Линда Тейлър
Да започнеш на чисто (13)

Тринадесета глава

За ужас на Ела първата сестра, която си проправи път през коридора на спешното отделение, беше нейната познайница, ирландката. Ярката светлина беше заслепяваща, но нямаше начин да сбърка дребната фигура, която тръгна право към нея.

— Ах ти! Каква я забърка този път? Само не ми казвай, че пак си се опитала да поправяш нещо.

— Не, този път не. — Ела направи опит да се усмихне, но й беше трудно, тъй като не знаеше каква медицинска процедура й предстои. — Аз… ударих си главата.

— Май белите постоянно те преследват, а? — запита сестрата. — Съобщи ли на рецепцията?

— Да.

— Така значи.

Сестрата млъкна и огледа Джаз, който стоеше до Ела и я държеше за лакътя. Не беше съвсем сигурна защо я е хванал. Нямаше да припадне, но и не можеше да измисли претекст да се освободи от ръката му. Е, поне показваше искрена загриженост, а това беше приятно. Сестрата отново погледна към нея и й се усмихна.

— Това е твоят приятел, нали?

— Ъъъ… не. Той е… ъъъ…

Помъчи се да намери точните думи. Той е ченге. От Скотланд Ярд. И е сгоден за друга.

— Да, приятел съм й — заяви Джаз. Ела го погледна стъписано. Той се усмихваше многозначително на сестрата. — Вижда се, че има сътресение, нали?

— Чудесно! — Сестрата подпря бузата си с език и кимна към Ела. — Е, попаднала си в добри ръце. Ще се погрижим за теб при първа възможност. Засега е спокойно, така че няма да чакаш много. Просто поседни.

— Благодаря.

Сестрата изчезна и Джаз я поведе към един пластмасов стол. Поне не избра същото място, където беше седяла преди. Никак не й се искаше да мисли, че има тук запазено място. Веднага щом се настаниха, тя се обърна към него.

— Защо каза, че си ми приятел?

— Исках да опростя нещата.

— Да ги опростиш ли? Какво просто има в това около теб да се навъртат непознати мъже и да се преструват на твоя половинка?

— Помисли малко. Дойдох в къщата ти по никое време. Вероятно ще е добре хората да си мислят, че имаме романтична връзка. За момента.

Тя го зяпна удивено и избухна в смях. После се шляпна по устата.

— Съжалявам, но това е адски глупаво. Какво общо има сестрата с цялата тази работа? Тя е само сестра, за бога, не наркопласьор.

Той я погледна сериозно.

— Селцето е малко. Какво друго можехме да кажем?

Вярно, нищо друго не й идваше наум.

— Можеш да кажеш, че си ми брат или нещо подобно — рече тя и прехапа устни, за да не прихне. Този път и той се усмихна.

— Имаш брат азиатец?

— Е, нали ме разбираш. Единият от нас може да е бил осиновен.

— И колко време смяташ, че щеше да ни отнеме, докато го обясним?

— Добре де, добре, прав си. Засега.

Ела се намести по-удобно и положи всички усилия да се отпусне. Точно сега не можеше да мисли върху въпросите, които й беше задал в колата. Бяха твърде сложни и не можеше да го разбере накъде бие. Предпочиташе вместо това да седят мирно един до друг. След кратко мълчание тя отново се обърна към него.

— Джаз, съжалявам, че казах всички онези неща за годежа ти. Не помня какво точно ти наговорих, но знам, че беше адски грубо.

Той я гледаше мълчаливо.

— Сигурен съм, че не си искала да ме обидиш. Предлагам да го забравим.

— Трудно ми е да го проумея, това е всичко. Няма как да разбера този тип бракове. Никога не съм познавала хора, които да са се оженили по този начин. Но вашите обичаи са такива и съжалявам, че бях груба.

За нейно удивление той въздъхна дълбоко, наведе се напред, опря лакти на коленете си и впери поглед в лъскавите плочки на пода. Изглеждаше особено заинтригуван от парчето изсъхнала дъвка, залепено на една от тях.

— Вече не съм много сигурен, че тези обичаи важат за мен.

— Наистина ли? — попита изненадано тя.

