Сандра Браун
Да догониш мечтата (10)

Глава 10

— Здравей, лельо Ребека. Обажда се Иърин. Майка ми там ли е?

— Иърин! Тъкмо говорехме за теб. От Хюстън ли се обаждаш?

— Не. Обаждам се от Сан Франциско.

— Е, няма да те карам да чакаш. Майка ти изгаря от нетърпение да говори с теб. Дочуване, мила.

Погребението щеше да се състои след час, но Иърин изпита толкова силна потребност да поговори с майка си, че вдигна слушалката и търпеливо зачака да я свържат от централата.

Вчерашният ден бе най-тъжният ден от живота на Иърин. Мелани бе решила да не отлага погребението на Кен. Беше планувано за четири часа следобед и времето едва бе стигнало да се направят необходимите приготовления. Иърин сметна, че това беше мъдро решение. Колкото по-скоро Мелани успееше да се върне към един що-годе нормален живот, толкова по-добре.

— Здравей, Иърин — гласът на Мърл О’Шиа подейства като лечебен балсам върху обзетата от униние Иърин.

— Мамо, хубаво е отново да чуя гласа ти. Как си?

— Добре съм. Но по-добре ми кажи ти как се чувстваш. Гласът ти е тъжен.

Това се оказа достатъчно за Иърин. Тя разказа на майка си цялата история, прекъсвана от време на време от сълзите и риданията й. Започна с появяването си пред дома на Кен Лаймън и завърши с плануваното за този следобед погребение. Ридаеше неутешимо в телефонната слушалка.

— Милото ми момиченце! Толкова ми е мъчно за теб. Дори не мога да си представя колко ужасяващо е било всичко това. Особено като знам с каква надежда тръгна, за да откриеш и да се срещнеш с брат си — Иърин чу как гласът на майка й потрепери. Както винаги, тя страдаше заедно с нея. Тя не бе носила Иърин в утробата си, но със сигурност винаги я бе носила в сърцето си.

— Има ли нещо, с което мога да ти помогна? Искаш ли да дойда при теб в Сан Франциско?

Това щеше да бъде най-голямата саможертва. Мърл О’Шиа изпитваше неистов страх от пътуване със самолет.

— Не, мамо. Разговорът с теб ми помогна толкова много. Ще се оправя, наистина. Трябва — заради Мелани.

— От това, което чух, сигурно е изключително мило младо момиче.

— Да. Наистина станахме близки като сестри.

Майка й се затрудняваше да зададе следващия въпрос:

— Иърин, успя ли, искам да кажа, успя ли да получиш някаква информация за твоята истинска майка?

Иърин се усмихна. Майка й не можеше да прикрие мъничкото майчинска ревност, която изпитваше.

— Не, мамо, не.

— Никога няма да си простя, че унищожих онези документи, които ми дадоха от дома за сираци, без дори да ги прочета. Когато двамата с Джералд те взехме, бях толкова развълнувана и така егоистично ревнива към теб.

— Моля те, мамо. Хиляди пъти сме говорили за това. Тогава си чувствала, че постъпваш правилно. Освен това вече не съм сигурна, че искам да узная нещо повече за това.

За известно време всяка от тях потъна в собствените си мисли, след това Мърл попита:

— Този мистър Барет внимателен ли е? Надявам се, че не е някой груб безчувствен тип.

Иърин твърдо реши да не споменава нищо за личните си отношения с Ланс Барет.

— Да, внимателен е, въпреки че ръководеше всичко много професионално. Не бих казала, че е безчувствен.

Майка й, изглежда, остана доволна от нейния отговор.

— Добре. Поне за това трябва да бъдеш благодарна.

— Да.

— Кога се прибираш у дома, Иърин? Ще се чувствам по-спокойна, когато се върнеш в Хюстън. Няма да ми се струва, че си толкова далеч от мен.

