Сандра Браун
Да догониш мечтата (11)

Глава 11

— Хей, сънливке!

Иърин се притисна в топлото тяло до себе си и измърмори недоволно. Преметна крак върху неговия.

— Трябва да ставаме — прошепна в ухото й Ланс. Но действията му противоречаха на току-що казаното, защото лениво я целуна по ухото. През нощта се бяха изместили в спалнята за гости.

— Не — едва чуто протестира Иърин, докато наместваше глава върху гърдите му.

— Забравила ли си, че аз съм най-големият началник наоколо? Моите хора очакват да получат нареждания. Не мога цял ден да лежа в леглото с една ненаситна жена.

Тя го шляпна по стегнатото дупе.

— Кой е ненаситен? — попита Иърин и повдигна леко глава, за да го целуне по тила. Коляното й се плъзна изкусително нагоре по бедрото му и тя получи желания ефект. Той се претърколи заедно с нея и започна да я обсипва с целувки, отпивайки от нектара на нейните устни като прежаднял до смърт човек. Точно когато тялото й започна да отговаря на неговите ласки, мъжът се отдръпна внимателно и допря чело в нейното.

— Би могла да прелъстиш дори и светец, Иърин О’Шиа, но, дявол да го вземе, аз наистина трябва да ставам. Почти осем часът е — Ланс провеси крака от леглото и облече своите сексапилни къси гащета.

Иърин, по чиято гола кожа още личаха отблясъците от прекараната пламенна нощ, допълзя до ръба на леглото, обви ръце около кръста на Ланс и погали с коси плоския мускулест корем.

— Ланс — измърка тя, — налага ли се да ставаш толкова рано? — тръпнещите й пръсти погалиха стегнатите хълбоци, после продължиха по вътрешната ерогенна зона на бедрата му. Чувствителната му кожа незабавно реагира на нейния допир. Иърин притисна голата си гръд към него, при което той затаи дъх от изненада и напрежение.

— Иърин — но думите му бяха прекъснати, когато рязко пое въздух, почувствал допира на устните й върху голата си кожа. Като се опитваше да си възвърне поне отчасти контрола върху себе си, той заплаши със свиреп глас: — Иърин, сама си го търсиш.

Тя вдигна победоносно очи към него и кимна.

— Аха — след това постепенно свали единствената дреха, която Ланс бе успял да облече.

Той се опита да потисне усмивката, която се появи върху красиво изваяните му устни.

— Нали знаеш какъв е моят девиз?

Тя поклати отрицателно глава, при което косите й се разпиляха по тялото му.

— Не. Какъв е?

— Винаги давай на хората онова, което искат от теб — матракът потъна под неговата тежест, когато той скочи отгоре му и жадно я взе в обятията си.

Ланс я остави да лежи в леглото, а той стана, взе си душ, обръсна се и се облече. Надвеси се над нея и я целуна по бузата.

— Ще отида да смеля малко кафе.

Очите й преливаха от нежност, когато му отговори:

— След малко ще сляза при теб.

Когато той затвори вратата след себе си, Иърин се изтегна като доволна котка и после зарови глава във възглавницата на Ланс, вдъхвайки дълбоко неговия аромат, който завивките бяха запазили.

Любовта винаги ли бе такава? Дали целият свят щеше да узнае за това необикновено разтърсващо усещане, което изпълваше вените й и наелектризираше всяко нервно окончание по тялото й? Дали сърцето й можеше да издържи на прилива на любов, който я изпълваше?

Изтеклата нощ бе надминала дори най-смелите й фантазии за усещането да се любиш с мъж. Разменените между двамата нежности не бяха помрачени от табута и чувство за срам. Ритъмът бе различен — веднъж ожесточен и зашеметяващ, в следващия миг ленив и сладостен, удължавайки предвкусването на кулминацията, която ги потопи в бездна от блаженство и ликуващо опиянение.