— Преди изглеждаше толкова лесно. Всичко се уреждаше от родителите. Те проучваха семейството, с което щяха да се сродят. Имаше посещения в Индия и дълги разговори с всеки далечен братовчед, за когото можеш да се сетиш. И проучваха крайно изчерпателно. Когато двамата се срещнеха, всичко биваше почти решено. Трябваше да се харесат, разбира се. И имаха възможност да се откажат, но трябваше да изтъкнат някоя много, много основателна причина. И в повечето случаи се получаваше. — Ела прехапа устни и затаи дъх, да не би да го стресне. Той прокара пръсти през косата си и продължи, все още вторачен в дъвката: — Сега е по-сложно. Някои семейства още спазват традициите, но все по-често се случва мъжът и жената да се срещнат няколко пъти, да решат, че се харесват, и да задълбочат връзката си. Проучванията на семействата вече не са толкова изчерпателни и почти всичко зависи от мнението на двамата млади.

— Това… това е хубаво, нали?

Той въздъхна още по-дълбоко. Едва ли съзнаваше на кого говори. Имаше вид, сякаш размишлява на глас.

— Не съм сигурен. Не познаваш достатъчно човека, за да се влюбиш в него, а семействата не са си свършили работата. Може да паднеш между два стола.

Ела вече хапеше устни толкова силно, че я болеше.

— Ами тогава… искам да кажа…

— Трудно е, когато си роден и израсъл в тази страна. В тази култура. Чувстваш се по-близък със съучениците и колегите, отколкото с тамошните си роднини. По друг начин гледаш на нещата. Саша също е израснала тук и разбира това. Нейното семейство е от Мадрас. Сега тя е там, за да разглежда сватбени облекла. — Той въздъхна съкрушено. — Моето семейство пък е родом от Пенджаб. Съвсем друга част от Индия. Различна в много отношения, все едно е в чужда държава. Но двамата със Саша сме британци. Това е общото между нас. — Джаз се засмя тихо, сякаш беше казал някаква шега, която само той разбираше. — Родителите ни не бяха особено доволни. Ако питаш тях, със същия успех можех да избера марсианка. Но казаха, че е можело да бъде и по-лошо. — Той се отпусна назад и кръстоса крака. Ела беше вперила очи напред и само от време на време го поглеждаше косо. Не искаше да покаже прекален интерес и да го отблъсне. — Един от чичовците ми се ожени за англичанка — каза простичко той.

Това вече бе толкова интересно, че Ела се обърна и го погледна.

— Наистина ли?

— Все още са женени. Но в началото им е било много трудно. Три пъти се местили, понеже съседите ги тормозели.

Ела ахна. Беше чувала за подобни неща, но това бяха единични случаи, нали? И защо й го казваше? Тя огледа профила му, пълничките устни, наболата брада по бузите, носа му. Неочаквано той се обърна и я погледна.

— Как се чувстваш сега? Още ли ти се вие свят?

— Амии…

— Добре, беладжийке — изникна отнякъде сестрата с все същата широка усмивка. — Да видим какво си направила със себе си. Искаш ли приятелят ти да дойде с теб?

— О, не, няма нужда.

— Не, тя е мъжко момиче — рече Джаз, облегна се назад и й намигна подчертано.

Ела го изгледа възмутено и тръгна след сестрата. Чувстваше се още по-объркана, макар да не бе предполагала, че това е възможно.

— Готино парче — отбеляза сестрата, след като настани Ела на един стол зад завесите. — Къде се запозна с него?

— Във, амии… В перал… — Тя се спря. В пералнята? О, я стига! Пък и близо до дома й нямаше пералня. — В кръчмата. — Но веднага се възпротиви вътрешно. Не искаше да изглежда така, сякаш избира гаджетата си в кръчмата. Макар че и това щеше да свърши работа.

— Късметлийка. Напомня ми на Имран Хан. Той също се ожени за англичанка, нали? Джемима някоя си. Беше червива с пари.

— Да.

Но тя беше бяла и той въпреки всичко се беше оженил за нея. Ела поразсъждава върху това, а сестрата започна да рови из косата й. Когато стигна до подутината, умишлено я натисна.

— Ау!

— Боли, нали? Имаш ли световъртеж, гадене, нарушено зрение?

— Да, всичко това. Но преди около час. Сега се чувствам по-добре.

— Хм. А как е той в леглото?

— Моля? — Беше толкова изненадана, че не знаеше как да реагира.

— Твоят човек. Бива ли го?

Ела едва се сдържа да не прихне. Да можеше Джаз да чуе това!

— Страхотен е — отвърна тя, като придаде мечтателни нотки на гласа си. — Много е надарен. Изключително добре надарен, ако трябва да бъда точна. Първия път направо ми спря дъхът. И е невероятно издръжлив. Може да го прави по цяла нощ.

— Леле, блазе ти! На моя му е съвсем мъничък, на всичкото отгоре после заспива и почва да хърка. Но е хубаво, докато го прави. — Ела изсумтя. Разговорът започваше да звучи все по-сюрреалистично. — Освен това е черен. Изобщо не е вярно онова, дето го разправят.

