Белва Плейн
След пожара (2)

Първа глава

Масивната къща бе заобиколена от обширни ливади и буйна растителност. Намираше се в хълмистата местност в покрайнините на града, където пътят се извиваше към възвишенията на Бъркшайър. Сутрин изгревът обливаше върховете на хълмовете в мъглява розова светлина, а привечер вечерната заря бавно гаснеше над тях, източена като алена ивица между тъмната земя и разпененото море от сиви облаци.

В една такава вечер Хиацинт остави настрана скиците и въглена и с удоволствие се загледа в красивия пейзаж. Навън беше тихо, чуваше се само лекото прошумоляване на листа в топлия септемврийски въздух. Хиацинт също стоеше притихнала до отворения прозорец, изпълнена с благоговение пред великолепието на вечерта.

Беше я обзело едно от онези настроения, които с чувство на самоирония наричаше своите „поетични моменти“. Сега обаче не беше настроена иронично, защото изпитваше безкрайно блаженство. Чувстваше се защитена, доволна, обичана и изключително щастлива!

Сепна се от гласовете на родителите си, които, както обикновено, седяха на откритата веранда на долния етаж. Хиацинт нямаше навика да подслушва и не възнамеряваше да го прави и сега, ако не бе чула да споменават името й.

— Хай е на двадесет и една години — каза баща й. — Вече не е дете.

— Може и да е на двадесет и една години, но се държи като дванадесетгодишна.

— Изумяваш ме, Франсин. Дъщеря ни беше отлична студентка. Завърши само преди година, а вече е стажантка в един от най-добрите музеи в страната. Освен това — продължи той с нескритата гордост на баща, който хвали единствената си дъщеря, — тя ще стане известна художничка. Само почакай и ще видиш.

— Нямам предвид това. Говоря за емоционалната й зрялост. Не си ли забелязал, че усмивката не слиза от лицето й напоследък? Не бих се изненадала, ако вече планира и сватба. Ох, иска ми се да кача този младеж на някой кораб и да го изпратя в Австралия или в Тиера дел Фуего, или на което и да било друго място, само да е по-далече оттук.

Смаяна от чутото, Хай придърпа стола иззад бюрото и седна по-близо до прозореца.

— Какво всъщност имаш против него, Франсин? Разбирам, че не си във възторг от момчето и това е твое право, но не проумявам защо реагираш толкова остро.

— Той ще разбие сърцето й, Джим. Джералд е женкар. Виждам го, усещам го. Сега се бори да успее, но веднъж щом успее, ще я изостави. Не му вярвам. Ще й изневерява. Прекалено красив е, жените го харесват. Мястото му е в Холивуд, а на Хиацинт не й трябва такъв мъж.

— За бога, какво богато въображение имаш. Момчето със сигурност не й изневерява. Виждат се три пъти в седмицата, както и всеки уикенд.

— Не казвам, че в момента не е така. Вероятно й е верен по някакъв свой начин. Дъщеря ни определено притежава качества, които не се срещат у всеки. Много е умна, има вкус и достойнство, а и е толкова очевидно, че го обожава. Един мъж може само да се ласкае от това.

— Мисля, че преувеличаваш.

— Джим! Казвам ти, че той ще я унижи. Ще разбие сърцето й. Джералд изобщо не е за нея.

Сърцето на Хиацинт биеше лудо. „Не е за мен ли? Ти пък какво знаеш за нас? Нищо не знаеш за живота ми.“

— Дъщеря ни е толкова добра и наивна, Джим.

— Напълно съм съгласен.

Хиацинт можеше да си представи лицата им, сякаш седеше при тях на верандата. Виждаше светлите очи на баща си, които толкова приличаха на нейните — замислени и загледани в далечината. Виждаше сините шарещи очи на майка си и онези две вертикални бръчки между веждите, които се появяваха винаги, когато беше разтревожена или напрегната.

— Не съм на същото мнение, Франсин. Намирам младежа за приятен, възпитан и интелигентен. Освен това учи медицина и е член на почетното лекарско дружество. Мисля, че е много симпатичен. И за да съм напълно искрен, трябва да призная, че много го харесвам.

