Линда Тейлър
Да започнеш на чисто (18)

Осемнадесета глава

Краката на Ела затрепериха, когато стъпи на площадката. Камерата все още беше в стаята й. Той щеше да я види. Щеше да разбере, че е съдействала на полицията, и да я намушка на място. Но мъжът я бутна към спалнята на Миранда.

— Има ли телефон тук? — попита той, докато прекрачваха прага.

— Не — отвърна тя само с устни. — На горния етаж няма телефон.

Долу телефонът звънеше, та се късаше. Сигурно баща й се обаждаше, за да разбере защо го наричат шибано копеле. Друг път щеше да му обясни. Двамата влязоха в стаята на Миранда. Той огледа обстановката и се намръщи, като видя купчините шишенца, списания, дрехи и обувки, после отиде до прозореца, вдигна дантелената завеска и погледна в двора. Долу на моравата Саймън ръмжеше яростно. Чу се едно ядосано: „Пусни ме, кутре проклето!“.

— Имаш ли мобилен? — погледна я отново мъжът. Жестовете му показваха, че все по-трудно се владее. А коленете й омекваха с всяка капка пот, която се стичаше по лицето му.

— Не. Съжалявам. Той изсумтя шумно.

— Трябва да си нося постоянно моя. — После отново повдигна завесата и погледна надолу. — Какъв е тоя пакистанец?

Тя се покашля.

— Кой?

Мъжът я изгледа подигравателно през рамо.

— Пакистанецът ей там. Познаваш ли го?

Тя поклати глава, после го поправи възмутено:

— Той е индиец, а не пакистанец.

— Виж ти! — погледна я по-внимателно той. — Значи не го познаваш. Той беше оня, дето те натискаше отвън. Знам к’во става. Той ти е гадже.

Очите й станаха на палачинки. Тя отново поклати глава още по-неубедително. Похитителят се ухили противно и кимна.

— Аха. Ясно. Чукаш се с проклетото копеле.

Ела прехапа устни. Баща й беше копеле, мъжът, с когото спеше, също. Това бе доста обидно. Може би след малко щеше да се прехвърли на приятелите и на братовчедите й. Какво трябваше да предприеме? Да признае или да отрече? Той не изглеждаше особено доволен от факта, че се чука с проклетото копеле.

— Днес го виждам за пръв път — заекна неубедително тя.

— Глупости! — ухили се противно мъжът. — Изведнъж пристъпи към нея, сграбчи я за лакътя, бутна я към прозореца и като дръпна завесата, притисна лицето й до стъклото, така че носът и устните й се разплескаха в него. След това отвори страничния прозорец и извика: — Ей! Пакистанецът! Разкарай си хората, докато не съм откъснал врата на твойто птиченце!

Не изглеждаше много елегантно, каза си Ела въпреки страха. Погледна надолу, доколкото бе възможно, и видя Джаз да прекосява бавно градината с вдигнати ръце. Мат и Лорна не се виждаха никъде. Саймън също, макар че от навеса се чуваше недоволен лай и боричкане.

— Слушай, приятел, къщата е обкръжена — прозвуча спокойният глас на Джаз. — Нямаш шанс. Позволи ми да вляза вътре и да поговорим. Все ще измислим нещо, без никой да пострада.

Ела затаи дъх. Не можеше да направи почти нищо друго, понеже устните й бяха притиснати в стъклото като гумена вендуза. Нейният похитител се покашля нервно.

— Не! Назад!

— Бъди разумен, Марк. Ако направиш някоя глупост, ще влезеш на топло за дълго време. Пусни момичето и да поговорим. Няма смисъл да си влошаваш положението. — Тя не е направила нищо. Не си го изкарвай на нея.

— Мерси — изписука Ела.

— Искам да говоря с някой англичанин! — настоя мъжът и разтърси леко Ела, макар да нямаше никаква причина да го прави. След това промърмори под нос: — Шибани пакистанци! Всички преливат от разум.

— Този не е чак толкова разумен — избъбри тя с ъгълчето на устата си.

