Сандра Браун
Думи от кадифе (6)

Шеста глава

Дийк очакваше някаква реакция и тя не закъсня. При споменаването за брак Лейни пребледня и едва не изпусна таблата със съдовете. В очите й се четеше недоумение и страх. Сърцето й щеше да изскочи от вълнение. Тя преглътна с усилие и твърдо заяви:

— Никога няма да се омъжа! Досега нещата вървяха така, както ти искаше, но вече е крайно време да разбереш едно: никога няма да се омъжа за теб, нито пък за когото и да било! — Тя се обърна и отиде в кухнята.

В първия момент Дийк не знаеше как да реагира. Инстинктивната му реакция бе да я попита защо е взела такова решение. Когато обаче си спомни напрегнатия израз на лицето й, реши, че няма смисъл да започва спор. Тя бе отказала категорично. Не биваше да действа импулсивно — това щеше да я накара да се затвори отново в невидимата си черупка. Струваше му се, че през последните дни бе успял да я измъкне оттам и да я накара да му повярва. Сега трябваше да внимава да не загуби спечеленото доверие. Отиде в кухнята. Лейни изплакваше съдовете и ги поставяше в миялната машина.

— Знаех, че феминистките се борят за независимост, но не съм чувал да ненавиждат брака.

— Не съм феминистка, просто не искам да се омъжвам.

Стоеше с гръб към него и това не му харесваше. Искаше му се да я обърне към себе си, да погали опънатото й като струна тяло, да я накара да го погледне и да се усмихне. Имаше нещо, което заставаше между тях… И той щеше да разбере какво е то и да се пребори с него.

— Не е ли вярно, че повечето млади момичета си мечтаят за деца и съпруг?

— Аз едва ли съм младо момиче. Никога не съм си мечтала за семейство, понеже мислех, че не мога да имам деца. Вече ти казах за това.

— Тогава реших, че го казваш просто така… — Най-накрая успя да я накара да го погледне. Думите му я опариха, предизвикаха гнева й, но в същото време я изправиха лице в лице с него.

— Казах ти истината. Когато бях на 13 години, прекарах инфекция след операция на апандисит и ми казаха, че няма да имам деца.

— Значи тогава реши да не се омъжваш?

Тя поклати глава:

— Още преди бях решила никога да не… Просто не исках…

— Мъж в живота си ли?

— Да.

— След онази нощ в Ню Йорк човек би помислил, че се шегуваш.

Тя стисна устни.

— Не се дръж така отвратително! — Обърна се към мивката и започна да търка безмилостно един тиган.

— Не се опитвам да се държа отвратително — започна той със спокоен той, — опитвам се да разсъждавам реалистично. И да разбера защо една красива и млада бременна жена не иска да се омъжи за бащата на своето дете, когато той може да я направи щастлива. И, по дяволите, гледай ме, когато говоря! — изкрещя невъздържано той. Ядоса се, че изпусна нервите си, но разкаянието му изчезна, когато тя се обърна и го погледна с леден поглед. Тя искаше война и щеше да я получи. Гледаше я изпитателно, така както гледаше свидетелите, които се опитваха да го излъжат.

— Не си фригидна — гласът му стана по-тих. — И двамата знаем това!

— Добре че ме предупреди, че не се опитваш да се държиш гадно, иначе бих си помислила обратното.

— Харесва ти да те докосвам, да правя любов с теб… Къде тогава е проблемът? Защо изпадна в паника, когато ти споменах за женитба?

— Щом искаш да бъдем реалистични, добре! Ние просто сме от различни светове! Не харесвам начина ти на живот. А като се има предвид колко телефонни обаждания получаваш всеки ден, си мисля, че едва ли ще можеш да се преместиш да работиш тук. — Тя отново се обърна и започна да чисти печката. — Но всичко това няма значение, защото дори и да сме израсли врата до врата, пак нямаше да се омъжа за теб!