Иърин въздъхна. Не беше мислила кога ще се върне в Хюстън, въпреки че сега знаеше, че трябва да го направи.

— Не знам, мамо — искрено отговори тя. — Искам да се уверя, че Мелани ще бъде добре. След няколко дни може би. Ще ти се обадя, за да ти съобщя.

— Моля те да го направиш — Мърл замълча. След това каза: — Иърин, знам колко много значеше това пътуване за теб. Ако можех, бих ти спестила тази болка. Ти знаеш това, нали?

— Да, мамо.

— Понякога в живота ни се случват неща, за които няма обяснение. Надявам се, че това не отслабва вярата ти, че Бог бди над теб.

— Не. Сега повече от всеки път имам нужда от тази вяра.

— Ще се моля за теб. Обичам те, Иърин.

— И аз те обичам. Дочуване, мамо.

— Дочуване.

Иърин постави слушалката на мястото й, с неохота прекъсвайки разговора с изпълнената с обич жена. С унили стъпки се върна в спалнята за гости, за да довърши приготовленията си за погребението. На тръгване от Хюстън тя бе сложила в куфара си една семпла рокля от черно вълнено жарсе, в случай че й се наложеше да се облече официално. Сега щеше да я облече за погребението. Облеклото й се допълваше от черни чорапи и обувки от мека кожа в същия цвят. Единствените украшения, които си сложи, бяха чифт кръгли перлени клипсове и едно перлено колие.

Иърин изглеждаше добре в черно, затова често се обличаше в този цвят. Той подчертаваше цвета на очите и косите й, а също и бялата й кожа. Но не можеше да се каже същото за Мелани. Черната рокля, която бе заела от Шарлот Уинслоу, обгръщаше тялото й като мъртвешки саван. Косата й бе все така жестоко пригладена и изтеглена назад, както предишния ден. Черната рокля придаваше още по-жълтеникав цвят на измъченото й лице. Очите, които Иърин бе виждала да припламват с по детски искрено вълнение, сега бяха лишени от живец.

Процесията, отправила се от къщата към параклиса на гробището, представляваше странна гледка. Начело бяха Иърин и Мелани, пътуващи в официалната лимузина, осигурена от директора на погребалната агенция. Следваха ги родителите на Мелани, които изглеждаха раздразнени от цялата тази суетня. С горчива ирония Иърин се запита дали погребението не беше съвпаднало с някой турнир по бридж или игра на голф, че бе създало толкова големи неудобства на Уинслоуви. Ланс, Майк и Кларк бяха последни с правителствената кола без служебни знаци.

Изглежда, че Мелани бе изплакала всичките си сълзи до качването на самолета предишната нощ. След приземяването, когато Ланс и Иърин я бяха събудили, тя се бе държала спокойно, дори малко апатично. Понасяше със стоицизъм погребалната церемония.

Скръб, каквато не бе изпитвала след погребението на Джералд О’Шиа, разтърси дълбоко Иърин, докато гледаше непретенциозния ковчег с изковани върху капака хризантеми от мед, в който бе тялото на нейния брат.

Тя едва бе започнала да го опознава и обиква. Беше толкова близо и все пак никога нямаше да го види жив. Никога нямаше да чуе гласа му. Никога нямаше да се радва на неговите малки странности. Ако се бе появила само няколко дни по-рано в неговия живот, нейната поява дали щеше да промени хода на събитията? Дали откритието, че тя съществува, щеше да промени неговия живот?

Поведението й по време на церемонията не се отличаваше много от това на Мелани. Беше разсеяна и сякаш загубила чувство за реалността, смазана от поглъщащото я отчаяние.

Когато се върнаха в дома на Лаймън, навън започваше да се здрачава. Иърин се качи заедно с Мелани на втория етаж и се разделиха пред вратата на нейната спалня. Преди да се заеме, с каквото и да е друго, Иърин искаше първо да съблече черната рокля. Съмняваше се, че някога щеше да я облече отново.

