Лори Ханделанд
Забранена любов (10)

10

Джулия хукна към огледалото веднага щом Катлийн й направи прическата. Очакваше едва ли не да се види мъртва, но промяна нямаше.

Вече беше сигурна, че си е загубила ума. Баща й щеше да я убие, ако научи за сватбата. Макар че беше спорно дали първо нямаше да застреля Райън.

Джулия изохка. Катлийн явно помисли, че я е убола с фибите и извинително я потупа по гърба. Джулия улови ръката й и я стисна. Катлийн я погледна въпросително.

— Дали не правя ужасна грешка? — попита Джулия, без да очаква отговор. — Каква егоистка съм. Толкова го обичам.

Катлийн й се усмихна и очите й се напълниха със сълзи. Отдръпна се от огледалото и изтри лице с опакото на ръката си.

Джулия се обърна.

— И ти си изпитала това, нали?

Без да се обръща, Катлийн кимна.

— Загубила си го. И оттогава не говориш.

Катлийн отново кимна.

— Съжалявам, Катлийн. Мога да си представя какво ти е било.

Същото можеше да се случи с Райън. Днес. Утре. Идната седмица. Имаше опасност да загине във войната, а можеше да загуби живота си и във враждата между техните семейства. Умреше ли той, тя също нямаше да иска да живее повече.

— По дяволите — прошепна Джулия. — Най-добре е да избягам. Далеч оттук, далеч от него. Само така той ще е в безопасност.

— Ти не можеш да го предпазиш. — Стресна ги гласът на отец Конър откъм вратата. — Любовта е опасно нещо, но когато един мъж обича една жена, той не може да я изоставя. Нито в името на семейството си, нито заради собствената си безопасност или каквото и да било друго. Животът е твърде кратък и си отива с всеки изминал ден.

Въпреки че говореше на нея, или поне така си мислеше Джулия, Конър гледаше Катлийн. Катлийн му се усмихна, както майка би се усмихнала на палавото си дете, сетне се обърна и протегна ръка към Джулия.

— За свещеник споделяш доста крайно отношение към любовта — отбеляза Джулия, когато двете с Катлийн тръгнаха след него към църквата.

— И аз едно време бях мъж.

— На мен и сега ми изглеждаш мъж.

Конър забави крачка и настръхна; после обаче се стегна и продължи, без да каже нищо.

Щом пристъпи вратата на църквата, Джулия забрави за отец Конър. Не можеше да намери думи от радост.

Олтарът грееше от запалените свещи, меките им отблясъци превръщаха картината в съновидение. Някой бе посипал стъпалата към олтара с диви цветя. На светлината розовите, жълтите и червени цветове изглеждаха матови, а уханието им насищаше въздуха.

Райън я очакваше. Като по чудо униформата му беше излъскана до блясък от калта, а златисторусата коса беше измита и пригладена. Лицето му издаваше едновременно нетърпение и колебание. Очите му срещнаха нейните и тя спря объркана, впримчена в погледа му, както много пъти досега. Сякаш всичко друго на света изчезна и останаха само те двамата и чувствата, които бушуваха помежду им.

Катлийн я дръпна за ръката и Джулия едва тогава осъзна, че стои като истукана насред пътеката. Усмихна се плахо и тръгна след снаха си към Райън. Когато застанаха до него, Катлийн взе ръката й и я положи в неговата. Целуна и двамата по бузата и се дръпна назад.

Церемонията беше съвсем различна от онези, които Джулия си бе представяла. Отдаваше сърцето, тялото и живота си на героя от мечтите, но отсъствието на нейните близки й тежеше. Съзнаваше, че те няма да дойдат дори и да знаеха, и това хвърляше сянка върху щастието й.

Когато Райън каза своето „да“ с дълбокия си глас, Джулия се почувства на седмото небе. Сетне дойде и нейният ред, тя го погледна право в сините му очи и отговори без никакво колебание. Той й се усмихна и за пръв път радостта му изгря и в очите.

— Сигурно нямаш пръстен? — попита го отец Конър.

