Лори Ханделанд
Забранена любов (16)

16

— Да злорадстваш ли дойде? — Тя се надвеси от прозореца и разпери широко ръце. — Ето ме, тук съм, в затвора. Точно както искаше. Похвали ли се на пазачите колко лесно ме вкара в леглото? Моля, не оставяй у никой федералист съмнения за твоята мъжественост. Предполагам, че накрая и те ще се качат тук, за да ме накарат да легна по гръб, ако, разбира се, имат смелостта да влязат в тази развалина.

Райън не знаеше какво да каже на жена си, която сякаш всеки миг щеше да го заплюе. Беше призрачно бледа, със синини под окото и на устната, с разрошена коса и треперещи ръце. Говореше с гатанки. Щеше да я разбере, ако го кореше заради убийството на брат й. Сигурно вече бе научила истината.

— Джулия, не знам за какво говориш.

Тя се намуси, като че ли току-що е подушила нещо развалено, след което размаха ръце от прозореца.

— Питам се дали въобще сватбата беше истинска? — Отначало шепнеше, но после избухна в истеричен смях, от който Райън настръхна. — Може би просто е била някаква шега с мен, наред с всички други?

— Разбира се, че беше истинска — повиши глас той, без да може да овладее гнева и объркването си.

— Млъкни — сгълча го тя. — Знам, че искаш да умра, но поне ме остави да умра с достойнство. Ако тези жени разберат, че съм предателка, ще ме убият, докато спя. А също и мама. Но ти искаш точно това, нали? Каква глупачка бях.

— Не искам да умираш. Дойдох, за да те измъкна оттук.

Тя се разсмя отново — със същия смразяващ смях.

— Разбира се, че за това си дошъл. Затова и изпрати баща си да арестува мен и мама. За да ме отстрани от пътя ти.

— Не съм.

— Тогава как баща ти е разбрал за нас?

Райън не знаеше отговора на този въпрос. Не бе казвал на никой освен на Джейсън, но той никога не би го издал.

— Не знам, Джулия, но, кълна се, не съм му казвал. Може би просто си е втълпил, че трябва да измъкне теб и майка ти от фермата. Напоследък се държи като побъркан.

Точно толкова побъркан като теб в този момент, помисли си той.

— Не ме интересува. Мама винаги ми е казвала, че семейството е на първо място и ако го забравя, ще последва нещастие — за мен и за този, когото обичам. Беше права. Мама винаги е права. Аз предадох семейството и родината си. Заради любовта си към теб. — Тя се надвеси и го заплю, но не го уцели. Думите й обаче попаднаха точно в целта — забиха се като стрели в разбитото му от угризения сърце. — Ти уби брат ми, кучи сине.

— Така е. Но не го направих нарочно. Беше нещастен случай… — млъкна, защото усети, че пелтечи като виновен, търсещ оправдание.

Тя прикова пълен с омраза поглед в него и скръсти ръце на корема си сякаш да скрие някаква тайна. Но той вече я знаеше и тя едновременно го плашеше и опияняваше.

— Не ти вярвам — заяви тя. — Ти винаги си го мразел. Мразеше всички ни. Не знам защо въобще ти повярвах, че съжаляваш за мама.

По обезумелия й поглед и треперещия глас Райън разбра, че няма полза да й възразява точно сега. Щеше да го стори, когато му дойде времето, и да я накара да проумее истината по-късно.

— Добре. Ако щеш ми вярвай. Но аз ще те изведа оттук. Теб и моето дете.

Стори му се, че лицето й стана още по-бледо, ако това изобщо бе възможно. Тя закри с ръце устата си, след което се извърна и избяга от прозореца.

Малкото момиченце зае мястото й.

— Заради теб мис Джулия пак повръща. Махай се. — Детето затръшна прозореца.

Райън дълго се взира в стъклото. Тя го мразеше, но той я обичаше. Пак не бе успял да й го каже. Не че тя щеше да му повярва. Зарече се да го направи веднага щом я измъкне оттук. Ако се наложи, щеше да я хвърли на рамо и да я отнесе въпреки съпротивата и виковете й.

Поне не можеше да го намрази още повече.

 

 

През целия следващ ден на първия етаж кръстосваха войници — което бе донякъде странно, тъй като никой от тях не искаше да рискува да бъде заклещен под развалините. Шум от чукане и причудливи звуци достигаше до затворничките на третия етаж и им вдъхваше надежда, че може би някой подсилва и обезопасява несигурните греди. Други — Джоузефин и Моли Андерсън — изказаха съмнение, че янките събарят подпорната стена, която все още крепи сградата.

