Първото нещо, което Хиацинт направи, след като затвори вратите към стаите на Джери и Ема, за да не поглежда в тях, бе да почисти къщата. Леглото, което допреди няколко седмици делеше с Джералд, се нуждаеше от пълно освежаване. Налагаше се да обърне тежкия матрак и щеше да го направи, дори това да й костваше счупен гръбнак. Трябваше да даде на химическо чистене безупречно чистата покривка на леглото и да смени възглавниците. Трябваше да почисти основно гардероба му, защото, макар да беше вече празен, тя още долавяше аромата на одеколона му. От Джералд не трябваше да остава и следа нито в гаража, където бе оставил един стар скъсан чадър, нито в килера, където бе забравил новия си дъждобран. Тя се движеше нагоре-надолу из къщата, влачейки след себе си прахосмукачка, кофа с парцали за чистене, препарати за почистване на мебели, на месинг и на всичко останало, за което можа да се сети.

Движеше се трескаво, главата й гъмжеше от безброй объркани мисли: „Как ще живея по този начин? Тук, в гробището на Гроув Стрийт, е погребан човек, който загина заради това, което направих. Децата му ще растат без баща, а моите — без майка. Как да си ги върна? Как?“.

Телефонът иззвъня. „О, дано не е отново Мойра! Тактично стои настрана, защото знае, че не искам да се виждам с никого. Въпреки това не мога да продължавам да й казвам, че децата не са на училище, защото Джералд ги е завел на кратка почивка. Тя не ми вярва. Обяснението не звучи правдоподобно, но само това мога да измисля.“

Обаждаше се Франсин, за трети път този ден. Звучеше притеснено.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойда при теб, Хиацинт? — попита тя с тъжен глас.

— Няма нужда да пропътуваш триста и двадесет километра за нищо. Благодаря ти все пак.

— Не се дръж толкова студено с мен. Ако мислех, че ще ми натежи да шофирам толкова дълго, нямаше да ти го предложа. Не бива да забравяш, че се тревожа за теб.

Хиацинт се боеше да не последват още настоятелни въпроси и въздъхна.

— Чух въздишката ти — рече Франсин.

— Не си мисли, че не искам да дойдеш. Истината е, че в този момент нямам нужда от никого. Желая да остана сама, за да събера мислите си, макар да се съмнявам, че ще стигна до нещо смислено.

— Какво прави днес?

— Почистих къщата. Изхвърлих разни неща, като например снимката от сватбеното ни тържество.

Сега и Франсин въздъхна.

— Грижи се за себе си, Хиацинт. Обещай, че ще ми се обадиш, ако имаш нужда от нещо.

„Майчина загриженост — помисли си Хиацинт и пак се сети, че Франсин можеше да й напомни «Казах ти, че така ще стане!», но не го направи. Само да я бях послушала! Тогава обаче нямаше да ги има Джери и Ема. Той ми взе децата!“

— Ще полудея. Трябва да се преборя с гнева — каза тя на глас.

Хай не излезе от къщата няколко дни. Навън есента бе обагрила всичко в топли цветове. Първите пожълтели листа на клена и потрепващите листа на червения дъб сякаш искряха на фона на синьото и безоблачно следобедно небе. Уинслоу Хоумър^[1] би нарисувал такова небе. Самата тя не беше хващала четка и дори не бе влизала в ателието от няколко седмици.

Хиацинт скочи импулсивно, грабна един пуловер и излезе от къщата. Имаше време да стигне до книжарницата, преди да затворят, и да купи две книги, които да изпрати на децата. Джери обичаше да чете на Ема — чувстваше се горд и пораснал. Представи си ги седнали на пода или на най-долното стъпало на стълбището на някоя къща, далече от нея. Арни й беше казал, че детската им стая във Флорида е с изглед към плавателен канал, а самата къща е чудесна.

По пътя към книжарницата Хиацинт трябваше да мине покрай клиниката. Прозорците напомняха ослепени очи, не бе останал и помен от предишния блясък и благосъстояние. Всичко бе безвъзвратно загубено, също като първата й любов. Минаваща наблизо жена се поспря до Хиацинт, загледа се в останките и промърмори:

— Ужасна история. Казват, че е подпалена умишлено. Чудя се дали изобщо някога ще открият виновника.

— И аз това се питам.

Хай не искаше да продължава този разговор и се запъти към книжарницата. Разрушената сграда породи в съзнанието й живата представа за мъж, пропадащ в пламъците. Сякаш чу ужасения му писък, усети агонията му. През тялото й премина леденостудена тръпка.

„Дори да прекарам остатъка от живота си в затвора, това няма да го върне. Този инцидент послужи на Джералд като извинение да ме напусне. Отдавна е искал да се разделим, може би без дори да го осъзнава. Сега вече е свободен. Каква хубава двойка бяхме, или поне така си мислех. Човек можеше да ни завиди, като ни види, независимо дали бяхме на пълна с гости маса или в двора с децата. Колко измамно може да е всичко на пръв поглед!“

Потънала в мрачни мисли, Хиацинт влезе в книжарницата, купи книжка с приказки за Джери и книжка с картинки на животни за Ема. Повечето илюстрации бяха на коне, което щеше да подготви момиченцето за обещаното от Арни посещение в конюшните във Флорида.

Книжарят бе дружелюбен и приказлив. Сподели, че и той купува книжки на внуците си, защото това е най-ценният подарък за едно дете. Човекът се изразяваше добре и Хай си помисли, че няма да се учуди, ако се окаже, че по професия е учител. Въпреки дружелюбното му бъбрене, той изглеждаше нервен, защото, както й обясни, бе „нов в занаята“. Хай се трогна при вида на измачканата риза и износената му вратовръзка. Зачуди се какво го е накарало да започне работа тук на тази възраст и защо още е неуверен в себе си. Безуспешно се опита да си представи живота му, а вероятно и той не можеше да си представи нейния.

Книжарницата бе далече от дома й, но Хиацинт вървеше бавно. Нямаше причина да бърза. Там не я чакаше никой. Оставаха няколко дни до есенното равноденствие, започваше да се стъмва рано и някои прозорци вече светеха. Там, където щорите не бяха спуснати, тя видя хора в кухнята или наредена за вечеря маса и столове около нея.

Хай стигна до началото на пътеката пред дома й. В къщата не светеше нито един прозорец. Връхлетя я странното чувство на празнота и емоционална притъпеност. През последните седмици вътрешно се беше разкъсвала от противоречиви чувства. Тогава бе имала усещането, че всеки момент ще избухне.

Изведнъж се оказа, че няма какво да прави. След основното почистване къщата изглеждаше стерилна и всяка вещ стоеше точно на мястото си. Блестящият от чистота хладилник бе почти празен. Тя знаеше, че жените, които живеят сами, често развиват лоши хранителни навици, но въпреки това намираше за излишно да готви. Тя взе круша и ябълка, седна на дивана и тъкмо реши да чете вестник, когато телефонът звънна. В слушалката се разнесе възторженият глас на Джери:

— Мамо, имаме си кученце! Татко ни заведе на едно място, на което имаше много кученца, и ние си избрахме едно. После му купихме две чинийки — едната за вода, другата…

— Дай аз да се обадя! — Ема го прекъсна с вик. — Искам аз да разкажа на мама. Знаеш ли каква порода е? Таньол.

— Шпаньол, глупачке. Породата му е Кинг Чарлз шпаньол, затова го кръстихме Чарли.

— Не съм глупачка! Мамо, той е на кафяви и бели петна. Опашката му е почти изцяло кафява. Обожавам го!

Сърцето на Хиацинт щеше да се пръсне от вълнение. Допреди малко в душата й цареше студена пустота, но сега преливаше от нежност и топлина.

— Ще ти изпратя негова снимка — не спираше да говори Джери. — Чичо Арни ми купи фотоапарат…

— Той е и мой.

— Ти не знаеш как да го използваш.

— Аз ще покажа на Ема как да го използва, Джери — долетя гласът на Арни. — Подарих го и на двама ви. Когато приключите, искам за малко да поговоря с майка ви.

Хай искаше да ги задържи на телефона. Можеше да ги слуша цяла нощ. Имаше куп въпроси към тях. Едва бяха отговорили на един, а тя вече питаше друго.

Да, училището им бе хубаво и имаше червен покрив. Джери си бе намерил приятел, всъщност двама приятели, близнаци. Казваха се Джеф и Лари и бяха съвсем, ама съвсем еднакви. Ема вчера бе ходила на плуване. Не е ли било прекалено студено? Не, тя не беше плувала в океана, а в един басейн с топла вода. Мама не знаеше ли, че и във Флорида има басейни?

— Има и палми — допълни Джери. — У дома нямаме палми. Кога ще дойдеш при нас, мамо?

— Скоро — отвърна Хиацинт, но веднага се поправи: — Ще се опитам да дойда скоро. Мога ли сега да поговоря с чичо ви Арни?

— Знам какво ще ме попиташ — изпревари я Арни. — Всичко е наред. Повярвай ми. Ако не беше така, щях да ти кажа.

— В момента можеш ли да говориш?

— Да, Джералд е на работа. Взех си свободен следобед и минах оттук да му оставя едни документи. Всичко е наред.

— Кажи ми само липсвам ли им?

— Питат кога ще дойдеш. Разбираш ли? Но иначе са доволни и се забавляват.

— Мислех си за Деня на благодарността. Дали мога да дойда тогава и да се срещна с тях в хотела, в който ще отседна? Не искам да идвам до онази къща.

— Разбирам те. Ще видя какво мога да уредя. Винаги съм ти казвал, че не искам да вземам ничия страна и нещата трябва да останат така, но в същото време те подкрепям, ако това не е някакво абсурдно противоречие.

— Бог да те благослови, Арни.

След този разговор тя си поплака, после се съвзе и отново хвана вестника. В него не намери нищо интересно, макар да обичаше да преглежда вестниците. После, както правеше често, отиде в ателието си и застана пред творбите си, съзерцавайки ги мълчаливо. Последната й картина бе от миналата година, когато нарисува Франсин и Ема, седнали на пейка в градината пред храст будлея. Импресионистите винаги изобразяваха такива сцени по много красив начин, но Хиацинт не беше толкова наивна, за да си мисли, че може да се мери с тях. Въпреки това, докато критично оглеждаше картината, тя осъзнаваше, че я бе нарисувала добре. Дори много добре. Но при възникналите обстоятелства никой не можеше да очаква да получи вдъхновение или енергия, за да твори. О, тя щеше да се върне към изкуството! Трябваше да го направи. Но нямаше да стане днес.

Хиацинт слезе отново на долния етаж, пусна диск с тиха музика за пиано и легна на дивана в кабинета. Осъзнаваше, че прекарва прекалено много време на този диван. Подремваше, будеше се, бореше се със страховете си и се мъчеше да намери изход от ситуацията.

Захладня. Скоро щеше да се наложи да запали камината. От самата мисъл за наближаващата дълга и мрачна зима й ставаше дори още по-студено. Тя стана и отиде до килера, където бе скътала един стар шал на баба й, останал при последното й посещение. Хай не харесваше убития му кафяв цвят, но баба й го обичаше, а и шалът топлеше не само заради материята, а и защото бе изплетен от баба й. Хай го уви около раменете си и пак легна. След малко мислите й се понесоха в ритъма на успокояващото ноктюрно. Баба й бе направила много пуловери, палта и малки роклички за Ема.

Изведнъж Хай се сети, че така и не се върна да купи рокличката, която хареса в Париж. Беше толкова красива с розите по предната част и розовите обувчици, които й подхождаха чудесно! Още си спомняше и най-малката подробност. С малко повече търпение можеше да ушие за Ема същата рокля.

Знаеше как да го направи, защото като малка бе ушила много дрехи на куклите си. С шевна машина можеше да успее за един ден. Тя обаче не разполагаше с такава и освен това френската рокля бе ръчна изработка. Ако трябваше да бъде точна, или както някои хора казваха, „придирчива“, разликата винаги можеше да се види. Венчелистчетата и листенцата по обсипаната с цветя дреха трябваше да бъдат изрязани с най-малките ножички и да се пришият с най-фини, почти незабележими бодове към бялата ленена основа. Роклята трябваше да е малко произведение на изкуството.

Хай работеше по няколко часа на ден, докато очите й не се изморяваха, и успя да ушие дрехата за една седмица. С известна изненада осъзна, че подобно на рисуването, тази дейност бе обсебила цялото й внимание.

Тя реши сама да занесе рокличката във Флорида, дори може би още за Деня на благодарността. Арни бе обещал да й помогне да организира посещението. Джералд трудно щеше да му се противопостави. Франсин също се беше затъжила за децата, така че сигурно щяха да отидат заедно. Джери и Ема обичаха баба си. И ако тя обещаеше да не задава постоянно въпроси и да не сипе укори, Хиацинт щеше да се радва да пътуват заедно. Окуражена от този първи лъч надежда от толкова дълго време насам, Хай грабна роклята и отиде в местния универсален магазин, за да потърси подходящи обувки към нея.

Витрината на магазина на компанията „Р. Дж. Милър“ гледаше към площада. Местните хора още го помнеха като мястото, от което бяха купували бебешки дрешки на децата си и абитуриентските и булчинските си рокли. Хиацинт редовно пазаруваше от магазина и сега се запъти директно към щанда за обувки, където откри, както и очакваше, че няма розови обувки, които да подхождат на роклята. Продавачката познаваше Хиацинт и Ема и отбеляза, че белите обувки ще отиват повече от черните лачени.

— Роклята е толкова хубава! Би ли ми казала откъде я купи?

— Аз я уших. Сетих се за една рокля, която видях във Франция.

— Сама ли я уши? Сигурно доста си се потрудила. Много бих искала да я покажа на госпожа Рейнолдс в отдела за рокли. Имаш ли нещо против?

— Съвсем не.

След тишината у дома дори няколко минути разговор с някой, който не я познаваше толкова добре, че да й задава въпроси, бяха добре дошли.

