Линда Тейлър
Да започнеш на чисто (12)

Дванадесета глава

Едва когато седна, Ела усети колко ниска е колата му. Очевидно не беше служебната. Или може би беше. Струваше й се, че е някакъв спортен модел, но бе твърде замаяна, за да забележи някакви подробности, освен махагоновия цвят, мириса на кожа и факта, че седалката е доста твърда и я обхваща плътно. С помощта на Джаз коланът се уви покрай нея и щракна в закопчалката на мъничката задна седалка. Когато се увери, че я е закопчал здраво, той се качи и потеглиха в нощта.

Струваше й се много странно да я вози полицай. Как ли се чувстваха партньорките им, когато пътуваха с тях, за да вършат най-обикновени неща? Например за седмичното пазаруване в „Сейнсбърис“. Или до „Направи си сам“ за нова поставка за тоалетна хартия. Или да видят леличка Мейзи в Кидърминстър. В това имаше нещо успокоително. Ако някой изскочеше на светофара и се опиташе да го цапардоса през прозореца, той можеше просто да извади значката си и да му я размаха пред носа. Това щеше да му подейства като студен душ. А ако бързаха, можеше да сложи буркана отгоре и да профучи през всички светофари на червено.

Но също така се питаше дали Джаз е способен да отиде някъде, без да се чувства полицай, независимо дали е дежурен, или не. Как щеше да постъпи, ако пред лавката за пържени картофи станеше сбиване? Дали щеше да разблъска хората, крещейки: „А сега всички се успокойте и ми кажете как започна това“? Какво казваше, когато в кръчмата му налееха по-малко бира? Молеше ги да поправят грешката или заплашваше съдържателя, че ще докладва, където трябва? И дали ако ходиш с полицай, трябва винаги да си нащрек? Ами когато караш колата? Сигурно трябва да се движиш навсякъде с тридесет километра в час, да не би самият той да ти поиска талона. Ами ако някой ти даде назаем компактдиск или плоча? Дали няма да се появи изневиделица в хола и да размаха заканително пръст: „Пиратските записи са незаконни, те убиват музикалната индустрия!“.

Но той казваше, че е станал полицай, защото е искал да бъде герой от Дивия запад, а каубоите не бяха педанти. Повече им отиваха широките жестове. Представяше си го с каубойска шапка и кожено яке с ресни как върви наперено по Оксфорд Стрийт с ръка на кобура в почивния си ден, спасява бебета, които падат от количките, и ги връща с усмивка на майките им, казвайки: „Удоволствието беше мое, госпожо“. Какво ли изобщо правеше в свободното си време? Въртеше до безкрай епизоди от „Махабхарата“ на видеото или отиваше в кръчмата да гледа футбол?

Погледна го крадешком. Джаз мълчеше, а и тя се чувстваше по-укротена. Имаше ужасното чувство, че го е обидила по някакъв начин в къщата. Но всичко й беше като в мъгла. Главата й бръмчеше и й бе трудно да разсъждава. Струваше й се странно, че просто скочиха в колата и отпътуваха от къщата. Не трябваше ли първо да й зададе безброй въпроси за нападението и да снеме отпечатъци?

— Аз… Джаз, не трябва ли да провериш кофата за боклук? Може да са оставили нещо.

— Още не. — Той цъкна с език, сякаш размишляваше. — В момента, в който покажем официално присъствие там, прикритието ми ще отиде по дяволите. Мога веднага да извикам няколко колеги да огледаме, но това ще сложи край на всичко. Разбираш ли?

— О! — Отново я прониза болката в черепа и тя трепна. — Значи ще им се размине просто така? Ами моето сътресение?

— Това е нападение. Вероятно с телесна повреда. Не се тревожи, когато му дойде времето, ще се занимаем и с това.

— Но… как?

Тя направи опит да се обърне, но беше здраво привързана за седалката. Джаз я погледна. Не изглеждаше ядосан. Това беше добре. Може би щеше да забрави какви му ги беше наприказвала преди малко.

— Камерата? Забрави ли за нея? Тя би трябвало да ни покаже доста неща.

— Аха. — За момент главата й се проясни, но после мъглата отново я погълна. — А, да. Всичко ще бъде записано. Наистина. Умен си, дума да няма.

— Още ли искаш да ми кажеш къде да си завра камерата? — попита Джаз и най-сетне си позволи да се засмее тихо.

