Лори Ханделанд
Забранена любов (9)

9

— Райън, впечатлен съм. — Конър тръгна ядосано към него, без да се опита да спре Джулия. — За една минута ти съсипа всичко, което постигнахме с Катлийн.

Без да му обръща внимание, Райън понечи да побегне след любимата си, но Конър го сграбчи за раменете и го бутна на пейката. Изненадан от този ход, Райън едва не падна, но бързо се окопити и скочи със свити юмруци.

— Не ми се пречкай, Кон. Цяла нощ яздя в кал и мръсотия по твое настояване.

Конър замахна и го блъсна за втори път. Райън залитна назад, спъна се в пейката и пак се озова отгоре й.

— Полудя ли? — изкрещя той. — Ако искаш да се бием, хайде да излезем навън. Въпреки че нямам идея, какво те прихвана. Май си забравил как те пердаших последния път, когато ми се нахвърли.

Конър просна ръце на пейката от двете му страни, за да му попречи да избяга.

— Млъкни — рече той. — Поне веднъж ще ме изслушаш.

Приятелят му изглеждаше толкова ядосан, че Райън млъкна. От години мечтаеше да види живец у него и сега не можеше да пропусне чудото. Затова си наложи да се успокои, намести се на пейката и зачака.

— Не можеш да решаваш всеки проблем с юмруци — започна Конър.

Райън вдигна вежди.

— А аз те мислех за ирландец — изсумтя той.

Но Конър не се трогна от опита му да разведри обстановката.

— Понякога се налага да намериш друг начин.

— Какъв? Твоя ли?

Конър въздъхна, приглади расото си и седна до него.

— Моят начин си е мой. Ти имаш друг избор.

— Е, сега вече напълно ме обърка. Дойдох, както ми нареди, макар че беше трудно да не кажа на никого. Наложи се да излъжа собствения си баща.

— Хубаво.

— Хубаво? — възкликна Райън и погледна косо приятеля си. Той не отлепяше очи от сключените си като за молитва ръце. — Доживях да чуя това от устата на свещеник! А какво стана с божията заповед „Почитай баща си“?

— Временно забрави за това. Днес ще слушаме друг пророк.

— И кой е той?

Конър разплете ръце, изправи гръб и вдигна глава към стъклописа.

— Исус.

— Не споменавай напразно името Му. Имам чувството, че ще стигнеш в ада преди мен.

— Ще престанеш ли да се шегуваш? — скара му се Конър. — Исус е казал: „Обичай врага си“.

— Чувал съм.

— Млъкни — процеди той и Райън най-накрая си затвори устата. Нещо страхотно беше развълнувало приятеля му.

— Нямаше ме, когато майка ти загина. — Райън настръхна, но Конър продължи. — Представям си колко объркан си бил, щом си отишъл при соколите. Голяма грешка, но всеки греши. Но ако ти се бе поучил от нея, сега щеше да ти бъде по-леко.

— Поучих се. Затова ги напуснах.

— За да мразиш по друг начин, на друго място и да наричаш това с друго име. Само че омразата, боят и клетвите за мъст не направиха света по-добър, нали?

Райън впери поглед пред себе си. Раменете го боляха от среднощното препускане и сега като че ли натежаха още повече. Топката в гърдите му пак се появи.

— Не съм приключил още.

— Това момиче те обича, Райън. Обича те независимо кой си, какво си направил и всички останали причини да те мрази. Тя има неприятности и ти ще й помогнеш.

Както се канеше да разкърши рамене, за да облекчи болката, Райън замръзна.

— Какви неприятности?

— Сватбени неприятности. Ти обичаш ли я?

На свой ред Райън заби поглед в скута си. Спомни си устните на Джулия, стройното й тяло, как шептеше името му и как той шепнеше нейното.

— Не знам.

— А ще можеш ли да я обикнеш?

Нейното име, неговото име — в тях беше проблемът.

— Не знам.

Конър измърмори нещо, което подозрително приличаше на ругатня.

— А какво знаеш?

