Сандра Браун
Да догониш мечтата (5)

Глава 5

Когато се събуди, Ланс не беше в стаята. Отвори бавно очи и без да движи главата си, се огледа наоколо. Нищо не се бе променило в изтеклата нощ. Всичко бе останало на предишното си място. Единствено тя беше различна. Но промените бяха станали вътре в самата нея.

Какво бе направила? Как се бе случило то? Какво бе мислила? Очевидно не бе мислила, иначе това никога нямаше да се случи. Нима беше загубила временно разсъдъка си?

Може би е било само кошмар? Да? Не.

Добре, ако е било прекалено хубаво, за да е кошмар, може би е било само сън? Не. Тя все още усещаше едва доловими следи от уханието на парфюма на Ланс върху кожата си. Гръдта й бе леко одраскана там, където наболата по лицето му брада се бе докосвала до нея. По тялото й имаше твърде много следи, свидетелстващи за неговата любовна прегръдка. Дори сега тя бе в състояние да си припомни всеки нюанс, и то в забележително големи подробности. Прегръдката не беше никакъв сън.

Очите й бавно се преместиха върху креслото, в което той бе спал. Хлътналата в единия край възглавница все още носеше отпечатъка от неговата глава. Усещане за неизмерима нежност започна да изпълва Иърин и тя се усмихна, унесена в спомени.

Усмивката й угасна, когато видя, че одеялото му бе захвърлено на пода до неговото кресло. Без съмнение със същото безразличие Ланс бе отблъснал и всяка своя мисъл за нея.

Иърин сложи малката си красива ръка върху устните си. Унижението я накара да затвори бързо очи при спомена за всеотдайността, с която бе отговорила на целувката му. Божичко! Тази сутрин той навярно щеше да се пръсне от самодоволство. Със сигурност щеше да е много горд от себе си. Лесно би могъл да я прелъсти и да… Не!

Още едно ридание сви гърлото й, а една сълза успя да се изплъзне изпод затворените й клепачи и да се изтърколи надолу по почервенелите й страни, преди Иърин да зарови лице във възглавницата.

Как се бе случило това?

Не можеше да се самооправдае, като го обвини, че я бе упоил с алкохол или че се бе престорил, че й съчувства, или пък, че физически я бе насилил да приеме неговите целувки. Дори не бе я ухажвал с любовни излияния. Не бе казал и дума. Просто бе дошъл при нея, изниквайки от мрака, беше я обсипал с ласките и целувките си, а тя му бе отвърнала с далеч по-голяма взаимност от онази, която той бе очаквал да получи от нея.

Иърин изстена, връщайки се към унизителния спомен за грабежа, извършен от алчните му устни върху нейните оголени гърди. Не. Устните му не бяха нито алчни, нито грабителски. И за да усили чувството й на унижение, всеки път, когато умът й извикваше същия спомен, тялото й изтръпваше.

Не трябваше да лежи тук и да размишлява върху това. Щеше да е по-добре да го посрещне със студена сдържаност. За него това не бе нищо повече от дръзка игра в тъмнината. Тя нямаше да позволи Ланс да разбере, че за нея то бе значило нещо повече. Докато ставаше от канапето, Иърин си даде сметка, че гърдите й все още са голи. Изпълнена от неистов страх, тя започна да се оглежда и откри тениската си на пода зад канапето.

С безшумни стъпки се приближи до вратата. Напрегна слух, но не чу шум от движението на други хора из къщата. Излезе от кабинета и отиде до малката баня, която бе използвала предишната вечер. Потрепна изплашена при спомена за това как Ланс я бе сварил в онова неудобно положение с повдигнати над кръста краища на тениската й. Всъщност всяка мисъл за Ланс Барет предизвикваше у нея вълна на усещания.

— А, ето те и теб — възкликна Мелани, когато Иърин излезе от банята. Жената на брат й се бе спряла в антрето пред кабинета.

— Добро утро — смотолеви Иърин с надеждата, че Мелани няма да забележи никакви признаци за вина у нея.

Държеше се като умствено недоразвито момиче! В края на краищата какво наистина се бе случило? Един малко по-задълбочен флирт, завършил с няколко ласки — това бе всичко. Хората постоянно правят такива грешки. Тя не беше кандидат за „Алената буква“. Поне засега.

— Дойдох да те освободя — тайнствено започна Мелани. — Убедих Майк да ти разреши да се качиш на горния етаж и да вземеш една дълга вана. А след това ние двете ще закусим заедно.

