Сандра Браун
Думи от кадифе (8)

Осма глава

Кевин Тод Сарджънт спеше в болничното креватче, легнал по корем, с дупето нагоре, обърнал глава наляво. Той не забелязваше нищо, дори и възхищението, с което гледаха към него и към… сестра му. Аманда Лия Сарджънт се хранеше, сучейки мляко с розовите си устица. Баща й хвана Лейни за рамото и се засмя:

— Така ме изплаши, преди да я родиш.

Той я притисна до себе си и потръпна при спомена за ужасните мигове, когато бе видял лицето й да се присвива от болка. Доктор Тейлър все още оправяше халките около краката й:

— Няма нищо страшно, господин Сарджънт, освен ако не обичате близнаци.

Манди Сарджънт бе изненада за всички. Заради блъскането на брат й, който бе с около 140 грама по-тежък и с около два и половина сантиметра по-дълъг, нейният пулс не бе доловен на прегледите. Тя се появи на бял свят, без никой да я очаква.

— Извинявай — каза Лейни тихо.

Дийк Сарджънт я докосна с устни по слепоочието:

— Приемам извиненията. — После я целуна. — Искаш ли вече да се връщаме в стаята ти?

— Не, много обичам да ги гледам!

— Но трябва да си почиваш колкото се може повече, докато си в болницата. Та ти си носила две бебета, тежащи общо шест килограма!

Тя въздъхна и поглади плоския си корем, все още кожата му бе отпусната.

— Не ми напомняй. Толкова се радвам, че те не са вече там, където бяха преди!

Дийк се засмя гръмко, въпреки недоволните погледи на старшата сестра, която все още го смяташе за нарушител на реда.

— Аз също се радвам. — Той я съпроводи внимателно до нейната стая — най-просторната в цялата болница. Дийк представляваше смешна картинка, докато се опитваше да пристъпва бавно като нея, правейки съвсем малки стъпки с дългите си крака. Когато влезе в стаята, Лейни видя огромен букет от карамфили. Дийк ги бе подредил много красиво.

— Благодари ли на господин Харпър за цветята, когато му се обади?

— Да. — Той я положи върху леглото, помогна й да си вдигне краката и я зави внимателно. — Каза да не се безпокоиш. Вече са ти намерили заместничка, която ще завърши срока.

— Но, Дийк, аз искам да се върна. Поне последните шест седмици ще мога да преподавам.

— За бога, не се пресилвай толкова! Та ти току-що роди близнаци! Щеше да бъде трудно да се грижиш за едно бебе и едновременно с това да ходиш на работа. Но с две бебета — това вече е невъзможно! Просто близнаците се родиха по-рано и затова се наложи по-рано да излезеш в отпуск. Така че повече не спори с мен! Искаш ли още яйчен крем?

Тя се намръщи:

— Не, но бих се зарадвала на един чийзбургер и на пържени картофи.

Той се усмихна дяволито.

— Утре за обяд ще ти донеса най-огромния чийзбургер, който може да се намери в Сънивейл.

— И ще рискуваш да изхвърлят четиричленното ти семейство навън? Сестра Пъркинс щеше да припадне, когато ни хвана, че пием шампанско!

— Ама как може да се отпразнува раждането на близнаци без шампанско! Тази жена няма сърце! — Седнал на края на леглото й, той я хвана за ръцете. — Казах ли ти, че ти благодаря?

— Вече стотици пъти.

Той не се смути.

— Ще ти го казвам всеки ден от живота си. Лейни, ти си чудесна!

— Знам. — Тя отпусна глава върху възглавницата. Бе преминала през тежко изпитание и сега чувстваше приятна умора. — Почти цял живот съм си мислила, че не мога да имам дете. — Очите й бяха пълни със сълзи. — Можеш ли да си представиш колко щастлива бях, когато научих, че съм бременна? Да, разтревожих се какво ще стане с работата ми, но това не засенчи радостта ми. А сега вече имам две бебета. — Тя се засмя, щастливи сълзи бликнаха в очите й. — И аз ти благодаря, Дийк.