— Разбира се — рече разсъдливо тя. — Ако не бяхте поставили камера, нямаше да ме нападнат. Всичко стана заради вас.

— Не е задължително. Явно по начало работят около вашата къща. Можело е да се случи, независимо дали сме там, или не. А и едва ли ще продължат да се навъртат там, ако знаят, че сме им вдигнали мерника. Всъщност нападението ще ни е много полезно. С малко късмет ще имаме нещо интересно за гледане.

— Сигурна съм, че ще е интересно — изкикоти се тя, понеже не знаеше доколко трябва да се засегне. — Можеш да им пуснеш касетата на коледното тържество.

— Знаеш какво имам предвид. Съжалявам, че беше ранена, и се радвам, че не е нещо по-сериозно. Но случилото се може най-сетне да ни даде основание да действаме.

Ела се загледа в чезнещата бяла линия на шосето. Профучаха през няколко кръстовища и излязоха на околовръстното. Тя превъртя думите му в главата си. Изведнъж я осени една мисъл.

— Ка-какво имаше предвид с думите, че са работили около къщата ни? Искаш да кажеш, преди монтирането на камерата?

Той не знаеше за онова. Ела си наложи да мисли. Не, определено не знаеше. С Миранда и Фейт бяха усетили нещо само веднъж, когато Фейт намери в кофата онзи станиолов пакет с наркотиците, а тя отиде и го пъхна в живия плет. Но никога не беше споменавала на Джаз за това. Според Фейт укриването на доказателства бе доста сериозно престъпление. Така и не бе събрала кураж да му го каже, да представи нещата като глупава случайност, каквато си беше.

— Да не би да ми казваш, че не сте усетили нищо? — попита я тихо той, като ловко сви в другото платно.

Ела потърка чело. Слепоочията й пулсираха. Сега едва ли бе най-подходящият момент да я разпитват за каквото и да било. Той може би знаеше това. Може би беше експерт по измъкването на информация, когато хората не са в състояние да разсъждават трезво. Тя го погледна косо. Очите му бяха вперени право в шосето пред тях.

— Р-разбира се, че не сме усетили. Обяснихме ти го вече — отвърна тя и преглътна.

— А бихте ли ми казали? След като и за вас наркотиците не са нещо непознато? — продължи той със същия тих глас.

Ела преглътна още по-мъчително.

— Не знам за какво говориш, Джаз.

— Не съм идиот, Ела. Мисли си за мен каквото искаш, но не ме смятай за глупак.

— Аз… аз не те смятам за такъв.

После млъкна объркано. Какво, за бога, трябваше да му каже? В главата й беше пълна суматоха.

— От колко време познаваш Миранда? — попита той, когато навлязоха в Хедингтън и завиха към болницата „Джон Радклиф“.

— Миранда ли? Само от няколко месеца.

— А Фейт?

— Също. Казах ти, взех ги като наемателки. Не ги познавам от преди.

— Значи изобщо не ги познаваш?

— Ами… Нещо такова.

— И може да се каже, че и те не те познават?

Тя се обърна към него, докато завиваха към болницата и тръгваха нагоре по стръмната алея.

— Какво се опитваш да кажеш? Нищо не разбирам.

— Да оставим засега този разговор.

Той забави ход, докато намери място за паркиране.

— Почакай, Джаз, или може би трябва да се обръщам към теб с инспекторе, когато усетя, че ме разпитваш? — Тя го хвана за лакътя, понеже видя, че е разкопчал колана си и вече посяга да отвори вратата. — Не можеш да наговориш някакви двусмислици и после да се измъкнеш. Не разбирам накъде биеш. Какво става?

— Ти ми кажи, Ела — рече той.

Сетне се обърна към нея и я погледна безизразно. Не беше враждебност, само очакване имаше в очите му на слабата светлина на лампичката. Слепоочията й продължиха да пулсират, но вече не се чувстваше толкова зашеметена. Виждаше лицето му съвсем ясно. Двамата седяха абсолютно неподвижни и се гледаха изпитателно.

— Джаз, в какво ме подозираш? Бях нападната, за бога! Изобщо не мога да те разбера!

Той сложи пръст на бузата й толкова ненадейно, че Ела подскочи. Но всичко свърши за миг — върхът на пръста му се плъзна по кожата й и отново изчезна. Тя примигна, сигурно й се беше сторило.