Усмивката на Райън увехна и той погледна стреснато свещеника.

— Ами… Аз… Нямах представа…

— Нищо. Нека да продължим.

В този момент обаче помежду им се промъкна една ръка. В тънките пръсти имаше златна халка. Райън обърна глава към сестра си.

— Не, Катлийн. Тя си е твоя.

Катлийн хвана ръката му, сложи пръстена на дланта му и захлупи пръстите му отгоре. После кимна на Джулия и се върна на мястото си. Райън разтвори пръсти и погледна халката. После вдигна очи към отец Конър, който изглеждаше доволен, и накрая въпросително обърна глава към Джулия.

Джулия се смути. Тази халка беше символ на брачната клетва между Катлийн и нейния съпруг, макар че Джулия дори не знаеше името му. Мъжът в този брак бе загинал, а жената — полудяла. Джулия засрамено си призна, че този знак я плаши, но нямаше сърце да откаже. Никога не бе вярвала в суеверия и точно сега надали беше моментът да започва.

Устата й сякаш бе от камък, но Джулия събра сили да се усмихне и кимне. После протегна лявата си ръка. Благодарният поглед на Райън я успокои. Отец Конър благослови халката и ги провъзгласи за господин и госпожа Райън Шеймъс Мърфи.

— А сега можеш да прегърнеш булката — напевно завърши отецът.

Първата им целувка като мъж и жена беше по-страстна от всички предишни. Не усещаха нищо друго, освен огъня в сърцата си, безумната наслада, болката, страстта и любовта.

Джулия мислеше единствено за Райън. И за сватбената нощ.

 

 

Райън и Конър отидоха в стаичката на свещеника да вдигнат наздравица за младоженката с виното за причастие. Райън беше убеден, че вършат светотатство, но в онези дни алкохолът трудно се намираше. Затова отложи покаянието за друг ден. Сега имаха нужда да изпият по едно питие.

Веднага след церемонията Джулия побягна нанякъде с Катлийн. Стори му се бледа и развълнувана, но напълно я разбираше. Той се чувстваше по същия начин.

— Ами тогава ти ще се грижиш за нея — каза Райън и огледа чашата си на светлината от свещите. Тъмночервената течност му напомняше за оттенъците в косата на Джулия. Какво ли бе да почувства тези къдрици разпилени по голите си гърди? Откъде щеше да се вдигне уханието на рози — от косата или от устните й, щом ги целуне?

Райън бързо сложи край на тези мисли. Щеше да полудее, ако продължава да си я представя гола в обятията си. Час по-скоро трябваше да се върне в армията.

— Казах ти, че Джулия ще остане с мен и Катлийн — рече Конър, без да забелязва разсеяността на приятеля си, или поне преструвайки се. — Колтън ще побеснее, ако разбере къде е. Но не ми се вярва да хукне да ме бие в храма.

— Ами ако го направи?

— Ще измисля нещо.

— Прати да ме повикат.

Конър сви рамене.

— Хубаво. Ще пратя да те повикат.

— Наистина ли мислиш, че моето име ще й осигури безопасност?

— От Канзас няма да я закачат.

— Ами дърварите от Мисури?

— Те няма да се нахвърлят върху свой човек.

— Дори и ако решат, че ги е предала?

— Не познаваш нравите на Юга, приятелю мой. Никой не докосва жените с пръст. Пък и братята й може да са всякакви, но няма да допуснат някой да закача сестра им. За тях ще е голямо падение. Макар че като нищо би могло да им хрумне да я направят вдовица.

Райън вдигна вежди при това предупреждение и глътна остатъка от виното си.

— Могат да опитат. — Той стана. — Най-добре да отида да си взема довиждане.

Конър, който се канеше да прибере празната чаша, застина с вдигната във въздуха ръка.

— Довиждане ли? Да не смяташ да тръгваш?

— Трябва да се връщам. Излъгах татко, че си болен и си пратил да ме предупредят, че не можеш да пазиш Катлийн.