— Толкова си сладка. — Той се наведе и докосна устните й, целувката му бе кратка, нежна и мила.

Когато се изправи, Лейни прошепна:

— Сега съжалявам мама. Баща ми е трябвало да бъде с нея, когато ме е родила, така както ти бе с мен.

Дийк я погали по бузата.

— Мислех си за това. — Той спря от страх да не я разстрои. — Както знаеш, по честен или нечестен начин мога да се поровя в полицейските папки и регистри. Ако искаш, още утре ще започна да търся баща ти. Не обещавам, че ще го намеря. Може да е мъртъв. Но ще направя всичко възможно.

Очите й погледнаха към поляната, която се разкриваше през големия болничен прозорец. Зимният пейзаж бе окъпан в златистата пелена на залязващото слънце.

— Когато мама умря, осъзнах, че вече нямам никакви живи близки. Почувствах се сама в един свят, в който всеки има свое семейство. Внезапно ми се прииска да намеря баща си и да открия какво е станало с него… Но после реших и все още мисля така, че ако той е изпитвал нещо към мен, е щял да остане при нас поне още малко, за да го опозная. Ако майка ми е виновна той да ни напусне, ако с нея е бил нещастен, сигурно сега си има ново семейство. И аз ще бъда за него само един неканен гост, който ще му припомни тъжното минало. А не искам да правя това. — Тя отмести поглед от прозореца и се взря в блестящите очи на Дийк. — Благодаря ти, че ми предложи, но не го търси. Аз вече имам свое семейство, имам Тод и Манди.

— И мен…

Тя погледна към диаманта на лявата си ръка.

— Знаеш, че до последно не желаех да се омъжвам за теб. Мислех си, че когато една жена се омъжи само защото е бременна, не я очаква нищо добро.

— Но в този случай жената има доста странни разбирания за много неща.

Лейни още не беше наясно как се чувстваше като госпожа Сарджънт. Беше си обещала никога да не се омъжва, беше се заклела никога да не обича. Не успя да спази обещанието си, а това я ужасяваше. Но сега бе прекалено крехка и чувствителна, за да се отдава на подобни размишления. Бързо се отърси от мислите си и протегна ръка, наслаждавайки се на блясъка на красивия брилянтен пръстен.

— Доста е екстравагантен!

— Чисто перчене от моя страна — страшно исках да те впечатля!

— Да ме шашнеш ли?

— Нещо такова…

— Типично за теб. Но перченето е най-малкото нещо, на което си способен. Избухването и смазването на противника са по-характерни за стила ти.

— Значи аз избухвам и смазвам?

— Определено.

Той се усмихна дяволито.

— Затова пък съм човек, който постига бързи резултати, нали така? — Тя се засмя и той си помисли, че никога не е била по-хубава. — Ще се почувстваш ли неловко, ако те целуна?

Прилепи устни върху нейните. Ръцете му я притиснаха силно. Тя го прегърна през раменете и откликна пламенно на натиска на устните му.

— Извинете — прекъсна ги един леден глас.

Те се разделиха и видяха до вратата сестра Пъркинс, която ги гледаше с такова отвращение, сякаш бе видяла разлята подлога.

— Ще донесем бебетата. Ако възнамерявате да останете, господин Сарджънт, ще трябва да сложите халат и маска.

С широка усмивка, предназначена да я ядоса, Дийк отговори:

— Възнамерявам да остана.

 

 

Къщата бе претъпкана до тавана. Дийк купи по още един брой от всички играчки и мебели, без да обръща внимание на това, че те не можеха да се поберат във втората спалня. Едното от шкафчетата поставиха в коридора. Веднага поръчаха от Ню Йорк още едно мече, издаващо звуците от майчината утроба. И какво щяха да правят с две големи панди?

