Белва Плейн
След пожара (9)

Осма глава

С пътни карти под ръка и улеснени от сравнително добрия говорим френски на Хиацинт, двамата пътуваха в кола под наем със свален гюрук към туристически забележителности, като големите дворци Версай и Фонтенбло, красивите водни лилии на Моне, великолепните замъци и паркове. Полъхваше приятен ветрец.

— Струва ми се, че сънувам. Всъщност това е доста изтъркано клише, нали? Въпреки това, всичко ми се струва хубаво като в сън, в който съм влюбена — говореше през смях Хиацинт.

— Нали и преди си виждала всичко това?

— Да, когато бях на дванадесет години. Тогава нищо не разбирах. Сега бих идвала тук всяка година, ако имам възможност. Това пътешествие е като сбъдната мечта — заключи тя.

— Радвам се, че си щастлива.

— Кой не би бил щастлив? Виж само тези разкошни диви макове! Тук те са толкова обичайна гледка, колкото маргаритките у дома. А през лятото цялата тази шир е изпъстрена със слънчогледи, високи колкото човешки бой. Още го помня.

Те пътуваха с колата между нивята. По радиото пуснаха позната песен и дочула припева, Хиацинт започна да приглася на френски. Джералд извърна глава към нея и се усмихна.

— Ти си жизнерадостен човек, Хай, и си приятна компания.

— Ти също — отвърна му тя и наистина го мислеше.

„Сега наистина се чувствам добре“ — помисли си с изненада. Онова задушаващо чувство сега се бе изпарило. Внезапно осъзна, че през последните няколко дни не изпитваше желание да запали цигара. Арни им бе дал добър съвет. Наистина имаха нужда да отидат някъде заедно за малко, далече от работата, дома и децата, въпреки че много ги обичаха. Пак трябваше да го направят, дори и само за един уикенд в близкия голям град или в някое малко хотелче в провинцията, за да се заредят с нови сили.

— Тази вечер ще отидем до поредното чудесно място — осведоми тя Джералд. — Нали ти показах снимката? Не е много далеч от Шартр, ако се пътува с кола, и пътят е много хубав. Почакай да видиш Шартр! Катедралата е една от най-големите в Европа, а някои дори твърдят, че е най-голямата. Екскурзоводът там е истински учен, който пише за катедралата и изнася лекции на тази тема по цял свят. Той разказва за историята й и за прозорците от изрисувано стъкло…

— Предполагам, че като видя един прозорец, и на мен ще ми стане ясно.

Хиацинт му хвърли бърз поглед. Джералд шофираше и тя не успя да разгадае по лицето му дали говори сериозно. След всичките години съвместен живот понякога още не можеше да разбере дали съпругът й се шегува или не.

— Ще пристигнем рано и ще имаме време да се разходим из града. Можем да хапнем и пак да стигнем навреме за обиколката — уведоми го тя.

— Колко време трае тази обиколка? Надявам се, че няма да се проточи безкрайно.

— По всяко време можеш да си тръгнеш — отвърна тя объркана, — но съм сигурна, че много малко хора го правят. Чела съм книгата на екскурзовода и я намирам за много увлекателна.

— Честно казано, предпочитам да се върна в Париж. Остават ни само няколко дни и ми се иска да наваксаме с нощния живот, да излезем с онези хора от хотела, да попазаруваме. Още дори не сме купили подаръци.

Хай не разбираше как може Джералд да иска да напусне това дивно провинциално кътче, за да бъде с група туристи от хотела. През последните няколко години бе разбрала, че той е много по-контактен от нея, но въпреки това…

— Стаята ни в Париж още е резервирана и можем да се върнем там, когато пожелаем. Ще тръгнем рано сутринта — отвърна тя благосклонно.

— Мислех, че бихме могли да се върнем още днес. Ще вечеряме рано в хотела и ще платим неустойка за нощувката. Бих тръгнал и веднага, ако ти не искаше толкова много да разгледаш катедралата.

