— Това е невъзможно! Страдам от безплодие. Оперираха ме от апандисит, когато бях на 13. Получи се инфекция, която продължи със седмици. Лекарят каза на майка ми и на мен, че никога няма да имам деца.

Докторът сви рамене и се усмихна широко:

— Е, сгрешил е.

— Но аз дойдох при вас заради обикновено стомашно разстройство — ядоса се тя.

— Това стомашно разстройство е познато от много отдавна. Нарича се гадене при бременност.

Лейни се втренчи в него безмълвно. Той едва я чу, когато попита:

— Говорите напълно сериозно, нали? Бременна съм.

При вида на обърканото и бледо лице докторът попита по-меко:

— Не се ли радвате, госпожо Маклиод?

Да се радва, че грехът й ще излезе наяве, че ще изплаща една грешка цял живот, че едно невинно дете ще страда заради нея?

— Не съм омъжена — промълви тя. Изправи се и отиде до прозореца. Кабинетът на доктора беше на приземния етаж. Хора бързаха по тротоарите, един микробус се понесе напред при светването на жълто на светофара; жена в голям автомобил се опитваше да накара кучето си да седне на задната седалка; двойка млади влюбени се разхождаха прегърнати. Навън животът си течеше, както обикновено. А тя бе забременяла от мъж, чието име дори не знаеше.

— Кой е бащата? — внимателно попита докторът.

— Не поддържам връзка с него.

Докторът се изкашля леко. Лейни се чувстваше като глупачка. Знаеше какво си мисли той — не беше някоя тийнейджърка, за да падне така лесно в капана. Но тя никога не бе вземала противозачатъчни, защото си мислеше, че не може да има деца. Освен това никога не бе спала с мъж до онази злополучна нощ.

— Ако до няколко дни размислите — каза тихо лекарят, — може да направите аборт, но нямате много време.

— Аборт? — Самата мисъл я изпълни с отвращение. — Не, няма да стане.

„Не мога да повярвам, че попаднах на такава красива жена като теб!“, чу тя в съзнанието си гласа на непознатия от онази нощ.

— Изпитанието не е толкова непоносимо.

— Не — отсече Лейни, отдръпвайки се от прозореца. Грабна чантата си и добави: — Никога няма да го направя! Благодаря ви, докторе. — Приготви се да си тръгва, изпълнена с желание да остане насаме с мислите си.

— Ще се обадя в аптеката да ви изпишат хапчета против повръщане и витамини с желязо, малко сте анемична.

— Благодаря ви. — Почти бе забравила, че всъщност бе дошла заради онези пристъпи на гадене всяка сутрин и вечер, съпроводени с умора. Никога не й бе хрумвало, че може да е бременна. Още преди години се бе примирила с факта, че никога няма да има семейство.

— На излизане минете през рецепцията. Тъй като това е първата ви бременност, бих искал да идвате веднъж месечно. — Докторът заобиколи бюрото си и пое любезно ръката й. — Ако мога да ви помогна с нещо…

Той не довърши фразата.

— Благодаря — каза тя и поклати глава.

След като си записа час на рецепцията и прие поздравленията на медицинската сестра, Лейни излезе навън. Това беше най-натовареното време в Сънивейл — всеки делник от пет до пет и петнайсет. Градчето бе оживено място, заобиколено от стотици мили плодородна земя. Лейни се качи в малката, взета на старо кола и потегли по главната улица. Градът се славеше най-вече с ресторантите си за бързо хранене, но все още имаше едно кафене „Озарк“, в което можеше да се хапне грах, ръжен хляб и домашен бананов пудинг. Имаше голям универсален магазин, останалите магазинчета на площада бяха частни. Всеки познаваше бизнеса на другия. Всеки знаеше, че новата учителка в детската градина не бе омъжена. След няколко седмици всеки щеше да знае, че тя е бременна. Лейни спря колата на засипаната с чакъл алея пред къщата, която бе наела, и опря чело върху волана.

— Какво ще правя сега? — отрони притеснено тя.

„Докосни ме!“, чу отново гласа на мъжа от онази нощ.

— Ще си изгубя работата. А после накъде?

„Господи, Лейни, точно така, скъпа! Не се страхувай да ме докосваш!“, продължи да звучи в съзнанието й.

Тя стисна силно очи и се опита да не чува думите.

— Ще им кажа, че съм била омъжена и по някакъв начин съм изгубила съпруга си.

„Гърдите ти са прекрасни. Знаеш ли това? Страхотно оформени, големи… Лейни!“, шепнеше настойчиво гласът.