Райън се замисли над въпроса. Зная клетвата, която осмисля живота ми. Трябва да я изпълня, ако искам да уважавам себе си. Но тя е клетва срещу нейното семейство. Причиних достатъчно страдание на близките й, но ако отрека обета си, ще зачеркна всичко, в което съм вярвал досега. Трябва да изпълня дълга и обещанията си и да спася честта си. Ако не я видя повече, сърцето ми ще замре. Но се страхувам, че ако я обикна и после я загубя, ще се превърна в бездушен и жесток убиец.

Вместо да сподели тези мисли с Конър, Райън ги удави в нов порой гневни думи.

— Зная, че само преди седмица ти ме съветваше да стоя далеч от нея. Каза ми, че тя е мой враг и желае смъртта ми. А сега настояваш да се омъжа за нея. Защо?

— Защото си мисля, че съм длъжен да следвам онова, на което са ме учили. Нека правилото „Око за око“ си остане в Стария завет, а ти подложи и другата буза.

— Това ти отива на теб. Но аз съм войник в разгара на гражданска война. Да подложа и другата си буза означава не само да загубя своя живот, но живота и на хората си.

— Аз не ти говоря за войната, а за семейство Колтън. Говоря ти за Джулия. И за теб. Ако вие двамата изберете любовта пред омразата, може би ще дадете пример и на другите. Вие можете да излекувате много рани, Рай.

— Щом толкова държиш да се оженя за нея… — въздъхна объркан Райън. Сърцето му искаше едно, тялото му жадуваше за същото, но умът му спореше за друго. — Какво ще я правя? Тя не може да дойде с мен, нито пък да отиде във фермата. Дори Катлийн е тук при теб.

— И тя може да остане. Вие и без друго обърнахте църквата на сиропиталище. — Конър млъкна смутен. — Съжалявам, нямах това предвид.

— Зная — меко му каза Райън, прощавайки му без нужда. Между приятеля му и Катлийн отдавна съществуваше нещо, но Райън така и не разбра какво. А никога не намери смелост да попита. — За какво точно ще помогна на Джулия, ако се оженя за нея?

— Може би просто ще я спасиш от проблема й. Това не е ли достатъчно?

— Но какви са тези сватбени неприятности?

— Баща й се опитва насила да я омъжи за друг.

На Райън му причерня пред очите. Връхлетя го безумна ярост. Подуши във въздуха мирис на сяра, пепел и смърт. Кръвта му кипна. Джулия беше негова и на никой друг. Принадлежеше му от първия момент, в който я видя — окървавена, изкаляна, изплашена до смърт, но решена да се бори за живота си. Страхът му обаче го караше да се противи на неизбежното.

— И как ще му попречим, като се оженя за нея?

— Така тя няма да има право да сключи брак с друг.

— Може да я насилят.

— Аз съм единственият останал свещеник в четирите окръга. Нямам право да я венчая за друг, ако ви оженим.

— Ами ако извикат пастор?

— И той няма да може да разтрогне брака ви.

— Могат да ме убият.

— Но първо ще се наложи да те открият.

Райън изчерпваше запасите си от доводи — и за Конър, и за себе си.

— Не може ли да изчакаме? В момента съм страшно зает.

— Ти си виновен в края на краищата.

— Аз ли?

— Родителите й подозират, че тя е влюбена в теб. И за да ви попречат да направите нещо глупаво…

— Например да се оженим? — прекъсна го Райън.

Конър изгуби търпение.

— Заради теб — бавно рече той, втренчил очи в него — бащата на Джулия се кани да я омъжи за шестнадесетгодишен бунтовник, който обича да плаши жените, като им опира пистолет в главата.

Райън скочи.

— Някой е заплашвал Джулия с пистолет? — Пръстите му заиграха нервно по кобура. — Кой?

— Венчай се за нея, Райън. — Конър се подсмихна. — Знаеш, че искаш да го направиш.

— Кой я е заплашвал, Кон?

— Не ти го казах, за да застреляш хлапето и да се направиш на рицар. Така ще бъдеш герой само временно. Направи нещо завинаги, и то преди да е станало твърде късно.

Конър го остави сам да размисли над своите минали и бъдещи обети, временни и вечни обещания.

