Белва Плейн
След пожара (12)

Единадесета глава

В колежа по моден дизайн Хиацинт си припомни всички онези статии във вестниците, разказващи за хора на седемдесет или осемдесет години, които най-накрая бяха взели дипломи. Не че беше чак толкова стара, но въпреки това се различаваше доста от останалите. Те бяха толкова волни и безгрижни. Бяха твърде жизнерадостни, твърде искрени, твърде наивни, твърде чаровни в младостта си. „Между тях аз съм като паднала от Марс“ — мислеше си тя.

Едва в средата на семестъра Хай откри, че за разлика от състудентите й, преподавателите я забелязваха. Неуверена в собствените си умения в началото, тя остана много изненадана, когато похвалиха една от скиците й в час по техника на рисуване за напреднали. След това преподавателят я информира, че тя може изобщо да не посещава тези часове.

Тази похвала й вдъхна кураж да продължи напред. Естествено, знанията й за цветовете и формите я улесняваха, и макар до този момент дрехите да не я бяха интересували, освен в случаите, когато искаше да изглежда добре, изготвянето на дизайн-портфолио не й се стори по-трудно от творческия процес в ателието. Много често Хай си носеше работа в апартамента, където на една малка масичка нахвърляше скици на модели и се упражняваше да рисува с туш.

Почти всеки уикенд вземаше допълнителни уроци. Стремеше се постоянно да бъде ангажирана, за да избяга от самотата, която на моменти заплашваше да я залее като приливна вълна.

Клишето „сам сред тълпата“ чудесно описваше начина на живот в Ню Йорк. Хиацинт никога не бе живяла на места, където пощальонът не спира на прага да размени по някоя дума с хората, а касиерката бърза да приключи работния ден. Тази анонимност й носеше известно облекчение, но от друга страна, на моменти й тежеше. В града и особено в нейния квартал, който се намираше на границата с Челси, имаше всякакви хора и по принцип това й даваше възможност да завърже много нови познанства. В действителност обаче само в сградата, в която живееше, хората бяха толкова различни, че не можеше и дума да става за сплотеност или близки контакти, с изключение на няколко дружелюбни кимвания. Тя нямаше почти нищо общо с амбициозната деветнадесетгодишна актриса, която живееше отсреща с приятеля си. Не контактуваше и със съседите, които работеха като шивачи, защото те не говореха английски. Двойката немощни старци, които живееха вече шестдесет и пет години в тази сграда, бяха потънали в свой собствен свят.

Дори улицата под прозореца непрестанно се променяше. За миналото напомняха пететажни сгради без асансьор, от прозорците на които висяха прострени одеяла, а на площадките отпред седяха групички жени и клюкарстваха, докато наглеждаха децата си. Едновременно с това се извършваше реконструкция на квартала. Фасадите бяха добре почистени и избелялата боя имаше едва забележим бледорозов оттенък. Месинговите части по вратите на магазините лъщяха, а окачените табели, изписани със старинен шрифт, гласяха, че там купувачите могат да намерят антики от Викторианската епоха, тайландска храна или книги втора ръка. Навред цареше голямо оживление, каквото Хиацинт не беше виждала преди.

В края на поредния дълъг ден, изпълнена с противоречиви чувства, тя изкачи стълбите до четвъртия етаж и затвори вратата след себе си. Понякога тези две малки стаички бяха нейното убежище, но друг път й се струваха като затвор. Обикновено съзнаваше на какво се дължат резките промени в настроението й. Гледката на някоя майка, излязла на разходка с децата си, можеше да я накара да се втурне към жилището си, за да не става свидетел на нормалния живот на другите хора. Много често удоволствието, което изпитваше от заниманията в стимулираща работна среда или от похвалите, които получаваше, я изпълваше с желанието да постигне успех на всяка цена и да триумфира над обстоятелствата. В такива моменти гледаше на апартамента си като на затвор.

Тя отказа предложената от Арни помощ и сама си намери апартамент. Пренебрегна съветите на Франсин и не положи никакви усилия да внесе уют в двете стаички. В жилището й имаше едно легло, два стола — по един във всяка стая, и малка масичка, на която можеше да работи. В апартамента имаше и малък кухненски бокс, но тя рядко готвеше. Почти не се хранеше и отслабна още повече. Това нямаше значение за Хай. Всичко, което искаше, бе да завърши курса на обучение и да си намери достатъчно добре платена работа, за да наеме по-добро жилище, в което можеше да посреща децата.

Тя често си повтаряше, че трябва да гледа само напред. Нямаше смисъл да се рови в миналото, както се изразяваше баба й. В деня, в който документите за развода бяха подписани и тя официално сложи край на брака им с Джералд, пред очите й светкавично преминаха спомени, сякаш бе удавник, който вижда живота си като на лента точно преди да умре. Спомни си за тайните им срещи в мотела, под сатененото одеяло. Припомни си сватбения им ден, танца, страстната им първа брачна нощ, когато лежеше в леглото с неговия пръстен на ръката си. Нима бе възможно любовта да си отиде и всичко да бъде забравено, дори заличено, сякаш никога не се бе случвало?

