Полугласно Келвин започна да си нашепва: „Аз съм Джеймс Ноел Келвин. Пиша очерци по поръчка, изпълнявам репортерски задачи, редактирам. На тридесет години съм, не съм женен и пристигнах в Лос Анджелос днес, впрочем наистина си загубих квитанцията за багажа. А сега ще отида да ударя още едно питие и да си намеря хотел. Както и да е, изглежда местният климат оказва лечебно въздействие върху синузита ми.“

Приглушен звук, подобен на барабанен бой, отново нахлу в съзнанието му: „Тарн, Тарн, Тарн“.

Поръча си ново питие и бръкна в джоба си за монети. Ръката му докосна металната кутия и едновременно с това усети лек натиск по рамото си.

Озърна се инстинктивно. Седмопръста, паякообразна ръка обхващаше рамото му. Никакви косъмчета, никакви нокти — беше бяла и гладка като слонова кост.

Единственото, което измести всичко друго от съзнанието му, беше копнежът между него и притежателя на отвратителната ръка да има колкото се може по-голяма дистанция. Макар и трудно за реализация, това желание беше жизнено важно — потребност, която напълно завладя ума на Келвин. Смътно съзнаваше, че пръстите му са впити в плоската кутийка, като че ли тя можеше да го спаси. Всичко, за което можеше да мисли в момента, беше че трябва веднага да се махне от това място. Чудовищните, абсолютно чужди мисли на онзи от бъдещето завъртяха съзнанието му в своя необятен водовъртеж. За другия мозък — компетентен и трениран, ерудиран и ефективен, ползващ целия потенциал на едно немислимо бъдеще, едва ли беше необходим повече от един миг, за да реши така внезапно възникналия и странен проблем, мобилизиращ за решаването си целия ресурс на високо интелигентната личност.

В съзнанието на Келвин веднага изникна информацията за три метода на транспортиране. Два от тях веднага бяха отхвърлени: откриването на плочите с автономно задвижване все още предстоеше, а Q-трансформацията предполагаше наличие на сензорен шлем — нямаше откъде да го вземе. Затова пък третият метод…

Мисълта започваше да избледнява, а ръката вече стягаше хватката си около рамото му. Той се вкопчи в изчезващия спомен и отчаяно напрегна силите на мускулите и мозъка си, като им заповяда да изпълнят невероятните указания, които му даде човекът от бъдещето в представите си.

И ето — той беше на открито, брулен от студения вятър, все още в седнало положение, но около него имаше само празно пространство.

Минаващите покрай ъгъла на булевард Холивуд не бяха много изненадани от гледката на тъмния и възслаб мъж, седнал на бордюра. Само една жена беше забелязала как точно се беше появил Келвин, но тя знаеше кога е най-добре да си затваря устата и затова се засили право към дома си.

Келвин се надигна, разтърсван от смях — израз на обзелата го тиха истерия. „Ето ти и телепортиране — каза си той. — Как стана? Способът вече се изпари от главата ми. Трудно е да си спомня каквото и да е след това. Изглежда ще трябва отново да започна да си водя дневник.“

След това тревогата му се възроди: „А какво стана с Тарн?“

Уплашено се огледа наоколо. Успя да се успокои едва след като измина половин час, през който не се случиха допълнителни чудеса. Застанал нащрек, Келвин вървеше по булевард Холивуд, но Тарн не се виждаше никъде. Отвреме навреме пъхаше ръка в джоба си и докосваше студения метал на кутийката. Добро здраве, слава и богатство. Е, би могъл…

Но не натисна бутона. Споменът за изпитаната шокираща и непривична дезориентация беше твърде жив. Идеите, практическият опит, привичките от далечното бъдеще — всички те бяха твърде силни и ярки, за да се чувства удобно с тях.

Естествено, щеше да използва отново малката кутийка, но не биваше да бърза. Най-напред трябваше да обмисли някои детайли.