— Кой е черен? — Ела се обърна рязко и сестрата неволно закачи цицината, докато я мажеше с дезинфектант. — Ау!

— Извинявай. Моят приятел. Винаги се смеем и казваме, че сме родени един за друг. Нали знаеш какво се говори. За черните и ирландците.

— О!

Ела поседя известно време, докато и тази мисъл отмина. Никога не можеш да знаеш какво правят хората и с кого, когато не разговарят с теб. Просто правиш предположения и изводи, а те може да са абсолютно погрешни. Прииска й се да се усмихне, макар да не знаеше причината.

— Как, за бога, успя да си халосаш главата отзад? — рече сестрата, като цъкаше с език. — Паднала си, нали?

— Ъъъ… да. Паднах върху… — Върху бейзболна бухалка? Това не звучеше убедително. — Ударих се в закачалката.

— Ооо, значи си имала късмет. Ще повикам доктора да те прегледа и може да ти направим снимка на главата, за всеки случай. Но щом вече не се чувстваш замаяна, вероятно ще се оправиш.

— Добре, благодаря.

— А белезите от предишното приключение почти не личат. Гледай само да не се нараняваш повече.

— Ще се опитам.

Изчака търпеливо, докато накрая се появи един изморен млад доктор. Вероятно не беше най-спешният му случай за вечерта. Той й опипа цицината, зададе й същите въпроси и тя му даде същите отговори.

— Мисля засега да не правим нищо, но ако се появят други симптоми, веднага елате тук. Ясно?

— Да. — Ела се изправи облекчено. — Мога ли да си вървя?

Докторът вече се отдалечаваше с разсеян вид. Ела използва възможността, за да си оправи пуловера и косата. Когато се върна в чакалнята, завари Джаз да говори по мобилния си телефон, опрял рамо на стената. Докато го чакаше да свърши, Ела огледа гърба му. Имаше широки рамене. Едва сега го забелязваше, но дори леко приведен, гърбът му опъваше плата на сакото. Очите й се плъзнаха надолу. Отново беше с черни дънки. Очевидно бяха част от личната му униформа. Стояха му добре, подчертаваха доста стегнати задни части и дълги, мускулести крака. Тя вдигна якето си от стола и го облече. Какво ли щеше да бъде, ако наистина бе негова приятелка? Понякога можеш да разбереш предварително, докато наблюдаваш незабелязано мъжа. Тя си взе чантата и усети моментно съжаление. Никога нямаше да се случи, нали? Така че не биваше да мисли повече за това.

Джаз затвори телефона, пъхна го във вътрешния джоб на сакото си и се обърна. Когато я съзря, се усмихна и тя му отвърна със същото. После сякаш си спомниха, че са дошли по работа, и лицата им отново се изопнаха. Той се приближи до нея и й заговори тихо, понеже няколко души минаваха покрай тях, търсейки свободни столове.

— Каква е диагнозата?

Ела се изкуши да отвърне: „Диагнозата е, че си готино парче“, но се сдържа.

— Добре съм. Може да имам леко сътресение, но все още не смятат за нужно да ми правят снимка на главата или нещо подобно. Така че съм свободна да си вървя.

Той кимна.

— Чудесно. Да се връщаме при колата.

Докато излизаха, отново се натъкнаха на ирландката и тя намигна многозначително на Ела.

— Приятни сънища. Ако ти се удаде възможност да спиш де.

Ела се засмя. Когато излязоха на паркинга, Джаз я изгледа с подозрение.

— Какво имаше предвид сестрата?

— Ами казах й, че винаги пия по едно силно кафе преди лягане. Според нея това не е много здравословен навик.

Очакваше, че Джаз ще се засмее, но той се приближи разсеяно до колата, отвори й вратата и я настани. Изведнъж Ела осъзна, че никой досега не го е правил за нея. Той се качи от своята страна, закопча колана си и се позабави с ключовете в ръка.

— Има един малък проблем. Току-що ми се обадиха. Трябва да се отбия у дома и да изпратя нещо по факса. Имаш ли нещо против да минем оттам, преди да те върна у дома?

— О, не. Разбира се, че не.

Джаз кимна и завъртя ключа. Двигателят забръмча в отговор, след което потеглиха. Ела наистина нямаше нищо против. Освен това й беше любопитно да види жилището му. Дали представата й за апартамент в черна кожа и хром щеше да се окаже реалност? Но пък нямаше начин той да я покани вътре. И нали не беше дежурен? Постоянно ли му се случваха такива неща? Може би това бе да ходиш с полицай. Щеше да има достатъчно време за нелегални записи, докато той търчеше да въдворява ред и хармония в предградията на Оксфорд.