— Аз пък искам да се оженя за теб и искам детето ми да има име!

— Ще има. Моето.

— Не, единственото ми дете ще носи моята фамилия!

— Тогава ще решим проблема, като го запишем с две фамилии.

— Маклиод-Сарджънт? Сарджънт-Маклиод? Нима искаш горкото дете да се казва така?

— Ще се наложи.

Дийк прокара ръка през косите си, едва сдържайки гнева си.

— Нима искаш детето ти цял живот да обяснява защо родителите му имат различни фамилии, защо живеят разделени, защо не са женени?

— Много деца имат родители, които не са женени.

— Истина е, но повечето от тях все някога се оженват. Знам, че днес много хора живеят заедно, без да сключват брак, но не мисля, че това е правилно.

— Ще живеем така, сякаш сме разведени.

— Мислила ли си за това, че то ще трябва да се разкъсва между двама ни, между два различни града, два различни начина на живот? Нима това ти харесва? Лейни, туй не е добър живот за едно дете. Малкото трябва да си има семейство — баща и майка.

— То ще има баща. Ще можеш да го виждаш, когато си поискаш.

— Не искам детето ми да расте само с един родител край себе си!

— Е, аз съм израсла точно така и както виждаш, не съм умряла!

Настана гробна тишина — чуваше се единствено тежкото им дишане. Въздухът бе наситен с напрежение. Лейни погледна настрани, раменете й бяха отпуснати от изтощение. Стана му мъчно, че я разстрои така, искаше му се да отиде при нея, да я прегърне и да я успокои, но нещо му подсказваше, че не бива да го прави. От опит знаеше кога трябва да прекъсне свидетелския разпит.

— Остави съдовете, аз ще ги измия — каза помирително той.

Лейни опита да се възпротиви, но нямаше сили да спори — лицето й бе бледо, с тъмни кръгове под очите. Дийк се ядоса, че я бе подложил на такова мъчение, за да изтръгне от нея едно признание. То бе част от миналото й и не искаше да си спомня за него.

Лейни излезе, без да каже нищо. След половин час я намери в леглото, свита под завивките, притиснала колене до гърдите си.

Дийк седна до нея.

— Добре ли си?

Погледът й му показа, че въпросът му е абсурден — пределно ясно бе, че се чувства ужасно.

— Някакъв непознат мъж нахлува в дома ми, ремонтира къщата ми, иска да промени живота ми… — тя се повдигна, стискайки завивката с побелели по върховете пръсти. — Няма да се омъжа за теб, Дийк, разбери го!

— Лейни — каза нежно той и подпря гърба й с възглавница, страхуваше се, че болките й ще започнат отново. — Нищо не разбирам, но няма да те насилвам да ми обясняваш повече.

Тя го гледаше като дете, събудило се от кошмар, успокоено, че всичко е било просто един сън.

— Наистина ли?

— Наистина, след като това те разстройва. — Пресегна се да я докосне. — Никога не съм срещал жена като теб. Всяка друга на твое място би направила всичко, за да хване в мрежите си някой мъж. Точно затова те харесвам. Ти си толкова различна! — Той я погали по бузата. — Какво е станало с баща ти?

Тя погледна настрани.

— Той умря.

Разбра, че лъже. Работата му бе да усеща лъжите. А точно тази бе съшита с бели конци… Но засега щеше да остави нещата така.

— Извинявай, че те накарах да си спомняш. Казах ти вече, че никога няма да направя нещо, с което да те нараня. Вярваш ли ми?

Тя го погледна отново.

— Да. И освен това знам, че няма да престанеш да ме молиш да се оженим.

Той се засмя, но по лицето му се четеше все същата нежност.

— Май вече ме познаваш твърде добре.

Изгаси лампата и стана. Тя сграбчи ръката му.

— Къде отиваш?

— Да се съблека.

Той легна в широкото легло и я прегърна. В тъмнината устните му потърсиха нейните.

