Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Treasure Worth Seeking, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 64 гласа)

Информация

Сканиране
sianaa (2009)
Разпознаване и корекция
sonnni (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2012)

Издание:

Сандра Браун. Да догониш мечтата

ИК „Хермес“, Пловдив, 1994

Американска. Първо издание

Редактор: Стоян Сукарев

Коректор: Светлана Пройчева

ISBN: 954-654-002-1

История

  1. — Добавяне

Глава 9

— Шшшт, всичко е наред. Извинявай, ако те уплаших — прошепна той. — Иърин.

— Какво правиш тук? — ядосано го попита тя.

Каква игра играеше сега? Вече му нямаше доверие. Беше твърде непредсказуем. Не го разбираше. Не разбираше и защо сърцето й бие така лудо, а тялото й тръпне, сякаш сънят бе реалност. Беше толкова вълнуващ сън. Усещаше…

— Иърин, трябва да ти кажа нещо. Искаш ли да запаля осветлението? — тя поклати отрицателно глава. — Получихме няколко новини. Не са добри. Трябва да ми помогнеш да ги съобщим на мисис Лаймън.

— Кен?

Още преди да й бе отговорил, видя кимването на главата му.

— Да.

Гърлото й се стегна от обзелото я лошо предчувствие.

— О, божичко! — изплака тя. — Намерихте ли го, Ланс?

— Да — той пое дълбоко въздух. Видя в тъмното как стиснатите й в юмруци ръце притискаха устните й. Ланс ги взе в своите длани и ги стопли.

— Иърин, той е мъртъв.

— Не! — изстена едва чуто тя, клатейки невярващо глава. Не можеше да е истина. Бог не бе толкова жесток. — Не! — гласно каза младата жена, сякаш за да отрече със сигурност истинността на чутото.

Ланс сложи ръце на раменете й.

— Съжалявам, Иърин, повярвай ми. Открили са го късно снощи в малка хотелска стаичка в околностите на Сан Диего. Явно е изчаквал, за да премине отвъд държавната граница.

Опитваше се да възприеме всички факти, но не можеше. Само една мрачна истина имаше значение в този момент — никога нямаше да види жив своя брат. Кенет Лаймън беше мъртъв. Осъзна, че Ланс бе спрял да говори, и равнодушно попита:

— Как е станало?

— По-късно ще говорим за това.

— Кажи ми сега! — с нетърпящ възражение глас каза тя.

— Бил е убит — въздъхна Ланс. — Взели са джобните му пари, ръчния часовник, все такива неща. Ирония на съдбата е, че куфарчето с цялата сума в наличност е намерено под леглото му — изчака малко, после попита: — Добре ли се чувстваш?

— Да — отвърна Иърин. Сама се изненада от своето спокойствие. — По-добре да се качим при Мелани, за да й кажем.

Не дочака неговия отговор. Стана от леглото и облече един халат. Той я чакаше в коридора.

Когато стигнаха пред вратата на Мелани, Ланс предложи:

— Защо не влезеш първо сама, за да я събудиш? Извикай ме, когато си готова.

Това бе най-трудното нещо, което й се бе налагало да прави през живота си, но Иърин влезе в стаята, събуди Мелани, помогна й да облече халата си и след това застана встрани, докато Ланс съобщаваше на младата жена за смъртта на съпруга й. Иърин очакваше, че снаха й ще припадне, ще се разплаче, ще започне да крещи или ще изпадне в истерия. Но тя слушаше спокойно и със сухи очи.

Когато Ланс приключи с изреждането на фактите, като й спестяваше подробностите, тя каза с безизразен глас:

— Мисля, че знаех, че е мъртъв. През целия ден ме преследваше чувството, че никога вече няма да го видя. Странно е, че го предчувствах.

Попита Ланс каква процедура трябва да следват и той й обясни.

— Сигурни сме, че е той, но за нещастие ще трябва да отидете там и да разпознаете тялото. Тъй като смъртта му е настъпила като резултат на криминално деяние, ще се наложи да подпишете доста документи, за да ви предоставят тялото. Мога да ви помогна за това.

— Благодаря ви, мистър Барет. Убедена съм, че ще имам нужда от вашата помощ.

— Ще се обадя на родителите ви.

