Сандра Браун
Да догониш мечтата (3)

Глава 3

Когато Иърин се обърна към мъжа, попречил й с физическа сила да напусне помещението, погледът й бе празен и изразяваше недоумение. Лицето й бе непроницаемо, но решително.

Когато смисълът на думите му достигна най-накрая до разбунения й от многобройните мисли мозък, Иърин отскубна рамото си от неговата хватка и отстъпи няколко крачки назад.

— Трябва да сте загубили разсъдъка си, мистър Барет.

— Бих го допуснал, ако трябваше да ви разреша да напуснете тази къща, без да знам със сигурност коя сте и защо днес следобед се появихте да търсите Лаймън.

Обърна се, показвайки, че за него разговорът е приключен, и тръгна към вратата. После извърна глава назад и каза:

— По всичко изглежда, че съм в отлично психическо здраве — усмихна се чаровно, като на приятел, при което тя бе обзета от ярост. — Моля да ме извините. Предстои ми работа. А вие се разполагайте. Въведена сте във владение на това помещение.

— Вървете по дяволите! — изсъска младата жена. Усмивката му стана още по-весела.

— Не можете да си представите колко сте права.

Беше слязъл по първите две стъпала, когато тя отвори широко вратата. Барет се извърна рязко и застана на пътя й с неподозирана ловкост.

— Не можете да ме държите тук като затворничка! — извика Иърин.

— Не? Кой ще ми попречи да го направя? — предизвикателно я попита той, малко по-спокоен сега, когато разбра, че тя не представляваше реална опасност.

Иърин отвори уста за унищожителен отговор, но от тях не излезе нито звук. Кой наистина щеше да му попречи да изпълни заканата си? Раменете й несъзнателно се отпуснаха назад, след като въздъхна тежко. Защо се опитваше да надделее над един безчувствен човек? Щеше да понесе всичко, щом бе само за една нощ. Сутринта той щеше да се обади в Хюстън, щяха да потвърдят самоличността й, щяха да му дадат задоволително обяснение за причините, накарали я да потърси Кенет Лаймън, а след това никога повече нямаше да й се наложи да го вижда отново.

Ланс Барет внимателно наблюдаваше Иърин и почти успяваше да прочете мислите, които бушуваха в главата й. Негово служебно задължение бе да прозира зад думите на хората и да предугажда техните скрити помисли, а той бе добре обучен в това.

„По дяволите! Тя е красива жена.“

Когато бе отворил вратата и я бе видял да стои на прага, сякаш току-що слязла от страниците на някое модно списание, изпита усещането, че го удрят с железен юмрук в главата. Разбира се, първоначалното въздействие го бе напуснало бързо и у него надделя професионалната предпазливост. Въпреки това той нямаше сили да откъсне очи от нея.

Все пак у Иърин имаше нещо повече от красива, сексапилна външност. Притежаваше здрав разум и съобразителност. Не беше някоя хленчеща страхлива жена, която можеше да прекърши само с един от своите обвиняващи погледи. Иърин О’Шиа непрекъснато го предизвикваше открито, тяхното единоборство почти му доставяше удоволствие.

Не трябваше да я целува. Ако някой научеше за това, щяха да го изхвърлят от службата, съпровождайки го с ритници през целия път от Вашингтон до Сан Франциско. И тя имаше право — усърдието, с което я бе претърсил, беше безпричинно.

„Признай си, приятелче, просто изпитваше желание да я докосваш.“

По дяволите! Достатъчно бе само да я погледнеш и веднага забелязваш всяка извивка на стегнатата й фигура под елегантно ушития, плътно прилепващ костюм. А той вероятно струваше повече, отколкото Ланс заработваше за цяла седмица, и това предизвикваше неговото раздразнение.