— Наистина е приятен, но пак ти казвам, че е прекалено хитър за нея. Тя е наивна. Още не познава света и хората. Единствените мъже, с които е излизала, са били колежани и може би един-двама художници, с които се познава от работата. А с Джералд се срещат от една година.

„Най-хубавата година от живота ми. Годината, която промени всичко.“

— Тя е типичен човек на изкуството — ученолюбива и търсеща уединение. Винаги е била такава — продължи майка й.

— Много забележителни личности са хора на изкуството.

— Точно тях ги нараняват най-често.

— Щом мислиш така, защо не поговориш с нея?

— Да говоря с нея ли? Въпреки добротата си, когато реши, дъщеря ни може да се инати като магаре. Все едно не я познаваш. Виж от колко време я молим да откаже цигарите. Досега не го е направила. Макар че ми изглежда странно, защото не е от типа хора, които биха се поддали на този вреден навик.

Хиацинт се зачуди дали да не изтича долу и да сподели колко обидена се чувства. Остана обаче на мястото си, неспособна да помръдне, и изчака да продължат.

— Прекалено се вживяваш — рече тихо баща й.

— А какво да сторя? Да седя спокойно и да гледам как един мъж прави с детето ми каквото си пожелае?

— Какво имаш предвид с това „прави каквото си пожелае“? За секс ли говориш?

— Кой знае. Освен секса има и други неща.

— Какви например? — настоя баща й.

— Огледай се! Нима къщата ни не е чудесна? Не намираш ли, че е доста уютна? И на него му направи впечатление, когато ни гостува няколко пъти. Забелязах, че не спря да се оглежда.

— И защо не? Това е нормално. Винаги е живял в бедност, а и е затънал до уши в дългове към университета. Обикновено не си толкова нападателна и груба. — Баща й въздъхна. Той не обичаше да спори.

— Не съм груба. Разсъждавам трезво.

— Да влезем вътре, защото има комари.

Франсин обаче не беше свършила.

— Въпреки че Хай е умна, енергична и амбициозна, по природа тя си остава книжен плъх. Една книга или компактдиск са достатъчни, за да я направят щастлива. Тя се радва на простите неща. А този младеж не е такъв. Дори нямат общи вкусове.

— Ти да не би да разбираше или харесваше много химията, когато се омъжи за мен? — пошегува се баща й.

— Това беше различно. Ти беше принцът на белия кон, мъжът мечта. И още си — каза нежно Франсин и тъжно се засмя. — Тя е чувствителна като теб, Джим, изобщо не прилича на мен.

— Затова пък с теб сме страхотна двойка. Хайде да влезем вътре. Излишно се притесняваш, повярвай ми. А дори и да беше толкова сериозно, колкото твърдиш, не бихме могли да направим нищо.

Чу се хлопването на мрежестата врата. Съвсем се стъмни, а Хиацинт продължаваше да седи разтреперана в полумрака. Чувстваше се наранена, унижена и обидена. Как можаха да изрекат такива жестоки думи за Джералд! Той беше толкова нежен, грижовен и свестен. Ако трябваше да го опише с една дума, би използвала точно тази — свестен. Полагаше много усилия, а бе получил толкова малко в замяна. Въпреки това не се оплакваше. Ценеше дори малките радости — като книга, подарена му за рождения ден, или вечеря в дома на родителите на Хай.

„Трябва още сега да сляза и да се застъпя за него — помисли тя пламенно. — Какво чакам още?“ Краката й обаче сякаш бяха омекнали. Цялата енергия, с която бе изпълнена преди час, се беше стопила.

Нямаше смисъл да се опитва да работи повече тази вечер, така че запали цигара и разчисти бюрото си, като прибра въглена и папката със скици. След малко се съблече и си легна.

Внезапно я връхлетя чувство на страх. Господи, ами ако се случи нещо? Беше ли възможно? Ако Джералд беше тук, щеше да я прегърне и успокои… Тя остана да лежи така, а мислите й се понесоха назад във времето.