Предвид подигравките на войниците, които ги тормозеха от първия им ден в затвора, Джулия нямаше как да не се съгласи с опасенията на сестрите Андерсън. Тези мъже мразеха бунтовниците и най-вече Андерсън и Куонтрил. Те търсеха отмъщение и тъй като не им се отдаваше възможност да се доберат до тях двамата, насочваха отмъщението си към когото им падне.

Джулия лежеше на един от малкото нарове. На няколко крачки от нея беше майка й. Двете държаха ръцете си, за да се успокояват и да си дават взаимно кураж. Ала за пръв път в живота си Джулия нямаше нито едното, нито другото.

Посещението на Райън я сломи окончателно. Предателските му думи разчоплиха раната в нейното сърце. Но лицето му събуди отново любовта у нея. Това, че той знаеше тайната й, я накара да изхвърли и малкото поета храна. Беше й лошо през остатъка от деня, цялата нощ, и отново на сутринта. Стомахът й беше като остърган отвътре, а главата й — замаяна. Жегата на ранния следобед направи нещата още по-лоши.

13 август 1863-а — още един ден в ада.

За щастие никоя от жените не чу разговора им с Райън. Все още я мислеха за нещастно обезчестено момиче. Ако узнаеха, че всъщност е порядъчно омъжена жена, сигурно щяха да я намразят. Каква ирония. Да си бременна и неомъжена по време на тази война наистина бе достойно за състрадание. Но само ако бащата е бунтовник. Джулия не бе споменала нищо за бащата на детето си. И никога нямаше да го направи.

Един въпрос продължаваше да я измъчва. Защо Райън ще идва в Канзас Сити, ако не наистина да я освободи? Опита се да потисне любопитството си. Може да бе дошъл просто за да провери дали вече е умряла, фактът, че вчера си тръгна и не се върна повече, говореше в полза на това предположение, а не на малката искрица надежда.

Ала дори и да бе дошъл за нея, в което тя се съмняваше, тя никога не би тръгнала с него. Въпреки че доскоро се страхуваше от идването на Андерсън, сега се надяваше, че той или Куонтрил ще дойдат преди Райън. Тогава всеки, който носи синя униформа в околността, щеше да умре.

Отново почувства гаденето в стомаха си, главата й се завъртя, черни кръгове затанцуваха пред очите й. Райън също щеше да умре, ако все още бе в Канзас Сити.

Опита се да се стегне и да прогони налегналата я слабост. Той не я интересуваше повече. Убиец. Лъжец. Измамник. Крадец на нейната невинност и любов. Заслужаваше това, което го очакваше.

Но той беше също и баща на детето, което носеше в себе си. Това караше сърцето й да не слуша ума. Но тя трябваше да послуша разума. Изруга през зъби и прокара ръка по все още плоския си корем.

— Джулия?

Извърна глава и срещна погледа на майка си.

— Да, мамо?

— Децата са дар Божи и когато човек сътвори бебе с този, когото обича, това е чудо на любовта, което само една майка може да разбере.

По дяволите, майка й, изглежда, имаше способността да чуе дори червейчето през нощта, ако пожелае. Изглежда, бе чула целия й разговор с врага.

Джулия стисна зъби, за да не позволи гневните думи, които напираха от устата й, да се излеят с пълна ярост. Тя беше дала, Райън беше взел. Това не е любов.

— Знаеш ли как оцелях през всичките тези години без баща ти? Когато всяка вечер лягах до неговия убиец и раждах от него деца, които разбиха сърцето ми?

Джулия не искаше да чува за страданията на майка си, но искаше да научи всичко за истинския си баща. Поклати глава, неспособна да продума при вида на измъченото й лице. Така и не поговориха за баща й, с изключение на онзи път, когато Джулия й каза как е научила истината от Сам.

— Оцелях благодарение на теб, детето ми. Ти си единственото, което ми остана от него, и няколко бледи спомена. Откривам него в силата на твоята воля. Очите ти са като моите, но косата — тази червеникава коса — е неговата. Формата на брадичката ти — също. Единственото, което си наследила от Сам Колтън, е непоносимостта му към янките от Канзас, макар че ти не ги мразиш искрено.