— Пусни момичето, Марк — продължи Джаз. Вече стоеше точно под прозореца.

Ела погледна към него. Нямаше нито един разрошен кичур, нито капка пот, въпреки цялото тичане. Ако не беше окървавеният нос, можеше да позира за реклама на мъжки дезодорант.

Зад тях се чу трясък. Ела подскочи и изписка. Когато мъжът охлаби хватката си, тя се изплъзна, втурна се към ъгъла на стаята и се сви там. В стаята влетяха трима мъже. Единият удари ловко ръката на похитителя. Ножът за хляб издрънча на пода. Другите двама го повалиха на земята и седнаха отгоре му.

Ела седеше неподвижно, обвила ръце около тялото си. Бяха много груби с него, извиха ръцете му зад гърба, сложиха му белезници и отново го изправиха. Тя трепна.

— Той нямаше да ми направи нищо лошо. Просто се беше уплашил — пророни неволно.

Един от мъжете й отправи студен син поглед.

— Готова ли си да се обзаложиш?

— Благодаря — измърмори грубо мъжът. Дори й се стори, че в погледа, който й хвърли, има разкаяние. — Извинявай, че нарекох баща ти копеле.

— Няма нищо — отвърна Ела. Явно беше в шок, понеже думите просто се изплъзваха от устата й. — Все някой трябваше да го сложи на мястото му и се радвам, че не бях аз.

— Марк Винсънт Хийт, с досие, дебело като ръката ми. Включително нападения, телесни повреди и въоръжен грабеж — каза презрително синеокият полицай на Ела. — Не бих заложил дори джобните си пари, че можеше да се отървеш, без да ти падне косъм от главата. Хайде, отрепко. Пипнахме те вече.

Двама от мъжете го изблъскаха от стаята и скоро стъпките им отекнаха надолу по стълбите. Дишането й започна да се успокоява. Всичко бе свършило. По тялото й се разля облекчение. Младият полицай беше останал. Ела позна един от атлетите, които се бяха прехвърлили през оградата й.

— Добре ли си? — попита съчувствено той.

Ела кимна и прехапа долната си устна, понеже беше започнала да трепери. Изведнъж очите й се напълниха със сълзи.

— Хайде — каза меко той, приближи се до нея и й протегна ръка. — Да слезем долу. Ще ти направя една голяма чаша чай, за да се успокоиш. Това беше ужасен шок за теб.

Ела му протегна ръце и той я прегърна.

— Стига, стига — каза успокоително.

— О, колко сте мил! — прошепна тя. — Страшно се изплаших.

— Знам. Но се държа много храбро.

— Добре, Дейв, аз ще я поема.

Това беше гласът на Джаз. Ела отвори сънливо очи. Той прокарваше пръсти през косата си и я гледаше напрегнато.

— Добре, шефе — рече Дейв. На вратата обаче се поспря. — Трябва да се погрижиш за носа си. Още кърви, а?

Джаз не отговори. Младежът се покашля притеснено и изчезна. Ела почувства студ, лишена от силните му ръце, а коленете й започнаха да се люлеят като метрономи. Тя скръсти ръце, понеже и те започваха да се тресат.

— Добре ли си, Ела? — попита тихо Джаз.

— Аз… да. Не, не съм. Страхувах се, но трябваше да си повтарям, че не ме е страх. Ще се оправя. Само ми дай минутка.

Той кимна. Неочаквано всичките й мускули се стегнаха и тя се разтресе. Джаз прекоси стаята и я прегърна.

— До-добре съм — успя да пророни тя, въпреки че зъбите й тракаха. — Дорис добре ли е? Успяхте ли да я спасите?

— Разбира се, че е добре — укори я меко Джаз. Ела се сгуши в него и коленете й поддадоха. Той я прегърна още по-здраво. — Дорис беше подставено лице.

— По-по-по… — Ела стисна устни и отново опита: — Подставено лице? Какво подставено лице? — Беше твърде зашеметена, за да разбере нещо. Какви ги говореше той?

