Лори Ханделанд
Забранена любов (1)

1

Джулия Колтън застана на вратата, която разделяше нейните два свята. Единият беше като сън — облян в светлина и топлина, потънал в ароматите на земята, тревата и водата, свят на живот и свобода. В другия царстваше действителността — сенки и влага, зловонието на билки, лекарства и болест, свят на смърт и черна робия.

Връхлетя я чувство на вина, както винаги, когато започнеше да се самосъжалява. Бъдещето пред нея поне й обещаваше живот. Джулия хвърли поглед към неподвижната фигура на леглото. Тежката болест на майка й предвещаваше скорошна смърт.

— Мамо, ще отида до потока да донеса прясна вода. Ще облекчи треската ти.

Силуетът на леглото се раздвижи и изстена, но после сподави болката и слабостта. От завивките се показа сивото изпито лице на Елвира Колтън и трескавите й очи се приковаха в дъщеря й.

— Върви, мила, аз тъкмо ще подремна. Защо не се разходиш малко на слънце? Имам нужда да остана сама.

Джулия бързо кимна и грабна ведрото, обърна се и се потопи в слънчевите лъчи, преди майка й да забележи сълзите й.

Мама нямаше да може да заспи. Болката и треската нямаше да й го позволят. От време на време тя изпадаше в безпомощно състояние, което напомняше на смърт. Сетне се чувстваше по-слаба и отпреди. Щом я помолеше да си почине, майка й отвръщаше, че съвсем скоро ще има цяла вечност за това. Джулия не можеше с нищо да противоречи на тези думи и затова въобще не спореше с нея.

Майка й боледуваше, откакто Джулия се помнеше. Многобройните раждания бяха отслабили организма й. Преди няколко години двете с Джулия едва не се задушиха в пожар, докато мъжът и синовете й преследваха янките от Канзас. Тогава Джулия се събуди и успя да изведе майка си навън. Дробовете на възрастната жена обаче лошо обгоряха от дима и докторът предупреди, че е само въпрос на време те да откажат напълно. Джулия никога не си прости, че спа така дълбоко през онази нощ. Не прости и на онези пратеници на ада, соколите, задето подпалиха дома им.

Сега Джулия се почувства още по-виновна, че ще се разходи на слънце. Топката в стомаха й сякаш стана по-гореща. Майка й усещаше, че тя умира да излезе малко навън и както винаги, безкористно й измисли повод. Макар че смяташе за свой дълг да остане до леглото й, Джулия прие подарената свобода и хукна към потока.

Денят беше фантастичен — още бе пролет и душното лято беше далеч. Прохладен ветрец с мирис на млада трева и току-що разпъпили се цветя къдреше повърхността на потока. Джулия остави ведрото на земята и приближи до брега. Водата бе прозрачна като стъкло и се виждаше как сенките на рибите танцуват по многоцветните камъни на дъното.

— Дий! Дий! — Далечният вик на баща й я стресна и тя обърна глава натам.

След като четиримата й братя заминаха с доброволческите отряди на Юга, Сам Колтън едва смогваше с работата. Не че имаше нещо против увлеченията на синовете си. Откакто свят светува, родът на Колтън люто мразеше соколите. А когато ирландците Мърфи се заселиха от другата страна на потока и купиха земята, омразата на баща й прерасна в лудост.

Навремето фермата на Мърфи беше тяхно имение, но смени собственика си в един особено безпаричен период. Парчето земя не само премина в чужди ръце, но по-късно стана и част от щата Канзас. Точно заради това бащата на Джулия беше решил да си го върне на всяка цена — законно или не. А слухът, че големият син на Мърфи е участвал в палежа, съвсем го озвери.

Всяка среща между баща й и Шеймъс Мърфи завършваше със скандали и размяна на юмруци. Двата рода вече имаха и дългогодишна история от злонамерени пакости. От време на време в гората край потока се чуваха дори пушечни изстрели. Засега никой не бе пострадал сериозно, макар че веднъж един куршум облиза ръката на най-големия й брат. Не го заболя много, но пък го ядоса още повече.