— Ами генерал Барет? Не мислиш ли, че ще ме третира като човек, отсъстващ без разрешение за отпуск?

— Може би изобщо няма да разбере — развълнувано отвърна Мелани. — Той отсъства. Хайде!

Мелани даде малко време на Иърин, достатъчно само за да вземе куфарите си от банята, предлагайки й тя самата да носи по-големия, преди буквално да я завлече на горния етаж, където я заведе в малката, но уютна спалня за гости.

Беше мебелирана с изплетени от ракита мебели, които приятно контрастираха на боядисаните в ябълковозелено стени. Покривката на леглото и пердетата бяха изпъстрени с весели цветчета — маргаритки. В ъгъла на помещението бе поставено косо едно кресло, тапицирано с плат на бели и зелени ивици.

— За банята се минава през тази врата — каза Мелани. — Проверих дали има всичко необходимо, но ако съм пропуснала нещо, което ти е нужно, просто ме извикай.

— Благодаря ти, Мелани. Прекрасно е. Наистина. Ще сляза веднага щом свърша.

— Не бързай заради мен — рече Мелани.

— Няма. Бързам заради мистър Барет.

Без да каже нищо, Мелани само се засмя, преди да затвори вратата и да остави Иърин сама.

Банята беше божествена и тя се потопи в блаженството на горещата, пенлива и ароматизирана вода.

Изсуши косите си, умело извивайки четката така, че да получи стилен ефект на привидно безредно разпръснати къдрици. Облече пола и памучна блуза в приглушени нюанси на синьо и бургундско червено. Обувките й бяха тъмносини с плътни дървени подметки. Единствените й накити, като изключим верижката за часовник от гравирано злато и диамантения пръстен от Барт, бяха две златни обеци във формата на малки халки. Имаше вид на спокойна, уверена в себе си, напълно владееща се жена.

Самообладанието я напусна, когато чу гласа на Ланс Барет, идващ откъм кухнята, докато слизаше по стълбището към долния етаж. Сърцето й подскочи чак до гърлото и тя несъзнателно сграбчи перилата, когато краката й се подкосиха.

— Хей, Ланс, ти ли си? — Иърин позна гласа на Майк.

— Да.

— Чарли Хигинс те очаква на телефона.

— Идвам веднага.

Иърин чу забързани стъпки, докато Ланс отиваше към всекидневната. Какво ли щеше да й каже тази сутрин? А тя какво щеше да му отвърне? Дори за миг не бе допускала, че той можеше да забрави онова, което се бе случило под булото на мастиления мрак, въпреки настояването му тя самата да го забрави. Как би могла да забрави онези няколко драгоценни минути, когато бе почувствала неизмеримата наслада, дарена й от прегръдката на мъж? Все още усещаше въздействието на неговите ласки като отслабващо ехо на едно вътрешно земетресение.

Все някога трябваше да застане лице в лице с него и може би трябваше да го направи сега. Спусна се по последните няколко стъпала и застана гордо изправена в подножието на стълбището, откъдето можеше да наблюдава всекидневната. Ланс говореше по телефона и в същото време нахвърляше някакви бележки върху един лист.

Иърин очакваше, че той ще бъде облечен като предишния ден със сиви три-четвърти панталони, тъмна вратовръзка, бяла риза — униформеното облекло на всички правителствени служители. Но не това бе гледката, разкрила се пред очите й.

Ланс беше облечен само със сини спортни гащета и чифт маратонки. Нищо друго. Докато стоеше, облегнат на бюрото, и пишеше върху листа, който бе започнал да се овлажнява от допира с изпотената му ръка, той започна да се дразни от непрекъснато плъзгащите се по мокрия му нос очила. Явно ядосан, се пресегна, захвърляйки ги върху бюрото, и продължи да си води бележки.

Иърин не помнеше колко дълго стоя така и се взира в него, дотолкова омагьосана бе от съвършено симетричните пропорции на тялото му. Сега вече разбираше защо Ланс бе в такава превъзходна спортна форма. Ако тичаше така всяка сутрин, а ако се съдеше за пробега от вида му, дължината съвсем не бе малка, тайната на това съвършено излято тяло вече се знаеше.

Краката и ръцете му бяха стегнати и мускулести. Раменете му бяха широки и представляваха продължението на един внушителен гръден кош, обсипан с мъхести валма от светлокестеняви косъмчета, които сега образуваха мокри пръстенчета. Погледът й безсрамно се плъзна надолу, за да проследи продължението на малката пътечка по обтегнатата гръдна кост и плоския стегнат стомах, опасан от колана на спортните гащета.

