Белва Плейн
След пожара (10)

Девета глава

През следващите шест седмици Хиацинт беше прекалено ангажирана, за да се отдава на дълбоки размисли. Постепенно споменът за времето, прекарано в Париж, избледня и остана в далечното минало. Сега настоящето се изправяше пред нея застрашително. Бедната й баба, която никога не се предаваше, бе сломена от преждевременната загуба на сина си и се оттегли в старчески дом.

Синовете на Франсин настояха тя да ги придружи на дълго пътешествие из северозападните части на страната и Аляска.

— Не се тревожи за майка си. Тя ще се справи. Франсин е силна и оправна. Винаги е била най-умната в семейството ви — успокояваше я Джералд.

— Най-умната? Значи според теб баща ми беше глупав, така ли? — възмутено попита Хиацинт.

— Той беше друг тип човек — интелектуалец, нежна душа. Франсин е по-умна, но е достатъчно съобразителна, за да не го показва. Не бих искал да съм неин враг.

Хиацинт си спомни това изказване, както и някои малки подробности покрай суматохата и скръбта около погребението, когато една сутрин в края лятото получи анонимно обаждане.

— Не ме познавате — каза женски глас — и малко се срамувам от това, което правя, без дори да ви се представя. Знам, че постъпката ми изглежда долна и подла. От седмици отлагам това обаждане, но чак сега осъзнах, че трябва да го направя. Става въпрос за съпруга ви и една жена.

Хиацинт се разтрепери толкова силно, че се наложи да стисне слушалката с двете ръце.

— Какво говорите? Кажете ми как се казвате?

— Не мога. Наистина. Моля ви да ме разберете — с леко треперещ глас отвърна непознатата. — Не се познаваме, дори не сме се виждали. Само съм чувала за вас от съседите ни. Знам, че сте добра жена, която има хубаво семейство. Аз самата съм била във вашето положение и просто не мога да гледам как унижават още една жена така, както само един мъж го умее. Това е всичко. Реших, че ако ви кажа какво става, ще можете да направите нещо, преди да е станало твърде късно. Съпругът ви ви изневерява с негова колежка.

Жената затвори телефона. Хай опря чело на бюрото. Долна и подла постъпка, бе казала жената, но въпреки това гласът й звучеше искрено.

— Не знам — прошепна тя.

Когато вдигна глава, стаята се завъртя пред очите й. Трябваха й няколко минути, за да се успокои и да се обади на Мойра. На нея можеше да се довери. Приятелката й щеше да остави всичко останало и да дойде начаса.

Двете седяха на стълбите на верандата и мълчаха. Хиацинт бе разказала накратко за телефонното обаждане. Обливаха я топли и студени вълни. Вперила поглед в изгорялата от слънцето трева, Мойра заговори бавно, като избягваше погледа на Хиацинт:

— Знам за извънбрачната връзка на съпруга ти от известно време. Той ти изневерява с момичето, което се грижеше за децата, докато вие бяхте във Франция. Отдавна се чудя дали да ти кажа. Предполагам, че Джералд знае, че ми е известно, и затова не ме харесва.

— Как разбра?

— Сигурна ли си, че искаш да знаеш?

— Трябва да знам. Кажи ми.

Мойра въздъхна.

— Хората говорят разни неща. Съпругът на една от съседките е лекар и неговата медицинска сестра е приятелка с онова момиче Санди. Една неделя са ги видели с Джералд да си тръгват с колата от залива. Преди това са… О, няма смисъл да продължавам. Видели са ги и това е всичко.

— С една дума, всички, освен мен знаят.

Светът отново се завъртя пред очите й. Хиацинт се изправи и се облегна на рамката на вратата.

— Добре ли си, Хай? — попита я Мойра, силно притеснена. Изглеждаше сякаш бе готова да заплаче.

— Не, чувствам се много отпаднала. Нямам никаква сила.

— Влез вътре и седни. Съжалявам, толкова съжалявам. Не заслужаваш това. Сигурна ли си, че ще се оправиш?

— Да. Ще се оправя, Мойра.

— Ще му кажеш ли, че знаеш?

— Ще се наложи.

— Искаш ли да остана с теб?

— Не, благодаря ти. Трябва да се стегна и да се погрижа за децата.

— Ще ги взема у дома. Могат да останат за вечеря. Не се притеснявай за тях.

— Благодаря ти за всичко, Мойра.

* * *

— Това е долно анонимно обаждане, а ти го приемаш сериозно — възмути се Джералд. — Някоя злобна жена ти завижда. Някоя луда, която си няма друга работа, освен да трови живота на хората.

— Не звучеше като такава.

— А като каква? Какво знаеш за нея? Учудвам се, че се връзваш на такива глупости.

Не бе редно да въвлича Мойра в това, затова Хиацинт просто отвърна:

— И други хора знаят за връзката ти. Жената ми каза, че са те виждали със Санди в колата.

— Естествено! Значи, макар Санди да е ценен служител, нямам право да я закарам с колата донякъде от време на време. Явно се счита за неморално.

— Било е по пътя към брега.

— Сестра й живее там. И къде по-точно по този път са ни видели? Той е дълъг цели осемдесет километра, за бога! Не разбираш ли колко нелепо и обидно е това?

Една малка част от съзнанието й упорито искаше да му повярва, но дълбоко в себе си Хиацинт бе убедена, че съпругът й я лъжеше. Чувстваше се безкрайно уморена. Този ден й се стори като цяла вечност, най-дългият ден в живота й.

— Хайде да вечеряме — рече с по-мек тон Джералд. — Трябва да хапна набързо и да се връщам в клиниката.

— Не съм сготвила нищо. Има само хамбургери.

Джералд не обичаше да яде такава храна на вечеря. Въпреки това той каза весело:

— Става. Стой тук, щом не ти е добре. Аз ще ги стопля.

След като се нахраниха, тя отиде у Мойра, за да прибере децата. Джералд й помогна да ги изкъпят и заедно им четоха приказки преди сън. След това слязоха на долния етаж. Съпругът й гледаше футбол, а тя безуспешно се опитваше да чете книга. В главата й не спираха да се въртят разни мисли.

Не вярваше, че Джералд има намерение да се разведе с нея. Нямаше да го направи дори само заради двете им деца, които той обожаваше. От друга страна, възможно ли бе толкова критичен и придирчив мъж като Джералд да реши да предпочете жена като Санди пред Хиацинт? Тя го погледна. Това беше невъзможно. Самата мисъл за това й се струваше абсурдна.

Сигурно само бе флиртувал с момичето. „Признай си, Хиацинт, и преди си виждала да го прави — в Тексас, с доктор Бетина. Даже да не ти харесва, имаш достатъчно житейски опит и съзнаваш, че един флирт може да е и безобиден. Цялата история може да се окаже изфабрикувана клюка, която е плъзнала и се е раздула дотолкова, че да заблуди и интелигентни хора като Мойра. Често се случва.“

Следващият ден бе неделя. Сутринта премина в изпълнение на приятни и обичайни дейности, като приготвяне на палачинки и пържене на бекон, четене на вестник и игра на крокет с децата на моравата. Следобед се наложи Джералд да отиде в клиниката, което понякога се случваше в неделя.

Внезапно Хиацинт отново изпита силно съмнение. В съзнанието й ясно отекваха разумните доводи на непознатата жена и съкрушителното признание на Мойра. В късния следобед тя реши да се обади в клиниката. Казаха й, че Джералд не се е появявал там цял ден. Когато той се върна, Хиацинт изчака семейството да вечеря и децата да си легнат. Двамата със съпруга й никога не се караха пред Джери и Ема. Когато останаха насаме, тя яростно го нападна:

— Днес не си ходил в клиниката.

— Какво искаш да кажеш?

— Точно това, което чу. Не ме лъжи. Обадих се да попитам дали си ходил там днес.

Тя му даде няколко секунди време за отговор, но когато такъв не последва, го притисна с въпроси:

— Къде беше? При Санди?

Устните му отново се изопнаха в онази грозна презрителна гримаса, която Хиацинт рядко виждаше, но от която истински се ужасяваше.

— Всъщност наистина ходих при нея следобед. Реших, че клюката, която ми разказа, може да доведе до много неприятни последствия и да се окаже, че не е толкова забавна, колкото сметнах първоначално. Затова от сега нататък няма да я карам до къщата на сестра й, дори няма да пътувам в същата посока. Няма да я карам и до магазините на Мейн Стрийт, въпреки че минавам оттам. Цялата история е безобразна, но щом злобните хора тълкуват по този начин нещо толкова безобидно, значи се налага да спра да го правя. Това е всичко.

Хиацинт зяпна от изненада. Не можеше да повярва, че той очаква тя да се хване на неубедителната му лъжа.

— За малоумна ли ме имаш, Джералд? Ако беше така, нямаше да ме лъжеш, че отиваш в клиниката. Щеше просто да ми кажеш истината, а не да ме баламосваш сега. — Тя усети, че отново се разтреперва, и стисна облегалката на стола, до който стоеше. — Виждала съм колко се ласкаеш от женското внимание. Аз…

— Лаская се значи? Ама че поетично се изрази — присмя й се той.

— Точно така, ласкаеш се. Не че има нещо лошо в това. Предполагам, че се дължи на обикновена мъжка суета. Много пъти си ми давал повод да се обидя, но предпочитах да не обръщам внимание. Не съм и помисляла…

— Правиш се на онеправданата съпруга! Много пъти. Защо тогава не ми каза, вместо да страдаш благородно и мълчаливо? — прекъсна я той, явно засегнат от думите й.

— Не исках да правя проблем от това. Бракът ни беше хубав, Джералд. Имаме и деца.

— Благодаря ти, че ме осведоми. Все забравям за тази подробност.

— Да, очевидно я пропускаш всеки път, когато двамата се забавлявате.

— Продължавай. На някои хора наистина им харесва да се самоизтезават. Трябва да си адски несигурна в себе си, щом се разтреперваш, само защото мъжът ти се държи приятелски с някоя млада жена. А тази съвестна млада жена се грижеше добре за децата ти. Винаги си се чувствала несигурна в себе си. Жалко, че майка ти е толкова красива…

Хиацинт онемя от изненада. Жестокостта на думите му, макар и недоизказани, ужаси и двама им. Той стоеше стъписан.

— Съжалявам, Хай. Не го мислех наистина. Това е лудост. Ти ме ядоса. Всичко това е лудост. Съжалявам, ужасно съжалявам.

Хиацинт прехапа устни, за да се овладее.