— Стига! — извика тя към тавана на колата си. Дишането й се учести. Устните й се покриха с капчици пот. Тя обхвана гърдите си така, че да не усеща как зърната им набъбват, сякаш покрити с целувки. — Стига вече, моля те! — простена тя.

Тези проблясъци преследваха съзнанието й от онази сутрин преди три месеца, когато напусна апартамента му. Те започнаха да се появяват все по-често, бяха като ловци, които се приближаваха, усетили страха на плячката си. Въртяха се в далечните ъгълчета на съзнанието й и изскачаха пред очите й внезапно, без страх. Тя не искаше да чува. Не искаше да си спомня. Господи, не искаше…

Отвори вратата на колата и тръгна към къщата — беше малка и старомодна, но й харесваше. През антрето се влизаше в слънчевия хол с големи прозорци. Вътре имаше тухлена камина. Малка трапезария водеше към уютната кухня. В другата част на дома бяха разположени двете спални, а между тях имаше баня. Когато Лейни нае къщата, получи разрешение от хазайката да направи някои промени. Първото нещо, което стори, бе да лакира дървения под, който беше доста запуснат. Боядиса стаите в светли, весели цветове и ги обзаведе с вкус, без да харчи много пари. Единствената стая, която все още се нуждаеше от подобрения, бе втората спалня. Може би ще я боядиса през почивните дни. Но първо ще трябва да се посъветва с лекаря, вдишването на изпаренията от боята можеше да навреди на бебето… Ръката й застина в момента, в който оставяше чантата си на масичката. Бебето! Наистина ли мислеше за него? Нейното бебе! Същество, което да обича, което също щеше да я обича. Внезапно тя започна да се смее и да плаче едновременно. Искаше това дете! С него животът й нямаше да бъде толкова празен.

Ще се опита да убеди директора на училището да я остави на работа. Ако все пак не успее, ще се премести другаде. Нищо нямаше да попречи на щастието й да си има дете!

— Това е, хм… доста изненадващо, госпожице Маклиод.

— Госпожа Маклиод. — Лейни решително поправи господин Харпър. Беше помолила за среща с директора и управителя още на другия ден, след като разбра, че е бременна. Най-добре бе да приключи с това колкото се може по-скоро — вече бе почти в третия месец и скоро щеше да си проличи.

— Както ви казах, бях омъжена, но се разведох със съпруга си. След развода предпочетох да запазя моминското си име.

Директорът погледна към управителя на училището, който не продума, и избърса потното си чело. Именно той взе на работа Лейни Маклиод и сега се боеше, че ще трябва да поеме вината за цялата тази бъркотия.

— И казвате, че… ще имате дете?

Лейни навлажни устните си. Ето че стигнаха до най-трудната част. Как да го убеди, че е спала със съпруг, с когото всъщност е разведена?

— Да… Опитвахме се да се сдобрим — каза тя с лека усмивка. — Е, не се получи, но след този уикенд забременях. — Сега и директорът започна да се поти и пресилено се изкашля.

— Мисля, че разбираме. — Той погледна управителя, който закима в съгласие. — Какво искате от нас?

— Да продължа да преподавам — каза смело тя. Най-добре бе да се държи уверено. — Бебето ще се роди през март, това ще съвпадне с пролетната ваканция. Дотогава ще можете да ми намерите заместник за последните осем учебни седмици.

Господин Харпър не каза нищо — явно не искаше да поема такъв риск. Управителят погледна строго Лейни.

— Ситуацията би била доста конфузна: неомъжена детска учителка, която е…

— … бременна — добави Лейни. — Да, аз също не го предвиждах, но така стоят нещата. Искам да остана тук! Срокът едва започна, имам страхотни проекти за работата си с децата. Обичам ги и те го знаят. Мисля, че всички те също ме харесват. Препоръките ми от Тулса са чудесни. Винаги бих могла да си намеря работа там. — Тя се съмняваше в това, но го каза уверено. — Ако ме уволните, ще трябва за кратко време да си намерите друга учителка. Но без необходимия опит тя не би могла да се справи добре. А дори и да се появи професионалист, учебната програма вече ще бъде нарушена. — Тя си пое дълбоко дъх. — Знам, че това не е прието, разбирам ви. Но аз съм квалифициран преподавател, а именно това е от значение.

Не знаеше какъв бе ефектът от целия този разговор. Десет минути след като бе излязла, те дойдоха в кабинета й, където тя залепваше върху таблото плакат на космическата совалка. Усмихваха се широко.