— Не! — каза Мелани, сякаш придобила нова зрелост. — Ще направя това лично, но искам Иърин да дойде с мен.

Ланс погледна така, сякаш се канеше да възрази по този пункт, но Иърин го изпревари.

— Разбира се — отвърна тя, преди той да успее да каже нещо.

Лицето му изразяваше мрачно примирение, когато сведе очи, за да погледне часовника си.

— Ще направя резервация за самолетните билети. Сега е шест и половина. Два часа достатъчни ли са, за да се приготвите?

— Да, ще бъдем готови — тихо потвърди Мелани.

Събитията от следващия ден и половина за Иърин завинаги останаха само като множество неясни откъслечни спомени. Не можеше да си спомни всичко, въпреки че някои случки щяха да останат запечатани в съзнанието й до края на дните й.

Двете с Мелани успяха да се приготвят за пътуването до Сан Диего в рамките на предоставеното им време. Облякоха се удобно и практично. Иърин бе с морскосиньо яке с големи ревери върху снежнобяла копринена блуза. Полата й бе в карамелен цвят. На излизане от къщата тя взе коженото си манто от закачалката в коридора и го преметна върху ръката си.

Мелани бе сходно облечена; бе опънала стилно косата си назад и я бе стегнала в конска опашка. Лицето й изглеждаше голо след старателното почистване на грима. Но тя притежаваше красотата на трагичните героини. С цялото си сърце Иърин се възхищаваше на младата жена, която проявяваше такава храброст.

Ланс шофираше поправената служебна кола до летището. Мелани седеше мълчаливо в единия край на задната седалка. Сълзите напираха у Иърин, но очите на Мелани останаха сухи. Единственият израз, който даде на своята скръб, бе да стиска силно ръката на Иърин по време на полета от Сан Франциско до Сан Диего. Седяха на седалките до илюминаторите и тази до пътеката, поставили дамските си чанти и палтата си на свободната между тях. Ланс седеше на успоредната седалка от другата страна на пътеката и по време на цялото пътуване гледаше през илюминатора. Държеше се любезно с Мелани. Проявяваше същата учтивост и към Иърин, но някак си по-студено и по задължение.

На летището ги посрещна човек, твърде много приличаш на Майк, и ги взе с един също толкова невзрачен автомобил като този на Майк. Ланс седна отпред до несловоохотливия шофьор, а Иърин и Мелани се качиха отзад. Двамата мъже разговаряха с приглушени гласове, но точният смисъл на думите им не достигаше до задната седалка. Мелани гледаше като хипнотизирана разминаващите се с тях коли и постоянно променящия се пейзаж.

В продължение на четири часа те стояха прави или седяха в мрачни, потискащо тихи коридори в изчакване на различни чиновници. Ланс непрекъснато влизаше и излизаше от някакви кабинети, съветваше се с облечени в строги костюми служители, които любопитно поглеждаха към Мелани. В повечето случаи задаваха въпроси, на които тя отговаряше равнодушно, но честно.

Рядко се обръщаха към Иърин. Единственото й задължение бе да оказва подкрепа на Мелани, която преминаваше през това мъчително изпитание с твърдост и самообладание.

Иърин бе признателна на Ланс, че спестяваше на Мелани много от неприятните формалности. Беше преминал през неизброимите бюрократични препятствия и бе ускорил максимално безкрайната официална процедура. Изглежда, че всички юридически институции — федерални, щатски и местни — бяха замесени в известна степен и на всяка от тях трябваше да бъдат предоставени необходимите информация и отговори на различни въпроси.

Слънцето отдавна бе стигнало зенитната си точка, когато те излязоха от последния зловещ кабинет и се отправиха с колата към областната болница. Иърин изпитваше панически страх от тази последна спирка. Въпреки че самоличността му вече бе потвърдена, те трябваше да слязат в моргата и да разпознаят тялото на Кен, преди то да им бъде предоставено.

Мъжът, посрещнал ги на летището, съпроводи Мелани до дъното на коридора, където имаше една врата с надпис: „Влизането забранено!“ Иърин вървеше след тях. Ланс я следваше.

Преди да стигнат до осветената от белезникава светлина врата, Ланс постави ръка върху рамото й и я завъртя с лице към себе си.

