Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- Ненужное — уничтожить [= По использовании уничтожить], 1975 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 1975 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Публикувано в сп. „Наука и техника“, бр.21-22/1975 г.
История
- — Добавяне
1.
Гласът на робота-информатор:
— Лифт-експресът за системата Прат тръгва от главната платформа.
И — старт. Тежките крила на люковете отделиха пътническия салон от оживените лунни перони. Пътниците започнаха да се занимават с работите си. Всички стояха, седящи места нямаше. След това люкът се отвори и Димов заедно с другите излезе под небето на Делта.
То напомняше земното, само вместо слънцето сияеше Лега, звезда със синя светлина. Архипелагът Прат. Има и по-големи системи, но всички осемнайсет планети от тази система са от земния тип, а много от тях са заобиколени от кислородни атмосфери и са годни за човешки живот. Макар първата експедиция да обиколи околностите на Лега преди два века, човечеството едва неотдавна започна истински да заселва архипелага.
А засега тук човек можеше добре да си почине. И главното — без оръжие.
Димов крачеше по улицата под ослепително синьото небе. Той знаеше, че недокоснати, девствени кътчета се бяха запазили по всички планети от системата, наречени по традиция с букви от гръцката азбука. Алфа, Бета, Гама… Всяка е хубава сама за себе си, но безспорно кралица беше Делта.
Тя е почти същата като Земята. Светъл и добър свят. Степи, морета, гори. И само един милион жители. Милион непознати хора. Хубаво е, когато никой не те познава. Това значи, че никой няма да те накара да правиш единственото, което умееш да правиш по-добре от другите.
Улицата се спускаше от астрогарата към града. По нея нарядко преминаваха коли. По улиците се разхождаха хора — щастливи, безгрижни. Двуместен киберт изпревари Димов, зави към тротоара и спря. От кабината излезе човек. Съвсем другояче изглеждаше. Чувствуваше се, че е на работа.
Той чакаше на края на тротоара, примижавайки с очи от ярката светлина. След това с махване на ръка спря Димов.
— Вие сте Димов, нали? Казвам се Крамаренков, аз съм представител на съвета. Нужна ни е вашата помощ.
2.
— Не съм подозирал, че може да има други произшествия — каза Димов. — Разбира се, при вас има места, които не са безопасни. Но хората там са въоръжени. Те са предпазливи. Мислех, че говорите за Дзета.
През последните десетилетия на Дзета имаше експериментален полигон и няколко генетични лаборатории. Тук бяха създавани и изпробвани образци от флората и фауната, с които трябваше да се заселят световете, непригодни за обикновените форми на живот. Миналата година на Дзета стана нещо, свидетели не останаха, планетата бе обявена за закрита и сега дори космическите кораби я заобикаляха.
— Дзета… — повтори Крамаренков. — За Дзета ни е още рано. А какво знаете за Ипсилон?
— Нищо — призна Димов.
— Не е чудно — каза Крамаренков. — Когато човешкият крак стъпи на планетите от архипелага, Ипсилон беше мъртво каменно кълбо. Като Марс или Меркурий.
— И там за мен има работа?
— Сега — да — отвърна Крамаренков. — Преди двайсет години генетиците от Дзета създадоха скалояда — същество, което може да живее при всякакви условия.
— Нима те наистина ядат скали?
— Те ядат всичко — рече Крамаренков. — И всичко, попаднало във вътрешностите им, се превръща в кислород, който се отделя в атмосферата. За денонощие това животно преработва стотици тонове. Полюбувайте му се.
И Крамаренков сложи на масата снимка. Димов трепна. Гледаше го паст, подобна на пропаст.
— И вашите генетици населиха Ипсилон с тези твари?
Крамаренков кимна:
— Да. Те мечтаеха да дадат на човечеството една нова Земя. Много нови земи. Защото там, където има живот, действуват закони, ограничаващи броя на преселниците. Само от необитаемите планети могат да се направят удобни за човека светове. А такива във Вселената са милиарди. Ипсилон беше първият опит.
— Чувал съм, че за подобни експерименти са били предлагани бактерии — каза Димов. — Но висши животни… Колко трябва да бъдат те, за да създадат атмосфера в приемливи срокове? Билиони?