Недоверието му беше изчезнало напълно. Тарн се показа на следващата нощ и отново изплаши Келвин до смърт. Преди това репортерът не беше успял да открие загубената квитанция за багажа си и можеше да разчита само на двестата долара, които лежаха в портфейла му. Нае стая в не съвсем комфортен хотел и плати предварително. След това взе да се чуди как да организира цялата работа със своя „тръбопровод“ към бъдещето. Напълно в духа на здравия разум, реши да продължи да води нормален живот, докато му се удадеше възможност за промяна. Във всеки случай, налагаше се да установи някои контакти. Опита в няколко вестника, между които „Таймс“, „Екзаминър“ и „Нюз“. Нещата от този род се уреждаха бавно — изключенията можеха да се видят само по филмите.

Когато през тази нощ нежеланият му гост се появи в стаята, Келвин се намираше в нея. Естествено, беше Тарн. Носеше внушителен бял тюрбан, горе-долу два пъти по-голям от главата му. Имаше елегантни черни мустаци, а краищата им бяха засукани надолу, като при мандарините или тюлените. Образът му изведнъж се облещи срещу него от огледалото в банята.

Келвин тъкмо се чудеше дали следва да се обръсне, преди да излезе да вечеря. Точно в момента, в който Тарн се появи в огледалото, той замислено потриваше брадата си. Тъй като обикновено между началото на едно събитиие и мига, в който човек осъзнава, че това събитие протича реално, има известна пауза, отначало му се стори, че самият той по някакъв странен начин изведнъж се е сдобил с мустаци. Посегна към горната си устна и установи, че е гладка. Но в огледалото черните мустаци трепнаха, тъй като Тарн притискаше лице към него.

Изживяването беше толкова шокиращо, че Келвин се оказа неспособен да разсъждава трезво. Бързо отстъпи крачка назад. Ръбът на ваната се опря в свивките на коленете му и това усещане отвлече вниманието му — щастлива случайност, която му даде шанс да запази разсъдъка си. Когато погледна отново към огледалото, видя само своята ужасена физиономия. След секунда обаче, около образа му започнаха да се появяват очертанията на голям тюрбан и да се оформят мустачки като тези на мандарините.

Келвин закри очи с ръка и отвърна лице. След около петнадесет секунди разтвори пръстите си — само колкото да надникне през тях към огледалото. С дланта си отчаяно притискаше горната си устна, в дива надежда да предотврати поникването на мустаците. Нещото, което надничаше от огледалото, изглеждаше досущ като самия него. Поне нямаше тюрбан на главата и носещо очила с рогови рамки. Той рискува да отмести напълно ръката си, колкото да погледне набързо, и успя да я върне на мястото й точно когато в огледалото почна да се оформя образа на Тарн.

Без да я сваля от лицето си, с несигурна походка се запъти към спалнята и измъкна от джоба на сакото си плоската кутийка. Въздържа се да натисне бутона, който би прекъснал мислената връзка между двете несъвместими епохи. Изведнъж разбра, че не му се щеше да установи нов контакт. Да влезе отново в чуждия мозък му се струваше по-ужасно от това, което се случваше в този момент.

Беше застанал пред бюрото и от огледалото го наблюдаваше око, скрито между разперени пръсти. Беше око с израз на лудост зад проблясващата леща на очилата, но все пак изглежда беше неговото око. Опита да махне ръката си напълно…

В огледалото се виждаше по-голямата част от Тарн и това никак не се хареса на Келвин. Тарн беше обут в ботуши, високи до коленете, изработени от някаква лъскава пластмаса. Между ботушите и тюрбана не се виждаше нищо с изключение на парче от същата пластмаса на мястото на слабините. Тарн беше много мършав, но в достатъчно активно състояние. Дотолкова активен, че да скочи направо в хотелската стая. Кожата му беше по-бяла от тюрбана и ръцете му наистина имаха по седем пръста.

Келвин рязко се обърна, но Тарн явно беше находчив и притежаваше богат запас от хитрини. Тъмният прозорец имаше достатъчно отразяваща повърхност, за да покаже слабата фигура с парче пластмаса между бедрата. Краката изглеждаха голи и се отличаваха физически повече от нормалното, отколкото ръцете му. А подставката на лампата, направена от полиран месинг, отразяваше малко изкривено лице, което не принадлежеше на Келвин.