— Иърин, ти няма да влизаш там — тихо, но твърдо каза той.

— Не, ще вляза. Мелани има нужда от моята подкрепа.

— Аз ще отида с нея. Ти няма да влизаш там — повтори Ланс.

— Не ми казвай какво да правя! — освободи рамото си от неговата ръка. — Искам да видя брат си.

— Не, не искаш. Не и в този вид — хвана и двете й ръце. — Помисли, Иърин! Ти вече си си създала представа за него. Той беше един здрав млад мъж с приятна външност. Не би ли искала да го запомниш такъв, отколкото… — не довърши изречението си. После добави с настоятелен глас: — Не би искала да си го спомняш единствено в сегашния му вид. Недей да влизаш там.

Неговият умолителен поглед и тревожно стиснати устни я убедиха, че е прав. Кимна мълчаливо в съгласие и съкрушена облегна глава на гърдите му. Той я заведе до едно пластмасово канапе и я накара да седне. Другите двама бяха стигнали до вратата на моргата и бяха спрели в очакване Ланс да се присъедини към тях. Той положи окуражаваща ръка върху рамото на Иърин и прошепна:

— Ще се забавя само минута.

Когато тримата отново излязоха в коридора, Мелани плачеше тихичко, скрила лице зад една мъжка носна кърпичка. Иърин изтича към нея и прегърна през раменете младата жена, която сякаш се бе смалила през последните няколко минути.

В ръката си стискаше бял лист хартия. Когато повдигна очи към Иърин, мокрото й от сълзите лице изразяваше безпределна мъка.

— Намерили това в неговия джоб. Той ме обичаше. Така е написал. Той ме обичаше — отпусна се в прегръдките на Иърин, която вече оставаше без сили, като продължаваше да повтаря, че Кен я бе обичал.

Иърин държеше Мелани в прегръдките си, докато седяха в същото неудобно пластмасово канапе, а Ланс уреждаше формалностите по транспортирането на тялото на Кен до Сан Франциско. Иърин бе доволна, че Мелани може да плаче. Имаше нужда да даде израз на натрупаната в нея мъка, а сълзите бяха пречистващи. Една ридаеща от скръб жена бе много по-добре от едно зомби, какъвто бе Мелани през целия ден, равнодушно изпълнявайки всичко, което бяха поискали от нея.

По време на пътуването до летището и докато чакаха в салона на аерогарата, Мелани продължи да излива своята скръб. Когато се качиха на самолета, вече бе напълно изтощена. За тяхно щастие на борда нямаше много пътници.

Една чувствителна, изпълнена със състрадание стюардеса предложи да приберат нагоре облегалките, отделящи единичните места, и да сложат Мелани да легне. Тя не се съпротивлява и когато Иърин я завиваше с едно одеяло, притихна, затвори подпухналите си от сълзите очи и заспа.

Ланс, който говореше нещо със своя колега, последен се качи на борда на самолета. Седна на мястото до Иърин и пъхна едно обикновено на вид куфарче под седалката пред себе си. Иърин се досети какво беше неговото съдържание и извърна очи от него. Кафявото куфарче съдържаше нещо ненавистно, което бе разбило живота на нейния брат.

Когато самолетът вече се бе издигнал и светлините на Сан Диего се виждаха само като многоцветен воал от преливащи се цветове, Ланс попита:

— Как е тя?

— Сълзите помогнаха. Имаше нужда да поплаче. Мисля, че разпознаването на неговото тяло я накара да повярва, че той е мъртъв — навлажни устни с език, после попита: — Той бил ли е…

— Не. Било е милостиво убийство — горчиво каза той. — Съдебният лекар посочи, че смъртта е настъпила в резултат от задушаване. Вероятно са го задушили, притискайки с възглавница главата му, докато още е спял.

Иърин закри с ръка устата си и силно пребледня, но не каза нищо. Само гледаше втренчено в пространството пред себе си.

— Изпитвам признателност към него за това, че е написал онова писмо — едва чуто промълви тя. — Каквото и да й е написал, изглежда, то потвърждава любовта му към нея.

— Да. Радвам се, че престъпниците са преценили, че е трябвало да оставят тази бележка у него.