— Махай се! Отивай при нея или при която друга искаш. Върви където желаеш. Не ми пука.

— Да, трябва да се махна оттук — изстена той, хванал главата си с две ръце. — Трябва да се разходя или да отида някъде с колата.

Час по-късно, когато спешно повиканата детегледачка пристигна, Хиацинт влезе в гаража. Колата на Джералд я нямаше. Най-вероятно бе отишъл в кабинета си, където спокойно можеше да се среща с онази жена.

В джоба си Хай носеше резервния ключ за клиниката и знаеше как да изключи алармата. В дамската си чанта имаше джобно фенерче, с което да освети стълбите и да стигне до стаята, в която най-вероятно бяха Джералд и любовницата му. Беше обута с маратонки и можеше да се промъкне безшумно.

Спря колата малко преди сградата, като използва прикритието на няколко дървета, откъдето не можеше да бъде видяна. Късата, натоварена през деня улица, сега пустееше, потънала в такава тишина, че дори изпукването на една клонка, която случайно настъпи, й се стори като трясък. Облаци затулваха тъмното небе. Тази зловеща сцена й напомняше на някой от разказите за Шерлок Холмс.

Уличната лампа осветяваше слабо елегантната фасада на луксозната клиника на Арни. Застанала пред сградата с ключ в изпотената си ръка, Хай се поколеба няколко секунди, после решително изкачи ниските стъпала пред входа и завъртя ключа в ключалката.

В централното фоайе нямаше препятствия, в които можеше да се препъне или да събори и да вдигне шум. Тя се придвижи бързо и безшумно към стаята, в която предполагаше, че ще хване Джералд и Санди на място. В кабинета нямаше никого. Сърцето й биеше лудо, докато обикаляше поред всички помещения — кабинетите за консултация, операционните зали, архивите, кабините за рентгенови снимки, и държеше фенерчето, насочено към пода.

Къде бяха? Най-вероятно бяха в дома на Санди. Тя обаче живееше със сестра си, което нямаше особено значение, защото сестра й сигурно беше същата стока.

„Ужасна жена! Не съм й направила нищо лошо. Държах се добре с нея и въпреки това тя се опитва да ми отнеме съпруга. Унищожава мен, децата ми, дома ми, живота ми.“

Хиацинт усети, че в гърдите й се надигна необуздано чувство на гняв. Почувства как кръвта й завира и усети солен вкус в устата си. „Мисли!“ — повтаряше си тя. Крачеше напред-назад, опитвайки се да събере мислите си и да реши какво да прави. Запали цигара, после втора и продължи да обикаля.

Тя отиде до бюрото на Санди. На него стояха прилежно подредени работните й вещи: телефон, лампа, компютър и стъклено преспапие с Айфеловата кула. Този сувенир й беше подарък от Джералд. Всеки път, когато влизаха и излизаха пациенти, вратата се отваряше и тя седеше пред очите му. Дали демонстрираха отношенията си? Най-вероятно се правеха, че между тях няма нищо, защото Джералд не би рискувал репутацията си.

Чекмеджето в средата на бюрото беше леко открехнато. Обикновено в него жените, които работеха в офис, оставяха лични принадлежности, като резервно червило, огледалце и гребен, кърпички, а понякога дори ценни писма, които искаха да държат близо до себе си. Тя затършува вътре и най-накрая на дъното откри плик, пристегнат с гумен ластик. В него имаше куп малки бележки, написани с почерка на Джералд и изпратени на нейния домашен адрес.

Под тънкия сноп светлина от фенерчето Хиацинт разпозна неговия наклонен наляво почерк. „Санди, нямаш представа колко ми липсваш. Всеки ден живея с мисълта за теб. Желая да съм с теб повече от всичко. Поредната катедрала, ужасна дъждовна нощ в забравен от бога провинциален хотел и огромно легло, в което те няма до мен.“

Хиацинт побесня. Колкото и да бе странно, в яростта си тя насочи омразата си към Санди, а не към Джералд.

— Живя в къщата ми две седмици, гледаше децата ми, ровеше в личните ми вещи — извика тя, — в дрехите, книгите, писмата ми. Докоснала си се до всичките ми тайни, нахлула си в личното ми пространство! Двамата с него сте ми се надсмивали и съм сигурна, че гориш от желание да заемеш мястото ми и да окрадеш хубавия ми живот. Ако ти се удаде възможност, няма да я изпуснеш. Ще направиш всичко възможно да го постигнеш.

Тя замахна с ръка и удари настолната лампа, която падна на пода и се счупи. След това помете всички предмети от бюрото, които се стовариха на пода с трясък.

Хай направи същото и в кабинета на Джералд. Това беше нищо в сравнение с болката, която той й причини. Тя застана в средата на стаята с доволна усмивка и се полюбува на творението си. Представи си лицето му, всъщност лицата и на двама им, когато видеха сутринта останките от вещите си.

После се уплаши да не дойдат и да я заварят тук, защото в този момент не беше подготвена за това, и хукна да бяга. Изтича през коридора и по външните стълби, където се спъна, падна на тревата и изпусна чантата си. Събра набързо съдържанието й, което се бе изсипало, и въпреки болката и кръвта по коляното си, с накуцване стигна до колата, където се почувства в безопасност. Когато се върна, къщата тънеше в мрак. Светеше само в хола, където детегледачката четеше книга. Хиацинт плати на момичето и измисли някакво обяснение за ожуленото си коляно. То от своя страна я информира, че децата са заспали отдавна, а Джералд още не се е върнал.

Когато си легна, Хай изпита странно усещане. Сякаш бе удържала мъчителна победа. Като че бе изкачила планински връх и поглеждайки към подножието му, бе видяла колко е далечно и тъмно. Питаше се какво я очаква от тук нататък. Тя лежеше в очакване нещо да се случи, а странното усещане продължаваше да измъчва съзнанието й, коляното я болеше и се чувстваше изтощена.

Събудиха я нощните шумове. Първо чу щурчетата, а после звъна на телефона. Той стоеше до леглото от страната на Джералд, но него го нямаше. Тя се протегна пипнешком в тъмното и сграбчи слушалката. Ако съпругът й се бе върнал, сигурно лежеше в спалнята за гости, затова веднага се запъти натам.

— Ставай. Има пожар. Току-що са се обадили на Арни — подкани го тя.

— Какво? Какво има? — попита сънено Джералд.

— Пожар. Клиниката гори.

* * *

След закуската Хиацинт заведе децата в къщата на Мойра, качи се в колата и отиде до клиниката. Наоколо гъмжеше от зяпачи и превозни средства. Тясната улица бе задръстена от коли, пожарни, колата на началника на пожарната, полицейска кола и линейка. На мястото на лъскавата сграда стърчаха само жалки останки. Стените бяха почернели, дървените первази бяха напълно изгорели, прозорците — изпочупени, а изящният покрив, покрит с дървени плочи, се бе срутил.

„Сега няма как да разберат какво направих с бюрата“ — помисли си тя и съжали моментално, съзирайки окаяния вид на Арни, който стоеше отсреща на тротоара с поглед, вперен в останките от неговото „малко бижу“.

— О, Арни, толкова съжалявам! Как се е случило това? — попита го тя.

Във въздуха се носеше пушек и миризма на опърлено. Той премигна със зачервени очи и я изгледа безпомощно. Хиацинт си помисли, че ако Арни беше жена, сигурно щеше да заплаче.

— Знае ли се… искам да кажа… останало ли е нещо непокътнато? — мъчеше се тя да намери подходящите думи.

— Не, нищо. Останали са само руини. Всичко е напълно унищожено. Никой няма представа как се е случило. Знае се само, че противопожарната аларма не се е включила. Още търсят причината за пожара. Най-вероятно е било късо съединение. Джералд е там и говори с хората. Аз трябваше да изляза малко на чист въздух. От миризмата на пушек ми призлява. Е, няма смисъл да страдаме. Каквото станало — станало.

— Ти толкова се гордееше с клиниката — рече тя нежно. — Сградата беше много хубава.

— Трябваше да е хубава, като се има предвид колко платих на архитекта. Наех един от най-добрите в страната. Исках да направи нещо стилно, а не кичозно, за да пасва на града. Не можех да се доверя на собствения си вкус. За да сме честни, аз не съм като Джералд. Нямам вкус и го осъзнавам. Прав ли съм?

— За кое?

— Че нямам вкус. Хайде, Хай, бъди искрена. Сигурен съм, че ме познаваш достатъчно добре.

Тя сложи ръка на рамото му и го целуна по бузата. Идваше й да се разплаче заради него, а и по много други причини.

— Можеш да я построиш наново — успокои го тя. — Имаш пари от застраховката.

— Не знам. С Джералд и бездруго обсъждахме онази работа във Флорида и може да се наложи да продадем практиката и да направим тази промяна. За щастие всички досиета на клиентите ни се намираха в огнеупорни шкафове — добави Арни.

— Флорида? Не знаех, че планирате да се местите във Флорида.

— Джералд не ти ли е казвал? Предполагам, че иска да те изненада. Отвори ни се възможност да купим една клиника там. Много голяма. В сравнение с нея нашата е дребна работа. Един лекар на преклонна възраст има намерение да се пенсионира. С Джералд си мислехме, че бихме могли да опитаме късмета си на ново място.

Хиацинт призна, че е шокирана от новината.

— О, сигурен съм, че ще ти хареса, Хай. Зимата там е топло. Ако искаш, можеш да запишеш Ема и Джери в някое реномирано частно училище. Можем да намерим и хубава къща близо до морето. Аз със сигурност не се нуждая от такава, така че тя ще остане за вас. — Той очакваше тя да реагира, но Хиацинт просто мълчеше и Арни продължи: — Там козметичната хирургия процъфтява. Ще можете да заделите доста средства за децата, да се подсигурите за черни дни. Идеята не е лоша, нали?

— Не — отвърна Хай неубедително.

Той смени темата и заговори отново за пожара:

— Дойдоха три отряда пожарникари. Можеш ли да повярваш? Когато пристигнах малко след два часа сутринта, пушекът в сиво и червено създаваше илюзията, че целият град гори като след бомбена атака. Бореха се с огъня до седем сутринта. Трябва да им се признае на тези момчета, че се трудиха здраво. Един си счупи ръката, а други двама са в болницата заради вдишване на пушек. Лоша работа.

Хиацинт вдигна поглед към овъглените стени. Проблемите се трупаха един след друг. Гневът и мъката вече я бяха съкрушили, а сега следваше и нов удар на съдбата. Още се взираше в стените, когато Джералд се зададе по пътеката.