Келвин намери ъгъл без отразяващи повърхности и застана в него, покрил собственото си лице с ръце. Все още държеше плоската кутийка. „Е добре — каза си той, — Всяко зло за добро. Какво хубаво ще ми донесе тази джунджурия, ако Тарн вземе да ми се показва всеки ден? Може би просто съм полудял? Надявам се да е така.“

Все пак трябваше да направи нещо, ако не искаше да прекара целия си живот с лице, заровено в ръцете. Най-лошото от всичко беше, че натрапчивият образ на Тарн му се струваше някакси прекалено познат. Келвин обмисли и отхвърли една след друга няколко възможности — от онова, което знаеше за преражданията, до възможна среща в миналото…

Надникна през ръцете си точно навреме, за да види как Тарн повдигна някакво цилиндрично устройство и се прицели с него като с пистолет. Този жест принуди Келвин да се реши. Трябваше да предприеме ответен ход, и то без отлагане. Като се съсредоточи набързо върху проблема си — ИСКАМ ДА СЕ ОЗОВА НЯКЪДЕ НАВЪН!!! — той натисна бутона на повърхността на плоската кутийка.

И в същия миг методът за телепортиране, който беше забравил, отново му стана напълно ясен. Но възникнаха и много неясноти. Миризмите — някой, който мисли — се прибавяха към — в речника му нямаше дума за това и той го възприе само като шокиращ слухово-зрителен мислен образ, който просто го зашеметяваше. Някой, чието име беше нещо като „Три милиона и деветдесет — Розово“, беше написал ново творение от тези, при които всичко е безформено и неясно. Освен това изпита усещане, че облизва пощенска марка от двадесет и четири долара и я лепи на пощенска картичка.

Най-важното бе, че мъжът от бъдещето беше принуден да си спомни за методите за телепортиране, така че веднага след като Келвин се върна към своето собствено съзнание и към своето време, стана възможно да използва метода… Падаше.

Ледено студената вода го обхвана като с менгеме. По чудо не изпусна кутийката. В някаква хаотична смесица, за секунда зърна звездите на небето и сребристото фосфоресциращо сияние по повърхността на тъмното море. След това солената вода нахлу в ноздрите му. Келвин никога не се беше научил да плува. Когато започна да потъва с накъсан от мехури пясък, той буквално се хвана като удавник за еквивалента на пословичната сламка, който държеше. Пръстите му отново натиснаха бутона. Нямаше нужда да се съсредоточава: единствената мисъл в главата му беше отправена към разрешаването на неотложния проблем с давенето.

Хаос от мисли, фантастични образи, и отговорът. Налагаше му се да се концентрира, а не разполагаше с много време. Под формата на мехурчета от устата му излизаха последните му запаси от кислород. Чувстваше ги с кожата на лицето си, но не можеше да ги види. Навсякъде около себе си усещаше алчния натиск и ужасната леденина на готовата да го погълне солена вода…

Но той вече бе узнал спасителния метод и можеше да го приложи. Насочи мислите си в посоката, която му беше указал мозъкът на човека от бъдещето. Нещо стана — като че ли някакво излъчване — това беше най-близката дума, която му дойде наум. Избликна от мозъка му и под въздействието му тъканите на белите му дробове се трансформираха по странен начин. Кръвните клетки се адаптираха сами…

Започна да диша вода и тя вече не го задавяше. Келвин знаеше, че това състояние на адаптация, постигнато под давлението на външните обстоятелства, не може да продължи дълго. Изход от положението бе само повторното телепортиране. Беше сигурен, че може да си спомни метода. Нали го беше използвал само преди няколко минути, за да избяга от Тарн. И все пак не можеше да се сети, споменът изцяло беше изтрит от паметта му. Не му оставаше нищо друго, освен отново да натисне бутона на кутийката. И Келвин, макар и с голяма неохота, стори именно това.