— Е, поне бейзболната ръкавица ще бъде за Тод, а пантофките за Манди. Слава богу, че има поне едно нещо, което не трябва да бъде удвоявано!

В болницата Лейни го бе убедила да раздаде цветята на другите пациенти, за да не ги мъкнат вкъщи. Той се съгласи, но превърна спалнята им в истинска тропическа градина. Когато Лейни си дойде вкъщи сред цветята, пакетите с памперси, рулата с тоалетна хартия, носните кърпички, кутиите с бебешка пудра, бурканчетата с вазелин, кутийките с мехлеми против обриви, шишенцата с дезинфекционен разтвор, все още неразтворените подаръци, сред цялата тази бъркотия тя не можеше да намери леглото си.

На третия ден след като си бе дошла, започна да разопакова пакетите. Госпожа Томас преподрежда спалнята десетки пъти, опитвайки се да освободи колкото се може по-голямо пространство. Положението в детската стая бе безнадеждно. Трябваше да се промъкват между мебелите, за да стигнат до бебетата.

През целия ден пристигаха посетители — най-често колежки на Лейни. Тя остана с впечатлението, че идваха да зяпат Дийк, а не да видят близнаците. Усмихваха се превзето, кокетничеха и правеха игриви намеци за неговата мъжественост. Лейни искаше да скочи от леглото, да ги шамароса и да им каже да спрат да се подмазват на съпруга й. Искаше й се да халоса и Дийк по главата, задето се хилеше на глупостите им. Освен че зяпаха завистливо халката й, те не й обръщаха никакво внимание.

Обхвана я самосъжаление и противно на волята си, тя избухна в сълзи. Когато Дийк изпрати гостите и влезе в спалнята, я завари да плаче по-силно и от близнаците.

— Лейни — разтревожено се втурна към леглото, — какво е станало?

— Какво ли не — проплака тя. — Имам ужасно главоболие, но всички сте прекалено заети, за да ми донесете аспирин, а аз самата нямам сили да стана и да си взема. Ти или говориш по телефона, или се занасяш с нахални разведени учителки. Госпожа Томас е забутала някъде вещите ми, не мога да си намеря лосиона за ръце… А и все още съм дебела — зарида по-силно тя и зарови лице във възглавницата.

Дийк отиде до вратата на спалнята и извика по коридора:

— Госпожо Томас, наглеждайте за един час Тод и Манди. Няма да отговарям на никакви телефонни обаждания. Каквото и да става, стига да не е порой или пожар, не ме викайте. — Той затръшна вратата и дойде до леглото.

— Махай се — промърмори Лейни, когато усети, че той се навежда над нея. — Какво правиш?

Той я взе на ръце и я занесе до един люлеещ се стол, който бяха преместили в спалнята.

— Сестра ми ме предупреди, че може да страдаш от пост родилна депресия…

— Казал си на семейството ти за мен? За нас?

Той седна в стола и я взе в скута си.

— Не мислиш ли, че би трябвало да споделя с тях страхотната новина? Те са страшно развълнувани и очакват с нетърпение да видят теб и бебетата. А сега се отпусни. Още ли те боли главата?

— Малко.

— Тук ли? — Той започна бавно да масажира слепоочията й. — Студено ли ти е?

Тя се сгуши в него и сложи ръка върху сърцето му — обичаше да усеща равномерния му пулс. От острото деколте на пуловера му се подаваха косъмчета, които приятно я гъделичкаха.

— Не, вече се стоплих — каза сънено тя. — Доколкото си спомням, досега не съм седяла на люлеещ се стол. Харесва ми!

— На Манди също — тя ми го каза снощи.

Лейни се усмихна.