Сега й оставаше да гледа само напред. Въпреки това, много често, когато не можеше да заспи и до ушите й долитаха гласовете от улицата и грохотът на камионите, си спомняше за къщата, която напусна, и последния мъчителен час, който прекара в нея. Само няколко души знаеха тогава, че заминава. Те бяха деликатни хора, приятели, които не й задаваха въпроси, а дойдоха само за да й пожелаят на добър час. Разбира се, дойде Мойра, както и две учителки, които донесоха малки подаръци за Джери и Ема, предполагайки, че Хай заминава за Флорида. Човекът, който боядиса къщата, също се присъедини към изпращачите. Предната зима, когато жена му се бе разболяла тежко, Хиацинт изпращаше храна на семейството му и той никога нямаше да забрави добрината й.

Франсин бе объркана, съкрушена и много ядосана на дъщеря си, но типично в неин стил се опита да бъде вежлива и да не го показва. Когато я целуна и прегърна за последно, в очите на майка й заблестяха сълзи, но тя не каза нищо. Вече си бяха казали всичко.

Понякога, докато лежеше будна, заслушана в тиктакането на будилника върху нощното шкафче, Хиацинт се сещаше и за Уил Милър. Той несъмнено щеше да се учуди, ако разбереше, че една почти непозната жена бе послушала съвета му. Тя искаше да му го каже, ако й се удадеше тази възможност. Това обаче бе невъзможно. Преди да замине, тя нарочно остави фалшиви координати за връзка, а сигурно и той нямаше никакво желание да се виждат отново. Във всеки случай щеше да загуби интерес към нея, когато узнаеше, че е позволила да й вземат децата. Освен това тя също не се интересуваше от него чак толкова, нито от който и да било друг мъж, независимо дали беше привлекателен или не.

Едно утро след поредната неспокойна нощ тя видя, че навън вали сняг. Още беше началото на ноември и подранилите снежинки се топяха и образуваха сивкава киша на тротоара. Това й напомни за наближаващия Ден на благодарността. Миналогодишният кошмар вече бе забравен. Тази година празникът щеше да бъде безрадостен, защото нямаше къде да отиде. Франсин планираше да гостува на синовете си, за да бъде с внуците си, които сякаш не спираха да се множат. Хиацинт със сигурност не желаеше да я придружи. Не искаше също така да рискува миналогодишното фиаско във Флорида да се повтори. Струваше й се по-разумно да вземе децата две седмици преди или след празника, който Джералд сигурно щеше да посрещне в голяма компания. Загледана в снега, Хай внезапно усети как я обзема силна, непреодолима потребност да види децата си. Наближаваше краят на годината. Месеците се изнизваха бързо като часове. След края на следващия учебен срок Ема щеше да бъде вече първокласничка. Джери щеше да е в четвърти клас. Децата й щяха да пораснат неусетно. Мина й през ума да помоли Арни да й уреди посещение. После си помисли, че зависимостта й от Арни е доста необичайна. Същевременно обаче й се струваше и съвсем естествена.

* * *

По време на полета Хиацинт прецени емоционалното си състояние като еуфорично, екзалтирано, превъзбудено. Идеше й да се разплаче от вълнение. Беше решена да не отрони нито една сълза и не спираше да повтаря фразата „разумът над чувствата“. Тя отвори отново книгата, която носеше. В нея се разказваше за живота на Коко Шанел — момиче, което се бе научило да шие в ателие за поправка на дрехи и впоследствие бе спечелило световна известност. Историята я заинтригува толкова силно, че по-късно, докато вечеряше в хотела сама, тъй като Ема и Джери трябваше да пристигнат на следващата сутрин, тя с изненада установи, че преценява дрехите на всички жени, които минаваха покрай нея. Преди никога не обръщаше толкова внимание на облеклото на хората.

„Ето един страхотен костюм, който някак не подхожда на тази жена — отбеляза тя мислено. — Хубава рокля, но цветът е твърде мрачен за жената. Франсин би добавила ален или смарагдовозелен шал. Ето на онова му се казва рокля! Ръчно изтъканата коприна не може да бъде сбъркана. Допреди няколко месеца нищо не разбирах от мода. С тази материя, акцент в контрастиращ цвят и една семпла кройка могат да се направят няколко зашеметяващи модела. С подходяща щампа в черно и бяло може да се постигне ефект на японско кимоно с оби^[1] или да се завърже шарф, който да бъде нагънат в малък турнюр^[2] или да има надиплен волан.“

Когато се прибра в стаята си след вечерята, тя нямаше търпение да дочака сутринта и цяла вечер рисуваше скици върху листовете хартия, които намери в хотела. Скицира обито и воланите. Нарисува жена с дневна рокля и широка лятна шапка, а после същата рокля, но в комбинация с малка кръгла шапка. Замисли се за Мойра и по повод това как най-добре можеха да се прикрият излишните й килограми.

После реши, че прекалява. За кого се вземаше, за Коко Шанел може би? Е, в началото тя бе имала малък магазин за шапки, в който украсявала обикновени сламени капели, така че да изглеждат като шапки за милиони франкове. Естествено, това че е имала богат любовник, сигурно също й беше помогнало. На Хиацинт всичко й се струваше много забавно.

На следващата сутрин децата пристигнаха. Те слязоха от нов луксозен ван, шофиран от тяхната детегледачка. В първия момент Хиацинт не можа да ги познае. Джери бе пораснал с поне пет сантиметра. Вече нямаше никакво съмнение, че много прилича на баща си. Плитките на Ема ги нямаше. Пуснатата й коса падаше на вълни също като на Франсин. По един неуловим начин дъщеричката й вече бе станала голямо момиче. И двете й деца й се сториха променени. Хай се беше зарекла да не пролива нито една сълза, дори от радост, и успя да се овладее, когато ги прегърна и двамата. Зад тях стоеше широко усмихната възрастна жена, облечена в бяла униформа.

