Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Treasure Worth Seeking, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 64 гласа)

Информация

Сканиране
sianaa (2009)
Разпознаване и корекция
sonnni (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2012)

Издание:

Сандра Браун. Да догониш мечтата

ИК „Хермес“, Пловдив, 1994

Американска. Първо издание

Редактор: Стоян Сукарев

Коректор: Светлана Пройчева

ISBN: 954-654-002-1

История

  1. — Добавяне

Глава 4

Когато няколко часа по-късно Ланс отново влезе в стаята, Иърин прелистваше фотоалбуми. Още нямаше единадесет, но тялото й работеше по хюстънско време, а предвид събитията от този ден тя се чувстваше изтощена. Въпреки това не можеше да се излегне на канапето и да потърси облекчение в съня.

Прелистваше бързо страниците на албума и се взираше във всяка снимка, опитвайки се да открие някакви белези, които да й подскажат нещо за характера на Кен. Мелани й бе донесла албумите, когато бе дошла да й остави одеялата и спалното бельо за през нощта.

— Мистър Барет ме помоли да ти донеса тези неща. Предложих му да те настаним в спалнята за гости на горния етаж, но той категорично отказа.

— Не ме учудва — измърмори Иърин.

— Спомних си, че тези албуми бяха сложени временно в гардероба на нашата спалня. Искаш ли да ги разгледаш?

— Благодаря ти, Мелани. Не можеш да си представиш колко скучни станаха за мен тези четири стени. А освен това искам да науча колкото може повече за Кен.

Проявявайки разбиране, което изненада Иърин, Мелани каза:

— Много бих искала да си поговорим, но мисля, че ще трябва да останеш сама. Предстои ти да си набавиш информация за повече от тридесет години от живота на Кен.

Иърин импулсивно се приближи до съпругата на брат си и я целуна по бузата.

— Благодаря ти, че ме приемаш. Уверена съм, че когато намерят Кен, всичко между вас двамата ще бъде както преди. Ако имаш нужда от помощ, аз съм насреща.

— О, Иърин, Кен наистина ще те обикне. Сигурна съм в това — сега отново говореше като невинно дете.

Иърин събу обувките си и седна на коженото канапе, подвивайки крака под тялото си, след което започна да изучава снимките. На тях беше Кен с мъж и жена с приятна външност, за които тя предположи, че са неговите осиновители. Засмя се на една от снимките, на която виждаше Кен около деветгодишен, с огромни миши уши на главата, застанал пред вратите на Дисниленд. През следващите няколко часа целият му живот се разкри пред очите й като на филм. Протегна ръка и докосна една не много отдавна правена снимка на доковете на Фишермън. Черните му коси бяха развети от вятъра, усмивката му — унила, а дългите крака в протритите три-четвърти панталони — мускулести и обгорели от слънцето.

Сълзи изпълниха очите й, докато се молеше да види по-скоро единствения човек на тази земя, с когото знаеше, че я свързва кръвна връзка. Тогава вратата се отвори, в стаята влезе Ланс и тя изтри сълзите с опакото на ръката си.

Ланс за миг се забави на прага, доставяйки си удоволствието да изгледа продължително жената, свила се в единия ъгъл на канапето.

„Или е тази, за която се представя, или е дяволски добра актриса“ — помисли си мрачно той, когато я завари да изтрива сълзите си.

Щом повдигна очи към него, изтощението, изписано върху лицето й, бе повече от очевидно, но той си помисли, че трапчинките около ъглите на устните й придаваха уморен вид, който бе подвеждащ. Едва забележимите виолетови сенки под големите бездънни очи правеха техния поглед още по-измъчен. Всеки мъж, който притежаваше поне капка здрав разум, щеше да избяга колкото е възможно по-далеч от тях.

Преглътна буцата, която незнайно как бе заседнала в гърлото му, когато забеляза стройните крака, подвити под тялото й. Полата й се бе повдигнала над коленете и му откриваше възможност за безпрепятствен оглед на едно гладко, изящно изваяно, обгърнато от коприната стройно бедро.