Мокър до кости стоеше на непозната улица. Не му беше известна, но явно бе от неговото време и неговата планета. Изглежда, за негов късмет, възможностите на телепортирането не бяха безгранични. Вятърът беше вледеняващ, Келвин се бе изправил в средата на локва, която видимо се уголемяваше. Той се огледа наоколо.

Нагоре по улицата видя знак, рекламиращ услугите на турска баня. Веднага се насочи натам.

Беше попаднал в Ню Орлийнс. Не бе за вярване! Беше вир — вода и се намираше в Ню Орлийнс. Мислите му се въртяха в кръг и уискито можеше да бъде доста добро временно решение, една чудесна спирачка. Трябваше да възстанови самоконтрола си. Владееше почти чудодейна сила и искаше да я използва ефективно, преди отново да се случи непредвидимото. Тарн…

Той седеше в хотелската стая и пиеше уиски на големи глътки. Трябваше да си наложи да разсъждава логично!

Кихна.

Естествено, основната трудност се състоеше в това, че между неговото съзнание и съзнанието на мъжа от бъдещето имаше съвсем малко допирни точки. Освен това, досега беше успявал да установи връзка само по време на кризисни ситуации. Все едно да имаш правото да посещаваш Александрийската библиотека само за по пет секунди на ден. За толкова време не можеш дори да започнеш да превеждаш на своя език…

Добро здраве, слава и богатство. Кихна отново. Роботът се бе оказал лъжец. По всичко личеше, че собственото му здраве го напускаше. Впрочем, що за робот беше? И по какъв начин беше замесен в цялото това приключение? Каза, че бил изпаднал в съвременната епоха от бъдещето, но роботите са известни лъжци. Налагаше се да поразсъждава логично!

Явно бъдещето беше населено със създания, които не се отличаваха много от показаните във филма за Франкенщайн. Андроиди, роботи, мъже с мозъци, шокиращо различаващи се от неговия… Пак кихна. Защо да не гаврътне още едно питие?

Роботът бе казал, че кутийката ще изгуби силата а след като Келвин си осигури добро здраве, слава и богатство, а тази мисъл го правеше нещастен. Ако си предсщавеше, че е постигнал тези чудесни цели, и разбереше, че бутонът е престанал да действа, а след това се покажеше Тарн? Е, не! Хайде още една глътка!

Трезвеността не бе най-подходящото състояние на духа, в което да се търси решение на проблеми, които сами по себе си много напомнят на делириум тременс. Все пак Келвин знаеше, че се беше сблъскал с научни достижения, които теоретично изглеждаха напълно възможни. Но не през тези дни и в тази епоха. Пак кихна.

Номерът беше в това да постави точно онзи проблем, който е нужен, и да го постави в момент, когато не се дави и не е заплашван от мустакат андроид със седмопръсти ръце и със зловещо оръжие с формата на прът. Трябваше да определи проблема си.

Но съзнанието на този човек от бъдещето беше просто отвратително.

И изведнъж, с онази странна яснота, която понякога се ражда от пияния мозък, Келвин осъзна, че онзи неясен сенчест свят на бъдещето го привличаше неудържимо.

Не бе в състояние да си състави пълна представа за него, но чувстваше привличането. Знаеше, че това е един хуманен и много по-хармонично устроен свят, в много по-добра епоха от неговата. Ако можеше да заеме мястото на мъжа, който обитаваше този свят, всичко щеше да бъде наред.

Човек трябва да се стреми към най-доброто, помисли си той с крива усмивка. Разклати бутилката. Колко ли беше изпил? Вече се чувстваше сигурен в себе си, трябваше само да си наложи да разсъждава логично!

През прозореца виждаше мигането на уличните светофари. Неоновите реклами като че ли очертаваха езици на зли духове, които се опитваха да погълнат нощта. Всичко изглеждаше твърде чуждо, но по същия начин чувстваше и тялото си. Започна да се смее, ала поредната кихавица го задави и прекрати смеха му. Всичко, което ми е необходимо, е добро здраве, слава и богатство. След това ще се установя някъде и ще си живея щастливо завинаги, без грижи и безпокойства. Хепиенд.