 

 

Джулия нямаше представа накъде тича. Напусна дома си, а сега избяга и от църквата. Дали не трябваше да се върне вкъщи, след като тайните й мечти се оказаха просто напразни надежди?

Стигна подножието на хълма, спря и се обърна назад. Слава богу, никой не я следваше. Точно сега не искаше чужди съвети, имаше нужда да остане сама.

Тъкмо се беше развиделило, но слънцето вече безжалостно пареше главата й. Лъчите му ослепително блестяха по покривите на къщите от двете страни на хълма.

За какво мечтаеше тя в сърцето си? Райън да дойде и да я спаси, както преди. Само че какво щеше да я прави после? Той беше войник на служба в армията и преследваше всички, които изповядваха идеите на нейното семейство. В момента Райън дори нямаше дом, където да приюти жена, брат му и баща му бяха във войската, а сестра му се премести в църквата. Ако баща й постигнеше своето, Райън не само щеше да изгуби фермата, но и сигурно нямаше да доживее да оплаче загубата.

За пореден път Джулия трябваше да признае, че е мечтателка. Никога не бе имала с какво друго да запълни самотните дни на своя живот. Доскоро с майка й бяха близки, но това не й стигаше. Макар че времето й минаваше в работа, главата й беше пълна с мечти, надежди и трепетни очаквания. Така се оказа готова да се влюби в първия мъж, който й обърна внимание, изслуша я и прояви желание да й говори — първият мъж, който приличаше на героя от сънищата й.

Глупаво беше да се надява, че Райън ще изпита същото към нея. Та нали бяха кръвни врагове. Тя успя да забрави името му, но очевидно той помнеше нейното. Джулия нямаше опит с мъжете и сега щеше да плати с изгубената си невинност.

Какво да прави сега? Не искаше да се омъжи за Тед. Продължаваше да обича Райън, въпреки че той отхвърли любовта й. Страхуваше се от това, което може да й стори Тед. В очите му прочете, че той ще отмъсти за нейния бунт. Колкото и да беше млад, Тед беше зъл и щеше да става все по-лош. Нямаше намерение да се даде лесно на това проклятие. Щеше да се бори до последен дъх. Цял живот я възпитаваха да почита първо семейството и после всички останали, но повече няма да слуша. Не можеше.

А това означаваше, че се е заплела…

— В големи неприятности — каза си тя на глас.

— Но си дошла където трябва.

Джулия веднага позна гласа — тихата сила на думите, успокоителния тон, който изобщо не си отиваше с умората в очите на отец Конър. И той се бореше със своите демони, но умееше да се грижи и за всички останали.

Тя се обърна и му се усмихна. Спомни си го как говореше на Катлийн. Беше толкова нежен със сломената жена, че на Джулия й се стопли сърцето. Само той би могъл да помогне на Катлийн Мърфи.

— Казваш, че съм дошла където трябва — рече Джулия. — Защо?

Той застана до нея и погледна първо на изток, а после на запад.

— Ти си на границата на тези два свята, независимо коя си. Аз също.

— А как се справяш?

— Старая се да търся правилните решения.

— Кое е правилното за мен?

— Само ти можеш да отговориш на този въпрос, Джулия.

— Обичам го. А не бива. За всички щеше да е по-лесно, ако го мразех.

— Да мразиш е лесно, но никога не е правилно.

— Наистина? Не е правилно да мразя човека, който осакати майка ми? Тя скоро ще умре. И това ще го направи убиец.

— А омразата ти променя ли нещо? Или в края на краищата наранява още повече хора?

— Винаги ли отговаряш на въпросите с въпроси?

— Това ми е работата.

Джулия се засмя. Конър беше очарователен човек, макар че надали го правеше съзнателно. Смехът й бързо угасна. Изви се горещ вятър и разпиля косата й. Тя разсеяно я отметна назад.

— Не мога да се омъжа за Тед, дори и за да спася мира в моя малък свят.

— Зная. Не е право аз да те съветвам да се изправяш срещу баща си. Но искрено се надявам, че ако вие с Райън дадете пример, семействата ви ще потушат поне малко враждата.

— Съмнявам се. Освен това видях как Райън посрещна идеята за венчавка. Беше просто ужасен.

Конър поклати глава.