По дяволите! Ако не беше сигурен, че лицето му е застинало в непроницаема маска, навярно щеше да изглежда кръгъл глупак. Чувстваше се като гимназист, който за първи път разгръща страниците на „Плейбой“. Искаше му се да забрави спомена за вкуса на нейните устни.

— Мистър Барет?

Неувереният й въпрос отново го върна към действителността. Може би лицето му не е било толкова непроницаемо, колкото той си бе мислил.

— Предположих, че вече спите — каза мъжът, като затвори вратата след себе си.

— Не, уморена съм, но денят беше изпълнен с прекалено много емоции, и изглежда не съм в състояние да се отпусна — неговото присъствие никак не й помагаше да се успокои. Ако можеше да се довери на сетивата си, то само бе увеличило тревогата й.

— Искате ли да ви донеса нещо от кухнята?

— Не, благодаря — любезността му беше също така непоносима, както и неговата враждебност.

Докато Барет сваляше вратовръзката, която през целия ден бе носил разхлабена около врата си, Иърин го наблюдаваше уморено. После той я метна върху облегалката на едно кресло. Постави длани на врата си и се изтегна, при което гръдният му кош се изду. Раздвижването на мускулите под тъканта на ризата му беше впечатляващо.

— Кое одеяло ще вземете? — попита той, когато се отпусна в дебело тапицираното дълбоко кресло. С големия пръст на единия си крак Барет разтри прасеца на другия. Тя се взря в него с невиждащи очи и каза, заеквайки:

— Не искате да кажете аз… вие… не, това е…

— Можете ли да бъдете малко по-конкретна, мис О’Шиа? — попита язвително той.

Предизвикателността му я накара да обезумее от гняв.

— Нали не възнамерявате да спите в онова кресло? — той погледна към креслото, в което седеше, сякаш преценявайки предложената алтернатива.

— Ами така мислех. Но ако предпочитате да споделя канапето с вас?

— Стойте там, където сте — заповяда Иърин, насочвайки предупредително пръст, щом мъжът понечи да стане. — Какво се опитвате да изпросите? — попита тя с нетърпящ възражение глас, когато се изправи и пристъпи две крачки към него със свити в юмруци ръце, поставени на хълбоците. — Сигурно се мислите за Джеймс Бонд, след като смятате, че можете цял ден да нагрубявате една жена, а след това да я прелъстите през нощта. Е, добре, длъжна съм да ви информирам, че за разлика от тези похотливи жени от киноекраните, аз мога и ще се съпротивлявам.

— Имате прекалено буйно въображение, мис О’Шиа! — тихо, но убедително отвърна той. Нейната тирада звучеше нелепо. — Почивайте спокойно, тъй като моите мотиви да спя с вас в една и съща стая са строго професионални. Повярвайте ми, бих предпочел да бъда в сградата от другата страна на улицата и да се изтегна на леглото, което използвах през последните десет дни, отколкото да прекарам нощта в това кресло.

— Не изисквам постоянен полицейски надзор — избухна тя.

Гласът му отново прозвуча подлудяващо спокоен.

— Вероятно не, но докато не получа потвърждение на самоличността ви, вие оставате под мое наблюдение. Не бих искал да дам възможност на един контрабандист на оръжие или търговец на наркотици да избяга през нощта.

— О, свети Петре! — простена жената, повдигайки нагоре очи.

Тя се отпусна тежко на канапето, обзета от раздразнение, и известно време остана намръщена, докато той междувременно се зае да разпределя одеялата и възглавниците. Всяко негово движение привличаше нейното внимание. Бе неспособна да се овладее, очите й постоянно се взираха в него. Ако искаше да бъде искрена, трябваше да признае, че идеята да прекара нощта в една стая с Ланс беше вълнуваща. Тя не бе ядосана толкова на него, колкото на себе си заради неистовото биене на сърцето си и за първите признаци на обземащата я възбуда, които я разтърсиха, както никога по-рано.

Когато раздели поравно завивките, той се извърна с лице към нея. Пренебрежителното й изражение бе добре познато на хората, работещи за нея. Обикновено то предвещаваше лоши новини за някого, който е допуснал глупава грешка.

— Бих искала да взема душ.

— Забрави го.

— Налага ми се да отида в банята! — възкликна Иърин.

