Лори Ханделанд
Забранена любов (7)

7

На разсъмване Райън се промъкна в палатката. Щом легна с надеждата да поспи един час, Джейсън скочи и почна да бърбори.

— Какво стана? Кого видя? Какво чу? Ще ги пипнем ли днес?

Райън изстена, обърна се към стената и се зави през глава с одеялото. Джейсън — който трудно се спираше пред нещо, най-малко пък пред едно нищо и никакво войнишко одеяло — пресегна ръка и отметна завивката с такъв замах, че тя падна на земята.

— Джейсън… — изръмжа Райън и се завъртя към брат си.

Джейсън грабна одеялото и му се ухили.

— Разкажи ми и ще те оставя на мира.

— Нищо не е станало. Никого не видях. Нищо не чух. Днес няма да ходим никъде. Сега ми върни одеялото, преди да съм те приспал завинаги.

Надигна се и се опита да си вземе завивката, но Джейсън се оказа по-бърз и го хвърли надалеч. Усмивката му посърна и на физиономията му се изписа разочарование.

— Цяла нощ те няма и нищо не си научил?

— Нищо. — Райън стана и взе одеялото. Легна и затвори очи.

— А тя там ли беше?

Каза го тихо, но думите сякаш отекнаха като гръм.

— Кой?

— Знаеш кой. Девойчето на Колтън.

— Защо трябва да е била там? И какво общо имам аз с нея?

— Ами ти й каза името. — Джейсън се изкашля. — В съня си.

Райън изруга.

— Рай, като те подкачах за нея одеве, само се шегувах. Но после… Е, ти стана съвсем друг. Като едно време, преди мама… — Джейсън внезапно млъкна.

Райън го погледна ядосано. Не му харесваше накъде бие Джейсън. Брат му винаги забелязваше прекалено много неща.

— Откъде ти хрумна, че момичето на Колтън има нещо общо с моята промяна? Ако изобщо съм се променил, защото аз не мисля така.

— Ами изведнъж се сетих как татко ни разправяше какъв самонадеян глупак бил, преди да срещне мама.

— И аз ли съм самонадеян?

Джейсън въздъхна. Хич не обичаше да наранява нечии чувства.

— Ти си най-страхотният брат на света. Спасявал си ми живота, и то неведнъж. Но откакто мама почина, стана много избухлив, меко казано. Очите ти са едни такива студени, освен ако не гледаш мен или Катлийн. А устата ти… е, вече почти не се усмихваш, Рай, пък имаш такава хубава усмивка.

— Нещо друго? — измърмори Райън.

— Ами това, например.

— Кое?

— Гласът ти. Непрестанно се караш на хората. Хайде, в армията може. Но вкъщи е малко прекалено.

— Ясно. Накъде биеш?

— Откакто срещна онова девойче, Джулия, почна повече да приличаш на брата, с който отраснах. И просто си помислих, че сигурно наистина я харесваш, както те подкачах.

— И тъй да е, какво от това?

— Ами ще стане голяма беля. Татко ще побеснее. А нейните братя най-вероятно ще те убият, ако баща й не го стори пръв.

— Имаш право.

— Но пък ако ти я харесваш, Рай, и ако тя те харесва… — Брат му млъкна.

— Да?

— Ако бях на твоето място, щях да направя всичко възможно да бъда с нея.

— Тъй ли? Ами татко? Не мисля, че много ще се зарадва, макар че мама беше всичко за него. Толкова я обичаше, че не е същият, откакто тя почина.

— И ти не си същият.

— А трябва ли да бъда? Да се преструвам, че мама е жива?

— Не, не твърдя такова нещо. Но с какво ти помогна, че отиде при соколите? По-добре ли се почувства, че стана същият като хората, които убиха мама и осакатиха Катлийн?

Райън понечи да го прекъсне и Джейсън продължи на един дъх:

— Просто се опитвам да ти кажа, че ако харесваш онова момиче, не трябва да позволяваш нищо да ви попречи да бъдете заедно. Може би тя ще те направи щастлив, Рай.

— Ами ако трябва да изоставя всичко, което съм искал и обичал, за да бъда с нея? Армията, фермата, семейството?

— И обета ти пред мама?

Райън се подпря на лакът и погледна брат си.

— Какво разбираш ти от това?