— Не, не, мисля, че това е достатъчно — казваше с ясна дикция Ланс. — Ако се нуждая от нещо друго, ще се обадя. Благодаря, Чарли. Аз ти дължа услуга.

Затвори телефона и продължи да драска нещо върху листа в продължение на няколко секунди, преди да се изправи.

Когато видя, че тя го наблюдава от подножието на стълбището, Ланс пое въздух почти два пъти повече от нормалното. След това очите му дръзко се плъзнаха по цялото й тяло — от главата до петите и обратно нагоре. За част от секундата погледите им се срещнаха и се сблъскаха. Дъхът й спря в гърлото. Остана учудена, когато той бързо отмести очи встрани. Къде бяха се изпарили остроумието и иронията, които бе очаквала да види в тях?

Иърин смело влезе в стаята и отиде до бюрото. Накрая мъжът вдигна глава и я погледна с празен и непроницаем поглед.

— Рано сте станали.

— Вие също. Винаги ли започвате деня по този начин? — попита тя, като посочи с кимване на глава към изпотеното му от тичане тяло.

— Да, опитвам се да пробягвам по няколко мили всеки ден.

Защо изреченията му бяха така резки и накъсани? Той не си правеше труда да разговаря с нея, просто отговаряше на въпросите й от учтивост. В очите му не откриваше нищо от онова, което толкова много искаше да научи.

— Студено ли беше навън?

Повдигането на раменете му накара всичките му мускули да се раздвижат и с върховно усилие на волята Иърин успя да откъсне очи от гърдите му.

— Понякога е студено, когато излизам, но много скоро се стоплям. Имах и яке. Оставих го на външната врата. Момчетата от другата страна на улицата ми казаха, че Майк ме е търсил.

С опакото на ръката Ланс избърса потта от челото си и понечи да се изтрие в шортите си. Движението беше механично, тъй като бе очевидно, че мислите му витаеха някъде другаде.

— Ще се зарадвате да научите, че самоличността ви е потвърдена — изрече думите небрежно, сякаш казаното не беше особено важно. Погледна го изненадана, но спокойното изражение върху лицето му остана непроменено. — Снощи се обадих на един познат от специалния отдел в Хюстън и той веднага се зае с проверката. Онова, което не е могъл да направи снощи, довършил тази сутрин. Знаем всичко, което трябва да знаем за вас, мис О’Шиа.

Фактът, че отново започна да се обръща официално към нея, я нарани дълбоко. Снощи, малко преди да се върне в креслото си, той бе шепнал нейното име и тя цяла бе изтръпвала от вълнение, когато го чу, произнесено от неговите устни. А сега той дори не си спомняше.

— Знаем, че събират боклука всеки вторник и петък. Надявам се, че няма да забравите да го оставите пред входната врата, преди да заминете.

Това като шега ли трябваше да прозвучи? Тя не мислеше така, защото той не се усмихваше. Нито поглеждаше към нея. Очите му шареха из помещението, последователно изучаващи ту един ту друг предмет. Ако изобщо погледнеше към нея, правеше го мимоходом и бързо преместваше поглед встрани. Откакто бе влязла във всекидневната, дори веднъж не беше я погледнал в очите.

— Съжалявам, ако съм ви причинил някакви неудобства.

Защо се държеше така, като че ли нищо не се бе случило между тях двамата? Защо не се усмихваше? Защо не я дразнеше или предизвикваше? Защо не я молеше за прошка? Защо не направеше нещо?

— Вие, разбира се, сте свободна да си тръгнете — добави той, сякаш констатираше факт.

Може би ако не беше изрекъл това последно изречение, тя щеше да си тръгне и да остане озадачена до края на живота си от поведението на загадъчния мъж, когото някога бе срещнала в Сан Франциско. Именно това протоколно позволение да си тръгне накара кръвта гневно да закипи във вените й. Недоумението й се превърна в ярост и тя се нахвърли срещу него.

— Предполагам, че всичко, което извършихте, е продиктувано от служебните ви задължения.

Той веднага разбра за какво говори тя, а и Иърин също толкова бързо разбра, че нейният гняв бе заразителен.

— Съвършено права сте — лаконично отговори мъжът.