— Вие трябва да сте госпожа О’Мали — предположи Хиацинт.

— О, да. Как само се държаха тази сутрин! Ако ги бях оставила, щяха да тръгнат насам още в шест часа сутринта. Толкова бързаха да видят мама.

— Донесохме си банските костюми — извика Ема. — Татко каза, че в този хотел има басейн и ти ще ни позволиш да поплуваме.

Хиацинт никога не беше предполагала, че думата „татко“ може да звучи толкова дразнещо. Въпреки това тя отвърна бодро:

— Разбира се. Съжалявам, че не се сетих да донеса и моя бански костюм, но двете с госпожа О’Мали ще стоим отстрани и ще ви гледаме. После ще обядваме край басейна. Ще бъде забавно.

— Наричаме я Нани — каза Ема.

— Аз и Нани ще ви гледаме. Можете да се преоблечете вътре. Коя е твоята плажна чанта, Ема? Ще дойда да ти помогна.

— Не, Нани ще ми помогне — отвърна Ема. — Винаги тя го прави.

— Добре. Тогава аз ще отида да намеря шезлонги на сянка.

Винаги тя го прави. Тази дребна забележка я накара да се почувства излишна, сякаш децата й нямаха нужда от нея.

Тя избра шезлонгите, седна и зачака. В детския басейн нямаше много деца. Няколко малчугани се плацикаха, други тичаха около басейна, а майките им ги предупреждаваха да внимават да не се подхлъзнат на мокрите плочки. Хиацинт позна, че са майки, не само по външния вид, но и по начина, по който говореха. В гласа на една майка винаги се долавяше нещо, което я различаваше от другите жени.

„Сама си го причинявам — укори се тя. — Просто постоянно чакам да бъда наранена. Погледни на нещата от положителната им страна, Хиацинт. Ето, децата идват.“ Джери носеше червени бански, а Ема — розови. Това бяха нейните рожби, от нейната плът и кръв.

— О, не! — извика тя, когато Джери се гмурна в басейна за възрастни, но Нани побърза да я увери, че това му е позволено, „стига да има спасител и да не ходи до дълбокото“. Детегледачката добави също, че тя не трябва да се тревожи, защото Джери вече е добър плувец.

— Не знаех, че плува толкова добре.

— Той има спортни заложби. Миналия месец започна уроци по тенис и треньорът му казва, че напредва много по-бързо от повечето деца на неговата възраст.

— Не ми е споделял, а говоря и с двамата почти всеки ден.

Хиацинт се почувства глупаво. Думите й звучаха като извинение, сякаш се мъчеше да се оправдае, че въпреки всичко тя е грижовна и любяща майка.

— О, знам. Винаги им напомням, когато наближи време да ви се обадят. Сигурно очаквате с нетърпение да ги чуете.

И двете се преструваха и играеха роли. Едната беше майката, а другата — жената, която вероятно и напълно разбираемо беше заинтригувана от тази странна ситуация. Сега майката седеше тук невъзмутима, издокарана и спокойна на фона на мрамора, ясното небе и басейна и се преструваше, че всичко е наред. Детегледачката и недружелюбната прислужница, която Хиацинт видя в онзи ужасен ден, със сигурност правеха много догадки. Нани дори сега хвърляше крадешком погледи към Хиацинт, но улавяйки погледа й, се преструваше, че гледа Ема, която говореше с едно момиченце в басейна.

— Ема е по-общителната от тях двамата. Не спира да бърбори. Намира си приятели където и да отиде. Хората я харесват, дори и тези, от които не бихте и очаквали. Онзи ден един намръщен стар господин я заговори в дрогерията и… — Детегледачката говореше така, сякаш децата бяха непознати и трябваше да бъдат представени на Хиацинт. — … после, когато разказах на баща й, той се смя от сърце. Той винаги… — Тя млъкна.

„Не се предавай на гнева и болката, Хиацинт. Дръж се с достойнство.“

— Не се притеснявайте да споменавате баща им, Нани — отвърна тя.

— Само исках да кажа, че Ема е истински образ — изчерви се Нани.

Да, за радост по това също прилича на Франсин. Животът й ще е по-лесен.

Джери също беше завързал запознанства и доведе единия от новите си приятели.

— Това е Дъг. Той иска да остане за обяд с нас. Родителите му ще се върнат следобед. Може ли да обядва с нас?

Не беше ясно дали Джери иска позволението на детегледачката или на Хиацинт. Хай бързо отговори, точно когато Нани също се обади:

— Да, бихме се радвали.

Всъщност Хиацинт не се радваше. Точно в този ден малкото невинно момченце се явяваше като натрапник, също като Нани и всички останали, които отнемаха от ценното време, което можеше да прекара с децата си. Тук се чувстваше като с вързани ръце, защото нямаше кола, с която да закара децата на друго място. Не можеше да помоли и Нани да обядва някъде сама. Точно тогава през главата й мина мисълта, че е твърде вероятно Джералд да е инструктирал жената да не оставя децата насаме с майка им. Припомни си думите му: „Не се контролираш, Хиацинт. Имаш проблем“.

Децата не спираха да бърборят по време на обяда. Хиацинт не си бе представяла срещата си с тях точно по този начин. Сети се за квартирата в Ню Йорк. Може би в крайна сметка бе направила грешка, като продаде къщата. В главата й се въртяха всякакви мисли.