Облече старите джинси, които бе носила през първата си нощ в тази къща, а също и един спортен пуловер. Разреса косата си и почисти изцапаното си от разтеклия се грим лице. Почувствала се малко по-добре, реши, че трябва да хапне мъничко, въпреки че не изпитваше глад. Все още се чувстваше малко отпаднала след боледуването, а през последните три дни не се бе хранила редовно.

Вцепени се от изненада пред стълбището, когато видя Мелани да се спуска по него, понесла два куфара в ръцете си.

— Мелани, какво…

— Иърин, вероятно това е най-нелюбезното нещо, което някога съм правила, но се налага да те оставя сама.

Иърин беше слисана от спокойствието, с което бяха изречени тези думи.

— Н-н-но къде ще отидеш? Защо?

— Чу ли родителите ми?

„Не бе възможно да не ги чуя“ — искаше да й отговори Иърин. След погребението семейство Уинслоу бяха придружили Мелани до дома й и още от прага бяха се нахвърлили върху нея с увещания да се върне да живее при тях. Бяха направили доста шумна сцена, поставяйки в неудобно положение младата жена.

— Казах им, че искам да прекарам нощта в моя дом, особено след като ти ще бъдеш тук. Но обещах, че утре ще се пренеса при тях — стисна непреклонно устни. — Това е обещание, което нямам намерение да изпълнявам. Те разрушиха живота ми, да не говорим за живота на Кен. Няма да им дам възможност да продължават да се месят.

Иърин се огледа наоколо с безпомощно отчаяние и видя, че Ланс стоеше пред нея. Слушаше обясненията на Мелани.

— Но къде ще отидеш през нощта? — попита Иърин, хващайки се за тази последна възможност като удавник за сламка.

— Не знам — безразлично сви рамене Мелани. — За мен наистина няма значение. Стига да съм далеч оттук. От тях — въздъхна натъжена. — Наистина не ми се иска да продавам къщата точно сега, но не мога да остана тук и да слушам непрекъснатите им натяквания. Разбираш ли?

Беше молба за подкрепа. Въпреки мрачните си предчувствия относно плановете на Мелани, Иърин отвърна:

— Разбирам те естествено.

— Благодаря ти, Иърин. Знаех, че ще ме разбереш. Ще оставя писмо до родителите ми на масичката в коридора до входната врата. Моля те, предай им го, когато дойдат за мен утре. Скоро ще ти се обадя. Записах си твоя адрес и телефонния ти номер в Хюстън. Съжалявам, че изоставям по този начин свой гост, но се налага да го направя. Иърин се усмихна.

— Аз не съм гост. Аз съм част от твоето семейство.

— Нуждаете ли се от нещо друго, мисис Лаймън? Имате ли някакви пари? — тихо попита Ланс от мястото си зад Иърин. Той одобряваше решението на Мелани да замине.

— Да. Имам лична банкова сметка. Съжалявам, че трябва да ангажирам времето ви, мистър Барет, но бихте ли оставили ключовете на съседката, когато приключат служебните ви задължения тук? Тя е предупредена. Съгласи се да наглежда къщата, докато се върна.

— Считайте го за направено — без колебание отвърна той. Подтикната от момента, Мелани се приближи до Ланс и го прегърна.

— Благодаря ви, че бяхте толкова отзивчив за всичко — чу я Иърин да шепне смутено в ухото му. — Знам, че направихте всичко, което беше във вашите възможности, да откриете Кен и да го върнете у дома. Вие щяхте да се отнесете справедливо с него.

Ланс затвори бързо очи.

— За нищо на света не исках събитията да приемат такова развитие, мисис Лаймън.

Мелани отиде до вратата и се обърна, за да ги погледне.