Конър се извърна и вдървено сложи чашите на масичката. Райън усети внезапно напрежение у приятеля си.

— Никога няма да позволя някой да я нарани. Независимо колко може да съм болен. Дори да умирам.

Райън го погледна замислено.

— Зная, Кон. Затова я оставихме при теб. Казах ти, че се наложи да излъжа. Но лъжата ми ще издържи до едно време. Трябва да се прибирам.

Конър се завъртя на пети.

— Не и тази вечер. Имаш да правиш любов с жена си.

Райън зяпна от учудване.

— Какво?

— Тази вечер, Райън. Първата брачна нощ. Иначе бракът няма да е валиден.

— А кой ще знае дали е имало брачна нощ, или не?

— Ако някой поиска, лесно може да установи.

Райън стисна юмруци при мисълта някой да прави подобна проверка на жена му. На неговата жена. Джулия беше негова и той беше неин. Този факт успокои вечната болка в гърдите му.

Изобщо не му бе минавало през ума, че нейното семейство може да се опита да изкара брака им невалиден. Сигурно беше, че ще се постараят да го убият, но те правеха това от години. След като вече бяха венчани, Райън щеше да се погрижи тя да си остане негова. Но съществуваше един проблем.

— Прав си, Конър. Но… аз… ммм… не мога…

Конър го изгледа учудено и ъгълчетата на устата му трепнаха.

— Наистина ли?

— Не, нямам предвид, че не мога. Искам да кажа, че не мога тук. В църквата.

Конър се ухили.

— Не ме интересува къде ще го правиш.

— Тя заслужава по-подходящо място. Истинска първа брачна нощ.

— Заслужава истински живот и мъж, който да я обича. Това си ти.

Райън се сепна. Веднъж вече се провали с жена, която обичаше. Този път нямаше да си го позволи.

Макар че мечтаеше за свещи и цветя, Райън трябваше да се задоволи с каквото има подръка. Въздъхна тежко. Не можеше да се каже, че не иска да се люби с жена си. Това щеше да е голяма лъжа. Но си бе представял цяла седмица в леглото, изучавайки всеки милиметър от тялото й. А сега къде да намери уединено и безопасно място за тях двамата?

— Имам идея — рече той.

— Време беше — сряза го Конър. — Понякога просто ти се чудя.

Райън тръгна към вратата, но когато мина покрай Конър, го ръгна приятелски в ребрата.

— И аз ти се чудя понякога, отче.

Измъкна се навън, преди Конър да успее да му го върне, и забърза да намери жена си.

 

 

По неизвестни причини Джулия не искаше да мърда от църквата на хълма. Живееше там само от един ден, но се чувстваше сигурна и като у дома си — повече, отколкото някога бе се чувствала в родния си дом.

Отец Конър уж беше свещеник, но беше голям и силен, пък и носеше пистолет в расото си, за който вярваше, че никой не знае. Може и да беше божи служител, но не би се поколебал да употреби оръжието. Излъчваше увереност и сила, освен когато гледаше Катлийн. Тогава се разнежваше и на лицето му се изписваше объркване. Заради това Джулия още по-силно се привърза към него. Готова бе да повери и живота си на Конър Съливан.

А Катлийн Мърфи не можеше да убие и муха на стената. Джулия целуна зълва си за лека нощ и тя й подаде букет диви цветя. Със сълзи на очи Джулия си помисли, че двете можеха да бъдат приятелки въпреки имената си. Изведнъж обаче се сепна. Та те носеха една и съща фамилия сега — Мърфи. Жестоко щеше да плати за това, но се зарече да поеме наказанието върху себе си и да спаси Райън. Тази вечер обаче тя щеше да бъде булка. От утре щеше да има достатъчно време да се учи да бъде и Мърфи.

Тъй като бе дошла в църквата пеша, сега яздеше пред Райън на неговия кон. Райън вече беше неин съпруг. Настръхваше при тази мисъл. От страх? От нетърпение? От страст?