— Може и да бях само на единадесет години, но не съм глупав. Мама никога не би се съгласила да рискуваш живота си заради нея. Тя имаше нежна душа.

— И не заслужаваше да умре по този начин.

— Така е. Но съм сигурен, че сега се обръща в гроба, като гледа какво става с теб. Тя те обичаше толкова много. Разчиташе на теб.

— И виж докъде я докара това.

— Някога ще преодолееш ли тази трагедия и ще почнеш ли да си гледаш живота?

— Не съм сигурен, че ще мога. Дал съм обет. Имам дълг.

— Престани, Рай, просто се опитай да забравиш.

— Как?

— Може девойчето на Колтън да е първата крачка в правия път.

— Или по пътя към ада.

Джейсън легна на койката си и заби поглед в покрива на палатката.

— Независимо от всичко, аз винаги ще те обичам. Няма значение какво ще направиш или не, дали ще спазиш обета си, или ще го нарушиш. Ти си ми брат и аз винаги ще те обичам. Винаги.

Буцата в гърдите му се стопи и на мястото й остана само глухо туптене, но непозната влага опари очите му. Райън замига, за да прогони мъглата, която премрежи погледа му. По бузата му се стече една капка и той ядосано вдигна глава към покрива. В този момент тръбачът свири сбор и Райън отметна одеялото.

— Проклетата палатка тече — изруга той и нахлузи още топлите си ботуши. На път към изхода изтри „дъжда“ от страните си и за миг се спря. В гърдите му напираха неизречени думи и чувства, но той разтърси глава и изскочи навън, без да ги изкаже на глас.

 

 

Джулия прекара остатъка от нощта до майка си, която отново имаше треска. Пристъпите ставаха все по-тежки и по-продължителни. Майка й чезнеше с всеки изминал ден. Радостта от кратката й среща с Райън се изпари, докато обтриваше лицето й с хладка вода.

Баща й продължаваше да я гледа особено. Дали грехът й не прозираше в очите? Сякаш невидима алена буква беше извезана на гърдите й. Но вместо за прелюбодейство като в разказа на Хоторн, нейното наказание беше за предателство. Дел си мълчеше, защото в противен случай нямаше да й се размине само с лоши погледи, но въпреки това тревогата й растеше. Когато най-после баща й тръгна на нивата, тя въздъхна с облекчение.

— Как беше балът, мила?

Джулия се усмихна и чак тогава обърна лице към майка си. Не биваше да издава тревогите си пред нея.

— Прекрасен, мамо, прекрасен.

— Радвам се. Заслужаваш малко да се забавляваш.

— И така ми е добре, мамо. Харесва ми да стоя при теб. — Джулия се зае да чисти масата, за да скрие пламналото си от лъжата лице. Преди наистина обичаше да стои при майка си, макар че мечтаеше за други светове. Сега мислеше само за следващата си среща с Райън Мърфи. Насаме.

— С кого танцува?

Джулия погледна крадешком към леглото.

— С много момчета.

— А някой не ти ли хареса повече от другите?

Майка й определено забелязваше много неща.

— Не съвсем, макар че Тед Чандлър танцува добре. Много е любезен за годините си. Все пак е само на шестнадесет. — Не можа да се въздържи да сравни наум неумелите комплименти на Тед и дългурестото му тяло с дълбокия властен глас и мощна снага на един друг мъж.

— Той замина ли с Куонтрил?

Въпросът на майка й я стресна, както се бе унесла в мечтания по сините очи и жадните устни на Райън.

— Ами говореше за Джордж Тод. Струва ми се, че е с тях.

— Криеш нещо, момичето ми.

Джулия замръзна насред третото поред минаване с парцала по масата.

— Не зная за какво говориш.

— Аз пък мисля, че знаеш. Никога не си ме лъгала. Но сега не мога да те накарам да ме погледнеш в очите. Знам, че животът ти не е лесен. Зная, че баща ти не е от любящите, а и момчетата… — Майка й въздъхна. — Ако не ги бях отгледала в утробата си, нямаше да повярвам, че са мои. Но животът с тях те направи силна жена. Разумна жена. Или поне се надявам да е така. Разумна ли си, Джулия?

Джулия най-после вдигна глава. Очите на майка й се напълниха със сълзи.