Под въздействието на някакъв импулс той извади кутийката и се зае да я разгледа. Опита се да я отвори насила, но не успя. Пръстът му започна да описва кръгове около бутона.

„Как бих могъл…“ — помисли той и пръстът му напредна още с един сантиметър…

Сега, както беше пиян, онзи далечен свят не му изглеждаше чак толкова негостоприемен. Човекът от бъдещето се казваше Куара Вий. Странно, че не бе забелязал това преди, но от друга страна — колко често човек мисли за собственото си име? Куара Вий играеше някаква игра, която смътно напомняше шахмат, но партньорът му беше от планета в системата на Сириус[5], намираща се на доста голямо разстояние. Двамата играчи дори не се познаваха лично помежду си. Докато Келвин подслушваше, из главата на Куара Вий се въртяха сложни и зашеметяващи пространствено-временни гамбити.

След това проблемът на Келвин излезе на преден план, Куара Вий беше принуден да се занимае с него и…

Всичко бе толкова оплетено. В действителност имаше два проблема. Единият — как да се излекува хремата. Другият — как да се осигурят здраве, слава и богатство за човек, съществуващ практически в една предисторическа епоха — поне по отношение на Куара Вий.

За него това беше незначителен проблем. Той го реши и се върна към играта с партньора си от системата на Сириус.

Келвин отново бе в хотелската си стая в Ню Орлийнс.

Ако не беше толкова пиян, не би рискувал. От него се изискваше да използва своя мозък, като се настрои на вълните, излъчвани от друг мозък, който му бе нужен За да определи неговата честота на вълната, трябващо да отчете влиянието на много фактори: практически опит; благоприятна нагласа, подходящо положение в обществото, както и в научния и деловия свят; знания, Въображение и честност. В резултат на изчисленията, той намери три дължини на вълните, които отговаряха на изискванията му. Все пак една от трите беше по-близко от останалите до идеалната стойност с три десети.

Келвин, все още пиян като Господ в деня на сътворението, се вкопчи в тъничкия мисловен лъч, включи се в режим на телепортация и прекосявайки по лъча цяла Америка, се озова в добре обзаведена лаборатория, в която седеше и четеше някакъв мъж.

Той беше плешив и имаше настръхнали червеникави мустаци. Когато Келвин предизвика случаен шум при движението си, мъжът стреснато се огледа.

— Хей! — възкликна той. — Как влязохте тук?

— Питайте Куара Вий — отговори Келвин.

— Кого? Какво? — мъжът остави книгата си.

Келвин се обърна запомощ към паметта си. Спомените нещо му се изплъзваха. За да ги освежи, за момент включи кутийката за установяване на контакт. И този път операцията не му се стори толкова неприятна. Малко по малко започваше да разбира света на Куара Вий. Харесваше го, но все пак предположи, че ще забрави и него.

— Става въпрос за подобряване на протеиновите аналози, за които Робърт Уудуърд[6] получи Нобеловата награда — съобщи той на червеномустакатия мъж. — Може да се осъществи чрез прост синтез.

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Наричайте ме Джим — отговори Келвин просто. — Освен това млъкнете и слушайте.

И Джим започна да обяснява, като на малко и глупаво дете. (Впрочем мъжът пред него беше един от най-добрите химици на Америка).

— Протеините са съставени от аминокиселини. Има около тридесет и три вида такива киселини…

— Няма толкова. Известни са около 20 вида.[7]

— Има. Млъкнете. Техните молекули са в състояние да бъдат подредени по различни начини. Така могат да се получат безкрайно много видове протеини. Всички живи същества са форми на съществуване на протеините. Абсолютният синтез предполага наличието на верига от аминокиселини, която да е достатъчно дълга, за да бъде разпозната като протеинова молекула. Именно в това се състои проблемът.