— Вече има ли заподозрени?

— Не. Това просто ще остане в полицейските регистри като едно от многото неразкрити убийства. Мотивът е бил грабеж. Той или те са действали изключително бързо. Явно работа на професионалисти. Естествено имаме късмет, че не са намерили скритите под леглото пари.

— Да, наистина имаме късмет — язвително забеляза тя. Внезапно я обзе непреодолимо желание да му причини болка. Искаше да го накаже за начина, по който се бе държал с нея предишната нощ. Искаше да го види как страда от словесните й нападки, така както самият той я бе накарал да страда. — Сигурно сте много горд от себе си, мистър Барет. Сега ще се върнете като герой. Какво казвате в случаите, когато успеете да разрушите нечий живот? „Добре, момчета, можем да изпратим този случай в архивите.“ Или може би: „Обърнете следващата страница!“?

Не беше справедливо и тя разбираше това. Той не беше отговорен за извършеното от Кен престъпление, но тя страдаше. Никога нямаше да види своя брат. Всички нейни мечти да установи семейни връзки, да споделя радостта и мъката си, да бъде харесвана бяха безмилостно разбити. Искаше да си излее върху него или някого болката, която изпитваше в този момент. Ланс беше тук. Не беше справедливо, но тя почувства да я обзема някакво извратено задоволство, когато видя как линиите около ъгълчетата на устата му се изопнаха. Веждите му бяха спуснати ниско над хвърлящите гневни искри очи.

За да избегне този суров поглед, тя отпусна назад глава върху облегалката и затвори очи. Няколко минути по-късно Иърин по-скоро усети, отколкото чу, че той спря минаващата по пътеката между седалките стюардеса.

Ланс побутна леко ръката й и нареди:

— Ето, изпий това — подаваше й чаша.

— Какво е?

— Коняк.

Тя поклати глава.

— Не пия толкова силни концентрати.

Ланс я изгледа презрително и каза:

— Е, аз пия — изпи на един дъх златистата течност и в очите му се появиха сълзи. Направи потресаваща гримаса и пое рязко въздух, когато парещата течност достигна стомаха му, но след това облегна назад глава и затвори очи.

— Наистина трябва да го опиташ. Въздействието му върху нервната система е направо чудотворно — след това бавно отпи от другата чаша.

Дълго време никой от тях не проговори. А когато Ланс го направи, гласът му бе станал по-нежен и приглушен:

— Съжалявам за случилото се с Лаймън, Иърин. Не исках всичко да свърши по този начин.

Тя извърна лице към него. Очите им се срещнаха на няколко инча над прашната облегалка за ръце, която разделяше техните места.

— Знам — прошепна младата жена. — Онова, което казах, бе глупаво и несправедливо. Прощаваш ли ми?

Вместо отговор, той се пресегна и взе ръката й в своята. Подаде чашата с бренди на една стюардеса, премести се на празното средно място до Иърин и повдигна нагоре облегалката за ръцете, която ги разделяше. В самолета цареше сумрак. Малкото пътници на борда или бяха заспали, или бяха оставили да светят само слабите нощни лампи, разположени над главите им. След като се бяха уверили, че всички пътници са настанени удобно, стюардесите се бяха оттеглили в служебната кабина.

Взел ръката й в своята, той започна да изучава с пръсти нейната длан. Бавно беше обходил издължения овален маникюр, ставите на пръстите и изящните крехки вени по горната част на дланта й. Коляното му нежно се притискаше до нейните крака. Неусетно едното й рамо се бе озовало под закрилата на неговото.

— Разкажи ми за твоя съпруг, Иърин — молбата бе изречена тихо, почти безгласно.

Тя не се престори, че не бе чула въпроса му. Поддавайки се на един непреодолим импулс, Иърин облегна глава на неговото рамо.

— Джоузеф бе най-милият мъж, когото някога съм срещала. Беше изключително преуспяващ бизнесмен. Успехът му се дължеше до голяма степен на факта, че хората, работещи за него, го обожаваха. Той предоставяше дивидент от печалбата дори на най-нискостоящия пощенски служител във фирмата му. Мнозина го обвиняваха, че не е добър ръководител, но аз мисля, че той наистина искаше да разпределя справедливо печалбите си.