Наблюдаваше я как в момента хапеше долната си устна с малките си бели равни зъби. Чувствата й се изписваха на лицето като върху черно-бял екран. Тя не беше престъпничка и той го знаеше. Историята, разказана от нея, звучеше прекалено невероятно, за да бъде скалъпена набързо. Ако знаеше истината, без затруднения можеше да я остави да си тръгне и да изпрати едно от момчетата да я следи. В такъв случай защо не постъпи точно така? Ланс беше обучен да запазва чертите на лицето си неподвижни и непроницаеми. Ето защо Иърин не забеляза нищо, подсказващо неговите размишления за нея, когато вдигна поглед към него. Тя реши да се възползва максимално от създалото се помежду им напрежение.

— Изглежда, че нямам право да избирам, мистър Барет. Ще остана тук до сутринта, когато очаквам, че ще проведете необходимите телефонни разговори, които да ви убедят, че казвам истината.

— Патриотичната готовност да ни сътрудничите е достойна за похвала — подигравателно подхвърли той.

Иърин с усилие преодоля желанието си да зашлеви самодоволното му лице и попита:

— Мога ли да се видя с Мелани? Не успях дори да се запозная със снаха си. Последните дни трябва да са били особено мъчителни за нея.

— Не виждам нищо лошо в това. Ще я изпратя да се качи при вас. На първо време бих желал да останете в тази стая.

— Обещавам, че няма да се опитвам да избягам от нея.

— Добре.

„Дотук с опитите за проява на чувство за хумор“ — помисли си Иърин, докато се връщаше към стаята. Този човек беше безчувствен. Вероятно вместо кръв, във вените му течеше леденостудена вода. Сигурно бе изгледал всички филми на Клинт Истууд, а остроносият супермъж му бе станал еталон за поведение.

Трябваше да признае обаче, че беше особено стриктен по отношение на професионалните си задължения. В края на краищата той беше правителствен служител с изключително тежки задължения. Сигурно години наред се бе обучавал в дисциплинираност. Сега си обясняваше защо очите му не пропуснаха да забележат и най-малкия детайл от момента, когато бе отворил входната врата. От самото начало Иърин изпитваше усещането, че той бе видял всяко нейно движение и бе отгатвал всяка нейна мисъл.

Отиде до прозореца и се загледа навън. Преглътна с усилие. Искаше да се надява, че не е прочел всичките й мисли. Една част от тях, свързана с отношението й към него, тя предпочиташе да запази само за себе си.

Сърцето й бе забило учестено, когато той й съобщи, че щеше да прекара нощта с него. Разбира се, това беше само словесен израз. Не това бе имал предвид. Само бе прозвучало така, сякаш наистина го мислеше. Въпреки това тя щеше да загуби голяма част от самоуважението си, ако той разбереше колко силно се бе оказало въздействието на думите му върху нея.

Ярка руменина заля страните й при спомена за онази дълга, оставила я без дъх целувка в кухнята. Скри лице в ръцете си, когато си спомни, че бе започнала да отговаря с взаимност, преди Мелани Лаймън да ги бе прекъснала, за нейно щастие. Бе изпитала чувство за вина, породено от целувката, дори когато още вярваше, че той бе неин брат. Беше ли й се случвало преди да изпитва толкова силно внезапно влечение към мъж? Към някой мъж?

Сведе поглед към блестящия диамант, поставен върху широката плоска халка на пръста й, и се усмихна тъжно. На Барт не би му харесало, ако разбереше, че тя сравнява неговите целувки с тези на Ланс Барет. Резултатът щеше да бъде в полза на втория.

Иърин знаеше, че бе несправедлива към Барт. Шест месеца по-рано, когато бе настоял да приеме годежния пръстен, тя се бе съгласила, за да сложи край на неговите непрекъснати увещания.

— Хайде, мила. Вземи го.