— В известна степен се радвам, че Кен няма да отиде в затвора, където трябваше да изтърпи още унижения. Прекалено дълго беше нещастен. В писмото си за мен — Мелани докосна гърдите си, където, както предположи Иърин, бе скрила неизпратеното послание — той пише, че е търсил своето утвърждаване. Мисля, че е взел парите, за да привлече вниманието на хората към себе си, сякаш за да заяви: „Аз съм жив. Ето ме — аз съм Кенет Лаймън.“ Не съм философ, нито психолог, но сега вече напълно разбирам неговите мотиви. И знам, че ме обичаше, независимо от всичко станало.

„Сякаш говори някое малко момиче“ — помисли си Иърин. И сълзите неудържимо започнаха да се стичат по лицето й, докато за пореден път притисна в обятията си своята мила снаха. Двамата с Ланс стояха пред входната врата и гледаха как Мелани направи маневра на заден ход с колата си и след като им помаха със сдържано достойнство за сбогом, потъна в тъмнината на нощта.

— Мислиш ли, че тя ще се справи, Ланс? — разтревожена попита Иърин.

— Ще бъде много по-добре от преди — тихо каза той и простичко изречените му думи успокоиха Иърин. — Дай да избърша лицето ти — извади бялата носна кърпа от джоба си и попи с нея сълзите й. — От колко време не си се хранила нормално?

— Вече не помня — засмя се тя.

— И аз така предположих — сериозно продължи той. — Скоро ще станеш само кожа и кости. — И сякаш за да й докаже думите си, той я хвана с ръце малко над кръста и я обърна по посока на кухнята. — Тук има достатъчно храна за цяла войска и ще се наложи да я изхвърлим утре сутринта. Да се залавяме за работа.

Докато тя пълнеше чинията си с различни лакомства, Ланс отиде във всекидневната и вдигна слушалката на червения телефон.

— Майк, кажи на момчетата да си отдъхнат малко и да дойдат тук да похапнат.

Когато се върна в кухнята, беше без вратовръзка, а ръкавите на ризата му бяха навити до лактите.

— Не си сложила достатъчно храна — недоволно отбеляза той, проверявайки чинията й като училищен възпитател. Без да обръща внимание на нейните протести, й сложи още един студен пилешки котлет и допълнително картофена салата.

— Ще затлъстея — възмущаваше се тя, докато той продължаваше да трупа още храна в чинията й.

Усмихна й се с онази своя открита, дружелюбна и възбуждаща усмивка, която бе толкова рядка, но така покоряваща.

— Няма такава опасност. Освен това сещам се за две места, които се нуждаят от малко издуване — очите му многозначително се спряха върху гърдите й.

— Аз — започна тя с намерение да накаже неговата дързост, но вратата се отвори и момчетата от екипа нахълтаха в помещението. Тя разпозна само Майк и Кларк, но освен тях имаше още трима. Беше сигурна, че те я бяха виждали, и знаеше, че бяха чули нейния разговор с Барт. Докато Ланс ги представяше, лицето й пламна в руменина.

Всички бяха напрегнати, прекалено учтиви и крайно несловоохотливи. Накрая Иърин реши, че тяхното поведение се дължи на уважението им към нея. Погребението се бе състояло едва днес, а всички те бяха добре запознати с обстоятелствата около него. Заради себе си и, разбира се, заради тях тя се зае да разсее мрачната атмосфера.

Започна любезно да им задава различни въпроси и не след дълго те й отговаряха искрено, без преди това да търсят с поглед позволението на Ланс. След това започнаха да се включват в разговора, а преди да си тръгнат, в стаята няколко пъти се разнесе спонтанен смях.

Иърин събра употребяваните хартиени подложки и всички вилици и ги напъха в един найлонов плик за отпадъци. Ланс настоя той да измие съдовете, в които бе донесена храната, от която след посещението на неговия екип не бе останало много.

— Предполагам, че трябва да занеса тези чинии на съседката утре сутринта. Тя би могла да ги върне на притежателите им.

