Линда Тейлър
Да започнеш на чисто (19)

Деветнадесета глава

— Наистина се радвам, че решихме да дойдем тук — рече Фейт и огледа малката зала на „Акаш Тандури“. Заведението започваше да се пълни, но жуженето на разговорите бе приятно.

Първо бяха отишли в „Сейнт Клемънс“ за по едно питие, но там бе толкова шумно, че не можеха да се чуват. Около половин час след това Пол предложи да хапнат, вместо да се шляят из кръчмите на Оксфорд, и Фейт изпита облекчение. Толкова много неща искаше да го пита сега, толкова мисли й бяха минали през ума, а с него се говореше така лесно. Не я караше да се чувства глупаво за всичко, което кажеше, и винаги й отговаряше така, сякаш му бе особено интересно.

Радваше се, че се разхожда с него по Каули Роуд. Познаваше Оксфорд от ранно детство, но тълпата от студенти и местни в събота вечер винаги я бе плашила. Знаеше, че Деби идва някъде тук да пийне нещо с тумбата си от приятелки и обикалят кръчмите, преди да тръгнат към някой от клубовете в града. Деби говореше много за редовните клиенти, които виждаше в заведенията в края на всяка работна седмица. Едва ли не всеки спеше с някого или избягваше някого. И май бе прието през повечето време да избягваш човека, с когото спиш. Когато се падаха в една и съща смяна в петък, Деби не преставаше да бърбори кого се надява да срещне там и какво ще носи този път, за да привлече вниманието на онзи, с когото се беше сваляла предишната седмица. Фейт намираше това за адски изнервящо и изпитваше облекчение от факта, че Деби не се опитва да включи и нея в този сценарий.

Но докато вървяха бавно по улицата към ресторанта — за който в службата се говореше, че е най-добрият в Оксфорд, ако обичаш индийска храна, — без да обръщат внимание на групите въодушевени момичета, които минаваха покрай тях, й стана още по-приятно. Усещаше, че има право да е там. Никой не можеше да й каже, че не си е на мястото.

Пристигнаха достатъчно рано, за да заемат хубава маса в една ниша, и тя се настани на пейчицата срещу Пол. Чувстваше се много гладна след бирата в кръчмата, така че когато Пол предложи да поръчат и предястия, тя с радост насочи вниманието си към менюто. Изтощиха келнера с въпроси за всички предлагани ястия, преди да поръчат. Сега вече можеха да се поотпуснат.

— Добър избор, Фейт — кимна одобрително Пол, когато пристигна подносът с мариновани зеленчуци с попадоми^[1]. После най-спокойно си взе едно парче, потопи го в соса и го лапна с видимо удоволствие. Фейт последва примера му.

По-рано същия ден си беше мислила, че може да се почувстват малко неловко заедно. Но решиха да отидат на вечеря съвсем импулсивно и не бяха имали време да планират разговорите си, та всичко ставаше някак естествено. И изобщо не се чувстваше неловко с него. Тя сложи малко от соса в чинийката си, топна в нея резенче попадом и го лапна.

— Успя ли да откриеш нещо за мен? — попита го усмихнато. Това бе въпросът, който цяла вечер стоеше на върха на езика й.

— Всъщност доста. Имаш късмет, че тези дни съм свободен.

Той се впусна в дълги обяснения за обажданията, разговорите с познати и информацията, която бе открил за нея. Фейт се изчерви от благодарност и му сподели притесненията си. Той обаче й отговаряше с лекота. Като че ли имаше решение за всеки потенциален проблем.

— Ето, направих ти списък с телефонни номера — каза в заключение Пол, бръкна в джоба на якето си, извади лист хартия и й го подаде. Фейт го приглади на масата и го прегледа замислено, като от време на време спираше, за да хапва попадом. — Всичко е тук. Трябва да позвъниш, да помолиш за проспектите и да ги прочетеш внимателно. След това ще решиш къде да кандидатстваш. Не смятам, че ще има проблем да получиш стипендия. Никога не си ползвала такава, но съм ти написал и номера на консултанта, с когото можеш да поговориш по този въпрос.