Вчера бе излязла извън себе си, когато той се отнесе почти толкова грубо с нея, но това е било само началото. Тя изобщо не бе подозирала какво унижение й бе готвил. Очите й проблеснаха като запалени въглени, когато обърна лице към него.

— Ти… — започна тя.

— Мисис Лаймън е готова и ви очаква за закуска. Приготвила е нещо много специално — каза усмихнат Майк, докато влизаше в стаята.

Майк бе възпрял Иърин да изрече добре подбрания епитет и тя се чувстваше лишена от възможността да оскверни слуховите възприятия на мистър Ланс Барет и да разтърси непоклатимото му безразличие.

— Не сме тук, за да ядем — рязко се обърна Ланс към злощастния Майк, чиято усмивка се стопи под погледа на студените сини очи.

— Не, сър — бързо отвърна той. — Само че тя е приготвила всичко това и каза… — облиза нервно устни с език. Погледът на Ланс никак не бе омекнал. Майк измъкна салфетката от колана си и попита: — Има ли нещо, което искаш да направя, Ланс?

Ланс издиша шумно въздуха от гърдите си и прокара нервно пръсти по косата си, която все още бе леко влажна и прилепнала от потта.

— Не. Иди да закусиш. Отивам отсреща да поразчистя. След това трябва да проведа няколко разговора с главното бюро, но ако ти потрябвам за нещо, извикай ме. Няма да ми отнеме повече от час.

След като каза това, той заобиколи бюрото и излезе от стаята, без дори да погледне към мястото, където бе Иърин. Известно време тя остана неподвижна, слисана и сконфузена, а гневът не й даваше мира. Тогава чу Майк.

— Мисис Лаймън ви очаква. Мисля, че вече не съм гладен — беше се стреснал от надменното отношение на Ланс.

Такова беше въздействието на Ланс Барет върху хората.

Мелани се оказа изкусна домакиня, но през цялото време, докато поглъщаше превъзходно приготвените ястия, Иърин обмисляше плановете си за бъдещето. Не знаеше какво да прави.

Независимо дали това й харесваше или не, тя вече бе въвлечена в живота на своя брат, а той беше в голямо затруднение. Никога нямаше да бъде същият като преди. Или щеше да бъде принуден да влезе в затвора за няколко години, или щеше да му се наложи да живее с някакво друго позорно наказание, което може би щеше да е също толкова пагубно. До вчера за нея той бе само едно име върху лист хартия, една надежда, едно обещание. Днес бе една реално съществуваща личност с реални проблеми и тя не можеше да изостави единствения си родственик, когато той се нуждаеше от цялата подкрепа, която можеше да получи от нея.

Желанието й да открие Кен се основаваше на мечтата й да има семейство. Бе очаквала да намери топлина и радост, часове, прекарани в смях и спомени за миналото. Но вместо това, бе въвлечена в една трагична ситуация. Нима това можеше да омаловажи факта, че Кен Лаймън бе неин брат? Семейството не винаги означаваше споделена радост и щастие. То означаваше и споделено нещастие и заедно преодолени лоши моменти. И може би последното сплотяваше много повече неговите членове.

Иърин се бе привързала към Мелани. Наивността и чарът на по-младата жена й въздействаха и поради нейната майчинска привързаност. Иърин смяташе за свой дълг да остане с нея и да й помага, с каквото може през дните на изпитание, които им предстояха.

Решението беше взето. Оставаше в Сан Франциско.

Докато разсеяно отпиваше от втората си чаша кафе, Иърин се запита защо вземането на това решение не й донесе облекчение. Може би причината се криеше в тревогите й, свързани с нейната работа? С дълги отсъствия не се ръководи успешен бизнес, особено такъв като нейния, в който клиентите често изпитват нужда да се срещнат с нея лично. Те се доверяваха на изпитаното й мнение и нейния интуитивен и въпреки това безукорен вкус. Понякога търсеха одобрението й, преди да приемат някой разработен от неин служител проект.

Вярно, че тя не бе отсъствала повече от няколко дни, откакто беше основала фирмата си. Беше обучила добре екипа си. Те щяха да се справят. А и когато човек сравнеше проблемите, възникващи понякога около едно модно ревю, те изглеждаха далеч по-прозаични и маловажни от тези, с които трябваше да се справят брат й и съпругата му.

Раздялата с Барт ли я караше да се колебае да предложи на Мелани помощта си? Дълго щеше да й се цупи заради оставането й в Сан Франциско. Нямаше намерение да му казва за престъплението, извършено от Кен, но щеше да представи причините за престоя си толкова належащи, че един добър бизнесмен като Барт сам да прозре целесъобразността на оставането й, имайки предвид разрешаването на проблема, който я задържаше тук.