Хвърли поглед към двете фигури на вратата на църквата. Конър и Катлийн им махнаха с ръце. Зад тях блещукаха свещите и това я изпълни с лошо предчувствие, но тя се обърна напред, решена да посрещне с изправена глава новия си живот.

Пожарът в далечината тлееше. Джулия очакваше Райън да бърза за битката и да отложи първата им брачна нощ за друг път, но той дойде при нея и с решителен тон й каза да си приготви багаж за една нощ.

Мъжът, когото срещна при потока, се бе върнал при нея — отгледан да й бъде враг, заклет да отмъсти, положил обет за цял живот да служи на армията. Достатъчен ли щеше да бъде бракът им, за да сближи техните различия? Можеше ли тя да забрави откъде е почнал той пътеката на отмъщението и какво е сторил на родната й майка, за да продължи да го обича? Само времето знаеше отговора на нейните въпроси.

Досега Райън не бе споменал нито веднъж за любов — говореше й само за отговорности и дълг. Неизречена остана и вината му, а може би и молбата за прошка. Тя го обичаше заради желанието му да помогне на хората в беда, чувството му за дълг и чест, но тези качества можеха и да му попречат да я обикне. Възможно бе грешките на миналото да изплуват всеки момент и да застрашат техните отношения.

Джулия прогони тези страхове. Ако той още не я обичаше, то поне я желаеше страстно и това беше най-важното за нея сега. Тя усещаше същата страст, но нямаше представа какво да прави.

Майка й беше пропуснала да й обясни тайните на връзката между мъжа и жената. Джулия никога не бе ухажвана и не бе имала приятел, само дето насила се бяха опитали да я сгодят предния ден. Сигурно майка й смяташе, че няма нужда да й говори за това, но сега Джулия съжали, че не я е разпитала.

— Джулия?

Дъхът на Райън стопли тила й и в гърдите й пламна неудържимо желание. Съзнанието, че съвсем скоро ще разбере значението на чувствата си към него, усилваше вълнението й.

— Джулия?

— М? Какво?

— Нали разбираш, че трябва…

Гърдите му се издигнаха, докоснаха гърба й и отрониха тежка въздишка. Тя се облегна на него, изгаряща от нетърпение да почувства всяка частица от него до себе си. Задничето й беше разположено между бедрата му и пистолетът му опираше в гърба й, макар че тя се чудеше защо изобщо оръжието му е там. Сетне осъзна, че това съвсем не беше пистолетът му и бузите й пламнаха от смущение. Едва удържа желанието си да се притисне към твърдината в скута му и да види какво ще се случи.

— Джулия? Нали разбираш какво означава тази нощ, какво трябва да направим?

— С-струва ми се, че да.

Двадесет години беше живяла във ферма и бе виждала как се съвкупяват животните. Спомни си как техният жребец възкачи една кобилка. Джулия прехапа устни. Тогава баща й я хвана, че гледа и я изгони в къщата, но и отвътре Джулия чу такива звуци, че я достраша. Но пък не й се вярваше мъжкият орган на Райън да прилича на конския.

Изправи се на седлото, за да не усеща тази част от него, притисната в гърба си, но той настръхна от това. След миг се наведе към нея.

— Майка ти обяснявала ли ти е тези неща?

— Неща?

Райън измърмори под нос — проклятия, които Джулия бе чувала и преди. Все пак беше Колтън по рождение, макар че и с Мърфи бе същото, що се отнася до това.

— За мъжа и жената. Какво правят нощем в леглото, когато са женени. Или пък през деня, ако поискат.

— През деня?

Не виждаше лицето му, но усети усмивката му по гласа.

— Ако поискат.

Джулия беше жена, а не дете и нямаше да му позволи да си мисли, че е малка само защото беше отгледана в пълна невинност, далеч от света и единствено в компанията на братята си, техните приятели убийци и една болна майка.

— Не ми е обяснявала подробно. Мама е дама.

— По дяволите!

— Няма смисъл да ругаеш, Райън Мърфи — пренебрежително изсумтя Джулия. — Гледала съм как го правят животните. Това би трябвало да е достатъчно.

