Сандра Браун
Думи от кадифе (1)

Първа глава

Асансьорът беше между етажите, когато кабината се разклати и спря, а светлините угаснаха. Стана, без каквото и да е предупреждение — никакво скърцане, никакво потрепване на светлината. Само преди миг кабината се спускаше плавно, когато мъжът и жената вътре изведнъж потънаха в непрогледен мрак.

— О! Токът пак спря! — възкликна мъжът. Като нюйоркчанин той бе свикнал с лошите шеги, които този град погаждаше на жителите си.

Лейни Маклиод остана безмълвна. Очевидно мъжът очакваше тя да каже нещо — усети как той се обърна към нея и я погледна. Но тя не можеше нито да мръдне, нито да проговори — беше като парализирана от страх. „Разсъждавай разумно!“, окуражаваше се мислено жената. Знаеше, че се чувства така, защото страда от клаустрофобия, но че скоро ще се оправи, понеже този ужасен страх бе смешен и детински. Но нищо не помогна.

— Добре ли сте?

„Не, не съм добре!“, искаше да извика тя, но нещо стискаше гърлото й. Добре оформените й нокти се забиваха в изпотените й от страх длани. Осъзна, че стиска силно очите си, макар че това нямаше значение, тъй като бездруго в задушаващо тясната кабина на асансьора бе тъмно като в рог. Дишаше шумно.

— Не се притеснявайте, няма да трае дълго.

Спокойствието му я вбеси. Защо той не бе уплашен? Искаше да го попита дали е сигурен, че елзахранването скоро ще бъде възстановено. Тези прекъсвания понякога могат да продължат с дни…

— Мисля, че ще се почувствам по-добре, ако кажете нещо.

Стори й се, че той се протяга в тъмнината, и само след миг усети как докосна ръката й. Подскочи от страх.

— Всичко е наред. — Той бързо се отдръпна. — Да не страдате от клаустрофобия?

Закима с глава енергично, без да осъзнава, че той не можеше да я види. Но, изглежда, улови движението й, защото гласът му зазвуча успокояващо.

— Не се притеснявайте. Ако токът не дойде след няколко минути, от пожарната охрана ще започнат да търсят заседналите в асансьора.

Тя като че усети раздвижване на въздуха, последвано от тихо шумолене на дрехи.

— Свалям си палтото. Предлагам ви да направите същото.

Когато той влезе в асансьора, тя обхвана с бърз поглед косата му, високата и слаба фигура и дрехите, чиято подчертана небрежност не можеше да скрие високата им цена. Без да проговори и без да го погледне, тя следеше смяната на осветените цифри над вратата. Усети как той я гледаше няколко секунди след като влезе в кабината, макар че също не проговори. Сковаваше ги неудобството, което винаги възникваше между двама непознати в един и същ асансьор. След малко мъжът също започна да следи смяната на етажите.

Чу как той пусна сакото си върху плюшения килим.

— Имате ли нужда от помощ? — попита той с пресилено весел тон, след като тя не помръдваше. Пристъпи в тъмнината към неравномерното й дишане и протегна ръце. Чу как тя отстъпи назад и се допря плътно до стената. Той докосна скованото й тяло и внимателно я хвана за раменете.

— Хей, всичко ще се оправи! — Гласът му беше нежен като коприна.

Стисна успокояващо раменете й, после ръцете му се раздвижиха.

— Какво правите? — Лейни си мислеше, че нищо не би могло да я накара да проговори, когато изведнъж чу собствения си задъхан глас.

— Помагам ви да си свалите палтото, така ще можете да си поемете въздух — рече той. — Между другото, казвам се Дийк.

Сакото, което само преди ден беше купила от един бутик, бе съблечено и хвърлено на пода.

— А вие как се казвате? Това шалче ли е?

— Лейни! — Тя вдигна скованите си ръце и се опита да му помогне. — Да, ще го сваля. — Развърза шалчето и му го подаде.

— Лейни. Какво необикновено име! Май трябва да разкопчеем и няколко копчета. Мисля, че блузата ви пречи да дишате спокойно. От коприна е, нали?

— Да.

— Много е хубава, доколкото си спомням е синя, нали?

— Да, синя е.

— Май не сте от Ню Йорк — каза непринудено той. Разкопча перлените копчета на маншетите и нави нагоре ръкавите й.

— Бях тук на гости за една седмица, утре си заминавам.

— Да не би да сте посетили някой от този блок?