Докато се суетеше около разтребването на масата след закуската, Мелани през цялото време бъбреше весело. Бе настоявала да се справи сама. Иърин се надяваше, че отговаря адекватно на всички нейни въпроси и коментари, но мислите й непрекъснато се въртяха около стоящата пред нея дилема. Защо нямаше желание да остане, докато открият Кен?

Знаеше причината, но не искаше да си я признае. Тя бе потисната в някое крайно ъгълче в съзнанието й и Иърин отказваше да я извади от сигурното скривалище, в което я бе скрила.

Ланс Барет.

Не искаше да остане тук, докато той бе наблизо. В живота й се случваше често някой да я кара да се чувства като глупачка. Нейните осиновители я бяха учили да се държи самоуверено и тя никога не бе се крила от неприятностите и винаги ги посрещаше с изправена глава.

Как тогава се бе излъгала по отношение на Ланс Барет предишната нощ? Трябваше да се съпротивлява с всички сили, когато я бе целунал за първи път. Трябваше да го зашлеви силно през лицето, да извика Майк на помощ, всичко друго, но не и да лежи там и да отвръща толкова доверчиво на неговите милувки. Какво я бе обзело, че се държа така с него?

Беше отблъсквала предложенията на мъже още след като завърши гимназия. И колкото по-зряла ставаше, атаките ставаха все по-сложни, а съпротивата срещу тях — все по-трудна. Непрекъснатите настоявания на Барт тя да легне в леглото му бяха доказателство за това. Никога не бе допускала мъж толкова близо до себе си. Разбира се, с изключение на покойния Джоузеф. Но това беше коренно различно.

Въпреки това поведението на Ланс тази сутрин бе необяснимо. Веднага щом бе угасил осветлението предишната нощ, той бе заговорил за бъдещето на Кен. Тогава думите му не бяха прозвучали като официално изявление. В тях се долавяше загриженост. Целувката му бе целувка на пламенен любовник. Тялото й бе престанало да бъде чуждо на неговото. След онази разтърсваща прелюдия в мрака бе произнесъл името й със задъхан шепот.

Тази сутрин отново бе станал владеещият се, безличен правителствен служител и я бе нарекъл мис О’Шиа с диктаторски тон. Но не, това не беше иронизиране. Нямаше вид на човек, доволен от себе си. Изглеждаше разсеян и неспокоен. Това не можеше да си обясни. Въпреки че не хранеше никакви илюзии, че Ланс проявява някакъв емоционален интерес към нея, Иърин очакваше, че той ще реагира по някакъв начин.

Още по-болезнено бе откритието, че тя не можеше да забрави неговите целувки. Макар че случилото се, изглежда, не бе имало никакъв ефект върху него, нея то бе развълнувало. Бе изпитала чувства, за които до миналата нощ не бе и подозирала, че съществуват. Можеше ли да понесе да бъде в един и същи град с него и да го вижда всеки път, когато посетеше Мелани? Внезапното й въвличане в живота на Кен само по себе си бе достатъчно объркващо. Щеше да усложни нещата стократно, ако откриеше, че започва да харесва Ланс Барет.

Въпросите и аргументите проблясваха в ума й и отново се връщаха в мислите й, докато накрая беше готова да закрещи. А все още не знаеше как точно трябва да постъпи.

Срещата с родителите на Мелани я убеди какво трябва да направи.

Двамата позвъниха на входната врата малко преди обяд.

Ланс още не се бе върнал, затова Майк слезе да отвори, проверявайки преди това кои бяха посетителите от прозореца на всекидневната.

Иърин, която бе седнала на едно канапе и разлистваше някакво списание, осъзна, че Ланс сигурно я бе наблюдавал, преди да й отвори вратата. Спомни си, че бе чакала дълго, докато той се появи, за да отвори в отговор на входния звънец.

Майк съпроводи двойката до всекидневната и измърмори: „По-добре да извикам Ланс“. След това отиде до червения телефон и поведе разговор.

— Не дойдохме, за да се срещнем с мистър Барет, и съм възмутена, че не мога да видя дъщеря си, без преди това да бъда разпитвана от онзи човек.

Жената, нахвърлила се така остро срещу Майк, очевидно бе свикнала да постига своето и никога да не се подчинява на чужда воля. Усмихвайки се тъжно, Иърин си помисли, че Ланс Барет сигурно наистина е шокирал майката на Мелани.