„Кевин ми каза, че Джери не е бил на училище. О, значи е във Флорида с баща си? Мислят ли да построят отново клиника на старото място?“ Или пък тактичното отношение на Мойра: „Няма да те притеснявам, Хай. Когато си готова да говориш, ми се обади и кажи как бих могла да ти помогна“.

— Наистина е изключителна — рече госпожа Рейнолдс. — Бих желала да я покажа на една клиентка. Тя е в офиса и чака господин Милър. Ще я повикам тук, ако можете да ни отделите малко време.

„Имам цялото време на света“ — каза си наум Хиацинт.

Клиентката — Сали Дод, бе интелигентна млада жена, облечена в черно. Тя също се впечатли от роклята.

— Не просто е във френски стил, а има онова специално френско излъчване. И определено е много елегантна. — Тя отстъпи назад и заразглежда роклята. — Интересна е. Според мен жена на всяка възраст може да я носи. Мислили ли сте да ушиете същата, но в голям размер?

— Всъщност не.

— А бихте ли размислили, ако поискам да ушиете такава рокля за мен?

— Ами… не знам — удиви се Хай. — Не съм професионална шивачка. Искам да кажа… не знам. Шиенето дори не ми е хоби.

— Тази рокля наистина ме впечатли. Заминавам на круиз и много ми се иска дотогава да я имам — не спираше да настоява младата жена.

Хай вече беше не само много учудена, но и неимоверно поласкана. Предложението й се струваше доста необичайно и това я накара да реагира импулсивно. Защо да не приеме? Какво да прави през дългите и самотни вечери?

— Добре — съгласи се тя. — Въпреки че не възнамерявам шиенето да се превърне в мое хоби или професия.

— Ще ви платя много висока цена. Моят размер е почти като вашия. И на ръст сме еднакви.

Хиацинт погледна старата си пола, ушита от хубав туид.

— И аз нося осми размер — отбеляза тя.

— Добре. Наистина съм развълнувана. Ще запишете ли координатите, госпожо Рейнолдс? Извинете ме, но виждам, че господин Милър идва и не искам да го карам да ме чака.

— Господин Милър е четвъртото поколение в семейството — обясни й госпожа Рейнолдс, макар Хиацинт да не я бе питала. — Той работеше в магазина в Оксфийлд, но го повишиха и сега управлява всичките шест магазина — продължи тя, като очевидно се наслаждаваше на това малко разнообразие в монотонния си ден. — Много умен младеж, а и има късмет. Напук на настъпващите промени, „Р. Дж. Милър“ процъфтява.

Когато излезе на улицата, Хиацинт се почувства глупаво. Без да се замисли сериозно, се бе съгласила да направи нещо, което щеше да откаже, ако бе обмислила внимателно предложението. Не трябваше да се прави на шивачка на рокли.

Сега, след като вече обеща, не й оставаше друго, освен да се върне в магазина и да купи още от материалите, които използва за роклята на Ема. Тя тръгна да се разхожда бавно по площада. Поне за известно време спокойствието на стария град й подейства успокояващо. Не можеше да се каже, че тук времето бе спряло, а по-скоро, че бе забавило ход. Градът пазеше своето минало. Паметникът в чест на Гражданската война се издигаше в центъра на парка още от времето, когато около него се бяха простирали пасбища с пасящи крави. В търговския център на града членовете на Червения кръст се срещаха в стара дървена къща, която имаше в двора запазен кладенец. Дори изсъхналите и шумолящи под краката й листа създаваха уют и Хиацинт се ужасяваше, че трябва да се прибере в дома си. Мисълта да завърти ключа и да влезе в къщата, където щеше да е сама в потискащата тишина, й се струваше отблъскваща.

Вероятно трябваше отново да се върне в книжарницата и да си потърси някоя нова книга за четене. Можеше да се отбие и в музикалния магазин, за да си купи нещо. А можеше да направи и двете. Тя се обърна да прекоси отново площада. Сети се за онези моменти, в които бе критикувала хората, прекарващи времето си в безцелно шляене по магазините и главната улица, взирайки се във витрините или харчейки пари за ненужни вещи. Сега вече разбираше, че много от тях просто се опитваха да избягат от нещо.

Точно когато излизаше от магазина с две книги и материалите за шиене в ръце, един мъж, който се беше запътил в нейна посока, се спря.

— Вие не бяхте ли преди малко на щанда за рокли в магазина на Милър? — попита я той.

— Да.

— Мярнах ви, когато влизах, и после ми казаха за роклята, която ще шиете за Сали Дод. Хрумна ми мисълта, че тази история е много оригинална: шиете рокля за друга наша клиентка.

— Малко съжалих, че приех предложението. Страхувам се, че нещата може да не се получат както трябва.

— Сали е решила да поеме риска, така че на ваше място не бих се притеснявал.

Двамата стояха на тесния тротоар и пречеха на хората да минават. Хай възнамеряваше да си тръгне, но мъжът сякаш се поколеба. Запознаха се, той се представи като Уил и я попита в каква посока е.

— Ще мина през площада. Отивам си у дома.

— Аз също. Имате ли нещо против да повървя с вас?

— Не, не, разбира се. На ъгъла завивам наляво и после минавам от другата страна.

— Аз също. Отседнал съм за няколко дни у приятели на Саут Стрийт, преди да продължа към следващата спирка от командировката ми.

Тя забеляза очилата му с рогови рамки и слънчевата усмивка. Той имаше приятно, загоряло от слънцето лице.

— Обичам да отсядам в този град. Старите сгради са съхранили духа му. Преди да построят магазина на Милър, дядо ми е имал тук двуетажен галантериен магазин през 1910 година. Тогава този парк е бил три пъти по-голям от сега. Казват, че преди много време е бил общинско пасбище. Опа! — възкликна той, когато хартиената торбичка от книжарницата, която Хиацинт носеше, се скъса и двете книги паднаха на земята. Уил ги вдигна.

— Стивън Спендър^[2]. „Постоянно мисля за онези, които са били наистина велики.“ Чували ли сте това?

— Да. „Имената на онези, които приживе са се борили за живота…“ Как беше по-нататък? „Които са носили в сърцата си…“

— „… истинския огън. Родени от слънцето, те са пропътували краткото разстояние до него, оставяйки във въздуха отпечатъка на своята слава.“

— Да не сте учител по английски език?

— Не. Защо питате?

— Защото не познавам много мъже, които рецитират поезия.

— Ако докато учех магистратура по европейска литература, някой ми бе казал, че някога ще работя в семейния бизнес, нямаше да му повярвам. Би трябвало да съжалявам и дори малко да ме е срам, че съм напуснал университета, но колкото и да е странно, аз не се чувствам така. Бизнесът ми харесва. Мисля, че съм късметлия, че получих този шанс. А вие обичате ли да пазарувате при нас?

— Да. Не купувам много неща, но обикновено там намирам това, което търся.

— Радвам се да го чуя. Надявам се да не сметнете въпроса ми за нагъл, защото, да си призная, част от работата ми е да поддържам контакт с клиентите, когато ми се удаде такава възможност.

В думите му се долавяше смесица от искреност и самоирония. На Хиацинт това й допадна. От друга страна, както Джералд обичаше да казва, тя харесваше всички.

Джералд! Само името му бе достатъчно да отрови атмосферата и да помрачи настроението й. На всичко отгоре сега се налагаше да минат покрай обгорените останки от клиниката.

— Мога ли да попитам с какво друго се занимавате, освен с търговия? — обърна се към нея той.

— Не се занимавам с търговия. Аз съм художничка. Преди работех в един музей, където реставрирах произведения на изкуството.

— Какви картини рисувате? Разкажете ми за тях. Ценя изкуството, макар че не съм познавач. Всеки път щом отида в Ню Йорк, прекарвам по няколко часа в музея в опити да науча нещо набързо.

— Имам още много да уча за изкуството. Просто рисувам това, което ми хареса.

Тя се стараеше да не поглежда към развалините. Усещаше погледа на Уил върху себе си. При други обстоятелства щеше да почувства онази приятна тръпка, която изпълненият с възхищение мъжки поглед предизвиква у една жена.

— Доста време има до вечеря, а аз бих хапнал един сандвич — обърна се към нея Уил, когато приближиха едно заведение за бързо хранене на ъгъла. — Какво ще кажеш? Ще ми направиш ли компания?

— Да. Току-що се сетих, че не съм обядвала.

Заведението беше мръсно. От сандвичите капеше майонеза, а в чинийките на кафените чаши имаше разлято кафе. Уил се усмихна и взе салфетки от съседната маса, с които избърса чинийките.

— Има само една сервитьорка и тя едва успява да вземе поръчките.

На негово място Джералд щеше да се намръщи и да направи забележка на жената. „Ще успея ли някога да го изхвърля от живота си? — почуди се Хай. — Глупав въпрос! Той е баща на децата ми и държи съдбата ми в ръцете си. Може да ме съсипе за нула време.“

Тя поизправи рамене. Уил й разказваше за баща си, който не бил в цветущо здраве и трябвало да понамали темпото, но понеже бил работохолик, никой не можел да го удържи…

Хиацинт си наложи да го слуша по-внимателно. От седмици не беше разговаряла с някой, който да не й задава въпроси, да не я съжалява или да очаква от нея някакво обяснение. Затова възнамеряваше да се наслади на този разговор. Трябваше да оцени събеседника си и да се държи подобаващо. Въпреки това тя се боеше да не се стигне до усложнения. Погледът му се бе спрял върху ръката й, където не се виждаше халка. Имаше голяма вероятност да поиска да се видят отново. Тази идея й се стори странна, защото тя изглеждаше наистина ужасно. Нямаше начин да изглежда другояче, след като не се хранеше, не спеше и не спортуваше.

Той тактично премина от темата за магазините „Р. Дж. Милър“ към друга, която мислеше, че ще й бъде по-интересна. Попита кое е за предпочитане да се разгледа — музеите във Франция или цялото ренесансово изкуство във Флоренция. Поинтересува се дали нейните творби са реалистични или абстрактни.

Засегнаха и темата за филмите. Оказа се, че мненията им относно комедиите и драмите напълно съвпадат, а и двамата единодушно осъждаха насилието във филмите. Продължиха да разговарят и след като излязоха от закусвалнята и тръгнаха към къщата на Хиацинт. Там спряха. В този момент уличните лампи светнаха. Уил погледна часовника си и възкликна:

— Нямах представа, че е станало толкова късно! Моите приятели сигурно вече ме очакват. О, виж каква идеална двойка!

„Идеалната двойка“ бяха малки рижи кученца, които се разхождаха на отсрещната страна на улицата, вързани на каишка.

— Шпаньоли Кинг Чарлз — добави той. — Моето куче е от същата порода.

„Децата ми имат такъв шпаньол във Флорида“ — помисли си Хиацинт. Познатият пристъп на страх отново стегна сърцето й.

— Прекарах много приятно — рече Уил. — Ще ми дадеш ли телефонния си номер? Ще ти услужа с молив.

Хай го написа, двамата си стиснаха ръце и тя се качи по стълбите. Знаеше, че той я гледа. Помисли си, че някоя млада жена ще извади голям късмет с Уил. Хиацинт отвори входната врата.

* * *

— Не, Арни — заяви Хиацинт, — наистина не мога. Не искам никога повече да чувам гласа му.

Хиацинт и Арни се чуваха доста често по телефона и това правеше впечатление на Франсин.

„Арни е уникален — не спираше да повтаря тя. — Досега не съм познавала мъж, в това число и баща ти, който би отделил толкова много време и усилия, за да помага на някой, изпаднал в трудна ситуация. Той със сигурност е влюбен в теб, Хиацинт. Не намирам друго обяснение.“

Хай намираше предположението й за абсурдно. Арни просто се държеше изключително любезно. Добър, мил и търпелив, той беше като чичото в семейството, макар че бе млад за чичо.

— Сигурен съм, че Джералд ще се съгласи, Хай — убеждаваше я Арни. — Той ти каза, че ще можеш да посещаваш децата.

— Но може и да ми откаже. Възможно е да реши, че е твърде рано, а това няма да го понеса.

— Не един път съм ти казвал, че се намирам между чука и наковалнята. Но какво пък! Според мен на теб ти е по-тежко, така че ти имаш повече нужда от помощта ми. Ще му кажа, че е длъжен да ти остави децата за Деня на благодарността.

— Толкова много искам да дойда! Бихме могли да вечеряме в хотела, в който ще отседна. Много хора празнуват по този начин, макар че ние досега винаги сме посрещали празника у дома. Направи каквото е необходимо. До болка копнея да видя децата си.

— Успокой се, Хай, моля те. Прекалено се вълнуваш. Ще говоря с Джералд и ще ти се обадя отново утре.

— Благодаря ти, Арни. Затова те обичам. Франсин вече също те обича. Тя иска да дойде с мен и макар това да не е необходимо, мисля, че идеята не е лоша. Децата много се забавляват с нея.

— Добре, ще се забавлявате. Аз имам роднини в Ню Йорк. Много са възрастни, но са ме поканили за Деня на благодарността. Затова за празниците няма да съм тук, когато вие пристигнете. Ами до скоро, Хай, и не се тревожи.

* * *

Арни спази обещанието си и уреди всичко. Той се споразумя с Джералд, резервира самолетните билети и стаите в хотела с най-хубав изглед към океана, уреди вечерята за Деня на благодарността с включена в менюто пуйка с шоколад, която щяха да хапнат в уединено сепаре извън залата за хранене.

— Ще се чувствате като у дома — уведоми я той, — макар Флорида да не е точно място по вкуса ти.

Когато разбра за всичко, което е направил Арни, Франсин не успя да намери друга дума, с която да го опише, освен „ангел“. Двете с Хиацинт купиха много подаръци. Хай бе изпекла любимите на децата бисквити с два различни вкуса. Беше им взела още книги, един шах за начинаещи за Джери, кукла-бебе за Ема, която вече предпочиташе да играе с кукли, и дрешки и за двамата. Носеше и роклята, която бе ушила за дъщеричката си.