Не разбра кога е заспала и как Дийк я е пренесъл в леглото, но когато се събуди й се стори, че всичко й се привижда — стаята се бе променила изцяло: цветята, с изключение на една жълта роза на нощната масичка, бяха изчезнали; всички неща за бебетата бяха събрани в голяма найлонова чанта; козметиката й бе подредена върху тоалетката точно така, както беше преди да отиде в болницата. Дийк надникна от вратата:

— Будна ли си вече?

— Да, колко дълго съм спала?

— Само час. — Той й подаде робата. — Защо не вземеш един душ?

— Би било добре. Как са бебетата?

— Спят. Ще можеш да се навечеряш спокойно, преди да стане време да ги нахраниш.

На вратата на банята тя се обърна.

— Дийк, как се досети за всичко това? — Посочи с ръка към стаята.

— Обадих се на сестра ми и я помолих за съвет. Тя си спомни шума и бъркотията, които е заварила вкъщи, след като се е върнала от болницата с бебето си. Каза ми, че се е чувствала така, сякаш се намира на съвсем непознато място. Предложи ми да възстановя всичко, както си е било.

— Ще си помисли, че съм егоистична майка.

Той се засмя:

— Не, ти заслужаваш истинска награда за това, че търпиш такъв нечувствителен, недосетлив дръвник като мен. Имаш ли нужда от помощ в банята?

Лейни се загърна с халата и поклати глава:

— Не, благодаря ти.

Тялото й я притесняваше повече от всякога, вече не беше бременна, но й се струваше, че коремът й е мек като тесто, а гърдите й — увиснали.

На Дийк му се искаше да й каже, че така е много красива, но само й се усмихна:

— Щом си готова, ще сервирам вечерята.

Когато Лейни излезе от банята, ухаеща на шампоан, облечена в семпла, но красива копринена рокля — подарък от Дийк, тя зяпна от изненада. Той беше сложил малка маса в спалнята, беше я застлал с бяла покривка, имаше букетче цветя, две запалени свещи и две чинии с вкусна, приготвена от госпожа Томас вечеря. От стереоуредбата звучеше нежна музика.

— Дийк! — Сърцето й се изпълни с благодарност, очите й се просълзиха. — Прекрасно е!

Той я прегърна силно.

— Заслужаваш го след болничната храна и след бъркотията, която завари тук.

С изискаността на оберкелнер той я настани на стола.

— Мляко! — възкликна тя и се разсмя. В чашата й за вино, вместо рубиненочервеното бургундско, което искреше в неговата чаша, имаше мляко.

— Заради бебетата. — Усмивката му разкри низ от бели прави зъби.

На светлината на свещите сивата му коса блестеше. Когато надникна в очите му, тя се почувства женствена и привлекателна за пръв път от дълго време.

Той повдигна чашата си:

— За красивата жена, която е моя съпруга от една седмица. За майката на моите деца!

Тя стеснително прие тоста и двамата отпиха от чашите си, гледайки се в очите.

— Имам подарък за теб.

— Нима след такава чудесна вечеря на свещи има още изненади?

 

 

Вече бе късно. Преди няколко часа Дийк бе прибрал масата, а госпожа Томас си бе тръгнала… Лейни седеше, облегната на възглавниците върху леглото. Бе изяла вкусната храна с апетит, а после се поразтъпка малко заедно с Дийк, което облекчи болката между бедрата й. Сега кърмеше сина си, прегърнала с другата си ръка Манди. Дийк постави върху краката й голяма, красиво опакована кутия.

— Можеш ли да го отвориш с една ръка, или да ти помогна?

— Ти го отвори.

Ако прекъснеше или закъснееше храненето му, Тод винаги се ядосваше.

Опитвайки се да имитира биенето на барабани и да засили любопитството й, Дийк бавно отвори кутията и извади 35-милиметрова фотокамера със светкавица и допълнителни лещи. Подаде я тържествено на Лейни.

За няколко секунди тя остана безмълвна, после докосна подаръка. Погледна Дийк — нямаше нужда да казва нищо — той знаеше колко много означаваше този подарък за нея.