Освен това Ела никак не бързаше да се прибере и отново да остане сама. Фейт и Миранда трябваше вече да са се върнали, но едва ли щеше да ги завари будни, а тя все още се чувстваше обезпокоена от преживяното. Изобщо не й се спеше. Изведнъж й мина една мисъл, от която бръмченето в главата й спря. Не трябваше ли да остави на Фейт и Миранда бележка да не се размотават навън из тъмното? Макар че едва ли щяха да тръгнат да изхвърлят боклука по това време. Дали ако им разкажеше за случилото се, нямаше само да ги разтревожи, при положение че не можеха да направят нищо по въпроса? Ако Джаз беше прав, че наистина скоро щяха да задействат нещата, каквото и да означаваше това, всичко щеше да свърши за нула време и тя можеше да им разкаже по-късно. Е, Миранда щеше да го приеме леко, но Фейт със сигурност щеше да се ужаси. А и кой можеше да я обвинява за това? Ела вече се чувстваше по-неловко от създалата се ситуация, отколкото й се искаше да признае.

Колата навлезе в Каули. Тъкмо започваше да се чуди къде ли се намира жилището му, когато спряха в една скрита в дърветата странична уличка със залепени една до друга къщи, повечето от които добре поддържани. Не приличаше на ергенската бърлога, която си беше представяла, поне не отвън. Смяташе, че той живее в центъра на града или в Джерико, където имаше модерни апартаменти. Джаз посегна да отвори вратата, но спря и я погледна нерешително.

— Искаш ли да ме почакаш вътре?

Поредната изненада. Очакваше, че той ще влезе и ще излезе за минути, но пък беше късно и предполагаше, че няма да е много възпитано да я остави като прочетен вестник на предната седалка. Личеше му, че се чувства неловко. Отбиването в дома му явно не беше част от плана за вечерта.

— Не, няма нищо. Ще изчакам тук.

— Не се прави на герой, Ела. Съжалявам, че изникна тази работа, но не можеш да чакаш отвън.

— Ами не. Няма нищо. Ти върви.

— Виж, трябва първо да потърся информацията, която ще изпращам, а ако трябва да бъда честен, умирам за кафе. Бях си легнал, когато ми се обадиха, и веднага изскочих от къщи. Сигурно и на теб ще ти дойде добре едно кафе?

— Каниш ме вътре на кафе? — каза закачливо тя, обхваната от внезапна дързост. Всичко това бе малко странно. Как трябваше да постъпи в такава ситуация?

Той се засмя тихо.

— Ами да го кажем така — и аз съм виждал интимни подробности от къщата ти, така че ще бъдем квит.

— Да, но ти си бил и в спалнята ми — отвърна хапливо Ела и прехапа език. Точно това не биваше да казва.

Той се поколеба, погледна я за момент и слезе от колата.

— Да вървим.

 

 

Вътре подредбата беше безупречна. По боядисаните в кремаво стени бяха окачени картини. Ела разпозна серия от гравюри на Хогарт и повдигна едната си вежда, но иначе полагаше всички усилия да си държи езика зад зъбите. Той я преведе през един свод и влязоха в просторната дневна. Отвътре къщата изглеждаше доста по-голяма, отколкото можеше да се предположи. Джаз натисна някакъв ключ. Светнаха две ниски лампи и една стандартна, която се намираше в дъното на стаята. Стените бяха бели и почти голи, в минималистичен стил, но същото не можеше да се каже за стаята. Върху светлия под имаше мек килим в екзотични цветове, а две канапета, покрити с бели ленени кувертюри, стояха едно срещу друго, обсипани с възглавнички от червена и турскосиня коприна. Но вниманието й веднага бе привлечено от внушителния копринен гоблен над камината. На него се виждаха райски птици в разкошни цветове. Изглеждаха като живи. Ела огледа останалата част от стаята и изведнъж зърна един нелепо черен и голям телевизор с видео под него. Отдолу имаше купчина видеокасети, някои от които с отворени кутии. Ела присви очи и видя, че повечето са с футбол — „Манчестър Юнайтед“, ако трябваше да бъде точна.

Джаз й посочи канапетата и изчезна зад една врата, която вероятно водеше към кухнята.

— Настани се някъде. Ще сложа кафето.

— О! Благодаря.