— И аз не мога да те разбера — каза той, после слезе, затвори вратата от своята страна и я изчака да направи същото.

 

 

— Фейт!

Фейт подскочи и стисна още по-здраво дръжката на вратата. Беше стояла дълго в дамската тоалетна с надеждата другите да решат, че си е отишла. В кабинката се въртя нервно, бърса очи, диша дълбоко и си мърмори успокоителни неща, но в главата й цареше истинска бъркотия. Чак след като се успокои, събра кураж да затегне здраво връзките на качулката, грабна си чантата и излезе от тоалетната. Възнамеряваше да се измъкне и да измине тичешком пътя до къщи. Миранда щеше да я последва, когато реши. Ако изобщо смяташе да си идва. Като ги гледаше как флиртуваха цяла вечер с Джайлс — и предвид списъка със завоеванията й, откакто я познаваше, вероятно двамата скоро щяха да изчезнат, за да се потъркалят някъде. Явно така ставаха нещата.

Тя излезе от тоалетната, прекоси залата и тъкмо отваряше летящата врата, когато чу някой да я вика. Обърна се и видя Пол. Той се протегна, улови я над лакътя и ръкавът й се изду като балон.

Фейт спря и за втори път тази вечер впери поглед в ръката му. Пол обаче не показваше никакви признаци, че възнамерява да я пусне. Тя вдигна очи.

— Съжалявам — рече Пол и отпусна ръка. — Просто не искам да си отиваш. Моля те!

Фейт оправи якето си.

— Аз… просто се прибирам. Не се чувствам добре.

— Ще ми позволиш ли тогава да те изпратя?

Тя се покашля смутено. Опита се да отговори, но не можа, затова отново прочисти гърлото си.

— После ще се прибера пеш — продължи той. — Миранда каза, че живеете малко по-нагоре. Тази вечер с Джайлс дойдохме пеш, понеже щяхме да пием, така че няма да е проблем. А и ми е почти на път.

— Но той ще… няма ли да се чуди къде си?

Фейт се намръщи. Все едно казваше, че може да я изпрати, стига да уведоми Джайлс. А нямаше точно това предвид.

— Всичко е наред, казах, че отивам да те търся. Чаках те петнадесетина минути на бара, докато излезеш от тоалетната. — Той се усмихна и Фейт усети отново онова странно свиване в стомаха. — Барманът ми каза къде си се скрила. Знам, че не е много тактично, но го попитах.

— Н-не съм се крила — излъга тя и бузите й отново пламнаха.

— Знам. Просто си искала да останеш за малко сама. Аз го правя постоянно.

— Наистина ли? — попита тя с пресъхнали устни.

— Да — засмя се той. — Но не в мъжката тоалетна. Човек може да види доста странни неща, ако реши да медитира там.

— Да, но вече си тръгвам — каза решително Фейт метна чантата си на рамо. — А ти сигурно ще искаш да пийнеш още едно.

— Всъщност не — отвърна Пол и сви рамене. — Достатъчно пих. А и не си падам много по пиенето. Мога веднага да те изпратя.

— О, ами добре…

Изведнъж Фейт млъкна. Майк и Трейси Фелингъм, едно от момичетата от нейния випуск в училище, вървяха със смях към вратата. Тя потръпна и се отмести, за да им направи път.

— Здрасти, Фейт! — рече Майк, като спря и се усмихна леко. — Как е Миранда Разгонената? — Фейт се престори, че рови в чантата си за ключовете. — Не съм и предполагал, че ще живееш в една къща с новата пачавра на селото. Трябва да й поискаш някой и друг съвет.

— Кой е този? — попита я любезно Пол и направи крачка напред.

Фейт го погледна стреснато. Той може би виждаше, че й е неловко. Само се надяваше да не реши, че Майк й е приятел, и да поведе дружески разговор с него.

— Здрасти, приятел, името ми е Майк — рече Майк и кимна към Фейт, сякаш тя не можеше да ги чуе. — Не си избрал тази, която трябва. Разгонената е като влак. Фейт е нещо като микробус за зеленчуци.

Трейси изсумтя и дръпна Майк за ръкава.

— Хайде, да се разкараме оттук. Взе да ми мирише на ряпа.

— Мисля — каза бавно Пол, като направи крачка напред, хвана Майк за ръката и я изви зад гърба му така, че го накара да застане като истукан, — че ти ей сега ще се извиниш.