Крамаренков мълчаливо кимна.
— Тогава не ми е ясно как сте решили проблема с доставките.
— Вие недооценявате нашите учени — каза Крамаренков. — Скалоядът не е просто жива фабрика. Това е шедьовър на приложната генетика. На Ипсилон бяха откарани само няколко животни. Те се размножаваха като инфузории. Планетата получи въздушна обвивка за броени години. Вече има десет години, откак на нея създадоха растителност. Сега там има гори, степи и тъй нататък.
Той замълча.
— И какво тогава? Заселвайте я.
— Засега това е невъзможно — каза Крамаренков. — Скалоядите. Именно поради това ни е нужна вашата карабина.
Димов се засмя:
— Билиони карабини.
— Не — каза Крамаренков. — Генетиците от Дзета умееха да работят. Първите скалояди живяха около петнайсет години. Животът на следващите поколения намаляваше. Темповете на размножаване се забавяха. Изкуствен генекод. Програмирана еволюция. Досега стадото трябваше да изчезне. Но това не стана.
— Защо? — попита Димов.
— Мутации — обясни Крамаренков. — Когато пада лавина, не можеш да предвидиш всичко. За щастие, запазили са се само няколко десетки. Но ние не знаем колко дълго още ще живеят.
— Ясно — каза Димов. — Но вие сигурни ли сте, че това е необходимо?
— Да — отвърна Крамаренков. — Вие вече видяхте снимката. Те поглъщат всичко. Едно такова чудовище е по-опасно, отколкото дузина от вашите патологически людоеди.
— И вие повече не можете да чакате?
— Чакахме цели пет години. А сега на всичко отгоре и тази Дзета. Нашият дълг е да доведем докрай делото на загиналите.
— Така е — каза Димов след кратка пауза. — В края на краищата на вас ви е по-ясно. Това може ли сам човек да го свърши?
— Не, ще бъдете трима. Ръководител на групата ще бъде нашият специалист, професионалист. Вторият е доброволец. Той се появи в последния миг. Спортно момче. Долетя тук с куп разрешителни.
— Какво, спортист ли? — запита Димов.
— Други варианти нямаше. Стори ми се, че не е толкова лош. Във всеки случай умее да стреля.
— Мислите ли, че това е най-важното? — каза Димов.
3.
Те не можеха да видят това, което ставаше, но усещаха напора и бавното сгъстяване на безплътния в началото въздух, усещаха сплитането на ударните вълни в огненото море. И накрая — рязко дръпване и стремителна извивка на спирачния парашут.
— Внимание — каза радиогласът на пилота, който ги беше изхвърлил във висока орбита.
Но те бяха готови предварително — и тримата отдавна бяха готови за това, което щеше да последва след секунди: капсулата щеше да се разпадне на четири отделни части, три от които щяха да бъдат те самите, а четвъртата щеше да отиде да ги посрещне на непознатата земя.
Капсулата се спускаше косо, почти над набелязаната точка, забавяйки движението си. Парашутът си знаеше работата.
Взрив.
Всичко се смеси и измени. Димов остана сам в необятното небе, презрамките на раменете му се отхлабиха, защото изчезна тежестта, която ги опъваше, но на него му се стори, че ремъците са станали толкова широки, че той ей сега ще се изхлузи от парашута.
Далеч долу се разгърнаха куполите на контейнера. Земята дълго не се приближаваше, но накрая се устреми нагоре, минавайки зад гърба му, зелена, тревиста, а след туй последваха тласъкът на свитите крака, краткият хоризонтален полет по посока на вятъра и стръкчетата трева зад стъклото на шлема.
После укротеното платнище легна като бяло платно сред моравата, а Димов стоеше над него с отворен шлем и вдишваше въздуха на планетата, която той и другите двама трябваше да направят годна за живеене.
4.
В гората се разнесе пращене. Ръката по навик посегна към карабината. Но се спря. От храсталаците се появи Горски. Той имаше измъчен вид. Елегантният му ловджийски костюм бе изпоцапан с бяла каменна прах.
— Нищо не излезе — изрече той.