— Благодаря ти — прошепна тя с навлажнени очи.

— Толкова често ще снимаме нашите деца, че пред очите им постоянно ще святкат фотообективи — каза развеселено той. — Ако искаш, ще можеш да запечатваш всеки ден от живота им. След години те ще знаят колко много сме ги обичали… — Той взе брошурата с упътването. — Но първо трябва да разбера как действа.

Беше плакала цял ден, но сега сърцето й бе изпълнено с щастие — никога не бе очаквала, че е възможно да изпитва такава сигурност, такава привързаност; да изпитва нужда от някого и да усеща, че и той се нуждае от нея! Чувстваше се като израснал в пустинята човек, който внезапно е попаднал сред зелена гора. Само преди няколко месеца тя бе напълно самотна, а сега до нея имаше три същества, които обичаше безумно. Дали и те щяха да я обичат? Там беше въпросът. За децата си бе сигурна — както Дийк бе казал, всяко дете инстинктивно обича родителите си, особено майка си. Ами Дийк? Погледна го, докато четеше брошурата и разглеждаше камерата. Беше толкова хубав, мил, нежен, добър… Но щеше ли да я обича? Никога досега не бе говорил за любов. Съзнателно избягваха разговорите за бъдещето или говореха за него с общи фрази: „След като се роди бебето“, „Когато бебето се появи…“. А сега какво? Не можеше да продължават да живеят в тази тясна къща с две малки деца. Дийк не можеше вечно да ръководи делата си по телефона. Нещо трябваше да се случи. И Лейни се страхуваше ужасно от предстоящото! Но тази вечер тя не желаете да мисли за това, а искаше да се наслади на щастието си — защото досега животът й бе празен.

Тод се нахрани, но когато Лейни се опита да го отдели от себе си, той започна да суче отново. В този миг фотокамерата светна и тя вдигна очи — Дийк се кискаше доволно.

— Не трябва да ме снимаш в такова състояние. — Тя погледна към голите си гърди.

— А защо не, толкова си красива!

След като излезе от банята, тя бе вдигнала косата си на кок, който вече се бе разхлабил — сега от него излизаха немирни кичури, които се спускаха по врата й. Меката светлина падаше нежно върху розовата й кожа. Тя изглеждаше още по-добре в копринения си халат, който Дийк бе избрал заради синия цвят, защото приличаше на морскосините й очи. Дийк направи още няколко снимки, докато тя прихващаше главичката на Тод и го отделяше от себе си. Личицето му се сви в недоволна гримаса, после той се сгуши до нея. Родителите му се разсмяха.

— Подай ми това малко човече. — Дийк остави камерата и се присегна за спящото вече дете. — Тод, не знаеш ли, че сестричката ти също трябва да яде?!

Лейни повдигна дъщеря си към гърдите си. За миг Дийк се смая от изящната простота, с която тя взе гърдата си в ръце и поднесе розовото зърно към нетърпеливите устни на Манди. Настръхна от възбуда и в същото време имаше чувството, че прави нещо нередно.

— Слава богу, че използваш името му — каза Лейни, — страхувах се, че ще продължиш да го наричаш Скутър.

Когато мина доста време, без той нищо да отвърне, тя повдигна глава и го видя да я гледа втренчено. Очите му се бяха спрели върху ангелското личице на Манди, допряно до гърдата й.

— Онази вечер в асансьора, преди да угасне токът, ти забеляза ли ме?

Въпросът я изненада и тя не знаеше как да отговори. По принцип не бе навикнала да се заглежда в мъже. Винаги бе смятала, че няма смисъл да предприема нещо, което не води доникъде. Тя не приличаше на повечето съвременни жени, които не се бояха да изразят открито интереса си към някой красив мъж.

— Не обръщах много внимание на мъжете. Знаеш защо… Но всъщност те забелязах, забелязах и дрехите ти.