— Там вътре прилича на бойно поле. Не вярвам някой от онези мъже да оцелее. Целият под се е срутил, а единият от тях е паднал с него направо в пламъците — обърна се той към Арни.

— Какво, по дяволите, е предизвикало такъв пожар? Чувал съм, че гризачи като мишките и катериците могат да прегризат жица и да възникне пожар — зачуди се Арни.

— Не е задължително да е започнал от електрическата инсталация.

— Така ли? От какво тогава?

— Не са сигурни, но има голяма вероятност огънят да е започнал от моя кабинет. Когато са пристигнали снощи, вътре е било голяма бъркотия. Имало е разхвърляни по пода предмети. Трудно е да се каже.

— Но кой е могъл да влезе? Алармата не се е включвала.

— Не се притеснявай, ще открият кой е бил.

До този момент Джералд не бе показал с нищо, че е забелязал Хай. Сега той се обърна към нея и каза мрачно:

— Виж дали онзи клет човечец или семейството му не се нуждаят от нещо, Хиацинт. Мъжът има малък син и бременна жена. Ето, написал съм името му.

Тя не се стърпя и попита:

— Наистина ли няма надежда да оживее?

— Паднал е директно в мазето и главата му се е размазала върху бетонния под. Шансовете да оцелее са минимални, а дори и това да стане, животът му ще е истинско мъчение. — Джералд се обърна към Арни: — Би ли влязъл вътре, Арни? Застрахователите имат нужда от нас.

— Господ да ми е на помощ — каза си на глас Хиацинт, докато шофираше към вкъщи. Ръцете й стискаха волана. Не спираше да анализира случилото се, измъчваше се от чувство на вина.

Ти изпуши няколко цигари. После обаче ги изгаси. Със сигурност ги изгаси. „Ти си внимателен човек.“ Въпреки това стават и инциденти. Понякога човек забравя разни неща, като например да гледа пътя пред себе си или да изключи газовата фурна. Не можеш да го обвиниш за такова нещо. Нали така? Нали?

„Не, сигурна съм, че никога не съм оставяла неугасена цигара. Трябва да се взема в ръце. Нямам пръст в този пожар. Всъщност мога ли да бъда сигурна? Дали изгасих наистина фасовете? Видяха ли изобщо някъде пепелник? Мисли, мисли.“

Тя се върна у дома, седна в кухнята и изпи три чаши кафе. През прозореца се виждаше градинката, която баща й бе засадил за тях. Ако беше жив, милият, разумен и кротък Джим щеше да знае как да оправи тази каша. Сякаш още чуваше гласа му, когато седеше до Ема в онзи последен ден преди пътешествието им до Франция. Хиацинт се изправи, отвори вратата към задната веранда и погледна към стола, който стоеше там. Парцалената кукла Ан на Ема лежеше на пода, а новото колело с две гуми на Джери бе облегнато на стената.

„Моят дом! Милостиви боже, ще позволиш ли на същество като Санди да го разруши? Със сигурност и Джералд не го иска. Изневярата му е грозна постъпка, но всичко ще отмине. Мъжете го правят, но жените не трябва да го приемат така, сякаш е дошъл краят на света. Възможно ли е и Джим да е кръшкал от време на време със или без знанието на Франсин? Това може да се случи дори в щастлив и спокоен брак като техния.

Странно е, че снощи бях толкова ядосана, а днес вече не съм. Дълбоко съм наранена, но това е различно. Винаги съм била голям инат. Какво правят моряците, когато в морето излезе буря? Приготвят се да посрещнат трудностите или обръщат платната по посока на вятъра, каквото и да означава това… Сега трябва да се стегна и да мисля повече. Какво да правя? Утре е първият учебен ден. Джери ще е ученик във втори клас, а Ема ще тръгне на детска градина. Това е важен момент и за двама им. Ще са им нужни грижи и внимание, а Джералд не е настроен на тази вълна, така че ще трябва да се оправям сама.“

Следобед трябваше да купи на Джери нови чорапи и да ги заведе двамата с Ема на зъболекар за почистване на зъбите. След това трябваше да приготви вечерята. Искаше да сготви нещо специално, което да подскаже на разгневения й съпруг, че бурята е започнала да утихва.

Твърдо решена да разреши проблемите, Хиацинт изпълни задачите си за деня. Джералд обаче не се прибра за вечеря. Късно през нощта, когато вече си беше легнала, тя го чу да се качва по стълбите и да влиза в спалнята за гости. Явно искаше да й покаже нещо.

На сутринта, преди той да излезе, тя го спря на вратата и му каза тихо:

— Не можем да живеем, като се избягваме постоянно, Джералд. Трябва да поговорим.

— Не сега.

— Добре. Поне ми кажи какво става с горкия човек…

— Почина. Погребението му е вдругиден в единадесет часа в църквата на Мапъл Стрийт. След това можем да поговорим — отвърна й той с безизразен глас.

— Джералд! Налага се да говорим преди това. Ще се побъркам от мислене. Трябва да си изясним какво ще стане със Санди. И какви са тези планове за местене във Флорида?

— Казах, че ще говорим по-късно. Сега ме остави, защото бързам.

— Ще се върнеш ли за вечеря?

— Вероятно не.

— О, Джералд, престани! Държиш се ужасно. Щом не искаш да разговаряме, как бихме могли изобщо…

Но той вече бе излязъл и не я чу.

* * *

Денят на погребението бе обявен за траурен. И щатският, и местният вестник бяха публикували на първата си страница снимка на смелия пожарникар, който бе рискувал живота си и бе загинал сред пламъците и срутващите се стени. Знамената на всички обществени сгради бяха свалени наполовина, а пожарната бе обвита в черно. Църквата беше претъпкана, а на улицата пред нея се тълпеше народ.

Хиацинт пристигна навреме, за да запази две места за Джералд и Арни. Бе решила да се държи непринудено. Изненада се, когато Арни пристигна сам и я попита за Джералд.

— Ще дойде. Трябваше да свърши нещо — отговори тя.

Ковчегът стоеше затворен. Тя опита да отклони погледа си към купола на църквата, но постоянно поглеждаше към черната издължена кутия. Починалият беше на тридесет години. „Две години по-млад от мен“ — каза си наум Хиацинт.

— О, ето го — каза Арни, — идва с двете момичета от офиса. Изглежда, не ме вижда. А, седнаха. Всичко наред ли е с Джералд, Хай?

— Да, освен този пожар и неприятностите около него. Нима това не е достатъчно?

— Да, разбира се, пожарът. Мисля си обаче, че има и нещо друго.

В този момент органът засвири нежна и печална мелодия, която се разнесе из църквата сред суматохата и шушукането при появата на вдовицата. Облечена в семпла черна рокля, жената пристъпваше с наведена глава, държейки за ръка момченце на възрастта на Джери с ококорени от страх очи. Майка му беше в напреднала бременност.

Решителността на Хай се изпари напълно. Навън времето се бе навъсило, сякаш за да бъде в тон с настроението на погребението. Металносивото пусто небе се бе спуснало ниско над земята, а топлият вятър клатеше клоните на дърветата. „Усещам наближаващата буря като животно в полето“ — помисли си Хиацинт.

Бурята се развихри малко след като децата си легнаха. Първият гръм се разнесе, когато Джералд влезе в малката стая, където седеше Хай.

— Както видя сама, пожарът е унищожил сградата — започна той. После замълча. Студеният му и отчужден тон я смути. По-добре щеше да бъде, ако обсъдеха евентуалното разпадане на брака им. Джералд продължаваше да мълчи, затова тя му зададе въпроса, който я вълнуваше:

— Какво ще стане с нас и брака ни?

— След малко ще стигнем и до това — отвърна той. — Всяко нещо по реда си. Искам първо да разбера как се чувстваш след това, което стори.

— Какво съм направила? Не аз бях хваната в лъжа и изневяра. — Тя говореше тихо, опитвайки се да запази достойнството си. — От миналия понеделник не спирам да мисля за това, Джералд. Няма смисъл да ти казвам колко ме нарани, защото сигурно ти е пределно ясно. Въпреки това искам да продължим напред. Имаш думата ми, че никога повече няма да споменавам за изневярата ти, ако още утре се разделиш с онова момиче, за да започнем на чисто и нещата да бъдат както преди. Искам да го направя заради самите нас и заради Джери и Ема.

— Не говорех за това, Хиацинт. Интересува ме защо отиде в кабинета ми?

Сърцето й сякаш спря.

— Аз в кабинета ти? Кога?

— Нощта, в която клиниката изгоря, след като ти я подпали.

— Какво говориш? Сигурно се шегуваш?

— Не, напълно сериозен съм. Пожарът не е предизвикан от повреда в електрическата инсталация. Някой е влязъл в сградата и е потрошил кабинета ми.

— И естествено, този някой съм аз, само защото разбрах за извънбрачната ти връзка. Умозаключенията ти са направо гениални.

— Сарказмът няма да ти помогне, Хиацинт.

— Ако наистина вярваш, че някой е бил там, трябваше да разпиташ служителите си. За теб работят петима души, всеки един от които има ключ за сградата. Възмутена съм, че обвиняваш точно мен.

— Всички бяха разпитани. Полицаите и застрахователните агенти си знаят работата, Хиацинт. И петимата имат желязно алиби за онази нощ.

Всеки път, когато произнасяше името й, сякаш й нанасяше смъртоносен удар. Хай имаше чувството, че сърцето й всеки момент ще се пръсне.

— Ами тогава нека разпитат и мен. Не ме е грижа, защото цялата ситуация е адски нелепа. Ужасно е да ме подозираш от твоя страна, Джералд.

— Така ли мислиш?

— Да. Не съм припарвала до офиса ти от времето преди да заминем за Париж.

„Господи, прости ми за лъжата, но какво да направя? Не съм подпалила аз сградата!“

Джералд измъкна от джоба си хартиено пликче, изкара съдържанието му и избутвайки няколко книги настрани, го остави на масата.

— Какво ще кажеш тогава за тези неща?

Хиацинт занемя при вида на вещите. На масата лежаха компактна пудра, червило и джобно гребенче със синьо лаково покритие и тънка черна лента с изгравиран златист фирмен знак. Двамата с Джералд ги бяха купили от магазин близо до един музей на Левия бряг.

— На сутринта след пожара ги намерих в тревата между азалиите и тротоара. — Джералд продължи неочаквано нежно: — Никой друг не знае и не е нужно да разбира.

Въпреки че се опитваше да запази присъствие на духа, очите на Хай се напълниха със сълзи. Както обикновено, бързо ги избърса с опакото на ръката си. Тя не знаеше какво да отговори.