— Искам да отида на езда — заяви внезапно Ема. — Тук ми омръзна. — В гласа й се долавяше една нова, капризна нотка. — В клуба има сладоледен салон.

— О, я млъквай! — сопна й се Джери. — Затвори си големия плювалник!

— Не ми харесва да говориш така — смъмри го Хиацинт.

— Всички говорят така, мамо.

— Може и да е така, но въпреки това не ми харесва.

Хиацинт не можеше да повярва, че се държи по този начин. Заяждаше се с него, задето бе използвал думата „плювалник“. И го правеше точно днес. От една майка се очакваше да поучава, но с вежлив тон. Точно така правеха майките. Тя забравяше обаче, че за тях се грижеше Нани.

— Искам да отида на езда — повтори Ема.

— Не съм взела костюма ти — отговори й Нани. — Не знаех, че ще искаш да яздиш.

— Аз мога да яздя и без костюм — възрази Джери.

— Знаеш, че не може. Трябва да носиш дълги панталони, за да не се протрие кожата ти, освен това ти трябват ботуши и каска с ремък под брадичката. Баща ти ще се ядоса, ако разбере, че си яздил или си карал колело без каска. Точка по въпроса — заяви Нани авторитетно.

— Не може ли просто да отидем с колата дотам, за да покажем клуба на мама? — помоли се Джери. — Само ще погледнем. Искаш да го видиш, нали, мамо?

— С удоволствие. Ще направя всичко, което искате.

— Далече е, но добре — съгласи се Нани. — Трябва да тръгнем сега, за да избегнем задръстванията.

Джери седеше отпред и говореше или сменяше радиостанциите. Ема заспа на средния ред. Главата й клюмна на рамото на майка й. Макар че не беше седнала удобно, Хиацинт не помръдна, усещайки топлината й и меките ухаещи коси, които я гъделичкаха по бузата.

— Почти стигнахме — каза Джери. — Знам пътя. Трябва да минем още два светофара. — Той показа два пръста. — После ще завием наляво, не — надясно, и първо ще ти покажа коня на чичо Арни. — Момчето подскачаше от вълнение на седалката. Имаше навика да прави така дори когато седеше в бебешкия си стол като по-малък.

— Не искаш ли да ми покажеш първо твоя кон? — нежно го попита Хиацинт.

— О, ще ти покажа и двата, но първо неговия, защото той е по-голям. Огромен е. Нали ти казах, че е порода Тенеси Уолкър. — Джери я осведомяваше за това почти всеки път, когато говореха по телефона.

— Помня. Ами понито на Ема?

— То всъщност не е нейно. Твърде малка е. Просто я слагат на седлото и разхождат понито, като я придържат. Оставяме я да си мисли, че понито е нейно — предупреди я Джери. — Не искаме да нараним чувствата й.

На Хиацинт това й се стори мило и до известна степен смешно, като се сетеше как той се стараеше понякога да изглежда твърд.

— Какво говореше за мен? — попита Ема, която се изправи и седна.

— Казах само, че добре си поспа, а вече пристигнахме.

Ема се усмихна. Имаше хубави зъби. За разлика от Джери, тя не беше наследила трапчинките на Джералд. Някой й бе подарил златно сърчице на верижка. От вътрешната страна на ръката си имаше следа от одраскано или ухапано и върху него имаше лепенка. Нищо не убягваше от зоркия поглед на майка й.

Същевременно Хиацинт виждаше размазано всичко наоколо — сенчестата алея; няколкото ниски постройки, покрити с дървени плочки; моравите; равните зелени поляни, заградени с бели огради. Хората от конюшните изкараха навън едно пони с размерите на голям немски дог и заради Хиацинт качиха Ема върху него, за да я разходят минута-две. Нани и Хиацинт ръкопляскаха. После изкараха друго, много по-голямо пони. Джери им показа как язди, но Хиацинт стоеше като замаяна, а в главата й цареше пълна бъркотия: „Какво правя тук? Всичко е лъжа и измама“.

— Добре ли сте? — докосна я по ръката Нани.

— Да, да, добре съм — сепна се Хиацинт.

— Питам, защото не отговорихте на Джери. Показа ви как се качва на седлото.

— Съжалявам. Не съм разбрала. Хайде, Джери, покажи ми.

— Юздите се държат между палеца и ето този пръст. Виждаш ли? Ето така, а не в юмрука. И трябва да седиш изправен и с изпънати колене. Виждаш ли? Може ли да пояздя малко? Само малко? Знам, че не съм подходящо облечен и не бива да го правя, но разрешаваш ли ми, Том?

Младият коняр, който държеше понито, чакаше търпеливо. Той смигна на Джери. Очевидно го харесваше, като повечето хора.

— Добре, ще вървя до теб, докато направиш една обиколка на заграждението. После ще слезеш и няма да казваме на никой.

— Тук се отнасят много мило с децата — обади се Нани. — Предполагам, че се дължи на факта, че чичо им Арни държи коня си тук и идва почти всеки ден. Когато ходи на училище, Джери обикновено няма възможност да идва всеки ден и хората, които работят тук, тренират понито му вместо него.

Джери слезе гордо от коня и подаде юздите на Том. „Животът му е хубав — помисли си Хиацинт. — Трябва да съм благодарна поне за това и аз наистина съм.“

— Не ти казах как се казва, мамо?

Беше й го казвал, и то много пъти, но явно обичаше да го повтаря, така че тя му отговори отрицателно.

— Името на коня е Кинг Чарлз. Знаеш ли защо е кръстен така?