— О! — промълви тя.

Загледа се в спретнатите главни букви на бележките и сърцето й се изпълни с благодарност.

— Благодаря ти, Пол. Не предполагах, че ще имаш време за всичко това.

— Имах предостатъчно време. Двамата с Джайлс често си ходим на гости и едва ли е очаквал, че всеки ден ще обядваме заедно. Видях се със стари приятели, ходих да видя нашите и все пак имах време да се обадя на всички от списъка.

После й се усмихна неловко.

— Но аз съм ти много благодарна. Никой друг не си е правил толкова труд за мен. И ако не беше ти, никога, ама никога нямаше да се сетя за това.

— Е, сега от теб се иска да свършиш останалото и нямам предвид само да проучиш университетите. Един човек, с когото разговарях, каза, че сигурно ще трябва да напишеш нещо като реферат просто за да докажеш, че не си изгубила форма. Но дори да означава нещо като изпит за А-ниво, все още те очакват години зубрене, докато постигнеш целта си.

— Да — кимна бавно тя. — Разбирам какво означава. Ще трябва хубавичко да помисля.

— Добра идея. Имаше моменти, когато мислех, че не мога повече, но си струваше. Не се виждам с никаква друга професия. Да убедиш приемната комисия, че си способна да го правиш, е само първото препятствие. — Той потопи парче попадом в соса от манго и й се усмихна топло. — Но като го казвам, се сещам, че много хора са се препънали в него. Все пак не вярвам с теб да се случи същото.

— Благодаря ти — заекна тя и отново се изчерви. — Надявам се да си прав. Все пак не съм сигурна в това.

— Ще видиш — отговори той. — Няма нищо срамно в това да се провалиш, след като си дал всичко от себе си. Но изобщо не уважавам хората, които не опитват.

После я погледна с престорена строгост. Фейт преглътна и му се усмихна срамежливо.

— Благодаря ти.

— И престани да ми благодариш.

— Добре. Извинявай. — Тя сгъна внимателно листа и го пъхна в чантата си. — Но много ти благодаря за това. Нямам думи да изразя какво означава за мен.

— Ето, ето — размаха той укорително пръст. — Пак каза „благодаря“.

— Не мога да се сдържа. Просто… не знам как разбра. Как усети тогава, че точно това трябва да кажеш?

— Очевидно не беше точно това — каза закачливо той. — Забрави ли как избяга от мен?

— Е, да — смотолеви Фейт. — Просто бях шокирана. Това, което ми каза, беше прекрасно. Имах чувството… че забелязваш неща, които остават скрити за всички останали.

— Това не е съвсем вярно, защото Сюзън и Джайлс мислеха същото, само че някак абстрактно. Но когато те видях в кръчмата, веднага разбрах, че можеш да го направиш.

— Но… защо беше толкова сигурен? — Тя взе кърпата си от масата и започна да връзва ъгълчетата й на възли.

— Да кажем просто, че ми стана ясно кое те спира. Грубияните могат да съсипят вярата в собствените ти сили, ако им позволиш. Решението е просто да не им се оставяш. — Изведнъж очите му омекнаха. — Но ние вече разговаряхме за това онази вечер в китайския. Сигурен съм, че не искаш да го повтаряме.

— Така е — поклати решително глава Фейт и изправи рамене. — Не искам. За пръв път споделям с някого цялата истина и се радвам, че ти разказах всичко, но вече край. Повече няма да се притеснявам от Майк или който и да било от онази пасмина. Достатъчно енергия ми е изсмукал, не заслужава нито капка повече.

— Ето така те искам.

Той се пресегна през масата, хвана ръката й и я стисна силно. Беше й помогнал повече, отколкото съзнаваше. За момента тя просто изричаше думите и се опитваше да събере кураж наистина да го почувства, но знаеше, че това е началото. Прекалено дълго се беше свивала и мънкала, а той й бе показал, че не е нужно да го прави повече. Може би скоро щеше да й се удаде възможност да се махне от селото, от града и гъстата мъгла от спомени, които затискаха живота в нея. И може би тогава, в някой момент от бъдещето, щеше да излезе на светло. Вече носеше тази мечта в себе си и не я беше страх, че пътят дотам може да се окаже труден.