Бащата на Джулия не беше сговорчив човек по природа, но съвсем се озлоби, откакто момчетата му се присъединиха към Куонтрил. Напоследък ненавистта му към света, и в частност към Мърфи, плашеше Джулия. Бе станал особено твърд човек и изобщо нямаше да се зарадва, ако забележи, че дъщеря му скитори край потока.

Джулия посегна към ведрото, но се поколеба. Мама й бе разрешила да се поразходи, а баща й бе твърде зает, за да зареже работата на полето преди залез-слънце. Щеше да тръгне да я търси само ако тя пропусне да му занесе обяда. Един поглед към небето обаче й подсказа, че дотогава има още цял час.

Джулия рядко си позволяваше младежки лудории, но сега обърна гръб на ведрото, изхлузи обувките и чорапите си, запретна поли и нагази в плитчината.

Водата беше леденостудена от разтопения сняг. След първоначалната тръпка обаче й хареса да усеща бодличките на студа и прегръдката на вълните около глезените си. Пръстите на краката й се плъзгаха по гладките камъни на дъното, а пред нея се стрелкаха рибки, които сякаш я водеха към някакво тайно и много специално място.

Майка й винаги бе казвала, че Джулия е голяма мечтателка. Животът я бе превърнал в такава. Преди да се отдаде на децата си, майка й била учителка и имаше цял сандък с книги. Джулия благославяше това съкровище всеки ден. Ако не бяха книгите, никога нямаше да научи, че по света живеят мъже, които не се занимават само с убийства и кръвопролития, не смятат жените за обикновени слугини и не им говорят като на глупачки. Мечтаеше поне веднъж да срещне такъв мъж — силен, но с нежна душа, готов да слуша и да се учи, способен да защитава една жена, но и да я обича.

Джулия знаеше, че братята й я обичат по свой собствен начин. Беше сигурна, че те са готови да я защитят дори с цената на живота си. Пазеше скъпи спомени от детството си край тях, макар че сега те нямаха нищо общо с тогавашните момчета. Техният баща и трудните времена ги превърнаха в сурови, груби, опасни мъже, които вече нямаха свободно време и търпение за сестра си. Нито те я разбираха, нито пък тя — тях.

Джулия въздъхна. Реши да не се измъчва с мисли за миналото и несигурното бъдеще. Унесе се в игра с рибките и изобщо не забеляза, че не е сама. Усети го чак когато се изсмя на лудориите на една особено смела рибка и нечий глас отвърна на смеха й като ехо.

Моментално вдигна глава. В гърлото й заседна вик. Сърцето й щеше да изхвръкне от страх. На другия бряг на потока стоеше мъж. Беше облечен с най-различни дрипи, някои от които остатъци от синята униформа на северняците. На колана му беше затъкнат колт, гърдите му бяха препасани с патрондаши, а на коня му бяха превързани два тънки калъфа, от които се подаваха пушки. Нямаше никакво съмнение. Пред нея стоеше сокол — член на незаконната милиция на Севера.

Зле й се пишеше.

Джулия тръгна да отстъпва към южния бряг, но гладките камъни, по които допреди малко стъпваше с лекота, сега изведнъж станаха остри и хлъзгави и взеха да я спъват.

Мъжът стоеше и я наблюдаваше с усмивка, от която водата й се стори по-студена, а слънцето — по-озъбено. Уплашеният й дъх свистеше в тишината. Беше виждала такъв тип и преди, когато подпалиха дома й. За миг тя срещна погледа му и видя цялата му лошотия.

— Здрасти. — Той нагази във водата и тръгна към нея. — Какво правиш тук сам-сама?

— Н-не съм сама. Баща ми е ей там, зад хълма.

— Зад хълма, казваш. — Мъжът посочи възвишението зад нея. Джулия кимна. — Ами, в такъв случай, ти трябва да си от Мисури, от дърварите. Нали тъй?

Джулия не му отговори. Да я нарече дърварка беше обида, но пък ситуацията съвсем не й позволяваше да се разсърди. Как можа да слезе толкова далеч по течението?

— Т-той ще тръгне да ме търси, ако не му занеса обяда.

Мъжът се усмихна още по-широко, макар че злобата в очите му остана.