— Пак ли се върнахме там, откъдето започнахме?

— Какво искаш да кажеш?

— Защо отново тялото ти се напряга, когато те целуна? Мислех си, че надмогнахме това.

— Не и аз.

— Беше ли щастлива тази Коледа? — попита неочаквано той. Ръцете му се плъзгаха по раменете й, по корема й.

— Подаръците ти бяха прекалено скъпи — смъмри го нежно тя.

Не бе очаквала, че ще бъде толкова разточителен. Въпреки възраженията й, той й купи скъпи дрехи от бутик за бъдещи майки: парфюм, аксесоари, огърлица от перли, която в момента бе на шията й. Ефирният халат, който й подари, бе толкова прозрачен, че я накара да се изчерви. Беше купил всякакви мебели за детската стая — легло, шкафче, кош, люлка за първите дни, след като бебето се роди. Направо от фирмата за играчки „Шварц“ получиха голяма, хубаво опакована кутия с плюшена мечка панда — почти в истински размер, и малко мече, което издаваше всички звуци, напомнящи на бебето за живота му в майчината утроба.

— Никога не съм виждала подобно нещо — възкликна възхитено Лейни, когато разопакова мечето.

— Това са най-новите модели — каза доволен Дийк. Освен това бе купил бейзболна ръкавица и чифт розови пантофки за балет. — Искам да се застраховам — каза той, а Лейни го погледна така, сякаш си бе изгубила ума.

Желанието, с което излезе, за да му купи подаръци, я изненада… Подари му лента за главата — Дийк обичаше да тича всеки ден по няколко мили и веднъж бе споменал, че капчиците пот по челото му пречат да вижда. Купи му и ленена престилка, в която да носи дървата за камината. В сравнение с подаръците му, нейните бяха направо жалки и тя се страхуваше, че Дийк няма да ги хареса. Но той се зарадва много, прегърна я и я целуна.

— Има един подарък, който ме радва най-много — каза той.

— Кой? — попита тя, заслепена от блещукането на светлините по коледната елха.

— Този… — Седяха на пода, той я наклони назад върху килимчето пред камината и допря глава до корема й. Целуна го нежно и прошепна: — Май чувам сърчицето на Скутър…

Той зарови лице в ароматната извивка на шията й.

— Не те питам дали си харесала подаръците. Питам те дали си била щастлива.

Лейни си спомни вечерта преди неприятния спор и призна, че това бе един от най-прекрасните моменти в живота й.

— Радвам се. Много исках да прекараш добре.

Устните му леко захапаха нейните. Лейни откликна на ласките му. Той я прегърна още по-силно и тялото й омекна в ръцете му — напоследък то все по-често пренебрегваше предупрежденията на разума. Дийк почувства желанието, с което тя откликна на целувката, усети втвърдените зърна на гърдите й. Езиците им се сплетоха в еротична игра. Взе ръката й и я притисна до гърдите си. Тя го погали — в началото неуверено, после по-дръзко. Той потръпна от удоволствие. Ръката й се плъзгаше по здравите му изпъкнали мускули. Той гореше от желание, но знаеше, че ако се опита да стигне до края, може да развали всичко. Разбра, че така причиняваше болка на самия себе си, и се отдръпна бавно.

— Лека нощ, Лейни — каза той решително.

Колебанието й разкри нежеланието, с което тя се отдели от тялото му. После тихо прошепна:

— Лека нощ.

Той се сгуши до нея, притискайки бедрата си до ханша й. Чу как тя въздъхна леко, когато усети втвърдената му мъжественост, но не се отдръпна и той я прегърна. Пъхна ръка под нощницата и започна да гали корема й. Косите им се преплитаха върху възглавницата. Когато тя се сгуши по-плътно до него, той се усмихна щастливо.