Докато разговаряха и се наслаждаваха на пристигащите ястия, тя се замисли за начина, по който се променяше животът й. Първо се премести в къщата на Ела и се запозна с Миранда. Никога не беше очаквала, че ще й се случи подобно нещо. После започна да се чувства все по-малко притеснена от присъствието им, все по-необходима. Те не бяха практични и макар че го знаеше от самото начало, най-сетне бе дошъл денят, когато двете престанаха да се мъчат и й го признаха. Това й носеше удовлетворение, дори чувството, че Ела по някакъв начин й се възхищава. А Миранда, която в началото я плашеше, беше толкова хаплива и арогантна към нея, сега й приличаше на човек, който се мъчи да отблъсне хората от себе си, за да не се привърже твърде много към тях. Това бе нещо, което Фейт разбираше. И се учудваше, че има нещо общо с Миранда, но именно то напоследък бе превърнало заяжданията им в нещо като игра.

Да, странно как се беше получило. Но без Ела и Миранда, с които да излиза, без възможността да наблюдава начина им на живот, тя никога нямаше и да си помисли за собствен живот далеч от дома, от силата на майка си и безмълвната преданост на баща си. Никога нямаше да има нова прическа, да излезе да си търси нови дрехи, дори за пръв път в живота си си беше купила парфюм. И никога нямаше да се запознае с Пол.

Животът й започваше да се променя. За пръв път го усети, когато Джайлс й купи розите. Сега неговият най-добър приятел седеше срещу нея, наслаждаваха се заедно на ястията и дългия разговор и всичко бе станало само за една седмица. Той не беше човек, който можеше да я подкрепя всеки път, когато трябваше да взема решения, но Фейт беше свикнала да преследва целите си сама и това, че беше показал приятелски чувства към нея, й даваше смелост. Нищо чудно, след като преживееха това заедно, да продължат да поддържат връзка. Ако имаше да го пита нещо или за момент изпаднеше в паника, той едва ли щеше да има против да го занимава със себе си. Освен това положението не се помрачаваше от сложни чувства, беше просто един ценен момент между двама души, които откриваха приятелството си.

Тя се усмихна колебливо на Пол, когато количката с техните ястия заскрибуца към масата им. Келнерът метна една от чиниите във въздуха, ухили се и започна да я лъска с колосана бяла кърпа за чай.

— Пол, искам да ти благодаря — рече тя.

— Ето пак! — отвърна той и вдигна предупредително пръст.

— Не, наистина. Сега ще го кажа за последен път. Аз… страшно се радвам, че се запознах с теб. Надявам се да останем приятели, дори след като си заминеш за Хиърфорд.

— О, да — усмихна й се той и кимна на келнера, който беше поставил пред него безукорно излъсканата чиния.

— В това няма съмнение, Фейт. Ще си останем приятели. А сега, когато направих нещо за теб, може би и ти ще ми направиш една малка услуга?

 

 

— Мамо!

Ела зяпна слисано майка си. Тя стоеше на вратата и се мъчеше да се освободи от полицайката, която едва я удържаше.

— Няма причини да ме дърпате, млада госпожице, това е дъщеря ми.

— Съжалявам, но вие не ми го казахте.

— Трябва ли да ви покажа родословното си дърво?

Полицайката измърмори някакво извинение, погледна съчувствено Ела и се върна на пътеката. Ела надникна навън. Очевидно къщите бяха отцепени с дълга лента, която блокираше всички врати. Две полицейски коли все още стояха паркирани на улицата, а в номер единадесети и къщата на Дорис влизаха и излизаха хора. Една висока фигура с дълги слаби крака решително прекрачи лентата, сякаш бе някаква пукнатина в паважа, и тръгна по пътеката към къщата. Изглеждаше много ядосан.

— Татко!

— Какво, по дяволите, става, Ела? Къде е нахалният тип, който ме наруга по телефона? — Изведнъж, сякаш едва сега забелязваше, че се е озовал на сцената на местопрестъплението, добави: — И какво общо има полицията с всичко това?