И между тези пирове на блаженството те споделиха своите най-съкровени страхове, блянове и виждания за живота. Спомниха си за детството и се смяха на случки от юношеските си години. Ежедневието и обикновените неща придобиха изключителна значителност. Всеки искаше да научи възможно най-много за другия.

Иърин усещаше неговата любов във всичко, което той правеше. Всеки поглед, всяко докосване излъчваха това чувство, въпреки че не беше предадено с езика на думите.

Когато скочи от леглото, възвърнала силите си чрез желанието си да го види отново, тя знаеше, че любовното признание от негова страна бе само въпрос на време. Сега той не би позволил тя да изчезне незабелязано от неговия живот. Все някак щяха да успеят да синхронизират начина си на живот, нищо, че двамата работеха в две съвсем различни области. Щяха да намерят някакво решение. Бяха длъжни да го направят.

Ланс. Ланс Барет. Лорънс Барет. Обожаваше това име и го изричаше високо, докато бе под душа.

Облече черни къси панталони от вълнен плат, а тъй като се чувстваше прекрасно и искаше това да се вижда, съчета черното с розов жоржет. Преплитащи се връзки от двете страни на блузата подчертаваха яката и позволяваха бегъл поглед върху матовата кожа, което придаваше особен сексапил на дрехата. Сложи по мъничко предизвикателен парфюм зад ушите и по шията си, а след това и в свивката на гръдта си.

На долния етаж поговори с Майк, който помагаше на някакъв служител от телесъобщителната компания да демонтира червената линия. Той я погледна, усмихна й се и с бодър глас поздрави с „Добро утро“. Дали знаеше къде бе прекарал нощта Ланс? Не! Ароматът на прясно смляно кафе я отведе в кухнята. Ланс беше до кухненския плот и мажеше масло върху препечени филийки.

Младата жена се приближи в гръб и обви ръце около кръста му.

— Добро утро, мистър Барет — напевно поздрави тя с превзета официалност. Пръстите й се пъхнаха под колана му.

— Добро утро, мис О’Шиа. Надявам се, че спахте добре — отвърна той в същия тон и се притисна към нея.

Тя се изсмя лукаво.

— Не бих казала, че нощта бе спокойна, но беше изключително приятна. Благодаря! — после добави с плътен, изкусителен глас: — За всичко — пръстите й разкопчаха ризата над панталоните му и дръзко започнаха да играят по топлия корем.

Ножът, с който мажеше, издрънча върху плота.

— Мис Иърин О’Шиа, може би ще е добре да ви напомня… ооо, Иърин, да ви напомня, че е в разрез със закона да заговаряте служител на федералното правителство — треперенето на гласа му съответстваше на учестеното му дишане.

— Така ли? — предизвикателно попита тя.

— Да — пое рязко въздух. — О, по дяволите! — процеди през стиснати челюсти той. — И ще е по-добре да престанеш с това, което правиш, или…

— Или какво? — продължи да го дразни тя.

Ланс се завъртя на сто и осемдесет градуса и я погледна. Хвана я през кръста и я притисна към себе си, докато тя почувства резултата от своето предизвикателно поведение. Очите му се премрежиха от нега, когато довърши:

— Или ще разбереш какво — после я целуна пламенно, но кратко и я отдръпна от себе си. Изгледа я с възхитени очи.

— Как е възможно да изглеждаш като ангелче, когато аз знам, че зад тази красива непорочна външност се крие една ненаситна палавница?

Тя постави ръце на хълбоците си — жест, който изопна ризата върху гърдите й, придавайки й още по-прелъстителен вид.

— Какво подло изявление — закачливо каза Иърин. — Ще ти покажа аз.

— Какво?

— Ще ти покажа — усмихна се игриво, — че си абсолютно прав — и поднесе устните си към навеждащата се над нея глава, но в този момент звънецът иззвъня оглушително.

— Звънецът ви избави, мис О’Шиа, от една участ, по-лоша от смърт.

— Проклятие!