— Ако не поглеждаш през прозореца, ще си помислиш, че е Коледа, а не Денят на благодарността — отбеляза Франсин. — Макар че времето не подхожда на нито един от двата празника.

Под тях се простираше море от пъстри цветове: синьо-зелена вода, алени плажни чадъри, зелени палми и блестящ бял пясък. На кортовете вдясно хора играеха тенис, а отляво се намираше яхтеното пристанище, от което се виждаше малка част от великолепна, лъскава яхта. Имаше нещо празнично в цялата гледка.

— Мисля, че ще се разплача от щастие — рече Хиацинт.

Франсин не отговори. Днес тя все още не бе подхващала темата за проблемите на Хай. Дъщеря й знаеше, че Франсин няма да го направи, защото бе твърде деликатен човек, за да развали този специален ден.

— Хайде да слезем долу във фоайето и да ги изчакаме там, Хиацинт. Вече е и половина, а те може да подранят.

— Надявам се, че детегледачката ще ги доведе. — Хай се ужасяваше от мисълта, че може да види Джералд, дори от разстояние.

— Не се притеснявай. Като ме види, веднага ще си тръгне — успокои я майка й.

Фоайето гъмжеше от гости на хотела, постоянният поток от хора потвърди впечатлението, че тук кипи от живот. Франсин се зачете в едно списание, а Хиацинт се заоглежда наоколо. Тук долу, сред хората, сякаш Флорида й ставаше близка, и въпреки че Хай не искаше да се поддаде на това чувство, тя не можеше да го пропъди. Двойка хубави младоженци бяха пристигнали в хотела, за да прекарат медения си месец. Седналите в ъгъла възрастни мъж и жена се смееха на някаква шега. Един мъж носеше малко пълничко детенце, а жена му — бебе. Хиацинт седеше и се опитваше да не ги забелязва, докато радостта й от предстоящата среща не помръкна.

Франсин погледна бързо часовника си и отново зачете списанието. Хай също погледна часовника си, но не каза нищо. Измина час и половина.

— Празник е — отбеляза Франсин. — Движението е натоварено.

— Арни каза, че не е толкова далече.

— Няма значение.

Все пак Франсин се притесни. Тя потропваше нервно с крак по мраморния под. „Вече всичко може да ме изкара от равновесие“ — помисли си Хиацинт с раздразнение.

— Може би трябва да се обадим — предложи Франсин. — Дай ми телефонния номер, аз ще се обадя.

Докато майка й отиваше към телефона, Хиацинт я наблюдаваше. Всичко във Франсин изглеждаше идеално — прическата, стойката, черният ленен костюм с бяло жабо, златната гривна на ръката й. Двама мъже се обърнаха след нея, за да я огледат. Бяха по-млади от нея, но въпреки това тя привлече вниманието им.

„Жалко, че майка ти е толкова красива“, бе казал Джералд. Тогава той изрече толкова ужасни неща. А Франсин бе усетила от самото начало, че той ще разбие сърцето на Хай. Но макар че бе интелигентна жена, майка й понякога говореше пълни глупости. Когато Хиацинт й показа роклята за Ема, тя заяви, че обича Америка, но въпреки това мечтае да е французойка. „Е, предполагам, че и аз понякога говоря глупости. Ето я, връща се. Не изглежда доволна“ — отбеляза наум Хай.

— Никой не отговаря. Нищо не разбирам. Сигурна ли си, че си записала точно часа?

— Франсин, от момента, в който Арни ми го каза преди няколко седмици, мисля само за това.

— В такъв случай не ни остава нищо друго, освен да чакаме.

Двете седяха мълчаливо. След известно време хората започнаха да влизат в залата за хранене, която се намираше в другия край на фоайето. Беше дошло време за вечерята. Двете жени си разменяха тревожни погледи.

— Дали не са претърпели инцидент?

— Не, щяха да ни се обадят.

Франсин се изправи рязко и бързо нареди:

— Отиваме до къщата им. Ще повикам такси.

Хиацинт мълчаливо гледаше минимаркетите и пътните табели, покрай които минаваха. Тя понечи да върти пръстена на ръката си, но после се сети, че вече не носи годежния пръстен и брачната халка, и стисна ръце между коленете си. Опита се да не мисли за преобърнати велосипеди, топки, които уцелват очите на децата, или за удавяне. Сигурно се беше случило нещо. Не можеше Джералд да е забравил, че тя и майка й ще идват.

— Пристигнахме — съобщи шофьорът, когато се приближиха до един каменен зид. — Може ли пак да ми кажете номера?

Франсин му го каза. Те съобщиха имената си на мъжа в охранителната кабина до оградата и той ги пусна да влязат. Движеха се по извита алея, която минаваше покрай идеално поддържани морави, тенискортове и огромни къщи в бяло или розово. Наоколо имаше грамадни дървета и ярки цветя. На алеите пред домовете бяха паркирани лъскави коли. Всичко наоколо изглеждаше нереално, почти като филмов декор.

— Почакайте ни тук, моля — нареди Франсин на шофьора, когато таксито спря пред голяма розова къща. — Ела, Хиацинт.

Майка й поемаше нещата в свои ръце, след като се бе въздържала да го прави дори преди Хиацинт да се омъжи и да напусне родния дом. Хай кротко се остави да я водят и последва майка си по трите стъпала до масивната двойна входна врата.

Франсин натисна звънеца и една жена им отвори. Очевидно бяха прекъснали работата й, защото в ръцете си държеше шише с препарат за почистване на прозорци, а на лицето й се изписа изненада. Без да губи време с неуместни обяснения, Франсин заговори бързо:

— Дойдохме за Джери и Ема. Това е майка им, аз съм тяхната баба, а те къде са?

— Ами заминаха на почивка. Тази сутрин тръгнаха с баща си и детегледачката.

— Заминали са? Къде? Да не би да им се е случило нещо?

— Не, госпожо, заминаха за един от онези острови, мисля, че се казваха Бахами. Все забравям името. Заръчаха ми да се грижа за къщата и кучето.

Хиацинт стисна перилата от ковано желязо. Едва стоеше на краката си. „Остави Франсин да се оправя“ — каза си тя.

— Но ние имахме уговорка! Децата трябваше да дойдат при нас в хотела и да прекараме заедно Деня на благодарността. Изминали сме цялото това разстояние за нищо. Това е нечувано!

— Съжалявам, госпожо, нямам вина за това — рече жената с отбранителен тон, а изразът на изненада върху лицето бе заменен от любопитство, примесено с антипатия, сякаш искаше да каже: Значи това е майката, която никой не е виждал. Сигурно й има нещо.

— Нормално беше Джералд поне да ни предупреди — настояваше Франсин.

— О, той се опита, госпожо. Чух го да казва тази сутрин, когато отиваше към телефона, че ще ви позвъни у дома, но вие не отговорихте.

— Сигурно защото вече сме пътували към летището — отвърна й Франсин. — Тук е ужасна жега. Досега пътувахме, а дъщеря ми не се чувства добре. Може ли поне да влезем и да пийнем вода?

— Нямам право да пускам никого вътре.

— Нямате право също да оставите някой да умре на прага. Влизай, Хиацинт.

Жената задържа вратата отворена, за да влязат, и Франсин каза високомерно:

— Благодаря ви много. Ще поседим няколко минути, а вие, ако обичате, ни донесете вода. Няма нужда да се притеснявате, че ще откраднем нещо.

„На нея й е ясно, че няма да го направим“ — помисли си Хиацинт. Прислужницата вече беше забелязала диаманта, който Франсин носеше.

През прозорците на стаята, в която седяха, подухваше морски бриз. Френски прозорци водеха към терасата. Под едно огромно дърво, което много приличаше на бенгалски фикус, имаше голям кръгъл пясъчник, а по тревата бяха разхвърляни играчки. В другия край на стаята се намираше трапезарията, боядисана в бледожълто, също като в дома им в Тексас. Над масата висеше кристален полилей. Под извитото стълбище се виждаше количка за кукли и розово колело с три гуми. „Ема трябва да е пораснала с поне четири сантиметра“ — помисли си Хай. Всеки момент щеше да й прилошее, но не трябваше да го допуска, не и тук.

Прислужницата бе донесла вода върху сребърен поднос и сега стоеше пред тях, чудейки се как да постъпи. Хай усещаше сетивата си толкова изострени, че долавяше лекото шумолене на пердетата и дори трепването на клепачи не можеше да й убегне. Трите жени стояха в напрегнато мълчание.

— Имаше ли определена причина, поради която е трябвало да заминат така набързо? — запита Франсин.

— Ами дамата, която ги покани, се казва Чери. Може би я знаете, Чери от телевизията? Онази с дългата червена коса? Онази, която пее с „Руб-а-Дуб“?

— Името ми е познато — отвърна Франсин.

— Тя е приятелка на доктора. Понякога идва тук, когато не е в Калифорния. Идва в тази къща, искам да кажа — жената стана словоохотлива. Все по-зле прикритото й любопитство се примеси с гордост от възможността да разкрие тази информация. — Мен ако питате, докторът й е правил някаква операция на лицето. Тя не е единствената му известна пациентка. Бих могла да назова още, макар че не работя в кабинета му, но когато сервирам на гостите, дочувам разни неща.

„Това не се случва наистина, аз сънувам — повтаряше си Хиацинт. — Тази къща. Джералд младши. Ще го кръстим Джери. Веселите му очи. Ема, малкото пъргаво копие на Франсин. Рокличката с рози в кутията, останала в хотела. Този помпозен, натруфен с пискюли стол в ъгъла. Морският бриз по лицето ми. Всичко е само сън.“

Франсин попита кога се очаква да се върнат децата.

— Късно вечерта в неделя. Навреме за училището в понеделник.

Тя се поинтересува дали децата са щастливи.

— О, да, госпожо, да! Баща им ги обожава. Детегледачката се грижи добре за тях. Тя се казва госпожа О’Мали. Но те я наричат Нани. Тя вече има женени внуци. Трябва да видите колко играчки има на горния етаж, сигурно и в магазина няма толкова много. Другият доктор, когото наричат чичо Арни, всеки път идва натоварен като Дядо Коледа. Води ги на езда. Баща им купи пони на Джери, а миналата седмица купи едно и за Ема, която вече е достатъчно голяма. На тези деца нищо не им липсва. Имат всичко. Цяло чудо е, че не са разглезени.

„Жената на онази среща на групата бе казала, че момченцето й се влюбило в къщата на баща си край езерото. Такива неща се случват постоянно“ — припомни си Хай.

— Искате ли да видите стаите им, госпожо?

Въпросът бе зададен към Франсин, но Хиацинт поклати глава.

— Да — бързо отвърна Франсин.

— Аз обаче искам да си тръгнем веднага — рече Хиацинт. „Не искам да видя леглата, в които Джери спи сладко, а Ема лежи потънала в куп плюшени играчки и кукли“ — протестираше тя наум.

Франсин я изгледа притеснено и стана рязко. Хиацинт също се изправи с мисълта, че сигурно има ужасен вид.

— За кого да предам, когато се върнат? Как се казвате?

— Просто им кажете, че майката и бабата на децата са били тук и че очакваме обяснение. Благодаря ви много. Приятен ден.

— Обяснение — повтори отново Франсин, когато се качиха в таксито. — Не вярваш, че ще получим такова, нали? Добре ли си? Нали няма да припаднеш?

— Нима това ще промени нещо? Не, просто не съм на себе си.

Вече се бе стъмнило. През прозореца на колата се виждаха супермаркети, магазини за мебели, пицария, коли на старо, отново магазин. Всички те се появяваха и изчезваха като на кинолента под пулсиращите светлини. И двете мълчаха, докато пътуваха към хотела.

— Никога в живота си не съм изпитвала такава ярост — започна първа Франсин. — Скърцам със зъби от яд. Какво да правим сега?

— Предполагам, че ще хванем обратния полет.

— Просто ще си тръгнем, след като сме били тук само шест часа?

— Нямам никакво желание да се тъпча с пуешко утре вечер, а ти?

— Не. О, за бога, Хиацинт, защо просто не споделиш с мен? Чувствам се като слепец, скитащ из чужда държава, без да знае езика. Вече започва да ми писва. Днешният ден съкрати живота ми с десет години.

— Не съм те молила да идваш с мен. Ти пожела.

— Добре, добре. Няма да се караме. Ще поръчам храна в стаята. Нека хапнем заедно и обсъдим ситуацията.

„Невероятно е, че въпреки изтощението си изпитвам глад — разсъждаваше наум Хиацинт. — Предполагам, че тялото иска да живее, дори съзнанието да не го е грижа за това. Въпреки всичко аз искам да продължа. По-точно бих искала, ако знаех как.“ Тя отмести празната чиния настрани и погледна към нощното небе, където звездите на малки групички се носеха в море от сребристосиви пухкави облаци. „Търнър^[3] би ги нарисувал“ — помисли си тя, като си припомни неговите залези в бледа пастелна мъгла и изпарения. Имаше толкова красота, колорит и живот под това безбрежно, загадъчно небе и само хората разваляха всичко.

— Ти винаги ходеше при баба си, когато имаше нужда от съвет — стресна я гласът на Франсин. — Защо не поискаш от мен съвет сега, когато имаш нужда? Знаеш ли как ме караш да се чувствам?

— Моля те, не се разстройвай. Няма да искам съвет от никого. Ако имах нужда от помощ, щях да се обърна първо към теб.

— Не мога да го проумея, Хиацинт. Нямах намерение да повдигам този въпрос по време на празниците, защото исках просто да се порадваме на Джери и Ема. Но тъй като тази възможност ни беше отнета, имам право да кажа какво мисля.

— Кажи го. Няма да споря с теб, ще те изслушам.

— Съвсем съм объркана. Признавам, че потърсих втори професионален съвет и ми казаха същото. Дъщеря ми е зряла жена и щом има нещо, което не желае да сподели, не трябва да настоявам.