— Виж, най-добре заповядай вътре.

Тя отстъпи назад, за да могат да влязат в антрето, и се пресегна през тях да затвори вратата. Тримата останаха натикани в малкото помещение. Ела беше най-ниската, метър шестдесет и седем, майка й — с два-три сантиметра по-висока, а баща й стърчеше и над двете със своите метър деветдесет и три. Положението беше нелепо, все едно се мъчеха да се съберат всичките в телефонна кабина. Ела си пое дъх, за да се съвземе, затвори за момент очи и бутна вратата на дневната.

— Влезте.

Те се изсипаха в стаята и Ела ги последва. Баща й веднага прекоси помещението, сякаш имаше навика да прекосява всичко. Майка й вървеше след него и оглеждаше критично мебелите, очевидно търсейки някое по-чисто място, където да седне. Ела затвори вратата зад гърба си, облегна се на нея и ги зачака да забележат Джаз.

От посещението на линейката насам той говори няколко пъти по телефона и Ела му беше благодарна, задето е избрал да остане лично с нея, вместо да я повери на някоя от непознатите униформени полицайки. Лекарите от линейката се увериха, че е добре, навлякоха й няколко пуловера и си отидоха, понеже тя настояваше, че няма да понесе още едно посещение в „Бърза помощ“. Представяше си какъв щеше да бъде разговорът със сестрата ирландка. „Какво се случи с теб този път?“ „О, ами нищо, просто ме взеха за заложница.“ Може би щяха да й предложат абонаментна карта и грамота от Клуба на приятелите. Не, не, не. Не можеше да понесе такова нещо.

Вече се беше затоплила и не трепереше. Чувстваше се малко умърлушена, вече бе овладяла първоначалната си слабост. Беше много мило от страна на Джаз да подозира, че може да е изпаднала в клиничен шок, но за щастие нямаше никакви признаци за това. Саймън бе много по-обезпокоен от нея след краткото си затворничество под навеса, но след като Ела го обсипа с милувки, реши, че ще е много по-забавно да подмята парцаливия плъх в градината, и тя го остави да си подскача. Джаз изрази облекчение. Настоя да й направи още един чай и тя го остави да се разпорежда в кухнята. Тъкмо й казваше, че всеки момент трябва да си върви, и се опитваше да я убеди, че трябва да остане с една от полицайките, когато някой задумка настоятелно по входната врата.

От кухнята се чуваше съскане на чайник и тракане на прибори, а баща й се обърна с ръце на хълбоците. На лицето му беше изписано възмущение, примесено с объркване.

— Е, къде е сега оня копелдак, Ела? — избухна той.

Ела изобщо не се смути. Твърде добре познаваше баща си. Обземаше го гняв само ако не можеше да проумее какво става. Страхуваше се, когато не можеше да овладее положението. Ела знаеше, че той само се перчи, и не можеше да не го съжали.

— Виж, беше просто…

— А! Чайникът завря. Значи ще правя чай за трима?

Двамата й родители се обърнаха рязко и видяха един азиатец с разкопчано горно копче на ризата, разхлабена вратовръзка и гарвановочерна коса да стои облегнат на вратата на кухнята, сякаш това бе вторият му дом.

— Съжалявам, трябваше да се представя. Името ми е Джазбиндър, но можете да ме наричате просто Джаз.

Той пристъпи напред и протегна ръка на майка й. Тя я пое слисано. Джаз се ръкува с нея и направи същото с баща й, който продължаваше да го гледа объркано. Очите му непрестанно се местеха от зачервения, подут нос на Джаз към ръката му. След това се обърна намръщено към дъщеря си.

— Ела?

Джаз подържа още малко ръката си протегната и я отпусна.

— Татко, това е Джаз. Джаз, запознай се с родителите ми — рече тя и прехапа устни.

— Това ли е… — започна немощно майка й, после се поизправи. — Ела, това ли е… това ли е господинът, за когото говорихме по-рано?

Ела се изчерви. Майка й очевидно бе в шок, иначе никога нямаше да изтърси нещо толкова странно пред хора.