— Защо го направи, Хай?

„О, боже, паднали са, когато се спънах и изпуснах чантата си“ — досети се тя. Сълзите й вече потекоха неудържимо и тя зарида.

— Не съм го направила нарочно. Трябва да е станало заради цигарите. Прочетох бележките, които си й изпратил, и побеснях. Възнамерявах само да изпочупя вещите й, а после и твоите. Повярвай ми, не съм подпалвала клиниката нарочно.

— Дори и да ти вярвах, мислиш ли, че друг би ти повярвал? Какво правдоподобно обяснение би дала за това, че си била в кабинета ми посред нощ? И сама разбираш, че изглежда като палеж, а това не е шега работа. Счита се за престъпление — отвърна й Джералд все още с мек тон.

— Дори и да не е умишлено?

— Да, Хай, дори тогава. Не забравяй, че макар да не си подпалила сградата нарочно, при пожара загина човек.

Тя остана като втрещена, неспособна да пророни и дума.

— Това е углавно престъпление. В случая най-вероятно ще го сметнат за неумишлено убийство — продължи Джералд.

— Какво означава това? — тихо попита тя.

— Възможно е да ти дадат двадесет години затвор заради палежа и още толкова за убийството. Сигурно ще ги излежаваш едновременно.

— Откъде знаеш всичко това?

— От адвокатите и застрахователите.

— Сигурен ли си, че ще стане така?

— Ако искаш, провери сама, за да се убедиш. Но не трябва да се притесняваш. Никой не те подозира. Поне засега.

В съзнанието на Хиацинт изскочи образът на бременната вдовица и малкото момченце с уплашените очи. Тя видя себе си зад решетките.

— Искам да умра.

— Недей, Хиацинт.

— Не заслужавам и не искам да живея.

— Разбира се, че заслужаваш да живееш. Ти си добър човек. Както казва майка ти, ти си безобидна и наивна.

— Какво ще правя? А ти какво ще правиш? — изплака тя и закърши ръце.

— Не мисля да правя каквото и да било. Както се казва, гроб съм. Вярвай ми. Дори и да не ме интересуваше какво ще стане с теб, със сигурност съм загрижен за Джери и Ема. Доброто им име не трябва да пострада. Двамата с Арни преведохме на вдовицата доста прилична сума като обезщетение. Той възнамерява да внасяме пари по тази сметка.

Известно време и двамата мълчаха. После Джералд взе вестник и започна да чете, сякаш това бе просто една обикновена и приятна вечер. Тя го наблюдава около час, все още шокирана и потресена. Хай изпита силно безпокойство и отчаяние и се изправи.

— Имам нужда да се разходя. Ще дойдеш ли с мен? — попита го тя.

— Не, ще остана тук.

Смрачаваше се. Познатите улици й изглеждаха странно чужди и враждебни. Една къща по някакъв начин й заприлича на човешко лице. Входната врата напомняше нацупена уста, а прозорците на втория етаж — на зли очи. На една морава котка се спусна върху кряскаща птица с такава жестокост, че на Хиацинт й призля от гледката. Тя се обърна и бързо се върна у дома. Седна на верандата на стола, на който бе седял някога Джим.

„Нещата започнаха да се влошават още преди месеци, много преди да отидем на екскурзия в Европа — разсъждаваше наум Хай. — Именно затова заминахме или по-точно, затова заминах аз. Арни знаеше. Той е добър и умен мъж. Сигурно дори се е досещал, че Джералд вече не ме обича.“

Навън вече цареше непрогледен мрак. Големият часовник в хола отброи единадесет часа, но тя продължаваше да седи навън, сама с мислите си: „Какво си навлякох на главата? Как можах в яда си да допусна такова нещо?“.

В съзнанието й отново изплува образът на бременната вдовица с малкото момченце, докато вървеше по пътеката в църквата. Сети се и за своите деца — Ема и Джери. „Как можах да им го причиня? Дълго вървях по наклонена плоскост и накрая стигнах дъното. Трябва да се изправя отново на крака. Трябва да се науча да живея с този кошмар. Трябва да накарам Джералд да ме обикне отново. Точно така. Мили Боже, помогни ми!“

Всичко наоколо тънеше в пълен мрак. Само над нея по небето блестяха безброй звезди. Тези древни слънца сякаш започнаха да й нашепват думи, с които да й вдъхнат кураж и да я подтикнат да изплува от мрачните дълбини на отчаянието.

— Хайде, ела горе. Ще ти дам хапче, за да заспиш — повика я Джералд.

— Знаеш, че не пия хапчета. Не ми трябват.

— Тази вечер ще ти трябват. — Той я хвана за ръката и я изправи. — Да се качим горе.

* * *

— Трябва да се стегнеш и да потърсиш помощ — посъветва я съпругът й на следващия ден.

— Тъжно и неприятно е, че двамата се нуждаем от помощта на трети човек, но явно е така.

— Не си права, Хиацинт. Нямам нужда от брачен консултант, ако това имаш предвид.

Двамата седяха в кухнята, децата бяха отишли на училище. Тя подреждаше съдовете на полицата. Сега обаче дръпна един стол до масата и седна.

— В думите ти няма логика — каза му тя.

— Не мисля така, Хиацинт.

Това, че се обръщаше към нея с цялото й име, не предвещаваше нищо добро.

— Е, аз не мисля така. Ще положа всички усилия, за да преодолеем тези ужасни неприятности. Сигурна съм, че с твоя помощ бих се справила.

— Можеш да разчиташ на мен. Както винаги, ще платя за всичко, от което се нуждаеш.

Хай беше сигурна, че Джералд разбира за какво говори тя, но нарочно извърташе нещата. Той стоеше до вратата, безупречно облечен, висок и твърде внушителен за непретенциозната обстановка в кухнята. Внезапно й се стори чужд. Или по-скоро надменен. Друга дума, която му подхождаше, бе критичен. Държеше се хладно и сдържано, и много самоуверено. Образът на енергичния студент, дошъл в музея в онова утро не много отдавна, толкова се различаваше от сегашния Джералд. Тя се озадачи, че не бе разбрала кога и как се е променил толкова.

— Не искам парите ти, Джералд. Това, което искам от теб, е да се разделиш с онова отвратително момиче.

— Тя не означава нищо за мен. Проблемът не е в това.

— Така ли? Мислех, че си влюбен в нея.

— Никога не съм я обичал. Съжалявам, че си намерила онези глупави бележки и си се разстроила. Никога не съм имал намерение да те нараня. Това беше просто безсмислена забежка, която продължи само шест седмици. Всичко приключи. Санди ще напусне работа до края на месеца.

Тази новина бе най-доброто, на което Хиацинт можеше да се надява. И въпреки това пренебрежителното му отношение й подейства като шок. Внезапно си спомни за онази спокойна вечер, в която, застанала до прозореца на стаята си, тя дочу Франсин да казва: „Веднъж щом успее, ще я изостави. Ще й изневерява. На Хиацинт не й трябва такъв мъж“.

— Ще ми кажеш ли колко такива безсмислени забежки си имал?

— Не много. Мъжете правят такива неща и после осъзнават, че не си е струвало. Знаеш как е, чувала си, чела си и си ставала свидетел, че това се случва постоянно. Не е хубаво, но повечето хора го правят. Признавам, че като повечето мъже и аз се срамувам от изневерите си.

Джералд не звучеше като човек, които поднася искрено извинение или моли за прошка. Вероятно не можеше да очаква повече от него. Хиацинт трябваше да се примири. „Мисли!“ „Той прие това, което направих аз“ — каза си тя.

Тя седеше мълчаливо до кухненската маса. Усети се, че върти венчалната си халка на пръста и спря. Обходи с поглед всички скъпи и ценни домашни вещи — чашите, върху които с червени букви бяха изписани имената на децата, килимчето от баба й в хола, опрените до стената стикове за голф на Джералд. Всеки предмет носеше частица от семейния живот, който бяха градили през годините.

— И двамата сгрешихме, но можем да започнем отначало. Знаеш, че можем да живеем пак като преди — рече тя кротко.

Той не отговори.

— Няма ли да кажеш нещо, Джералд?

Съпругът й приседна от другата страна на масата, като избягваше погледа й. Гледаше някъде през прозореца.

— Нещата се промениха през последните две години — отвърна той.

— Прав си и това много ми тежеше. Сърцето ми се късаше от болка. Питах те какво не е наред, но ти само отричаше. Дори сега не казваш нищо — продължи тя с тъжен глас, без да го упреква.

— Слушам те — отговори той.

— Добре, промених се малко. И двамата поостаряхме, но това е естествено. Ти например си по-енергичен от мен. Искаш да си ангажиран, обичаш шумните компании, което е хубаво — бързо добави тя. — В това няма нищо лошо. Не е необходимо да имаме едни и същи нужди и желания. Просто трябва да правим компромиси.

— Може би ще ни се отрази добре, ако се разделим за известно време.

— Какви ги говориш?

— Казвам само, че при възникналите обстоятелства можем да се разделим за известно време и да видим какво ще се получи.

— Кога го реши? — извика тя и се хвана за главата. — И всичко става зад гърба ми. Разбрах за Флорида от Арни. А ти просто ми съобщаваш, че искаш да се разделим. Изоставяш ме точно когато имам нужда от подкрепата ти!

— Не е така, Хиацинт! Изслушай ме. Мисля, че и двамата се нуждаем от почивка. Бракът ни е в криза. Необходимо ни е време да обмислим нещата.

Той сложи ръка на рамото й, но тя се отдръпна рязко и попита:

— Какво има да обмисляме? Когато двама души се разделят, „за да обмислят нещата“, накрая се развеждат. Това ли искаш? Кажи ми, развод ли искаш?

— Хиацинт, да поговорим спокойно — опита се да я утеши Джералд, правейки жест с ръка, за да я успокои. — Трябва да се държим цивилизовано. Ти си тази, която използва думата „развод“. Въпреки това, като се замисли човек, животът не свършва с развода. В някои случаи той може да се окаже едно ново и успешно начало.

— Да се държим цивилизовано! — извика тя. — „Цивилизованият развод“ е поредното модерно клише! Ти точно към това се стремиш. Боже мой, нима си забравил колко се обичахме? Бяхме едно цяло, един ум, едно тяло, забрави ли?

Хиацинт се отпусна на стола и зарида неудържимо.

— Не прави така. Ще се поболееш. И за децата няма да е добре, ако се държиш по този начин. Джери вече е достатъчно голям и ще се чуди какво става.