— Не, защо?

— Защото кръстихме нашето куче Чарли.

— Да, това е добра причина.

— И аз така си помислих. Той е петнисто шотландско пони.

Хиацинт беше чувала и това много пъти, но просто отбеляза:

— Харесват ми белите му чорапи.

— Казват се чорапки, мамо. Чорапите стигат почти до коляното.

— Толкова много неща знаеш, Джери.

— Така е — кимна той със сериозно изражение. — Знаеш ли, че яздя върху английско седло? Каубоите ползват уестърн седла, но не и аз.

— Е, ти не си каубой, нали? Ти си от Изтока.

Нани погледна часовника си.

— Не е зле да тръгваме, ако искаме да изпреварим задръстванията на връщане. Добре че не трябва да бързаме за вечеря. Баща ви поема нощни дежурства веднъж седмично и точно днес е негов ред.

Хиацинт не знаеше за нощните смени на бившия си съпруг, но установеният ред и строго спазваният час за вечеря, с изключение на извънредните случаи, й бяха добре известни. В съзнанието й за части от секундата премина ясният образ на дълги силни ръце, безупречно чисти и някак строги, ако въобще можеха да се нарекат така, които полагаха нож и вилица успоредно върху чинията. Дали заради този спомен и емоциите, които свързваше с него, или може би защото осъзна, че денят приключва, Хиацинт усети, че губи силите си. Зачуди се какъв беше смисълът на този ден. Само отвори старите рани. Нямаше начин да разбере каквото и да било за раните на децата си, ако криеха такива. Може би те вече се чувстваха много добре. Тя се молеше да е така.

— Искам сладолед — заяви Ема, — от онзи с шоколадовите пръчици.

— Забрави ли вълшебната дума, Ема? — сгълча я Хиацинт.

— Искам сладолед, моля.

— Чудесно. Ще хапнем сладолед, като се върнем в хотела.

— Там слагат ли му пръчици?

— Сигурно.

— Знаете ли, наближава време за вечеря — вметна Нани. — Ще си развалят апетита.

— Още е следобед — твърдо отвърна Хиацинт, — а и нищо няма да им стане, ако не изядат веднъж цялата си вечеря.

Нани се опитваше да надвиши правомощията си по вежлив и изпълнен с респект начин. Не би си го позволила с нито една друга майка или работодател. Сега го правеше, защото й бе станало ясно, че си има работа с майка, която по някаква причина е била изгонена.

Те седяха на терасата. Бризът полюшваше палмовите клони над главите им. Цветята около тях създаваха атмосфера на джунгла, сътворена от човека. Хиацинт наблюдаваше децата и установи, че мястото им харесва, но не са особено развълнувани. Вече бяха свикнали с лукса на места като този оазис.

Джери ги уведоми, че баща му ще го води на тенис срещи. Джералд му беше купил нова ракета. Ема бе още малка за тенис, но тя ходеше на уроци по балет. Баща им вече играеше на шах с Джери. Във всичко това нямаше нищо лошо. Всеки, който можеше да си го позволи, предоставяше на децата си шанса да се учат допълнително и да се занимават с разнообразни дейности. Но който разполагаше със средства колкото да плати наема на едно мизерно жилище, не можеше да им осигури всичко това. Хиацинт за пореден път се сети за онази жена от сбирката, чийто син бе предпочел да живее с баща си заради разкошната му къща край езерото. Отново си спомни лицето на вдовицата и на малкото й момченце…

Един стряскащ въпрос я върна към реалността. Джери я питаше дали с баща му вече са се развели.

— О, да — отвърна тя пресилено небрежно.

— Искам да кажа, подписани ли са вече документите?

Хай се изуми. Документите. Сегашните деца научаваха твърде много и твърде рано, но времената бяха такива.

— Да — отговори му тя.

— Защо никога не идваш в нашата къща? — попита я Ема.

— Нищо не разбираш — укори я Джери меко, — но вината не е твоя. Все пак си само на пет години.

— На пет и половина съм. Защо не идваш, мамо?

„Уморена съм — помисли си Хиацинт. — Уморена съм и не знам какво да кажа.“

Всички чакаха тя да отговори. И онази чужда жена, детегледачката, отново я гледаше с любопитство.

— Защото мама е болна — намеси се в този момент Джери. — Така каза Теси.

— Коя е Теси?

— Познаваш я. Тя готви и чисти къщата.

„Болна. Сигурно така съм изглеждала онзи ден“ — реши Хай.

— Тя греши, Джери. Напълно здрава съм. Дълго време трябваше да се грижа за баба си, а после…

— Теси каза, че ти има нещо. Чух я. Каза го на теб, Нани, не помниш ли? Чух ви, когато си говорехте в кухнята. Теси каза, че си й се сторила странна, защото изобщо не си продумала онзи ден, когато сте дошли, а нас ни е нямало. Каза, че си лоша жена и затова татко те е напуснал. Но аз знам, че не е така. Ти не си лоша, а Теси е глупава. Мразя я и го казах на татко.

Хиацинт затвори очи за момент.

— И какво каза баща ти? — Собственият й глас й прозвуча като чужд.

— Каза, че не си лоша, разбира се…

— Внимавай какво говориш, Джери — прекъсна го Нани. На бузите й бяха избили две червени петна от смущение. — Не помня Теси да е използвала думата „лоша“, а само „болна“. Бъди точен.

— Точен съм. Наистина, мамо. Нали имам добра памет, мамо?

— Да, имаш чудесна памет.