— Само че е още рано за обяд, госпо’ице, тъй че май ще имаме време за едно гости. Първо само аз и ти, пък после, ако искаш — той се изкиска, — а даже и да не искаш, ще идем на гости и при моите приятелчета ей там в Канзас.

Крачка по крачка Джулия отстъпваше към своя територия. Накрая петите й докоснаха брега и тя изскочи от водата.

— Много мило от ваша страна, но трябва да се прибирам у дома.

Запретна поли и хукна към хълма да търси баща си. Той щеше да повали нахалния янки с един изстрел. Ала не успя да направи и две крачки и онзи я настигна. Повали я в червената кал. Полите, които тя толкова се стара да не намокри, се оплетоха в краката й и натежаха от тинята.

Пое си дълбоко дъх, за да изкрещи, но той натика лицето й в пръстта. От удара пред очите й изскочиха звездички. Насилникът съдра полите й и по краката й пробяга хлад.

Макар че й бе отредено да се грижи за майка си, Джулия умееше и да се бие — все пак бе отраснала сред четирима по-големи братя. Знаеше с какви хватки може да вземе надмощие над по-силен противник. Светкавично заби лакът в ребрата на канзасеца.

Киселият му дъх опари бузата й. Мъжът изохка и след миг я пусна. Тя се извъртя по гръб и го удари с юмрук по носа.

Кръвта му бликна и той зави от болка. Джулия вкара в действие коляното си и той се разкрещя с пълно гърло. Беше свободна.

Но само за секунда.

Виковете на насилника доведоха приятелите му. Няколко пушки изщракаха зад гърба й и тя закова на място. Обърна се и се озова под прицела на три чифта зли очи. Разбра, че няма накъде да бяга.

Опита се да преглътне напиращите сълзи. Нямаше да им достави удоволствието да се разплаче, нито пък щеше да моли за пощада. Беше на двадесет години и отдавна трябваше да е омъжена, но войната и положението вкъщи й бяха попречили. Това я караше да се чувства несигурна в мъжете и техните намерения. Онова, което виждаше в очите на тези трима мъже, обаче я ужасяваше.

Ето какво наказание я очакваше за минутата, която егоистично бе отделила само за себе си. Да бе помислила малко по-рано. Както непрестанно й повтаряше баща й, тя съществуваше на този свят, за да се грижи за майка си. Нямаше друго задължение в живота. Ако и него забрави, Господ щеше да я накаже.

Джулия стоеше на брега и следеше как мъжете внимателно газят през потока с насочени към нея пушки. Не им отне много време да прецапат през водата и да стигнат до приятеля си, който вече бе станал. Наобиколиха я като глутница бесни кучета. Мислеше, че е видяла всички фурии на чистилището в очите на първия мъж, но сега осъзна колко е грешала.

Един от нападателите я ръгна с пушката си в корема. Тя се присви, но не отстъпи. Неведнъж се беше била с всичките си братя, и дори ги бе надвивала. Тези мъже изглеждаха силни и зли, но вероятно не бяха особено умни. Знаеше как да издебне удобен момент и да удари или пък да побегне с всички сили.

Някой дръпна полата й отзад и я повдигна, тя се завъртя. Друг посегна отляво, после трети — отдясно. Зави й се свят, паникьоса се и по гърба й потече студена пот. Не можеше да си поеме дъх. Блъснаха я, тя политна напред и се озова право в ръцете на мъжа, чийто нос бе разкървавила.

— Престанете — озъби се той. — Тя се бие като дявол. Не ща пак да ми светне някой юмрук. Дайте да свършваме. — Мъжът протегна оцапана в кръв ръка към гърдите й и втренчи побеснял поглед в нея. — Ще се молиш да беше умряла, кучко дърварска.

Лепкави от мръсотия пръсти я стиснаха за шията. Джулия затвори очи и започна да се моли наум.

Трябва ми герой. Рицар със смелостта на Ланселот. Силата на Херкулес. Мъдростта на Соломон.

Внезапно гнилият му дъх опари устата и носа й. Тя подскочи и насилникът й се изсмя.

Господи, прати ми кой да е.

БУМ!

Изстрелът накара всички да замръзнат. Джулия отвори очи и с надежда погледна към хълма на Мисури.