— Това ще разреша.

— Колко мило! — почти гневно отвърна тя. Мина покрай него, взе двете си чанти и с гордо вдигната глава замарширува към вратата. — Водете, пазачо!

Русите му вежди се свъсиха застрашително над пронизващите сини очи, но той не каза нищо, когато отвори вратата и поведе по потъналия в сумрак коридор към една малка баня под стълбището.

— Можете да облечете нещо по-удобно — стоеше съвсем близо и около тях беше почти пълен мрак. Сега, когато беше свалила обувките с висок ток, той буквално се извисяваше над нея, а коленете й изведнъж се подкосиха и сякаш нямаха сили да крепят тялото й изправено. Започнаха да треперят от това усилие.

За да оправдае собствената си слабост, тя попита:

— Вие бихте искали да го направя, нали? — искаше думите й да прозвучат обвинително, но за неин ужас, те прозвучаха като предложение.

Той пристъпи към нея и Иърин усети дъха му срещу повдигнатото й нагоре лице, въпреки че тъмнината скриваше образа му. Продължи да се навежда към нея, докато накрая я притисна между себе си и стената. Тялото му бе сковано от напрежение също като нейното. Имаше усещането, че е притисната от статуя. Но статуята оживя.

Глината не беше изпечена до желаната каменна твърдост. Напротив, тя все още се огъваше срещу нея. Моделираше се, като нагласяваше формата си към тази на нейното тяло, докато се превърна в съвършено негово допълнение.

С периферното си зрение Иърин видя как той повдига ръка и си помисли, че ще я прегърне. Но протегнатата му ръка натисна електрическия ключ зад гърба й и запали осветлението в банята.

Неочакваната светлина наруши магията на мига, който, както й се стори, продължи една малка вечност. Тя бързо се обърна и провря чантите през вратата на банята.

— Не се бавете много, защото ще вляза и ще ви извадя оттам.

— Няма ли да излезете? — ужасена попита Иърин, когато той се облегна на касата на вратата.

— Ъхъ — отвърна мъжът, кимайки с глава.

Устните й се свиха гневно и тя демонстративно затръшна вратата пред подигравателната му физиономия.

Остави чантите на пода и опря изтръпнали ръце на мивката. Няколко пъти си пое дълбоко въздух, затвори очи и се опита да изличи спомена за лицето му от паметта си. То постоянно изникваше пред очите й и продължи да се поклаща дори след като пусна студената вода. Всъщност бе пожелала той отново да я целуне. Пази боже!

И все пак тя продължаваше да се пита какво ли щеше да бъде усещането на устните му в една нежна целувка. Онази, първата, беше просто проверка. Тя бе продиктувана от желанието му да провери дали младата жена щеше да поддържа докрай своята „братска“ история. Това беше груба и жестока целувка. Но за една част от секундата, в която той бе успял да изучи устните й, нима не беше изпаднала в състояние на сладостна нега?

„Не!“ — отговори си мрачно тя, докато търкаше ожесточено зъбите си с четката с надежда, че ще премахне от устата си всякаква следа от тази целувка.

Сложи крем на лицето си и разреса косите си. Не й бе никак лесно да отвори по-големия куфар в това тясно пространство, но успя да открехне леко горния капак, достатъчно, за да провре ръката си в процепа и да изследва пипнешком неговото съдържание.

Успя да напипа чифт дънки и една памучна тениска с къс ръкав. Дънките не бяха от модела, който обикновено носеше — изгладени и колосани. Тези бяха стари, избелели и омекнали от прането. С доста усилия, извъртания и обръщания Иърин успя да съблече измачкания костюм и да облече дънките.

За момент се поколеба дали да свали сутиена си. Мразеше да спи със сутиен, затова побърза да го разкопчае, преди да промени решението си и когато се освободи от него, въздъхна облекчено. Въпреки че бе преминала критичната точка за самочувствието, характерно за двадесетгодишните, когато бе празнувала последния си рожден ден тя знаеше, че фигурата й на модел все още бе достатъчно стегната, за да може от време на време да забрави за съществуването на този артикул. Но тази нощ това нямаше значение.