— О, знам, че е така — отвърна Нани и като се обърна към Хиацинт, й обясни: — Получи се недоразумение. Никой не е искал да ви обиди. Теси не беше права, като каза, че сте болна. Може и да ви е било зле онзи ден. Не знам, нямаше ме там, но днес ми изглеждате много добре. Чичо им Арни разказва за вас на децата и никога не е споменавал да сте болна или нещо подобно. Ако беше така, щеше да им каже. Той говори често за вас.

Детегледачката не успя да заблуди Хиацинт. Под маската на добронамереност прозираше любопитство, граничещо с нахалство, както и известна доза злоба и намек, че „нещо става“ и чичо Арни не й е просто приятел. Това беше ужасно за децата. Веднага трябваше да сменят темата. Въпреки това Хай не се сдържа и отново попита:

— Какво друго ти каза баща ти, Джери?

— Че Теси не трябва да говори така и той ще й направи забележка.

— Не ми каза кога ще дойдеш отново, мамо? — настояваше Ема.

— Ще ти кажа, като се чуем по телефона, миличка. Точно сега не мога да ти отговоря.

— Тогава може ли да дойдем в твоята къща?

Как да им съобщи, че вече няма къща?

— Ще се разберем по телефона.

— Защо трябва да си заминаваш днес, мамо?

Детегледачката вече я гледаше с неприкрит интерес. Изражението на лицето й сякаш казваше: „Да те видя сега как ще отговориш на този въпрос“. Сигурно не биваше да я вини за това. Ситуацията наистина беше необичайна и даваше поводи за много спекулации и коментари.

— Трябва да се върна отново в училище, Ема, и не трябва да закъснявам.

— В училище ли? Но големите хора не ходят на училище.

— Понякога ходят — намеси се мъдро Джери. — Татко ми каза.

Това сложи край на спора. Щом татко му го беше казал, значи наистина беше така.

— Трябва да тръгваме вече — обади се Нани. — Време е.

Всички се изправиха бързо и минаха през фоайето към изхода. Ема и Джери тичаха напред.

— Красиви деца — каза Нани, сякаш се опитваше да поправи нещата или може би да й го натякне. Хай не можеше да знае какво си мисли тя. Така или иначе нищо не можеше да бъде променено.

Няколко часа по-късно, когато самолетът се издигна във вечерното небе, Хиацинт се опита да си припомни последните минути, прекарани с децата, но те сякаш бяха изтрити от съзнанието й. Спомняше си, че предишната вечер седеше и рисуваше онези глупави скици, изпълнена с очакване. Въпреки това днешният ден не мина добре. Не че Джери и Ема не бяха щастливи. Детегледачката очевидно се държеше добре с тях и те я харесваха. Джералд ги обожаваше, така че проблемът не беше и в това. С ужас осъзна жестоката и неоспорима истина, която бавно се насаждаше в празното й съзнание. Децата й, нейната плът и кръв, й се изплъзваха. Тя ги губеше.

* * *

Късно един следобед на вратата се почука и когато Хиацинт отвори, на прага стоеше Арни.

— Днес ти звънях, но ти не ми отговори и понеже идвах от Уолстрийт и минавах наблизо, реших да видя дали не си у дома.

— Досега бях на училище. Не ми остана време да поразчистя тази бъркотия. Учудващо е, че толкова малко жилище може да бъде така разхвърляно. Но заповядай вътре все пак. — Тя бърбореше като човек, прекалено нервен от факта, че е хванат неподготвен. Застанал на вратата, Арни се намираше на една ръка разстояние от малката масичка, отрупана със скици. Хиацинт стоеше толкова близо до него, че успя да забележи израза на удивление, който той бързо прикри с думите:

— Отдавна не сме се срещали.

— Чуваме се достатъчно често по телефона — отвърна му тя и се усмихна насила, защото той беше мил човек и заслужаваше радушен прием.

— Не е същото. Искаш ли да вечеряме някъде? — Вече бе забелязал все още опакования студен сандвич и бутилката с минерална вода, както и мизерното легло в съседната стая. Нищо не му убягваше. „Мога да се закълна, че чете мислите ми“ — мина й през ума на Хиацинт.

— Благодаря, но ще ти откажа — отвърна му тя. — Някой друг път. Утре трябва да предам нещо, върху което работя. Здраво се трудя — бодро допълни тя.

— Добре, добре. Няма да ти преча. Ще остана няколко минути, колкото да отдъхна. — Той седна на единствения друг стол срещу нея и я загледа. Без дори да вдига поглед от листа, тя усещаше, че я изучава отблизо.

— Как я караш? — внезапно попита той.

— Добре. Заета съм, но съм добре.

— Остави за малко молива и поговори с мен. — Тонът му беше едновременно заповеднически и загрижен, което я изненада, и тя се подчини.

— Бъди искрена с мен, Хай. Да не мислиш, че не ми е ясно, че си нещастна? Джери е разказал на баща си какво се е случило миналата седмица, когато отиде при тях. Вчера, докато седяхме в кафенето след една операция, Джералд ми сподели. Затова съм тук. Той съжалява за думите на прислужницата. — Би желал сам да ти го обясни. Мисли, че би било добре за децата, ако двамата поддържате приятелски отношения.

Палеж. Един загинал. Имаш късмет. Оправяй се сама с живота си. Приятелски отношения.