Тя бе ниска жена, чиито дебели пръсти подсказваха неотложна необходимост от намаляване на блюдата с ястия, сервирани й на приемите. Кожата и косата и бяха безупречно поддържани. Роклята, която носеше, бе обикновена, но Иърин знаеше чий дизайнерски етикет е пришит от вътрешната й страна. Цената й не бе толкова обикновена, освен ако човек не е свикнал да има и да харчи много пари — условие, на което очевидно мисис Уинслоу отговаряше.

Хауърд Уинслоу беше също толкова стереотипен като съпругата си. Побеляващата му коса бе изрядно подстригана и почти прилепваше към патрицианската глава. Ако не знаеше професията му, Иърин щеше да я отгатне още при пръв поглед. Тъмносиният му костюм, бялата риза и тъмната вратовръзка подсказваха, че той вероятно идваше направо от банката, чийто президент бе. Неговата самоувереност, високо вдигнатият поглед и началническите маниери навярно вдъхваха на вложителите в банката му сигурност и спокойствие, че за парите им се полагат добри грижи.

Иърин веднага изпита дълбока антипатия и към двамата.

Мелани се спусна забързано по стълбището, когато чу гласа на майка си, и сега влезе в стаята задъхана и развълнувана.

— Съвсем откровено, Мелани, много искам да ми позволиш да ти взема час при фризьор. Тази бухнала права коса е отвратителна. Трябва ли съвсем да се занемаряваш само защото мъжът ти е изиграл такъв магарешки номер?

Иърин бе слисана от думите на мисис Уинслоу. Как можеше една майка да говори така на дъщеря си? Особено когато целият свят сякаш се срутва отгоре й.

— Съжалявам, майко. Напоследък не съм се замисляла за косата си — разкаяно се извини Мелани. — Здравей, татко.

— Здравей, Мелани. Има ли някаква вест от Кен?

— Не точно от него — загадъчно каза Мелани и се засмя на Иърин.

— Каква? — настоятелно попита мисис Уинслоу. — Намерили ли са го? Всичките пари ли са били у него?

— Не, нищо такова — обезсърчено каза Мелани. Възбудата отпреди няколко минути сега съвсем се бе стопила. — Дойде да го види един човек. Някой, който има голямо значение — посочи с жест Иърин, която двамата не бяха удостоили с вниманието си, въпреки че я бяха видели при влизането си в стаята.

— Е? — бе единственият коментар на мисис Уинслоу, след като бе огледала щателно Иърин с леденостудените си воднистосиви очи.

— Това е сестрата на Кен, мисис Иърин О’Шиа.

Когато Иърин се изправи учтиво, за да поздрави родителите на Мелани, в помещението настъпи неудобно мълчание. Бяха втренчили очи в нея, сякаш беше анатемосана от църквата.

Преди тя да успее да каже нещо, тишината бе нарушена от отварянето на вратата при влизането на Ланс. Когато го видя, Иърин си помисли: „Наистина е много красив“. Косата му още бе влажна от неотдавна взетия душ, а долната му челюст почти блестеше след съвсем скорошното бръснене. Иърин усещаше от мястото си острата миризма на неговия лосион. Уханието й бе болезнено познато.

Само с един бърз поглед той, изглежда, разбра каква е ситуацията. Пъхна ръце в джобовете си с небрежен жест и бавно прекоси стаята.

— Здравейте, мисис Уинслоу, мистър Уинслоу. По какъв повод сте тук?

— Мисля, че е очевидно, Барет — язвително отвърна Хауърд Уинслоу. — През последните няколко дни изобщо не сте се обаждали, а аз настоявам да бъда добре информиран.

Ръцете на Ланс бавно излязоха от джобовете и Иърин забеляза, че бяха свити в юмруци. От цялото му тяло се излъчваше антипатия. Единствено лицето му запази спокойното си изражение.

— На първо място, мистър Уинслоу, това не е ваша територия, за да настоявате за каквото и да било. Не вашите пари липсват. Те принадлежат на федералното правителство и на вложителите във вашата банка. Второ, казах ви, че ще ви държа в течение при развитие на събитията. Засега такива няма.

— И защо не? — язвително вметна мисис Уинслоу. — За вас и бандата ви от главорези вероятно не би било трудно да откриете един самотен престъпник.