— Да, съквартирантката ми от колежа и съпруга й.

— О, ясно. А сега не се ли чувствате по-добре? Искате ли да седнете? — Той оправи разтворената й яка и я хвана леко за талията.

— Не, благодаря — рязко отвърна жената.

„По дяволите!“, Дийк Сарджънт се изруга наум, че бе действал толкова прибързано. Не биваше да я плаши допълнително. Жената все още бе притисната към стената, сякаш срещу нея бе насочен пистолет. Дишаше дълбоко, като че ли започваше да се задушава.

— Добре, Лейни, но вие…

Лампите проблеснаха за кратко, преди да светнат с пълна сила. Асансьорът се заклати леко и се задвижи отново. Двама непознати, застанали близо един до друг, се гледаха объркано. Лицето й бе пребледняло, неговото изразяваше загриженост. Той се изсмя неестествено и отново я хвана за раменете. Тя беше на ръба на силите си.

— Ето! Видяхте ли, всичко се оправи.

Но вместо сдържано да му благодари, че бе изтърпял глупавото й поведение, а после да пооправи дрехите си, тя се олюля към него. Вкопчи се здраво за ризата му и се притисна до гърдите му, надавайки вик на ужас. Той почувства конвулсивното й треперене. С божия помощ бе успяла да запази спокойствие възможно най-дълго, но когато опасността отмина, нервите й не издържаха. Асансьорът спря плавно, достигайки фоайето. Вратата се отвори. През витрините Дийк видя скупчените хора по тротоарите. Улицата гъмжеше от коли, спрели заради заспалите допреди малко светофари. Цареше пълен хаос.

— Господин Сарджънт — извика загрижено униформеният портиер, спускайки се към асансьора.

— Добре съм, Джо — отвърна рязко Дийк. Непознатата в никакъв случай не трябваше да бъде оставена на улицата в това състояние. Но той не искаше да дава обяснения на портиера. — Връщам се обратно.

— Бяхте ли в асансьора, когато спря токът?

— Да, но съм добре.

Той подкрепи Лейни, докато се извръщаше назад, за да натисне бутона за двайсет и втория етаж. Вратата се затвори и те потеглиха нагоре. Жената все още не разбираше какво става около нея, само тихо хлипаше, отпусната в ръцете му.

— Вече сте добре, в безопасност. Всичко е наред — шепнеше Дийк, държейки я плътно до себе си. Тя ухаеше чудесно, харесваше му да чувства косата й в лицето си.

Асансьорът спря на неговия етаж. Прихвана я през кръста, за да я задържи права, и се наведе да събере захвърлените сака, шалчето и чантата й. После я взе на ръце. Понесе я по коридора до апартамента на ъгъла и внимателно я остави да стъпи на земята.

— Почти стигнахме — прошепна той, измъкна ключа от джоба си и отвори вратата. Отново взе жената в ръце и влезе вътре, полагайки я върху един диван сред меки възглавнички.

Когато тръгна да затвори вратата, тя протегна ръце, за да го задържи.

— Връщам се веднага.

Без да се замисля, той я целуна успокоително по челото. След това натисна няколко цифри на алармената система, която в противен случай щеше да започне да звъни след 15 секунди. Прибра дрехите и дамската чанта от коридора, където ги беше оставил, и заключи вратата. Запали лампите и стаята се обля в бледозлатиста светлина. Пресече стаята с широки крачки и коленичи до дивана. Взе ръката й и започна да я разтрива.

— Лейни? — Тя бе притворила очите си, но чувайки името си, го погледна. — Как си? — попита мъжът, изоставяйки учтивата форма на общуване.

Тя го наблюдаваше с празни очи. По бузите й се отрониха две едри сълзи, после тя покри лицето си с ръце и заплака.

— Толкова се уплаших! Знам, че беше глупаво, детинско… Но тази клаустрофобия…

Той седна до нея, прегърна я и притискайки лицето й, я погали по косата.

— Всичко свърши, ти си в безопасност. — Целуна я по слепоочието, после още веднъж. Когато погали гърба й, тя се сгуши в него. Изведнъж той се отдръпна. — Имаш нужда от малко бренди. — Той поне със сигурност трябваше да пийне едно.