Ланс повдигна ръка, прегърна я през рамото и я притисна към себе си. Нейната глава почиваше на гърдите му.

— Когато първоначално започна да проявява интерес към мен, аз си помислих, че това се дължи на факта, че той ценеше моето мнение и познанията ми в областта на фирменото управление. И наистина бе така. Но едва след като бях вечеряла няколко пъти с него, си дадох сметка, че се среща с мен, защото ме харесва. Когато сега си спомням, мисля, че го карах да се почувства отново млад. Беше овдовял преди много години. Децата му бяха израснали и имаха свой, изпълнен с ангажименти живот. Дълго време единственото нещо, поглъщало целия му интерес и цялото му внимание, е бил бизнесът. Той беше самотен. Както и да е, един ден ми направи предложение. Бях слисана и малко уплашена. Винаги се бе държал безупречно коректно и неговото предложение ме свари напълно неподготвена. Приех не защото го обичах — поне не по онзи романтичен начин, — а защото мислех, че щях да го нараня дълбоко, ако му откажех.

Беше отпуснала ръка върху крака му и сега пръстите й се движеха напред-назад по гънката на панталона.

— За учудване на всички, аз се омъжих за него. Мисля, че за мен започнаха да говорят като за кариеристка, която цени само парите. Тежеше ми, че хората злословеха за мен, но аз знаех, че моите мотиви стояха много по-високо от клеветите. Не можех да допусна нечие чуждо мнение да засегне мен или Джоузеф. Бях млада, самотна и мъничко поласкана, че един толкова влиятелен човек беше влюбен в мен. Това беше всичко. Той умря по-късно през същата година, през която се оженихме.

Ланс хвана ръката й в своята и я притисна.

— Това не е всичко, Иърин.

В гласа му имаше такава прямота, че тя се изчерви. Бързо повдигна очи към него. Беше се навел толкова ниско над нея, че лицата им почти се докосваха. Сините му очи проникваха дълбоко в нейните. Тя отново отпусна глава на гърдите му.

— Бракът никога не бе консумиран. Джоузеф… той се опита, но вече бе сексуално безсилен — заеквайки, обясни тя. Лицето й се бе обляло в ярка руменина. — Когато отиде да се прегледа, лекарите установиха причината за слабостта му. Вече беше късно за оперативна намеса.

Сега, когато отново връщаше мислите си към тъжните дни след смъртта на Джоузеф, Иърин си даде сметка за промяната, която бе претърпяла от началото на познанството си с Ланс. След несполучливите опити на Джоузеф да я направи своя съпруга във физиологичния смисъл на понятието, тя бе започнала да изпитва страх от секса. Той бе толкова дълбоко разстроен от неспособността си да изпълнява своите съпружески задължения, че Иърин бе изживяла също толкова тежко неговата мъка и унижение. Не искаше никога вече да има нещо общо с това. Едва ли си струваше сексът да бъде заплащан с цената на нечие самоуважение.

След това не бе имала връзки с други мъже. Не че липсваха предложения. Много мъже в Ню Йорк я бяха ухажвали както преди, така и след брака й с Джоузеф, но тя бе успявала да обуздава техните напористи атаки, докато те се уморяваха да я чакат и си намираха нови приятелки. В Хюстън всичко бе се повторило, докато срещна Барт и двамата най-накрая бяха постигнали споразумение, че тя нямаше да споделя леглото му.

Плашеше я не самият акт. Семейство О’Шиа бяха двама влюбени хора, които водеха здравословен и редовен полов живот. Още като дете Иърин бе стигнала до заключението, че родителите й изживяваха заедно нещо много приятно.

Проблемът бе в това, че тя се страхуваше да не преживее още едно разочарование.

Защо в такъв случай бе приела Ланс Барет с такава взаимност? От онази първа прегръдка, когато още го смяташе за Кен, тя бе почувствала как в нея започва да тлее и да припламват първите искри на една страст, възпламенила сърцето й подобно на горски пожар. Дори когато го очерняше и изричаше несправедливи обвинения в лицето му, тя трябваше да се бори с усещането за могъщото сексуално привличане, което се излъчваше от него.