— Иди да видиш кой е. Майк е зает, а аз трябва да довърша тези филийки. Необяснимо защо, тази сутрин се радвам на добър апетит.

— Радвате се на добър апетит за доста неща — намигна му съзаклятнически тя.

Той я щипна по дупето, а след това закачливо я избута от кухнята. Иърин продължаваше да се усмихва замечтано, когато отвори вратата.

— Барт! — изпищя тя, когато видя своя годеник да стои на прага.

— Здравей, мила — смутено поздрави той. — Нямах намерение да те плаша. Не очаквах, че ти ще отвориш вратата.

Иърин бе станала тебеширенобяла, а сърцето й се бе качило в гърлото. Дори не бе се сещала за Барт от няколко часа насам. А може би от дни? Със сигурност — поне не от предишната нощ. Неприятно се изненада, когато го видя на вратата.

— Бебчо, знам какво си преживяла, но съм уморен. Може ли да вляза?

Все още бе твърде слисана, за да мисли рационално, но отвърна:

— О, разбира се, извинявай. Просто съм изненадана, че те виждам тук — това е всичко.

Той влезе в антрето и къщата сякаш се смали. Присъствието му доминираше над всичко. Кислородът в къщата сякаш не стигаше само за него. Иърин не можа да вдъхне достатъчно от ценния въздух и започна да преглъща.

— Барт, как? Какво? — не бе в състояние да състави смислено изречение.

— Скъпа, аз съм смутен от нашите отношения. Защо не ми каза за бъркотията, в която брат ти е бил въвлечен? Знаеш, че ме бива да изглаждам проблеми. Може би щях да му помогна. Научих за цялата история от вчерашните хюстънски издания. Името сякаш ме удари в лицето. Приключих няколко неотложни делови ангажимента и тръгнах насам.

Иърин знаеше, че смъртта на Кен бе направила възможно публичното огласяване на историята с присвоените пари. Новината не можеше да остане потулена дълго време. Естествено бе Барт, който задължително преглеждаше по няколко вестника всеки ден, да е прочел историята и да си е спомнил името на нейния брат. Не бе губил време, а бе наредил на личния си пилот да го докара с неговия „Лиърджет“ до Сан Франциско.

— Защо не ми разказа за това и не ми даде възможност да ти помогна, скъпа?

— Просто не го направих — рязко отвърна Иърин. Когато видя обиденото му лице, тя изпита съчувствие към него. Той не беше виновен за случилото се с брат й. — Извинявай, Барт. Не исках да бъда рязка с теб. Последните няколко дни бяха много тежки.

— Знам, мила. Но сега съм тук. Не трябва да се тревожиш за нищо — сложи тежката си ръка върху нейното рамо и я притегли към себе си. Притисна нежно главата й към гърдите си и погали черните къдрици. — Много ми липсваше — в гласа му се долавяха нотки, които Иърин добре познаваше.

Тя потисна внезапно обзелото я отвращение. Но когато Барт повдигна брадичката й нагоре, за да види лицето й, не се съпротивлява. Сега не беше времето, нито мястото да му каже, че всичко помежду им бе свършило и тя бе влюбена в друг.

Целувката му, която в началото бе почти бащински нежна, скоро стана завоевателна. Беше обвил ръце около нея и я притискаше към корема си. Не че Барт беше дебел. Но мускулите му не бяха тренирани и не притежаваха стоманена твърдост. На него му липсваха атлетическата сила и грация на един маратонец. Като тези на Ланс. Никой друг не притежаваше външността и сигурността на Ланс.

Ланс. Ланс. Трябва да каже на Барт за него. Дали усещаше уханието му? Нима не разбираше по неотзивчивостта на устните й, че те искаха да целуват друг?

Започваше да се задушава, когато Барт най-после я пусна.

— Цяла седмица съм чакал този момент — щастливо каза той.