Освободи се внимателно от прегръдката й и отиде до малкия бар в ъгъла. Гледаше я, докато наливаше ароматната течност в чашите. От сълзите й поолекна, но си личеше, че бе смазана от изтощение. Лежеше на дивана, подвила крака, положила глава върху една възглавничка. По дяволите, помисли си той, усмихвайки се скептично, Дийк Сарджънт спасява жена в асансьора! Една страхотна дама, изпаднала в безпомощно състояние, оставена на милостта му в апартамента му! Той поклати глава и отново отиде до дивана. Никой нямаше да повярва това. Но какво друго можеше да стори? Да я зареже на улицата сред бъркотията? А сега какво щеше да прави с нея? Въобще не му бе хрумнало да се опита да намери приятелите й, на които тя бе гостувала. Нито пък се бе впуснал да анализира ситуацията. Изпитваше към нея странно чувство за собственост…

То очевидно имаше нещо общо с красивата извивка на бедрото й, което се разкри, когато тя се облегна на дивана. Или може би бе свързано с меднорусата й коса, с цвят на мандарина, разпиляна по кадифените възглавнички.

— Ето, Лейни, пийни си. — Седна до нея и придържайки главата й, повдигна порцелановата чаша към устните й, които изглеждаха също тъй порцеланови.

Тя премигна — очите й бяха сини, все още объркани, но уплахата вече бе изчезнала от тях. За миг тя се взря в него, след което открехна устни и отпи глътка бренди, стори й се, че е най-прекрасното на света. Изражението на лицето й обаче не издаде това. Дийк се засмя тихо на смешната й гримаса, когато тя се разкашля. Явно не беше някоя светска дама, макар че добре скроеният й копринен костюм подсказваше изтънчен вкус.

— Искаш ли още? — попита той.

Тя кимна и го изненада като обхвана ръката му, с която той поднасяше чашата към устата й. После отпусна глава върху възглавниците и въздъхна дълбоко. Жестът й беше невинен, но повдигането на гърдите й под прилепналата блуза породи у Дийк желания, които съвсем не бяха безобидни. Оставяйки чашата й върху малката лакирана масичка, той отпи голяма глътка от своето бренди. Гледаше я как лежи върху възглавничките. Главата й бе отпусната назад, шията й — нежно извита, очите й — полуотворени, а устните й — влажни и ухаещи. Лицето й бе прекалено скулесто, за да бъде красиво, носът й — прекалено малък, а устата… Май беше по-добре да не се заглежда много по устата й. Шията й бе тънка и дълга, под блузата привлекателните й гърди се надигаха от равномерното й, леко учестено дишане. Носеше сутиен — той можеше да различи нежната дантела на сатенените презрамки. Талията й беше изящна, прасците й изглеждаха тънки под бледия чорапогащник. Прииска му се да ги погали. Тя носеше бежови велурени обувки, украсени отпред с панделка. Докато я наблюдаваше, тя изхлузи първо едната, после и другата обувка. Те тупнаха почти безшумно върху дебелия килим. Откъсна очи от изящното й стъпало и я погледна в лицето. Тя като че ли не проявяваше особен интерес към обстановката или към самия него.

— Не можех да дишам. — Белите й зъби леко прехапаха потръпващата й устна.

Той докосна косата й, после я погали по лицето.

— Знам, че беше ужасно, но сега всичко свърши.

— Беше страшно тъмно. — Гласът й заглъхна и тя стисна очи.

— Съжалявам, че толкова се уплаши.

Гъвкавата й снага се прилепи плътно до здравото му тяло и той едва не изстена от удоволствие. Тя вече не беше само една непозната, която се нуждаеше от успокоение. Беше нежна и чувствена, по-сладка от всяка друга, която бе прегръщал. Произнесе името й на глас. Тя повдигна глава — очите й имаха цвета на стелеща се над морето мъгла. Бяха изпълнени с молба.

— Прегърни ме — прошепна тя.

И успокоена, сгуши глава в гърдите му. Когато устните й докоснаха кожата му, цялото му тяло потръпна. Той я прегърна и несъзнателно започна да обсипва с целувки лицето и косата й. Нежно хвана брадичката й и наклони назад главата й. Устните им се докоснаха леко — той вдъхна аромата им. „Само евнух би устоял на това изкушение!“, помисли си Дийк. Допря устните си до нейните и усети как за момент тя се скова, но после се отпусна отново. Езикът му бавно проникна в устата й, когато тя откликна на целувката му, той изгуби контрол над себе си — простена дълбоко и се притисна до нея още по-настойчиво. Тя се вкопчи в ризата му, краката им се преплетоха. Лейни стенеше от удоволствие. Господи! Дали това не беше само един чуден еротичен сън… Той се опита да пъхне ръце под тялото й, за да я прегърне по-силно. Едрите й гърди бяха толкова съблазнителни, че той не можеше да им устои. Погали ги, но в миг се осъзна и отдръпна ръката си.