— Да, вероятно — отвърна тя, докато прибърсваше кухненския плот с мокра гъба. Не искаше да задава този въпрос, но се налагаше: — Кога ще си тръгнете?

Ланс не отговори веднага. Беше необичайно съсредоточен в завързването на найлоновия плик с отпадъците и в пренасянето му до задната врата, пред която трябваше да се остави на следващата сутрин.

— Тази вечер ще съберем всичкия си багаж и ще го свалим на долния етаж. Има още няколко неща, които трябва да довърша. Ако не утре, то вдругиден. А ти?

Иърин измести поглед встрани. Свали кухненската престилка, която бе вързала около кръста си, и я закачи на кукичка в кухненския бокс.

— Не знам. Бях решила да остана няколко дни с Мелани, но сега — гласът й притихна и тя не довърши изречението си.

Когато се обърна, Ланс се бе приближил до нея. Сложи длани върху раменете й и бавно започна да разтрива обтегнатите сухожилия на тила й.

— Капнала си от умора — загрижено прошепна той. — Трябва да взема едни документи от всекидневната. Ще заключа, когато си тръгна. А ти се качи в спалнята си.

Наистина нямаше представа какво точно очакваше от него, но си бе мислила, че ще е нещо повече от едно братско пожелание за лека нощ.

Вече прекрачваше прага на вратата към коридора, когато той я извика:

— Иърин?

Сърцето й подскочи от радост и тя мигновено се обърна с лице към него. Мъжът дори не гледаше към нея. Вместо това, бе вторачил очи навън през прозореца.

— Да? — „Ланс, обърни се!“ — Сърцето й щеше да се пръсне.

— Ако имаш нужда от нещо през нощта, просто вдигни червения телефон. Няма да изключваме линията до сутринта.

Това ли бе? Това ли бе всичко, което имаше да каже?

— Добре — унило отвърна тя и с тежки стъпки започна да се изкачва по стълбището.

Механично се приготви да си легне, без изобщо да мисли за онова, което правеше в момента. Когато се пъхна под завивките, всичко — леглото, стаята, къщата й се струваше студено и чуждо.

„Във всичко това има логика, Иърин“ — укори се мислено тя. В края на краищата какво бе очаквала? Той беше на работа. Утре служебният му ангажимент щеше да приключи. Щеше да се върне във Вашингтон и да чака следващото си назначение. Иърин О’Шиа вероятно щеше да бъде спомената в доклада, който той щеше да предаде. Може би в бъдеще щеше да си спомня с нежност за нея, но много скоро щеше да забрави изживените заедно пламенни мигове. Чертите на лицето й щяха да избледнеят със спомена и тя щеше да бъде само една от многото безименни жени.

За него тя бе едно малко развлечение в един заплетен случай. Тя му бе осигурила едно разтоварване от напрежението и стреса, съпътстващи неговата професия.

Но как смееше да се отнася с нея така пренебрежително? Нима дори не си спомняше какво се бе случило в тази стая? И това легло? Дори стените на малката стая сякаш предаваха ехото от откъслечните, преливащи от екстаз думи, които той бе шепнал в ухото й. За нея те бяха звучали като любовна песен.

„Глупачка! Наивница!“ — проклинаше се тя.

Въпреки това продължаваше да чува гласа му.

„О, скъпа… Ти си… Съвършена, съвършена… Чувствам те… Иърин, ще почакам… Иърин… Иърин… Иърин…“

Беше много късно, когато се събуди, вероятно минаваше полунощ. В къщата бе тихо и спокойно, но тя не можеше да заспи. След като отмята завивките, ходи до банята и се въртя неспокойно в продължение на няколко минути, Иърин реши, че се нуждае от чаша студена вода.

Отново стана от леглото, загърна се с халата, но не си направи труда да обуе чехли. Без да пали осветлението, тя бавно започна да се спуска по стълбището. Когато стигна последното стъпало, занемя.

Къщата се бе запалила!