— Помощ? — прошепна тя, но всички погледи бяха насочени в обратна посока, към канзаския бряг на реката. Там стоеше въоръжен конник.

 

 

Райън Мърфи държеше здраво пушката и оглеждаше четиримата мъже и момичето. Мъжете бяха в обичайната униформа на соколите през 1863 година — комбинация от войнишки и партизански дрехи — но ни най-малко не се държаха като войници.

— Оставете я на мира — нареди той.

Те го погледнаха, сякаш бе изгубил ума си. Насилникът с окървавеното лице даже се изкиска.

— И ти ли искаш да я опиташ, момко? С удоволствие ще ти я дадем. Но след нас.

— Дръпнете се от нея или ще стрелям.

Усмивката на другия угасна.

— Не можеш да ни застреляш всичките с една пушка, момче. На твое място бих побързал да офейкам.

— Може да съм само с една пушка, но имайте предвид, че хората ми също са въоръжени. Ако не си оберете парцалите, ще ви вдигнем във въздуха, преди да се усетите.

Каза го толкова убедително, че всички притеснено вторачиха поглед в близките храсти. Няколко дула присветнаха в листата. Тарторът на нападателите присви очи и погледна навъсено Райън.

— Ти не си от северняците. Нямаш униформа. Да не си в някоя от бандите на соколите?

— Няма значение кой съм. Омитайте се.

— Ама какво ти става бе, момче? Тая е от дърварите. Такива като нея ги убиваме всеки ден. Ти да не би да си от тях?

Райън се поколеба. Момичето беше от дърварите. Може би трябваше просто да отмине. Семейството му ненавиждаше дърварите повече от всичко на света. Такава омраза нямаше дори между ирландските му прадеди и проклетите англичани. Бунтовниците от Мисури убиха майка му и отнеха разума на сестра му. Тази трагедия промени до неузнаваемост обичния му баща, който от ден на ден губеше все повече разсъдъка си.

Хвърли тайно поглед към момичето. Виждаше се, че е красавица, макар че лицето й беше изцапано с кал, а косата — разрошена и изпопадала от фибите. На възраст беше почти колкото него, фина и висока, с млечнобяла кожа, огромни светли очи и коса с необичаен цвят — черна с червени оттенъци като земята на Мисури. Нещо в косата й събуди спомен у него. Като че ли я бе виждал преди, но усещането остана неясно и той го отхвърли.

Откъде би могъл да познава това момиче? Рядко обръщаше внимание на жени: нямаше нито време, нито желание. Сърцето и умът му бяха заети само с мисълта за отмъщение. Но тази красавица го плени на мига. Никога не бе виждал жена да се бие така, като тигрица. Съзнаваше, че трябва да мрази дърварката, но не можеше да отрече, че е възхитително красива.

Насила откъсна поглед от момичето и се обърна пак към главатаря на соколите.

— Не съм дървар — отсече той. — Нахълтахте на моя територия. Сега искам да изчезвате. И то веднага.

— Ако тази земя е твоя, значи си от Канзас. Един от нас.

— Може да съм от Канзас, но не съм със соколите.

— Я, стига си се ежил! Ние поне се бием… — Мъжът разтегли устни в усмивка. — А ти си седиш вкъщи и защитаваш само собствената си земя.

Райън не каза нищо. Знаеше по-добре от много други на какво е способна една банда соколи. До неотдавна той самият беше сокол и не се гордееше особено с това. Напусна бандата, но нямаше как да се върне назад във времето и да промени случилото се. Сега вярваше, че соколите не са с нищо по-добри от дърварите. И от двете страни просто търсеха кръвопролитие.

— А ти какво си се загрижил за нея? — попита соколът и погледна заядливо уплашеното момиче.

Райън се замисли защо наистина се е загрижил за момичето. Може би защото борбеният поглед и предизвикателната й стойка му напомняха за жените, които обичаше.

— Не понасям да се измъчват жени, каквито ще да са. А сега се махайте.

Мъжът се втренчи в него и Райън положи страхотно усилие да скрие тревогата си. От опит знаеше, че бързо ще изгуби контрол над опасната ситуация, ако издаде страха си.