Когато облече тениската, Иърин забеляза, че тя бе станала малко по-тясна след последното изпиране. Сега вече имаше значение, че беше свалила сутиена си. Гърдите й изглеждаха прекалено уязвими и податливи на възбуда, за да бъдат оставени свободно. Въздъхвайки, хвана края на тениската и тъкмо щеше да я свали, когато Ланс почука на вратата.

— Времето изтече — сърдито каза той.

— Излизам след минута. Почти съм…

Преди да довърши изречението си, мъжът отвори вратата. Заварвайки я с ръце, кръстосани пред гърдите, той успя да зърне под повдигнатия край на тениската гладката кожа на корема й и едва забележимите извивки под меката материя.

Иърин придърпа надолу краищата на блузата. Сякаш привлечени от магнит, очите му се приковаха върху гърдите й. Тя почти усещаше как зърната им — твърди и изтръпнали — издуват плата. В продължение на четири години, преди да се бе омъжила за Джоузеф Грийн и докато бе работила като топмодел, понякога бе стояла съвсем гола в продължение на часове, докато дизайнери и шивачки вземаха мерки и нанасяха корекции. Никога не се бе чувствала толкова притеснена от собственото си тяло.

Като се опита да прикрие внезапно обзелата я свенливост, Иърин О’Шиа изкрещя:

— Вие сте невероятно груб! Казах ви, че са ми необходими още няколко минути.

Ланс откри, че се затруднява да говори. Сякаш мозъкът му бе изгубил способността си да предава адекватни импулси към езика. Той преглътна и отвърна с цялата ожесточеност, която успя да придаде на гласа си:

— Аз ви казах, че времето ви изтече.

— Ще ми позволите ли поне да си взема лекарствата? Веднъж вече пропуснах днес — тя зарови в несесера си, ядосана, че ръцете й треперят така видимо. Откри опаковката пеницилин и извади едно хапче, притискайки назад станиоловото покритие. Нямаше чаша, затова сложи хапчето на дланта си, после в устата, глътна няколко шепи вода и накрая с усилие успя да го преглътне. Когато се изправи, Иърин видя в огледалото Ланс, който бе втренчил поглед в бедрата й, докато тя бе стояла наведена над мивката. Той побърза да отмести очи и смотолеви:

— Ако желаете, можете да оставите нещата си тук. Никой няма да ги пипа — след това бавно излезе в коридора, стъпвайки безшумно по пода.

Предложението му се прие без коментари от нейна страна. Щеше да остави куфарите си в банята. Не беше достатъчно галантен, за да предложи той да ги носи, а тя се чувстваше омаломощена и нямаше желание да ги пренесе сама обратно. Угаси осветлението и го последва послушно по коридора.

Объркана, влезе в стаята и забеляза, че Ланс бе загасил всички лампи, освен една малка настолна, поставена на масата до неговото кресло. Постла едно от одеялата върху канапето, постави възглавница в единия му ъгъл, седна, изпъна крака по дължината му и ги зави с друго одеяло.

Ланс изчакваше търпеливо, загледан унесено в пространството, потънал в мълчание. Не си направи труда да угаси лампата, а Иърин не можеше да се отпусне, докато тя още светеше. Така щеше да бъде прекалено уязвима, прекалено достъпна. Налагайки си да не поглежда към него, обходи с очи стаята — занимание, което бе запълнило по-голямата част от следобеда.

— В тази камина никога не е горял огън — забеляза тя някак безцелно.

Ланс не извърна глава, но очите му се насочиха към нея.

— Какво?

— Забелязали ли сте, че в камината никога не е горял огън? Полицата над нея е украсена с изключителна дърворезба, цепениците са подредени, но по тухлите няма никакви сажди. Не мога да си представя, че е възможно да имаш камина, а никога да не си палил огън в нея.

— Това е едно много прецизно наблюдение. Може би започвате да навлизате в естеството на моята професия — Иърин погледна към него и видя, че й се усмихва от креслото, в което се бе отпуснал. Без да се замисля, тя също му се усмихна. — Вие имате ли камина? — попита я.

— Три.

— Три?

Тя се разсмя, когато видя неговото учудване.