— Помисли си пак, мамо.

— Мислиш си, че ги мразиш, но не е така.

— Но Райън уби Дел, мамо.

Майка й затвори очи и въздъхна. Преглътна с мъка. Когато ги отвори отново, погледът й излъчваше решителност.

— И аз го обичах. Та аз съм го носила в утробата си, родила съм го в кръв и болка. Гледах го как се превръща в един от тях, но го обичах. Съдбата му бе отредила да умре в битка. Такъв бе животът, който живееше. Но разбрах едно — трябва да се научиш да прощаваш или омразата ще те разяде жива. Ти си тази, която страда, не другите.

— Райън ще страда. Можеш да бъдеш сигурна.

Майка й впи пръсти в ръката й — по докосването й Джулия усети, че е станала само кожа и кости.

— Недей да се превръщаш в една от тях. Ако го направиш, това ще означава победа за тях. Не обезсмисляй моята саможертва. Нека да умра спокойна с мисълта, че баща ти ще продължи да живее в твоето дете. Така ще зная, че съм успяла да отгледам детето му без омраза.

— Искаш твърде много от мен, мамо.

— Не. Искам само едно. Тържество на любовта над омразата. Ако размислиш върху думите ми, ще разбереш и ще ме послушаш.

— Как можеш да ме молиш за подобно нещо? Точно ти? Райън е бил сред хората, които те осакатиха.

— Аз бях осакатена много преди соколите да се появят през онази нощ.

— Значи си му простила?

— Отдавна. Ако живееш с горчилката от миналото, настоящето се превръща в мъчение. От това, което чух, младият Мърфи има достатъчно основание да ни мрази. Но той трябва да загърби омразата, същото трябва да направиш и ти.

Джулия се обърка, а сетне я обзе гняв.

— Не мога да те разбера. Аз ти доверих мечтите си, а ти ме предаде на Сам. Едва не ме даде на онова копеле Чандлър. За малко да ме обречеш на същия живот като твоя. Как можа да си помислиш, че това е най-доброто за мен? Дори когато ти казах за Райън, ти ме посъветва да се откажа от него.

— Сгреших. Притеснявах се за теб, за това какво може да ти причини Сам, ако научи. Мислех, че мога да те предпазя от моята участ, като ти попреча да се влюбиш в този Мърфи, преди да е станало твърде късно. Трябваше да се досетя, че при такава любов е късно да я спреш още след първия поглед. — Тя въздъхна, затвори очи, а по лицето й се изписа спокойствие, каквото Джулия не бе виждала досега. — За нас с баща ти стана твърде късно още от момента, в който кръстосахме погледи. Звездите ни бяха определили един за друг — злочестие, предначертано от съдбата. Знаех го, но не можех да престана да го обичам. Колкото повече отричаш едно чувство, толкова по-силно става то. Същото става и с теб, виждам го.

Джулия въздъхна. Ръката й се изплъзна от майчината й, а погледът й се зарея в тавана.

— Как се казваше баща ми?

— Рей — изрече името му с огромна обич.

Джулия се почувства измамена от това обикновено име. Какво скучно име за мъж, който бе станал център на толкова страдания, любов и съдби.

Но какво пак бе седнала да умува над имена? Какво толкова имаше в едно име? Както и да се казваше този човек, той пак щеше да е неин баща.

— Рей кой?

— Джулиън.

Настъпи тягостно мълчание. Джулия извърна глава и срещна погледа на майка си. Двете се усмихнаха.

Малко по-късно майка й, изглежда, заспа, но Джулия не можа да мигне. Стана и отиде до прозореца. Отвори го и пое с пълни гърди горещия следобеден въздух с надеждата това да успокои стомаха й. Неочаквано се появиха двама от охраната и застанаха под прозореца да пушат. Доближиха глави и зашепнаха нещо, затова Джулия се дръпна от перваза, за да не я забележат.

— Трябва да бутнем стената днес по някое време — рече единият, — така ще се отървем от тия.

Вторият кимна и се наведе да запали от цигарата на другия. Изпусна кълбо дим, засмя се и тупна приятеля си по гърба.

— Дявол да го вземе този Мърфи. Направо си хвърли парите на вятъра. Аз щях да го свърша и безплатно.

— Аз също. Но от пари глава не боли. Чудно коя иска да види мъртва толкова много.