— Мамо! — запротестира приглушено тя.

— Той е, нали? — потвърди майка й, след като с един поглед получи нужната информация.

— Вие ли сте мъжът, който ме нарече шибано копеле? — повиши неочаквано глас баща й, изправи рамене и смръщи вежди, за да изглежда възможно най-внушително.

Тя се сви вътрешно. Не беше успяла да разкаже на Джаз какво точно се е случило, когато телефонът звънна и бе принудена да вдигне. Изобщо не беше споменала за обидите. Въпросът на баща й сигурно звучеше много странно, зададен така изневиделица.

Джаз помисли малко, после очевидно се развесели.

— Не, господине, определено никога не съм ви казвал подобно нещо.

Баща й явно още повече се обърка от отговора. Ела вдигна умолително ръка.

— Не, татко, мъжът, който грабна слушалката от ръката ми, мислеше, че говори с Джаз. Затова те нарече шибано копеле. Изобщо не е имал предвид теб.

Лицето на баща й се разкриви от смайване.

— Но как, за бога, би могъл да ме обърка с него?

Като ги гледаше двамата заедно, баща й кокалест, бял и напрегнат, а Джаз набит, мургав и спокоен, идеята наистина й изглеждаше странна.

— Свикнал съм да ме наричат копеле. Обикновено така ми викат — обясни най-спокойно Джаз. — Вече не ми прави впечатление.

— Значи сте най-обикновен донжуан, така ли? — избухна майка й, очевидно в пристъп на желание да предпази Ела.

— Донжуан? — повтори объркано Джаз.

— Това не е първата ви забежка, откакто сте сгоден, така ли? Ела, по-добре стой настрани от този мъж.

— Не, мамо…

— Искаш да се забъркаш с човек, който е свикнал да го наричат копеле? Не си струва. Смятам, че съм те на учила на повече самоуважение.

— Не, не…

— И кой изобщо ме нарече шибано копеле? — почти кресна баща й, като от яд лицето му ту пребледняваше, ту почервеняваше.

— Наркопласьорът. — Най-сетне бе успяла да го изрече. Двамата млъкнаха изумени. Тя си пое дълбоко дъх и сложи ръка на челото си. — Можем ли да започнем отначало, ако обичате? Седнете, и двамата.

— Какъв наркопласьор? — попита баща й.

— Седнете! — викна им тя.

Двамата се подчиниха. Баща й се настани на креслото и кръстоса крак върху крак, а майка й се опита да приседне на ръба на дивана, но падна назад, когато възглавниците под нея поддадоха.

— А сега, Джаз, продължавай с чая. Мисля, че всички имаме нужда. Ако разполагаш с време, разбира се.

— Няма проблем. Според мен и ти трябва да седнеш. Изглеждаш уморена — рече той, сякаш бяха сами.

Ела кимна и се стовари върху един стол, като положи неимоверни усилия да запази авторитетен вид. Майка й я погледна с внезапна загриженост.

— Ох, миличката ми! Добре ли си? Толкова се тревожехме за теб. Веднага скочихме в колата и пристигнахме. Какво стана?

Ела събра сили, изгледа безизразно двамата си родители и започна:

— Джаз работи в полицията. Затова е свикнал да го наричат всякак. И просто за да поясня, това няма нищо общо с личните му предпочитания.

Джаз надникна от кухнята с кутия мляко в ръка.

— Благодаря — рече той и отново изчезна. При други обстоятелства, ако не беше толкова изтощена, щеше да й се стори комично.

— Та той идва тук от няколко седмици, за да наблюдава една къща на нашата улица, където има пласьори. Наркопласьори. Затова е тук и сега.

И двамата й родители кимнаха. Изглеждаха твърде погълнати от разказа й, за да я прекъснат.

— А днес влязоха там и ги хванаха.

— О, това е добре — прошепна майка й и отново стисна ръце в скута си.

— Но нещата малко се объркаха. Един от ония прескочи в нашата градина, сграбчи ме и ме вкара тук за малко. Полицаите нахлуха вътре, арестуваха го и го отведоха. Това е. Вече всичко свърши.