— Разбира се, че може да останете, госпожице, тоест, госпожо Маклиод — каза господин Харпър, разтърсвайки енергично ръката й. — Ако някой попита, просто ще му кажем това, което вие ни казахте — вие и съпругът ви сте разделени временно.

Тя искаше да го поправи за определението „временно“, но замълча. Вече бе сторила достатъчно. Ако те очакваха да се появи някакъв несъществуващ съпруг, това си бе техен проблем.

Дните значително намаляха — докато изми съдовете от вечерята и отиде в хола да запали огъня в камината, навън вече бе тъмно. Силен вятър разклащаше двата дъба на двора. Според прогнозата за времето до сутринта температурата щеше да падне под нулата. Лейни седна на дивана и вдигна краката си върху една възглавничка. По-голямата част от деня бе изкарала в училището. Усмихна се, прокарвайки ръка по издутия си корем. Учениците й бяха силно заинтригувани от бебето — постоянно я молеха да им разреши да го пипнат. Понякога се прибираше вкъщи цялата измачкана от докосванията на тридесетина чифта изпотени ръчички. Но това й харесваше, тя обичаше бебето си.

Трябваше да свърши някои неща — получи по пощата съобщение от доктор Тейлър, в което се казваше, че цялата й сметка е платена. Това бе грешка, дължеше му още 300 долара. Въпреки това тази вечер нямаше сили да му се обади. Ще го направи утре. Беше й толкова добре да седи така и да не помръдва! С доволна въздишка се загледа в камината. И за миг дъхът й спря. Имаше нещо обезпокояващо познато в светлината на огъня — мека, приглушена, златиста. Сърцето й заби силно и тя притвори очи, но картината изникна пред нея още по-ярко. Споменът внезапно я връхлетя и изведнъж всичко изплува в съзнанието й… Видя как се качи в асансьора, а два етажа по-надолу се качи и той… Ужасът, предизвикан от спирането на тока, я връхлетя отново. Успокояващият му глас достигаше до нея през хлипането й. Почувства ръцете му, които сваляха нежно сакото на костюма й, който тя никога повече не облече. Спомни си как ловките му пръсти разкопчаваха копчетата. И изведнъж, когато лампите светнаха, лицето му ясно изплува пред погледа й. В очите му се четеше прозорливост и доброта. Може би наистина бе легнала с непознат, но поне трябваше да си признае, че бе красив. Спомни си как той я пренесе през коридора, спомни си всеки детайл от стаята — всичко беше в бежово и кафяво, а в средата, като някакъв остров на удоволствието, се открояваше диванът с цвят на мандарина. Спомни си как лежеше върху меките възглавнички — косата й бе разпиляна като водопад, очите й блестяха, гърдите й изпъкваха под тънката копринена блуза. Отново усети вкуса на брендито, вкуса на устните му, движещи се настойчиво върху нейните. Усети аромата му — парфюмът му имаше цитрусовото ухание на чистота и мъжественост, което самият той излъчваше. Като в просъница почувства нежните му длани, чието докосване я възбуждаше. Видя себе си — следвайки го послушно в спалнята. Видя очите му, поглъщащи голото й тяло. Тя стоеше пред него, без да изпитва срам или притеснение от голотата си, така както я бяха възпитавали. Искаше той да я гледа и да я хареса. Светлините угаснаха отново и тя протегна ръце към него, страхувайки се, че ще я остави сама. Но той не го направи — дойде и легна до нея. Почувства отново силното му и здраво, носещо успокоение тяло, дочу нежните думи, които й шепнеше. Целуваше я, докато остана без дъх, устните му жадно докосваха меката кожа на шията и гърдите й. Колебливо смъкна презрамките на сутиена й, а когато тя отново не оказа никакъв протест, той го разкопча, захвърли го настрани и пръстите му леко докоснаха топлата й, нежна като коприна плът. После плъзна ръката си надолу по корема й, докосвайки изрязаните й бикини.

— Да — промълви задъхано тя, когато пръстите му уловиха нежната дантела.

Ръката му се пъхна навътре и докосна чувствения триъгълник между бедрата й.

— Господи, толкова си сладка! — дочу топлия му глас тя. Повдигна ханша си, за да му помогне да свали бикините й. Известно време той я притискаше плътно до себе си, а сърцата им лудо биеха. После той бързо съблече дрехите си. Когато отново я придърпа към себе си, тя усети допира на голото му тяло и простена от удоволствие.

— Запали лампата! — прошепна тя.

— Все още ли те е страх?

— Не, искам да те виждам.