— Наистина искам. Оттук почти я виждам. В далечината се забелязват върховете на двете кули.

Джералд малко помрачи хубавото й настроение, но пък бе егоистично да се надява, че и той ще се вълнува като нея. Тя също не споделяше всичките му интереси.

Екскурзоводът бе невероятен. Туристическият сезон едва започваше и групата не беше толкова голяма. Хиацинт го следваше заедно с останалите. Вървяха по пътеката между редовете в катедралата, към трансепта^[1] и апсидата^[2], после се върнаха и най-накрая стигнаха до разкошния розов прозорец, където за нейна изненада стоеше Джералд с отегчена физиономия и потропваше нетърпеливо с крак.

— Изостави ни значи! — мило го смъмри тя.

— Имах чувството, че онзи има намерение да говори цяла нощ — отвърна Джералд.

— Съжалявам. Мислех, че ще се влюбиш в катедралата.

— Е, явно не се влюбвам толкова лесно като теб — рече той.

— Имаш право. Хайде да се връщаме в хотела. Ще вечеряме и после тръгваме за Париж.

През последния час слънцето бе залязло. Започна да ръми и те вдигнаха гюрука на колата. Наложи се Джералд да шофира бавно, докато се движеха по криволичещите и непознати улици, а Хай разчиташе картата и следеше знаците.

Когато пристигнаха в хотела, дъждът вече се лееше като из ведро, а вечерята бе започнала. Залата за хранене приличаше на трапезария в аристократично имение от XVIII век.

— Джералд, виж над вратата портрета на мъжа с перука и дантелени ръкавели. Сигурно това е била неговата къща — започна разговора Хиацинт.

— Възможно е — отвърна той.

Гъбената супа бе приготвена чудесно, хлебчетата бяха топли, а виното — подбрано, или поне Хиацинт така мислеше, макар да не разбираше много от вина. Джералд също го хареса.

— Чудесна храна — отбеляза тя.

— О, да.

— Ядосан ли си?

— Защо да съм ядосан?

— Според мен няма причина, но ми се струваш леко раздразнен.

— Не съм. Само се чувствам уморен от цял ден шофиране, а сега и този неприятен дъжд. Тази вечер няма да можем да се върнем в Париж, защото не познаваме добре пътя.

Тя погледна към слабо осветената уличка. Бурната и ветровита нощ извика в съзнанието й скъп спомен.

— В деня, в който се срещнахме, пак валеше така. Помниш ли колко силно духаше? Едва удържах колата на пътя.

— По дяволите! Защо трябваше да се случи точно когато се намираме в това забравено от бога място и не ни остава нищо друго, освен да се качим горе и да си легнем.

„Не ни остава друго, освен да лежим един до друг в уютната стая, гушнати, защитени и безгрижни, докато бурята бушува навън. Не мога да го разбера“ — каза си Хиацинт.

Тя се огледа наоколо безцелно. Едно семейство с три деца седеше точно срещу нея. Бяха французи, а децата им изглеждаха симпатични и добре възпитани. Съпругата бе обикновена жена, но мъжът й имаше впечатляващи черти. Лицето му беше едро и ъгловато, различно от класическата красота на Джералд. Въпреки това в него имаше нещо. Това, което я накара да го погледне отново, бе изразът на лицето му, докато гледаше жена си. Леката усмивка издаваше безкрайна нежност, която предизвикваше взаимност у жената. Двамата сякаш криеха помежду си тайна, известна единствено на тях. После той се пресегна и покри за момент ръката й с длан.

— Какво гледаш така втренчено? — запита я Джералд. — Какво е толкова интересно?

— Втренчено ли гледах? Това е ужасно от моя страна, нямах такова намерение. Просто онази двойка много ми хареса.

— Забеляза ли, че жената няма почти никаква брадичка. Това може да се коригира с лека операция.