 

 

Лейни се събуди и осъзна, че Дийк го няма. Изправи се бързо в леглото, уплашена да не си е заминал завинаги. Но гардеробът бе отворен и дрехите му бяха все още вътре, наредени до нейните. Тя притисна гърдите си — сърцето й биеше лудо. Наистина ли щеше да се разстрои толкова много, ако той си отиде така внезапно, както бе дошъл? Отговорът, който проблесна в съзнанието й, не й хареса. Отметна завивките. Часовникът показваше дванайсет. Сигурно е била смазана от умора, след като е спала толкова дълго. Когато Дийк се върна от бягането, тя стоеше в кухнята и пиеше портокалов сок. Беше се изкъпала и носеше широки джинси и огромен плетен пуловер, ръкавите й бяха прекалено дълги, затова ги бе навила до лактите. Брадичката й почти потъваше в огромната поло-яка. Дийк влезе през задната врата.

— Стани — каза той усмихнато. Независимо от студа навън, бе плувнал в пот. Носеше лентата, която му бе подарила, и това я зарадва.

Изправи се озадачена. Той я хвана за ръцете, повдигна ги и я огледа с одобрение.

— Изглеждаш страхотно с този корем. Какво ще кажеш за една целувка?

— А ти какво ще кажеш за един душ — усмихна се тя.

Когато той влезе в банята, Лейни постави две филии ръжен хляб в тостера. Настроението му я накара да се отпусне. Всичко си беше както преди. Нямаше опасност снощната караница да продължи. Но през останалите дни от ваканцията, докато прекарваше цялото си време с Дийк, тя постоянно бе в напрежение, очаквайки той отново да подхване темата за женитба. Знаеше, че рано или късно това ще стане, но тя нямаше да се омъжи за него. Това бе сигурно. Лейни Маклиод нямаше да се омъжи при никакви обстоятелства, особено пък при тези! Не хранеше никакви илюзии за любовта на Дийк. Но тази любов произлизаше от факта, че тя е майка на детето му. Нищо повече. Не вярваше особено на твърдението му, че я е търсил още преди да разбере, че е бременна. Може и така да е било, но това не я изненадваше. Дийк Сарджънт бе свикнал да печели. Не му харесваше, когато прекъснат някое негово дело заради някакви формалности. Бягството й от апартамента му бе нещо подобно — едно неявяване в съда. Тя бе предизвикателство за него — не бе свикнал любовниците му да се измъкват сутринта незабелязано. Тя бе направила точно това и той бе тръгнал да я търси. Дийк я искаше, защото искаше детето. То бе единственото нещо, което липсваше в живота му. Имаше кариера, пари, всичко — освен наследник, и Лейни подозираше, че точно това го притеснява. Беше израснал в добро семейство, в което очевидно се държеше на продължението на рода. Дийк вече бе прехвърлил средната възраст, нямаше време за губене, ако искаше свое семейство. Тя бе само средството, чрез което щеше да си достави липсващата част от своя добре подреден живот. Дийк щеше да продължи да я моли да се оженят, а тя щеше да му отказва. Безизходно положение. А после, когато се роди бебето, какво щеше да се случи? Би ли могъл да й вземе детето? Погледна го, докато четеше задълбочено някакво досие. Големи, тежки пликове с договори и документи пристигаха по пощата всеки ден. Светлината на огъня посребряваше косите му. Веждите му, свити съсредоточено, също сребрееха. Всяко изражение и всеки несъзнателен жест й бяха познати и скъпи. Не, той нямаше да се опита да й отнеме детето. Не би направил това! После обаче си спомни как нахлу в живота й и разбра, че бе способен на всичко! Кръвта й замръзна. Щяха да стигнат до съд, а в съда той познаваше тънкостите, знаеше точно какво да каже. Щеше да изтъкне, че тя не го е предупредила за детето, че получава малка заплата. Щеше да допълни, че парите й биха били достатъчни за отглеждането на едно бебе, но не и за плащане на такси за училище, за доктор, за колеж, за дрехи…

Когато Дийк излезе от банята и я погледна, лицето й бе толкова напрегнато, че той се разтревожи.