И той бе разбрал това. Тялото й не бе могло да скрие от него признаците на изпълващата го нега, а неговото подсъзнателно отвръщаше със същата нежност. Без да съзнава, тя бе излъчвала някакво магнетично очарование, за което той не бе останал безчувствен и на което не бе устоял.

Играеше опасна игра. Една част от нея се бунтуваше срещу превръщането й в метреса на Барт, основавайки се на мечтата си да има свое семейство. Незнайно как, но бе проумяла, че Барт не бе мъжът, който желаеше да стане неин съпруг и баща на децата й. Твърде силното й обвързване с него можеше да се превърне в пречка за постигането на онова, което искаше да извлече от живота за себе си.

Ако Барт бе пречка, то Ланс беше планина. Само след няколко дни всеки от тях щеше да поеме по свой собствен път и никога повече нямаше да се срещнат отново. Защо рискуваше своето бъдеще? Една краткотрайна авантюра с Ланс не водеше доникъде. Беше глупаво. Безнадеждно. Беше неморално.

И все пак сега, когато усещаше дъха му в лицето си и тежестта на ръката му върху гърдите си, тя разбираше, че тази връзка бе предопределена и е извън нейните сили да я прекъсне.

Повдигна глава и го погледна. Той се потопи в дълбините на нейните тъмни очи, натежали от следите на последните й мисли. Устните му се свиха напрегнато и изрекоха:

— Съжалявам за онова, което направих миналата вечер в парка.

— Беше ядосан — простичко отвърна тя. — Аз знаех това.

— Но това не е оправдание за онова деяние, което едва не извърших. Господи! Изнасилване — въздъхна, изпълнен със самоотвращение. — Никога не съм постъпвал насилнически с жена, Иърин. Повярвай ми. Причиних ли ти болка? — виновното изражение на лицето му разнежи сърцето й.

— Мъничко — усмихната му отвърна тя.

— Иска ми се никога да не бе ставало. Ако можех да излича всичко онова, щях да го направя.

— Защо не се извиниш? — предложи младата жена с прелъстителен глас.

Той й се усмихна нежно и постави показалец на устните й. С бавно, изкусително движение постепенно го прокара от единия до другия им ъгъл.

— Иърин, извинявам се за зверското си поведение.

— Извинението ти се приема — прошепна тя. Пръстът му притисна долната й устна и докосна зъбите й.

Ланс крадешком се огледа около себе си.

— Иска ми се да не бяхме на публично място — тихо изръмжа той.

— Защо? Какво щеше да направиш, ако не бяхме?

— Иърин! — изрече името през стиснати челюсти, когато тя захапа лекичко пръста му. — Ако ръката ти продължи дори с милиметър нагоре по бедрото ми, тогава, уверявам те, много добре ще разбереш какво щях да направя!

— Какво щеше да направиш? — предизвикателно повтори въпроса си Иърин със затаен дъх.

Той повдигна отметнатата завивка.

— Вероятно ще те целуна ето така.

Без да я изпуска от прегръдката си, повдигна лицето й към себе си и приближи устни до нейните. Бавно започна да полага леки и бързи целувки по лицето й. После се отдръпна, за да види резултата от своя набег. Очите й оставаха скрити под полуспуснатите й клепки и тя дишаше учестено през едва разтворените си устни, набъбнали и сочни от възбудата.

— Иърин! — изстена той и устните им се сляха в дълга целувка. Сега не беше време да изясняват проблемите си. Какво от това, ако наистина имаше годеник милионер? Сега не носеше неговия проклет диамантен пръстен. Той веднага бе забелязал, че тя бе свалила този символ на любовта на другия мъж към нея.

Какво от това, че може би нямаше да я срещне отново? Какво от това, че доходите й четирикратно надвишаваха неговите? Какво значение, по дяволите, може да имат всички тези неща?

Тя беше тук. Беше тъмно и те имаха нужда един от друг. Тялото й бе възбудено и податливо към нуждите на неговото тяло. Беше разтворила подканващо устни в очакване на неговите целувки. С върховно усилие на волята успяваше да сподави надигащото се в гърдите му стенание, което бе заседнало като буца на гърлото му.

— Ухаеш на бренди — целувката беше свършила, но устните им продължаваха да се галят. — Отсега нататък ще обожавам брендито.