Той протегна ръка, за да я погали по главата, но тя подскочи и го зашлеви.

— Върви по дяволите! Проклет да си! Не помниш ли, че ти поиска да направя аборт, когато забременях с него?

— Овладей се, Хиацинт. Така доникъде няма да стигнем. Трябва да поговорим спокойно. Не искам да съм груб с теб. Последното нещо, което бих желал, е да те направя нещастна. Но трябва да ме изслушаш.

Хай беше като обезумяла. Сякаш светът се сгромоляса върху нея. Животът й се разпадаше.

— Наистина ли го мислиш това? — извика тя. — Спри да увърташ. Кажи си го: „Не ме е грижа за теб, Хай, и искам развод“. Трябва да съм сигурна, че точно това искаш.

— Никога не бих казал, че не ме е грижа за теб, защото не е вярно.

Джералд внимателно остави лъжичката в чинийката, перпендикулярно на ръба на масата. После постави грижливо салфетката отляво на чинията си. Тези негови премерени действия я изпълниха с неудържима ярост. Не можеше да повярва, че е толкова педантичен и подреден в момент, в който съвместният им живот се разпадаше. С един ожесточен замах тя катурна масата на една страна и запрати каната, чашите и чиниите на пода.

— Добре. Виждам, че е безполезно да говорим тази сутрин, така че е по-добре да оставим разговора за друг път. Отивам в клиниката. Все още имам пациенти, за които трябва да се погрижа, ако това въобще те интересува — рече Джералд.

— Изобщо не ме интересува. Искам да знам само какво ще стане с децата ми и с мен.

— Децата ще имат всичко, от което се нуждаят. А ти, Хиацинт, си неуравновесена. Погледни какво направи току-що. Нима ще наречеш и това инцидент, за да ти се размине?

— Да не би да намекваш, че съм подпалила клиниката нарочно?

— Да, така мисля.

— Така ли?

— Да. Била си обезумяла от ревност и си търсила отмъщение.

— Вярно е, че побеснях за минута. Съборих вещите от бюрата. Счупих няколко неща. Но това бе всичко.

— Има и още. Забравяш, че загина един човек.

— Не съм забравила. Ще живея с мисълта за това до края на живота си. Но не съм луда.

— Да не използваме такива определения. Да кажем просто, че не можеш да се контролираш. Лабилна си. А с това не мога да се справя. Не мога едновременно да се грижа добре за децата си, да бъда добър лекар и да живея с жена в твоето състояние.

— Какво искаш да кажеш с това „да се грижа добре“ за Джери и Ема? Това е моя работа. Аз съм тази, която си стои у дома по цял ден.

— Казах, че ще говорим по-късно. — Вече на вратата на кухнята, той се спря и заговори сериозно: — Хиацинт, ще спазя обещанието си. Никой никога няма да разбере за онова, което направи. Никой. Не бих причинил това нито на децата, нито на теб. Запомни го. Можеш да подадеш молба за развод, като изтъкнеш причина като пълна несъвместимост, непреодолими различия или каквото пожелаеш. Няма да се съпротивлявам, не искам да стигаме до съд. Просто ще се споразумеем, без въобще да замесваме тази история. Сега трябва да тръгвам, защото закъснявам.

* * *

След като той излезе, в стаята стана тихо. Къщата изглеждаше прекалено голяма и приличаше на безбрежно езеро. Тя плуваше в него, останала без сили, а ръцете и краката й я предаваха. Сякаш бе затворена в клетка или в заседнал асансьор, в който и последните глътки въздух свършваха. „Какво да правя?“ — отчаяно се питаше тя. Нямаше близък човек, когото да помоли за съвет. Джим вече го нямаше, баба й бе твърде стара и болна, а Франсин още не се бе съвзела от смъртта на съпруга си.

Гордостта й не й позволяваше да се обърне към Мойра, макар да й беше близка приятелка. Не можеше просто да й каже: „О, здравей, Мойра, искам да ти кажа нещо. Джералд поиска развод“.

„Трябва да изляза на въздух. Ще седна в двора. Или ще полегна на шезлонга. Имам чувството, че току-що се събудих от кошмар. Всичко това не се е случило в действителност. Ще отворя вратата на кухнята, за да погледна вътре. Съборената маса ми напомня за падналия окаян кон, който видях веднъж. Краката на горкото животно стърчаха по същия начин във въздуха. Значи всичко това не е било лош сън. Ще полежа на шезлонга и ще се любувам на спокойното синьо небе. Дивите гъски се отправят на юг. Дали да не взема децата и да избягам някъде?“

Нетърпимата жега я накара да се прибере в къщата. Трябваше да разчисти кухнята. И тази сутрин, като всяка друга, имаше доста домакинска работа. Шетането внезапно й се стори маловажно, но необходимо занимание. На масата лежаха синя запалка и пакет цигари. Тя ги запрати с всички сили в коша и се зарече от дъното на душата си, че никога повече няма да запали цигара.

— Никога, никога, помогни ми — повтаряше тя.

Хиацинт легна на дивана в хола. По радиостанцията за класическа музика излъчваха концерт за пиано. Не успя да се сети за името на творбата, въпреки че я беше чувала и преди. Джим харесваше тази мелодия. Една вечер я бе пуснал два пъти на диск, а Джералд се бе престорил, че също я харесва. Джералд се беше престорил…

* * *

Късно следобед телефонът иззвъня.

— Здравей, мила, как си? — попита я Франсин.

— Добре съм. А ти?

— О, пътуването ми се отрази много добре. Знаеш, че не исках да тръгвам, но братята ти настояваха, че Джим би желал да продължа напред след всичките изплакани сълзи. Затова се съгласих. Говорихме си много за баща ви, разказвахме си весели случки с него и дори успях да се засмея. Не мислех, че някога пак ще мога да го правя. Само да видиш новия дом на Пол! Трябва да ги посетите другото лято с Джералд и децата. Имат най-великолепната гледка…

— Франсин, нали ми разказа за това, когато ми се обади миналата седмица.

— Добре, няма да се опитвам да те заблуждавам и ще говоря по същество. Джери току-що ми се обади.

— Така ли? И е успял да набере номера ти сам?

— Естествено. Той познава числата, а и Джералд му е показвал как да използва телефона. Обади се, за да ми каже, че нещо не е наред. Чул те е да плачеш.

— Но аз бях затворила вратата на стаята си.

— Въпреки това те е чул.

Хиацинт изпита ужас при мисълта, че малкото й момченце е било много изплашено, за да постъпи така, но и достатъчно пораснало, за да се уплаши толкова.

— Джералд иска развод — отговори тя с треперещ глас.

— Какво? Какво? — ахна Франсин.

— Иска развод.

— Защо? Кога?

— Моля те, не ме питай. Случи се тази сутрин и сега не ми се говори. Трябва да се стегна и да приготвя нещо за вечеря. Моля те.

— Хиацинт, идвам при теб. Господи, това е лудост! Веднага тръгвам.

Точно сега Хай не можеше да понесе посещението на Франсин.

— Не, мамо, моля те. Ще се справя. Не е нужно да идваш. Моля те, недей!

Може би за първи път от детството си насам тя наричаше Франсин „мамо“. Майка й обаче вече бе затворила телефона.

* * *

Смрачаваше се. Изпълнена с мрачни предчувствия и тревога, Франсин шофираше с висока скорост. Когато пристигна, вече бе капнала от умора. Не биваше да се отпуска, защото искаше да прецени ситуацията много внимателно. Тя обходи с поглед уютната библиотека и лавиците, отрупани с книги, които Хиацинт събираше от дете. Огледа изящните библиотечни стълби, високите сини лампи от датски порцелан и всички стилни мебели, купени със заплатата на Джералд.

Той вече нямаше нужда от Хиацинт. Чудесно се справяше и без нея. Толкова просто беше. Безупречен както винаги, Джералд седеше в коженото кресло. В този момент му липсваше само едно легнало в краката му голямо куче — английски сетер или стара английска овчарка, както и сребърен поднос с чаши и превъзходно шотландско уиски до него, за да изглежда като на снимка от лъскаво модно списание.

— Не се ядосвай, Хиацинт. Не съм дошла тук, за да ти се меся. Знаеш, че никога не съм го правила, откакто се омъжи. Но когато Джери ми се обади, не можех просто да седя и да гледам отстрани. Та ти си ми дъщеря — оправдаваше се Франсин.

Хиацинт приличаше на бежанец във военна зона. Беше твърде изтощена, за да продума каквото и да било. Очите й изглеждаха големи и тъжни, а лицето — пребледняло и посърнало.

— Знам, че чудесно можеш да се грижиш и сама за себе си. Нямам намерение да те третирам като малко дете и ако искаш да си тръгна, веднага ще го направя.

Джералд и Хиацинт мълчаха. Може би вече си бяха казали всичко. Сигурно присъствието на външен човек щеше да премахне напрежението. Франсин се обърна към Джералд, като едва сдържаше яда си:

— Казваш, че в изблик на гняв е обърнала кухненската маса. Това ли е всичко? Същевременно целият квартал говори за връзката ти с детегледачката. Как според теб би трябвало да реагира една жена в такъв момент?

— Не е само това. Всичко започна много преди това, както се опитах да ти обясня. Хиацинт е потисната и изнервена от известно време. Самата тя си го признава.

— Или както сам тактично се изрази, станала е неконтролируема. Ако това е истина, в което се съмнявам, защото с малки изключения Хиацинт винаги е била много кротък и сдържан човек, нима това е причина, за да се разведеш с нея? Да я изоставиш?

— Не мисля да я изоставям. Остави ме да довърша — отвърна Джералд.

— Не ме занасяй, Джералд. Проблемът е много сериозен.

— Не те занасям — отговори той спокойно и хладно.

Франсин трябваше да запази самообладание, но гневът й се надигаше неудържимо.

— Знаеш ли, сигурно отношенията ви са започнали да се влошават не от скоро, както сам каза. Вече подозирам сериозно, че това не е била първата ти изневяра. Така че ти си бил този, който е довел нещата до това положение — започна тя.

— Не става въпрос за глупавата ми забежка, заради която вече искрено се извиних.

— И аз приех извинението. Това момиче наистина не означаваше нищо за Джералд, Франсин. Ние все още си принадлежим — проговори Хиацинт с едва доловим глас.

„Как пък не! — помисли си Франсин. — О, милото ми дете, никой никога не принадлежи на другиго, освен на самия себе си.“

— Проблемът не е в това — настояваше Джералд.