Ела тръгна на пръсти по копринения килим, като същевременно го оглеждаше. Беше изящен. Нима това красиво нещо бе предназначено да се стъпва по него? Тя приседна предпазливо на ръба на канапето, като се стараеше да не смачка безукорно опънатата кувертюра. Смяташе себе си за подредена, но това тук беше удивително. Сам ли го постигаше, или имаше някой, който да оправя вместо него? Ела се замисли върху това, докато го слушаше как трака в кухнята. По някое време не се стърпя и надзърна през открехнатата врата. Виждаше се сива кухненска мебел, която отдалече създаваше илюзия за мрамор, но нищо повече. Може би хромираните неща бяха там?

Тя се облегна назад и мушна с пръст една от сините копринени възглавнички. Беше страшно мека. После прокара пръст по тъканта и отново се огледа. Който и да идваше да подрежда, очевидно бе предупреден да не пипа колекцията от видеокасети. Ела прехапа устни. Джаз като че ли си имаше достатъчно работа в кухнята. Тя стана, отиде на пръсти до видеото и коленичи с намерението да огледа набързо касетите. От тях можеше да се научи много. Все едно разглеждаше колекция от компактдискове, само че касетите разкриваха повече неща.

Тя сподави усмивката си и пропълзя под телевизора да разгледа кутиите най-отзад. Сигурно това бяха касетите, които криеше от гостите. Нещо като да държиш Толстой в дневната, но горе в спалнята ти да има роман на Джили Купър. Какъв бе еквивалентът при филмите? Тя се сниши още малко, посегна към касетите до стената и едва не се засмя, когато зърна „Шейн“. Намери и „По пладне“, а също и серия класически филми с Джон Уейн. Значи наистина бе искал да стане герой от Дивия запад. Това й се стори доста трогателно. Спомни си как някога искаше да бъде като Стиви Никс и въртеше безброй пъти „Слухове“ на Флийтууд Мак, мечтаейки да се превърне от кльощава мургава брюнетка в ослепителна руса сирена. Все още държеше тази касета в спалнята си и от време на време си я пускаше. Дали той продължаваше да гледа своите уестърни, както хората слушаха мотивиращи напътствия в колата? „Ще се преборя с всички несправедливости. Ще се справя.“

Притисна юмрук до устата си, за да не се изкикоти, но неволно изпръхтя.

— Със захар ли го пиеш?

— Ааа!

Беше се надигнала рязко и удари главата си в ръба на телевизора. Прониза я остра болка, зъбите й изтръпнаха и тя се строполи по очи върху колекцията му от видео касети.

Страхотно. Значи я беше поканил най-любезно в дома си, беше отишъл да направи кафе, а сега я заварваше да рови на четири крака из вещите му. Ела реши за начало да му отговори. Точно сега нямаше сили да го погледне в очите.

— С една лъжичка, моля.

— Добре.

Чу го как се връща в кухнята. Нито дума за това, че я беше заварил просната върху видеокасетите му. Тя се обърна пълзешком, но преди да успее да се изправи, Джаз отново цъфна на вратата към кухнята. Е, поне този път беше с лице към него.

— Мляко? — попита я учтиво той.

— Само мъничко, моля.

Джаз отново изчезна. Тя стана предпазливо и се върна на канапето. Може би ако седи и се прави на идеалната гостенка, при следващото си влизане той щеше да реши, че му се е привидяло.

Джаз се върна с две глинени чашки.

— Безкофеиново е. Надявам се, че нямаш нищо против. Малко е късно за ракетно гориво.

— Чудесно. Благодаря.

Погледна го колебливо, докато поемаше чашата си, но в очите му имаше само леко любопитство.

— Чувствай се като у дома си. Аз ще се кача горе да свърша малко работа.

— Горе?

— Там имам кабинет. Ако искаш, когато свършиш с огледа на кухнята, ще те разведа на обиколка из цялата къща.

Тя прехапа бузи и го погледна умолително.

— Не забравяй, че имам сътресение. Не съм на себе си.

Джаз само повдигна едната си вежда. По дяволите, пак трябваше да му се извинява. Дано само не й станеше навик.

— Виж, съжалявам, Джаз. По начало не съм любопитна. — Той обаче не изглеждаше много убеден в това. — Аз… Тази касета с „Шейн“ от дете ли я имаш? — Вече започваше да се чувства отвратително. — Просто ми беше любопитно какво гледаш в свободното си време.

— А онази касета със „Слухове“ — отвърна безизразно той, — от дете ли я имаш? — После се усмихна, като видя слисаната й физиономия. — Просто ми беше любопитно какво правиш в свободното си време. Няма да се бавя.

Сетне мина под свода и се отправи към антрето. Ела остана загледана след него, докато стъпките му заглъхваха нагоре по стълбите.