— Да. Живея в къщата на родителите си, същата, в която израснах. Когато татко почина, майка ми искаше да я продаде. Убедих я да я даде под наем за известно време и тя се съгласи. По-късно, когато напуснах Ню Йорк и се завърнах в Хюстън, аз се нанесох да живея в нея. Непретенциозна е, но е много стара и притежава свое очарование. Смених старите мебели и промених изцяло интериора.

— Звучи добре.

— Много хора изобщо не биха я погледнали, но за мен тя е моят дом. Предполагам, че когато си осиновен, за теб е изключително важно да установиш семейна традиция или нещо такова. Домът става съществена част от твоя живот, помага да определиш своята самоличност.

Последва продължително мълчание, което бе нарушено от Ланс.

— Семейство О’Шиа, те добре ли се отнасяха с вас?

— Бяха прекрасни родители. Никой не би могъл да има по-добри. Татко беше висок и силен. Винаги ми е изглеждал огромен, дори и след като пораснах. Въпреки ръста си, беше най-нежният мъж, когото някога съм познавала. Беше дърводелец. Майка ми е миниатюрна смела жена със ситни бръчици около ъгълчетата на очите, образували се от непрестанния й смях. И има най-сините очи, които някога съм виждала — а мислено добави: „Освен твоите.“

Ланс изпъна високо ръце, докато се прозяваше открито, после прокара пръсти по позлатените краища на кестенявите си коси.

— Ще е добре да поспите малко. Лека нощ — и угаси лампата.

— Лека нощ.

Иърин се смъкна надолу под покривките и остана да лежи по гръб, загледана в мрака. Чуваше как Ланс опитваше да се настани колкото е възможно по-удобно в креслото. Последва шумолене на чаршафи, една дълбока въздишка, а след това тишината на мрака обгърна цялата стая.

След няколко дълги, прекарани в мълчание минути, доловила инстинктивно, че той също не спи, Иърин прошепна:

— Мистър Барет?

— Хм?

Пръстите й нервно стиснаха края на завивките. Тъмнината привнасяше още по-голяма интимност в създалата се ситуация. Като любовници след…

— Какво ще стане с моя брат, когато го откриете?

Чу го как се размърдва в креслото. Гласът му бе тих, неуверен, тъжен?

— Не знам. Това е извън моята компетенция. Той е присвоил огромна парична сума от една държавна банка. Само кражбата е достатъчна, за да бъде поставен зад решетките за няколко години. Федералното управление става много неотстъпчиво, когато някой краде парите му.

— Ще трябва да отиде в затвора — с безстрастен глас каза Иърин. Просто констатираше фактите. По-рано не бе мислила за това.

— Да. Фактът, че неговият тъст е президент на банката, може да се окаже благоприятен за него. Уинслоу не уведоми местната полиция, въпреки че ние ползваме услугите на някои нейни служители, които са обучени да откриват игла в копа сено, ако мога така да се изразя. Може би ако Лаймън не е похарчил парите и е в състояние да ги върне, ще се размине само с по-строга условна присъда и дълъг изпитателен срок.

— Всъщност вие не мислите така, нали?

Когато отговори, гласът му прозвуча уморено и малко смутено.

— Не — след известно време добави: — Въпреки всичките години, през които съм се занимавал професионално с подобни случаи, никога не съм разбирал логиката на един престъпник.

— Моят брат не е престъпник! — повиши глас тя.

— Той извърши криминално деяние. Според закона това го превръща в престъпник — обоснова думите си той.

Натъжена, тя пое дълбоко въздух.

— Разбира се, вие сте прав. Съжалявам. Какво казахте?

— Ами струва ми се, че животът му се е подреждал прекрасно. Защо го е направил? Защо е рискувал да изгуби всичко? Да напусне мисис Лаймън? Било с много глупаво от негова страна. Той трябва да разбере, че ние ще го заловим.

Иърин беше изненадана от гневните нотки, доловени в неговия глас. Сякаш самият той искаше да не се налага да залавя Кен.

— Всичко това много ще нарани Мелани. Не мисля, че тя съзнава сериозността на неговото положение.