Мъжът с червеникавите мустаци започна да слуша с интерес, после се намеси, премигвайки:

— Фишер успя да събере в една верига 18. Абдерхалден стигна до 19, а Уудуърд успя да синтезира вериги, съставени от по десет хиляди единици[8]. Що се отнася до тестването обаче…

— Цялостната протеинова молекула се състои от завършени групи от редове. Но ако тествате само една или две секции от един аналог, няма начин да сте сигурен за останалите. Почакайте за момент. — Келвин включи за минута „вълшебната“ си кутийка. — Сега вече знам. И така, от синтезиран протеин можете да получите почти всичко. Коприна, вълна, коса… Обаче най-важното нещо — тук кихавицата прекъсна за малко речта му, — е лекарството срещу хрема.

— Постойте… — опита се да се намеси червеномустакатият.

— Някои от вирусите също са вериги от аминокиселини, нали? Е, добре, трябва просто да се измени структурата им. Иначе казано, да се направят безвредни. Същото се отнася и до бактериите. И накрая, трябва да се синтезират антибиотици.

— Бих искал да мога. Все пак, г-н…

— Наричайте ме просто Джим.

— Това, което ми казахте, е добре известно, Джим.

— Вземайте молива си — настоя Келвин. — Оттук нататък следва най-интересната част. Ще ви изложа с подробности какъв метод за синтез и тестване трябва да използвате…

И той обясни всичко, ясно и изчерпателно. Наложи му се да прибегне до услугите на контактната кутийка само два пъти. Когато свърши, мъжът с червеникавите мустаци остави молива си и се загледа замислено в празното.

— Това е невероятно — измърмори той. — Ако се окаже, че наистина действа…

— Искам здраве, слава и богатство — повтори упорито Келвин. — Методът ще проработи.

— Добре, но… скъпи ми приятелю…

Келвин постигна своето. За негов късмет, при предварителния мислен тест на червеномустакатия бяха отчетени такива критерии като честност, търпение и склонност към компромиси. Поради това в края на краищата химикът се съгласи да подпише договор за съдружие с Келвин. Процесът предлагаше безгранични потенциални възможности в търговско отношение. Концерни като Дюпон и Джи Ем с радост биха платили, за да притежават новия метод.

— Трябват ми много пари. Богатство.

— Ще спечелите цял милион — съгласи се червеномустакатият.

— В такъв случай, искам квитанция. Черно на бяло. Освен ако решите да ми изплатите милиона веднага.

Химикът се намръщи и поклати глава:

— Не мога. Ще ми се наложи да проведа някои експерименти, да започна преговори… Но не се тревожете. Вашето откритие си струва милиона, без всякакво съмнение. Освен това ще се прославите.

— А здравето ми?

— След известно време просто няма да има болести — каза химикът. — Именно това ще бъде нашият общ принос.

— Напишете всичко на чисто — настоя Келвин.

— Добре. Документите за образуване на съдружието могат да бъдат готови до утре. Това временно ще свърши работа. Разберете, че кредитът реално принадлежи на вас.

— Трябва да го напишете с мастило, не с молив.

— Тогава изчакайте една минутка.

Мустакатият отиде да търси мастило. Келвин се огледа, щастливо ухилен.

Тарн се появи от нищото само на три крачки от него. Държеше своето пръчкообразно оръжие и го вдигна. Келин мигновено използва кутийката за контакти. След това направи оня демонстративен жест с пръсти на носа и се телепортира колкото се може по-надалеч. Озова се в пшенична нива, но пшеницата, освен онази във вид на уиски (след дестилация), не го интересуваше. Опита още едно телепортиране. Този път стигна до Сиатъл.

Това беше началото на оня период от живота на Келвин който продължи две седмици и представляваше комбинация от запои и преследване. Мислите му не бяха много приятни.

Намираше се под постоянно надвиснала угроза, в джоба му имаше само десет цента, а сметката му в хотела вече беше просрочена. Две седмици, през които постоянно беше само с един скок „телепортационна“ преднина пред Тарн. Нервите му бяха толкова съсипани, че само алкохолът го крепеше в усилията му да не се предаде и да продължава напред. Но и този стимул вече не му помагаше особено. Постоянните запои оставиха в душата му утайка, от която се усещаше като труп.

Келвин изпъшка и премигна нещастно. Свали очилата си и ги почисти, но и това не го успокои.