— Въпреки това той я обича.

— Е, явно все пак забелязваш някои неща. Аз това не го видях. И как разбра, че я обича?

— Има си начини… Кажи ми, аз имам ли нужда от операция?

Джералд внимателно я огледа.

— Гледаш ме така, сякаш никога преди не си ме виждал.

— Не ти трябва операция. Лицето ти има хубава форма, съвсем леко ъгловато е, но иначе е красиво. Добре изглеждаш така.

— Но съм безлична, нали?

— О, Хай, недей да си просиш комплименти — засмя се Джералд.

— Невинаги ми се налага да го правя. Арни ми се възхищава и ми прави много хубави комплименти.

— Арни е женкар! Има си любовници в Кентъки, Флорида и къде ли не. Където има коне, има и по една жена, дори по няколко.

Ръцете й се разтрепериха. Тя замига бързо, за да спре сълзите, и затършува в чантата си за цигара. Още преди да я запали, Джералд извика:

— Пак ли? Май ракът на белите дробове ти се струва шега. Не забравяй, че имаш две деца.

Тя остави цигарата и се взря в него.

— Добре. Тогава искам да ми кажеш какво става между нас. Дори слепец би го забелязал. Имам правото да знам. Отегчавам ли те? Грозна ли съм? Лоша ли съм? Какво има?

— Боже мой, Хай, няма нищо. Яж си вечерята. Нека ти налея още вино.

Нищо не разбирам.

* * *

На следващия ден двамата вървяха бързо под яркото слънце на Париж. Хиацинт едва смогваше да настигне Джералд. От площад „Етоал“ стигнаха до президентския дворец, после прекосиха реката и се върнаха обратно на площад „Конкорд“.

— В този град трябва да си млад — отбеляза Джералд и за нейно учудване добави: — Твърде стар съм вече.

— Ама че глупост! — извика тя. — Как може да си стар на тридесет и четири години?

— Не, този град е създаден за млади хора, които разполагат с достатъчно свободно време и пари.

„Самосъжалява се заради всичките години, в които не е можел да си позволи всичко това, и се ядосва на слабостта си“ — помисли си тя.

— Смятам да посетя тукашната клиника. Един човек от нашия град ми даде телефоните на служител, който може да ме разведе из нея — уведоми я той.

— Добре. Аз ще посетя музея „Роден“ и по-късно ще се видим.

Хиацинт се опита насила да запази доброто си настроение, но не успя, дори когато стигна до пълния с ценни произведения на изкуството музей. Подминаваше ги, като едва ги забелязваше, а отвътре я изпълваше тежко и студено чувство.

Неочаквано се загледа в нещо, което я порази като гръм. Беше малка скулптура на мъж, вдигнал високо на ръце млада развеселена жена, сякаш бе засмяно дете. Отдолу пишеше: „Je suis belle“^[3]. „Да, така е. Хубава съм, когато съм обичана“ — помисли си Хиацинт. Тя стоя дълго, загледана в тези лица, в красивите млади тела и радостта, която излъчваха.

След малко слезе на първия етаж, излезе от музея и тръгна през красивия парк. Намираше се в най-прекрасния град на света, а въпреки това се чувстваше нещастна и самотна. Тя продължи да се разхожда. На витрината на един магазин за детски дрешки видя прекрасна рокличка и се спря. По бялата ленена дреха нямаше почти никаква украса, освен апликация от ивица рози покрай деколтето и по ръба. Към нея имаше и подходящи обувки на рози. Ема щеше да се влюби в тях. В магазина нямаха нейния размер, но можеха да ги поръчат за следващия ден.

— Сигурни ли сте? Утре е последният ден от престоя ни в града. А рано вдругиден сутринта е полетът ни обратно — обясни Хиацинт.