— Каза, че било семеен въпрос — вдигна рамене вторият, — кой го е грижа?

Засмяха се отново и отминаха.

— Видях този мъж да дава пари на янките. — Стресна я глас до нея и тя съзря Джейни Андерсън.

— Какъв мъж? — прошепна Джулия.

— Онзи, заради когото повръща преди малко. Аз му казах да се маха и сетне той говори с капитана, даде му някакви пари и потегли с коня си.

Зави й се свят. Кръвта й слезе в петите и тя сложи ръка на челото си. Джейни я хвана, за да не падне.

— Мислех, че трябва да знаеш.

Джулия кимна и почувства, че всеки момент ще загуби съзнание. Толкова силно искаше да повярва, че Райън е дошъл за нея, че всъщност точно за него се оглеждаше от прозореца. Беше истинска глупачка. Баща му се оказа прав — той искаше да я убие.

Сега обаче нямаше време да ридае за изгубената любов. Трябваше да направи нещо, преди проклетите федералисти да избият всички в затвора, само и само да се доберат до нея.

Внезапно се чу оглушителен трясък. Прах и дървесина се посипа по главите на двете момичета. Подът се разтърси и жените се разпищяха. Джулия скочи, без да обръща внимание на световъртежа и гаденето, и изблъска Джейни далеч от прозореца. Детето се сгуши до по-голямата си сестра.

Поръси се още мазилка. Джулия започна да се задушава от праха. Парче от тавана я удари по главата. Още повече й се зави свят. По дяволите, бе вече твърде късно да направи каквото и да е, освен да се остави на смъртта. Тръгна да си пробива път към майка си през изпадналите в истерия жени, залитайки по люлеещия се под.

Бяха като коне, заклещени в горяща конюшня. И също като конете някои обезумяха от паника. Както животните се хвърляха право в огъня, жените тук се спускаха към заключените врати, удряха глава в тях, блъскаха се една друга. Така сами си причиняваха повече рани от сипещите се отгоре им тухли и дъски. Сетне се обръщаха и бягаха към прозорците. Стъклата се счупиха и рухнаха върху близко стоящите.

Потече кръв. Чуваха се писъци. Нищо не се виждаше във вихрушката от прах и дървесина. По едно време Джулия погледна нагоре и в този момент таванът поддаде и бавно започна да се свлича към нея. Успя да се хвърли върху майка си точно преди един тежък отломък да се стовари на няколко сантиметра от нея, като продъни пода. Нарът, върху който лежаха, се хлъзна към зейналата дупка. Полетяха надолу.

Удариха се с трясък в пода на долния етаж. Джулия пое дълбоко дъх — не можеше да повярва, че са живи. Тогава и останалата част от тавана рухна отгоре им.

Писъците най-накрая заглъхнаха.

 

 

Конър и Катлийн пристигнаха в Канзас Сити в късния следобед на тринадесети август. Слънцето все още прежуляше. Гъста и тягостна жега се стелеше навсякъде, силуетът на града трептеше в маранята, сякаш адът очакваше всички, които влизаха в него.

Конър се опита да пропъди тягостните мисли за лоши поличби, размишлявайки върху пътуването им. По целия път насам не срещнаха никакви проблеми — нещо, за което дори не смееше да мечтае на тръгване от църквата. По незнайни причини между Бейтс Каунти и Канзас Сити не видяха ни един бунтовник. Но пък с колко групи федерални войници се разминаха. За щастие одеждите му и измислените обяснения, къде отива с немия си клисар, ги отърваха от вниманието на униформените.

Хвърли поглед към Катлийн. Тя посрещна мисията им с много повече ентусиазъм, отколкото бе очаквал от нея. Той й изрови някакви стари мъжки дрехи от хамбара. Когато тя се появи пред него в широките дочени панталони и износена риза, той установи, че задните й части са доста добре оформени за момче. Ала широката риза добре прикриваше малките й гърди и пусната свободно замаскираше и дупето й. Слава богу, последният му коняр беше едро момче. След като грижливо прибра червеникавата си коса, тя я скри под голяма шапка с периферия, която хвърляше сянка върху лицето й — твърде бяло и гладко за едно фермерче.

Катлийн дори превъзмогна страха си от язденето. Конър прие усилията й като признак на подобрение, въпреки че при всяка среща с войник тя се разтреперваше. Дори и сега на Гранд авеню, когато се разминаваха с десетки униформени, тя непрестанно се стряскаше.