Това му достави неподозирано удоволствие. Окъпа ги магическа светлина, която придаваше очарование на всичко. Тялото й, отпуснато до неговото, бе красиво; той също бе красив — мускулите му изпъкваха златистокафяви, покрити с тъмни косми. Тя с любопитство докосна гърдите му, после раменете и ръцете му.

— Харесва ми как изглеждаш — прошепна тя.

— Наистина ли? — Той взе ръката й, приближи я до устните си и нежно облиза върховете на пръстите й. Тя изстенваше от невероятното удоволствие, което избухваше в нея всеки път, когато езикът му я докосваше. Ръцете му галеха тялото й, притискаха гърдите й. Когато докосна зърната им, тя започна да се извива от удоволствие.

— О, Дийк!

Отвори очи. Беше изрекла името му на глас! Дийк… Досега не се бе опитвала дори да си го спомни. Но защо не мразеше това име, защо не го произнасяше с ненавист? Задъха се, сякаш бе тичала с часове. Не искаше да продължава докрай, но споменът беше прекалено хубав, за да остане незавършен. Отново затвори очи.

— О, Дийк!

— Гърдите ти са чудесни. Знаеш ли това? Страхотно оформени, големи… Лейни!

После я целуна отново — устните му се движеха настойчиво и внимателно. Целуваше я страстно, нежно. Езикът му започна да си играе със зърната на гърдите й и тя потъна сред море от удоволствие.

— Толкова си сладка! — шептяха горещите му устни, докосвайки нейните. Положи я да легне по гръб, тя почувства плътта му между бедрата си — силна, пулсираща. Не се боеше, бе изпълнена с копнеж.

— Не мога да повярвам, че попаднах на толкова красива жена като теб! — Устните му хапеха нежно шията й. Когато повдигна ханша си към слабините му, той изстена от удоволствие. Целуваха се страстно — езикът му потъна дълбоко в устата й. Лейни почувства как тялото й се разтваря пред него, така както се разтваряха влажните листенца на цвете през пролетта. Той долови копнежа й — ръката му се плъзна нагоре по бедрото й, внимателно обхвана ханша й и се пъхна между краката й.

Пръстите му я галеха и тя започна да повтаря името му. Притисна се към него, изпълнена с желание. Той я докосваше нежно, усещайки топлата влага. Пръстите му се задвижиха по-дръзко и възбуждащо, но много внимателно. Нашепваше в ухото й нежни думи, като изтъкани от коприна — чувствени, лирични, предизвикателни, думи, които я караха да се изчервява и я изпълваха с вълнение.

— Сигурна ли си, Лейни? Има ли някаква причина да не го правим?

Тя мяташе глава върху възглавницата като в несвяст:

— Не. Люби ме, Дийк! Просто ме люби!

Той бавно проникна в нея. Не бързаше, сякаш искаше да изпита колкото се може по-дълго насладата, че я притежава изцяло. И замръзна, когато усети преградата на нейната девственост. Този миг трая сякаш цяла вечност. Накрая, когато тя отвори очи и го погледна, прочете по лицето му страст и напрежение, съчувствие и недоумение.

— Защо не ми каза, Лейни?

Ръцете й се обвиха около врата му и тя се притисна към него, желаейки го още по-силно.

— Искам да ме любиш. Сега, Дийк, моля те!

— Но… — задъхано отрони той.

— Дийк! — извика тя, а тялото й се извиваше конвулсивно.

Той не можеше да се въздържа повече. Нямаше земна сила, която би могла да го спре! Твърдо и решително навлезе в нея, изпълвайки топлата й празнина.

— Господи! — В приглушения стон се криеше екстаз и напрежение. — Боли ли те, Лейни? Нараних ли те?

— Не — извика тя, плачейки от щастие. — Не…

Тя наистина не чувстваше болка. Нито първия път, нито следващия, когато той не искаше да продължи, за да не я изплаши. Но тя го умоляваше, а когато той все още упорито отказваше, го обсипа с ласки, на които никой мъж не можеше да устои. Навлезе в нея отново и отново и всеки следващ миг бе по-хубав от предишния. Всеки път тя достигаше върха на удоволствието, за да се отпусне накрая, сломена в прегръдките му.

Лейни отвори очи и въздъхна дълбоко. Господи! Бе си спомнила всичко — дръзките си движения, думите си — неща, които никога не бе помисляла, че може да направи и да каже! В съзнанието й изникна задъханият му шепот, почувства пръстите му, които галеха голото й тяло. Тя покри лицето си с ръце, опитвайки се да заличи еротичните картини, които се редяха пред очите й. Тялото й гореше, цялата трепереше. Отиде в банята и се наплиска със студена вода. В огледалото видя същото познато лице, но знаеше, че след онази нощ нещо се бе променило. Сега разбираше подмятанията на колежките си.