Какъв глупак! Дори не бе научил името на химика.

Здравето, славата и богатството бяха зад ъгъла[9] — но в каква посока? Някой ден вероятно ще разбере — след публикуването на новината за синтеза на протеините. Но кога ще стане това? А междувременно, какво да прави с Тарн?

Нещо повече, химикът също не може да го открие. Той знаеше Келвин само като Джим. Хрумването да остане инкогнито изглеждаше добро по време на разговора, но не и сега.

Келвин взе кутийката за контакт и втренчено се загледа в нея със зачервените си очи. Куара Вий? Сега вече Куара Вий му харесваше. Неприятното беше в това, че само половин час след всеки сеанс за връзка подробностите изчезваха от главата му.

Този път той натисна бутона почти в същия момент, когато Тарн се материализира само на няколко крачки от него.

Отново проблеми с ъгъла на телепортиране. Седеше сред пустиня. Декорът наоколо се състоеше от кактуси и юка[10], а някъде далеч се виждаше верига от пурпурни планини. Е, поне Тарн го нямаше.

Келвин почувства жажда. Ами ако кутийката престанеше да работи точно сега? Наистина, така не можеше да продължава. Решението, което се оформяше вече от седмица в съзнанието му, неочаквано изкристализира в окончателен вид и беше толкова очевидно, че му идеше да се ритне сам. Абсолютно очевидно.

Защо не се беше сетил за това още в началото?

Съсредоточи мислите си върху проблема: как да се отърва от Тарн? И натисна бутона…

След секунди знаеше отговора, оказа се просто за изпълнение. Внезапно вътрешното напрежение, свързано с необходимостта от спешни действия, изчезна. Това веднага освободи мислите му и го освежи. Всичко беше съвсем ясно.

Зачака появата на Тарн.

Не му се наложи да чака дълго. Усети нещо като трептене във въздуха и бледото лице на Тарн, увито в тюрбана, се материализира внезапно в реалния свят. Оръжието беше насочено.

Келвин беше решил да не поема никакви рискове. Съсредоточи се върху проблема си, натисна бутона и веднага се убеди, че не е забравил подсказания метод. Просто започна да разсъждава по твърде странния начин, който му беше предложил Куара Вий.

Тарн беше отхвърлен на няколко крачки назад. Мустакатата уста зяпна, докато се опитваше да изкрещи.

— Недейте! — извика андроидът. — Аз просто исках да…

Келвин фокусира по-добре мисълта си. Почувства как от него към андроида започна да струи мисловна енергия.

Тарн изкряка:

— Опитвах се… Вие не ми… дадохте никакъв шанс.

След това Тарн остана да лежи неподвижен на горещия пяськ с невиждащ поглед, забит в небето. Седмопръстите ръце се свиха конвулсивно още веднъж и след това престанаха да се движат. Изкуствената сила, която оживяваше андроида, беше изчезнала. Нямаше да се върне повече. Келвин се обърна и пресекливо пое глътка въздух. Вече се намираше в безопасност. Изхвърли от мозъка си всички мисли освен една, съсредоточи се върху основния проблем: как да намери мъжа с червеникавите мустаци?

Натисна бутона.

 

А ето и как започна цялата история: Куара Вий седна в машината на времето заедно със своя андроид Тарн и за последен път провери дали всичко е наред.

— Как изглеждам? — попита той.

— Ще минете незабелязано — отговори Тарн. — Никой няма да ви заподозре в ерата, в която се отправяме. Не ни беше необходимо много време, за да приготвим екипировката.

— Наистина, успяхме сравнително бързо. Мисля, че платовете, от които са изработени дрехите, наподобяват достатъчно вълна и лен. Ръчният часовник, парите — всичко е в ред. Ръчен часовник — странна вещ, нали? Представи си само — хора, които се нуждаят от машина, която да им показва времето.

— Не забравяйте очилата — каза Тарн. Куара Вий си ги сложи и продължи: — Ъхъ. Но предполагам, че…

— Така ще бъде по-сигурно. Оптичните свойства на лещите са именно онова защитно средство, което може да ви потрябва, за да отблъснете атака с мисловни лъчи. Не ги сваляйте, защото в такъв случай роботът може да опита разни номера.