После се отпусна уморено до Димов.
— Нищо не излезе, сър — повтори той. И млъкна.
— Вие забелязахте ли нещо? — попита Димов.
Горски трепна и се опомни.
— Дали съм забелязал нещо ли? О, да. Но все едно нищо не излезе.
Той млъкна отново, а Димов реши да не го насилва. Впрочем Горски и без това си каза всичко.
— Истинско гробище на динозаври — каза най-сетне Горски. — Но динозаври, измрели непосредствено преди вашата поява. Не зная какво сте видели и къде сте били, нито пък какви емоции е предизвикало у вас това, което сте видели, но аз изпитах най-дълбоко отвращение.
— Да — съгласи се Димов.
Той се върна мислено час назад. Лагерът бе разположен в средата на гората, а гората свършваше на стотина метра от лагера. Оттам нататък започваше това, за което говореше Горски — каменни катакомби и губещи се в края каменни клисури.
И кости. И зловоние. И отвращение.
— Неестествено е звярът да умира от собствена смърт, продължи Горски. — Аз видях там ей такива зъби… Божествени зъби. Познавам мнозина, които биха дали живота си за такъв трофей.
Димов не каза нищо. А Горски продължи:
— Не съм нито палеонтолог, нито мародер. За мен зъбите на скелета нямат никаква стойност. Но ми е обидно, че всички тези зверове са загинали напусто. А живи никъде не се мяркат.
— Ще видим — каза Димов. — Филин ще се върне и тогава всичко ще се изясни.
— Филин — повтори Горски. — А на какво е способен този ваш Филин? Никога ли не сте го виждали как ловува?
Димов поклати отрицатели глава.
— Да вземем първо това, че те ходят на лов за крави, каза Горски. — Ченетата на тези крави никак не ги интересуват. Нагонват кравите в пампасите и те започват да тлъстеят. След година тази публика се качва на хеликоптер, долита при стадото и стреля по всичко по-тлъсто.
— Преувеличавате.
— Не, сър — възрази Горски. — Ни най-малко. Тези касапи дори не подозират, че има неща като копие, лък или нож. Дай им на тях само карабина с оптически мерник. Според мен това е извратеност. Защото какво е истинският лов? Риск, смъртна опасност. Дивите пейзажи на планетата. Двубой, в който и двамата са равни. Впрочем вие знаете това не по-зле от мене.
Филин се появи безшумно от гората. Те не забелязаха как излезе той и не им беше ясно дали е чул нещо от разговора им. Сега той стоеше до палатката, подпрял се на високия кол. На рамото му висеше карабина. Известно време той ги гледа мълчаливо изпод рунтавите си вежди.
— Можете да вдигате лагера — продума най-сетне той. — Аз ги открих.
Горски стана и отиде да вземе четка, за да се изчисти. Филин клекна, остави карабината на тревата и разстла пред Димов фотокарта, заснета още от въздуха.
— Погледнете. Ние се намираме тук. Очевидно те са се струпали ей тук, на ново място. И според мен има някои, които са по-близо до хълмовете. Трябва да побързаме, докато не са избягали по-надалеч.
Димов стана, пристъпи към палатката и отвъртя винта. Въздухът засвистя. Прешлените се огънаха, платнището увисна. После цялата палатка се залюля и рухна на тревата. Филин се зае мълчаливо да изкарва въздуха, останал в прешлените.
Горски взе да хвърля небрежно вещите в раницата. После я зарамчи. Димов и Филин сгъваха палатката.
— Ха да ви видим сега, мистър касапин — каза предизвикателно Горски.
— Любител-потребител — рече Филин, затягайки презрамките. — Хайде.
— Кой, аз ли съм потребител?
— Да — кимна Филин. — Плюскаш месо, а се превземаш.
Те вече вървяха през гората.
— Е, ако няма месо, задоволявам се и с десерта — каза Горски. — Но такива като вас не допускат такова нещо.
— Млъкнете! — каза Филин. — Разбирам да се убиват животни по необходимост. Но за развлечение аз не убивам.
— Но…
— Пък ако ти си спортист — каза Филин, — тогава тичай след топката. От това поне ще има някаква полза.