Някой зад тях се прокашля тактично и когато Иърин се извърна уплашено, видя Ланс да стои, небрежно облегнат на вратата. Спокойствието му бе привидно. Сините му очи проблясваха студено, а брадичката му бе повдигната самонадеяно нагоре със същото дръзко безочие, както при тяхната първа среща. Челюстите му бяха плътно стиснати, подобно на затворил се железен капан за диви животни.

— Няма ли да ме представите на своя приятел, мис О’Шиа? — с провлечен глас попита той.

Тя го погледна с молба за разбиране и търпение от негова страна, но той избягваше очите й. Погледът му беше прикован в Барт.

— Б-б-барт Стантън, а това е Ланс Барет от правителствения отдел по финансите. Той разследваше случая с Кен.

— Приятно ми е, мистър Барет — сърдечно каза Барт и се приближи до него, за да му подаде ръка с обичайната си непосредственост.

— Мистър Стантън! — учтиво изрече Ланс.

Барт трябва да бе почувствал студенината в гласа му, защото отдръпна ръката си и погледна смутено, не — по-скоро озадачено, Ланс.

— Събитията приеха неочакван обрат във вашия случай, нали, мистър Барет? — попита той, за да поддържа разговора. — Всичките ли случаи, по които работите, са толкова интересни?

— Не. Този специално бе изключително стимулиращ — изгледа саркастично Иърин, която се изчерви до корените на косите си. Начинът на изразяване и подборът на думите му оставяха широко поле за размишление. Сякаш за да се защити, тя извика:

— Бих била признателна и на двама ви, ако престанете да говорите за брат ми като за „случай“. Той е мъртъв! — скри лице в дланите си, за да прикрие болката, причинена от грубите и жестоки думи на Ланс. Защо той постъпваше така? На мястото в гърдите й, където преди малко биеше едно подлудено от любов сърце, сега сякаш имаше огромен леден камък.

Барт отново я прегърна.

— Съжалявам, скъпа. Права си — потупа добродушно рамото й. — Иска ми се да се запозная със съпругата на брат ти — Мелани. Нали така се казваше?

Иърин повдигна отчаяно глава към него.

— Тя не е тук. Замина снощи, след погребението.

— Замина? Какво искаш да кажеш? И те е оставила сама в тази къща?

Иърин стрелна уплашен и умоляващ поглед към Ланс.

— Да — когато видя, че Барт отново ще заговори, тя бързо го изпревари: — Родителите й са ужасни хора. Искаше да избяга от тях за известно време. Аз не й се сърдя, че замина.

— Е, искаше ми се да знам, че ще бъдеш сама тук. Щях да те потърся веднага след пристигането си късно снощи в града.

Коленете й се подкосиха при мисълта, че Барт е могъл да дойде, докато в това време двамата с Ланс лежаха прегърнати пред камината. Потърси опора в близката маса и се хвана за ръба й.

— Аз се погрижих за нея, мистър Стантън — лаконично каза Ланс. — Бях буден почти през цялата нощ.

Играта на думи бе толкова недвусмислена, та Иърин просто бе сигурна, че Барт ще разбере. Обзета от ужас, затвори очи.

Но явно, Барт не бе открил в думите на Ланс многозначителността, която нейното чувство за вина им бе приписало. Вместо това, той питаше:

— Миличка, струваш ми се подпухнала и изморена. Сигурна ли си, че си добре?

Отвори очи и видя надвесеното му над нея лице, върху което загрижеността задълбочаваше още повече силните бръчици от годините.

— Да — с треперещ глас заекна тя. — Просто съм малко уморена.

— Сега, когато Мелани е заминала, нищо повече не те задържа тук, нали? — с тих глас попита той.

Погледна към Ланс, чието сериозно, равнодушно изражение бе останало непроменено. Въпреки това тя долавяше напрежението, обтегнало всяка фибра на неговото тяло. Повдигна очи и изпитателно се вгледа в неговите в търсене на някаква мъничка следа от нежността, която бе откривала в тях преди. Не беше останало нищо. Очите му гледаха студено и незаинтересовано и бе също толкова невъзможно да се надникне зад тях, както бе невъзможно да се пробие броня.