— Ако имате предвид мистър Лаймън, позволете ми да ви напомня, че срещу него все още няма предявени обвинения. Всичко, което знаем, е, че той и една голяма сума пари са изчезнали по едно и също време. Ако бях на ваше място, мисис Уинслоу, щях внимателно да подбирам думите си. Човек не знае дали някога няма да бъдат използвани срещу него.

Дори докосване с перо би повалило Иърин след последните думи на Ланс. Не беше ли й казал точно обратното снощи? Той защитаваше брат й пред тези мнителни хора и на нея й се прииска да го прегърне в израз на признателност. Презрението му към семейство Уинслоу бе също така дълбоко като нейното. Когато Ланс погледна към нея над главите на Уинслоуви, Иърин видя доказателство за това чувство в сините му очи.

Когато отново заговори, гласът му бе запазил безпристрастния си тон.

— Виждам, че вече сте се запознали със сестрата на мистър Лаймън.

Мисис Уинслоу изсумтя, но съпругът й прояви малко повече любезност, обяснявайки:

— Тъкмо ни представяха един на друг, когато вие влязохте. Трябва ли да разбирам, че сте кръвна родственица на Кен? Беше ни казано, че той няма семейство — последното изявление криеше много съмнение.

Иърин си помисли, че кръвната връзка сигурно имаше голямо значение за тези сноби, но отвърна със спокоен глас:

— Да, мистър Уинслоу, аз съм сестра на Кен. Когато съм била още бебе, двамата сме били дадени за осиновяване на различни семейства. Преди няколко години научих за неговото съществуване и започнах да го издирвам. Едва преди няколко седмици аз със сигурност знаех, че Кен Лаймън е мой брат. Вчера пристигнах в града и дойдох да се срещна с него — погледът й несъзнателно се бе спрял върху Ланс, който продължаваше да я гледа. Можеше ли някой друг да усети напрежението, което вибрираше между тях двамата? — Останах слисана, когато научих от мистър Барет в каква неприятност се е замесил Кен.

— Не мога да кажа, че бях слисана, когато научих за неговата краж… — мисис Уинслоу не довърши и очите й уплашено се стрелнаха към Ланс. — Не бях изненадана, когато той изчезна — поправи се тя, въпреки че думите й пак прозвучаха злобно. — Никога не съм имала доверие в него. Още от деня, когато го видях за първи път.

— Мамо, моля те, не говори така за Кен. Той е твой зет — в гласа на Мелани прозвуча плач, а долната й устна трепереше. Иърин сдържа желанието си да отиде при нея и да я скрие от постоянните нападки на родителите й.

— Заслугата за това не е моя — отново се нахвърли жената. Присви очи и насочи към Иърин напъхания си в пръстен показалец. — Казах ти, че ще оплакваш деня, в който си се омъжила за него. И бях права. И ще съжаляваш за това до края на живота си, независимо какво ще стане с него сега.

Мистър Уинслоу също се обърна към дъщеря си.

— Причината не бе само, че той бе твърде възрастен за теб. Не знаехме нищо за неговия произход, кого и какво е наследил той. Мисля, че неотдавнашните му действия показаха основателността на нашите възражения.

Иърин не вярваше на ушите си. Как бе възможно да се проявява такава просташка грубост? Нима не разбираха колко унизителни и болезнени бяха думите им за Мелани? Смяташе да ги постави на място.

Пристъпи решително към двойката и понечи да отвори уста, за да изрази протеста си, но Ланс я спря, казвайки забързано:

— Ако нямате нищо против, бихте ли отложили този семеен спор за някой друг път? Очаква ни работа. И няма защо пак да ви казвам да не идвате повече тук. Ако мисис Лаймън иска да се срещне с вас, може да ви посети във вашия дом.

— Да не би да се опитвате да ми кажете, че не мога да идвам в дома на дъщеря ми? — Хауърд Уинслоу беше шокиран от тази дързост.

— Да. Не искам наоколо да заприлича на парадно шествие и по този начин да изплашим някой, който би се опитал да се свърже с мисис Лаймън, за да й предаде информация, която можем да използваме.

— Аз никога…

Ланс продължи, сякаш Шарлот изобщо не се бе опитвала да каже нещо.

— Имам пълното съдействие на полицейското управление в Сан Франциско. Ако отново се появите на входната врата, ще им се обадя и ще ги помоля да ви отстранят със сила, ако е необходимо. Сега напуснете. Веднага.