— Това ми хареса! Моля те, направи го отново — тихо изрече тя.

Той я погледна с невярващи зелени очи. Беше милвал десетки изтънчени жени, които познаваха тайните на любовната игра. В нея всеки изпълняваше своята роля и казваше точно това, което трябваше. Но никога досега той не бе чувал толкова откровена, невинна молба. Тя просто показваше насладата, породена от милувките му, и желанието той да продължи. Той гледаше лицето й, плъзгайки ръка към гърдите. Обхвана ги нежно, тя затвори очи и въздъхна дълбоко, лека усмивка озари устните й. Пръстите му докоснаха зърната й — дори през блузата и сутиена той почувства как те се втвърдиха.

— Господи, Лейни — прошепна мъжът, преди отново да я целуне.

Колкото по-страстни ставаха целувките им, толкова повече се разпалваха и ласките. Ръката му се плъзна по тялото й, търсейки всички извивки, наслаждавайки се на шумоленето на дрехите, които правеха милувките му още по-възбуждащи. Начинът, по който седяха на дивана, ограничаваше движенията му. Той стана и я придърпа към себе си. Тя се олюля и се облегна на рамото му. Залитането й изведнъж го отрезви и ако не бе толкова напрегнат, щеше да се изсмее. Та тя бе пияна! И то не от страст, а от една чаша бренди! Дори страхът от засядането в асансьора не би могъл да обясни празния й поглед. Той въздъхна, ядосан на глупостта си, и се опита да охлади възбудата си.

— Хайде, Лейни, ще те заведа да си легнеш.

Отдръпна я от себе си, като я държеше за раменете. Взря се в лицето й, тя кимна в съгласие. Хвана я за ръката и я поведе към спалнята, а тя го следваше като послушно дете. Запали осветлението.

— Стой тук, докато оправя завивките. — Облегна я до вратата и отиде до широкото легло, отметна настрани синята покривка и захвърли декоративните възглавнички върху креслото. Оправи възглавницата и изпъна гладкия млечнокафяв чаршаф. — Ето, готово…

Но думите замряха върху устните му. Тя все още стоеше до вратата, а около нея лежаха дрехите й — беше свалила блузата и полата си и точно в този момент изхлузваше комбинезона си. Гледаше я слисано, докато тя смъкваше тънкия като паяжина чорапогащник от стройните си крака. После се изправи пред него само по тънките си бикини. Тялото й беше грациозно и съблазнително. Никой от колегите на Дийк не би повярвал, че някоя непозната би могла да го впечатли така. Но в момента той приличаше на момче, което за първи път виждаше гола жена. Устата му пресъхна… Той самият бе събличал много момичета, тази работа му се удаваше. Можеше да смъкне дрехите на една жена още преди тя да е разбрала какво става, но Лейни го изненада така, че той стоеше глупаво и не знаеше какво да предприеме. Това, което го смути най-много бе, че тя не се опитваше да го съблазни — просто бе свалила дрехите си. Минавайки покрай него му се усмихна кротко, после отиде до леглото и си легна като послушно дете, сгушвайки се върху възглавницата.

— Никой няма да ми повярва, че не съм се възползвал от това! — промърмори Дийк. Сетне й се усмихна. — Лека нощ, Лейни, която и да си ти… Приятни сънища. — Целуна я по бузата и по навик изгаси нощната лампа.

— Не! — Тя се изправи в леглото и започна да диша тежко. Крехките й ръце се протегнаха към него.

— Извинявай — каза той, ядосвайки се на собствената си глупост.

Седна на леглото, прегърна я и усети голото й тяло до своето. Страстните желания отново се събудиха в него.

— Остани с мен, ти ми обеща — заплака тя, обви шията му с ръце и прилепи гърдите си до неговите. — Каза, че няма да ме оставиш…

— Лейни — простена той. Желанията на тялото и съвестта му се бореха. — Не знаеш…

— Моля те.