Очите на Фейт едва не изхвръкнаха от орбитите си. Несъмнено Майк нямаше как да се отскубне, а ако можеше да се съди по страха в очите му, явно доста го болеше. Той се засмя неестествено.

— Стига, приятел, само се майтапех!

— Простак! — изписка Трейси и цапардоса Пол по ръката.

Ала той беше силен, едва сега се виждаше колко. Ударът на Трейси дори не му направи впечатление. Вече гледаше Майк с омраза, от която Фейт се стъписа.

— Казах да се извиниш!

— Извинявай, Фейт — запелтечи Майк. — Ти разбираш от майтап, знам си те. Страхотно момиче си. Имаш някаква грешка, приятел, ние бяхме съученици. Тя знае, че само се шегуваме.

— Ако някога пак те чуя да говориш пренебрежително за Фейт или Миранда, ще ти счупя ръката. Ясно?

— За бога, да се махаме оттук! — извика Трейси и дръпна Майк, когато видя съдържателя Дерек, очевидно заинтригуван от ситуацията, да наднича от бара с обичайното си гнусливо изражение. — Не искам да ми забранят да ходя в още една шибана кръчма!

Пол пусна ръката му така внезапно, както я беше сграбчил. Майк се хвана с гримаса за рамото и тръгна към вратата. Тъкмо преди да я бутне, се обърна и викна:

— Ти си направо откачен, бе! С тая сте си лика-прилика!

После блъсна вратата и двамата изчезнаха.

Фейт едва сега усети, че е впила нокти в дръжката на чантата си. По време на разговора не беше помръднала на милиметри. Все още гледаше Пол като хипнотизирана, без да знае дали да се чувства ужасена, радостна или просто облекчена. Не можеше да повярва, че някой ще иска да счупи ръката на Майк заради нея. С радост би го направила и сама, но просто не беше достатъчно силна. А Пол го сграбчи, изви му ръката и го принуди да й се извини. Направо нямаше думи. Никога не й се беше случвало подобно нещо.

— Добре ли си? — попита непринудено Пол, вдигна ципа на коженото си яке и й се усмихна.

— Аз…

— Сигурно вече са си тръгнали, но ако искаш, можем да изчакаме няколко минути.

— А, не. Те са в другата посока, а и Майк обикновено идва с колата си. Има джип тойота. Обича да обикаля с него из селото, за да внуши на хората впечатлението, че е приключенска натура.

Пол се усмихна тъжно.

— Шушумига, а?

— Да — отвърна Фейт и въздъхна дълбоко.

Всъщност изпитваше облекчение, вече го долавяше. Заедно с него в душата й се зараждаше радост. И изобщо не бе ужасена.

— Да тръгваме, ако си готова.

— Готова съм.

Излязоха от кръчмата точно когато гумите на джипа изсвириха по шосето и задните му фарове изчезнаха зад ъгъла. Тръгнаха заедно през паркинга. Когато излязоха на улицата и поеха нататък, отбягвайки закъснелите пиячи, Фейт вдигна поглед към небето. Орион изглеждаше прекрасно. Небето беше обсипано със звезди като мънички диаманти в море от черно кадифе. Тази мисъл я изненада. Обикновено звездите бяха просто звезди, а небето — просто небе, обагрено в оранжево при хоризонта от светлините на Оксфорд. Тя вдиша дълбоко ароматния есенен въздух. Тази вечер вятърът бе по-силен, шумолеше в изсъхващите листа по дърветата и хвърляше оранжево-жълти отблясъци по паважа.

— Благодаря ти, Пол — успя да промълви най-сетне. Отдавна искаше да го каже, но не знаеше как, и накрая просто го изтърси.

— На вашите услуги, мадам — засмя се Пол. — Като малък тренирах джудо. Не предполагах, че помня хватките. Имай предвид, че през последните години не съм имал случай да ги прилагам. Хубаво е, че още могат да ми бъдат от полза.

— Джудо — рече замислено Фейт. — Трябваше да се запиша на джудо. Никога не съм помисляла за това.

— Тренирах само защото някои от момчетата в училище ме тормозеха. Тогава бях доста нисък. На шестнадесет изведнъж се източих и те престанаха. А когато позаякнах в плещите, направо започнаха да ме избягват. Беше доста забавно. — Повървяха още малко между редиците чинари и той добави: — Поне сега ми се струва забавно.