— По-скоро изненадан. Дай му време. Той се бори с повече призраци, отколкото предполагаш.

Джулия тъжно вдигна очи към него. Отец Конър я погледна, макар че тя имаше чувството, че изобщо не я вижда.

— Всички ние се борим с призраци — промълви той и я остави сама да съзерцава съдбата си.

 

 

Райън реши да се ожени за Джулия. Дълго спори със себе си, но накрая се предаде, макар че недостатъците далеч надхвърляха предимствата. Стана му ясно, че е загубил спора още преди да го започне. Изобщо нямаше желание да побеждава.

Това решение сигурно щеше да му коства живота. Смъртта му щеше да бъде бавна и мъчителна, но този беше правилният избор — и единственият. Той беше виновен за нейните неприятности, защото не бе могъл да се въздържи да я види. Дори не трябваше да помисля за нея. Държа се глупаво и егоистично, но нямаше право да я кара тя да плаща за грешките му, щом можеше да й помогне.

Тръгна да я търси, срещна всички останали, но не и нея. Конър беше в стаичката си и пишеше проповед за силата на любовта. Катлийн шеташе в кухнята — приготвяше торта, която подозрително много приличаше на сватбена. Когато Райън влезе, тя му се усмихна и макар че очите й останаха тъжни, това все пак си беше усмивка. Поне тя можеше да му прости или най-малкото да го разбере. Баща му нямаше да направи нито едно от двете. Всъщност Райън щеше да извади късмет, ако баща му не го пребиеше до смърт, преди братята на Джулия да успеят да го хванат.

Продължи да броди около църквата. Изглежда, Джулия нямаше желание той да я открие. Не можеше да я вини за това, като се има предвид как бе постъпил преди малко. Тя бе потърсила помощ от него, а той й я отказа точно като едно време при нападението. Сега пред него се изправяше нова възможност, и той не можеше да я пропусне.

Следобед слънцето напече и жегата стана непоносима. Райън свали куртката си и тръгна по стълбите към камбанарията. Очакваше в кулата да е още по-горещо, но се оказа, че дебелите каменни стени са запазили хлад. Около кулата се виеха сенки, а край малката врата духаше ветрец. Райън седна, подпря гръб до стената и се приготви да се разубеждава за скорошното си решение. И тогава я видя от другата страна на камбаната — спеше дълбоко с разкопчана до кръста рокля и разгърдена риза. От горещината косата по слепоочията й се беше накъдрила.

Райън я загледа как спи и от главата му изхвърчаха всички причини да не се жени за нея. Дори в съня прозираше вътрешната й сила — в решителната свивка на устните й и малката бръчица между веждите. Знаеше, че радостта й разцъфва също така леко. Ако не я направеше завинаги своя, сигурно никога вече нямаше да види усмивката й и да чуе смеха й.

За нищо на света нямаше да я изостави. Нямаше да позволи да я съберат с друг мъж, особено с някой, който би прекършил духа й. В нея го възхищаваха най-много смелостта и оптимизмът. Колко лесно щеше да й е да се предаде пред трудностите на живота, да попие омразата, която й се насаждаше от баща й и от жестокостта на братята й. А тя се бореше — с мечтите и волята си — да остане силна, нежна и добра.

Осъзна, че я обича и ще я обича винаги, колкото и грешни да бяха чувствата му.

В този момент Джулия отвори очи и го видя. Райън се изплаши, че ще му избяга или ще закрещи и ще го заплюе. Вместо това тя му се усмихна със сънена, чувствена усмивка. Дъхът му спря, а слабините му изтръпнаха. Не смееше да мръдне, за да не развали магията на момента. Искаше му се да останат така завинаги.

Джулия обаче се разсъни и очевидно започна да си припомня последните събития, защото усмивката й увехна, а в очите й пробягаха сенки. Седна и изчервена се залови с копчетата на роклята си.

— Мислех, че ще си тръгнеш.

— Ако се криеш достатъчно дълго?

— Да.

Тя закопча последното копче, но лицето й продължаваше да гори от срам. Погледът й бе забит в пода.

— Не. Нямаше да тръгна, преди да поговорим.

— За какво?

— За нас.