Той реши да легне до нея, но само за минута, докато заспи. Но тя го притисна тъй силно до себе си, а молбите й бяха толкова нежни и настойчиви, че лесно заглушиха гласа на съвестта му. Започна да я гали, но вече целта на милувките му не бе да й вдъхне спокойствие… Под пръстите му кожата й гореше. Устните им се сляха във влажна, гореща целувка. Господи, не трябваше да прави това! Не знаеше нищо за нея — можеше и да е омъжена, макар вече да бе забелязал, че на пръста й нямаше халка. Всичко това можеше да му донесе страшно много неприятности. Само като си помислеше за скандала — „разгневен съпруг нахълтва призори в апартамент с няколко биячи и с цял екип фотографи“. В съзнанието му просветна предупредителна лампичка, но бързо изчезна, прогонена от сладките устни и плътно допряното до него тяло. Понякога използваше хитри трикове и номера, за да постигне това, което иска, но никога досега не се бе възползвал тъй безсрамно от някоя жена. Тя беше пияна и не знаеше какво прави. Затова пък той знаеше — и се чувстваше страхотно. Беше доста по-стар от нея — може би с около 15 години. Сигурно щеше да гори в ада заради това прелюбодеяние. Но какво значение имаше — той вече гореше…

 

 

Лейни се събуди бавно. Премигна, очите й се отвориха леко и в следващия миг се разшириха от изумление — лежеше върху една и съща възглавница с напълно непознат мъж!

— Добро утро! — прошепна той, сякаш отдавна бе буден.

Лейни нададе остър писък от изненада и се опита да се отдръпне. Краката й бяха преплетени в неговите и — мили боже! — ръката му лежеше върху гърдите й. Той я изгледа така, сякаш беше полудяла и премигна объркано със зелените си очи. Изпаднала в истерия, тя изпълзя в другия край на леглото и се сви. След туй нададе нов вик на ужас, осъзнавайки, че и двамата бяха голи. Сграбчи края на чаршафа и го придърпа до брадичката си.

— Кой си ти? Къде се намирам? — попита задъхана, с широко отворени очи. — Ако не ми кажеш веднага, ще извикам полицията! — Заплахата й беше смешна и тя го знаеше.

— Успокой се. — Той протегна ръка към нея. Тя трепна и се отдръпна. Дийк изруга наум. — Не си ли спомняш как се озова тук?

— Не — отговори кратко тя. — Знам само, че не съм дошла по собствена воля. Ти кой си?

Той отново изруга и неволно прокара ръка по широките си, покрити с косми гърди. Гледаше я смутено.

— Опасявах се, че няма да си спомняш. Пи много бренди.

— Бренди? — Тя не можа да прикрие изумлението в гласа си. — Дал си ми бренди? И какво друго? Наркотици ли?

От повишаващата се интонация в гласа й той усети, че скоро тя щеше да изпадне в пълна паника.

— Нека да ти обясня.

— Да, обясни ми! Но къде са дрехите ми?

Той отметна чаршафа и стана. При вида на неговата мъжественост тя пребледня. Дийк тъкмо пристъпваше към вградения гардероб, когато тя нададе нов писък. Стискайки устата си с ръка, гледаше втренчено кафеникавочервените петна по чаршафа. Погледна го със замръзнал поглед и за пръв път той се смути истински.

— Не знаех, че си девствена…

Той разтвори ръце умоляващо, сякаш не забелязваше голотата си.

— Как можех да разбера, след като всичко вече беше свършило, Лейни!

Тя махна трепереща ръка от побелелите си устни.

— Откъде знаеш името ми?

Той поклати глава учудено. Извади от шкафа един хавлиен халат и й го подаде. Тя не се протегна да го вземе, той го остави до нея и се обърна.

— Каза ми името си в асансьора. Не си ли спомняш?

Тя облече халата, увивайки го плътно около себе си. В това време той ровеше в едно чекмедже, докато намери някаква пижама и я навлече, макар че не приличаше на мъж, свикнал да носи пижами. Погледна я отново.

— Спомняш ли си, че се качи в асансьора?

Тя притисна слепоочията си с пръсти, опитвайки се да си припомни какво стана вчера. Да, беше посетила Сали и Джеф миналата нощ… Беше много хубаво: разгледаха Ню Йорк, вечеряха и за десерт пиха чудесен коктейл, „Велвит хамър“. Тя изпи два. После… се сбогуваха на вратата, прегърна Сали и Джеф смеейки се, после… нищо.

— Спомена, че си посетила някой, който живее в сградата — опита се да я подсети той, след като й беше дал време да събере мислите си. — Качих се в асансьора с теб, но токът спря и за няколко минути заседнахме. Но ти беше толкова уплашена, че не можех да те оставя да излезеш така навън. Донесох те на ръце тук. Сипах ти бренди, прегърнах те, докато плачеше. Ти…

— Всичко това не обяснява защо се събудих в леглото ти. И защо си ме изнасилил!