— Но, Барт…

— Знам, знам, скъпа. Все още не си уверена, че искаш да се омъжиш отново. Обещавам да не те пришпорвам да определяш деня на сватбата, но само приеми да носиш този годежен пръстен. Освен това, ако го върна на бижутера, утре цял Хюстън ще говори, че Барт Стантън е бил зарязан от приятелката си — и наведе глава в жест на престорена молба. Както обикновено, тя отстъпи пред глупавия му вид.

Смеейки се, го потупа по огромното рамо.

— О, моля те. Спести ми тази театралност. Хиляди момичета биха се редили на опашка в продължение на седмици, дори месеци, ако знаеха, че ще имат щастието да носят годежен пръстен, подарен от легендарния Барт Стантън.

— Но аз желая само една жена, миличка — гласът му бе спаднал до дразнещо кресчендо и Иърин разбра, че сега говори сериозно, което усложняваше още повече ситуацията.

Срещаха се повече от година. Барт бе влиятелен човек в Хюстън, който винаги стоеше в сянка, но думата му се чуваше в деловите среди. Малко бяха сделките, големите сделки, за които Барт не знаеше или които се сключваха без негово участие.

Беше любимец на телевизионните репортери и на вестникарите. Очароваше ги със своята непосредственост и провинциална скромност. Но под повърхността на тази покрита от черни къдрици глава работеше остър ум, който можеше да примами жертвата в капана и да я разкъса, преди тя да има време да разбере какво се бе случило с нея.

Фактът, че Барт Стантън я съпровождаше навсякъде, сам по себе си бе голяма победа и много хора завиждаха на Иърин за тази рядка привилегия. Когато бяха заедно, всички се отнасяха с нея като с кралица и това я развеселяваше. Но след това забеляза, че чувствата на Барт започнаха да се задълбочават в нещо повече от привързаност, а тя не можеше да му отговори със същото. Колкото и да го харесваше, да го уважаваше заради качествата му на бизнесмен и въпреки че й беше приятно да бъде с него, тя не го обичаше.

— Ще приема пръстена, Барт. Но разбери, че това решение не е обвързващо. Все още не искам да се омъжвам така скоро. И това не означава, че ще променя отношението си да не…

— Да не спиш с мен? — попита той с възможно най-тих глас.

Иърин открито срещна погледа му.

— Да.

— Да ме вземат дяволите, ако ти не си най-упоритата жена, която съм срещал някога — каза раздразнено той. После се разсмя. — Може би точно затова те обичам толкова много, миличка — после бе я прегърнал силно и бяха подпечатали годежа си с целувка.

Странно, но оттогава насам Барт не бе настоявал да спят заедно. А преди това нейният отказ се бе превърнал в постоянен източник на напрежение помежду им.

— Не е като да си девствена или нещо такова — беше се нахвърлил върху нея той първия път, когато тя отклони рутинната му покана да остане да пренощува в неговия луксозен дом. — За бога, била си омъжена.

Тогава остана непреклонна и продължи да бъде такава. Очевидно след като бе приела да носи пръстена, бележещ я като негова собственост, той бе намерил отдушник на сексуалните си желания. Може би бе перверзно, но Иърин беше благодарна на онази непозната жена — или жени, които даваха на Барт онова, което тя самата не можеше да му даде.

Страните на диаманта заблестяха с цветовете на дъгата под лъчите на следобедното слънце, когато Иърин завъртя пръстена около пръста си. Въздъхна облекчено. Веднага щом се върнеше в Хюстън, трябваше да изясни отношенията си с Барт. До този момент достатъчно дълго бе отлагала под претекст, че трябва първо да открие брат си. Той щеше да очаква, че ще обсъждат плановете за сватбата. Ако преди беше склонна да промени решението си, сега, след целувката на Ланс Барет, тя вече знаеше, че никога няма да се омъжи за Барт Стантън.

Отварянето на вратата я изтръгна от унеса й и когато се обърна, видя русата глава на Мелани да наднича през нея.

— Мис О’Шиа? — плахо попита тя. — Мистър Барет ми каза, че сте искали да ме видите.