— З-защо те тормозеха? — заекна Фейт, като го гледаше с любопитство.

— Че защо не? Все с някого трябваше да се заяждат. Аз бях най-ниският. Това е. Няма никаква логика. Осъзнаваш го чак когато пораснеш, но в това наистина няма нищо лично. Дори сега понякога излизам с един от тях да пийнем по бира. Свястно момче е. Като малък беше голям гадняр, но го надрасна.

— Колко си добър! — поклати замислено глава Фейт. — Аз не бих могла. Мразя ги. Всичките.

— А! — рече Пол и забави крачка.

Фейт направи същото. Всеки момент щяха да завият зад ъгъла и да излязат на тяхната уличка. Още не й се искаше разходката да свършва. А и когато стигнеха до дома й, сигурно трябваше да го покани вътре. Ела бе там и щеше да я измести от разговора. Не нарочно, а просто защото беше приятна и общителна.

— Да — рече Фейт и неволно потрепери. — Беше доста гадно.

— Хм.

Забавиха още малко крачка, докато накрая едва пъплеха. Вятърът разлюля клоните на околните дървета, но Фейт почти не го забеляза.

— Виж, Фейт, дали случайно не си гладна?

Гладна ли? Тя се спря и го погледна. Да, май наистина беше гладна. Всъщност, като се замислеше, беше огладняла здравата.

— Току-що забелязах, че в центъра има китайско ресторантче. Искаш ли да идем там и да хапнем набързо?

— О! — Китайското? Късно вечер? Понякога ходеше там с момичетата от работата. Можеше да го направи и с Пол. Така щяха да продължат още малко разговора. — Но ще трябва да се върнем обратно и да продължим към центъра. Нали нямаш нищо против да вървиш толкова?

— Изобщо — отвърна той. — На теб не ти е студено, нали?

— Не. Това е много топло. — Тя повъртя връзките на якето, но се почувства глупаво и ги пусна да висят.

— А и нощта е толкова ясна, че ми се иска да остана още малко под звездите.

После пак се засмя, Фейт за пръв път виждаше мъж, който да се смее толкова много, и то най-вече на себе си. Това й харесваше. Тя отново погледна нагоре. Звездите бяха много ясни. Новата луна се придвижваше лениво по небесния купол. Беше прекрасно да се разхождаш по това време. Изведнъж всичките й съмнения се стопиха.

— Е, хайде тогава към „Пекинския палат“ — рече тя.

 

 

— Къде ли изчезна Пол? — каза лениво Миранда, като се молеше да се забави колкото е възможно по-дълго.

— Хм — отвърна Джайлс и отново погледна към бара. Бяха изоставили стреличките, понеже партньорката на Миранда нямаше никакви изгледи да се върне. В един момент Миранда купуваше питиета за всички, изненадана от откритието, че Фейт е доста забавна в компания, стига да прави нещо, в което е добра, а в следващия Фейт се втурна навън и едва не я събори. Още имаше петно от бира на блузата. Когато Фейт изчезна от погледите им, те се върнаха при Пол в задния бар и го попитаха защо е толкова разстроена, но той изглеждаше не по-малко объркан. След като размисли, той заяви, че смята да я потърси и да я изпрати до дома, в случай че е решила да се прибира, и изчезна. Миранда не му предложи помощта си. Не виждаше смисъл. Ако Фейт бе изпаднала в един от онези нейни пристъпи, пак щеше да й се нахвърли. А ако Миранда чуеше още една забележка за пиенето, пушенето, правенето на секс или боядисването на косата, със сигурност щеше да я халоса. Всъщност Фейт явно се погаждаше с Пол по нейния си начин, така че всичко изглеждаше наред.

Когато останаха сами, двамата се настаниха на ниските столове до една от масите. Миранда използва възможността да го обсипе с многозначителни въпроси, но той й отговаряше едносрично и често потъваше в някакви свои мисли. Дори не забелязваше, че тя често-често се навежда да го докосне по ръката, откривайки деколтето си, или тръскаше игриво лъскавите си къдрици. Положението изглеждаше доста странно. Миранда започна да си мисли, че Сюзън му липсва.

— Чудя се дали Фейт е добре — рече по едно време Джайлс и се почеса по главата.

— Ще се оправи. Не се тревожи за нея.

— Не ми се иска да се прибира сама.