— Дявол да го вземе — прошепна тя и изтри очи с опакото на ръката си. След миг се овладя и махна на Джулия да се приближи. — Седни тук. — Посочи вечния стол до леглото си.

Джулия седна.

— Те са твои братя, независимо че баща ти ги превърна в убийци. Не са по-лоши от соколите, които ми сториха това… — Джулия едва се удържа да не заплаче. — Или от онези мъже, които искаха да те насилят край потока. Знаеш ли защо не ни нападат повече, както Самуел и другите? Само заради жестокостта на братята ти. Ако тях ги нямаше, щяхме много да пострадаме.

— Зная, мамо.

— Сигурна ли си? Не го забравяй, ако някога се изкушиш да станеш предателка.

Джулия си спомни как Дел я нарече безмълвно предателка и повече не можа да сдържи сълзите си.

— Да, да — кимна майка й.

— Никога не бих навредила на близките си.

— Хм — рече майка й. — Знаеш ли, и аз бях влюбена навремето.

Джулия се сепна от рязката смяна на темата.

— В татко?

Майка й изсумтя.

— Не.

— А татко обича ли те?

— Не бих го нарекла любов, по-скоро е всеотдайност. Аз му бях обещана и ще бъда негова завинаги. Любовта няма нищо общо с това. Но когато бях по-млада, се влюбих. И докарах само неприятности на себе си и на хората, които обичах.

— Мамо, не знаех.

Признанието я потресе. Никога не бе предполагала, че има такива тайни. Искаше да я разпита, да научи всичко. Но погледът на майка й я спря.

— Няма да допусна на теб да ти се случи същото.

— Няма да ми се случи.

Майка й присви очи и на лицето й се изписа изненадваща решителност.

— Няма да ти се случи — повтори тя.

По гърба й полазиха студени тръпки и Джулия се обърна да провери да не би да е излязла буря. През отворената врата обаче нахлуваше само юнската жега.

Когато погледна пак към майка си, тя беше затворила очи с лице към стената, сякаш спеше.

Остана на стола до леглото и въпреки че слънцето стопляше къщата, тя не спираше да трепери.

 

 

— Кон! Конър Съливан, къде си?

Викът на Шеймъс Мърфи стигна чак до покоите на Конър, където той се приготвяше за вечерня. Разтревожен, че нещо може да се е случило с Райън или Джейсън, Конър надяна расото си и хукна по чорапи към църквата.

— Ето те най-после. Тъкмо реших, че си тръгнал на някое поклонение да вършиш добри дела.

На лицето на Шеймъс грееше широка усмивка и Конър малко се успокои. Миг по-късно обаче забеляза, че Катлийн крачи в дъното на църквата и тревогите му се върнаха.

— Какво прави Катлийн тук?

Конър знаеше колко се стряска момичето при всяко напускане на дома. Нямаше представа как Шеймъс е успял да я доведе чак дотук. Говореха, че тя отказва да се качи на кон, откакто се върна вкъщи преди няколко месеца.

— Както знаеш, с моите подвизи във войната в Ирландия съм живо съкровище за наш’та армия от хлапаци. Старото ми приятелче Том, генерал Юинг да кажа, ме уреди за командир в Четвърта кавалерия на Канзас.

— Какво? — Конър отмести поглед от Катлийн, която се бе сгушила в най-тъмното ъгълче на църквата.

— Реших да не чакам повече дърварите да ми дойдат на крака. Тръгвам на бой с тях. Щом момчетата ми могат, значи и аз ставам.

— Ами Катлийн?

По лицето на стареца пробяга сянка на тъга.

— Заради Катлийн отивам.

— Не мога да те разбера.

— Отначало стоях далеч от битката заради момчетата. Райън беше с полицията, а Джейсън беше малък. После Катлийн се върна у дома и… — Гласът му се скърши и Конър сложи ръка на рамото му. Шеймъс се изкашля и изправи снага, с което съвсем притесни Конър. — Тя ми разби сърцето. Малкото ми момиченце да се върне толкова мълчаливо и променено. Не можех да я оставя.

— Разбира се.

— Но тъй с нищо не й помагам. Тя не ми говори. От време на време ще кимне или ще ми напише някоя дума, ако се налага. Но не ще да ми разкаже какво се е случило. Питам се вече дали и тя знае.