Иърин едва сдържа желанието си да се разсмее. Тя се намираше в чужда къща, а домакинята едва ли не искаше позволението й, за да влезе при нея. Иърин прекоси бързо стаята и протегна и двете си ръце към съпругата на брат си.

— Мелани.

Младата жена затвори вратата след себе си и хвана протегнатите й ръце. Дълго се взираха една в друга, сякаш преценявайки се, а после, като че това бе най-нормалното нещо, двете се прегърнаха като сестри.

Сърцето на Иърин се сви, когато усети, че Мелани цялата се разтърсва от ридания. Тя нямаше нищо против сълзите, които щяха да оставят петна по раменете на копринената й риза. Започна да гали дългите прави коси на Мелани и да я успокоява, като й обещаваше, че всичко ще бъде наред.

Когато риданията на Мелани започнаха да стихват, сълзите вече бяха напълнили очите на Иърин.

— Държим се ужасно глупаво, нали? — каза тя. — Хайде да седнем и да си поговорим.

— Съжалявам, мис О’Шиа — извини се Мелани, като бършеше очите си. — Изпитвах необходимост да направя това, откакто Кен… след като той извърши онова нещо — като гледаше мрачно Иърин, тя поклати тъжно глава.

— Моля ви, наричайте ме Иърин.

— Наистина ли сте сестра на Кен? — попита с надежда в гласа разстроената жена.

— Разбира се, дотолкова, доколкото сочат това обстоятелствата — искрено отговори Иърин.

— Приличате на него — каза Мелани, като съсредоточено се взираше в чертите на лицето й.

— Наистина ли? — засмяно попита Иърин, останала доволна от тези думи. — Имате ли някакви негови снимки?

— Естествено. Имам много негови снимки — Мелани пъргаво скочи на крака, забравила временно мъката и сълзите, и отвори едно чекмедже на бюрото — същото, на което Ланс Барет се бе облегнал толкова небрежно, помисли си съвсем не навреме Иърин и в същия миг се намрази, че бе допуснала мисълта за него отново да нахлуе в главата й.

— Това са снимките от сватбата ни — обясняваше Мелани.

— От колко време сте женени? — не беше ли задавала този въпрос и на Ланс? Той й бе отговорил уклончиво.

— От четири години — отвърна Мелани, когато се отпусна на канапето до Иърин и разтвори един голям албум на бели петна. — Ето го.

Иърин бавно пое фотоалбума от ръцете на Мелани и го повдигна към очите си. Чувстваше се много напрегната, докато бавно свеждаше очи към засмения мъж на снимката.

Образът му бе замъглен от напиращите в очите й сълзи и тя нетърпеливо ги избърса, водена от желанието да го разгледа по-добре. Беше висок и се извисяваше подобно на кула над младоженката, която бе вдигнала към него боготворящи очи. Имаше същите черни коси като на Иърин, въпреки че те не контрастираха така свежо с цвета на кожата му, какъвто бе случаят с нейните, и бяха сресани силно назад. Очите без съмнение бяха типични за семейството. Извивката на веждите беше точно копие на нейната. Устните му не бяха толкова добре оформени и бяха малко тънки, но приликата помежду им беше поразяваща.

— Той е много красив, нали? — пресипнало попита Иърин. Сякаш някаква буца бе заседнала в гърлото й от обзелото я вълнение.

— Да — съгласи се Мелани. — Още в първия миг, когато влязох в банката и го видях зад гишето на касата, още тогава се влюбих в него. Попитах татко кой е този служител, но той не знаеше името му. Въпреки това се заех да го науча.

— Баща ви работи в едно и също банково учреждение с Кен?

— Той е президент на банката и председател на борда на директорите — разсеяно обясни Мелани, докато прелистваше страниците на албума.

Иърин се замисли над току-що чутото и кимна разбиращо, докато в това време Мелани й показваше други снимки на Кен. Фактът, че бащата на Мелани е шеф на банката, където работеше брат й, я смущаваше. Дали Кен не се бе чувствал по същия начин като нея? Дали това не бе причината да присвои парите?