— Ако искаш, мога да те заведа в хотел, Кати.

Тя впери големи уплашени очи в него.

— Там няма да си сред войниците. Ще бъдеш сама. А аз ще дойда да те взема веднага щом свърша.

Тя поклати глава и упорито стисна устни. Конър въздъхна. Трябваше да я остави в хотел, но, по дяволите, любовта не му го позволяваше. Тя искаше да остане с него и той нямаше сили да й откаже, макар че тя търсеше компанията му само от страх.

— Идвай тогава — подкани я той по-рязко, отколкото й бе говорил някога, — да приключваме с тая работа.

Надяваше се, че Райън вече е измъкнал от затвора Джулия и майка й и отдавна е далеч оттук. Ако ли не, щеше да използва цялото си влияние върху доктор Торн, както и всички други средства, за да помогне на двамата, които бе свързал в едно.

Катлийн внезапно трепна и той посегна към пушката, скрита до седлото му. Още не докоснал оръжието обаче, установи причината за уплахата й и отпусна ръка. Хвана отново юздите, но кръвта му изстина във вените. Злокобните предчувствия се завърнаха с пълна сила.

По цялото авеню търчаха федералисти. Оказа се, че имат основателна причина за това. Някаква къща се бе съборила и сега представляваше купчина отломки. Конър нямаше нужда да сверява адреса, за да разбере коя е, или по-точно коя е била — затворът.

Около руините се суетяха войници подобно на пчели около паднал кошер, сякаш искаха да върнат къщата в предишното й състояние. Един мъж стоеше изправен насред суматохата и издаваше заповеди. Конър скочи от коня, подаде юздите на Катлийн с многозначителен поглед да не мърда от мястото си и се отправи към „пчелата майка“.

Доктор Джошуа Торн се бе състарил, откакто Конър го видя за последно, но все още можеше да разпознае най-добрия приятел на баща си.

— Конър? — попита Торн и подаде ръка още преди последният да успее да отговори. — Дори без расо ще те позная, където и да е. Одрал си кожата на баща си.

Конър кимна. Тази поразителна прилика с баща му го караше да спазва тържествения си обет, дори повече от самия обет.

— Виждам, че сте бил прав, докторе. Затворът се е срутил.

— Да можех този път да не се окажа прав — Торн хвърли поглед към купчината дърво и камък, — това е истинско бедствие. — Той посочи с ръка униформените, които продължаваха да се суетят наоколо. — Истината е, че те събориха сградата.

— Нарочно? — възкликна Кон.

— Да.

— Та това си е убийство.

— Убийството е нещо естествено във време като сегашното.

— Мисля обаче, че този път нещата са преминали границата.

— Съгласен съм. Те дори няма да разберат грешката, която току-що направиха. Мъртвите жени са им последна грижа. Когато Андерсън научи за това, ще стовари гнева си върху Канзас Сити като самия сатана. Една от сестрите му е мъртва. Най-малката ще остане инвалид за цял живот, а е само на десет години. — Докторът въздъхна и изтри очи. — Понякога не мога да повярвам на какво са способни хората в името на една кауза.

— Колко са мъртви и кои са те?

— Още е трудно да се каже. Охраната не знае точно колко жени е имало вътре. Досега са открити пет трупа. Неколцина може би са осакатени. Видях и една стара жена, която бе почти мъртва още като я доведоха. Тя обаче оцеля и все още се държи благодарение на волята и молитвите си.

Конър реши, че това трябва да е майката на Джулия. Но какво бе станало с Джулия?

— Някоя от жените да е била освободена наскоро?

— Освободена? — изсумтя докторът. — Едва ли. Генерал Юинг се слави с това, че никога не променя веднъж дадени заповеди. А той нареди поддръжниците на бунтовниците да бъдат затворени, без значение дали са жени, или деца, и едва ли би освободил която и да е от тях.

На Конър му прилоша при тези думи. Къде, по дяволите, бе Райън? Дали въобще бе успял да се добере до Канзас Сити? Ако Джулия не бе още под развалините, сигурно беше под някой от белите чаршафи, които покриваха труповете, а може би лежеше осакатена в близката къща, определена за болница. Конър трябваше да разбере какво точно й се бе случило.

— Ще помогна с каквото мога — предложи той.