— Пийни малко — предложи той и отново притисна устни към нейните. Когато се отдръпна, Иърин целуна трапчинката на брадичката му, при което той се почувства слаб и напълно обезоръжен.

— Ами ако се разминеше само с една целувка, както сега, тогава какво щеше да направиш? — с дрезгав глас попита тя.

Изгарящото го желание бе твърде силно, за да може да продължи участието си в този дуел на сетивата. Сложи на лицето си строгата маска на правителствен служител и каза:

— Не съм убеден, че не си някой закоравял престъпник, прикриващ се зад тази сексапилна външност. Особено сега, след като се опита да ме прелъстиш, подозренията ми се засилиха.

— Те не са единствените неща, които са се засилили у теб.

Наистина ли бе плъзнала ръката си, или само така му се бе сторило? По дяволите, в сегашното му състояние всичко можеше да се очаква от него. Преглътна с усилие и изръмжа:

— Отклонявате ме от темата на разговора.

— Съжалявам, сър — разкаяно каза тя. — Моля, продължете.

— Както вече казах — респектиращо се прокашля, — вероятно ще счета за необходимо да ви претърся отново.

Устните му се свиха в заплашителен израз, който тя много добре познаваше. Когато за първи път го бе видяла изписан върху лицето му, арогантното изражение я бе уплашило. А сега то караше сърцето й да запърха като развълнувана птица.

— Убедена съм, че не бихте искали да изкръшкате от служебните си задължения — отвърна тя със сериозен израз.

— Не. Не бих допуснал това — надвеси лице над нейното, но не я целуна. Вместо това, докато плъзваше пръсти под широката яка на ризата й, той се взря напрегнато в лицето й. След това мъчително бавно ръката му се спусна надолу по тялото й.

Иърин остана неподвижно, омагьосана от неописуемото удоволствие, което й даряваха неговите пръсти при съприкосновението си с кожата й. Очите му сякаш проникваха през плътта й. Взираха се в нея нежно, но ненаситно. Не можеше да й се нагледа.

— Имаш две изключително женствени привички, Иърин О’Шиа — прошепна с преливащ от нежност глас. — Една от тях е тази — и той докосна с върха на пръстите си гръдта й, при което от гърлото й се изтръгна едно полустенание-полувъздишка. — А другата е да произнасяш името, без наистина да го правиш гласно. Намирам и двете за очарователни.

Наведе се към нея и положи устни върху нейните. Покри с целувки кадифената, божествено ухаеща кожа около тях, след това прошепна:

— Иърин, Бог да ми е на помощ, но те желая — думите му прозвучаха нетърпеливо, но ръката му я галеше с още по-голяма вещина.

Светлинният знак на гърба на предната седалка светна и те чуха мекия звън, който подканваше за внимание. Ланс изруга едва чуто, докато главите им все още бяха съвсем близо. Той се отдръпна от нея, като я закриваше с тялото си, закопча ризата и след това се изправи и зае своето място.

Тя внимателно се пресегна към него, но той изсъска:

— Не ме докосвай — когато забеляза обиденото й изражение, усмихна се и обясни: — Не ти ли е хрумвало, че ми е необходимо малко време, за да възвърна обичайното си благоприличие — продължи да я гледа с изкривена на една страна усмивка, докато тя разбра смисъла на думите му. Тогава Иърин отдръпна ръката си и обърна лице напред, без да се осмели дори да помръдне. Той се разсмя с нисък гърлен смях.

Едва когато колелата на самолета докоснаха земята, Иърин стеснително погледна към него.

— Ланс, намираш ли, че… че се държах изключително безсрамно предвид днешните събития? Мислиш ли, че съм извратена?

Усмивката му бе нежна и искрена.

— През всичките тези години съм наблюдавал реакциите на много хора в различни непредвидени ситуации. Открих, че освобождаването на емоциите при свръхнатоварване или дълбока скръб може да става по милиони начини. Някои хора плачат, пищят или стават много нервни. Други изпадат в истеричен смях. Трети търсят облекчение в любовта — замълча многозначително. — Всеки от тези начини и всяко от тези чувства са също толкова нормални като останалите, Иърин.

— Благодаря ти — тихо прошепна тя.