— Простете ми, че съм толкова любопитна, Мелани. Искам да науча колкото е възможно повече неща за моя брат. Вие сте няколко години по-млада от него, нали?

— Да — отвърна Мелани и сведе очи. — Той е с десет години по-голям от мен. Бях само на двадесет, когато се оженихме. Майка ми и баща ми изпаднаха в истерия, когато им съобщихме нашите планове. Бяхме се срещали тайно от тях. Мисля, че през цялото време съм знаела подсъзнателно, че няма да одобрят връзката ми с Кен. Искаха да излизам със синовете на техните познати, които всеки ден играеха тенис и голф в кънтри клуба и плаваха с яхтите си през уикенда. Но никой от тях не ме интересуваше. Влюбих се в него още след като ме целуна за първи път, а след това се молех за спасението на душата си — в кафявите й очи затанцуваха игриви пламъчета, когато добави: — Аз го уверих, че нямам нищо против.

„Но твоите родители имаха“, помисли си Иърин.

На вратата се почука леко, тя се отвори и в стаята влезе Ланс.

— Какво ще желаят дамите за вечеря? Мислех да изляза да поръчам нещо от китайския ресторант, ако някой няма нещо против.

Иърин не можа да повярва, че той проявява такава нетактичност. В така създалата се особена ситуация мъжът се държеше, сякаш бе на излет със семейството си.

— Струва ми се, че идеята е страхотна — радостно каза Мелани. — Иърин, харесвате ли китайската кухня? Ако отговорът е „не“, можем да си поръчаме нещо друго.

— Мислех, че затворническата диета се свежда само до вода и хляб — вметна Иърин, обръщайки се към мистър Барет.

Сините му очи проблеснаха гневно към нея, а после изръмжа:

— Това важи само за извършителите на тежки криминални деяния — след това затръшна недвусмислено вратата.

— Простак — измърмори Иърин след излизането му от стаята.

— Мистър Барет ли? — попита Мелани с учуден глас. — Ами че той е най-симпатичният човек, когото някога съм срещала! Като изключим Кен, разбира се.

Иърин я изгледа изненадано.

— Не говориш сериозно! Та той практически е окупирал управлението на твоя дом и живота ти. Издава заповеди като старши сержант, обучаващ новобранци, и очаква, че хората ще си счупят краката, за да ги изпълняват възможно най-бързо. Нахлул е в личния ви живот, преминавайки всички допустими граници.

— Той просто си върши работата, Иърин — тихо промълви Мелани. — Знаеш, че Кен се е забъркал в големи неприятности. Когато мистър Барет се появи, той изпитваше вина заради присъствието си тук. През дългите часове, докато ме разпитваше, се държа като истински джентълмен и направи нещата по-поносими за мен през дните, когато бях уплашена и силно разтревожена за Кен и онова, което беше извършил. Помогна ми да си спомня неща, за които при други обстоятелства никога не бих си спомнила и които биха им помогнали да издирят Кен. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да им помогна. Искам, те да открият Кен и да го върнат у дома. Искам да знам, че той е в безопасност.

Иърин съчувстваше на младата жена и дори споделяше надеждата й за скорошното завръщане на Кен. Но беше поразена да чуе красивите суперлативи, с които Мелани описваше Ланс Барет. Думи като „джентълмен“, „вина“, „помагам“ звучаха несъвместимо с начина, по който се бе отнесъл с нея.

Какви бяха основанията му за подозренията към нея, когато бе ясно, че той не смята Мелани за тайна съучастничка на съпруга й? От момента на пристигането й я бе нагрубявал както физически, така и словесно. Какво бе извършила, за да предизвика това негово отношение?