По гърба му се стичаха струйки пот. Соколите го измериха с поглед за сетен път и после преброиха дулата, които стърчаха от храстите. Райън понечи да даде знак за стрелба, но се отказа. Страхуваше се, че дори един-единствен изстрел може да взриви положението. Реши да изчака до последно.

— Дявол да го вземе — изруга главатарят. — Нямам време да се пържа на слънцето и да споря с някакъв хлапак. Хайде да се махаме.

Той блъсна момичето. Краката й се оплетоха в разкъсаните поли и тя се спъна. Залитна, но успя да се задържи на крака. Стисна юмруци пред гърдите си, сякаш имаше намерение да набие всички присъстващи. Насилниците обаче вече й бяха обърнали гръб и тичаха през потока към конете си. Райън махна с ръка към храстите на хората си да ги проследят. В листака настъпи оживление, едно от дулата изчезна и Райън отново насочи вниманието си към девойката.

Тя продължаваше да стои с вдигнати юмруци и приковани в него очи. Полата и фустите й шумоляха на лекия вятър, съдраните краища се развяваха и откриваха голите й крака. Райън проследи бледорозовата плът и повече не можа да откъсне очи от стройните й бедра. Никога не бе виждал женски крака, поне не на дневна светлина, а гледката пред очите му беше умопомрачително красива. Погледът му се плъзна нагоре по заоблените хълбоци, тънката талия и внушителните гърди, притиснати под опръскания с кръв корсаж на сивата й рокля.

— Е? — сепна го тя. Гледаше го със страх и гняв. Въпреки преживяния ужас тази жена очевидно бе готова да се бори докрай. В неговия поглед проблесна искрица на възхищение, която той бързо прикри, дърварите все пак бяха врагове, включително и жените им. Те нямаха съвест, нито милост, не притежаваха сърца и души. Те убиха майка му и щяха да си платят за това.

— Е? — повтори Джулия. — Какви са плановете ти?

— Планове?

— Ще ме отвлечеш? Или изнасилиш? Ще ме убиваш ли? Какво ще бъде?

Райън мълчаливо прибра пушката си в калъфа до стремето. Конят му се разлудува, но после сведе глава да пие вода от потока.

Накрая мъжът я погледна замислено.

— Защо смяташ, че ще направя нещо такова?

— Защото си Мърфи — презрително се усмихна тя.

Споменът пак го задърпа и Райън присви очи. Възможно ли бе да е тя. Премести поглед към хълма в Мисури и после пак се обърна към девойката. Дъщерята на Колтън беше дете. И твърде малка, за да излиза сама от къщи. Затова никой не я бе зървал.

— Да, Мърфи съм. От Канзас. И какво от това?

— Вие сте лоши и в мозъка на костите си. Янки. Крадци.

Момичето притежаваше повече смелост, отколкото бе полезно за нея. А може би просто чашата на търпението й бе преляла. Собствената му сестра мълчеше от години, може пък с жените на дърварите да става точно обратното — да не могат да си затворят устата, когато са в опасност.

— Баща ми казва същото за хората от Мисури. Вие всички сте зли и гнусни диваци и убийци. Дървари.

Най-накрая тя отпусна ръце. Изправи гръб и оправи полите си. После вторачи в него пламнал от възмущение поглед, в който нямаше и следа от предишния й страх.

— Не съм такава!

Той я съзерцава мълчаливо известно време.

— И аз не съм такъв.

После обърна коня си и я остави замислена на брега на потока.

 

 

Джулия проследи смаляващата се фигура. Слава богу, че той си тръгна, преди тя да каже още нещо отвратително. Мъжът спаси честта й, ако не и живота, трябваше да му бъде благодарна. Независимо че беше Мърфи, той рискува себе си и хората си, за да я спаси. Точно като герой от романите, които четеше вечер на майка си — с тази разлика, че в книгите героите не бяха маскирани като врагове.

Присви очи на слънцето и огледа храстите по другия бряг на потока. Една след друга пушките се скриха. За миг листакът край последното дуло се размърда, един кон изтрополи и изчезна в далечината.

Джулия се учуди. Чу само един кон. Колко странно.