— Лейни, отново ли имаш болки в корема, скъпа?

Гледаше я угрижено. „Не, помисли си тя, той няма да ме нарани. Казвал ми го е толкова пъти.“

— Добре съм. Мислех си, че от следващата седмица тръгвам на работа.

Дните минаваха спокойно, но тя не преставаше да се тревожи за бъдещето… Един ден се случи нещо, което подобри финансите й, но бе свързано с неприятни спомени. Дийк говореше с помощника си от Ню Йорк, когато на нейната линия се позвъни. Тя стана от дивана и поговори по телефона. Когато затвори, Дийк вече бе приключил с разговора си и я наблюдаваше. Той стоеше неподвижно.

— Да не се е случило нещо лошо? — попита Дийк.

Гласът му я измъкна от тъжните мисли. Разсеяно хвана протегнатата му ръка.

— Не, няма нищо лошо. По-скоро е хубаво… — После отново потъна в мислите си.

— Лейни! — Той разтърси ръката й настоятелно, сякаш за да я събуди. — Извинявай, обадиха се от Тулса. Когато си тръгнах, обявих къщата за продан. Предупредих посредничката по недвижими имоти, че бързам. Мебелите са все още там. Едно семейство няколко пъти е разглеждало къщата и е съгласно да я купи.

— Е, това е чудесно.

Тя се опита да се усмихне пресилено.

— Но нещо те притеснява… — Той я дръпна да седне на дивана.

— Глупаво е. — Тя отмести поглед. — Исках да продам къщата, но…

— Лейни, майка ти починала ли е?

— Да — каза тя и го погледна учудено, — не знаеше ли?

— Предположих, когато ми каза, че нямаш семейство. Но никога не си говорила за нея.

— Така ли? — попита разсеяно тя. — Колко странно.

Той я изучаваше с поглед.

— Кога е умряла?

— Преди почти две години.

— Как?

Тя отметна косата си с трепереща ръка.

— Предполагахме, че има язва, но се оказа нещо по-лошо… — Смутено докосна гърлото си. — Почина няколко седмици след като отиде в болница.

Той стисна ръцете й.

— Не е задължително да продаваш къщата, ако не желаеш. Ще се обадя на посредничката и ще кажа да отложи сделката, докато се почувстваш по-добре.

Първата й мисъл бе да се съгласи. Но после разумът надделя — ако Дийк се опиташе да спечели правата върху детето, тя щеше да се нуждае от пари.

— Не — каза тя, — няма да живея там никога повече. Най-добре да я продам. Трябва да бъда там в събота.

— Ще те закарам.

— Аз сама ще отида.

— Не, ще те закарам! — настоя той.

 

 

— Храстите трябва да се подрежат — отбеляза Лейни, когато навлязоха в алеята. Къщата, в която бе живяла с майка си, се намираше в стар квартал — по тротоара имаше пукнатини. Когато приближиха, сърцето й се сви. Дийк бе настоял да дойде с нея, но тя се бе съгласила с неохота — не искаше той да стане свидетел на тъгата й.

— Чух посредничката да казва, че купувачите вече са наели човек, който да оправи двора — каза Дийк, докато бяха още в колата.

— Да, бързат да се нанесат.

— Не можеш да ги виниш — плащат в брой.

Лейни все още бе замаяна от всичко, което се случи преди час в офиса на посредничката. Купувачите бяха възрастна двойка. Носеха парите и оставаше само да се подпишат документите. Като опитен адвокат, Дийк ги огледа щателно и ги одобри. Но когато видя притесненото изражение на Лейни, той я дръпна настрани и прошепна:

— Подпиши само ако искаш, скъпа. Не е късно да се откажеш.

— Не, ще подпиша.