Мелани настояваше, че независимо от обстоятелствата, появяването на Иърин в този дом трябва да бъде отпразнувано. Тя успя да убеди Майк да разреши на Иърин да излезе от кабинета и да й помогне в подреждането на масата за вечеря. Като извади най-красивата си покривка, а също и сервизи от китайски порцелан и кристал, Мелани подреди масата с цялото усърдие и тържественост, необходими за посрещането на важни гости.

Опитът й бе трогателен и някак вълнуващ. Изглеждаше прекалено млада за своите двадесет и четири години. Въпреки че сама говореше за извършеното от Кен деяние и сериозността му, Иърин се съмняваше, че Мелани наистина го осъзнава. Наивност и сляпо доверие прозираха зад всичко, което правеше или говореше.

Когато Ланс влезе в трапезарията, тримата се разсмяха, а една непокорна салфетка отказа да стои изправена до порцелановата чиния, както Мелани искаше.

Веждите му се събраха неодобрително, когато суровият му поглед се прикова в Иърин. Недвусмислено показвайки недоволството си, че я вижда извън стаята, в която я бе изолирал, той се нахвърли върху Майк.

— А-а-аз, тя ами мисис Лаймън мислеше — започна да заеква Майк още преди Ланс неочаквано да се смили над него и да го прекъсне:

— Хайде да вечеряме, докато храната не е изстинала.

Майк въздъхна шумно с облекчение и стрелна Иърин с поглед, сякаш я обвиняваше за собственото си неловко положение. После побърза да помогне на Ланс и взе няколко от картонените кутии с китайска храна. Белият им цвят изглеждаше неуместен на фона на фината ленена покривка и блестящия кристал, но докато се настаняваха по местата си, сякаш никой не забеляза това.

Иърин гледаше с изумени очи как Ланс помага на Мелани да седне. Обноските му бяха галантни, строгостта в очите му изчезваше всеки път, когато погледнеше към нея. Иърин с признателност прие помощта на Майк да заеме мястото си. Повдигна усмихната лице към него и му благодари, пропускайки неумолимия заплашителен поглед, отправен на Майк от неговия началник.

Мелани обясни на Ланс защо си бе направила труда да извади най-красивата си посуда и да подреди масата в трапезарията.

— Не всеки ден се случва на човек да открие, че има красива снаха. Ако Кен беше тук — гласът й потрепери едва доловимо, — убедена съм, че щеше да настоява да отбележим тържествено нейното неочаквано появяване.

— Съпругът ви споменавал ли е някога, че има сестра, с която са били разделени? — тихо попита Ланс.

Нотките в гласа му бяха измамни и само Мелани не забелязваше това. Когато той вдигна очи към Иърин, тя потрепери от неговия леденостуден поглед.

— Не. А ако е знаел за Иърин, никога не ми е казвал. Щеше да се зарадва, ако можеше да я види. Убедена съм в това.

— Мис О’Шиа — при споменаването на името й Иърин подскочи. — По време на издирванията, касаещи вашето семейство, успяхте ли да откриете нещо за родителите си?

Ако въпросът бе зададен от някой друг, щеше да й се стори напълно основателен. Но Иърин разбра, че Ланс Барет поставя уловки с надеждата, че тя ще се хване на тях.

— За нещастие — не. Бавачката, която ми каза за Кен, помнеше само, че майка ни ни е завела и двамата едновременно в дома. Не можа да си спомни нищо за нея или за причината тя да, за причината тя… — както винаги, когато говореше за това, гласът й започваше да трепери и тя с върховно усилие успяваше да изрече последните думи: — да ни изостави.

Изведнъж всички около масата утихнаха. Не се чуваше тракането на сребърните прибори по китайския порцелан, нито звънът на ледените кубчета в чашите и никой не проронваше дума. Най-после Мелани наруши това потискащо мълчание, обръщайки се непринудено към снаха си, така както се успокоява другар по игра:

— Навярно е имала много сериозна причина да го направи, Иърин.