Родителите й продължаваха да мълчат слисано.

— Значи си била взета за заложница? — попита едва чуто майка й.

— Не точно. Е, нещо такова, но беше за малко. И вие съвсем случайно звъннахте точно когато минавахме покрай телефона. Той помисли, че полицаите искат да преговарят с него, затова беше толкова груб. Нямаше представа, че си ти. — После добави, като гледаше само към баща си: — А докато му слагаха белезниците, ми каза, че съжалява, задето е нарекъл баща ми копеле.

— Наистина ли? — попита невярващо той.

— О, да, татко, не си го измислям. И аз бях изненадана, но точно това каза.

Баща й се вцепени за момент в креслото, после кимна официално.

— Не бих се съмнявал в думите на дъщеря си. Твърде добре те познавам. Много почтено от негова страна. Няма да споменавам повече за това.

— Добре — заяви Ела. — Значи нищо не се е случило. Аз ще се оправя, Дорис е добре, а вие вече не се чувствате обидени.

— Дорис?

— Съседката. Жива и здрава е. Очевидно е смятала цялата работа за някаква шега. Така че единствената жертва тук е Джаз.

— А, да — заяви баща й и се наведе напред, когато Джаз влезе в стаята с поднос с чаши и ги остави на масичката. — Значи сте водили истинска война тук. Злодеят ви прасна един, а?

Джаз раздаде чашите и посочи захарницата на подноса. Ела беше изненадана, че я е намерил в шкафа, но той като че ли беше усъвършенствал домакинските си умения. Ако правеше това, за да впечатли родителите й, успяваше, но, разбира се, едва ли имаше такава цел. Той подаде чашата на баща й с учтиво въпросително изражение.

— Моля?

— Носът ви. Направили са го на нищо. Предполагам, че това са рисковете на професията, а?

— А, това ли? — Джаз се усмихна и се изправи. — Нищо особено.

— Ама седнете де. Все пак ще пиете с нас чай, след като сте го направили, нали? — каза прегракнало баща й.

Ела вдигна изненадано поглед. Баща й като че ли полагаше някакви усилия. Нещо повече, сякаш между двамата протичаше някакъв особен мъжки ритуал. А Джаз й намигна, когато родителите й не гледаха към тях, с което явно показваше, че няма намерение да издаде кой го е цапардосал.

— Мога да остана още съвсем мъничко, но после се връщам в управлението. Сега ще имаме много работа.

— Разбира се — съгласи се сърдечно баща й. — Не бих попречил на когото и да било да си върши работата. А вашата е много важна. В тази страна работата на полицията не се цени особено. И според мен това е твърде жалко. Вие се борите с престъпниците, рискувате живота си, за да могат мързеливи парвенюта като нас да спят спокойно в леглата си. Към вас не изпитвам нищо друго, освен възхищение. Ето ръката ми.

Очевидно говореше метафорично. Той кимна натъртено и отпи глътка чай. Ела сподави усмивката си, като си спомни как преди малко Джаз напразно бе чакал с протегната ръка.

— Това е много хубаво, стига да не излагате на риск невинни хора — намеси се неочаквано майка й от канапето, като се мъчеше да седне по-изправено сред меката маса от възглавници. — Нашата дъщеря е била държана като заложница от един наркопласьор, Доналд, не осъзнаваш ли? Какво се обърка в операцията ви, Джазбиндър, та се случи това?

— Те трябва да си вършат работата! — възкликна баща й.

— Мамо, всичко е наред — рече Ела и също се опита да седне по-изправено. — Именно той говори с мъжа, който ме държеше. Отвличаше вниманието му, докато другите влязат. Мисля, че именно спокойствието му помогна да се разреши толкова бързо проблемът. И определено вината не беше негова.

— А чия е тогава, скъпа? — надигна се майка й. — Можеше да те убият. Онзи трябва да е бил луд. Къде е била полицията, когато отчаяно си се нуждаела от тях? Смятам случилото се за потресаващо, ако трябва да бъда откровена.

— Не, мамо, не беше точно така.