— Можеш да му предадеш от мое име, че трябва да се засрами от това, че изпраща теб да ми предадеш предложението му. Първо, той не мисли и дума от това, което ти е казал. А при тези обстоятелства… Той знае много добре. Затова те моля да не ме караш да го правя отново. — Всяка дума й костваше усилие и тя не каза нищо повече.

— Добре, няма — съгласи се Арни и вдигна ръце, обезсърчен. После въздъхна. — Не го проумявам. Предполагам, че разводът не е лесно нещо. Сигурно отрицателните последствия траят дълго време, като при ядрена експлозия. Не знам как е, защото никога не съм бил женен. А защо не съм? И това не знам. Боже, да знаеш с колко хубави жени се срещаме ежедневно! Вероятно това е изкривило съзнанието ми. Знаеш ли, когато бях начинаещ лекар, си представях пластичната хирургия като оправяне на рани, белези от инциденти и други такива. Оказа се обаче, че най-често просто подмладяваме жени.

Хиацинт си помисли, че и Джералд имаше други стремежи. Спомни си родения с половин нос младеж в Тексас и как Джералд й бе описал ужасното, уродливо лице и начина, по който го бяха оправили и му бяха дали нова самоличност. „А сега явно разкрасяват жени — помисли си тя. — Е, няма нищо лошо. Някой трябва да помага и на тях. И ако някои се отблагодаряват на лекаря в леглото му, в това също няма нищо лошо, що се отнася до мен. Къде отиде страстта към Джералд, която гореше в мен от първия ден, в който го видях, до нощта на кошмарния пожар? Изчезна. Отиде си.“

— Да, да — замислено говореше Арни. — Това е много лошо. Винаги съм казвал, че ви харесвам и двамата. Джералд бе моето откритие. Първият ми съдружник беше некадърник. Отнасяше се зле с пациентите и твърде често вършеше немарливо работата си в операционната. Цял късмет беше, че някой не ни осъди. Но Джералд вече си спечели слава. Там той е изгряваща звезда. Най-добрият. В интерес на истината, мисля да намаля своя дял от практиката и да получавам по-ниска заплата, като оставя повечето за него. Не че съм стар, защото, бога ми, нямам и петдесет години още. Но ми се ще да намаля малко темпото и да прекарвам повече време в конюшните.

Той се канеше да подхване неангажиращ разговор и Хиацинт леко се изнерви, защото от време на време Арни имаше склонност да изпада в подобно многословие.

Изгледа я продължително и тя мигновено си припомни думите на Франсин, че Арни е луд по нея. Тази мисъл я накара да се почувства неудобно и моментално се хвана за последните му думи.

— Конете ли? Да не си купил другарче на Майора?

— Другият е различен. Майора го яздя. Новият кон е расов и е истински красавец. Състезателен кон е. Държа го обаче в същите конюшни. Платих цяло състояние за него. Ако той започне да печели състезания, мога да забогатея, но и това да не стане, конете ще останат моето вълнуващо хоби. Никога ли не си гледала конни надбягвания?

— Не, никога.

На Хай й се стори ужасно, че губи търпение с Арни. Въпреки суровите думи, грижливо сресаната коса и спортната му жълта копринена вратовръзка с щампи на юзди и седла, той имаше излъчване на неопитен младеж, което до известна степен беше трогателно.

— Да, това е скъпо хоби, но след като мога да си го позволя, защо не? Когато рискувам и спечеля, обичам да се поглезя с нещо. Този уикенд си купих хубав малък мерцедес. Още обмислям идеята за ламборгини — засмя се той. — Винаги обаче отделям голяма част от печалбата за благотворителност. Давам ги на детски болници например. Така успокоявам съвестта си — засмя се отново той. — А какво ще кажеш за себе си? Отново се захвана с учение като децата. Как вървят нещата там?

— Добре. Интересно е и ми харесва. В началото не бях сигурна, че ще ми допадне, но наистина е така.

— Разбира се. Училището може и да върви добре, но не и личният ти живот. — Той отново впери поглед в нея. — Не трябва да живееш така. Погледни тази дупка, която наричаш свой дом. Вечерята ти се състои единствено от сандвич, купен от кварталния магазин. Помня вечерите, които организираше. Сигурно и кралете не са вкусвали такива ястия. Защо, по дяволите, отказваш да приемеш парите на Джералд? Той печели достатъчно, дори повече от достатъчно.

— Арни, вече знаеш отговора на този въпрос, а преди малко обеща да не питаш…

Той отказа да приеме възраженията й и продължи:

— Това място не е за човек като теб. Не можа ли да си намериш нещо по-добро от тази бърлога, макар и без неговите пари?

— Нямам други средства, освен тези, които получих от продажбата на къщата. Депозирах сумата и се налага да живея от лихвите. Имаш ли идея колко високи са наемите в този град?

— Разбира се. Затова не наемам тук апартамент. По-евтино и удобно излиза да отседна за няколко нощи в хотел, когато идвам тук. — Арни се изправи и надникна в спалнята. — Боже, това място е по-голо от конюшните. Конят ми живее в по-добри условия. Защо не донесе поне част от мебелите?

— Арни, не виждаш ли, че няма къде да ги сложа? Първо, мебелите не биха паснали на това място, и второ, тук не бих могла да ги побера. Нито един от диваните не може да бъде избутан по стълбите и натикан през тази врата.

— Предполагам, че си права — съгласи се той почти тъжно. — Болно ми е, като се сетя за миналата Коледа. Жалко, че Джералд не присъстваше, но ти и майка ти бяхте там, а децата, похапващи шоколадова торта, бяха мила гледка. Къде възнамеряваш да ги посрещнеш за Коледа, тук ли?