Купувачите искаха да вземат и домашните уреди заедно с всички мебели, които Лейни реши да остави. Мъжът бе пенсиониран военен. Бяха прекарали живота си, местейки се от място на място, без да имат възможност да закупят свои мебели.

— Продажбата включва всичко — каза Лейни, — но бих искала да огледам още веднъж дома си и да видя дали не е останала някоя лична вещ. После ще ви връча ключа.

Сега си помисли, че не трябваше да прави това. Страх я беше да влезе в къщата, макар че не знаеше защо. Нозете й потреперваха, докато Дийк вървеше редом с нея към вратата. Отключиха и влязоха вътре. Пердетата бяха спуснати, беше мрачно и тихо. Лейни осъзна с изненада колко тесни и потискащи са стаите. Обикаляше наоколо, без да докосва нищо. В спалнята имаше само голи мебели — когато преди време си тръгна, бе взела всички лични вещи. Не намери нищо и в стаята на майка си. Няколко седмици след смъртта й почисти и предаде всички неща и дрехи в местния клуб за подпомагане на бедни. След тази тъжна обиколка Лейни отново се върна в преддверието. Беше смутена и объркана.

— Не намери ли нещо, което да вземеш? — запита Дийк, нарушавайки тишината, която се бе възцарила, откакто влязоха вътре.

Той все още не можеше да преодолее учудването си. Очакваше, че тя ще възкликне с умиление при всяка вещ, свързана с миналото… Наскоро, когато посети къщата на родителите си, той отиде на тавана с братята и сестрите си. Откриха стари, забравени вещи и прекараха целия следобед в сладки спомени за детството си. Лейни обаче не се докосваше до нищо — това място й бе чуждо!

— Не, няма да взема — промълви тя.

Дийк почувства тъжната пустота, която цареше в къщата. Тя му напомняше на снимачна площадка, в която всичко е подредено, но не е истинско, нямаше дълбочина, нямаше живот.

— Има лични вещи, сувенири, семейни снимки…

— Нямаме снимки. Майка ми нямаше фотоапарат.

— Нима не те е снимала в детските ти години? — Той не можа да скрие изненадата си.

Лейни опита да се защити:

— Не обичахме подобни сантименталности.

Каква беше тази майка, която не пазеше никакви снимки на детето си?!

— Ами баба ти и дядо ти? — запита колебливо той.

— Нямам баба и дядо — мама бе единствената ми близка. — Тя закрачи неспокойно.

— Кога почина баща ти?

— Била съм много малка и не си спомням.

— Значи майка ти те е издържала сама. Сигурно не е било лесно. Какво работеше?

Гърлото й се стягаше все повече, не искаше да говори за това.

— Работеше като счетоводител в голяма компания.

— Що за човек бе тя?

Лейни се нахвърли срещу него:

— Защо ме разпиташ за всичко?

— Искам да знам. Та каква беше майка ти?

— Висока колкото мен, с кестенява коса, сини очи.

— Нямах предвид външния й вид, а характера.

— Характерът ли?

Защо я засипваше с подобни въпроси?

— Имам предвид дали е била весела или сериозна, лекомислена или строга?

— Беше моята майка — извика тя. — Това е всичко, просто моята майка!

— Обичаше ли я?

— Да.

— Тя също ли те обичаше?

Лейни замръзна. Стоеше до едно остаряло кресло с износена седалка. Ръцете й сграбчиха отчаяно облегалката.

— Да — успя да промълви тя, — разбира се, че ме обичаше. Аз бях нейното малко момиченце.

Той забеляза потрепващите й пръсти, напрегнатото й лице. Осъзнаваше, че въпросите му я измъчват, но трябваше да й ги зададе, иначе мракът и тъгата, с които тази къща бе свързана, щяха да я преследват завинаги.

— Какво се случи с баща ти?

— Нали ти казах, че умря.

— От какво? Кога?

— Не си спомням вече.