В първия момент, обзета от паника, тя загърна плътно краищата на халата. Сърцето й биеше обезумяло. Но след няколко секунди осъзна, че греши. Не беше подушила дим, а бе усетила огъня, който гореше в кабинета.

С подкосени колене тя тръгна по тъмния коридор и надникна в стаята. Осветлението не бе запалено, но камината, неизползвана до този момент, сега гореше с ярки пламъци.

Озадачена, Иърин прекрачи прага, но се вцепени на мястото си. Ланс се бе отпуснал в креслото, в което по-рано бе прекарвал нощта. Провесената му ръка стискаше празна чаша. Бутилка коняк се виждаше на масата, върху която бе облегнал лявата си ръка.

С безшумни стъпки Иърин продължи навътре в помещението. Той бе дълбоко заспал. Усмихна се, обзета от умиление, когато видя, че очилата продължават да стоят на върха на носа му. На светлината на огъня разрошените му коси припламваха в златни отблясъци.

Стъпвайки на пръсти, тя се приближи до него, за да се полюбува на отпуснатите от съня черти на лицето му.

Сърцето й преливаше от нежност към него. От любов? Да! Тя го обичаше. И това бе най-нормалното нещо на този свят и едновременно с това — нейната най-мъчителна грешка. Хиляди аргументи сочеха, че това бе грешка, но в този миг възраженията на здравия разум бяха засенчени и погълнати, не — изличени от нахлулата в сърцето й любов.

Като се надяваше, че няма да го събуди, тя се пресегна и взе очилата му. Той не помръдна. Остави ги на масата. Косата му сякаш бе оживяла под танцуващите пламъци на огъня. Изкушението да го докосне бе твърде силно, за да може да му устои.

Тъмнорусите кичури се огъваха като коприна между пръстите й, докато тя отметна назад един от тях, паднал върху челото му. Очите му бавно се отвориха.

В продължение на цяла вечност двамата се гледаха напрегнато, впили очи един в друг, сякаш омагьосани. Не смеейки да дишат, за да не развалят тази опияняваща магия, те се поглъщаха взаимно с трескави очи.

Без да помръдне друга част от тялото си, Ланс повдигна ръка и хвана ръката на Иърин, която бе замръзнала неподвижно във въздуха точно над неговата глава. Пръстите му я държаха нежно, но здраво. Взе ръката й и я притисна до лицето си. Едва забележимо помръдвайки с челюсти, Ланс притегли дланта й към устните си и я целуна. След това започна да я обсипва с целувки с трескава страст, която подсказваше преход към друга интимна игра.

Бавно, сякаш бяха участници в някакъв филм, той я притегли да седне в скута му. Чашата, която държеше в другата си ръка, падна върху килима с приглушено тупване. Отмятайки настрани горните краища на халата, Ланс зарови лице в основата на шията й.

— Иърин, ако ти си сън, надявам се никога да не се събудя — гласът му бе припрян, напрегнат и преливащ от нега.

Тя отметна назад глава, за да предостави открит достъп до шията и гръдта си на търсещите му устни.

— Не съм сън, Ланс, а същество от плът и кръв.

Устните му жадно изпиваха нейните. Той я притегли още по-силно към гърдите си. Оглушителното биене на неговото сърце отекваше в ухото й. Устните им се сляха отново, измъчвани от жаждата, която опустошаваше душите им.

— Устните ти отново имат вкус на бренди — прошепна тя. — Да не би да започваш да се пристрастяваш към това питие?

— Пристрастен съм ето към това — отвърна той, докато галеше с устни нейното ухо. — И към това — сега устните му проправяха огнена пътека надолу към гърдите й. Ръката му обгърна корема й, след това се плъзна надолу към красивата извивка между слабините. — И към това.

Ръцете й потръпнаха, а тялото й искаше да получи още от това блаженство. Иърин сключи ръце около врата му и го притегли към себе си.

Той я възпря, сграбчвайки я за раменете, и се взря сериозно в очите й.