— Добър съвет.

— Не е. Все едно да ти кажат, че дъщеря ти е зрял човек, защото е на шестдесет, осемдесет или двадесет години, така че щом поиска, има право да се нагълта с отрова или да скочи от някой мост. Не трябва да й задаваш въпроси, нито да я спираш.

— Нямам намерение да правя такива неща, честна дума.

— Понякога имам чувството, че го мислиш наистина и единственото нещо, което те спира, са децата ти.

Хиацинт не отговори. Развълнувана, Франсин се изправи тромаво и започна да прибира чиниите припряно.

— Това си е чисто изнудване. Не се иска много акъл, за да го разбереш или да ти стане ясно, че е свързано със секс.

— И преди си го казвала. Убедена си, че става въпрос за изневяра. Мислиш, че съм имала извънбрачна връзка и той е разбрал.

— Е, какво като е станало? Случва се. Това няма да ти попречи да се бориш в съда. Мили боже, та той самият си призна за изневярата! Защо не искаш да наемеш добър адвокат? Посочи ми една разумна причина.

— Казах ти, че не искам да се води дело и не съм променила решението си.

Франсин крачеше от единия до другия край на стаята. „Жал ми е за нея — мислеше си Хиацинт, — дори повече, отколкото за децата. Точно в този момент те най-вероятно се забавляват и не се тревожат за нищо.“

— От какво толкова те е страх? Да не си блъснала човек с колата и да си избягала? Да не са те хванали да крадеш от някой магазин? Каквото и да е, трябва да го споделиш с адвокат. Това им е работата. Ако ми позволиш, ще ти намеря добър адвокат. Баща ти имаше много приятели и познати.

Франсин нанесе финалния удар. Джералд бе предсказал много точно до какво щеше да доведе намесата на майка й. Всичко щеше да излезе наяве и тя можеше да разчита само на възможно най-леката присъда. Петнадесет години вместо двадесет? Щяха да я пускат от време на време за добро поведение.

— Оценявам усилията ти, Франсин, но вече си имам адвокат. В момента изготвя документите по развода, които ще подпиша.

— Документите! Дано да не подпишеш смъртната си присъда! Днес видя колко можеш да вярваш на Джералд. Той е зъл. Зъл! Докато може да си позволи охолен живот без излишни задължения, ще му е все тая, дори да живееш на улицата.

— Грешиш. Джералд ми изпраща чекове всяка седмица, и то за големи суми. Но аз му ги връщам — засмя се презрително Хиацинт.

— Какво правиш? — извика Франсин побесняла. — Не вярвам на ушите си! Мислех те за по-умна. Една нормална жена би взела всичко, което може от него, и дори би опитала да измъкне повече, като се вземе предвид това, което той ти причини. Омразата й би била безгранична.

— Моята е такава — отвърна с тих глас Хиацинт. — Заради нея не искам парите му. Не искам нищо от него. Не искам дори да докосвам хартията, до която се е допрял, докато е подписвал чека. Искам да забравя, че съм го познавала.

— Трудно е, защото имате деца.

— Моля те, нека не се ядосваме взаимно. Денят вече ни поднесе достатъчно неприятности.

Двете седяха и се гледаха тъжно, докато Хай не наруши мълчанието:

— Чудя се защо ни причини това днес. Дали не изпитва някакво садистично удоволствие?

— Знаеш ли, не вярвам да се е замислил особено. Обадил се е по телефона, но ние вече сме били излезли и с това всичко е приключило. Бил е твърде въодушевен от предстоящото гостуване в дома на Чери, за да мисли за друго. Просто се е държал като Джералд, истинския Джералд. Хайде да опаковаме подаръците отново и да ги отнесем у дома. Утрото е по-мъдро от вечерта.

* * *

Когато се прибра у дома, Хиацинт срещна Мойра на паркинга на супермаркета. Тя разтоварваше количката с продукти в колата си. Хиацинт се прибираше вкъщи само с една торба в ръката.

— Човек си мисли, че никой повече няма да помисли за ядене след тъпченето по празниците — започна Мойра, — но ето ме отново тук.

Присъщо за нея, приятелката й се опитваше да завърже непринуден разговор, сякаш двете се виждаха почти всеки ден, както правеха, преди Хиацинт да се омъжи.

— Значи се видя с Джери и Ема? Те как се чувстват във Флорида?

— О, добре са, Мойра. Ходят в много добро училище и промяната им се отразява добре. Прекарахме чудесно, майка ми дойде с мен, времето беше хубаво, направо рай…

„Аз лъжа! А защо не? С това не я наранявам, а и за мен е по-лесно“ — каза си Хай.

— Виждам, че не си успяла да хванеш тен.

— Не, не можах за толкова кратко време. А и бездруго не обичам да се пека на слънце.

— Искаш ли да те откарам до дома?

— Благодаря, но ще ти откажа. Имам нужда да се поразтъпча. Не искам да напълнея. — Тя млъкна, засрамена от думите си. Не можеше да повярва, че каза такава глупост пред Мойра, която още на двадесет и осем години имаше поне десетина килограма наднормено тегло! „Проблемът ми е, че не мисля какво говоря. Объркана съм. Няма смисъл да се преструвам, не я заблудих нито за миг. Кажи нещо, за да оправиш нещата! Поне се опитай!“ — упрекна се Хиацинт и рече: — Мойра, причината, поради която не се виждахме, беше, че изпаднах в ужасно състояние и не ставах за компания. Затова се съгласих Джералд да вземе децата с него, когато се премести. По-добре е за тях, докато се стегна и нещата улегнат. Само временно е, нали разбираш? Трябваше да ти се обадя и да ти обясня. Ти си толкова добра приятелка.

— Не мисли повече за това, Хай. Просто се погрижи за себе си. Имала си доста неприятности, но трябва да ти кажа, че никой не би се досетил, защото изглеждаш чудесно.

— Благодаря ти. Старая се. Трябва да се подготвя отсега за Коледа, защото вече наближава. Децата ще си дойдат.

Това поне беше истина, защото Арни бе организирал всичко за Коледа.

„Джералд ме помоли да ти се обадя, след като си му затворила телефона. Наистина е притеснен. Не е имал намерение да се получи така. Когато е оставил съобщението на телефонния ти секретар онази сутрин, въобще не е подозирал, че сте тръгнали толкова рано. Истината ти казвам, Хай. Предложих му да се реваншира за Коледа. Затова децата ще пътуват на двадесет и трети декември, а аз ще ги придружа. Джералд, разбира се, знае, че не искаш той да идва. Така че сложи още едни прибори и за мен“ — беше казал той.

— Но това е страхотно! — ентусиазирано отвърна Мойра. — Трябва да се съберем всички заедно с децата. Да се позабавляваме.

Тя й заръча още веднъж да се грижи за себе си и потегли с колата. „Едва ли някой друг щеше да ме пусне да се отърва толкова лесно — помисли си Хиацинт. — Колкото и вярна приятелка да ми е, и тя ще се вслушва в клюките следващия път, когато присъства на среща на Родителско-учителската асоциация или на мач на Малката лига.“ Където и да се съберяха жени, които обсъждаха случващото се в квартала, щяха да се изказват предположения за странната история между Хиацинт и Джералд. Мойра щеше да положи всички усилия да ги спре, но нямаше да успее.

„Е, хората са такива“ — мислеше си Хай, влизайки у дома. Тя чу телефона да звъни, което се случваше рядко по това време на деня. Очакваше да е Франсин, която се обаждаше всяка сутрин. Този път обаче не беше тя, а Уил Милър.

— Обадих се преди Деня на благодарността. Не оставих съобщение, защото реших, че може да си ме забравила. Както и да е, днес съм в града и бих се радвал, ако приемеш да вечеряме. Какво ще кажеш?

За части от секундата в главата на Хиацинт нахлуха куп хаотични мисли: „Той не знае нищо за мен. Ами ако ни видят? Нямам какво да кажа. Вече не знам как трябва да се държа в компанията на мъж. Твърде уморена съм, за да се притеснявам. Съсипана съм. Всичко е вятър и мъгла. Не искам да ходя“.

— Съгласна съм, много мило от твоя страна — отвърна тя.

— Чудесно. Имаш ли нещо против да вечеряме в шест и половина, защото трябва да се върна рано в Оксфийлд?

— Това по случайност е любимото ми време. Обичам да вечерям рано.

— Ще мина да те взема към шест и петнайсет.

Веднага след като затвори телефона, тя изпита желание да се обади, за да отложи вечерята и да се извини, и щеше да го направи, ако знаеше на кой номер да го потърси. Само че вече бе твърде късно и тя се ядоса на себе си.

От друга страна, реши, че може и да е забавно. Щеше да избегне поредната дълга вечер, в която, след като се умореше от четене, слушане на музика или гледане на телевизия и решена да не се поддава отново на страховете и мъката си, нямаше да има какво друго да прави, освен да си легне и да се надява, че няма да остане дълго будна, заслушана в тишината на къщата.

Когато се качи на горния етаж, тя се погледна в огледалото. Мойра й бе казала, че изглежда чудесно, но не вярваше това да е така. Бе отслабнала и издълженото й лице едва ли изглеждаше по-красиво. Тя се огледа внимателно и хареса вида си. Бузите й не бяха хлътнали, а тъмните сенки под очите й ги правеха да изглеждат дори още по-големи. С дългите си коси приличаше на модел от картините от периода на Ренесанса, не задължително красив, но интересен и дори загадъчен.

— Слез на земята! Ти си една голяма проклета глупачка! — възкликна тя.

Продължаваше да се укорява за това, когато телефонът иззвъня отново. Този път беше Франсин. Както обикновено, не разговаряха дълго. Двете бяха сключили тайно съглашение да не обсъждат въпроса, който зееше помежду им като пропаст. Франсин се обаждаше, водена от майчина загриженост, и искаше да знае плановете на Хай за деня.

— Ако искаш вярвай, но днес ме поканиха на вечеря — съобщи й Хай и след това разказа на майка си за Уил Милър.

— Хиацинт, не бива да го правиш. Само това ти липсва: Джералд да разбере, че продължаваш да се срещаш с други мъже. Не ти ли стига, че вече те изнудва за подобно нещо?

Срещаш се с други мъже. Хиацинт усети хладна тръпка. Де да беше това, с което Джералд я държеше в ръцете си!

— Права си — съгласи се тя, — макар че не е нищо сериозно. Казах ти, че е единствено заради роклята, която уших за Ема.

— Няма значение. Не трябва да те виждат където и да било с друг мъж, докато разводът не приключи и не вземеш документите. И ако искаш някога въобще да си вземеш…

„Децата, искаше да каже тя“ — помисли си Хиацинт, като пропусна думите покрай ушите си и си обеща това да е за първи и последен път.

— Не знам къде е отседнал, така че не мога да отложа срещата.

— Тогава отидете на някое място, където не ви познават. Внимавай!

* * *

Хиацинт не можеше и да бъде по-внимателна. Ресторантът, в който избраха да вечерят, представляваше преустроена селскостопанска постройка на половин час път с кола от града. Беше предпочитано място за топлите сезони и уикендите, но сега, в средата на седмицата, в проливния декемврийски дъжд, ресторантът бе почти празен. В голямата зала имаше само три или четири двойки, настанени на голямо разстояние една от друга. В камината гореше огън, хората разговаряха тихо.

— Много е уютно — отбеляза Хиацинт.

— Предположих, че ще ти хареса. Реших, че това е твоят тип място.

— Но ти не ме познаваш — отвърна му тя.

— Имам силно развито шесто чувство.

— Понякога може да те подведе.

— Много си права.

Притесненията на Хиацинт, че не знае как да се държи в компанията на мъж, когото познава отскоро, се оправдаха. Омъжените жени, с изключение на тези, които водят активен социален живот, общуват само със съпругите на други жени и основно със собствения си съпруг. На Хиацинт не й се налагаше да контактува с други мъже. Тя не общуваше много и с Арни, а с него се отнасяше като към мил и отзивчив братовчед.

Уил свали очилата си и каза:

— В действителност имам нужда от тях само при четене, но когато съм на работа, постоянно ги нося, за да не ги загубя. Много ме бива да губя вещи — ключове за колата, ръкавици, всичко.

Тя се усмихна с разбиране. Той имаше високи скули и изпъкнало чело. Очите му бяха дълбоко разположени, весели и тъжни едновременно.

— Е, разкажи ми за Стивън Спендър — започна той. — Всички негови произведения ли си чела?

— Да, четох книгата в самолета до Флорида. През цялото време си мислех колко бих се радвала да го познавам.

— Да, човек изпитва такива чувства, когато прочете или види нещо невероятно. Аз много бих желал да се срещна със скулптора, направил статуята на Линкълн в мемориала. Разбирам какво имаш предвид. Харесва ли ти във Флорида?

— Престоят ми там беше съвсем кратък и затова не мога да изкажа мнение.

Той я чакаше да продължи. Тя осъзна неловкостта на настъпилото мълчание. Напомняше на един от онези моменти, когато по време на някое приятелско събиране хората, разговаряли оживено около масата, изведнъж замлъкнат. Най-вероятно той сега мислено съжаляваше, че не я е преценил правилно. В кафенето не се бе държала сковано, както сега. Той дори не подозираше колко е смутена и колко виновна се чувстваше, че се преструваше.

— Какво има? — попита я той нежно. — На лицето ти се изписаха толкова различни емоции. Ако не искаш да се меся, просто ми кажи.

— Притеснявам се — каза тя, вземайки бързо решение. — В момента съм в процес на развод, и то неприятен, както предполагам е при всички.

— Стори ми се странно, че живееш сама в тази огромна къща.

— Преди не бях сама.

Какво щеше да му отговори, ако я попиташе дали има деца? Той обаче се въздържа и тя изпита благодарност, че не й се наложи да повтаря неубедителното обяснение за отсъствието им, което даде на Мойра.

— И как прекарваш времето си, докато чакаш най-лошото да приключи?