* * *

Толкова ясно си спомняше мястото и часа на първата им среща, думите, които си бяха разменили. Помнеше дори с какво беше облечена тогава. Носеше дъждобран, защото денят беше влажен и студен, а паркингът пред музея се беше превърнал в една голяма кална локва. Тъкмо се насочваше надолу по хълма и минаваше покрай университета, когато в огледалото за обратно виждане забеляза пред Медицинския факултет един младеж да стои под дъжда без яке или чадър. Към гърдите си притискаше купчина учебници, увити в найлонова торба, а той самият беше мокър до кости.

Тя даде колата назад.

— Да ви закарам ли донякъде?

— Чакам автобуса. Минава на всеки кръгъл час, но мисля, че току-що го изпуснах.

— Така е. И десет е. Ще ви откарам. Качете се.

— Благодаря, но съм в другата посока.

— Няма значение. Не можете да стоите тук в този дъжд.

Човек не би оставил и кучето си навън в това студено време, когато във въздуха се усещаше настъпващата есен.

— Няма да откажа. Оставете ме тогава на следващата автобусна спирка. Това ме устройва идеално.

— Не е нужно да чакате автобуса — каза тя, когато наближиха заслона на спирката. — Къде живеете? Ще ви откарам дотам.

— О, не, та аз живея чак в Линдън! Оставете ме тук, на спирката.

Никога не беше познавала някой, който живее там. Линдън беше работническо градче с железопътен мост, а по улиците му минаваха предимно камиони. Линдън беше от селищата, които човек бегло зърва и заобикаля, запътен към друго място. Намираше се на шестнадесет километра.

Младежът все още трогателно притискаше учебниците към гърдите си. Почти не беше успяла да види лицето му под разрошената мокра коса и вдигнатата догоре мокра яка. Сега вече го огледа добре. Непознатият имаше хубаво, почтено лице.

— Отиваме в Линдън — каза тя.

— О, не, не мога да ви го позволя — запротестира той.

— Не можете да ми попречите, освен ако не решите да скочите от колата.

— Добре тогава — усмихна се той. — Казвам се Джералд. А вие?

— Хиацинт^[1]. Мразя името си.

Това пък за какво го каза! Винаги се извиняваше заради глупавото си име. Трябваше да престане да го прави.

— И защо? Името е нежно. Отива на лицето ви.

Нежно. Думите му прозвучаха странно.

Съвсем не се чувстваше нежна сега, докато лежеше на леглото и си припомняше всичко това, а ударите на сърцето й отекваха в ушите.

— Колата ми не можа да запали. На тринадесет години е — обясни той. — Надявам се просто акумулаторът да е изтощен.

— Дано.

Настъпи неловко мълчание. Очевидно и той го почувства, защото първи реши да продължи разговора.

— Студент по медицина съм четвърта година, завършвам през май. Ти студентка ли си?

— Завърших миналата година. Сега работя.

— Значи вече се справяш в реалния живот. Аз имам още три години, а може би и четири, ако спечеля стипендия.

— Май това не те радва особено.

— Не бих казал. Обичам това, което правя. Просто нямам търпение да започна да печеля и да съм самостоятелен. А ти с какво се занимаваш?

— Завърших специалност „Изкуство“. Сега съм стажантка в музей, реставрирам стари или повредени произведения на изкуството. Освен това рисувам и имам ателие у дома.

— Знаех, че има най-разнообразни начини за изкарване на прехраната, но за този вид дейност не се бях сещал.

— Тази работа е нещо повече от начин за препитаване. Изискват се доста умения.

Това не трябваше да го казва. Беше прозвучало арогантно. Реши да посмекчи ефекта от думите си и поясни:

— Получаваме картини и скулптури от цялата страна — все произведения, които са били лошо реставрирани или пък изобщо не са били. Точно сега премахвам лаково покритие от маслен портрет, рисуван през 1870 година, който е напълно пожълтял.

— Звучи интересно.

— Така е. Много ми харесва, но имам още какво да науча. Работата по скъсани места например, може да ти опъне нервите до краен предел.