— Аз съм те изнасилил! — възкликна ядосано той.

— Точно така, никога не бих легнала с теб по собствена воля.

Тя го гледаше втренчено, докато той се опитваше да запази самообладание. По лицето му бе изписано объркване и гняв. Той прокара ръка през сивите си коси, които контрастираха страшно добре на тъмния тен на кожата му и на зелените му очи.

— Знаеш ли, че страдаш от клаустрофобия? — попита той накрая.

Тя кимна.

— Предположих, че може да не си спомниш събитията от миналата нощ, защото беше много разстроена.

Лицето му придоби нежно изражение и тя не знаеше кое я плашеше повече — неговият гняв или загрижеността му. Почувства, че би могла да отстъпи.

— Колкото до другото — прибави меко той и погледна към издайническите петна върху леглото, — уверявам те, че не съм правил нищо, което ти не си искала!

Тя тихо проплака.

— Бих желал да поговорим за това, но спокойно, на чаша кафе. — Той отиде до една врата и я отвори. — Това е банята, сигурно се нуждаеш от един душ. Ще ти донеса дрехите, но ако не ти се облича, можеш да останеш с халата. Ще направя кафе и заедно ще се опитаме да възстановим празните места в паметта ти, докато си изясниш всичко. Става ли така?

Тя кимна, но не особено убедено. Той донесе смачканите й дрехи, обувките и чантата й. Без да продума, излезе и затвори вратата след себе си. Лейни нямаше време за губене. Скочи от леглото и се втурна в банята. Пусна душа, но не се пъхна под него. Просто искаше той да си помисли, че тя се къпе. Изми се на мивката. Господи, какво бе направила! Само за една седмица в Ню Йорк и вече се бе напила от някакъв измислен буламач, наречен „Велвит хамър“, а после бе легнала с напълно непознат мъж. Умът й все още не можеше да побере тази чудовищна постъпка! Докато се обличаше, ръцете й трепереха. Без да губи повече време, тя облече бикините си и натъпка останалата част от бельото си в чантата. Кой беше той? Не знаеше, а и едва ли някога щеше да узнае. Отвори внимателно вратата. По радиото предаваха прогнозата за времето — беше подходящо за напускането на този проклет град. Лейни се промъкна към външната врата. Видя гърба му — приготвяше кафето в кухнята и въобще не изглеждаше разстроен. Всъщност имаше самодоволния вид на мъж, вкарал без усилия жена в леглото си. Очевидно беше свикнал с подобни ситуации. „Сбогом, господине, който и да си!“, прошепна тя, отвори вратата и се измъкна навън. Забърза към асансьора с тихи стъпки и нервно натисна копчето. Стори й се, че измина цял час, докато кабината се придвижи до 22-рия етаж, а сетне — до фоайето. Дали той щеше да забележи, че я няма? Ами ако позвъни на портиера и го накара да я спре? Лейни мина забързано покрай него, той весело я поздрави с добро утро. Затича се по тротоара, чак след две пресечки спря и повика такси. Ако не се бавеше много, щеше да успее да се върне в хотела, да опакова багажа си и да отиде навреме до летище Ла Гуардия, за да хване самолета си. Тя отпусна глава назад върху коравата тапицерия на таксито. Никога преди не се бе усещала толкова уморена. Чувстваше някаква непозната досега болка, която й се искаше да не бе изпитвала никога. Как е могло това да се случи, без дори да разбере? Затвори очи и се опита да не си задава повече въпроси. Но не успя… Сигурно той е бил много нежен, защото със сигурност щеше да си спомня, ако е почувствала болка. Как ли бе успял да съблазни нея, Лейни Маклиод?

— О, господи! — простена тя и зарови лице в ръцете си. Не знаеше дали да съжалява, че не може да си спомни нищо, или се боеше от възможните последствия. Кой бе той? Може би е женен? Може да е заразен от някаква срамна болест, може да е сексуално извратен… Тя се усмихна тъжно. Повечето жени щяха да кажат, че е имала дяволски късмет. Поне не трябваше да се бои от най-страшното: не можеше да има деца и това бе причината да избягва връзките с мъже. Сега почти бе доволна, че не можеше да забременее. В противен случай злополучно прекараната нощ щеше да я накаже с ужасни последствия!