Спасителят й сигурно беше най-големият син на Мърфи, когото Джулия трябваше да мрази с особено настървение — точно той бе наранил майка й. Поне така й бяха обяснили братята и баща й.

Всъщност Джулия никога не бе срещала някой от семейство Мърфи. В нощта, когато изгоря фермата им, се виждаха само сенки. Дори не знаеше имената им, всички им казваха проклетите Мърфи.

Ако живееха в един нормален свят, мама щеше да се ужаси от лошите й обноски — да пропусне да благодари на младия кавалер за спасяването на живота й. Техният свят обаче не беше нито нормален, нито спокоен. Как изобщо й хрумна, че би могла да размени добра дума с човека, който е причинил толкова страдания на близките й.

При мисълта за майка си Джулия се разбърза. Грабна обувките и чорапите си, напълни ведрото и хукна към къщи. Не забеляза, че водата се плиска по полата й. Роклята и без това беше съсипана, освен това нямаше да има сили да я облече отново след случилото се.

Отметна влажните кичури заплетена коса от очи и погледна небето. Имаше достатъчно време да се преоблече, да обърне внимание на мама и да занесе обяда на баща си. Ако не се тутка, разбира се. Коленете й обаче трепереха и тя спря, за да се успокои. Случката я ужаси. Ако ирландецът не се бе появил…

Не продължи докрай мисълта, защото очите й се напълниха със сълзи при спомена за преживяния ужас. А точно сега нямаше никакво време за такива глупости.

Промъкна се с тихи стъпки вкъщи, но вниманието й се оказа излишно. Майка й вече беше будна.

— Мили боже, Джулия Колтън, какво е станало с теб?

Джулия понечи да разкаже всичко, но после забеляза посивялата кожа и виолетовите сенки под очите й. Щеше да й дойде в повече, пък и нямаше смисъл.

— А-а, паднах в потока…

Майка й присви очи и я измери от горе до долу.

— И, изглежда, сама си скъсала роклята си?

— Да, мамо.

— А докато си се измъквала от водата, си разрошила косата си и си изкаляла лицето си?

— Д-да, мамо.

Нямаше сила да погледне майка си в очите, защото току-що бе излъгала. Захвана се гузно да завива обяда на баща си.

— Ела тук, детето ми.

Трябваше да се досети, че няма да заблуди майка си толкова лесно.

— Аз… аз трябва да занеса това на татко. Иначе той ще тръгне да ме търси.

Баща й никога не й бе посягал, но когато го ядосаше, в очите му проблясваха опасни искри. Отношенията им не бяха особено топли, но се усложниха още повече след нападението на соколите. Като че ли баща й хвърляше върху нея вината за влошеното здраве на майка й. Осъждаше я, че не е чула навреме соколите, за да я защити.

— Остави го за малко и ела тук.

Джулия въздъхна. Майка й беше нейният най-близък човек на света. Тя й бе дала живот. Още преди Джулия да порасне обаче, двете си размениха ролите. Сега прекарваха заедно всеки ден, почти всеки час. Джулия не можеше да скрие нищо от нея. Защо ли изобщо бе опитала?

Заряза кошницата, прекоси стаята и седна на стола до леглото. Майка й стреснато я изгледа.

— Какво има? — попита Джулия. — Боли ли те?

Майка й не откъсваше поглед от корсажа й.

— На роклята ти има кръв, мила.

Джулия погледна и с ужас установи, че дрехата й е осеяна с кървави отпечатъци. Даже и да беше добър лъжец, нямаше да успее да скрие истината от майка си. Трябваше да се постарае да спести поне по-страшните моменти.

— При потока имаше няколко мъже.

Бледото лице на мама съвсем побеля.

— Направиха ли ти нещо?

— Не, аз ударих един от тях.

Майка й попита недоверчиво:

— Как се отърва?

— Появи се един човек… — Джулия млъкна при спомена за гладката като полирано злато коса на младия Мърфи и блестящите му сини очи. Макар че той изобщо не бе слизал от коня си, от дължината на стремената му съдеше, че е невероятно висок. Със сигурност надхвърляше два метра. А колко неумолимо ръцете му стискаха пушката. С какъв твърд глас нареди на соколите да се махат. Джулия усети необичаен гъдел в стомаха си и отчаяно реши, че трябва да е от страх.