— Художничка съм, както ти казах, макар напоследък да съм поизоставила рисуването.

— Разбираемо е. У дома ли работиш?

— Да, имам подходящо помещение за тази цел, със северно изложение и всичко останало.

— Ще ми го покажеш ли някой път?

— Разбира се, макар че може и да останеш разочарован.

Това прозвуча така, сякаш си просеше сама комплименти. Днес просто не намираше правилните думи.

Той не каза нищо по този повод, а я попита за роклята, която шиеше за Сали Дод.

— Да си призная, едва съм я започнала. Ще ми се да не се бях захващала.

— Но ти й обеща — отвърна той със сериозен тон — и тя ще чака.

— Знам. Ще я ушия.

— Нали помниш, че трябва да е готова преди пътешествието?

— Да, да. Ще я ушия — повтори тя.

Уил я гледаше изпитателно. Очите му приличаха на опали, а когато светлината на свещите проблясваше в тях, в чистия им сив цвят се виждаха зелени петънца. Сякаш нищо не убягваше от погледа му и можеше да види преструвките, увъртанията и фалша. Хай реши да не се среща повече с него, и то не само заради причините, които Франсин бе изтъкнала. Имаше и друга причина, която не можеше да определи.

— Къде се научи да шиеш? — попита я той.

Доволна от смяната на темата, тя бързо отговори:

— Баба ме научи. Няма вече такива жени като нея. Родена е през 1910 година и е олицетворение на перфектната домакиня. Превръщаше всичко в изкуство — от готвенето до плетенето на одеяла и чистенето на подове.

— Прабаба ми е била такава. Аз никога не съм я познавал, разбира се, нито пък другите ми прабаби. Но тя е била различна. Работила е рамо до рамо със съпруга си в първия магазин на Р. Дж. Милър. В Оксфийлд имаме една стара снимка на този магазин, направена през 1897 година. Двамата стоят на входа, а на улицата има едно паркирано буги. Улицата представлява широк черен път в центъра на Оксфийлд. Чудя се какво биха казали, ако можеха да видят града сега — изкиска се Уил. — Страхотна двойка са били, или поне така съм чувал. Предполагам, че колкото по-назад се връщаш в родовата си история, толкова по-добродетелни предци откриваш.

Той обясни как се е разраснал бизнесът им и тя слушаше внимателно. Уил разказваше увлекателно. Като дъщеря на химик и съпруга на лекар, Хиацинт не разбираше почти нищо от бизнес и от това как се поемат рискове, от които се печелят или губят пари.

Хиацинт започна да се отпуска. Уил й разказа няколко удивителни истории. Сподели например, че преди време един нов продавач в магазина им не го разпознал и отказал да му покаже някакъв кожен колан, защото според него не било редно, а и коланът бил прекалено скъп за Уил. Хай харесваше добронамереното му чувство за хумор. Освен това бе очарована от скромността му.

Тя направи коментар по повод едно индийско сари, изложено на витрината на магазина им, и разговорът премина към темата за пътешествията до далечни страни. Той беше ходил до Бурма и Тибет. За разлика от мнозина, които биха се перчили и парадирали с това, което са видели там, Уил бе доста лаконичен.

„Той е различен“ — помисли си Хиацинт. Толкова много хора бяха само лъскава обвивка. Той не беше повърхностен. Тя си помисли как понякога, когато купеше нова книга и прочетеше първите й страници, не можеше да се откъсне от нея, докато не я изчетеше цялата.

Минаха с колата покрай витрините на „Р. Дж. Милър“, покрай площада и през улицата, на която се намираше изгорялата клиника на Арни.

— Така се случи, че в онзи ден бях тук и минах по тази улица много рано — отбеляза Уил. — Гледката на тълпящите се хора, линейката и пламъците, които излизаха през изпочупените прозорци, беше ужасяваща. Носи се слух, че сградата е била умишлено подпалена, или поне така подочух.

— Не знаех.

— Сградата е била сравнително нова. Ако ставаше въпрос за стара постройка без аварийни изходи като нашия магазин на площада, наистина има повод за притеснения. Ако зависеше от мен, бих разрушил магазина, за да построя нещо по-обезопасено. Би се изненадала обаче, ако чуеш възраженията срещу тази идея. Много хора предпочитат да запазят старото и познатото. Предполагам, че смятат магазина за старинна сграда, докато други биха я определили като отживелица. Разни хора, разни идеали.

През останалата част от пътуването им до дома й тя нито го слушаше, нито се интересуваше какво казва. Не можеше да забрави и за момент дамоклевия меч, надвиснал над главата й.

На прага Уил я хвана за ръката.

— Знаеш ли, искам пак да те видя — промълви той, — но няма да те насилвам. Надявам се разводът скоро да приключи.

— Аз също — отвърна тя.

— Ще се върна след новогодишните празници. Тогава ще се видим.

Тя го изпроводи с поглед, докато Уил вървеше по алеята и се качи в колата, и също като първия път си помисли, че той ще направи някоя жена много щастлива.

В никакъв случай обаче нямаше да се среща повече с него. „Той сигурно си мисли, че искам да се видим отново и повечето мъже биха си помислили същото, но не е така. Не искам да се занимавам с мъже, никога повече…“ — твърдо реши тя.

* * *

Хиацинт подреди коледната трапеза със същото старание, с което би го направила, ако даваше официална вечеря за дванадесет души. В средата на масата имаше розови и червени карамфили, заобиколени от четири свещи. Цветята бяха допълнение към невероятната сребърна датска купа, подарък от Арни, в която Хиацинт натопи цветята. Подаръкът й беше даден много небрежно, сякаш бе обикновен глинен съд. Хай сипа млякото за децата в чаши за вино. Всички семейни традиции бяха спазени, като се започнеше от порцелановия сервиз и се стигнеше до традиционните ядки и фурми.

Всички бяха облечени празнично и седяха на обичайните си места. Джери и Ема, която носеше роклята с розите, стояха отляво на Хиацинт и отдясно на Франсин. Само съставът на семейството бе променен. Столът, на който седеше някога Джим, сега беше подпрян до стената. А мястото, на което Джералд седеше предишната година начело на масата, сега бе заето от Арни. Макар да не беше член на семейството, той се стараеше да поддържа приятна атмосфера.

Хиацинт също полагаше старание да не се поддава на мрачното и смразяващо чувство за отлитащото време. След броени дни, които й се струваха като часове, всичко щеше да приключи. Правеше се на весела. Малко повече от две седмици успяваше да се преструва. Съзнателно се опитваше да се радва, докато се залъгваше с обичайната суматоха около празниците — купуването на подаръци, готвенето и отварянето на двете детски стаи, които дотогава държеше затворени. Беше завалял сняг и тя дори купи нови шейни, една от които бе за нея. Щяха да отидат с кола до Нодс Хил, запасени със сандвичи и термос с мляко с какао. Щяха… Докато говореше с тях, се боеше да не избухне в сълзи. Досега се удържаше и се молеше на Бог, когато дойдеше време да си тръгват, да не се разридае.

— Във Флорида не вали сняг — информира ги Ема. — Мамо, чу ли ме? Казах, че във Флорида не вали сняг.

— Това всеки го знае — рече Джери.

— И какво от това?

Миналото лято Ема щеше да се разплаче или да се възмути от думите на Джери. Сега се беше научила да му отговаря с презрение. Подготвяше се за детската градина и за реалния живот. Ако човек не виждаше едно дете всеки ден, а през седмици или дори месеци, то всеки път му се струваше различно. Хай пропускаше толкова много неща.

— Как е Чарли? — поинтересува се Хиацинт.

— Вече не пишка в къщата — отговори й Ема. — Татко го научи.

Хай несъзнателно хвърли поглед към Франсин. Откакто бяха пристигнали, децата говореха за баща си учудващо рядко. Всеки път, когато го споменаваха обаче, лицето на Франсин се променяше едва забележимо. Всеки, който я познаваше и знаеше колко жизнерадостен човек е, щеше да забележи, че е прекалено тиха. А Хиацинт се бе надявала майка й да поддържа разговора. Вместо нея Арни запълваше моментите на мълчание, които създаваха у децата напрежение.

— Разкажи им за новия ми кон, Джери — намеси се отново Арни.

— О, да. Той е порода Тенеси Уолкър. Само да видите колко е грамаден! А знаете ли какъв е на цвят? Петнист. Това значи, че е бял на кафяви петна. Не мога да го яздя, защото е прекалено голям. Но чичо Арни ме учи да яздя понито.

— Бавачката понякога ме води в конюшните — обади се Ема. — И тогава ме качват на коня. Татко не идва. Той обича да си кара лодката. И нас ни взема на нея. Тя има платна.

— Това звучи добре — усмихна се Хиацинт и си помисли: „Лодки и коне. Сигурно не се различават особено от играчките, които се намират сега в стаята им на горния стаж. Двамата с Джералд купуваме обичта им“. Въпреки това Хай никога нямаше да каже нещо против баща им. Не искаше да трови съзнанието на децата си. Това само щеше да ги нарани. Толкова просто беше. Франсин също го знаеше.

— Кога ще дойдеш при нас във Флорида, мамо? — попита я Ема. — Липсваш ми.

— Тя плаче — оповести Джери. — Аз — не, защото съм голям. Освен това й обясних, че можем да идваме тук и да те виждаме. Татко каза така.

— Но защо? — проплака Ема. — Защо трябва да идваме дотук, за да видим мама?

Нито един от тримата възрастни нямаше готов отговор на този въпрос. Най-накрая Франсин отговори:

— Знаеш ли, бабата на майка ви е болна и затова тя иска да остане тук при нея за известно време.

— И баба й може да дойде във Флорида.

— Не, Ема. Твърде стара е.

— Тогава ти остани при нея. Искам мама да дойде във Флорида.

„Защо Джералд просто не умре — каза си Хиацинт. — Да умре и да ни остави нас, останалите, да живеем на спокойствие. Той обаче сигурно ще доживее дълбоки старини. Така че аз съм тази, която ще си отиде от този свят…“

— Аз мисля, че вие се развеждате — обади се Джери. — Само заради това е.

Той очакваше отговор. „Трябваше да им го кажем от самото начало — упрекна се Хиацинт. — Сигурно ние, по-точно аз съм мислила, че може да се случи нещо, някакво чудо и всичко да се оправи. Всъщност знаех, че трябва да им го съобщя, и само отлагах, докато изготвят документите. После нямаше да имам никакво извинение.“

— Вероятно си прав — притече се на помощ Арни. Говореше спокойно, сякаш разводът не беше голяма работа или нещо, заради което човек трябва да се вълнува.

В много случаи наистина бе така. Вероятно това важеше и за днешното поколение. При децата на Хиацинт нещата обаче стояха различно. Те бяха чувствителни.

— Родителите на много деца в моя клас са разведени — важно рече Джери. — Но всички те живеят с майка си, а бащата само им ходи на гости.

— Докато се виждате и с двамата си родители и всички сте щастливи, няма за какво да се тревожиш — успокои го Арни.

Ема гледаше с ококорени очи, а устичката й трепереше, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Ти щастлива ли си, мамо? Не искаш ли да живееш в нашата къща?

Нашата къща. Как да отговори на такъв въпрос? За щастие в този момент Хиацинт измисли какво да каже:

— Можем да имаме две къщи и да живеем и в едната, и в другата, и пак да бъдем щастливи.

„Как успявам да го правя? Всеки момент ще рухна“ — помисли си тя.

Сякаш отгатнала, че дъщеря й е на ръба да се срине, Франсин се изправи и бодро изкомандва:

— Деца, по-късно ще говорим за това. Изкарали сме шоколадовата торта със сметана от хладилника и трябва веднага да я изядем. Така че си вземете чиниите и ми помогнете да разчистя масата. Майка ви приготви цялата вечеря, затова сега е наш ред да се потрудим.

Хиацинт седеше с лице към прозореца. На светлината на уличната лампа забеляза, че навън започваше да вали суграшица.

— Сняг — каза тя и изтича до прозореца не толкова, за да дръпне завесите, а повече, за да се овладее и да прикрие напиращите в очите й сълзи. По мълчанието на Арни разбра, че той не иска да я притеснява. Когато човек го погледнеше или чуеше как говори, едва ли би могъл да очаква от него такава тактичност. Но това не беше единственият случай, в който той проявяваше тази черта от характера си.

Приготвен по рецепта от готварската книга на баба й, десертът бе невероятно вкусен. Мълчаливо хапваха с удоволствие. Само Франсин, която не обичаше особено шоколад, едва го докосна. Когато ометоха цялата торта, тя се обърна към дъщеря си:

— Хиацинт, денят бе дълъг и вече е късно. Защо не се качите горе с Ема и Джери? Имате да си говорите много. Аз ще разчистя тук. Не приемам никакви възражения.

В действителност майка й искаше да каже, че Хиацинт трябва да поговори с децата за развода. Франсин не можеше да го направи вместо нея, защото всъщност изобщо не беше наясно какво става. Освен това не беше нейна работа. Все пак Хиацинт им беше майка.

* * *

Франсин се ядосваше дори на чиниите, които бяха част от чеиза на дъщеря й. Хиацинт ги беше сметнала за безбожно скъпи, но Джим бе настоял да ги вземат. „Нали обичаш рози?“ — запита я той тогава. Франсин помнеше ясно онзи мрачен и студен зимен следобед, който приличаше на днешния. Кой можеше да предвиди тогава, че ще присъстват на вечеря като тази? Дори тя не си го бе представяла, въпреки всички гризящи я съмнения.

— Нека ти помогна — предложи Арни. — Добър съм в миенето на чинии. Нали съм ерген.

Джералд също обичаше да предлага помощта си, поне в началото, когато много държеше да се представи в добра светлина. Арни обаче беше различен. Франсин го харесваше.

— Ако наистина искаш да помогнеш — отвърна тя, — кажи ми, моля те, какво става със съдружника ти? Хиацинт крие някаква тайна. Както сам се увери преди малко, докато вечеряхме, положението е много неясно и това ме кара да се побърквам от притеснение.