— Благодаря ти. Можеш да дадеш последно причастие на онези под чаршафите. А после ела в болницата. Имаме нужда от всички, които могат да помогнат.

Някой повика лекар и Торн хукна, без да се обръща. Конър се запъти към покритите в бяло трупове.

Дълго не смееше да докосне чаршафите и да погледне мъртвите жени и деца. Не искаше да открие Джулия Колтън Мърфи между тях. Как щеше да каже на Райън?

Проклятие, как мразеше тази работа.

Една ръка хвана неговата и вля живителна топлина в студените му длани. Нямаше нужда да се обръща, за да разбере, че до него стои Катлийн. Той продължи да стои неподвижен, и тогава тя се наведе и едно по едно откри лицата на труповете. Джулия я нямаше сред тях.

И двамата въздъхнаха с облекчение, след което се заловиха със задачата си. Никое от момичетата нямаше повече от двадесет години. Катлийн погалваше страните на всяка от тях, затваряше очите им и отстраняваше калта от лицата им. От време на време вдигаше поглед и сълзите й проблясваха на безмилостното слънце.

Конър я погали по бузата. Тя му се усмихна тъжно и това сякаш още повече отвори раната в сърцето му. Посърнал, той проследи с ръка очертанията на устните й, очарован от завърналата се усмивка.

Тя обаче застина при докосването му. Погледна го уплашено и рязко се дръпна от него. Той протегна ръка към нея, но тя го отблъсна. Беше видяла любовта в очите му.

На Конър му се прииска да потъне вдън земя.

— Кати — промълви той, като държеше ръцете си с вдигнати нагоре длани, за да не я плаши повече, — няма да те нараня. Всичко е наред.

Тя поклати глава и той се изплаши, че всеки миг ще побегне.

— Недей. Не си отивай. Трябва да помогнем на тези жени. Имам нужда от теб. Разбираш ли?

Тя се огледа. Погледът й се спря върху купчината камъни, обходи войниците и пак се върна към него. Паниката я нямаше, макар че уплахата не беше съвсем изчезнала. Тя кимна и той отново се зае да дава последно успокоение на тези, които вече нямаха нужда. Ето в това се състоеше целият му живот.

Автоматично мълвеше молитви на латински, докато оставяше мъртвите на вечен покой. Толкова пъти бе правил това. Накрая отново ги покри с чаршафите и се запъти да помогне и на оцелелите.

Не бе трудно да открие Джулия. Толкова малко бяха оживели. Тя лежеше на един нар до някаква възрастна жена, несъмнено госпожа Колтън, която изглеждаше по-мъртва и от току-що опетите момичета. Само тихите стонове, които излизаха от устата й с всяко поемане на дъх, подсказваха, че е още жива.

Покрита с кръв, трески и прах, Джулия дишаше едва доловимо, но равномерно. Един поглед бе достатъчен, за да установи, че е получила съвсем небрежна първа помощ. Кръвта течеше от нескопосано превързана рана на главата й. Може би щеше да оживее. Но дори и да не загуби разсъдъка си, на челото й щеше да остане голям белег, който да й напомня за престоя в затвора.

Конър се улови, че си мърмори под носа — не се молеше, както би могло да се предположи, а проклинаше през зъби. Наложи си да замълчи и погледна Катлийн.

— Жива е — успокои я той.

Тя не отвърна, само го погледна подозрително. Конър изруга наум. Сега трябваше да се тревожи за Джулия. Щеше да успокоява страховете и тревогите на Катлийн по-късно.

— Изведи я оттук — внезапно прошепна госпожа Колтън.

Конър остави Джулия и заобиколи нара, за да отиде при старата жена. Тя сграбчи ръката му с изненадваща сила за човек на ръба на смъртта.

— Тя е добре, госпожо. Сигурен съм, че ще се оправи.

— Само ако я изведеш оттук. Ти можеш да го направиш. Кажи им, че е умряла, и след това я изведи. Побързай, преди да се е събудила и да е поискала да остане с мен.

Конър се обърка.

— Защо?

— Заведи я при момчето на Мърфи. Това е единствената им възможност да останат заедно. Щом бунтовниците разберат за събарянето на затвора, ще нападнат града и тук ще настане истински апокалипсис.

— Знам. Но те няма да наранят собствените си жени. Ще ви изведат оттук.