— Страшна логика. Къде са ви научили на нея — в Оксфорд или в Кембридж?
— В нашата детска градина — отвърна Филин. — Омръзна ми да се препирам с вас.
Двамата вървяха рамо до рамо на десетина метра пред Димов. Гората не беше гъста, ала не беше и много рядка. Издънки почти нямаше, та бе приятно да се върви. Синият диск на Лега се криеше в зеленината.
— Това, което вие наричате развлечение, е свързано често пъти със смъртна опасност — каза Горски. — Но вие не разбирате това. Защото сте свикнали да работите на специално обзаведена площадка.
Филин мълчеше.
— Случвало ли ви се е например да видите някога пясъчен дракон? — продължи Горски. — Той се въди недалеч — на Гама. Срещнете се с него на открито, пък си опитайте късмета. Е, може и да останете живи.
Филин продължаваше да мълчи.
— Странен човек е тоя — оплака се Горски на Димов, изчаквайки го. — Неразговорлив. Как мислите, не е ли време да му се хвърли ръкавицата?
— А не е ли време да я хвърлите на мен?
— Но вас ли? — учуди се Горки. — Че защо? Аз нямам никакви претенции към вас, сър. Вие сте отмъстител, сър. А това е благородно занимание.
— Така ли мислите?
— Разбира се — отвърна Горски. — Опасният хищник убива човека. Някъде, все едно къде. А какво правят останалите, все още неубитите? Хукват да ви търсят. И ви намират, и ви молят на колене, и вие се съгласявате. И излизате едно на едно с людоеда. От една страна, тук има необходимост, за която толкова обича да говори Филин. От друга, имаме риск, често твърде голям. Според мен това е най-благородният от всички видове лов. Не съм ли прав?
Димов не отвърна веднага. Гората пред тях просветляваше, сякаш там нейде започваше поле. Филин вече стоеше на края и ги изчакваше. Те се спряха мълчаливо до него и впериха поглед пред себе си.
Но тук не започваше поле. Пред тях, под невисок бряг, се простираше каменен лабиринт. Горният слой беше разрушен и гранитът бе разяден, но не от ерозия. По камъка се точеха безброй дълбоки траншеи — като следи от исполински дървояди.
— Вие наистина ли смятате, че занаятът на палача е най-благородният? — попита Димов.
5.
Филин бавно вървеше напред, като внимателно избираше пътя в хаоса от ъглести скални парчета. Стените на траншеята бяха неравни, високи човешки бой, от тях се сипеше бяла прах.
Филин спря:
— По този булевард ние ще се лутаме до среднощ. И не е известно къде ще ни отведе. Не е ли така? Тогава вземете.
Той подаде на Димов карабината и като мърмореше, се покачи по стената. Димов го последва.
— Слава богу, тук е по-равно — рече Филин, когато вече бяха горе. — Този хлапак смее да ме нарича касапин. Ако аз съм касапин, тогава кой е той?
Димов замълча.
— Нали е любител — каза Филин. — Внимателно, тук има пукнатина. Ловът му е само за забавление. Но той трябва да има и някаква основна професия.
— Не съм го питал за това.
— Аз също — каза Филин, — но видях статистическия лист. Той е биолог, и не само биолог, а биохимик. И след всичко това смее да ме нарича касапин!…
Димов не отговори нищо.
— А знаете ли с какво се занимават тези биолози? — продължи Филин. — Били ли сте поне в един биологически институт?
— Не.
— А аз съм бил и повече не искам — каза Филин. — Внимавайте да не се подхлъзнете. Аз попаднах случайно в такъв институт, бях час или два, но ми е предостатъчно. На такива неща се нагледах там. Например вие чували ли сте думата „декапитация“?
— Не — отвърна Димов.
— А аз съм чувал — каза Филин. — И зная какво значи. Значи на живо морско свинче да се отреже главата. С ножици. Надявам се, сега няма да го забравите.
Димов нищо не отговори.
— С най-обикновени ножици — повтори Филин. — Но това не им е достатъчно. Те извличат от тялото мозъка, сърцето и други органи. Вземат хаван, разтриват всичко на пюре и изследват това, което им трябва. След това пишат статии. Внимавайте да не стъпите на този камък.