— Напълно сте права, госпожо Нортън — каза решително Джаз. Все още стоеше в средата на стаята и изглеждаше абсолютно сериозен. — Ще ни разпитват за това и ние ще трябва да отговаряме. Имаше серия от неочаквани събития, които станаха много бързо, но мога да ви уверя, че изпитвам облекчение, задето не се случи нищо лошо.

Майка й като че ли остана доволна, но само след миг размисли и погледна предизвикателно Джаз.

— Е, това едва ли е достатъчно. Надявам се, че повече никога няма да се случват подобни неща. Тя е моя дъщеря и е изключителен човек.

— Разбирам.

— Надявам се да е така.

— Няма да се случи отново, нали? — попита баща й, като вдигна ядно ръка към жена си. — Всичко свърши. Те заловиха злодеите и спряха търговията им. Имаме всички основания да се гордеем с дъщеря си, задето е взела участие в това. Повечето хора са твърде страхливи, за да се забъркат. Но не и нашата Ела. Не и моята дъщеря. Заради нея тази вечер светът стана малко по-безопасен.

— Татко! — изстена Ела и покри лицето си с ръце. — Престани!

— Вярно е! Ще пиша на „Телеграф“, за да им разкажа. Ако имаше повече такива хора, улиците щяха да са по-безопасни за почтените хора.

Ела надникна през пръсти. Джаз повдигна едната си вежда към нея, но после очевидно се окопити.

— Е, ако ме извините, трябва да вървя.

Настроението й изведнъж се развали. Тя сложи ръце в скута си и вдигна поглед към него. Знаеше, че Джаз трябва да върви, но все се надяваше да го задържи.

— Разбира се, че трябва да вървите — рече баща й, като се мъчеше да стане. После сложи ръка на облегалката и залитна леко, докато се изправяше. За момент й мина през ума, че той остарява. И не просто остарява, ами е остарял. Тя също се изправи някак и тръгна към него да му помогне, но той вече стоеше прав като пилон и на лицето му беше изписано достойнство. — За мен беше удоволствие да се запознаем, Джазбиндър. — Сетне протегна подчертано ръка и Джаз я пое. Двамата се ръкуваха енергично. — Да, свалям ви шапка. Благодарен съм ви, задето защитихте Ела. Сигурен съм, че сте се справили добре. Умея да преценявам характерите и разпознавам почтеността, когато я видя. Вие сте добър човек.

— Благодаря ви, господине — отвърна Джаз, очевидно изненадан.

— По-добре изпрати Джазбиндър до вратата, Ела — добави майка й. Опита се да се изправи от канапето, но възглавниците я засмукаха обратно. Затова само му протегна ръка, като го гледаше напрегнато. — Може би пак ще се видим.

— За мен беше удоволствие, че се запознахме, госпожо Нортън — отвърна неангажиращо той. После хвана ръката й и се здрависа учтиво с нея.

Ела го изпрати в антрето и затвори дискретно вратата на дневната. После се поколеба до входната.

— Джаз… наистина ли всичко свърши?

Той пъхна ръце в джобовете на панталоните си и я погледна замислено.

— Е, ще трябва да дадеш показания. Освен това имаме недовършена работа тук.

Тя кимна, като попиваше думите му и се мъчеше да открие скрито значение в тях.

— Недовършена работа? — произнесе, като се опитваше да не издаде проблесналата в нея искрица надежда.

— Ще видиш. — Той неочаквано се наведе и я целуна по бузата. — Ти беше истински герой. Никога нямаше да се справим без теб. Отвън има една полицайка, Хелън. Ще поговоря с нея, преди да си тръгна, така че дори родителите ти да си отидат, няма да останеш сама. И някой съвсем скоро ще ти се обади за останалото. Сигурна ли си, че ще се оправиш?

Ела се поколеба. В думите му нямаше нищо за тях двамата. „Но — укори се мислено тя — нали знаех, че така ще стане? Той си има своя живот, аз си имам моя. Просто съдбите ни се преплетоха за момент.“

— По-добре се връщай на работа — рече тя и му отвори вратата, за да покаже, че не се опитва да го задържи.

— Добре. А ти се пази — рече Джаз и излезе от къщата.