Арни въздъхна продължително.

— Ако можех, бих ти казал. Много харесвам Хай и не ми допада това, че е разделена с децата си. Не е редно. Но от Джералд не успях да измъкна нищо и честно казано, вече спрях да разпитвам. Ситуацията става деликатна, нали разбираш?

— Разбирам. Съдружниците не се разделят само защото единият има семейни проблеми.

— Именно. Джералд е страхотен лекар и — усмихна се стеснително Арни — също така води много активен социален живот. Как се наричаше мъж, който може да съблазни всяка жена? Донжуан?

— Значи с това се занимава в свободното си време.

— Не си мисли, че не обръща достатъчно внимание на децата. Трябва да сме напълно искрени. Той ги обожава. Имат чудесна детегледачка, която се грижи добре за Ема и Джери. Джералд обича да се хвали с децата и се гордее с тях.

— Да, само защото по една случайност и двете са красиви.

— Понякога той се обажда на Хай, но тя му затваря телефона.

— Тя не може да говори с него, Арни. Не би го понесла. Той излъга доверието й. По-точно почти успя да го направи, защото тя все още вярва на теб.

— Надявам се, че ми вярва, защото бих направил всичко, за да й помогна.

— Бог ми е свидетел, че ми се ще и аз да можех, но докато тя или някой друг не ми каже какво стои в дъното на цялата тази история, не бих могла да направя нищо. Представям си как ще остане сам-самичка в тази къща, когато всички си тръгнем. — Франсин изстена болезнено, въпреки железния си самоконтрол. — Толкова е чувствителна и наивна! Цял живот е била толкова добронамерена към всички! Дори като малка беше мила и не се държеше като егоистично зверче, както правят повечето деца. Винаги е била изключителен човек.

— Сигурен съм в това — кимна Арни. — Добрите никога не побеждават. Винаги е било така.

* * *

Няколко тополи в двора на съседите хвърляха тъмносиви издължени сенки върху девствения сняг. Хиацинт от дълго време стоеше сама до отворената врата, без да усеща студа, и се взираше в тънките следи и сенките, които притежаваха почти математическа точност. „Ще е интересно да се нарисува с акварели“ — размишляваше тя.

Тръгнаха си. Къщата пустееше без тях. Вече нямаше да има мокри хавлии по пода на банята, нямаше да се препъва в играчките им в хола и нямаше да заварва таблата за игра отворена на кухненската маса. Къщата беше тиха.

Бяха плакали на сбогуване. Дори малкото й момченце, което искаше да се държи мъжки заради сестричката си, най-накрая не се бе сдържало. Мислеше, че вероятно вината е негова. Джери я беше попитал, да не би да е ядосана, защото той си разхвърля нещата. Или може би татко му се сърди, защото дразни Ема? Но той вече почти не го правеше!

„Ще ви се обаждам по телефона всеки ден“ — беше им обещала тя. Дори някак бе успяла да им каже колко много ги обича. Беше измислила глупави обяснения за болестта на баба й, през цялото време им бе говорила, за да ги успокои, докато най-накрая те бяха заспали.

Вече си бяха тръгнали. „Може би трябва да ги отвлека. Мога да продам къщата, защото е на мое име. Ще използвам малкото пари, които татко ми остави, а Франсин и братята ми със сигурност ще ми помогнат, ако имам нужда. Ще взема децата си и ще напусна страната. Ще заминем за най-далечното възможно място — Австралия, Сибир, където и да е. Ще се установя там под чужда самоличност. Пълни глупости! Това ще е ужасно за децата. Няма да стане. Джералд ще намери начин да си ги върне и ще бъде толкова бесен, че ще разкрие цялата истина.“

Умишлен палеж. Един загинал.

* * *

След рязкото застудяване времето неочаквано се затопли и през януари замръзналият сняг започна да се топи. Хиацинт импулсивно бе започнала да рисува зимния пейзаж, но когато след няколко опита не се получи така, както тя искаше, захвърли четката. Нямаше желание да твори.

Всъщност нямаше желание за нищо. Ясно беше, че трябва да се занимава с нещо. Това би я посъветвал и най-големият глупак. Франсин сдържаше емоциите си, но настояваше дъщеря й да бъде ангажирана с нещо. „Горката Франсин, колко неприятности й създадох!“ И Мойра я посъветва същото с внимателен и загрижен тон. Дори Арни я питаше тактично по телефона какво прави.

В момента тя шиеше роклята, която обеща на жената в магазина на „Р. Дж. Милър“. Миналата седмица управителят на отдела за детски стоки попита Хай дали би могла да ушие още шест такива рокли за техен важен клиент и тя се съгласи. Защо не? Вече правеше този модел с лекота.

Един ден се обади Уил Милър. Притисна я до стената с въпроса дали може да намине и тя нямаше как да му откаже. Беше я поканил на вечеря и Хиацинт бе приела, затова си мислеше, че трябваше да му върне жеста. Ставаше въпрос за добри обноски.

Теоретически тя би трябвало с радост да приеме приятния гост, но предвид обстоятелствата той беше усложнение, от което трябваше да се отърве. Въпреки това приготовленията за обяда й подействаха учудващо ободряващо. Налагаше се да подреди хубаво масата и да приведе къщата в ред. Това беше въпрос на чест. Хиацинт купи жълти нарциси, филе от сьомга и продукти за салата. Изглади ленените подложки за маса, които не бяха ползвани от последния официален обяд на срещата на Родителско-учителската асоциация. После се увери, че наоколо не се вижда някоя вещ, останала от Ема и Джери. Нямаше причина този чужд човек да знае каквото и да било за личната й трагедия.

Когато Уил се появи на вратата, той съвсем не се държеше като чужд човек.

— Забелязваш ли нещо различно в мен? — попита я той.

— Няма ги очилата с рогови рамки.

— Точно така. От сега нататък ще ползвам само лещи. Носех очилата с рогови рамки, защото всички ми казваха, че трябва да изглеждам по-зрял. Сега, като навърших тридесет години, вече се налага да изглеждам по-млад. О, чудесна къща! Също като теб. До голяма степен си я представях точно такава — в естествени цветове, зеленина и всички тези книги… Шиеш нова рокля!

Тя беше оставила отворена кошницата с шивашки принадлежности до един стол в хола. Хиацинт се зачуди дали не го беше направила нарочно, така че той да я забележи. Тази мисъл се беше прокраднала в нея, когато слагаше капака на кошницата и после го махна.

— Чух се със Сали Дод. Много е харесала роклята. Разбрах, че вече са те помолили да ушиеш още няколко.

— Да, но тези ще са последните. Аз съм художничка и трябва отново да се захвана с рисуване.

— Обеща, че ще ми покажеш картините си, помниш ли?

— Да, разбира се, но след като се наобядваме. Надявам се, че си гладен.

— А аз се надявам да не съм ти създал много грижи.

Хората, които не спират да обогатяват знанията си и постоянно им се струва, че никога не са направили, прочели, чули, научили или видели достатъчно, винаги намират теми за разговор. След като си размениха обичайните любезности, Хиацинт и Уил се заговориха на различни теми. Тя разчиташе на стари знания, тъй като напоследък не бе натрупала нови, но разбира се, Уил не знаеше това. От живия интерес в очите му тя разбираше, че му е приятно в компанията й.

След известно време обаче усети, че той е нервен. Не, по-скоро беше напрегнат или притеснен. Но не беше и това. Той говореше с лекотата, с която го бе правил и при другите им две срещи, но не така освободено, а по-припряно, сякаш искаше да свърши с незначителните предварителни теми и да премине към съществото на разговора.

Докато хапваха домашно приготвения ябълков сладкиш, той мълчеше и с почти извинителен тон се поинтересува за развода. Вероятно тази тема го вълнуваше.

— Кажи ми, вижда ли им се краят на неприятностите ти?

— Заради бюрокрацията нещата се движат със скоростта на костенурка.

— Макар това да е по-болезнено. Не говоря от личен опит. Най-близкото до това преживяване, което съм имал, е любовната ми връзка с една омъжена жена. Реших, че мога да го споделя с теб, тъй като се опознаваме. Тя също се развеждаше. Преживяваше го тежко, но децата й страдаха още повече. Все още живееха заедно с мъжа й и постоянно се караха. Искам само да поясня, че не аз бях причината за развода. Съпругът й дори не знаеше за мен. Като казвам, че не бях причината, имам предвид, че не се развеждаха заради мен. Боях се обаче, че в морален и емоционален план до известна степен и аз имах вина. Затова се оттеглих. Трябва да ти кажа, че не ми беше лесно…

Хиацинт се зачуди защо той й разказва всичко това.

— Разбираш ли, аз знаех, че двамата с мъжа й трябва да останат заедно. Чух някои неща, усетих ги и те ме накараха да вярвам, че двамата можеха да изгладят нещата помежду си, ако се опитат да го направят. Мисля, че хората трябва да подхождат към развода по-отговорно, особено когато са намесени и деца.

Той искаше да чуе мнението на Хиацинт, но тя нямаше сили да каже каквото и да е било.

— Не се опитвам да се изкарам светец, Хиацинт. Бог ми е свидетел, че не съм толкова глупав. Не съм и самодоволен или прекалено скромен. Но имам сърце и то ми подсказа тогава как е редно да постъпя, защото — усмихна се Уил — те пак се събраха. Дори им се роди още едно дете.

Дълбоко разчувствана, Хиацинт се молеше да не се просълзи, докато говори.

— Уважавам те заради тези чувства. Но на мен не можеш да ми помогнеш. Ние няма да се съберем отново. Никога.

Тя се ядоса, че го заяви толкова твърдо. За него щеше да е по-лесно да си мисли обратното и да не я търси повече.

— В такъв случай това улеснява нещата. Особено щом нямате деца.

Хиацинт ровеше ябълковия сладкиш и мълчеше. Трябваше да бъде напълно искрена с него. Но после и той щеше естествено да я попита за децата. Изглеждаше прекалено странно, че една жена не е споменала и дори намекнала, че има деца по време на два сравнително дълги разговора. Сега беше неин ред да каже нещо. Не трябваше да сменя темата рязко, а просто неусетно да премине към друга.

— Да, дано да свърши скоро. Но кой знае? Междувременно ще се концентрирам върху рисуването. Не искам да оставаш с впечатлението, че се превъзнасям, но ми е трудно да намеря правилните думи. Истината е, че рисуването е най-важното нещо в живота ми. Това много превзето ли звучи?

— Не, съвсем не. Не мислиш ли, че и Цукерман^[4] би казал същото за цигулката си? Чудесно е, че си ентусиазирана. Какво ще кажеш сега да ми покажеш картините си?

Двамата тръгнаха нагоре. Хиацинт бе взела идеята от родния си дом да нареди снимки по стените на стълбището, макар засега да бяха само две — на Джим и Франсин. Уил се спря да ги разгледа. Нищо не пропускаше. „Наблюдателен е също като мен“ — помисли си Хиацинт.

— Приличаш на баща си — отбеляза той. — Изглежда ми кротък човек. Прав ли съм? Бил е чувствителен и сериозен като теб.

От горния край на стълбите в коридора нахлуваше ярка светлина. Усетила критичния му поглед върху себе си, Хиацинт реши да наруши внезапното мълчание с първите думи, които й хрумнаха:

— За себе си не мога да кажа, но баща ми наистина беше такъв. Майка ми е друга работа. Както виждаш, тя е красавицата в семейството.

— Красавицата в семейството? Само тя ли? Не съм съгласен. Ако питаш мен, бих избрал теб. Майка ти наистина има хубаво лице, с правилни черти. Но твоето лице е интересно. В него прозира дух. На човек му се иска да погледне отново в тези блестящи очи, които може би са твърде големи, и тази хубава уста, и брадичката, която е сякаш прекалено строга. Въпреки това, взето заедно, всичко е прекрасно. Да, на човек му се иска отново да те погледне.

Доволна, изненадана и леко засрамена от необикновените комплименти, тя измърмори благодарности и го поведе към ателието. Притесняваше се от такива ласкателства, но похвалите за работата си ги очакваше с нетърпение и без стеснение. Затова остави изкуството да говори само за себе си и остана мълчалива, докато Уил се разхождаше бавно из стаята.

Той се спря за кратко пред любимите й портрети — онзи на Джим, изтегнат в шезлонга, и на Франсин, облечена в бяла вечерна рокля. После разгледа внимателно хубавия портрет от миналата година на пълното момченце на Мойра, в който умело бе използвала светлосенките, за да го направи да изглежда по-слабо. След това Уил разгледа пейзажите й. На единия имаше двойка в лодка с гребла, насред тъмно езеро; другият изобразяваше снежна виелица, а третият — зимен слънчев пейзаж. Той огледа внимателно и бавно всяка картина, навеждаше глава на една страна или отстъпваше назад, за да оцени по-добре платната. Определено не приличаше на любезен познат, който няма представа от изкуство и би изрекъл за художника единствено похвали. Хиацинт очакваше коментарите му с трепетно вълнение.

Накрая той разгледа една от най-добрите й картини — натюрморт на градинска кошница с моркови и невен. Оранжевите и жълтите цветове на места се сливаха, а другаде контрастираха и тя обичаше да си мисли, че до известна степен това приличаше на играта с цветове в творбите на Матис^[5]. В това имаше известна доза дързост. Беше си помислила, че няма да се получи нищо, но крайният резултат бе впечатляващ.

— На едно благотворително изложение в града — каза тя, опитвайки се да прикрие гордостта си — искаха да купят тази картина, но аз не пожелах да се разделя с нея.

— Много картини ли си продала?

— Ами може би около дванадесет. — Хиацинт се опита да сметне броя им наум. Арни беше купил две. — Най-вече на мои познати. Засега не съм правила истинска изложба, но смятам това да се случи — обясни тя и продължи: — Искам да се отдам на рисуването.