— Дрехите ми — засмя се той. — Това е интересно. Мислено аз свалях твоите. — Тя примигна невярващо. Дийк се наклони напред и прошепна: — Не искаш ли да поговорим?

Тя поклати глава.

— Лейни, никога не сме говорили за онази нощ!

— Не мисля, че е нужно.

Но той бе сигурен, че трябваше.

— Спомняш ли си, когато ти свалих сакото?

— Да, нима това беше необходимо?

Той сбърчи чело.

— Може би не, но тогава ми се струваше, че е необходимо, а може и това да е било само начин да те докосна. — Гласът му стана по-приглушен. — Разкопчах блузата ти…

— Спомням си. — Гърлото й бе пресъхнало.

— Случайно докоснах с ръка гърдите ти — беше само за един миг, но чух как ти си пое дъх. Това бе най-възбуждащият звук, който някога съм чувал! Тогава за пръв път те пожелах.

Тя се втренчи в него с широко отворени очи.

— Не знаех това. Кълна ти се, че когато ме занесе в апартамента си, бях почти в безсъзнание, нямах никаква представа…

— Лейни — прекъсна я той, докосвайки я по бузата, — не се опитвай да се извиняваш. Аз те прелъстих, не ти. Знаех, че ти не осъзнаваш добре какво става. Но въпреки всичко, то се случи… — Той махна фибите от косата й и тя се разпръсна върху пръстите му като златист водопад. — Едва не получих удар, когато ти си свали дрехите.

Тя извърна лице смутена:

— Защо ли го направих?

— Мисля, че подсъзнателно ти си искала да получиш любов — любов, която преди никой не ти е дал. Искала си някой да те погледне и в очите му да откриеш, че си желана. — Устните му шепнеха, прилепени до бузата й. — Благодаря на Бога, че ме избра, за да ти разкрия любовта. Толкова силно желаех да те докосвам, да те прегръщам. Ти ухаеше толкова приятно! Нали не ме обвиняваш все още за онази нощ? Спомняш ли си, че те попитах дали да спра?

— Да — думата едва се отрони от устните й.

— Но всъщност не бях сигурен дали ще мога изобщо да се овладея. След като телата ни бяха толкова близо едно до друго, след като за първи път усетих вкуса на устните ти, след като те погалих, имах чувството, че нищо не може да ме спре. Просто трябваше да те имам!

— Аз също те исках.

— Лейни. — Той опря челото си до нейното и стисна очи, дъхът му пареше лицето й. — Толкова се радвам, че го казваш!

И двамата осъзнаха какво означаваше това признание. Тогава тя го е желаела и е имала нужда от него. А може би щеше да го желае отново — сега и в бъдеще. За Лейни това бе една огромна стъпка — тя осъзна, че трябва да му вярва. Ала това признание не бе само един малък успех за Дийк, който се опитваше да спечели изцяло доверието й. Сега те мислеха еднакво. Дийк я целуна нежно.

— Ако онази вечер в Ню Йорк осветлението не бе спряло за десет минути, сега Тод и Манди нямаше да ги има. А това би било много лошо, нали?

— Да. — Лейни вдигна Манди и избърса устничките й. — Надявам се, че ще кротуват за няколко часа.

— Дай ми я. — Дийк се наведе, за да вземе дъщеря си в свободната си ръка.

Лейни целуна бебетата по челата.

— Можеш ли да се справиш и с двете?

— Само гледай. — Той се изправи. — Стой тук, аз ще ги сложа да спят.

Тя го наблюдаваше как се отдалечава, а сърцето й преливаше от любов.

— Дийк! — извика задъхано.

Той се обърна.

— Нали ще се върнеш веднага?

Той замълча за миг, преди да отговори. Очите му блестяха щастливо — този обикновен въпрос означаваше толкова много!

— Връщам се веднага — промълви нежно той.