— Точно затова трябва да вземеш Джулия. Тя чака дете. Ако съпругът ми разбере… ще убие Райън. — Тя изстена и се закашля силно. Кървава пяна изби по устните й и Конър я избърса с носната си кърпа. — Да. Ако разбере, че носи дете от федералист в утробата си, ще убие и нея, и бебето.

— Не би го направил.

— Напротив — тя сграбчи Конър за яката, като го придърпа толкова близо, че дъхът й опари брадата му, — ще го направи. Изведи я оттук и я прати да върви при Райън. Ако трябва, я излъжи, че съм умряла. Така или иначе то ще стане скоро.

— Ще вземем и вас.

— Не. Достатъчно живях, стига ми този живот. Сега просто искам да лежа тук и да спя. Изведи я и прати съобщение до отряда на Мърфи. Предполагам, че се е върнал там, след като вчера идва, за да отведе Джулия.

— Той е бил тук?

— Да, и жестоко се скараха. Но тя го обича, макар че точно сега е объркана.

Конър погледна към Катлийн, която вдигна рамене. Той се съгласи. Нямаше избор. Ако оставеше Джулия тук, тя можеше да умре. Ако я отведеше, имаше шанс двамата с Райън да се съберат, както трябваше да бъде. Преди Конър се надяваше, че бракът им ще потуши омразата между двете семейства, а сега се надяваше, че ще потуши омразата между тях самите. Ако стане, то може би детето им ще съумее да изгради мост над пропастта, която ще дели оцелелите след тази кървава война. Ако въобще има такива.

Конър се наведе и докосна с устни челото на болната. Тя се усмихна.

— Предай й, че я обичам — прошепна тя, — винаги ще живея в сърцето й, както тя в моето.

— Ще й кажа — обеща той.

— А на Мърфи кажи да престане да живее с миналото.

Конър вдигна въпросително вежди:

— Простили ли сте му?

— Не съм аз тази, която трябва да му прости.

Конър кимна.

— Вие сте мъдра жена, госпожо.

Тя само се усмихна и затвори очи.

Тъкмо успя да завие тялото на Джулия с един бял чаршаф и да я вземе на ръце, когато доктор Торн влезе в стаята. Той се намръщи и забърза към Конър.

— Още една мъртва? — попита той.

Конър едва се удържа да не въздъхне с облекчение. За щастие не му се наложи сам да произнася лъжата, само трябваше да се съгласи с нея. Той кимна.

— По дяволите! — избухна Торн. — Прощавай, отче.

— Няма нищо. Познавах тази жена. Джулия Колтън. Ще взема тялото й с мен. Съжалявам, че трябва да тръгна толкова скоро, но спешно ме повикаха у дома по неотложна работа.

Торн се учуди, помисли малко и накрая сви рамене.

— Благодаря, отче. Оценявам, че намина да помогнеш.

— Ако мога да помоля за една услуга?

— Разбира се.

— Искам да изпратя съобщение до един войник от Канзас. Той трябва да го получи на живот и смърт. Имаш ли човек, на когото мога да се доверя?

— Разбира се. — Торн се обърна и посочи един млад войник, който го следваше по петите.

В този миг някой отчаяно повика доктора по име и той се разсея. Тръгна нанякъде и пътьом нареди:

— Пърси, отнеси съобщението на отец Съливан, където ти поръча. И го пази с живота си.

— Да, докторе — козирува младокът.

Торн понечи да му отвърне на поздрава, но сетне се начумери и се завъртя на пета. Запъти се към болните, като мърмореше под носа си:

— Аз съм доктор, а не войник.

Конър набързо написа бележка до Райън.

„Джулия не е мъртва, както ти е съобщено, а в сигурни ръце, с мен в църквата на хълма. Ела бързо.

Кон.“

Погледна младия войник в очите.

— Това е въпрос на живот и смърт. Заклевам те в името на Бога и Армията на Съединените щати, предай го лично в ръцете на лейтенант Райън Мърфи от Четвърта кавалерия на Канзас. Недей да го четеш, а ако те заловят — унищожи го. Разбра ли?

Младежът пребледня, но се съвзе и се изпъчи решително и гордо:

— Слушам, сър — той пак козирува и се изчерви, — тоест, да… отче. — Реши да се прекръсти, но и от това се отказа.

Конър въздъхна и грабна ръката му, постави в нея писмото и му пожела Бог да е с него. След това двамата с Катлийн взеха тялото на Джулия и изчезнаха в непрогледната нощ.