— Все едно правиш операция. С това се надявам да се занимавам.

Странно нещо са разговорите. Ако не върнеш топката, а я оставиш да падне, хората започват да си мислят, че си недружелюбен. Затова трябва бързо да измислиш какво да кажеш. Макар че какво ли я интересуваше дали този непознат ще я помисли за недружелюбна. Въпреки това тя продължи:

— Университетът е един от най-добрите в страната.

— Така е и съм благодарен за това. Но ако ми бяха отпуснали заем от друг университет, щях да отида там.

— Аз също исках да се махна, но имам трима по-големи братя, които вече го направиха, и знаех, че родителите ми се надяват аз да съм тази, която ще остане при тях.

Отново се умълчаха. След минута-две той заговори:

— Имаш страхотна кола.

— Подозирам, че е награда за това, че си останах у дома.

Определено малката червена кола — нейната лъскава играчка, бе поредният подарък, също като летния курс по изкуство в Италия. Този път обаче се спря навреме, преди да го изрече на глас. Не можеше да говори за пътешествия до Европа на човек, който се издържа от стипендия.

— От старото работническо градче са направили същински културен център — отбеляза той. — Чувам, че музеят бил доста прочут.

— Така е. Посещавал ли си го някога?

— Не, нищо не разбирам от изкуство.

— Музеят е прекрасен. Трябва да го посетиш някой път.

— Може и да го направя.

Чистачките едва отмиваха дъжда, който шибаше по предното стъкло. Колата се клатушкаше силно по дупките и с мъка се придвижваше по наводнения път. Пътуваха в мълчание, докато не стигнаха до отбивката към Линдън, където тя попита как да стигнат до дома му.

— Намира се на улица „Смит“. В центъра е. Ще ти покажа пътя.

Едва когато излезе и започна да й благодари, тя забеляза високия му ръст, тъмните коси, живите очи и излъчващото увереност овално лице. Никой не би могъл да откъсне очи от него, било то мъж или жена.

— Нямам думи колко съм ти благодарен — искрено заяви той.

— Казваш го, все едно съм направила нещо кой знае какво.

— Току-що наистина го направи.

Тя подкара обратно покрай редицата неприветливи магазинчета от двете страни на улицата. Между тях на места се издигаха жалките останки на някоя колониална градска къща в стила на сградите в Масачузетс. Имаше обущарска работилница, вестникарска будка, месарски магазин и бръснарница. Зад мрачните прозорци до аварийните метални стълби висяха захабени завеси. Сега, когато дъждът вече беше утихнал, тази гледка й подейства странно отрезвяващо.

Джералд. Дори не й беше казал фамилията си. Спомни си колко се засрами от абсурдната мисъл, която й мина през ума: „Той е типът мъж, който бих могла да обикна“. И това го беше помислила само след двадесет минути, прекарани в компанията му.

„Човек не може да знае какво ще му донесе утрешният ден — обичаше да казва баба й, която често използваше клишета. — Сама ще разбереш кога си срещнала подходящия за теб мъж.“

Може би баба й наистина разбираше от някои неща. Само два дена след проливния дъжд тя беше на работа, когато забеляза, че хората се обръщат по посока на вратата зад нея. Обърна се и видя Джералд да наднича в залата. Говореше нещо.

— Може ли да вляза?

Не можеше да повярва на очите си. Лицето й пламна, не знаеше какво да отговори, но той вече беше влязъл.

— Последвах съвета ти да посетя музея — каза той.

— Ние… ние работим тук — отговори тя, смутена от мисълта, че на другите няма да им хареса това прекъсване.

Тъкмо полираше древна бронзова статуя на Буда със счукани костилки от маслини. Спомняше си всичко много ясно: голямата просторна зала, студената светлина, треперещите си ръце върху ценната вещ и Джералд, който я гледаше.

— Разбирам. Ще те изчакам навън. Просто исках да те видя отново — каза той.

Всичко си спомняше… Усети, че чувството на гняв вече бе изчезнало. Успокоена, тя се загледа в нашарения от сенки таван и се усмихна.