— Права сте. Тя е едно сладко дете. Знаете ли, можехме да установим щаба си някъде другаде. В известна степен ние сме тук, за да я защитим. Не знаем дали Лаймън е действал сам, или е замесен в по-мащабна операция. Би могла да стане невинна жертва на някой, който търси отмъщение. По дяволите, не знам вече!

Раздразнението му, предизвикано от този случай, бе повече от очевидно и Иърин изпадна в пристъп на моментно разкаяние, че му бе причинила допълнително главоболие. Тя попита тихичко:

— Какво ще кажете за мен? Смятате ли, че съм една нетипично облечена убийца, която идва със сърцераздирателна история, за да спечели симпатиите на едно беззащитно момиче, което след това ще убие?

Известно време Ланс мълча многозначително, после призна:

— Минавало ми е през ума.

— Разбирам — тихо каза тя.

Главата й бе натежала от всичко, казано от него, но беше твърде лека, за да се задържи върху възглавницата. Въртеше се неспокойно върху тясното канапе, опитвайки се да намери най-удобното положение на тялото, за да потъне в така необходимия й сън. Накрая, раздразнена от своето безсъние, легна по гръб и подложи ръцете под главата си.

Дали лекото шумолене на дрехите или изпукването в ставите на коленете му, когато той коленичи край канапето — кое от двете първо я предупреди, че мъжът вече не е в креслото си? Не можеше да каже със сигурност. Но със сигурност усещаше неговата близост толкова осезаемо, че чувстваше топлината на тялото му. Продължи да лежи неподвижно, не смеейки дори да примигне с очи.

— Не знам коя сте, нито каква сте, но убийца не сте — гласът му беше дрезгав от възбудата, но не й остана време да го анализира, тъй като усети как устните му леко докосват нейните.

Нима от устните й се бе отронила чувствена въздишка? Нима бе обърнала глава към него в жест на съучастие? Устните му потрепнаха несигурно върху нейните, после търсещо започнаха да ги опознават, докато накрая заявиха пълното си владение над тях.

Обгръщащият ги мрак заличи враждебността, подозренията, предпазливостта и нетърпимостта, които преди това ги бяха разделяли. Под булото на кадифената нощ, където преценките се забравяха и не оставаха неоткрити тайни, двамата изгубиха своята самоличност. Различията помежду им изглеждаха незначителни, всъщност те престанаха да съществуват. Бяха просто две човешки същества, поставени равностойно от чувството за взаимност — също така могъщо, колкото и трудно поддаващо се на определение.

Устните на Иърин се разтвориха леко в очакване. Той вкуси с наслада предложения му плод, опознавайки го с устни, докато тя задъхано зашепна неговото име. Ръцете й сякаш притежаваха своя собствена воля, сами се спуснаха надолу и взеха лицето му в дланите си. Ланс обсипа с трескави целувки цялата й шия. Ръцете му я обгърнаха в широките си обятия. Когато лицето му се скри между гърдите й, Иърин зарови пръсти в гъстите руси коси. Усети как някакъв малък вулкан изригва вътре в нея, изпълвайки вените й с разтопена лава и обвивайки тялото й в собствените си изпепеляващи пламъци.

— Господи! — стонът му бе породен от наложеното от самия него въздържание. Непреодолимото му желание се укротяваше единствено благодарение на стремежа му да я дари със също толкова разтърсващо удоволствие, каквото той бе получил от целувката. Въпреки че устните му я подтикваха към целувка, каквато никога преди не бе дарявала, тяхната нежност бе неизмерима.

И сякаш неочаквано бързо той повдигна глава. Усещаше погледа му върху себе си. Не можеше да различи чертите на лицето му в обгръщащата ги тъмнина, но погледът му си оставаше властен дори когато се взираше в мрака. Остана безмълвна и неподвижна под въздействието на тази хипнотизираща сила.

— Това никога не се е случвало — каза той, като се задъхваше. — Разбираш ли, Иърин? — гласът му прозвуча нетърпеливо, настояващ тя да разбере смисъла на неговите думи. — Това никога не се е случвало. Разбираш ли?

Тя безмълвно поклати глава в знак на отрицание. Но разбира се, той не можеше да види този жест в тъмнината.