Не можеше да си тръгне сега! Трябваше да знае какво мисли той. Последната нощ бе истинска благодат и за двама им. Сигурно и за него е била също така разтърсваща и вълнуваща, както за нея. Не бе възможно да се е преструвал толкова убедително. Ако тръгнеше сега, никога нямаше да научи отговора.

— Барт, аз… — започна тя.

— Къде е пръстенът?

Барт бе взел ръката й и веднага бе забелязал липсата на големия диамантен пръстен. Иърин занемяла повдигна очи към него, не знаейки какво да отговори. Но отговорът дойде от другаде.

— Аз съм причината да свали пръстена.

Двамата с Барт едновременно обърнаха глави и загледаха втренчено Ланс. Той беше приковал поглед в Иърин. Дали щеше да каже на Барт за тях? Да! Щеше да е жестоко, но честно. Щеше да признае открито чувствата си към нея. Сърцето й щеше да се пръсне от благодарност към Ланс.

Но докато го гледаше, изпълнена с очакване, Иърин забеляза, че в погледа му нямаше топлота и любов, а беше студен и какъв? Предизвикателен? Ланс я изчака няколко минути мълчаливо, преди устните му да се свият презрително и да премести очи върху Барт.

— Тъй като в самото начало нямахме точна представа за пълните измерения на извършеното от мистър Лаймън престъпление, прецених, че ще е най-добре дамите да не носят толкова скъпи бижута. Помолих мис О’Шиа да свали пръстена заради собствената й безопасност.

Това бе възмутителна лъжа, но изглежда, че Барт прие обяснението като правдоподобно.

— Разбирам. Благодаря ви, мистър Барет — обърна се към Иърин, която в своето слисване приличаше на статуя от камък. — Колко време ще ти отнеме да си приготвиш нещата?

Тя пак погледна към Ланс, но той гледаше съсредоточено върховете на обувките си. Не беше и помислял да каже на Барт за тях. Единствената му цел бе да отпрати срещу нея прикрити нападки и да се надсмее на Барт, да я накара да изпита унижение и срам заради онова, което бе извършила от любов. Подигравките му огласяваха с оглушителен фанфарен звън нейната изневяра към Барт.

След това Ланс вдигна глава и я погледна. Болка прониза сърцето й, когато срещна равнодушния му поглед, който ясно даваше да се разбере, че миговете споделена нежност не надхвърляха за него физическата близост.

Тя наведе посърнало глава и тихо каза:

— Няма да се бавя — след това заизкачва стълбището с натежали като олово крайници.

Не помнеше как бе събрала нещата си и дали бе проверила за забравени свои вещи. Не помнеше и кога бе извадила пръстена от кутията за бижута и го бе сложила на пръста си. Не беше променила решението си относно Барт. Не можеше да се омъжи за него, но щеше да му го каже по-късно. По-късно. Не сега. Пръстенът й тежеше, сякаш бяха сложили метална верига около врата й.

Следващата съзнателна мисъл й хрумна, когато застана до предния вход на къщата, а Барт тъкмо казваше:

— Взех такси от летището. Ще закараме обратно твоята кола и ще я върнем в агенцията, след което ще се срещнем с Джим.

— Да — механично се съгласи тя, без да я е грижа дори ако трябваше да ходи пеша до Хюстън.

— Хайде, скъпа, позволи ми да занеса куфарите до колата.

Спусна се по масивните стъпала на стълбището, а тя остана сама с Ланс и Майк в антрето.

— Сбогом, Майк — каза тя, като си даде сметка, че никога не бе знаела неговата фамилия.

— Мис О’Шиа — кимна сдържано той.

Ланс се приближи с безгрижни стъпки. Взе ръката й в своята. Единият ъгъл на устните му бе извит леко нагоре в самодоволна усмивка.