От магазина потвърдиха, че със сигурност ще доставят желания размер рокля и обувки най-късно до следобеда на следващия ден. Докато вървеше към хотела, тя не спря да мисли за децата си. За първи път откакто бяха заминали, почувства болезнен копнеж да зърне лицата им. Искаше да види засмяното лице на Джери и любопитната физиономийка на Ема. С цялото си сърце тя копнееше да се прибере у дома.

Двамата с Джералд вечеряха. Той бе изпуснал човека от клиниката и бе прекарал деня в пазаруване на подаръци. Педантичен както винаги, съпругът й бе избрал подходящите подаръци за родителите на Хай, Арни, Ема и Джери, за колегите си в офиса и за Санди в знак на признателност.

След това отидоха в нощен бар с американците, с които Джералд се бе запознал във фоайето на хотела. Докато седеше в бара до съпруга си, Хиацинт отново изпита чувството за самота, което я измъчваше цял следобед. Джералд и другата двойка се наслаждаваха на тълпата, суматохата и лудориите на голите жени в бара. Хай се преструваше, че се забавлява. Наистина не виждаше нищо нередно в това. Всеки имаше право на свой вкус. Ако знаеше какво иска Джералд, с радост би му го дала.

Чудеше се какво не е наред. Може би имаше друга жена? Нима беше възможно? Не, това беше абсурдно. Съпругът й имаше всичко: безрезервната й обич, работата си, децата, прекрасен дом. Хай разсъждаваше, като постоянно въртеше на пръста венчалната си халка и диамантения пръстен, който Джералд й купи с първата си заплата.

— Е, остава ни само един ден. Бих дошъл отново тук следващия месец — каза той, когато се прибраха в хотелската стая по-късно същата вечер.

— Не знаех, че ти харесва чак толкова.

— И какво те накара да си мислиш така?

— Последните дни не беше в добро настроение. Не помниш ли, че няколко пъти те питах какво има?

— Защо реши така? Само защото не харесах обиколката на Шартр ли?

— Нямах това предвид и те моля да отговориш на въпроса ми. Аз ли сгреших в нещо? Искам да бъдеш честен с мен.

— Отговорът ми на глупавия ти въпрос е твърдо „не“.

— Закълни се — накара го тя.

— Заклевам се.

На светлината на лампата черната му коса блестеше, трапчинката на брадичката му се открояваше, смекчавайки прекалено мъжествените му черти. Хиацинт се сети за скулптурата, която видя следобед, и от гърдите й неволно се изтръгна звук, наподобяващ плач и въздишка едновременно. Тя замига бързо, за да спре бликналите сълзи, макар той да ги бе видял вече.

— Какво има, Хай? Кажи ми. Не обичам да те виждам такава. Ако е по моя вина, съжалявам. Но няма причина, въобразяваш си…

Тя се хвърли към него.

— Отнеси ме в леглото, както правеше някога. Толкова много те обичам!

По-късно, когато Джералд, както обикновено, спеше дълбоко, тя лежеше будна, взирайки се към тъмните очертания на мраморната полица над камината, цветята на масата и багажа в ъгъла. Бе поискала от съпруга си потвърждение, което той й даде или поне се престори на искрен. Чудеше се дали е възможно нещо толкова интимно да се направи с такова безразличие. Може би да, ако на човек му беше все едно кой лежи в действителност до него. Тя се измъкна безшумно от леглото и се приближи до прозореца. Беше късно и големият площад пустееше. Запалените фенери осветяваха краищата на моста. От другата страна се издигаха внушителни обществени сгради, които сякаш излъчваха достойнство, което хората се опитваха да демонстрират всеки ден. А отвъд тях, в сърцето на пулсиращия град, където мъже и жени съжителстваха в малките си домове, имаше още много такива като Хиацинт, които, макар и на различен език, плачеха като нея, уплашени от самотата.

* * *

Сутринта преди закуска Франсин им се обади по телефона:

— Джим почина. Снощи след вечеря заспа и повече не се събуди.