Димов вървеше мълчешком и внимателно гледаше под краката си.
— Когато бях там — продължи Филин, — по стълбата към първия етаж се спускаше симпатично младо момиче, търсеше пила. И за какво, мислите? Там, горе, експериментите им бяха още по-интересни. Работят с котки и кучета. С маймуни малко работят, защото трудно ги намират.
Димов мълчеше.
— Те събират статистически данни — продължи Филин. — Да не мислите, че те обезглавяват едно животно и с това работата свършва? Не. За да получат една достоверна цифра, те трябва да обезглавят най-малко двайсет парчета. А във всяка прилична статия тези цифри са безброй. И след всичко това той смее да ме нарича касапин!…
Димов мълчеше. Той не подозираше, че Филин може така да се развълнува.
— Той ме нарича „мистър касапин“ — повтори Филин. — А сам плюска месо и после тръгва за келявите си експерименти. Ако ловец нарушава правилата, той е бракониер. Ако си застрелял от хеликоптер някое двуглаво чудовище — ти си престъпник. Ще те поставят в затвора и правилно ще направят. Но в тези вивисектори няма нито правила, нито затвори. Май че стигнахме.
Те стояха на малко възвишение в центъра на гранитния лабиринт. Преминала зенита, Лега започваше да залязва. Наоколо се извиваха дълбоки каменни канавки. В далечината се издигаше верига от хълмове.
— Какво нещо — каза Филин, — изкажеш се и ти олекне. Сега е по-добре да се разделим. Вие вървете към хълмовете. Според мен там трябва да има една двойчица. Ще почувствувате, като се приближите. Невъзможно е да сгрешите. А аз ще тръгна надясно — там работата е сигурна. Всичко хубаво. Наслука.
Димов гледаше как фигурата на Филин намалява на фона на обхванатото от залеза небе. След това се обърна и започна да се спуска.
6.
Силният, поривист вятър духаше в лицето му, покрай извиващата се траншея. Тя беше нова, прокопана съвсем неотдавна. Стените й бяха високи и стръмни. Тук тя беше широка — около три метра, но при завоя се стесняваше.
„Добре, че вятърът е насрещен — помисли Димов, като се спря да си поеме дъх. — Разбира се, ако учените знаеха, че скалоядите ще трябва да се убиват, щяха да им направят по-слабо обонянието. И още нещо може би щяха да измислят, за да стане шедьовърът на приложната генетика съвсем забележителен. Например окраската. Какво им струваше да направят хълбоците на скалояда черно-бели като при зебрата? И ивиците да си извиваха в кръгове. Така че хълбокът на животното да е нарисуван като мишена за спортна стрелба. Не са го доизпипали нашите доблестни учени.“
Димов почиваше, облегнал се на каменната стена, а вятърът се носеше на равномерни вълни срещу него. Ритмични като ударите на махало. Като пулса на сърцето. Като спокойното дишане на спящ исполин…
И изведнаж Димов разбра на какво се дължи вятърът. Скалоядът преработва скалите във въздух и го изхвърля в атмосферата. Ето какво имаше предвид Филин. Вятърът. Откъдето и да се приближиш към скалояда, вятърът винаги ще духа в лицето ти.
Димов стоеше и мислеше над своето откритие, вдишвайки вълните на вятъра, които се носеха иззад завоя. Пред него се появи образ — там, зад завоя, работи машина, могъща метална машина. Но образът изчезна веднага. Ако там стоеше машина, въздухът нямаше да е така ароматен, наситен с кислород. Всичко щеше да бъде съвсем другояче.
Димов стоеше и вдишваше вятъра, когато внезапно нов въздушен поток го удари в гърба. Той се обърна.
И отстъпи назад.
Право срещу него иззад завоя на траншеята се спускаше чудовище. То беше като уродлив брониран механизъм. Движеше се на четири чифта масивни крака, с големи нокти. Гигантската му паст беше широко разтворена, а долната му челюст забита в скалистата почва. То заемаше почти цялата ширина на траншеята и бързо пълзеше, местейки дебелите си лапи надолу по траншеята, направо срещу Димов.