— Мис О’Шиа, нямам думи да изразя какво удоволствие беше да ви опозная — очите му се плъзнаха по онези части от тялото й, които ръцете и устните му познаваха така отблизо.

Неговите обидни думи я накараха да издърпа ръката си. Изгледа го гневно, изпълнена с искрена омраза, завъртя се на пети и демонстративно се отправи към чакащата я навън кола.

Ланс не затвори вратата веднага след нейното излизане. Гледа, докато белият мерцедес се скри зад ъгъла. След това тежко се облегна на стената. Страдалческият му вик сякаш идваше от деветия кръг на ада.

— Господи, не, моля те! Не! Как ще живея сега?

Майк видя как сините му очи се затвориха в бавна агония, видя оголените зъби и свитите юмруци, които притиснаха слепоочията му. Той реши, че шефът му извика така по повод на току-що пристигналите Уинслоуви, които идваха към тях с надменно вдигнати глави.

 

 

Лампата на вътрешния телефон светна и се чу изпращяване. Иърин вдигна слушалката.

— Да, Бети?

— Момичето на „Бутик 4“ в Тузла се обажда отново. За четвърти път тази седмица се интересува дали е възможно организирането на автомобилно шоу с участието на автомобилния салон на Бил Блас.

Иърин с раздразнение разтри слепоочията си.

— Тогава за четвърти път тази седмица й кажи, че Бил Блас е в Европа и не мога да разговарям с него за това, преди да се е върнал.

Веднага съжали за троснатия си отговор и като пое дълбоко въздух, добави:

— Извинявай, Бети.

— Няма нищо. Не се ли чувстваш добре днес?

— Малко съм изморена — призна Иърин.

— Защо не полегнеш малко?

— Не. Прекалено много работа ме чака.

— Добре — не съвсем убедена каза Бети. — Лестър се обади и попита дали може да вземе още някого със себе си на ревюто на „Уолш“ в Албъркуърк. Това е двудневно пътуване и твърдеше, че ще се самоубие, ако не може да вземе съквартиранта си със себе си.

Лестър бе един от мъжете манекени, чиито услуги Иърин често използваше в своите модни ревюта.

— Мъж или жена е неговият съквартирант?

Бети се разсмя развеселена.

— Познаваш Лестър.

— Кажи му, че в такъв случай ще се наложи да се самоубие. „Уолш“ са много консервативни, изключително добродетелни и невероятно богати и аз трябва да отчитам всички тези фактори. Не можем да излагаме на провал ревюто. Съквартирантът му, мъж или жена, ще си остане вкъщи.

— Вече му казах да вдигне предпазителя на пистолета си, но обещах да попитам.

Иърин се разсмя, благодарна на Бети, че бе внесла малко добро настроение в този потискащ ден.

— Благодаря ти, Бети, ти си истински приятел.

— Можеш да се обзаложиш, че е така. А сега ме извини. Трябва да се свържа по телефона с онази вятърничава жена от Тузла. Ако имаш нужда от нещо, просто телефонирай — затвори телефона, а Иърин се отпусна назад в дълбокото кожено кресло.

Меките възглавници я задушаваха, затова се изправи и отиде до прозореца. Загледа се в разкриващата се пред нея панорама, потопена в маранята на горещия хюстънски ден. Климатът през юни тук беше непоносим. Жегата бе потискаща, влагата те караше да се задушаваш и въздухът беше тежък за белите дробове. Не можеше да се диша.

Особено за жена в петия месец на бременността.

Иърин несъзнателно приглади с ръка корема си, който според повечето стандарти все още бе прибран и стегнат. Тъй като никога преди не бе имала дори малък корем, сега изпитваше чувството, че нейният бе огромен. Все още можеше да се напъха в предишните си дрехи, но бе предпочела да започне да се облича в по-широки и даващи свобода на тялото рокли.

Както и към всичко останало през тези дни, тя остана равнодушна към красивия изглед, откриващ се пред нея. Кабинетът й бе боядисан в снежнобели, топли патешко сиви и прасковени цветове. Елегантната обстановка, подредена с много вкус, трябваше да впечатлява клиентите и винаги успяваше да го постигне.