Миранда се вцепени. С какво бе заслужила Фейт това състрадание? Повечето от мъжете, с които флиртуваше, пет пари не даваха дали ще се прибира сама, или не. Беше независима и те разбираха това. Просто приемаха, че няма какво да направят за нея. Също като Ела. Беше се измъкнала без порой от сълзи или яростни пристъпи и на никой не му мина през ума, че може да й се случи нещо. Какво им ставаше на мъжете? Може би трябваше да размаха плакат с надпис „Точно в този момент ви е позволено да се тревожите за мен“ само за да установят, че има разлика между снизходително отношение и загриженост. Мислите й се превърнаха в думи, но тя се постара да прозвучат закачливо.

— Ако изхвръкна оттук, обляна в сълзи, и за мен ли ще се притесниш така? — Може би допусна малко повече острота в гласа си, защото за пръв път, откакто останаха сами, той като че ли я забеляза и вдигна поглед към нея.

— Не обичам, когато едно момиче се прибира само, Миранда. Това няма нищо общо със сълзите. Ти си дошла тук сама и някои хора дори не биха се замислили за това. Не знам кое предпочиташ, но бих ти предложил да те изпратя, разбира се. Ако обаче ми откажеш, ще приема, че знаеш какво правиш.

Тъй като не знаеше какво да отговори, Миранда отпи глътка вино, за да се съсредоточи. Накрая реши да използва момента.

— Тогава ще бъдеш ли така добър да ме изпратиш до дома? — попита тя с подкупваща усмивка.

— Разбира се — усмихна й се топло Джайлс. Миранда изпита облекчение. За момент си беше помислила, че й се е изплъзнал.

— И може би когато стигнем, ще се отбиеш за едно кафе?

Отправи му най-дяволития си поглед. Обикновено действаше. А тя наистина не искаше да го изпусне. Струваше повече от хилядите други мъже, с които си бе имала работа. Не само че изглеждаше страхотно, но и като че ли не го съзнаваше. Или ако го съзнаваше, не го приемаше като гъдел за егото си, както много красавци правеха. Беше наистина мил човек. Освен това забавен, умен и добър. Тя прекара прилагателните през главата си, докато потъваше в очите му с цвят на кестен. Да, наистина бе добър улов и колкото повече се замисляше, толкова по-голямо ставаше желанието й този улов да е неин, независимо от Сюзън. Опита се да поддържа дяволития поглед възможно най-дълго, но в очите му имаше само недоумение.

— Пол е отседнал у нас — отвърна накрая той.

— А, да, Пол. Но предполагам, че е отишъл някъде с Фейт. Мина почти половин час, откакто го видяхме за последен път. Не си ли му дал ключ?

— Ами да, дадох му резервния, за да може да излиза, докато съм на работа.

— Значи всичко е наред! — Тя тупна решително коленете си и му се усмихна многозначително. — Пол изчезна, така че едва ли ще има нещо против, ако и ти изчезнеш за малко, нали?

— Миранда — каза Джайлс, сложи длани на масата и се наведе към нея, като гледаше замислено. — Мога ли да ти задам един въпрос?

— Разбира се — изкикоти се тя и издаде още малко гърди напред. — Питай. Какво искаш да знаеш?

— Искам да знам защо никога не отговаряш сериозно.

Клепките й запърхаха. Не такъв въпрос беше очаквала.

— Понякога го правя — нацупи се тя, след като реши, че цупенето ще е най-подходящата тактика за момента. — Зависи какво ме питат.

— Ще ми отговориш ли сериозно, ако ти задам сериозен въпрос?

— Ще се опитам. — Миранда му се усмихна, отпи голяма глътка вино, запали цигара и вдиша дълбоко. Положението ставаше някак смущаващо. — Но това прави два въпроса.

— Добре. Кажи ми какво търсиш в един мъж.

— Какво търсят жените? — засмя се безгрижно тя. — Мъж с петнадесетсантиметров език, който да може да диша през ушите. Би било хубаво и ако в три сутринта се превръщаше в каца шоколадов сладолед, но човек не може да има всичко.

Както се очакваше, той се ухили, но явно продължаваше да очаква сериозния отговор. Миранда опъна набързо от цигарата и я тръсна ядосано в пепелника.