— Един млад мъж — поправи се тя и майка й се заинтригува. — Той беше като… рицар от книгите, които четем с теб. Яздеше кон, но не бял, а златист като косата му. Заповядваше на четирима мъже, които бяха по-възрастни от него и те го слушаха. — Джулия не спомена, че от храстите са го пазели неговите хора. И без това се бе хвърлил сам-самичък да я спасява.

Тя се усмихна на майка си, но майка й остана сериозна.

— И какво стана после, детето ми?

Надяваше се да пропусне неприятната част, но майка й усети, че шикалкави.

— Ами той каза, че е Мърфи.

Майка й я погледна изпитателно. Страните на Джулия пламнаха, без да знае защо. Накрая майка й въздъхна и се облегна върху възглавниците.

— Не бива да го виждаш никога повече — прошепна сломено тя.

— Какво?

— Момчето на Мърфи. Никога повече. Баща ти ще… — Гласът й секна, сякаш тя всеки момент щеше да избухне в плач.

— Мамо! — Джулия коленичи пред леглото и стисна ръцете й. Въпреки треската бяха студени като лед. — Изглеждаш по-зле. Съжалявам, че ме нямаше толкова дълго. Н-но не можах да се въздържа.

Майка й рязко издърпа ръката си и с изненадваща сила сграбчи нейната. Зелените й очи, същите като на Джулия, я приковаха с трескавия си блясък.

— Не бива повече да се виждаш с него. Обещай ми.

— Но, мамо, защо да се виждам с него? Той просто се оказа там и ми помогна, това е. Той май е същият човек, който те нарани. Мразя го! Наистина.

Майка й поклати глава.

— Видях как се измени физиономията ти, когато говореше за него. Усетих го и по гласа ти. Джулия, ти си млада, красива, а си принудена да стоиш затворена тук с мен. Мечтаеш за герои, рицари и разни фантасмагории, които не могат да се случат в истинския живот. Забранените неща привличат всеки. Не биваше да те оставям да четеш онези книги. Баща ти винаги ми е казвал, че от тях ще се смахнеш също като мен, ще искаш повече от съдбата, ще се надяваш, ще се молиш сънищата да се сбъдват. Джулия, познавам изкушението и зная до какви поразии може да доведе то. Не само теб, а и всички, които обичаш.

— Не те разбирам.

— Така е, зная. Никога не сме говорили за отношенията между мъжа и жената. За любовта и омразата, за страстта и болката. Заради няколко секунди наслада, Джулия, можеш да съсипеш живота си. Когато човек е млад, не мисли много за бъдещето. Вярваш, че никога няма да умреш. Не си даваш сметка за последствията от постъпките, не чувстваш вина за нищо. Замисляш се над тези неща чак когато остарееш. — Майка й отпусна безжизнено ръце и извърна лице към стената. — Като мен.

Джулия съвсем се обърка. Докосна с треперещи пръсти челото й, питайки се дали тя не бълнува. Не се случваше за първи път. Лицето й обаче беше по-хладно и леко изпотено. Треската бе преминала.

Майка й отметна глава и се измъкна от ръцете й.

— Върви да се погрижиш за баща си. Не съм си загубила ума, както си мислиш. Трябваше да се досетя, че ще се случи нещо подобно. Греховете на бащите… — Гласът й замря.

Джулия стана и я погледна. По бузата на майка й се изтърколи една сълза. Тази сълза я изплаши повече от всичко друго, което чу от нея. През всичките години на болка и страдание Джулия не бе виждала майка си да плаче.

— Мамо? Недей да плачеш. Повече няма да се срещам с момчето на Мърфи. Станалото няма значение. Просто реших да ти разкажа една случка. Не съм искала да те плаша.

Майка й не каза нищо и Джулия се обърна да вземе обяда на баща си. Ала нямаше защо да си прави труда, защото баща й вече стоеше на вратата.

Гневният му поглед обходи разрошената й коса и изкаляната скъсана рокля.

— Какво момче на Мърфи? — изрева той.