Днес облеклото й бе в хармония с интериора на кабинета. Роклята й бе от мек рисуван муселин, в унисон с цветовото решение на помещението. Албърт Найпен не бе създал този модел за бременни жени, но тя използваше дрехата именно като такава. Закопчаването й бе странично. Платката бе набрана около гърдите и падаше елегантно надолу, дискретно закривайки корема й.

Трябваше да признае, че кара лека бременност. Единственото неприятно усещане, което изпитваше постоянно, бе чувството за пресищане и тежест в стомаха дори когато бе гладна. Лекарят бе обяснил, че то се дължи на обичайното й малко тегло, преди да забременее. В продължение на няколко седмици бе страдала от стомашно неразположение сутрин, но едно малко хапче преди закуска й бе помогнало да го преодолее. След онзи случай в Сан Франциско бе много предпазлива по отношение на лекарствата, които вземаше.

Нямаше значение как, но мислите й винаги се връщаха към него. Към Сан Франциско. Към Ланс Барет. Към неговото изпълнено с омраза, безмилостно усмихващо се лице, непосредствено преди заминаването й с Барт.

Барт. Милият Барт. Защо той трябваше да бъде потърпевш? Все още помнеше деня, когато му бе върнала изящния диамантен пръстен.

— Какво е това? — бе попитал той, глупаво взирайки се в пръстена.

— Не мога да се омъжа за теб, Барт — простичко бе отвърнала тя.

Беше разтърсил огромната си глава, сякаш искаше да се увери, че очите не му изневеряваха.

— Какво искаш да кажеш, Иърин? Защо?

— Защото съм бременна.

Беше втренчил в нея недоумяващи очи. Сякаш му бе казала нещо на друг, неразбираем за него език. Накрая затвори увисналата си долна челюст и примигна с очи.

— Да.

Тя видя как слисването му се смени от вникване в смисъла на казаното от нея и след това се превръща в гняв. Този път въпросът му бе изкрещян с обвинителен тон.

— Как? Кой? — и преди да й даде възможност да му обясни, настоя: — Отговори ми, да те вземат дяволите!

Тя посрещна спокойно неговия обвиняващ поглед. Единствено здраво стиснатите й една в друга длани издаваха неописуемия й страх от този мечок, чийто гняв бе предизвикала.

— Това не е важно, Барт. Бебето е мое. Само мое.

— Не се прави на светица пред мен, кучко. Необходими са двама, за да се роди бебето. Дори този смотаняк, когото сигурно смяташ за много задръстен, знае това — сграбчи грубо ръката й. — Кой е бащата, защото — Бог ми е свидетел — сигурен съм, че не съм аз! И не защото не проявих достатъчно усърдие!

— Барт, моля те — с умоляващ глас каза тя, — причиняваш ми болка.

Той сведе очи към побелелите стави на пръстите си, които стискаха силно слабите й ръце.

— Извинявай — измънка Барт. Веднага пусна ръцете й и се изправи. Закрачи нервно пред канапето в нейната дневна, после се закова пред нея и попита: — Барет е, нали?

Тя го погледна с изненада. Как беше разбрал? Нямаше смисъл да лъже.

— Да — тихо потвърди тя.

— Проклятие! — изруга той, удряйки ядно с юмрук другата си длан. — Ще убия това копеле. Изнасили ли те? Ако ти е причинил болка…

Иърин бързо заклати отрицателно глава:

— Не. Не беше изнасилване.

Нейните думи му подействаха като студен душ. Тихо, с едва доловим глас Барт зададе следващия въпрос със затаено вълнение и прикрита надежда:

— Той те прелъсти, така ли, скъпа? Не си могла да се защитиш. Така ли беше, мила?

Сълзите се стекоха по лицето й, но тя го погледна смело и отговори честно на въпроса му:

— Не, Барт. Много добре знаех какво правя.