Той не отвърна нищо и Хиацинт остана изненадана. Бе обърнал гръб на натюрморта с моркови и невен и колкото и странно да изглеждаше, й се стори натъжен.

— Често ли ходиш в музеи на изкуството? — попита я след малко Уил. — Помня, че спомена, че си работила в такъв.

— Скоро не съм ходила, но съм посетила достатъчно, и то най-добрите. Мечтата ми е да вляза някой ден в музей и да видя там окачена своя творба.

— В Метрополитън или в Лувъра?

Хиацинт го изгледа втренчено. Почуди се дали говори сериозно.

— Е, не, не точно там. Малцина могат да се надяват на такава чест. Трябва да си гениален художник, за да окачат творбите ти там.

— А къде виждаш окачени твоите творби?

— В някоя галерия, в която ходят хора, разбиращи от хубаво изкуство, за да си купят такова. Например на Мадисън Авеню в Ню Йорк или в галерия на Левия бряг в Париж.

— Това си е трудна работа — отвърна Уил, поклащайки глава със съмнение.

— Какво искаш да кажеш? Мислиш, че няма да успея ли?

— Не, просто искам да кажа, че не е добре да се целиш прекалено високо, независимо от сферата, в която работиш. — После той повтори колебливо: — Прекалено високо. — И се усмихна.

Нещо не беше наред. Хай внезапно осъзна, че Уил не изрази възхищение и не изрече хвалебствия, докато се разхождаше бавно из ателието. Това не й се бе случвало преди. Затова реши да бъде пряма.

— Не хареса нито една от картините ми. Кажи ми истината, нямам нищо против да я чуя.

Той я погледна отново нерешително, но само за момент, преди да й отговори, че не е критик на изкуството, а само негов фен, който е чел доста, но въпреки това далеч не може да се нарече експерт… Този опит за измъкване беше едновременно дразнещ и притеснителен. Тя го познаваше достатъчно, за да знае, че обича да е откровен, затова го помоли за честен отговор.

— Моля те, Уил, наистина искам да чуя мнението ти.

— Добре. Не мисля, че ще ти е приятно, но въпреки това ще ти го кажа, Хиацинт, защото много те харесвам. Не знам дали се стремиш към пари, слава или и двете, но тази работа няма да ти донесе нито едното, нито другото.

Хай остана като попарена.

— Искала си това прекалено силно и затова си се залъгвала дълго или другите хора са те заблуждавали. Всички твои творби са плод на подражание…

Как смееше да й говори такива неща! Стоеше пред нея самоуверен и сигурен в преценката си. Думите му бяха жестоки и безмилостни.

— Истина е, че голяма част от високо оценяваното изкуство е подражателно. Много художници са се нарочили за неоимпресионисти. Но дори те имат „нещото“, което се определя трудно, но се разпознава, когато се види. Това е като разликата между някой, който изпълнява ноктюрно на Моцарт по свой определен начин, и един концерт-изпълнител, който просто го свири…

Хиацинт беше съкрушена. Ако можеше да му каже да напусне къщата, би го направила.

— Тук си събрала всичко — продължи той, — от босоногите фермерски момчета на Норман Рокуел до бледите залези над Лондон на Търнър. Имаш големи способности, но те не са достатъчни. Ти… — Уил се спря, сякаш в този момент осъзна какво й причинява. — О, съжалявам, Хиацинт! Нямах за цел да те наранявам. Искам само да ти помогна. За краткото време, през което се познаваме, разбрах, че животът ти е изпълнен с тревоги, и то повече, отколкото би признала. Затова не искам да хабиш мечтите и енергията си напразно. Нямаше да ти кажа всичко това, ако не осъзнавах колко много значат за теб тези творби. Сигурно са ти коствали поне няколко години усилия. Днес се срещаме за трети път, а ти все ми говореше разпалено за изкуството. Затова и аз ти казвам тези неща по този начин. Никога не бих те наранил, Хиацинт.

— В такъв случай за какво стават тези картини? — попита тя. — Трябва просто да ги хвърля в контейнера за боклук ли? Или е по-добре да ги изгоря? Какво трябва да направя с тях според теб?

— Запази ги за децата и внуците си. Нека рисуването остане твое хоби. Или пък ги продай в някой универсален магазин, в който има щанд за картини. Много хора купуват картини, които да отиват на мебелите им.

Огорчена, засрамена и ядосана на Уил, макар самата тя да бе настояла за мнението му, Хай нямаше как да не се сети за Арни, който й беше платил щедро за няколко картини, които отиваха на тапицерията в хола му. Той поне имаше сърце…

Наистина не беше нужно Уил да я засяга по този начин. Сякаш му доставяше удоволствие да бъде толкова безчувствен. Тя се разгневи. Той се опита да хване ръката й, но Хиацинт се дръпна. Уил също се отдалечи и отиде до другия край на стаята. После се върна и вдигна отчаяно ръце.

— Трябва да ме застрелят. Виж какво ти причиних! Така става, когато говориш това, което мислиш, без да си даваш сметка за последствията. Кога най-накрая ще се науча да не го правя? Пак ти повтарям, че го казах с добри намерения. Знаеш, че е така, Хиацинт. Дълбоко в сърцето си го знаеш. Защо иначе да те карам да се чувстваш толкова нещастна? Защо? Чуй ме. Ако искаш да направиш кариера, макар че не знам дали въобще ще поискаш това след развода, шансът е в ръцете ти. Виж как всички се побъркаха по онази рокля! Трябва да…

— И тя беше имитация — прекъсна го с жлъчен тон.

— При дрехите това не е от значение. Те всички подражават на нещо, било то сари или копринени шалчета от осемнадесети век — отвърна Уил със същата насмешка. — Трябва да се запишеш в школа за дизайнери, където да се научиш как да кроиш и да вземаш мерки. Очевидно е, че имаш усет за цветовете.

— И всичко е толкова просто? Защо пък да не се запиша на уроци по балет?

— Добре — усмихна се тъжно Уил, — имаш право да проявяваш известна доза сарказъм. Но когато се размислиш върху думите ми, се надявам да ми простиш за нетактичността.

— Лесно ти е да говориш за дизайнерска школа — внезапно каза тя. — Но дори да исках да го направя, а аз не искам, вече е твърде късно.

— Разбира се, че не е. За нищо не е прекалено късно.

— Да слезем долу — предложи Хиацинт и тръгна към стълбите.

— Кой те научи да шиеш? — попита Уил.

— Баба ми.

— Добре се е справила. Сали Дод каза, че имаш златни ръце.

— Странно. И баба ми така казваше.

— И двете имат право.

Когато слязоха в антрето, Уил се поколеба, сякаш очакваше да бъде поканен в хола. Обикновено гостите, поканени на обяд, не си тръгваха петнадесет минути след самия обяд. Хиацинт много добре знаеше какво чака той. Но нямаше да го получи.

— Много мило, че намина — каза тя възпитано и се обърна към входната врата.

— Хиацинт, знам, че си ми ядосана, и те разбирам. Но пак ме чуй. Искам да видя, че правиш нещо стойностно с живота си. Запиши се да учиш моден дизайн и го направи сега.

— Не, ти ме чуй. С роклята извадих случаен късмет. Всичко това е безсмислено. Нямам идеи.

— Идеите идват сами, също като при картините. Вече знаеш как се скицира. Пресъздай в дрехи това, което си рисувала на платното, и ти предричам, че ще отгърнеш нова страница в живота си.

— Нова страница — повтори тя, без да се старае да прикрие горчивината си.

— Да. Не ми каза много за проблемите си, но е очевидно, че нещо те е наранило дълбоко. — Уил се огледа наоколо. — Сигурно в тази къща се чувстваш като в гробница. Трябва да обърнеш гръб на миналото и да започнеш отначало.

Тя не намери думи да му отговори. Беше й отнел единствената утеха, малкото надежда и увереност, с които разполагаше.

— Толкова си ми ядосана, че няма дори да си стиснем ръце ли?

Тя протегна към него ръка и му каза:

— Ще забравя всичко, което ми каза, и ще се върна веднага към работата си.

Уил явно предпочете да игнорира думите й.

— Благодаря за обяда — отвърна той. — Правиш страхотен ябълков сладкиш. Заминавам на дълга командировка в Европа, но когато се върна, ще ти се обадя.

— Лек път — пожела му тя и затвори вратата.

Не го проследи с поглед, докато вървеше по алеята, както направи предишния път. Ако той мислеше наистина, че ще я види отново, грешеше много жестоко. Сърцето й биеше лудо. И друг път й се беше случвало.

Изтича на горния етаж, за да разгледа отново картините, които бяха така безкомпромисно разкритикувани. Колко много време, удоволствие и надежди беше вложила в създаването им! Как можа той, един непознат, да дойде тук и с един замах да разруши всичко? Където и да беше живяла, винаги я смятаха за човек на изкуството, известен и уважаван заради таланта му. Дори Джералд й признаваше поне това. Тя беше Хиацинт, художничката.

Болката бе непоносима. Хиацинт имаше чувството, че са я ударили силно, когато вече бе паднала. А Уил Милър знаеше, че е паднала. Нали самият той каза, че е очевидно.

Силните удари на сърцето й още отекваха в ушите й. „Ако ми прилошее, докато съм сама в тази къща? Ако умра тук, което е напълно възможно, никога повече няма да видя децата си.“

От гърлото й се изтръгна страховит звук, наподобяващ вопъл на жена, осквернена от завоевателска армия. Вече не можеше да разсъждава и всички задръжки я бяха напуснали. Тя изтича до телефона и набра номера на Джералд.

— Ти! — извика тя, когато чу гласа му. — Ти! Какво си мислиш, че ми причиняваш? Стига толкова! Искам си децата! Аз ги родих. Те са много повече мои, отколкото някога ще бъдат твои. Ти си зъл човек. Ти си студенокръвен, безсърдечен звяр. Нямаш и бегла представа колко те презирам. Отвращаваш ме. По-скоро бих хванала в ръка отровна змия, отколкото да те докосна дори с пръст. Как можеш да се гледаш в огледалото, без да ти се повдига? Как ще наречеш това, което стори?

— Ще кажа само, че отново губиш контрол.

Той говореше със спокоен тон. Сигурно пак имаше вид на излязъл от рекламно списание. Каква ли беше мебелировката около него този път? Бюрото сигурно беше от махагон, добре полирана стара мебел с безупречно подредени върху нея вещи. Тя понижи глас:

— Контролирам се. Само те попитах защо ми причиняваш всичко това. Какво ти сторих, че да ми отнемеш децата?

— Много добре знаеш, че можеш да ги виждаш, Хиацинт. Преди края на този месец дори ще го пише черно на бяло. Само трябва да ме уведомиш предварително и…

— … ти ще ги отведеш надалече и ще ме изиграеш, както направи за Деня на благодарността.

— Глупости. Това беше недоразумение.

— Умишлено недоразумение.

— Няма да те разубеждавам, щом това те прави щастлива. — Тя си представи как той свива небрежно рамене. — Наистина нямаш причина да се оплакваш, Хиацинт. Сигурно си чела за двойки, които се разделят и живеят в различни държави и дори не могат да получат разрешение децата им да ги посещават.

— Те вече не са мои. Твои са. Ти решаваш кога ще ги видя, ти избираш къде да ходят на училище, с какво да се хранят и какво да облекат, ти ги гледаш как растат с всеки изминал ден, докато аз… — Гласът й премина в ридание. — Аз понякога ги посещавам, а понякога те идват при мен, за да им дам подаръци. Аз, тяхната майка! Тяхната майка!

— Това положение е тъжно — тихо отвърна той. — Много тъжно. Но не аз съм причината. Трябва да си честна със себе си.

— Честна съм. И знам, че пожарът бе инцидент, причинен от цигарите и моята небрежност. Нищо повече. Ти също знаеш, че е така.

— Не съм сигурен. И двете бюра ли потроши по невнимание? Не само аз видях бъркотията и съборените на пода компютри и телефони. И не само аз знам за Санди. Ако си спомняш, самата ти ми го каза, Хиацинт. Каза, че моята така наречена „любовна авантюра“ е предмет на оживени клюки. Тук, при нас, в съседния град, осъдиха един мъж, след като откриха уличаващо вината му доказателство след пет или шест години. А, да, пуснаха го за малко от затвора за добро поведение. А той не е подведен под отговорност за убийство или телесни повреди — натърти той и Хиацинт си представи окръглените му очи и повдигнатите му вежди. — Затова не се оплаквай. Така си добре. Щеше да бъдеш и по-добре, ако осребряваше чековете, които ти пращам, и си вършеше своята работа.

— Не си прави труда да ми ги изпращаш, Джералд. Никога няма да приема чековете ти. При условие че толкова добри хора умират, се чудя защо ти си още сред живите?

— Благодаря ти. Това ли е всичко? Имам ангажименти. Не знам за теб, но аз съм зает човек.

Когато той затвори, Хиацинт продължи да държи слушалката в ръка. Аз съм зает човек. Думите не спираха да звучат в ушите й като подлудяващ припев. „Аз нямам нищо. Влизам в ателието, вземам четката и напразно чакам да родя идея. Какво ще стане с мен? Сигурно ще се превърна в ходещ мъртвец.“

* * *

В един от първите хубави и топли дни на ранната пролет баба й неочаквано получи удар. Отиде си от този свят, без да се мъчи. Смъртта й не предизвика същата нетърпима болка, която изпитаха при загубата на Джим. Докато отслужваха дългите молитви по време на опелото, съзнанието на Хиацинт блуждаеше и тя правеше произволни асоциации между живота на баба й и нейния собствен.

Един след друг хората се изреждаха, за да кажат по няколко думи за баба й. Пристигна един много стар мъж, който каза, че бил шафер на сватбата й. Бяха дошли и двама нейни далечни братовчеди от Охайо и една по-млада жена, която й беше съседка. Всеки каза хубави думи за починалата. Всички бяха искрено разчувствани. Докато ги слушаше, Хиацинт си спомни подредбата, звуците и уханията на дома на баба й: иглите за плетене в кошницата, печените ябълки във фурната, парфюма й с аромат на момина сълза, самата стопанка, споделяща възмущението си колко безчувствени трябва да са хората, за да оставят куче навън в студа.