Безразлично, равнодушно, то се движеше със спокойната скорост на танк. Гърбът на Димов прилепна към стената. Нямаше накъде да отстъпва повече. И той се сети за карабината.
Карабината му стоеше подпряна на насрещната стена на траншеята, където току-що беше и сам Димов. А сега карабината бе останала сама и вече не се виждаше зад облака прах, която поривите на ураганния вятър разнасяха в траншеята.
Долната челюст като плуг на булдозер разрязваше почвата съвсем близо до Димов. Той се притисна плътно до скалата, усещайки твърдата й грапавост. Покрай него с равнодушно спокойствие се носеше огромен хълбок и лапите една след друга се вдигаха във въздуха с ритмичността на часовников механизъм. Издигаха се, а после се спускаха, отново впивайки се в камъните със здравите, отдалечени един от друг нокти. Пред Димов вече преминаваше голяма люспа от високата извита опашка и във всяка пластина той виждаше изкривеното си отражение. Сетне всичко свърши и само кълбящата се стена от прах надолу по траншеята отбелязваше пътя на отдалечаващото се чудовище и каменната канавка стана с метър по-дълбока, отколкото беше по-рано.
7.
— Собствено, те няма никого да нападат — каза Горски. Той седеше на един изгнил пън до брега и изтриваше с парцал цевта на карабината. — Но аз не подозирах, че знаменитият ловец на скалояди може да бъде сантиментален.
— Не — възрази Димов. Той лежеше по гръб на тревата и гледаше синята пропаст на небето. — Не съм сантиментален. Но чертички на приклада за убитите животни никога не правя.
— Аз също не го правя — каза Горски. — Може би само в изключителни случаи. Според мен, ако сте излезли срещу мечка само с ловджийско копие и сте я победили, не е недостойно да поставите чертичка. Чертичка не на приклада, а върху копието, но не е това най-важното.
Димов не отговори нищо.
— Или пък пясъчен дракон — продължи Горски. — Той е абсолютно неуязвим. Бронята му е непробиваема, а точката върху главата му, която трябва да уцелиш, е много по-малка от дребна монета. И главите му са две. А живеят драконите само в пустините, на открито място, където няма къде да се скриеш.
— Кой къде да се крие? — попита Димов.
— Ловецът, разбира се, кой друг — обясни Горски. — Когато срещу мен се зададе първият скалояд, аз дори се зарадвах. Когато видях тази раззината паст и си припомних, че във вътрешностите му всичко се превръща във въздух, направо ме разтресе от възбуда. Знаете ли каква паст е това? Божествена паст. Талига ще влезе в нея — без преувеличение. Жалко, че не сте имали късмет и че не сте успели нито един да проследите. Защото това е уникално зрелище.
Димов мълчеше.
— Нищо, ще ви провърви — каза Горски.
8.
Димов мълчеше и гледаше синята пропаст на небето.
Той стоеше, опирайки се на неравната стена, и гледаше надолу към завоя. Върху него връхлитаха вълни чист въздух. Вятърът духаше право в лицето му и непрекъснато се засилваше.
„Някога тук ще израсне град — мислеше той. — Ти не трябва да забравяш това, длъжен си да го помниш. Тук ще бъде царство на доброто и светлината, тук ще се издигнат стъклените планини на сградите и ще потекат бетонни реки, пресичащи подстриганата зеленина на булевардите. И тук ще живеят хора.
Тук ще живеят милиони щастливи хора — мислеше той, гледайки кълбящите се облаци, които пълзяха иззад завоя. — Вие ще живеете тук, ще работите и ще се радвате на живота и ще възпитавате щастливи деца, които някога ще станат щастливи възрастни хора. Но ще помните ли?
Не нас — нас не ни очаква забрава. Вие ще напишете нашите имена на стените на своите светли сгради — завинаги, заедно с имената на генетиците от Дзета. Ще издигнете паметник — един или няколко. Или пък нещо друго ще измислите. Но ще помните ли кой е дал въздуха на вашата светла и добра страна?“
През мерника на карабината Димов гледаше приближаващото животно. И знаеше, че ще улучи.