Широките му рамене се отпуснаха невярващо в израз на покруса.

— Разбирам — бе единственото, което Барт каза. Дълго време стояха, без да говорят. Иърин тихичко плачеше.

— Предполагам, че този кучи син не иска да се ожени за теб. Отрепка. Само ми дай знак и аз ще се погрижа за този мистър Барет. Ще го погубя, преди да има време да…

Иърин скочи от креслото, сграбчи го за раменете и започна да го разтърсва неистово. Лицето й бе мокро от стичащите се по него сълзи.

— Не! — извика тя. — Не. Да не си посмял да го нараниш. Кажи, че няма да го направиш. Божичко! Той не трябва да страда — отпусна се тежко в обятията му, когато Барт я прегърна утешително и я потупа успокояващо по гърба.

— Шшт! Успокой се, мила. Няма да направя нищо, което ти не би искала да сторя — уверяваше я той. После попита с малко изплашен глас: — Вече по-добре ли си?

Барт Стантън, страшилището на всички директори на управителни съвети, не се страхуваше от нищо и от никого. Но една изпаднала в истерия жена можеше да го превърне в сантиментална марионетка.

Иърин се отдръпна от него и кимна.

— Да — изхълца тя. Повдигна насълзените си очи към него и каза: — Барт, той дори не знае. Обещай ми да не му казваш и да не му създаваш неприятности.

Той я изгледа с онзи свой проницателен поглед, който бе добре известен на всичките му познати.

— Значи такава била работата — бавно произнесе той. — Ти го обичаш, нали?

— Да — без колебание и срам отвърна тя.

Той отиде до прозореца и се загледа в засенчената от дърветата морава пред нейния дом. Пред погледа му се разкри килим от ранни пролетни цветя. Растителността бе буйна и всичко наоколо бе зелено, покрито с цвят и плодородие. Внезапно осенилата го мисъл подкоси коленете му, но въпреки това попита:

— Знам колко уважаваш своята религия, но може би, като се имат предвид всички обстоятелства, може би щеше да е по-добре, ако бе хмм… ако бе направила аборт.

Иърин се усмихна на срамежливостта му да изрече думата. После бавно поклати тъжното си лице.

— Не, Барт. Причината не е само моята религия. Тя е в мен. Никога не бих могла да извърша такова нещо.

— Ти няма да се съгласиш на аборт — не беше въпрос. Вече бе разбрал отговора.

— Би ли предположил някога, ти, който познаваш моите житейски схващания, че дори бих си помислила подобно нещо? Не, Барт, сама ще отгледам детето си.

Той се приближи до нея. Заговори бързо, сякаш се страхуваше, че може да промени мнението си, докато успее да изрече мисълта си:

— Скъпа, омъжи се за мен. Не ме е грижа за бебето. Не мислех наистина нещата, които ти казах. От толкова дълго те желая. Кълна се, че няма значение. По дяволите, всички ще мислят, че бебето е от мен.

— Но ние ще знаем истината, нали? — нежно попита тя. — Не искам животът ми да се гради върху една лъжа, Барт. Не искам и твоят да бъде изграден върху нея.

— Аз те обичам. Желая те, независимо от всичко.

Тя въздъхна и прокара пръсти през гъстите му черни коси.

— Знам. Но въпреки това моят отговор отново е „не“. Беше му отказала и сега пак го правеше. Барт вече не бе така настоятелен, както първия път, когато й предложи да се омъжи за него, но през цялото време беше близо до нея, сякаш се надяваше, че тя ще промени решението си.

Но не стана така. Иърин отново погали нежно корема си точно в момента, когато телефонът забръмча повторно и я изтръгна от състоянието на замечтаност.

— Да, Бети? — каза тя, след като натисна бутона.

— Тук има един човек, който иска да се срещне с теб. Свободна ли си?

— Да. Кой е той?

— Някакъв мистър Ланс Барет.