— Няма нищо общо, мила. Аз не съм животно. — Райън дръпна глава от ухото й. — Или поне ще се постарая да не бъда.

Внезапно той дръпна юздите.

— Пристигнахме.

— Къде?

Изминалият ден бе слънчев, но сега по небето се стелеха облаци и скриваха луната и звездите. Нощта се спусна бързо. Макар че яздеха от доста време, Джулия не можеше да различи нищо отвъд ушите на коня.

— Вкъщи — рече Райън.

Джулия трепна, уплашена, че Райън я е довел при майка й и баща й. Баща й щеше да го застреля на секундата и после да се тревожи за евентуално разследване, ако изобщо открият трупа. Щеше да се наложи Джулия сама да дава обяснения, а после да побегне накъдето й видят очите.

— Моят дом — добави той, след като тя не каза нищо. — Той сега е и твой. Поне ще стане, когато войната свърши и всички ще можем да се приберем по домовете си.

Спряха пред пустата къща. Джулия огледа занемарения вид на постройката и веднага й стана ясно, че тя никога няма да й стане дом. Райън може и да я искаше. С Катлийн сигурно щяха да станат приятелки. Джейсън би могъл да я търпи. Но баща им винаги щеше да я презира. А от другата страна на потока Колтън-Мърфи винаги щеше да бъде нейното семейство и да превръща живота им в ад. Тя можеше да забрави какво е сторил Райън, но братята и баща й никога нямаше да му простят.

— Правим ужасна грешка — започна тя.

— Не. — Райън скочи на земята. — Всичко е решено. Няма връщане назад.

— Напротив. Можем да се върнем още сега и да забравим за случилото се. Ти отиваш в ротата си, а аз се прибирам вкъщи.

Райън се ядоса.

— За да се омъжиш за бандита, който е избрал баща ти? И да му позволяваш да опира пистолет в главата ти, когато си поиска?

Джулия замълча. Картината беше пределно ясна — и истинска.

Той рязко я свали от коня. Тя политна надолу с писък, но той не я изпусна и й помогна да стъпи на крака.

— А когато легнеш с него и той започне да те докосва и целува и те направи жена, ще мислиш ли за мен?

Въпреки тъмнината тя виждаше много добре лицето му. Гневът в погледа и възбудата в гласа му я накараха да каже истината, макар че трябваше да го излъже.

— Да — прошепна тя.

— Само че няма да стане. — Както придържаше нежно кръста й, той я притегли към себе си. — Ти си моя. Сега и завинаги. Няма да позволя на някакво южняшко копеле да те докосва.

Райън сведе глава и я целуна. Устните му бяха по-настойчиви и по-твърди от всякога. Ако някой някога я докоснеше с такава свирепост, Джулия щеше да се бори с всички сили. Но това беше Райън — любовта на нейния живот, половинката на душата й, героят от мечтите й. Райън не беше като другите мъже. Умееше да бъде силен, но и безкрайно нежен. Джулия потъна в неговата страст и се изгуби в бурята от чувства, която бушуваше в него.

Стояха в двора и се целуваха, докато и двамата останаха без дъх, мокри от пот и с изтръпнали тела. Изведнъж небето сякаш се разтвори, от дълбините му изригнаха гръм и блясък и отгоре им се изсипа летен порой.

Райън започна да се смее на стичащата се по лицето му вода. Джулия никога не го бе чувала да се смее. Радостта му зарази и нея и тя се остави на топлия дъжд да отмие следите на отчаянието от кожата й.

Райън отвори уста и подложи лице на дъжда, сетне преглътна и се обърна към нея.

— В едно съм сигурен, Джулия Колтън Мърфи… — Той млъкна, вдигна я на ръце и я завъртя. — Това никога няма да свърши — изкрещя той. — Никога.

После я целуна, докато дъждовните капки се стичаха като сълзи по лицата им, и я понесе към стълбите на дома, който никога нямаше да бъде неин.