— О, горката — възкликнаха с пресилено съчувствие те, когато им съобщи, че чака дете. — Искаш да кажеш, че си забременяла от този негодник точно преди да се разделите?

Тя се бе обърнала, за да си налее кафе.

— Положението не е чак толкова трагично. Винаги съм искала да имам дете.

Но те сякаш не й вярваха.

— Такива са си мъжете. Готови са да направят всичко, за да те вкарат в леглото си, а на следващия ден те зарязват. — Думите бяха на една жена, която бе разведена, но постоянно си търсеше любовник. Тя се бе протегнала нахално в олющения стол, добавяйки ухилено: — И все пак сексът не е лошо нещо, нали?

Всички се разсмяха. Лейни също се насили да се усмихне. Сега обаче си призна, че наистина бе хубаво. Нещо повече, беше най-прекрасното нещо, което й се бе случвало. Никога не бе си представяла, че ще го изпита. И може би никога нямаше да го изпита отново… Не се срамуваше, защото благодарение на онази нощ се появи бебето й. Тя сложи ръце върху корема си.

— Ще те обичам толкова много!

Хрумна й, че дори не знае фамилията на Дийк. Той никога нямаше да разбере, че има дете. И по-добре, защото може би досега вече бе забравил напълно за онази нощ. Толкова красив мъж, живеещ в луксозен апартамент, едва ли можеше да страда от липсата на жени. Все още не беше сигурна, че не е женен. Лейни пребледня при тази мисъл, но веднага се успокои, че това не можеше да е вярно — нито в спалнята, нито в апартамента имаше някаква следа от женско присъствие. И все пак онази сутрин се държа несправедливо с него, макар че, безспорно, той се бе възползвал от нестабилността й. И все пак бе казал истината, не бе направил нищо, за което тя не беше го помолила. Беше го прегръщала силно, бе му казвала, че го желае… Защо се бе държала по този начин? Нима той бе толкова съблазнителен? А може би се бе нуждала толкова много от любов, че би го направила с всеки? Не знаеше… Чувала бе, че човек не би сторил нещо, което не желае в подсъзнанието си, дори и ако е хипнотизиран. Значи тя е искала да се люби с този мъж, а досега се бе опитвала да намери оправдание в истерията и изпития алкохол през онази нощ. Но тя не означава нищо и за двама ни, опитваше се да се убеди тя. Беше едно чисто физическо привличане, нищо повече! Начин да се сдобие с детето, за което никога не се бе надявала. Ето защо не трябваше да съжалява за случилото се, но и не биваше да продължава да мисли за него. Трябваше да мисли за детето си като за дар от съдбата и да забрави всичко останало. И все пак не можеше да го направи…

— Нека да го докосна.

— Не, аз!

— Мърда!

— Не е вярно!

— Вярно е! Нали мърда, госпожице Маклиод?

Лейни внимателно и спокойно махна нетърпеливите ръчички от корема си.

— Наистина мърда, но мисля, че го пипахте достатъчно.

Около една дузина деца се скупчиха около нея, настъпвайки я по черните велурени ботуши.

— Освен това — извика тя, опитвайки се да заглуши крясъците, — междучасието свърши и трябва да влизаме в час. След обяда ще украсим чорапите за коледните подаръци.

— Не е честно, аз не можах да пипна бебето — оплака се някакво дете, докато Лейни се опитваше да ги подреди в две що-годе прави редици.

— Може би утре — засмя се Лейни, докато ги преброяваше.

— И аз искам да пипна бебето!

Лейни застина.

Така и не проумя как разпозна гласа му. Бяха изминали повече от шест месеца от онази нощ в Ню Йорк, но тя мигновено разбра кой беше зад нея и замръзна от изненада. Когато се обърна и го погледна — той стоеше съвсем близо до нея — изглеждаше някак странно на фона на училищния двор. Носеше скъпо сиво-зелено вълнено палто, с вдигната яка. То му отиваше много на красивото, мъжествено лице, на сивата, развята от вятъра коса.

— Изглеждаш чудесно, скъпа — каза той.

Лейни все още не можеше да помръдне от изненада. Тогава той пристъпи, хвана скованото й лице с топлите си длани и я целуна.

Към следващата част или към съдържанието

Сандра Браун Думи от кадифе (2)

Метаданни

Данни

Думи от кадифе

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора глава

Сандра Браун
Думи от кадифе (2)