Шеймъс засрамено потърси дъщеря си с поглед.

— Трябва да направя нещо, да ги накарам да си платят за всичко, което ни сториха.

— Кой?

— Проклетите бунтовници, дърварите, но най-вече Колтън.

— Шеймъс, на твое място щях да оставя Колтън на мира.

— Ами? Че нали затуй ходиш с пола, отче — ухили се Шеймъс.

Конър трепна от внезапно появилата се жестокост в гласа му. Разбираше, че Шеймъс е наранен, гневен и отчаяно страда за жена си, но едва сега осъзна, че старецът беше на ръба на лудостта. Човешкото сърце не беше пригодено да понесе толкова много смърт и болка.

— Доведох я при теб.

— Какво? — Конър сякаш беше забравил всички останали думи.

— Грижи се за нея, все едно, че ти е родна сестра. Войната скоро ще свърши, само да ми дадат пушка, и ще видят те.

— Но тя не може да остане тук с мен.

— Естествено, че може. Тя има нужда от покой. Това нали е църква.

— Но, но, Шеймъс, аз не мога да живея с млада жена.

Шеймъс сбърчи чело.

— Че защо?

— Хората ще почнат да приказват.

— За какво? Ти си свещеник. Пък и почти си ни роднина. Тя ти е като родна сестра. Само теб си има вече.

Конър погледна Катлийн и сърцето му се стопи. Тя не приличаше въобще на момиченцето, с което бе отраснал. Макар че беше с пет години по-голяма от него, двамата бяха играли дни наред из гората в смях и песни. Навремето Катлийн беше много хубаво момиче, косите й бяха с цвят на слънце и пожар, очите й — по-сини от юлско небе, лицето й беше бяло като сметана, а бузите — с цвят на праскови. Обичаше живота и го живееше със страст.

А сега беше бледа сянка, с помръкнала коса и безжизнени очи. Не говореше, никога не се усмихваше. Конър бе опитал да разчупи черупката й, но без успех. Сигурно би съумял да й помогне, ако беше по-добър свещеник. Но пък ако беше по-добър човек, Катлийн въобще нямаше да изпадне в това състояние.

Като истински божи служител Конър прости на дърварите, които избиха семейството му. Но всяка нощ се молеше да намери опрощение и за онези, които убиха обичната му Катлийн.

— Конър?

— Да?

Конър се отърси от спомените си и видя, че Шеймъс му маха с ръка пред лицето.

— На теб говоря, синко. Къде се отнесе?

— Тук съм, Шеймъс.

Конър сключи ръце пред гърдите си — навик от дългите години, прекарани в молитва. Молеше се и сега. Какво да прави? Един поглед към Катлийн му стигаше, за да се досети за отговора. Не можеше да й откаже, или по-скоро не можеше да откаже на себе си още един опит да й помогне. Вероятно и този път щеше да се провали, но тя беше тук, и той не можеше да откаже. На себе си.

Конър си позволи да наругае безмълвно Райън. С обета си приятелят му предизвика необратими сътресения в живота на много хора. Спомни си думите му за неизбежната съдба. Сега Конър също усещаше нейните повеи.

— Добре — троснато рече той и се опита да успокои гласа си. Шеймъс като че ли не забеляза вълнението му. — Ще се грижа за нея, докато се върнеш. Ами фермата?

— Продадох животните, заключих къщата, а Катлийн си носи вещите. Ще съм ти благодарен да наглеждаш имота от време на време, да не вземат Колтънови да се нанесат.

— Ами ако го направят?

— Обади ми се. Ще бъда с момчетата и веднага ще долетим да ги изгоним.

Конър кимна, макар че никога не би се обадил за такова нещо на Мърфи. Все едно да драсне клечка кибрит в копа сено.

Погледна изпитателно Шеймъс. Ами ако точно това му беше целта? Ако Колтън се настанят в изоставената ферма, Шеймъс щеше да има основателна причина да стовари върху им цялата федерална армия на Канзас.

Е, Конър нямаше намерение да играе в игричката на Шеймъс. Щеше да се грижи за Катлийн като добър свещеник. Шеймъс доведе дъщеря си и положи студената й отпусната ръка в неговите. А Конър се помъчи с всички сили да забрави колко много бе обичал това момиче преди години.