— Аз пък съм на обратното мнение. Сигурна съм, че ти е омръзнало да си с една и съща жена. Не си издържал на изкушението. Изневярата ти е разстроила Хиацинт и всичко се е развило лавинообразно — не отстъпваше от своето тя.

— Боя се, че опростяваш нещата прекалено много.

— Тогава не говори с недомлъвки. Между другото, какво мисли съдружникът ти за това?

— Ние работим заедно, но това не означава, че може да се меси в личния ми живот.

Франсин прие укора, но смени тактиката.

— Джералд, семейството ни те прие като роден син. Защо не помислиш над това, преди да предприемеш такава крайна стъпка?

— Имаш предвид паричната помощ? Беше като дар от Бога. Винаги съм ви бил благодарен и исках да върна парите на Джим, но той не ми позволи. Възнамерявам сега да ги дам на Хиацинт.

Думите му предизвикаха бурна реакция от страна на Хиацинт.

— Не ти дадох аз парите! — извика тя. — Баща ми ти ги даде! Не искам нищо от теб. Не и по този начин. Искаш да ми дадеш тези пари, за да си чист пред съвестта си. Няма да стане. Оказа се права, Франсин! Беше напълно права. — Хиацинт скочи и избяга от стаята.

— Виж какво й причини, Джералд.

— С Хиацинт е невъзможно да се говори. Подхожда прекалено емоционално към всичко — поклати той глава. — В днешно време хората се развеждат, без да правят трагедия от това. Просто решават да се разделят.

— Е, дъщеря ми не е от тези хора. Тя се омъжи за теб, защото те обичаше от цялата си душа. За нея ти не беше някакво моментно увлечение.

— Нещата не са толкова прости. Ти не знаеш нищо за съвместния ни живот.

Джералд седеше невъзмутим и непоклатим като скала. След цял час разговори нищо не се бе променило. Франсин забрави решението си да запази спокойствие и даде воля на яростта, която напираше в нея.

— Ако помниш, аз предсказах какъв ще бъде вашият „съвместен живот“, след като те видях няколко пъти. Ти си донжуан. Сменяш жените като носни кърпички. Така и не успя да ме заблудиш. За теб дъщеря ми беше като печалба от лотарията. Моята Хиацинт бе добро момиче, изискана, представителна, скромна и луда по теб. Докато не ти омръзна. Сега пред теб се отваря един напълно нов свят, а съпругата ти те отегчава.

— Както неведнъж съм отбелязвал, Франсин, ти си много умна жена. Този път обаче си далече от реалността. Имаше известна доза истина в думите ти тогава, но нещата не се изчерпват с това. Обаче не смятам да обсъждам с теб точно този въпрос. — Джералд се изправи, сякаш я подканяше да си тръгне. — Уверявам те, че всичко ще се уреди без много шум. Цялата процедура ще бъде безболезнена и ще се договорим извън съда. Аз ще платя разноските и ще я издържам до края на живота й. Справедливо е, нали?

— За каква справедливост ми говориш, копеле такова! Като си помисля, че Джим ти се довери! Сигурно сега се обръща в гроба си. — Франсин размаха юмрук. — Ще мине безболезнено, казваш. Преди да приключим с теб, ще ти причиня много болка, момченце. Сега ще се кача горе, за да се погрижа за дъщеря си. Бъди сигурен, че следващия път ще се видим в съдебната зала.

* * *

— Майка ти заведе децата на училище — осведоми Джералд съпругата си на сутринта, когато тя слезе на долния етаж малко след девет часа.

— Успах се — обясни тя.

— От хапчето е. Трябваше да ти дам. По-добре ли се чувстваш?

— Как можеш да ме питаш такова нещо?

— Седни да закусиш.

— Не съм гладна.

— Трябва да се храниш. Чух стъпките ти на горния етаж и ти опържих филийки. — Той стана и сложи пред нея една чиния. — Още са топли, кафето също е горещо, а портокаловият сок е охладен и прясно изцеден, както го обичаш.

Хиацинт нямаше никакъв апетит, но със сядането на масата хвана вилицата по навик. „Живеем, следвайки постоянно някакви навици. Седим си двамата в кухнята, а всъщност не искаме да сме заедно и въпреки това сме тук, защото така сме правили безброй много сутрини“ — разсъждаваше наум тя.

— Снощи с майка ти си разменихме грозни думи и се чувствам зле заради това — каза Джералд. — Трудно ми е да обсъждам с нея случващото се, без да мога да й кажа цялата истина.

— Не го прави, Джералд. Франсин вече страда достатъчно след смъртта на баща ми. Недей да я затормозяваш и с твоите приказки за умишлен палеж.

— Съгласен съм и ти дадох думата си. Колко пъти трябва да го повторя? Слушай, ако не ме беше грижа за теб…

— Да те е грижа за мен? Не, Джералд, вече не можеш да ме заблудиш. Франсин е била права, когато каза, че не съм за теб, макар че се съмнявам, че съществува жена, която да отговори на изискванията ти — отвърна му тя. Думите й бяха толкова жлъчни, че горчаха в устата й. — Никога нямаше да се омъжиш за мен, ако не се нуждаеше от помощта на баща ми.

„Дали съм подозирала това тогава, в онази уютна зимна нощ, когато двамата играеха шах? Може би съм го знаела, но не съм искала да го повярвам.“

— Срамувам се, че се принизих толкова, че да се държа като ревнива глупачка.

Той не отговори веднага, но тя видя, че думите й го бяха жегнали.

— Никога не съм планирал да се разведем, Хиацинт, повярвай ми. Ако не беше пожарът, щях да те помоля да ми простиш, както всъщност вече направих. Щях да ти предложа да останем заедно. Но сега това е невъзможно, защото се говори, че ще се води разследване за палежа на клиниката. Една от чистачките, която е била на работа в сградата на ъгъла онази нощ, твърди, че е видяла кола, паркирана на улицата в този късен час. Това й се е сторило странно, защото там няма жилищни сгради, а и нито един прозорец не е светел. Можем само да се надяваме, че няма да може да даде подробно описание на колата — каза той тихо.

Дъхът й секна. Вече ясно си представяше как я завличат в някоя болница или затвор, крещяща, безпомощна и истерична. Тя стисна юмруци в скута си.

— За щастие засега не са открили отпечатъци. Надявам се, че огънят и водата са ги унищожили. Както разбираш, ако бъдеш въвлечена в тази история, неизбежно ще пострадам и аз. С репутацията ми ще бъде свършено. А това не е добре за бъдещето на Джери и Ема.

Хай още не можеше да си поеме въздух и затова само седеше и го гледаше. Красивите му ръце с дълги пръсти почиваха на масата. „Някога обичах да ги целувам — припомни си тя. — Веднъж му казах, че бих умряла с него, ако бяхме на «Титаник», и наистина го мислех. Но той никога не ме е обичал. Сега вече ми е ясно. Тогава бях твърде млада и бях на седмото небе от щастие. Бях твърде млада.“

— Ти никога не си ме обичал — продума тя. — Не мога да те виня, защото човек не може да обича насила. Виня те само за това, че се преструваше, че ме обичаш.

— Не всичко бе преструвка — отвърна Джералд в своя защита. — Ако не беше подпалила клиниката, щяхме да живеем заедно до края на дните си.

— Не — каза тя. — Нямаше да стане така. Не бих поддържала отношения, в които обичам само аз. Не бих могла да запазя самоуважението си.

Той явно не очакваше такъв отговор. Отдръпна се, сякаш достойнството му бе накърнено.

— Е, в такъв случай не би трябвало да има проблем. Вече обясних как смятам да уредим развода. Няма да стигаме до съдебната зала. Документите ще бъдат изготвени от адвокатите ни, няма да водим спор за попечителство и няма да си създаваме проблеми. Сделката във Флорида е почти уредена. Възнамерявам да купя там къща, в която можем да се нанесем веднага, така че с децата ще можем да заминем в края на следващата седмица. Юридическите процедури не би трябвало да отнемат повече от няколко месеца. А аз винаги мога да хвана полета дотук, за да подпиша каквото е необходимо.

Главата на Хиацинт гъмжеше от мисли и затова й бяха нужни няколко секунди, за да асимилира чутото.

— Какво каза? Заминаваш във Флорида с децата? — извика тя.

— Да, разбира се. Нали не мислиш, че ще ги оставя тук с теб при възникналите обстоятелства? Мислех, че ти е ясно, че ще искам пълно попечителство над тях — меко отговори Джералд.

Хай усети как нещо в нея се прекърши. Тя започна да пищи. Виковете й приличаха на вледеняващите звуци, които издава банши^[1] или измъчвано животно. Джералд изтича до прозореца и го затръшна. После я разтърси, сграбчи я за ръцете и я плесна по бузите.

— Боже мой, Хай, това не е толкова ужасно. За тяхно добро е. Кълна ти се, че ще можеш да ги виждаш, когато пожелаеш. Те обаче трябва да се махнат оттук. Не можеш ли да го проумееш? — Гласът му звучеше уплашено.

Зъбите на Хиацинт затракаха. Преди никога не й се бе случвало. Никога не бе изпитвала ужасната болка, която сега стегна гърдите й.

— Не можеш… не можеш… да постъпиш така! — изрече тя на пресекулки.

— Легни! — заповяда й Джералд. — Чуй ме. Първо пийни малко бренди. Хайде, няма да те отрови.

Той насила я отведе в хола и я накара да легне на дивана. После й подаде чаша, която тя запрати към камината. Чашата издрънча и се счупи. Джералд отново наля бренди и този път насила го изсипа в гърлото й.

— Искам да лежиш, Хиацинт — каза той. Гласът му не звучеше грубо, а като на лекар, който говори на истеричен пациент.

Тя лежеше, отпусната като парцалена кукла. Сълзи се стичаха по слепоочията й. В главата й подигравателни гласове неспирно повтаряха: „Ще ми отнеме децата. Ще ми отнеме децата. Щяха да я посещават в затвора. Тя щеше да носи раиран костюм. Щяха да са ужасени при вида й. Децата ми. Животът ми. Какво стана с живота ми? О, Джим! О, бабо! О, боже!“.

Когато спря да плаче, Хиацинт отвори очи и извика:

— Защо ми причиняваш това, Джералд? Толкова ли ме мразиш?

— Изобщо не те мразя, Хиацинт. Държа на теб. Не разбираш ли, че го правя заради тях?

Той не спираше да говори, като се опитваше да я успокои. Дълбокият му и нежен глас сякаш я хипнотизираше и принуждаваше да го слуша. Друга част от съзнанието й нашепваше, че всъщност не може да стане заради брендито, което бе изпила.