Старият мъж си припомни неща за баба й, които Хиацинт не знаеше.

— По време на Депресията тя прие в дома си пансионери. Готвеше, переше дрехите им и чистеше стаите. Никога не беше й се налагало да прави такива неща, но тя се научи и ги правеше… Когато започна войната и Депресията свърши, тя помогна на съпруга си да стъпи на крака отново. Когато той почина от рак, тя застана начело на бизнеса и задели малко пари за старини. Загуби двама синове — единият бе убит по време на война, а другият почина неотдавна — твоят баща, Хиацинт, и твоят съпруг, Франсин. Но дори тогава тя се държеше. Никога не изгуби смеха си, нито желанието си за живот и изживя своя пълноценно.

Когато службата приключи, Хиацинт не остана да приема съболезнования и да изслушва спомените на многото хора, дошли на погребението. Потънала в размисъл, тя се прибра направо у дома, където лежа будна почти половината нощ, измъчвана от мисли.

* * *

Няколко дни по-късно Хиацинт остави съобщение на телефонния секретар на Франсин:

— Отивам до Ню Йорк по работа. Имам нужда да остана сама. Не се тревожи. Добре съм. Скоро ще се върна.

Тя затвори входната врата и тръгна към гарата.

В хотелската стая в Ню Йорк Хиацинт направи списък на двадесетте картинни галерии, където щеше да изучи всеки експонат, независимо от това колко време щеше да й отнеме. Предстоеше й зашеметяваща обиколка на произведенията на Италианския ренесанс, на живописта от XIX век, на платната на първите импресионисти, на фовистите, експресионистите, модернистите, постмодернистите и всички останали. След натрупаните впечатления накрая отговорът на въпроса дали изкуството е нейното призвание щеше да дойде от само себе си.

Обиколката на картинните галерии продължи пет дни. След това, връщайки се назад, тя щеше да си спомня няколко особено ярки момента, които най-вероятно я бяха насочили към решението, което взе. Единият от тях беше, когато стреснато разпозна едно лице от съвременен портрет на дете, легнало в скута на майка си. „Това е Ема в деня, когато й подарих роклята с рози“ — помисли си тя. Художникът беше изобразил майсторски идеята за пълно щастие, изписано на малкото личице, уловил бе миг от живота, в който въпреки изобразената радост се долавяше и трогателната тъга на невинността.

„Как така не си дадох реална самооценка толкова дълго време? — питаше се тя. — Уил Милър се оказа прав. Картините ми никога не са извиквали в някой сълзи или чувство на радост. Имам уменията, но не и «нещото», което отличава големи творци от останалите художници.“

Другият повратен момент бе разговор с непозната млада жена в Музея за модерно изкуство. Хай стоеше пред „Водните лилии“ на Моне, когато жената я заговори:

— Много са въздействащи, нали? Всеки път, когато имам време след работа, идвам да гледам картини. Тези творби ме карат да се чувствам по-добре, особено ако нещо ми тежи.

— Да, наистина.

— Чудя се какво толкова има в тези цветя. Всеки може да рисува цветя. Рисуват ги и на поздравителни картички, така че къде е разликата?

Когато Хиацинт и Джералд бяха посетили Живерни, за да видят водните лилии, вдъхновили Моне, тя прекара един възхитителен следобед, а Джералд намусено бързаше да си тръгват.

Тя стоя пред картината дълго, след като тълпата се беше разредила, като преживяваше отново онзи ден и премисляше много неща. Разсъждаваше как хората, които я обичаха, я бяха подвели относно картините й. Съзнаваше, че и самата тя се бе заблудила, смятайки работата си за по-добра, отколкото беше в действителност.

Уил Милър сигурно щеше да се изненада, ако разбереше, че тя най-вероятно щеше да послуша съвета му. Но той нямаше да разбере. Бяха й платили учудващо много за онези рокли. Шиенето със сигурност не бе това, с което се надяваше да се занимава в бъдеще, но колко души действително правеха това, което се надяват, че умеят да правят? Това беше реалният живот.

На шестия ден Хиацинт бе взела окончателно решение. Прегледа каталози, направи избора си, хвана такси и преди да е променила решението си, се записа в първокласен колеж по моден дизайн.

* * *

Когато Хиацинт се прибра вкъщи, там я чакаше майка й.

— Караш ме да се чувствам като егоистично дете, избягало от дома си — запротестира младата жена.

— Възрастта няма нищо общо с това — сгълча я Франсин. — Не можеш да ме виниш. Не трябваше да изчезваш така, след като ми остави съобщение, че имаш нужда да останеш сама. През главата ми минаха ужасни мисли, че може да…

— Да съм се самоубила? Не, въобще нямам такова намерение. Дори трябва да си доволна. Нали постоянно ми повтаряше, че трябва да се занимавам с нещо. Права беше. Послушах съвета ти.

Франсин не можеше да се успокои толкова лесно.

— Притесни дори приятеля си, който сега също е тук. Арни ми се обади, след като ти беше звънял многократно цели три дни, а ти не си отговаряла. Трябва да му благодариш.

Разположен като цар на трона си, Арни седеше в коженото кресло на Джералд. Той махна с ръка, за да покаже, че няма нужда да му благодарят.

— С майка ти споделяхме един и същи страх. Ще бъда откровен с теб. Уплаших се заради децата. Помислих, че си направила нещо със себе си, и затова долетях тук. Не съм давал обяснение на никого, само казах, че заминавам по работа в Ню Йорк.

— Съжалявам, че съм ви разтревожила, но нямаше нужда да се притеснявате. Никога не бих го направила. Не бих наранила децата си по този начин. Предполагам, че те са добре, иначе щеше да ми кажеш, ако има нещо, нали, Арни?

— О, всичко е наред при тях. Виждам ги два-три пъти в седмицата. Ходим в един и същи клуб по плуване. Те ходят на уроци там. Трябва да видиш Ема… — Той млъкна, засрамен.

— Наистина — обади се Франсин.

Настъпи неловко мълчание. Франсин и Арни се взираха в Хиацинт, а тя беше забила поглед в пода и усещаше изпитателните им погледи.

Франсин заговори първа:

— Цялата тази история ми се струва ексцентрична — каза тя строго. — Защо не се върнеш отново към реставрирането? Нали ти харесваше?

— Защото нямам достатъчно опит. Ще са нужни години, за да стана експерт, а ми трябват пари.

— Престани с тези глупости, Хиацинт. Видя в какъв палат живее Джералд. Съжалявам, Арни. Съдружник ти е, но е мой враг, и честно казано, съм учудена. Не ме разбирай погрешно, благодарна съм за добрината ти, но въпреки това аз…

— Няма да взема ничия страна — твърдо заяви Арни. — И Джералд го знае. Ще запазя неутралитет. Много бих се радвал, ако мога да им помогна да разрешат проблемите си, но до този момент нито един от тях двамата не ми е дал повод да смятам, че това е възможно. Цялата история е една дяволска загадка.

Хиацинт погледна първо Арни, после — Франсин, и си помисли: „Не мога да бъда напълно откровена с тях. Около мен е издигната стена. Трябва да я разруша, за да ми помогнат, но не мога да го направя. Думите им не достигат до мен — удрят се в тази стена и рикошират в тях“.

— А защо не продаваш картините си? — попита я Арни. — Възнамерявах да те помоля за няколко, които да сложа в новото си жилище. Всекидневната ми е огромна. Ще ми трябват седем или осем, в зависимост от големината им. Не знам колко струват, но парите не ми се свидят, така че само ми кажи цената.

— Качи се горе и вземи, които искаш — отвърна нежно Хиацинт. — Не струват много, ако въобще струват нещо. Приеми го като малък жест от моя страна, с който искам да ти се отблагодаря.

Франсин потропваше с крак, с което издаваше неимоверното си раздразнение.

— Казваш, че картините ти не струват, а мислиш ли, че с шиенето те очаква голямо бъдеще?

— Надявам се да е така.

— И заради това си решила да изоставиш дома си, да зарежеш мен и приятелите си тук, да напуснеш това място и да започнеш всичко наново.

— Забравяш, че няма да ми е за първи път.

— Не може да става и дума за сравнение. Тогава имаше…

— Съпруг. Знам. Е, ще се науча да се справям без него.

— Не за дълго — каза Арни. — Не и ти, Хиацинт.

Думите продължаваха да се удрят като топки в стената, която Хай бе издигнала около себе си. Франсин отлично прицелваше своите.

— Ако продадеш къщата, къде ще те посещават децата?

— Ще си намеря жилище в града.

— И ще зарежеш такава къща? Аз не бих изоставила моята. Баща ти много държеше това да е мястото, където винаги можете да се върнете. Джордж ще дойде за една седмица през лятото с цялата тайфа приятели, а очаквам и Том да пътува по работа в тази посока два или три пъти в годината. Освен това имам приятели от цялата страна, дори от Англия, които обичат да отсядат у нас. Голяма грешка ще направиш, ако продадеш тази къща.

— Казах ти, че парите ми трябват, за да се издържам с тях в Ню Йорк.

— Позволи ми да не се съглася — намеси се Арни. — Хиацинт ще постъпи мъдро, ако продаде сега къщата. Този квартал запада. В момента разширяват булеварда, бизнесът се измества постепенно натам и след две-три години тази къща ще струва много по-малко, отколкото сега.

— Е, за разлика от мен, ти си находчив бизнесмен — призна Франсин леко разколебана, — така че можем да сменим темата. Дъщеря ми винаги е държала на своето, а явно вече е взела решение.

Високият часовник на баба й в антрето удари веднъж. Хиацинт веднага реши, че ще го вземе със себе си. Можеше да остави всичко друго, но не и този часовник. Той бе нейният талисман. Когато часовникът отброи още три удара, Арни се изправи.

— Сега вече като знам, че си добре, ще те оставя. Но ще те навестявам в новия ти дом. Често пътувам до Ню Йорк по работа.

Те си стиснаха ръце. Тя му благодари, той я целуна бързо по бузата. След това Хай го изпрати до вратата.

— За поред път ти повтарям, че този мъж е луд по теб — отбеляза Франсин.

— Аз изобщо не мисля така.

— Ти може и да не мислиш така, но аз съм на друго мнение. Харесвам го, Хиацинт. Той е прям човек, който те гледа открито в очите. Не че точно сега би могла да направиш нещо, но и този момент ще дойде.

— Той не ме интересува, както и който и да било друг мъж.

— Нещата ще се променят. Чу какво каза Арни.

— С него нямаме почти нищо общо.

— Исках само да кажа, че той може да ти помогне. А и се държи толкова добре с Джери и Ема.

— Да, много е добър и го оценявам.

— И е много умен. Добре ще е да послушаш бизнес съветите му.

— Не ми трябват. Уча се да не завися от никого.

— Добре — отвърна Франсин и после добави: — Изглеждаш уморена.

— Да, малко.

— Излез на верандата. Аз ще донеса чай.

Хиацинт я разбираше и затова се съгласи. Дори когато децата им вече са пораснали, родителите продължават да се тревожат за тях. Баба й на осемдесет години се държеше майчински с петдесет и пет годишния си син.

— Мислех — започна Франсин, разбърквайки чая си, — че след като си решила вече с какво искаш да се занимаваш, трябва да запазиш поне хубавите си мебели. Вземи това, което ти е необходимо за апартамента, а другото остави на склад. Някой ден ще ти потрябва — завърши тя убедено.

„Не, никога няма да ми потрябва. Как бих могла да си позволя отново къща като тази?“

— Не си ли съгласна? — попита Франсин, когато Хиацинт не отговори. — Ти никога не се вслушваш в съветите ми и досега трябваше да съм свикнала — въздъхна Франсин. Имаше измъчен вид. Вертикалните бръчки на челото й се бяха врязали много надълбоко и дъщеря й се надяваше те скоро да изчезнат от изключителното лице на майка й. „Последната една година беше тежка за нея и отчасти и аз нося вина за това“ — мислеше си Хиацинт. Във внезапен порив на тъга и разкаяние тя се пресегна през масичката и сложи ръка върху ръката на Франсин.

— Прости ми — прошепна тя. — Невинаги сме на едно мнение. Но пък толкова други хора, които се обичат, имат разногласия също като нас. Не е ли така? Все пак ще приема съвета ти за мебелите.

Мебелите. Нямаше нужда от тях. Можеше да ги изхвърли без капка съжаление — също като миналото, за което й напомняха. Въпреки това те имаха значение за Франсин, която в обичта си виждаше в тях гаранция, че дъщеря й някой ден някак ще се върне към „нормалния живот“.

Увивната роза по парапета вече се разлистваше. Каква преданост! Когато първите снежинки падаха от сивото небе, тя още пазеше печално последната си сбръчкана пъпчица. „Тази роза ще ми липсва — помисли си Хиацинт. — В деня, в който я посадих, бях толкова спокойна. Тогава толкова се радвахме на новата ни къща! Всъщност не. Единствено аз бях доволна…“ Докато Хай седеше, стиснала в ръце чашата с чай, първата събудила се пчела се стрелна с бръмчене в слънчевия ден.

Бележки

[1] Американски живописец (1836–1910 г.). — Б.пр. ↑

[2] Английски поет (1909–1995 г.). — Б.пр. ↑

[3] Джоузеф Търнър (1775–1851 г.) — английски художник живописец. — Б.пр. ↑

[4] Пинкас Цукерман — прочут цигулар, роден през 1948 г. в Тел Авив. Наричан е още Кралят на цигулката. — Б.пр. ↑

[5] Анри Матис (1869–1954 г.) — френски художник. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Белва Плейн След пожара (11)

Метаданни

Данни

След пожара

Информация

История

Сваляне / Връзки

Десета глава

Белва Плейн
След пожара (11)