Тя изсумтя.

— Няма никакво нас.

— Но би могло да има.

— Не, не би могло. — Джулия въздъхна тъжно и прокара пръст по една драскотина на пода. — Зная, че много мечтая. Нямах си нищо друго, освен работа и мечти. Глупости. Майка ми все ми повтаряше, че един ден ще падна в някоя дупка, както си мечтая, и дори няма да усетя, докато не умра от глад.

Райън не искаше тя да загуби мечтите си, да се пречупи и да се отчае като другите жени.

— Мечтите не са глупаво нещо. Понякога плашат, но не могат да бъдат глупави.

Тя го погледна крадешком.

— Плашат?

— Да, на мен ми се е случвало.

— Когато сънуваш кошмари? — Той кимна. — Съжалявам. Аз не сънувам кошмари. Или поне не мога да си спомня.

Той се усмихна.

— Радвам се.

След това дълго мълчаха. Райън не знаеше откъде да започне, какво да й каже, дали изобщо трябва да казва нещо. Тишината скоро стана неловка. Джулия се надигна, сякаш да стане.

— Чакай — сепна се той, протегна ръка да я спре и бутна камбаната. Тя се залюля и езичето й издрънча.

— Трябва да се махаме оттук. Някой може да дойде всеки момент.

— Само една минутка още — каза той. — Моля те.

Тя се подвоуми. Погледът в зелените й очи му напомни за котка, която току-що са ритнали, но тя отказва да избяга, за да види ще последва ли извинение, или само поредния ритник.

— Добре, но само една минута — склони тя.

— Всичко обърках преди малко. Бях изненадан, уморен.

— Няма нужда да ми обясняваш, Райън. За нищо не си ми длъжен. Мога и сама да се грижа за себе си.

— Не се съмнявам. Но…

Райън пак млъкна разколебан. Дали ще я ядоса, ако й каже, че иска да се грижи за нея? Чувстваше се отговорен за нейните проблеми и смяташе, че е длъжен да й помогне. Изпитваше вина заради миналото и беше готов да промени бъдещето. Не искаше от нея преданост, зависимост и благодарност. Молеше само за прошка, но дадена от сърце. Желаеше я такава, каквато бе, но с друго име. Неговото.

— Райън? Трябва да слизаме.

— О, по дяволите, Джулия. Не ме бива за това.

— За кое?

Той облегна гръб на стената и зарея поглед към залязващото слънце.

— За нежности. За рози и поезия — сви рамене, — не съм такъв.

Тревогата в очите й се стопи и на лицето й изгря усмивка.

— Досега се справяше доста добре. Спомням си как ме докосваше, беше толкова нежен. А в думите ти открих всичката поезия, която исках да чуя. Ще ги запомня за цял живот. И теб никога няма да забравя.

— Звучи като сбогуване.

— То е.

Джулия стана. Обзе го паника и задръжките му паднаха.

— Не. Не си отивай. Моля те. — Райън скочи и отиде до нея. Докосна с трепереща ръка къдриците й и ги отметна назад. Погали лицето й и тя притвори очи. Умираше да почувства вкуса на устните й.

Райън притисна устни в нейните и пое въздишката й, потъвайки в уханието на рози и сълзи. Отначало тя не му отвърна, но когато той прошепна умолително името й, обви ръце около врата му и го обсипа с целувки — отчаяни като неговите.

Толкова силно я желаеше, че го болеше. Плъзна ръце по гърба й и сетне ги премести на гърдите й. Тя стенеше и се извиваше в прегръдката му. Лудото биене на сърцето му отекваше в главата и го заслепяваше. Желаеше я. Веднага.

Ветрецът обърна посоката си и донесе до тях мирис на пожари и пепел — белези на един обезумял свят. Страстта му утихна. Двамата се разделиха и погледнаха през прозореца. На хоризонта се виеше пушек, слънцето си отиваше кървавочервено и им напомняше за страшното бъдеще. Тя се сгуши до него и той я прегърна, докато пламъците се виеха в далечината.

— Ще се омъжиш ли за мен, Джулия? — попита той, без да откъсва очи от дима.

— Да — прошепна тя.

Вятърът виеше в кулата.