— Сигурно майка ти го е споменавала, разказвала ти е за него. Навярно го е обичала много, след като му е останала вярна през всичките тези години и не се е омъжила повторно.

Лейни се опита да навлажни пресъхналите си устни.

— Тя… не говореше много за него.

— Според теб това естествено ли е? Защо не е говорила за него?

Изпълнена с вълнение, тя се втурна към прозореца и сграбчи спуснатите завеси.

— Откъде да знам?

— Знаеш, Лейни. Кажи ми защо!

— Беше толкова отдавна. Какво значение има?

— Има, кажи ми.

Тя се обърна — в очите й проблясваха сълзи.

— Не говореше за него, понеже го мразеше. Той се е оженил за нея само защото е била бременна. Но скоро след като съм се родила, ни е напуснал. Никога повече не го е видяла. Аз не го познавам. Сега доволен ли си, господин адвокат?

Тя стоеше със стиснати юмруци, гърдите й се повдигаха тежко.

— Извинявай, Лейни. Сигурно е било ужасно и за теб, и за майка ти.

— Върви по дяволите! — избухна тя, обърна се с гръб и разтвори пердетата. Навън се стъмваше, в къщата стана още по-мрачно. — Разбра това, което искаше. Сега ме остави на мира.

Но Дийк нямаше да го направи — бе стигнал дотук, бе извървял този дълъг път и все още не знаеше какво точно я измъчваше. Не му бе приятно, че се налага да я разпитва за такива подробности, но нямаше друг начин.

— Значи майка ти те е обичала с цялото си сърце. Обожавала те е, защото е имала само теб?

— Да — отрони тя.

— Ти си била най-скъпото нещо в живота й?

— Да — почти извика тя с пребледняло лице.

— Често ти е казвала колко те обича?

— Да — крещеше вече Лейни.

— Тя ти показваше колко е хубаво да обичаш и бъдеш обичан, така ли? Тя те е милвала, прегръщала и целувала всеки ден?

— Да, да, да — обърна се отново с лице към него.

— Лъжеш, Лейни.

Тя си пое дъх:

— Не, не лъжа!

— Мисля, че майка ти е била ядосана от постъпката на баща ти. Мисля, че вместо да те обгражда с любов, тя е хвърляла вината за трудния си живот върху теб — говорейки спокойно, той тръгна към нея. — Мисля, че тя те е винила за това, че си се появила и си разрушила любовта й с един млад мъж.

— Спри — изкрещя Лейни и запуши ушите си с ръце.

Той се приближаваше, думите и стъпките му отекнаха като удари на чук.

— Мисля, че ти си я обичала, защото ти е била майка, нуждаела си се от нея, но тя не те е обичала. Или пък никога не ти го е казвала. Искало ти се е всеки ден да я прегръщаш, но си знаела, че това няма да й хареса. Тя те е учила, че прегръдката е нещо като нападение, нахлуване в чужда територия.

— Спри! — Сълзи се спускаха по бузите й. — Тя се грижеше за мен!

— От физическа гледна точка — да, но да бъдеш родител не означава само да обличаш и да храниш детето си Лейни, ти си искала да те гали, да те притиска до гърдите си, нали?

— Да — изхлипа тя, — тоест не, объркваш ме…

Той поклати глава, сълзи блестяха и в неговите очи.

— Не, скъпа, помагам ти да излезеш от объркването си.

Тя вдигна ръце.

— Спри, не се приближавай повече.

— Ще те прегърна, Лейни, ще те прегръщам за всичките тези години, през които майка ти не го е правила.

— Не, не искам.

— Напротив, искаш. Нали?

— Не, не! — Ридаейки неудържимо, тя изстена и се свлече, но той успя да я хване. Обви я с ръце и я притисна до себе си.

— Да, искаш го — промълви той в косите й. — Искаш го.