Иърин придаде сериозно изражение на лицето си и погледна към Мелани. Усмихвайки се, отвърна:

— Да, вероятно.

До края на вечерта разговорът протичаше унило. Само веднъж Ланс успя да разсмее Мелани, като й разказа едно приключение, в чиято истинност се закле, но Иърин го счете за крайно неправдоподобно. Вероятно бе разказал някакъв епизод от светския живот и го бе поразкрасил на места, за да звучи всичко по-интригуващо.

Иърин му се възхищаваше мъничко за това, че забавляваше Мелани и отвличаше мислите й от произшествието, което бе сринало из основи живота й. Дори му прости, макар и с нежелание, че се бе погрижил да намери китайска храна, която Мелани бе изяла с апетит.

— Майк, ако си свършил, защо не отскочиш отсреща и не заместиш някое от момчетата, за да може то в това време да дойде тук и да им занесе нещо за похапване? А когато те се приготвят за нощния пост, ти се върни и ми се обади.

— Разбира се, Ланс. Дами… — Майк се извини с присъщата за него пестеливост на думите.

— Какво има от другата страна на улицата? — любопитството бе надделяло у Иърин и тя не можа да се въздържи да не зададе един, както тя мислеше, съвсем безобиден въпрос.

— Там са настанени момчетата от екипа на мистър Барет. Оттам могат да държат под непрекъснато наблюдение този дом, да проследят всички телефонни разговори и още цял ред такива неща. Всички наши телефонни разговори, проведени отвън, се записват. Не е ли истински късмет, че къщата се оказа свободна точно когато те искаха да я наемат!

В очите на Мелани се четеше вълнение, но Иърин забеляза гневни искри в очите на мистър Барет. Обстоятелствените пояснения, направени от Мелани, не го ощастливяваха особено.

— Време е да се върнете в кабинета на втория етаж, мис О’Шиа — безапелационно заяви той и буквално я издърпа от стола й, хващайки я за ръката.

— Мисля, че трябва да помогна на Мелани да отсервира — запротестира Иърин, докато се опитваше да се отскубне от него. Въпреки всичко опитът й се оказа безсмислен.

— Аз ще й помогна — каза той.

Тя го последва, препъвайки се по коридора, като едва смогваше да поддържа неговото темпо. Когато стигнаха до вратата на кабинета, тя изскубна ръката си от хватката му и войнствено се обърна с лице към него.

— Налага ли се да ме третирате по този начин?

— Причиних ли ви болка? — бързо попита мъжът.

Нима в гласа му бе доловила нотки на истинска загриженост? Ръката му отново хвана нейната, но този път докосването бе почти като ласка, сякаш той се опитваше да успокои с милувка причинената й от пръстите му само преди миг болка.

Иърин усещаше топлината на дланта му през копринената материя, обвиваща ръката й. Докосването на пръстите му предизвика усещане, което след това се разля нагоре, достигна сърдечната област, изпълвайки сърцето и карайки гърдите й да се повдигат развълнувано. Докато продължаваха да разтриват нежно ръката й, пръстите му предизвикваха у нея толкова успокояващо въздействие, че Иърин изпита странното желание да се облегне на тези силни мускулести гърди и дори да потърси допълнителна утеха в тях.

Дали някой не беше правил научно изследване върху необикновената връзка, която се развива между пленници и похитители? Не развиваха ли пленниците толкова силна зависимост от своите похитители, че тя често можеше да се превърне в любов?

Тази вероятност прониза мислите й и разтърси хармонията на душата й. Тя се отдръпна от него, внезапно сепната от физическата заплаха, която той представляваше за нея. Вероятно си бе въобразила, че долавя мимолетна проява на нежност от негова страна, защото когато повдигна глава и се взря в лицето му, то бе строго и сковано от мрачно изражение, което пък вече добре познаваше.

Чу го да ругае с приглушен глас, после той се обърна и се отдалечи по коридора с високо вдигната глава.