— Ще се разведем бързо, за да не привличаме внимание. Така ще е най-добре за всички и най-вече за теб, Хай. Не можеш да си позволиш да се разчуе. Ако разберат, че двамата сме имали пререкания, може да започнат да те подозират. Логично е. После не се знае какво може да открие един съобразителен детектив. Случаите на палеж нямат давност. Могат да подновят разследването години след случилото се. Трябва да знаеш, че ако се наложи да се боря за попечителство в съда, ще разкрия истината. Освен това ще е най-добре майка ти никога да не разбира. Тя няма да се предаде. Възхищавам й се, но си е въобразила, че може да се справи с всичко. Ако решиш да й разкажеш, тя ще наеме адвокати и цялата история ще излезе в пресата. Това ще е краят, а аз не искам това да се случва. Все пак един човек загина, Хай! Никога не го забравяй. Не се притеснявай за децата. Във Флорида има много добро частно училище, намерихме и детегледачка, която е мила жена на средна възраст. Няма нужда да се безпокоиш за тях. Сега затвори очи. Аз трябва да изляза, но майка ти скоро ще се прибере.

* * *

Хай още лежеше, когато Франсин се върна и се надвеси над нея. Сега вероятно щяха да последват куп въпроси, на които се очакваше незабавен отговор.

— Закуси ли?

— Не.

— Видях, че Джералд пържи филийки. Каза, че са за теб. Смея да твърдя, че очакваше да се впечатля от загрижеността му.

— Не ги изядох — отвърна Хай.

— Поговорихте ли?

— Да.

— Дори не го удостоих с поглед. Ще се видим в съда.

Въпреки че бе проява на неблагодарност от нейна страна, Хиацинт си пожела Франсин да си тръгне. Очакваше да последва разговор, който щеше да бъде напълно безполезен, защото щеше да се върти само около истината, която трябваше да бъде пазена в тайна.

— Трябва да хапнеш. Кога яде за последно? — попита я Франсин.

— Вчера на обед.

— Стой тук. Ще ти донеса нещо.

Франсин се движеше чевръсто, токчетата й потропваха по пода. От кухнята се дочу тракане на съдове. Хиацинт се усмихна тъжно. Стана й чудно, че успяваше да се усмихне в такъв момент. Може би обичайните шумове на ежедневието, като бръмченето на хладилника или звука при отварянето на фурната, я връщаха към спомена за нормалния живот.

— Донесох чай — каза Франсин и остави подноса на ниската масичка. — Не успях да намеря кафето. Изяж това яйце. Имаш нужда от белтъчини. След като заведох децата на училище, минах да купя кексчета.

— Ти няма ли да хапнеш?

— Аз закусих в пекарницата, от която купих кексчетата. Реших да се забавя малко, за да можете да поговорите с Джералд на спокойствие.

Франсин потропваше нервно с крак по пода, но не каза нищо, докато Хиацинт не изяде закуската. После отнесе подноса и се върна с четка за коса в ръка.

— Трябва да те среша. Обърни се — нареди на Хай и когато тя й се подчини, Франсин я увери: — Ще ти подейства успокояващо. Много си напрегната. Знаеш ли, че имаш красива коса? И не ми казвай както винаги, че е прекалено права.

От приятното усещане, породено от равномерното движение на четката, на Хай отново й се приспа. Веднъж Джералд й бе обяснил, че повечето хора страдат от безсъние, когато са подложени на стрес, но има и такива, които изпитват по-голяма нужда от сън, когато са под напрежение. „Заспивай. Може и да сънуваш. Или никога да не се събудиш.“

— Съпругът ти някога казвал ли ти е, че имаш хубава коса? Говорил ли ти е подобни неща?

— Преди много време.

Франсин остави отговора й без коментар и мълчаливо продължи да я реши. Хай изпита желание да й разкаже всичко и да се освободи от товара на истината за случката, съсипала живота й. Чувстваше се като дете, което се прибира разтревожено у дома, но знае, че там ще намери решението на проблема си. Хиацинт обаче не беше вече дете, а и никога не бе искала да бъде прекалено обгрижвана. Контролираше живота си, докато не стана жертва… Тя неволно въздъхна дълбоко и продължително.

Франсин остави четката и се премести на стола срещу дивана. Веднага след това последва канонадата от въпроси, която Хиацинт очакваше.

— Мога ли да попитам кога и къде започна цялата тази история? Още в Тексас ли или когато се преместихте тук?

Хай сметна за безсмислено да упорства. Отговори на възможно най-много въпроси. „Ако не можеш да отговориш, просто й го кажи“ — каза си тя.

— Ако се върна назад и обмисля внимателно събитията, откривам признаци за това още от времето, когато живеехме в Тексас. С течение на годините проблемите в отношенията ни се задълбочиха. Той флиртуваше. Понякога ми се ядосваше, но никога на децата. Не показваше чувствата си към мен, ако мога да се изразя така. Мислех, че се дължи на преумора от работата.

— Разбирам — отвърна Франсин. Двете вертикални бръчки отново се появиха между веждите й.

— Благодаря ти, че ми спести думите „Казах ти, че ще стане така“ — изплака Хиацинт във внезапен пристъп на обич към майка си.

— Всичко е наред, скъпа. По същата логика можех и да сгреша в преценката си. Честно казано, до вчера бях почти сигурна, че не съм била права.

Над камината стоеше в рамка снимка на Джералд от дипломирането му. Беше позирал с онази лека усмивка, от която на бузата му се образуваше трапчинка. „Не мога да повярвам, че седя тук и водя този разговор“ — помисли си Хай.

— Той ще си плати! — извика Франсин. — Ще наемеш най-добрия адвокат в щата. Ще изпразня банковата му сметка и ще разруша репутацията му.

— Не бива да стигаме до съд, мамо. Не искам парите му.

— Какво каза? Не ставай смешна, Хиацинт. Той ти е длъжник. Така и не върна на баща ти онези пари, които, както много добре си спомням, твърдеше, че взема само назаем.

— Много добре знаеш, че татко нямаше да ги приеме.

— Добре, да оставим това настрани. И бездруго то няма нищо общо с проблема. Но не мога да повярвам, че не искаш да водиш дело!

— Категорична съм. Ще се споразумеем извън съда.

— О, колко си ината и глупава! Винаги си била опърничава, но сега надмина себе си. Това е абсурдно. Просто нямам думи.

Хай знаеше какво си мисли Франсин. Да, според това, което майка й знаеше, решението й наистина изглеждаше абсурдно.

— Добре, Хиацинт. Не крий от мен. Той каза ли ти нещо друго тази сутрин? Нещо, което не би желала да споделиш с мен например?

Дъщеря й сякаш се озова изведнъж пред непробиваема стена. Потърси начин да я прескочи, опипваше с длани непоклатимите й камъни, търсейки скрита пролука в нея.

„Майка ти си въобразява, че може да контролира всичко. Ще наеме адвокати. Не можеш да си позволиш да се разчуе. Случаите на палеж нямат давност. Двадесет години затвор за палеж. Загина един мъж, това е неумишлено убийство.“

— Попитах те нещо, Хиацинт. Имаш ли да ми казваш нещо?

Трябваха й няколко секунди, за да събере сили да посрещне строгия поглед на Франсин и да отговори:

— Само това, че той иска да вземе децата във Флорида за известно време.

— За известно време? Какво говориш? — Викът на Франсин отекна в цялата къща. — Нима ще го оставиш да отведе децата? Не мога да повярвам!

На Хиацинт това й дойде твърде много. Първо я измъчваше Джералд, а сега не можеше да понесе нападки и от друг.

— Много те моля — обърна се тя към майка си. — Казах, че ще е само за известно време. Повече не мога да говоря за това, Франсин. В момента не мога да направя абсолютно нищо, повярвай ми.

— Вярвам, че си загубила разсъдъка си. Какво криеш от мен?

— Нищо. Казвам ти всичко, което мога. О, моля те, остави ме на спокойствие. Искам да остана сама.

— С какво те държи? Той те изнудва! Нямам ли право да разбера като твоя майка? Защо не искаш да споделиш с мен? Аз съм най-близкият ти човек, а ти не можеш да ми се довериш. — Франсин се наклони към Хиацинт и повдигна брадичката й. — Погледни ме. С мен можеш да споделиш всичко, абсолютно всичко. Извънбрачна връзка ли си имала? Отстрани изглежда така. Само за това се сещам. Сигурно си била с друг, и сега Джералд ти отмъщава.

Хиацинт се изправи на дивана и застана лице в лице с майка си.

— Не виждаш ли, че ме измъчваш? — извика тя. — Не, не съм имала връзка. Не, не и пак не. Моля те, върви си и ме остави на мира. Не издържам повече, не мога…

— Ще те заведа на психиатър, Хиацинт. Трябва да стигнем до същината на проблема.

— Никъде няма да ме водиш. Казах ти да ме оставиш на мира.

— Ако ти не отидеш, аз ще доведа някого тук. До края на деня ще намеря специалист.

— Ако доведеш тук психиатър, Франсин, ще избягам от къщата. Искам да ме оставиш. Върви си! Върви си!

Франсин си тръгна. След като майка й затвори входната врата, Хай се приближи до прозореца и я видя как се качва в колата, после слиза от нея и тръгва обратно по пътеката към входната врата, където натисна звънеца. Той звънеше като камбанки, чийто звън сега се разнесе из къщата.

Хай стоеше, облегнала чело на стената. „Не издържам повече, но трябва да продължа да живея. О, остави ме! Искам всички да се махнат, ти и всички останали. Не издържам вече.“

Звънът на камбанките отекваше дълго в къщата. След това утихна.

* * *

„Всичко е навик“ — помисли си тя малко по-късно, също както сутринта, когато седна на масата с Джералд само защото бе свикнала да го прави. Сега отново по навик се захвана с ежедневните домакински задължения, като разтребване, прибиране на децата от училище и приготвяне на вечеря. Имаше чувството, че в нея живеят две отделни личности. Едната беше висока, стройна жена, облечена с карирана памучна пола, застанала в петно от слънчева светлина на покрития със зелен линолеум под, и белеше картоф, а другата я наблюдаваше.

Вече бяха приключили с вечерята, когато Джералд се прибра. Той бе хапнал в града. Попита я за майка й и когато разбра, че Франсин е заминала, изрази надежда, че тя се чувства по-добре.

— Годината беше кошмарна за нея. Тя не заслужава толкова страдание.