Тя механично го сграбчи за ризата. Това му хареса. Сълзите й вече бяха прочистващи, сълзи, от които щеше да й олекне. Притисна лицето й към гърдите си.

— Горкото ми момиче — успокояваше я той, — толкова нежно, а лишено от любов! Господи!

Тя се сгуши в силното му тяло.

— Дийк?

— Да, скъпа?

— Дийк. — Тя не можеше да повярва, че той наистина е тук и я прегръща, че я обича.

Хвана я за брадичката и повдигна главата й. Тя въздъхна тежко, отчаяно, преди да вплете пръсти в косите му и да прилепи лицето си до неговото. Устните й копнееха да го целунат.

— Люби ме, Дийк.

Той почувства и изненада, и облекчение. Положи я на пода. Килимът бе стар и прашен, но това нямаше значение. Лейни копнееше за него с цялото си тяло. Съзнавайки положението й, той се прилепи внимателно до нея, изпълнен с трепет. Устните им се сляха, а пръстите им се движеха трескаво. Той плъзна ръка по гърба й, по шията, обхвана кръста й, притискайки я към себе си. Тя откликна с желание. Опитваше се неуспешно да свали палтото му — той го смъкна нетърпеливо. Пръстите й разкопчаваха копчетата на ризата му. После дланите й се плъзнаха по корема и по голите му гърди, покрити с косми, които я гъделичкаха и възбуждаха. Той също свали палтото й. Докато устните му се наслаждаваха на нейните, а езикът му потъваше дълбоко между тях, разкопча роклята и обхвана гърдите й.

— О, да — простена тя и изви тялото си.

С треперещи пръсти разкопча сутиена й. Жадните му устни обсипаха гърдите й с ласки, от които зърната им набъбнаха. Докато се бореха с дрехите си, тя стенеше. Движенията им бяха трескави, дишаха учестено в напрегнатата тишина, изпълнена с очакване. Той се отпусна бавно върху нея.

— Ами ако те нараня?

— Моля те, Дийк! — Тя пъхна ръце под разтворената му риза и без страх докосна гърдите му.

Полите на роклята й бяха вдигнати около кръста. Нежното място между бедрата й бе покрито с гъсти златисти косми. Зарови в тях ръката си и тя простена от удоволствие. Пръстите му се движеха настойчиво и усетиха чувствения пламък, избухнал в нея. Тогава се настани между бедрата й. Внимателно проникна в топлата пещера на тялото й. Бе навлязъл съвсем леко в нея, но това бе достатъчно, за да спре дъха й. Движеше се бавно и внимателно, знаеше точно докъде да стигне, за да й достави върховно удоволствие. Копнееше да проникне колкото се може по-навътре. Неговите желания обаче нямаха значение. Единственото, което искаше, бе да достави наслада на една жена, която е била така жестоко пренебрегвана в своето детство.

— Господи! Толкова е хубаво — прошепна задъхано тя.

Той сведе глава и се усмихна, гледайки потъналото й в захлас лице.

Докато кадифеният връх на втвърдената му мъжественост извършваше бавно, сладко чародейство, езикът му играеше с втвърдените, пламнали зърна на гърдите й. За втори път в живота си Лейни потъна във върховна забрава. Не искаше да бъде сама сред тази бездна на удоволствие. Съзнаваше добре жертвата, която Дийк правеше заради нея. Преодолявайки всякакви задръжки, тя обгърна с ръка мястото, където телата им се сливаха. Сърцето му щеше да се пръсне. Произнасяше името й, докато тя движеше пръсти върху слабините му. И двамата потъваха сред море от удоволствие. Когато видя лицето й, сияещо в екстаз, и усети как тялото й започва да се движи бързо, той престана да задържа огнените вълни в себе си, потръпна и изпълни празнината в нея.

След дълъг покой тя отвори очи и го погледна.

— Какво се случи с мен? — попита невярващо Лейни.

Той прокара устни върху копринената й коса.

— Правихме любов и беше чудесно.