Позата и отношението му пресякоха всякакви възражения. Майк, който бе останал безмълвен и незабележим по време на цялата сцена, сега като че ли се материализира и застана зад Уинслоуви и сякаш имаше намерение да ги подкара към вратата.

Шарлот се изпъчи и го изгледа с нескрито презрение, вторачи леденостудени очи в Ланс и замарширува към вратата. Съпругът й, също толкова надменен, я последва. Входната врата бе затръшната така недвусмислено, че чак стъклото на панорамния прозорец иззвъня от удара.

Иърин чу как Ланс измърмори тихо някаква неразбираема ругатня. Майк тръгна с тежки стъпки към кухнята. Мелани се затича към Иърин.

— Иърин, толкова съжалявам. Те те обидиха и аз се чувствам ужасно неудобно. Не мога да разбера защо се държат толкова гадно! И начина, по който говореха за Кен, просто, просто — избухна в сълзи и избяга на горния етаж.

Иърин погледна Ланс, но той не я забелязваше. Седеше зад бюрото, опрял лакти върху него, с лице, скрито в дланите. Тя затича нагоре след Мелани.

Завари младата жена просната на спалнята да плаче като седемнадесетгодишно момиче над първата си, още незабравена любов. Иърин я утешаваше с думи, които някак от само себе си дойдоха на устата й. Бе сигурна, че в нищо от онова, което казваше, няма смисъл. Но всички безсмислици, които изричаше, изглежда помагаха на Мелани да се съвземе. Тя повдигна глава към Иърин и я погледна с широко отворени, невярващи очи.

— Нали каза, че ще останеш с мен, докато Кен бъде намерен? — подсмръкна и изтри нос с опакото на ръката си.

— Ако ти искаш това, Мелани.

— О, да Иърин. Имам нужда от приятел, който разбира и споделя моята загриженост за Кен.

— Ще остана дотогава, докато имаш нужда от мен — сърцето й се преобърна, когато видя радостта и облекчението, озарили мокрото от сълзи лице на Мелани. — Ще взема стая в някой хотел и ще бъда само на едно телефонно обаждане път от теб.

— Не, Иърин. Искам да останеш тук, при мен. Вече си се настанила в стаята за гости. Моля те, остани тук. Моля те!

Докато премисляше, Иърин прехапа долната си устна. Оставането й тук, в този дом, щеше да я държи в близък контакт с Ланс, но желанието на Мелани трябваше да се постави пред това, което си беше обещала. Нейният обет бе да избягва присъствието му. След като сама бе видяла как родителите й се бяха отнесли с Мелани, Иърин повече от всякога разбираше колко самотна се чувстваше снаха й.

— Дадено — съгласи се тя, като се опита гласът й да не издава нейните колебания.

Мелани започна да прави планове за най-различни неща, но Иърин настоя тя да легне и да се опита да си почине. Преди да я остави сама, Мелани лежеше на леглото си, дишаше равномерно, почти унесена в сън.

Когато Иърин влезе, Ланс бе сам във всекидневната. Повдигна глава от отрупаното с книжа бюро и я погледна. За първи път очилата му бяха правилно поставени върху основата на носа му, а не висяха на някоя друга част от него, подобно на някакъв придатък.

— Тя добре ли е? — попита той.

Младата жена прекоси стаята и се отпусна уморено в едно кресло.

— Да, макар че това е цяло чудо. Днес научих, че има и друга форма на психически тормоз над деца. Чудо е, че Мелани не е завършена истеричка.

— Съгласен съм. Налагаше ни се да прекарваме толкова време в борба с тях и в усилие да осуетим аматьорските им опити да вършат нашата работа, колкото ни бе необходимо ние да я свършим — почти се усмихна на тромавото си обяснение. — Ще се опитам да ги държа настрана от нея, доколкото е възможно това, поне докато този случай приключи.

— Добре — отвърна Иърин.

Известно време мълчаха и полагаха върховни усилия да не поглеждат един към друг. Иърин от опит знаеше, че за добро или за зло, върху лицето й се изписваха всички нейни мисли и чувства. Всяко вълнение веднага намираше израз върху него и ставаше очевидно за всеки по-наблюдателен човек. А това бе изключително опасно предвид качествата на Ланс.

След като очите му няколко пъти пребродиха помещението, той каза:

— Кажете ми кога желаете да си тръгнете и аз ще помоля Майк да ви резервира самолетен билет, ако самата вие вече не сте го направили. Ще го помоля също да ви придружи до летището.

— Благодаря за любезността, мистър Барет, но аз няма да замина.