Съчувствието му, изразено с такова благоприличие, бе направо нетърпимо. Думите на Джералд отново върнаха Хай към спомена за ехтенето на камбанките сутринта. Спомни си как Франсин подкарва колата надолу по улицата и внезапно изпита съжаление към майка си.

Хиацинт вдигна телефона и набра номера й. Никой не отговори. Тя се притесни да не би нещо да се бе случило с майка й по пътя към дома. Франсин си беше тръгнала доста разстроена. Когато най-накрая тя вдигна слушалката, Хай набързо изстреля:

— Съжалявам за тази сутрин. Добре ли си?

— Въпросът е дали ти си добре.

— Е, преживях и този ден.

— Добре, ами утре, какво ще правиш занапред? Надявам се, че мислиш за бъдещето и ще промениш решението си.

— Не мога да го променя, Франсин.

— Искам да ти кажа, че съм дълбоко наранена. Освен това съм и ядосана, защото не искаш да говориш с мен. Не е моя работа какво си направила в личния си живот. Но каквото и да е то, не заслужаваш това, което Джералд ти причинява.

„Ще ми се наистина да бях имала връзка, както си мисли тя. Името ми ще влезе в новините, а децата ми ще бъдат опозорени, въпреки че някои справедливи хора ще казват, че децата нямат вина“ — рече си Хиацинт.

— Виж какво причинява и на Джери и Ема! Побъркан ли е, или просто е чудовище? Мисля, че и двамата сте полудели. Кога ще ги върне обратно? И как мислиш да подготвиш децата за развода?

— О, моля те, Франсин, не утежнявай още повече нещата.

— След като си тръгнах от вас тази сутрин, отидох да потърся съвет. Искам да ме чуеш. Ако наистина сте решили да се развеждате, трябва да им го кажете много внимателно. В противен случай ще си мислят ужасни неща, като например, че някой от вас двамата ще умре или пък че вината за това е тяхна. Ще започнат да сънуват кошмари или да се държат лошо. Трябва да се консултираш как да им го съобщиш и какви думи да използваш. Това е безобразие от ваша страна! Ще направиш ли поне това?

Вдовицата в черната рокля. Присъда за умишлен палеж. Затвор.

— Да.

— И не му се оставяй, Хиацинт. Покажи му, че не се предаваш.

— Ще се постарая.

— Специалистът, при когото отидох вчера, ми каза, че щом отказваш да споделиш с мен какво става, не трябва да те питам. Затова спирам. Искам само да знаеш, че ще бъда до теб, когато ти потрябвам. Ядосана съм и съм наранена, но ще дойда при теб, когато имаш нужда от мен.

Хиацинт затвори телефона и отиде до задната врата, за да хвърли едно око към двора, където Джералд играеше с децата. С Джери си бяха спретнали боксов мач и си разменяха финтове, юмручни удари и резки нападения. Ема, заинтригувана от играта им, ги наблюдаваше от мястото си в люлката близо до ринга.

Франсин бе посъветвала Хиацинт да се бори. Добра идея, но трудно осъществима. Въпреки това още не трябваше да използват думата „развод“, без значение какво казва Франсин. Ще нарекат пътуването до Флорида „ваканция“. Ще постоят малко там и ще ходят в ново училище, докато мама трябва да помага известно време на клетата си болна баба тук.

„А колко дълго ще трае това известно време? Няма да мисля за това сега“ — реши Хиацинт.

Те не я забелязаха, че стои на вратата и ги наблюдава. Свил малките си юмручета, Джери изглеждаше силен и наперен. Летният загар на кожата му бе започнал да избледнява. Предишният ден Ема бе оповестила с мъдро кимване, че госпожа Дарти — миналогодишната й учителка в детската градина, която се канеше да се пенсионира, тъй като наближаваше шестдесет и пет години — очаква бебе. „Наистина, наистина. Тя ми го каза!“ — настояваше Ема, тръскайки глава, както обикновено правеше, когато държеше на своето.

Хай продължаваше да стои на вратата. През главата й минаваха странни, откъслечни мисли, въпроси, на които не намираше отговор. Дали Джералд щеше да се радва толкова на децата си, ако например Джери приличаше на затлъстялото малко момче на Мойра, което вече тежеше два пъти над нормата? Не беше ли честото възхищение на хората от красотата на децата им причината, поради която Джери и Ема му бяха толкова мили? Щеше ли Джералд да флиртува с други жени, ако… Не искаше да мисли и за това сега.

* * *

В един ранен следобед Арни дойде. Във фоайето бяха наредени кашони с дрехите и книгите на Джералд, готови да бъдат изпратени във Флорида.

— Това е краят — заговори Хиацинт, когато забеляза, че Арни гледа кашоните. — Къщата вече започна да прилича на изоставена.

— Изоставена? Трябва ли да е така? — Той видя стреснатото й изражение и добави: — Изненадах те, нали? Май трябва да държа устата си затворена.

Той носеше ботуши и удобни дрехи за езда, каквито предпочиташе в свободното си време — топла риза с разкопчани горни копчета и шапка с голяма периферия, която наричаше „полукаубойска“. Хай за пореден път си помисли, че Арни изглежда поне с двадесет години по-млад.

— Заповядай вътре — покани го тя.

— Не е добра идея да влизам. Ще умириша къщата на коне.

Прав беше, но това вече нямаше значение.

— Влез — повтори тя и се извини. — В ужасен вид съм. Приготвях нещата на Джери и Ема. Отне ми повече време, отколкото очаквах.

— Сигурно си много разстроена. Чувствам се ужасно заради тази история, Хай. Знам, че не бива да се меся, но майка ти ми се обади точно когато излизах от конюшните и затова дойдох така набързо. Поболяла се е от тревога заради теб. Решила е, че може би аз мога да направя нещо по въпроса. Тя не знае, както и аз, защо децата заминават, а ти оставаш. Странно е.

В очите му винаги се четеше приятелска загриженост, но сега я гледаше умолително и с много топлина, сякаш съзнаваше, че не може да намери точните думи и искаше да компенсира това.

— Арни, ти си най-милият човек, когото познавам. Знам, че искаш да помогнеш и да направиш каквото е по силите ти, но това е невъзможно — каза му тя.

— Не можете ли да се помирите? Опитайте се да закрепите брака си, а не да захвърляте всичко.

Тя нямаше какво да отвърне, затова само вдигна безпомощно ръце.

— Можеш да си искрена с мен, Хай. Джералд ми каза, че е заради Санди. Винаги съм го подозирал. Но очаквах от него да прояви по-добър вкус. Та той вече приключи с нея. Тя не е нищо повече от боклук, уличница и голяма… да не казвам какво. След десет години ще прилича на лоена топка.

— Нещата са по-сложни.

Чувстваше се уморена и с ужас се запита колко пъти още щеше й се наложи да отклонява такива въпроси и да измисля правдоподобни обяснения. Първа, разбира се, щеше да попита Мойра. Въпреки че ценеше добрината и отзивчивостта на приятелката си, щеше да се наложи да отбягва дори нейните въпроси. След Мойра щяха да последват много други, освен ако истината, която не можеше да признае, не бъдеше разкрита…

— Не си заслужава да се разделяте заради тази глупава изневяра, Хай. Честно да ти кажа, не мога да ви разбера и двамата. Джералд обича живота си, работата си, децата си…

— Но не и мен — прекъсна го Хиацинт.

— Напротив, Хай, обича те. Радва се безкрайно много на картините ти, постоянно разправя как ще се прочуеш и те хвали колко добра майка си.

— Не знаеш цялата история, Арни.

— Знам, че е голяма бъркотия. Майка ти каза, че Джералд й се обадил и тя му затворила телефона. Всеки се сърди на другия. Всеки се притеснява. Джералд се тревожи за теб…

— Уверявам те, че Джералд изобщо не се тревожи за мен — прекъсна го отново тя.

— Е, тогава не знам — сви той рамене. — Не искам да вземам нечия страна. И двамата ми допаднахте от първия миг, в който ви видях, и все още ви харесвам. Джералд е добър съдружник и го уважавам. Планираме да направим големи неща във Флорида. Но ми се искаше и ти да дойдеш с нас. Защо, по дяволите, не се стегнеш и не тръгнеш с нас? Дай още един шанс на брака ви.

— Кога точно заминавате? — запита тя, пренебрегвайки въпроса му. — С Джералд не си говорим много напоследък.

— По-следващата седмица. Хай, ужасно е, че децата трябва да заминат без теб. Намирам цялата история за странна. Нищо не разбирам.

Хиацинт захлупи лице в дланите си и Арни не каза и дума, докато тя не се съвзе. Стори й се, че поне за момента е изплакала всичките си сълзи.

— Какъвто и да е проблемът — поде той, — не може да продължава вечно. И двамата ще промените мнението си. Междувременно с теб ще поддържаме връзка. Ще пътувам постоянно. Трябва да продам земята, на която бе застроена сградата. Струва цяло състояние. Имам работа и в Ню Йорк, така че ще идвам насам и ще те виждам доста често. Ще ти разказвам за децата. Там ще ги водя в конюшните и ще ги уча да яздят. Постоянно им обещавам и сега ще имам възможност да го направя. Те са страхотни, умни деца.

Нямаше повече какво да си кажат. Двамата се изгледаха за момент. После Арни заговори бързо:

— Не трябва да идваш до летището, Хай. Целуни ги просто за довиждане на входната врата и се скрий вътре, преди да са те видели, че плачеш.

— Знам. Ти със същия полет ли ще пътуваш, Арни?

Той кимна и се изправи.

— Ами аз ще тръгвам. Ще ти дам телефонните си номера. Можеш да ми се обаждаш по всяко време, всеки ден, ако искаш, и аз ще те държа в течение. Не трябва да се притесняваш. Знаеш, че Джералд обича децата.

— Ще ми се вече да е утре. Разбираш ли?

— Естествено. Не проумявам цялата история, но знам какво имаш предвид. Искаш всичко вече да се свърши. Е, няма да чакаш дълго. Остават само няколко дни, а те ще минат бързо.

Дните се изнизаха милостиво бързо. Последния ден Хиацинт се усмихна и целуна децата си. Те бяха твърде развълнувани от предстоящия полет, за да обръщат внимание на други неща.

— Ще се видим скоро — каза им тя, когато Ема и Джери тръгнаха към микробуса.

В края на пътеката Хиацинт се обърна към къщата. Поспря се, за да прочете за сетен път изрезката, която Джералд бе пъхнал в ръката й. „Подновяват разследването на мистериозен случай на палеж, случил се преди четири години.“