Хиацинт искаше той просто да се махне и да я остави на мира. Не можа да се сдържи и очите й се навлажниха. Тя се изправи и се загледа навън през прозореца, за да не види Арни сълзите й. Беше паднал здрач, но улицата светеше като сцена, по която разни хора — дрипави и елегантни, млади и стари, бяха тръгнали по своите задачи. Бащи се прибираха от работа, мяркаха се постоянните клиенти на китайския ресторант, а любителите на литературата пазаруваха антични книги. Всеки имаше някаква цел в живота. Всички тях ги чакаше някой, било то съпруг или съпруга, деца, приятели или любовник, или поне така изглеждаше отстрани.

Арни обгърна с ръка раменете й и я обърна с лице към себе си.

— Не плачи — нежно промълви той.

Не трябваше да го казва, защото в този миг сълзите й потекоха отново.

— Дяволски ми се иска да знам защо е всичко това — шептеше той все така нежно.

— Джералд мисли, че съм го направила аз и затова ме наказва!

В следващия момент, а и много пъти след това, Хиацинт съжали, че бе изрекла тези думи. Не можа да повярва, че са се изплъзнали от устата й. Никой не можеше да гарантира, че и Арни няма да се изпусне пред някого.

— Какво мисли, че си направила?

— Пожарът. Мисли, че съм запалила клиниката.

— Какво? — извика той и я пусна с разширени от ужас очи. — Какво говориш? Не мога да го повярвам!

— Да, да, така е.

После някаква вътрешна спирачка в нея се задвижи и тя се опита да замаже нещата поне отчасти.

— Да, не е ли лудост? Та аз не съм припарвала до сградата. Не бях ходила там от седмици. Стоях у дома при децата.

— Джералд трябва да се е побъркал — рече Арни. — Защо, по дяволите, би направила ти такова нещо?

— Много просто, заради Санди.

— Ами в такъв случай, ако го е направил някой, то това е Санди. Не бих се учудил, ако е била тази евтина уличница.

Внезапно страхът на Хиацинт прерасна в паника. Тя сграбчи Арни за реверите, погледна го право в очите и умолително заговори:

— Божичко, Арни, нали няма да кажеш на него или на когото и да било друг това, което току-що ти споделих?

— Разбира се, че няма, Хай. Не бих ти навредил по никакъв начин.

Той я погледна. Очите му бяха пълни с добрина.

— Да, знам, че не би го направил.

— Нали майка ти ме одобрява — опита да се пошегува той. — Това би трябвало да е достатъчно за теб. Тя е много умна дама. — Той извади елегантната кърпичка от горния джоб на сакото си и избърса сълзите й. — Повярвай ми, Хиацинт. Вече дори не помня какво ми каза. Ако някой някога попита, макар че това няма да се случи, защото няма причина, ще му отговоря, че не знам за какво става въпрос. Мисля си за теб и двете ти дечица. Това е ужасно! Била си много несправедливо обвинена.

— Не искам това да повлияе на отношенията ти с Джералд. Едното няма нищо общо с другото — умолително каза тя и съвземайки се, добави с известна доза достойнство: — Не съм човек, който вреди на хората умишлено.

— Ти си последният човек на земята, когото биха могли да обвинят в това, Хай, последният. — Арни вдигна разпалено ръце. — По дяволите, въпреки всичко не можеш да останеш в това жилище. Слушай, трябва да си намериш приличен апартамент, в който децата да те посещават. Намери си някое хубаво местенце близо до Сентръл Парк, където биха могли да си играят, да яздят коне и да правят други неща. Вземи си мебелите от склада и обзаведи новото жилище като истински дом. Франсин виждала ли е къде живееш?

— Не. Не е идвала в Ню Йорк.

„Тя би останала потресена, Мойра — също. Всеки, който ме познава, би се ужасил, ако види къде живея“ — каза си Хиацинт.

— О, боже мой, мога да си представя изражението й, като влезе тук! Наистина трябва да си намериш по-прилично място и колкото по-рано, толкова по-добре. Както казах, търси квартира близо до парка.

— Знам, че ми трябва място, където мога да посрещам децата. Затова се мъча да напредна и да започна да печеля. Но това, което казваш, е невъзможно. Не бих могла да си позволя апартамент в онзи квартал.

— Така е, защото не познаваш подходящите хора, които могат да ти помогнат. Сега се сетих за един човек, който е важна клечка в бизнеса с недвижими имоти. Дължи ми услуга. Ще го помоля да ти намери апартамент под наем, който можеш да си позволиш. И в началото ти предложих помощта си, но ти реши да действаш сама.

— Арни, ти си истински ангел, но дори ангелите не могат да правят постоянно чудеса.

— Е, този ангел ще го направи, ще видиш. Сега ще получа ли целувка?

Макар Хиацинт да се надяваше целувката, както обикновено, да е приятелска, тя се приготви и за по-интимна и почувства голямо облекчение, когато той леко я целуна по бузите и изтича навън по стълбите. Тя го видя през прозореца да се качва в едно такси. „Много е мъжествен и повечето жени биха го сметнали за доста привлекателен“ — помисли си Хиацинт. Тя обаче не беше една от тях. Вкусовете им бяха напълно различни. Въпреки това, по странни причини, Арни я разбираше и тя му беше благодарна.

„Той е истинска загадка — помисли си отново. — Но от друга страна, не е ли всеки човек една загадка?“