— По-добре да не го прави. Този никаквец робот-беглец! Към какво ли се стреми всъщност, чудно ми е. Винаги е изразявал недоволство, но поне си знаеше мястото.

— Съжалявам, че въобще ги накарах да го произведат. Не мога да си представя какво ще забърка в тоя предисторически свят, ако не успеем да го хванем и да го върнем обратно.

— Той е в онази гадателска палатка — каза Тарн, подавайки се извън машината на времето. — Току що е пристигнал и ще се наложи да го хванете с изненада. Трябва да използвате цялата си находчивост. Опитайте се да не се поддавате повече на тези дълбоки подсъзнателни принуди, които изживяхте напоследък, те могат да бъдат опасни. Ако му се удаде възможност, не се съмнявам, че роботът ще приложи някои от триковете си. Не знам какви способности е развил самостоятелно, но съм сигурен, че вече е експерт в областта на хипнозата и изличаването на спомени. Ако не проявите бдителност, ще трансформира паметта ви и ще подмени сегашната структура на мозъка ви. Така че не изпускайте очилата си. Ако нещо тръгне не както трябва, ще използвам рехабилитационните лъчи, за да ви върна към нормалното ви състояние — андроидът повдигна малкия пръчковиден прожектор.

Куара Вий кимна:

— Не се безпокой. Ще се върна, преди да се усетиш. Имам уговорка да довърша тази вечер играта си с моя партньор от системата на Сириус.

Той не можа да спази уговорката си никога.

Куара Вий излезе от машината на времето и тръгна по тротоара към палатката. Дрехите, които носеше, бяха тесни и неудобни, струваха му се груби. Той се размърда неловко в тях. Палатката с нарисувания символ вече беше пред него.

Бутна брезентовата завеса и в този момент някакво небрежно окачено въже се разлюля пред лицето му и килна настрани очилата с рогови рамки. Същевременно в незащитените му очи избухна ослепителна синкава светлина. Почувства странно и остро усещане за загуба на ориентация, за някакво преместване, което почти веднага изчезна.

Роботът каза:

— Вие сте Джеймс Келвин.

Бележки

[1] Булевард Уилшир се простира на запад от центъра на Лос Анджелис до курорта Санта Моника.

[2] Впечатлението за хаотичност ин неразбираемост се създава не само поради липсата на връзка между откъслечните фрази, но и от несъществуващите в езика думи — биандуване и т.н.

[3] Има се предвид Антоний Велики (ок. 250–356), основател на монашеството в Египет, живял в пустинята като отшелник, канонизиран от християнската църква за светец. Историята за Антониевото изкушение в пустинята е служила многократно за сюжет на произведение от живопистта и литературата

[4] Мартин Лютер (1483–1546) — глава на бюргерската Реформация в Германия, основател на немското протестанство (лютеранство)

[5] Сириус се намира на разстояние 8,7 светлинни години от Земята, тя е най-ярката звезда от нашия небосклон

[6] Робърт Бърнс Уудуърд — американски химик, получил през 1965 г. Нобелова награда за работата си в областта на органичния синтез; тук конкретно става въпрос за синтез на белтъчини.

[7] Според съвременните представи всички белтъчини са различни комбинации от 20 аминокиселини.

[8] Емил Фишер (1852–1919) — немски химик, синтезирал органични вещества, през 1902 г. става лауреат на Нобелова награда, заедно с Аберхалден полага основите на ензимната химия.

[9] Автора прави алюзия за думите, произнесени от американския президент Хувър (1874–1964) по време на голямата криза от 1930 г. — „prosperity is around the corner“; той искал да вдъхне кураж на сънародниците си, внушавайки им, че ги очаква благоденствие.

[10] Подобно на палма дървовидно растение от семейство лилиеви, със саблевидни листа и зеленикаво — бели цветове. Расте в югозападните райони на САЩ.

Край
Читателите на „Щастлив завършек“ са прочели и: