Белва Плейн
След пожара (16)

Петнадесета глава

„Скъпа Хиацинт,

Това е най-болезненото писмо, което ми се е налагало да пиша. Това е най-тъжният момент в целия ми живот. Чудех се дали и за теб е така и стигнах до заключението, че не би могло да е, защото, ако беше, щеше преди седмици да направиш единственото нещо, което исках от теб — да ми кажеш истината за миналото си. Писах ти и говорихме два пъти по телефона и въпреки всичко ти отказваш да го направиш, макар да ти обясних, че без абсолютна честност не можем да продължим живота си заедно. Със сигурност и ти го разбираш.

Аз се отказвам. Трябва да ти кажа това, което се боях да изрека и никога не съм и мислил, че ще ми се наложи. Сбогом. Опитвам се отново да намеря покой и от цялото си сърце ти желая същото.

Уил“

Тези няколко мъчителни изречения бяха изписани с равен почерк върху един лист, който сега трепереше в ръцете на Хиацинт. Тя седеше в осветената от една-единствена лампа стая, а самотната нощ изпълваше апартамента, простираше се на улицата и по целия свят. Светлина, радост, надежда, любов и слънце — всичко това изчезна. Какво й оставаше? Децата, които в действителност вече не бяха нейни? „Блестящата“ й кариера, която вече бе изгубила своя блясък?

— Трябва да си ангажирана — беше я предупредила Франсин. — Работата е противоотровата за разбито сърце.

Майка й се обаждаше по телефона почти всеки ден след онази вечер, в която Уил се запозна с децата и всичко се бе разпаднало. Трябваше да й се признае, че не задаваше повече въпроси. Нямаше нужда да разпитва. Всеки можеше да предвиди какво ще се случи. Франсин бе предложила помощ, но едва ли можеше да помогне на Хай и говореше банални клишета как тя трябва да се занимава с нещо.

Майка й постоянно беше ангажирана с проекти. В къщата й живееха три колежанки, издържащи се от стипендия. Франсин обичаше да помага на хората, а освен това твърдеше, че момичетата й правеха „добра компания“.

Арни също даде приятелски съвет. След като Хай не бе отговорила на телефонните му обаждания няколко дни, той се беше притеснил и обадил на Франсин, която му разказа за случилото се. Ако не се чувстваше толкова зле, Хиацинт сигурно щеше да се забавлява от факта, че зад утехите му се долавяше известно задоволство от раздялата й с Уил.

Стана полунощ. Тя си напомни, че утрешният ден щеше да бъде много натоварен, защото беше отсъствала няколко дни. Хиацинт остави писмото настрани и угаси лампата.

* * *

— Не изглеждаш добре — отбеляза Лина. През последните няколко седмици изучаваше Хиацинт отблизо и подхвърляше подобни коментари.

И тя беше добронамерена като Арни и Франсин, но никой не можеше да помогне на Хиацинт. За жалост Лина отказваше да смени темата.

— Наистина съжалявам много, мила. Мисля, че двамата бяхте страхотна двойка и си подхождахте идеално.

Хиацинт не знаеше дали трябва да се съгласи или не.

— За щастие той идва рядко тук — продължи Лина. — Вече наистина няма причина да го прави, тъй като ще се срещаме веднъж или два пъти годишно в централния офис. Така няма да ти се налага да го виждаш тук, което, сигурна съм, ще те улесни.

Тя несъмнено очакваше обяснение за случилото се и подробности относно кой кого бе зарязал и защо, но не се очертаваше да разбере много, а и Хиацинт отново бе отправила замъглен поглед към сивото небе зад прозореца. Лина премина към въпроси, касаещи работата.

— Осъзнаваш ли, че досега името ти бе споменато в почти всички водещи списания? В три от тях дори си била на първа страница. Разбираш ли какво постигна?

„Каква полза от това — мислеше Хиацинт. — Всичко е без значение, защото страдам. Чувствам се зле.“

— Точно сега не съм ти от голяма полза — отвърна тя. — Дори си мисля, че може вече и да не ме искаш.

Тъмните очи на Лина се окръглиха и тя извика, удивена:

— Да не те искам? Глупачето ми, не знаеш ли, че би могла да отидеш където пожелаеш? Навсякъде! Не ти ли е ясно? До един час можеш да получиш кредит и да започнеш свой собствен бизнес. Можеш да го направиш, когато решиш.

— Никога не бих си го помислила, Лина. Никога. Ти си човекът, който ми помогна да започна. Не бих ти причинила това.

— Малцина са толкова лоялни, скъпа. Вече няма много хора като теб. Ти принадлежиш към друго време и място. И не си мисли, че те подценявам, напротив. Харесва ми, че въпреки таланта си, си толкова чаровно наивна и чиста по душа.

— Всички казват, че съм наивна — засмя се тъжно Хиацинт.

* * *

На Хиацинт й се струваше, че дните минават много бавно. Лятото си отиваше, но слънцето прежуряше през задушливия смог. После се изляха поройни есенни дъждове, които плющяха по улиците и покривите на сградите и сякаш усилваха страданието на Хиацинт.

Сега тя се захвана за работа както никога преди. Работеше цял ден и продължаваше да работи вкъщи до късно през нощта. Претоварваше се, защото просто не й оставаше нищо друго.

Един ден й се обади Арни. Не бе идвал в Ню Йорк от вечерта, в която се запозна с Уил. Хиацинт се изненада от радостта, която изпита, когато чу гласа му.

— Здравей, Хай. Аз съм в града. Какво ще кажеш да вечеряме на обичайното място в обичайния час? — попита той ентусиазирано и леко интимно, изпълнен с желание да я види.

Внезапно изпита нетърпение да дойде вечерта, а въображението й рисуваше картина на светлини, топлина, музика и един мъж, едно човешко същество, което искаше да я види.

— Ще те взема от работа и ако искаш, ще се разходим по центъра. Става ли?

— Става. В седем без петнадесет добре ли е?

— Много до късно работиш!

— Това е нищо. Дори е рано. Подготвяме пролетното ревю.

Тя седеше на бюрото си, когато Арни пристигна и се спря за момент на вратата, наслаждавайки се на гледката. Той повдигна вежди, искрено изненадан. Стана й ясно, че беше очаквал да види друго. Офисът й беше много по-малък и семпло обзаведен от този на Лина. Въпреки това сигурно изглеждаше впечатляващо заради отрупаното с документи бюро и таблото, където бяха прикрепени снимки и изрезки.

Той я целуна нежно по бузите и след като с бърз поглед обходи помещението, възкликна:

— Еха! Нямах представа, но всичко това е нормално. Нищо не знам за този бизнес, освен че жените са дяволски глупави, за да харчат цяло състояние за един парцал — засмя се той. — Не го приемай като обида. Щом можеш да натрупаш състояние от парцали, дерзай. А това какво е? Това си ти.

На върха на купчината документи се виждаше изрезка от вестник — статия за модата. На снимката се усмихваше един англичанин, който тепърва се прочуваше, една жена от Средния запад, която се занимаваше с плетени дрехи, и Хиацинт.

— Хай, виж тези твои очи! И косата ти! Проклет да съм, ако не прилича на коприна.

„Като коприна — бе казал Уил. — Обичам да я усещам разпиляна по възглавницата.“

— Тук не приличаш на себе си, Хай. Повярвай ми, изглеждаш все по-хубава всеки път като те видя. На какво се дължи това? Да не вземаш някакви специални витамини или нещо такова?

— О, предполагам, че е от много работа — отвърна тя и се засмя насила.

— Известна си и в Канада. Този вестник е канадски.

— Отчитаме високи продажби там.

— Трудно ми е да го повярвам. Господи, още те виждам в онзи ден, когато пристигнахте от Тексас. Джери едва ходеше, а ти самата беше още дете.

— Бях на двадесет и шест.

— Е, това много ли е? Сега също изглеждаш като момиче, но по-добре облечено — ухили се той. Арни се дивеше и жестикулираше, сочейки не само стаята, но и гледката на каменните кули навън, в които започваха да проблясват светлини, стигащи чак до Хъдсън. — Как успя да го постигнеш?

Хиацинт сви рамене в знак на това, че не намираше смисъл да обяснява как е стигнала дотук. Първо баба й я бе научила да шие. Освен това й беше дала блестящ пример как да се справя с трудностите. После Уил й беше посочил пътя… По-добре беше да не мисли за него.

— Умирам от глад. А ти? Да тръгваме, ако си готова — подкани я Арни.

— Готова съм.

Есента беше настъпила и градът бе потънал в жълти и виолетови цветове. Жълти снопове пшеница и хризантеми красяха витрините на магазините. Докато се разхождаха, половината съзнание на Хиацинт бе ангажирано със забележките на Арни, докато с другата половина наблюдаваше внимателно какво се случва около тях. Тя си припомняше картини от миналото — първия Хелоуин и тиквените глави на стълбите, после Деня на благодарността (в тази част на града слагаха пуйките по витрините), коледната украса в червено, зелено и златисто. Тя забеляза, че някой вече се подготвяше за Коледа, като бе изложил чорапчета за камина и стъклени топки. Бързаха за празниците, избързваха във времето, сякаш то бездруго не течеше прекалено бързо! Колко години станаха вече? Отминаваше четвъртата.

А тя всъщност се бе зарадвала, че ще излизат тази вечер. Сега, ако имаше начин да се измъкне по приличен начин от Арни и да се прибере сама у дома, щеше да го направи. Но нямаше как.

— Да, ти си радост за очите — похвали я той и разгъна салфетката. — Да поръчаме и после ще ти разкажа за децата. Трудно е да се говори за някои неща по телефона.

Тя внезапно изпита тревога и напрежение и бързо отвърна:

— Ще поръчам каквото и ти. Не ме интересува какво ще ям. Има ли нещо по-специално около децата? Нещо различно? Понякога звучат добре по телефона, но после пак получавам същите оплаквания, но не мога да направя нищо.

— Няма нищо ново, освен това, че Арвийн вече си тръгна, а на нейно място дойде Бъди.

— Бъди? Да не е момче?

— Не, никак не прилича на момче — засмя се Арни. — Висока е около метър и шестдесет, прилича на манекенка, но е станала певица. Естествена блондинка е, но имаше грозен нос и Джералд го оперира. Сега тя е влюбена в него. Или поне той така казва, но както и да е. Тези дами имат невероятни имена. За бога, що за име е Бъди?

Хиацинт усети тежест в гърдите си, която сякаш я повлече надолу и тя се отпусна на стола. Това беше толкова долнопробно и противно! А Джералд не се свенеше да го прави пред децата си!

— Но тя е добра и се разбира с децата. Така че няма за какво да се притесняваш.

Последва мълчание, по време на което Арни съобразително избягваше да поглежда към нея. Той се зае да маже с масло едно хлебче и заговори отново:

— За поред път ще ти кажа да не си мислиш, че Джералд не се грижи за децата. Той много ги обича, но е прекалено зает с други… други неща. Освен това, разбираш ли, те вече не са онези сладки дечица. Жените вече не се спират, за да се порадват на Ема или Джери, както правеха, когато и двамата бяха пременени, а синът ти още носеше сивите къси панталонки. Разбираш, нали? Те стават независими и се държат нахално, като големи деца. Вече не е толкова забавно…

Хиацинт нямаше сили да отговори. Арни продължи да бъбри:

— Няма много за казване от последния път, когато се видяхме. Изпратих Диамант на няколко състезания в други щати и той показа добри резултати. Истински красавец е. Възлагам големи надежди на него. А най-важното, разбира се, е, че яздя много често с децата, но ти това го знаеш. Да помисля дали има нещо друго. О, да, ходих на оглед на един парцел. Омръзна ми да живея в апартаменти, така че може би ще си построя къща.

Тя просто трябваше да изрази съгласие. С вродената си тактичност той усещаше състоянието й в момента и бе решил да не я притиска точно сега. После, сякаш за да потвърди нейната преценка, Арни много небрежно я попита:

— Виждала ли си го, след като разговаряхме последния път?

Нямаше нужда да му разказва мъчителни подробности, така че тя просто отвърна:

— Всичко приключи. Напълно. Той поиска обяснение, което не можех да му дам.

— Очаквах го. Предупредих те — рече Арни.

— Да, така е.

— И сега къде си?

— Тук, както виждаш.

— И няма начин нещата да се оправят?

— Как би могло? Още не съм вън от опасност и не знам дали някога ще бъда.

— Честно да ти кажа, Хай, човек никога не знае. Естествено, колкото повече време мине, толкова по-добре. Ти четеш вестници и виждаш как разкриват стари случаи. От пожара не са минали дори четири години.

— Знам. Въпросът беше глупав.

— Съжалявам. Просто искам да решиш проблемите си. Мразя да те гледам как страдаш. Ако можех да накарам болката ти да изчезне, бих преместил и планина, за да ти помогна.

Хиацинт се разчувства силно и промълви:

— Майка ми те нарича „принц“ и трябва да се съглася с нея.

— Как е тя? Какво прави?

— Много е ангажирана. Освен това наскоро срещна много добър човек и се радвам за нея. Но не се виждаме често. Все пак двете ще дойдем във Флорида, за да прекараме Деня на благодарността с Джери и Ема. Защо, какво има?

Лицето на Арни бе помръкнало.

— Исках да се насладиш на вечерята, преди да ти го кажа. Джералд ще ги вземе на яхтата на някакъв човек през уикенда за Деня на благодарността, а за Коледа и Нова година ще ги води на друго място. Мисля, че в Акапулко.

Хиацинт изпусна вилицата си.

— Не мога да повярвам! — извика тя. — Не може да постъпи така!

— Боя се, че може. Опитах се да го разубедя, но той вече си е направил плановете. Обеща, че ще ги изпрати при теб през февруарската ваканция.

— Тези негови обещания! Аз съм като просяк на маса и чакам той да ми подхвърли трохите. А какво ще стане, ако реши да ми откаже. Какво ще стане тогава?

— Успокой се, Хай. Това няма да стане — прошепна Арни, защото в яда си тя бе повишила тон.

— О, и можеш ли да ми го гарантираш?

— Нищо не мога да гарантирам, но не вярвам да го направи. Никога не го е правил, нали така?

— Това не ме устройва — отвърна тя.

— Яж, Хай. Не си хапнала и залък — смъмри я Арни. Вилицата й още лежеше на чинията. Тя обаче не я докосна и той заговори весело: — Трябва ти храна. Мъжете не обичат кльощави жени.

— Мъжете! — възкликна тя с горчивина.

— Изплашена си до смърт и си ядосана, нали? Нищо чудно. Знам, че това е гаден номер, но какво би могла да направиш? Джералд най-вероятно вече съжалява за това, но няма да си го признае. Приеми да ги вземеш за десет дни през февруари. Ела тогава при нас и ще се забавляваме.

Арни се опита да се усмихне окуражително, а очите му я гледаха почти умолително. Той й предлагаше утеха и топлина. И преди всичко беше до нея. Хиацинт му дължеше поне малко съдействие и благодарност.

— Добре. Съгласна съм за февруари. Сигурно няма смисъл да се опитвам да пробия каменна стена с глава.

— Хай, гледай на нещата по този начин. Просто не е било писано да се случи. Ще се справиш.

* * *

Едно беше да вземе смело решение, но съвсем друго — да се придържа към него. Докато беше на работа, й се налагаше да стои нащрек и да се усмихва бързо, но останала сама у дома, тя се бореше с виденията от изпълненото й с грешки минало, обърканото настояще и неясното бъдеще. Всичко се смесваше в невъобразима бъркотия.

Една вечер Хиацинт загуби решителността си. Беше точно преди Деня на благодарността, който трябваше да прекара с бляскавите гости на Лина в разкошната й къща на Ийст Сайд, но Хай нямаше желание за това. Франсин я бе поканила да прекарат заедно празника, но пред нейното предложение дори партито на Лина й се струваше по-приемливо и затова майка й щеше да пътува сама. Тя планираше да хване полета до Ню Йорк и да прекара вечерта при Хиацинт. Разговорът им неизбежно щеше да се върти около Джералд, жестокостта, оскърблението, тайната и обичайния въпрос: „Защо не искаш да ми кажеш какво се е случило?“.

Това беше прекалено. Хиацинт скочи от стола си толкова рязко, че почти го преобърна и изтича към телефона, за да се обади на Джералд.

— Да, обажда се точно тази, за която мислиш — извика му тя. — Какво ми причиняваш? Щастлив ли си, когато ме измъчваш? Знаеш ли, че си самият дявол?

— Дявол? Не съм сигурен в това. Но всичко е въпрос на мнение — прозвуча дълбокият мелодичен глас, който някога я бе омайвал. Звучеше спокоен и дори леко развеселен. Ако беше в стаята при нея, тя щеше да го удари.

— Щастлив ли те прави това, че държиш децата ми далече от мен? Те са мои, чуваш ли? Аз ги родих. Аз се грижех за тях, а ти, ти… — Тя не успя да продължи.

Чу се дълбоката въздишка на Джералд. Познаваше добре този звук. Така той изразяваше раздразнение.

— Ти, Хиацинт, както винаги съм казвал, си свръхемоционална жена, склонна към истерии. Не държа децата далече от теб. Няма от какво да се оплакваш. Казваш, че те измъчвам. Защо? Заради промяна в плановете за ваканцията ли?

— Това не е всичко… Онези гнусни жени, които водиш…

— Гнусни? Кой го казва?

Тя нямаше намерение да предава Арни, който беше неин благодетел и спасителен пояс.

— Ема и Джери — отвърна тя. — Но най-вече Джери. Въобще грижа ли те е, че той гледа порно по кабелната телевизия късно вечер? Това знаеше ли го?

— Не, не го знаех и със сигурност ще взема мерки. Не забравяй, че работата ми е натоварена и не мога да бъда на много места едновременно.

— И аз съм заета, но…

Той я прекъсна:

— Чух за успеха ти и съм впечатлен, но…

— Въпреки успеха, бих се справила с отглеждането на децата си — вметна тя. — Точно затова те трябва да живеят при мен.

— Децата не страдат, Хиацинт. Те са здрави и получават нужните грижи. Това се забелязва отдалече.

— Те страдат, Джералд. Наистина. Искат да живеят с майка си, като повечето деца.

— Това не може да стане и няма смисъл да го обсъждаме отново. Ти подписа онзи документ доброволно и това беше цената на моето мълчание. — Тонът му стана твърд. — Трябва да си ми благодарна, защото не бях длъжен да го правя. Можех и да не ти върна уликите, след като ги намерих.

— Нима си неспособен на прошка и съпричастност? — извика тя. — Трябва да има някакъв начин, някое човешко същество, което да те хване…

Той не й позволи да довърши. Прекъсна я и думите му се забиваха в нея като остриета.

— Да ме хване ли? Само се опитай да започнеш юридическа процедура. Знаеш какво ще ти се случи.

Хиацинт не разбра кой от двама им затвори пръв. Беше толкова разгневена, че имаше чувството, че ще получи удар. Тя се хвърли на леглото, обляна в сълзи.

Няколко часа по-късно звънецът иззвъня, но тя лежеше, вече притихнала и изтощена. Звъненето продължаваше упорито и тя се сети, че Франсин щеше да прекара вечерта при нея. Хиацинт стана и се заклатушка към вратата.

Майка й стоеше на прага, облечена в подходящ за пътуване костюм, с куфар в ръка и я гледаше ужасена.

— Какво има? — извика тя.

— Нищо. Плаках.

— И сама мога да го видя. Какво се е случило? Погледни се само!

Хиацинт се погледна в огледалото в коридора. Бледото й лице имаше жалък вид, а гарвановочерната й коса беше разрошена.

— Току-що говорих с Джералд — каза тя.

— Е, и? Какво стана?

— Искам си децата, а той отказва да ме изслуша. — Тя беше твърде уморена, за да говори. — Това е. Моля те, не ме разпитвай повече. И бездруго знаеш всичко.

Франсин влезе в стаята си, където свали сакото си и чевръсто подреди вещите, които й бяха необходими. Когато се върна няколко минути по-късно, Хиацинт бе легнала на дивана и се взираше в тавана. Франсин седна наблизо и се вгледа в дъщеря си с разтревожен поглед.

— Естествено няма нужда да те моля за хиляден път да ми обясниш тази ситуация.

Хиацинт погледна притеснената си майка. Състраданието в погледа й я накара отново да заплаче. „Ако Ема чувстваше болката, която аз изпитвам в момента — помисли си тя, — това щеше да е непоносимо за мен. Бих направила всичко, за да помогна на дъщеря си. А ето майка ми ме умолява. Но не, не е възможно…“

— Освен сърцето, нещо друго боли ли те? — поинтересува се Франсин.

— Главата ми ще се пръсне.

— Това е от напрежението. Седни за малко, за да ти разтрия врата.

Пръстите й бяха хладни и силни и Хиацинт изпита облекчение. Хрумнаха й странни мисли: „Някога тя ме дразнеше, защото се държеше несериозно и казваше глупави неща. Обичах баба повече от нея и тя сигурно го е знаела, но ми прости. Бях млада и дръзка. Тя е единствената, която предвиди какво ще направи накрая Джералд. Не, не всичко“.

Само се опитай да започнеш юридическа процедура. Знаеш какво ще ти се случи. Неумишлено убийство.

Сълзите се стичаха по страните й надолу в яката й.

— О, какво има? — изплака Франсин. — Не издържам повече. Чуваш ли ме? Не мога.

Този път Хиацинт я чу. Тя отново легна на възглавницата, затвори очи и прошепна:

— Не ме гледай. Просто слушай.

* * *

Беше почти полунощ, а те още стояха будни. Франсин се взираше в стената с потресен поглед.

— Сега аз се чувствам по-добре, но ти се чувстваш по-зле — отбеляза Хиацинт.

— Нямаше да е така, ако можех да измисля какво да правя, но не мога.

— Защото няма какво да се направи.

— Не си можела да го кажеш на Уил — измърмори Франсин, сякаш разсъждаваше на глас.

— Не можех да му сервирам като зестра заплахата, надвиснала над мен — иронично отбеляза Хиацинт. — Не разбираш ли?

— Да — отвърна с неохота Франсин. — Да, дори да имаше желание, нито един нормален мъж нямаше да се съгласи на това. Никой мъж, когото желаеш. Да, разбирам.

След известно мълчание тя внезапно добави:

— Никой мъж, освен Арни. Осъзнаваш ли, че е изключителен?

— Разбира се. Не спирам да му казвам колко съм му благодарна.

— Той иска нещо повече от благодарност.

— И това ми е известно.

— Никакъв шанс ли няма за него?

Хиацинт се усмихна тъжно и отвърна:

— Сигурно искаш да видиш дъщеря си задомена и те разбирам. Естествено е.

— Значи още мислиш за Уил?

Не спираше да мисли за него. Жадуваше за него. Онзи ден в един асансьор й се причу гласът му и тя не посмя да се обърне, докато не разбра, че не е той. Всеки път, когато звъннеше телефонът, Хай вдигаше слушалката с трепереща ръка, макар да знаеше, че не се обажда Уил.

— Съжалявам, Хиацинт. Трябва ти малко спокойствие.

— Трябва ми сън. Точно сега искам да си легна.

За добро или зло, тя бе споделила тайната си. Разкри всичко на Франсин и сега бе късно да си вземе думите обратно. Заспа изтощена.