— Не мога да отговоря от името на всички жени. Зависи. Например Фейт изобщо не иска мъж. Ела пък иска мъже, които да не й се месят в живота. А жените като, да кажем… — Тя сбърчи замислено нос. — … да кажем, Сюзън. Тя вероятно иска някой, с когото да си делят сметките и да се редуват в разхождането на кучето. — Беше ли успяла да представи Сюзън като достатъчно скучна? Е, може би трябваше да направи още един опит. — Вероятно търси някой, който да няма нищо против да спят в отделни легла, след като минат четиридесетте, и да играе „Не се сърди, човече“ с внуците. Поне така ми се струва — добави невинно тя.

— Ето. — Джайлс се отпусна назад и направи отчаян жест с ръка. — Ето че пак го правиш. Не те питам за другите жени, а само за теб.

— За мен? — изкиска се Миранда и едва не се задави с поредната глътка вино. Вече й се искаше да избяга. Може би психологията на Фейт не бе дотам лишена от основание. Но във Фейт нямаше никакво достойнство. Когато положението станеше напечено, тя се обливаше в сълзи, пръхтеше и какво ли не още, а Миранда оставаше и се изправяше лице в лице с проблема. — Какво искаш да знаеш за мен?

— Какво търсиш в един мъж — отвърна търпеливо той.

„О, господи — помисли си Миранда, — май няма намерение да остави тази тема.“ Освен това не флиртуваше с нея, в очите му нямаше достатъчно игривост, за да може да го залъже. Тя си пое рязко дъх, усмихна се и махна нехайно с ръка.

— Била съм омъжена, Джайлс. Питай ме нещо друго.

— Не, искам да ми отговориш на този въпрос.

— Казах, че съм била омъжена — повтори бавно тя. — Това не прави човека особено оптимистичен по отношение на романтиката.

— Бракът ти приключил ли е?

Очите й се разшириха. От години не беше чувала този въпрос и той я сепна. Разбира се, смяташе брака си за отдавна приключил. И двамата смятаха така. Ето защо не си бяха направили труда да узаконят това. Поне доскоро.

— Разбира се.

— А бившият ти съпруг оженил ли се е повторно?

Тя дръпна от цигарата и отпи глътка вино. Наистина не й се отговаряше на подобни въпроси. Джайлс нямаше как да знае, че е избрал възможно най-неподходящия момент. Но можеше да му отговори направо и да приключи с това.

— Той… всъщност Ланс, така се казва. Той е американец. Пилот. Звучи изтъркано, знам, пилот и стюардеса. Но ето че се оженихме и не се получи. Виждахме се доста рядко и накрая се разделихме. — Тя пресуши чашата си и преглътна. — Сега смята отново да се жени. Ще подпишем документите и, да, всичко ще приключи. Както трябва.

— Сигурно ти е много тъжно.

Тя се покашля и тръсна къдрици.

— Всъщност не. Все някога трябваше да се случи. Това, което беше между нас, отдавна е мъртво и погребано. Всички контакти, които сме имали оттогава, са… — Тя се поколеба леко. — … делови.

— Да, предполагам, но сигурно ти е трудно да подпишеш документите. Всъщност се подписваш под това, че бракът ти се е провалил.

Провалил. Откакто Ланс й беше съобщил за предстоящия си годеж, тази дума не й даваше мира. Точно така се бе изразил. И двамата били виновни, че не се е получило. Но сега бил срещнал друга и започвал отново. Смятал да намери щастието, затова искал да остави провала зад гърба си. Тя, от друга страна…

— И така — прекъсна мислите й Джайлс, без да сваля очи от нея, — какво търсиш в един мъж?

Миранда вдигна поглед и в очите й блеснаха сълзи. По някакъв начин беше успял да пропука защитната й черупка и сега не й оставаше нищо друго, освен да му излее сърцето си.

— Искам да ме обичат такава, каквато съм, Джайлс — прошепна едва чуто тя. — Това е.

Настъпи мълчание. Миранда отново се покашля, загаси цигарата и си нахлузи якето. Дотук с прелъстяването. Трябваше да се махне. Твърде, твърде много бе разголила душата си пред него. Джайлс бутна креслото назад и стана.

— Миранда? — каза той и я докосна по ръката.

— Да?

— Наистина ме заинтригува. Искам да те опозная както трябва, а не просто да се гмурнем в нещо плътско и импулсивно. Какво ще кажеш да пийнем кафе или да хапнем някъде? Искам да си поговорим. А после ще те изпратя.

— Не тази вечер, Джайлс — отговори тя и му обърна гръб.