— Иърин, тази нощ те желая така неудържимо, както не съм пожелавал никоя друга жена през живота си. Но никога няма да си простя, ако се възползвам от теб, когато си толкова уязвима, както сега. Днес ти преживя голямо емоционално сътресение. Убедена ли си, че искаш това?

Вместо отговор, ръцете й стиснаха неговите, а после внимателно ги свалиха от раменете си. След това тя разтвори халата си. Ланс остана без дъх, когато видя нощницата й. Бе същата, която бе коментирал, докато бе претърсвал куфара й през онзи първи ден в тази стая. Бледосинята коприна подчертаваше матовия блясък на нейната кожа. Корсажът в екрю допълваше красотата на меко падащите поли на дрехата и плътно прилепваше около гръдта й, като не оставяше нищо за въображението.

— Иърин — със задавен глас прошепна той. Окуражена от нескритото му възхищение, тя придърпа надолу сатенените презрамки — първо от едното, после от другото рамо. За една хилядна част от секундата дрехата се надипли в пищен облак около кръста й.

Той я огледа с преливащи от благоговение очи. Отблясъците от камината запалваха златисти пламъци по тялото й и обгръщаха със златен ореол косите й. Иърин бе най-прелестното създание, което някога бе виждал. Отново се запита дали тя наистина съществуваше.

За да се увери, че не бе само сън протегна показалец, докосна извивката в основата на шията й. Като омагьосан гледаше как кожата й тръпне под неговия допир. Изправи се, като продължаваше да я държи в обятията си, при което дрехата й се свлече бавно на пода. Отстъпи няколко крачки назад и я положи да легне върху килима пред камината.

Както и предишния път, Ланс отново остана учуден колко спокойно и без свян Иърин го наблюдаваше, докато той се събличаше. За първи път след юношеските си години той се смущаваше от голотата на тялото си. Но нейните нетърпеливи ръце го притеглиха жадно към нея и го накараха да забрави всичките си опасения, че Иърин можеше да не хареса физиката му.

Целуваше я пламенно, притиснал нейното отзивчиво на желанията му тяло към себе си. Горящите цепеници в камината изпукаха. Тяхната песен се сливаше хармонично с любовните нашепвания, които споделяха.

Иърин никога не бе изпитвала такова усещане за сладостно поражение, което караше душата й да ликува. Ланс покоряваше тялото, разума и душата й, но тя нямаше нищо против това. Устните и ръцете му бяха оръжия, с които той умело се сражаваше, но завладяването се извършваше с неизразима нежност.

Те се отдадоха един на друг по начини, за чието съществуване дори не бяха подозирали. Ръцете й галеха силното му тяло с неизчерпаемо удивление. Виждаше как мускулите се свиваха конвулсивно от едва сдържания плам и изопваха кожата под нейните пръсти. Цялата му снага тръпнеше под нейните ласки. Когато ръката й се плъзна надолу под кръста му, изведнъж я обзе дълбок свян.

Той се изопна като струна в очакване. После, когато тя плахо докосна с ръка съкровената част на тялото му, мъжът изпусна със свистене затаения в гърдите си дъх.

— Да, Иърин. Докосвай ме. Не се страхувай от мен. Никога. Докосвай ме. Докосвай ме.

Прошепнатите с треперещ глас думи й вдъхнаха увереност и желание да му дари онова чувство за върховно блаженство, което бе накарало душата й да пее от възторг. Тя стана по-смела. Поставяйки длани върху нейните, той прошепна с пресипнал глас:

— Ти ме накара да изживея вълшебство, каквото не познавах до този миг. Иърин, ти си, ти…

Не можа да продължи. Сливането им бе божествено, дълго и пълно. По-късно, докато лежаха неподвижно, наслаждавайки се на опиянението си, той повдигна глава и се взря изпитателно в премрежените й очи.

— Иърин, ти самата си вълшебство.