— Шшт — успокои я Джаз, като гладеше косата й. — По-късно ще ти обясня. А сега трябва да те увием в нещо топло и да ти направим чай.

— По-по-подставено лице като човек на полицията ли? — пелтечеше тя. Джаз я остави, порови из купчината дрехи на пода, измъкна оттам един пухкав плетен пуловер и внимателно й го нахлузи. — Н-но Дорис е н-напълно изкуфяла!

— Не го казвай на Дейв. Тя е негова баба. Помагаше ни, като ги баламосваше, но ти нямаше как да го знаеш. Дорис е един от най-изтъкнатите членове на местното театрално дружество. Миналата Коледа направо взриви залата с изпълнението си на лейди Бракнел.

— Д-да му се не види! — погледна го изумено Ела.

Той я хвана за ръката и я изведе бавно от стаята. От стълбите изникна още един непознат, който носеше нещо като огромен куфар и здрава найлонова торба. Ела помисли разсеяно, че трябва да е от оперативната група.

— Кухненски нож. Вътре, под прозореца — каза Джаз и кимна към вратата на стаята на Миранда.

— Добре.

— Дорис ми каза да се разкарам — издърдори Ела, докато Джаз я водеше внимателно надолу по стълбите, а коленете й се удряха едно в друго като цимбали.

— Доста меко се е изразила, предвид обстоятелствата. Тя дълги години беше телефонен оператор в Оксфордското управление, преди да се пенсионира. Не е искала да те обиди. Просто се е опитвала да те изпъди, за да не пострадаш. Не го приемай лично. Всъщност тя е страхотен човек, когато я опознаеш.

— О! Да. Ние изобщо не си направихме труда да я опознаем. Може да е имала нужда от нас. Мисля, ч-че постъпихме малко егоистично. — Ела се препъна и сграбчи рамото му, за да не падне. — И т-те цапардосах. Съжалявам.

Джаз спря и я погледна хладно. Тя потрепери. Носът му още беше червен. Прииска й се да го погали, но после размисли.

— Е, аз пък ти казах да вървиш на майната си. И двамата не бяхме особено учтиви един към друг, нали?

— Д-да, вярно е.

Стигнаха антрето. Джаз взе едно дебело вълнено яке от камарата на закачалката и го уви около раменете й. Входната врата зееше отворена, а от улицата долиташе жужене на полицейски радиостанции. Явно отвън бе много оживено. За щастие в къщата беше тихо, а в дневната нямаше никой. Канапето сякаш я мамеше. Прииска й се да потъне в него и никога повече да не стане. Неочаквано тялото й потръпна още веднъж. Джаз я прегърна и я настани на канапето. Когато възглавниците я погълнаха, краката й подскочиха рязко и отново паднаха на земята. Тя се сгуши в якето.

— Не мърдай — заповяда й той. — Линейката е на път за насам.

— Нямам нужда от линейка. Не съм болна.

— Ти си в шок, Ела. — Той се наведе към нея и я докосна нежно по челото. — И престани да спориш с мен. Аз най-добре знам.

— Но… Лорна и Мат? Те добре ли са? Къде са?

— Изпратиха ги в двора на Дорис. През цялото време бяха в безопасност. Изобщо няма защо да се притесняваш за тях.

— Не ти счупих носа, нали? Още е много червен — прошепна тъжно тя.

— Ни най-малко. Просто исках да се почувстваш виновна. Боли ме, но ще се оправи.

— Да.

Той остана така за момент, като гледаше лицето й. Ела отвърна на погледа му. Беше твърде смутена, за да извърне очи.

— Е, поне вече ги хванахте. Това е г-голямо облекчение. Кой от тях ме нападна отвън? М-марк ли беше?

Той сви устни и я погали по бузата. В очите му имаше съжаление.

— Нападнала те е жена, Ела — каза й тихо.

— К-какво?

— А сега замълчи. Ако си послушна и правиш, каквото ти кажа, може дори да пусна онова зло псе под навеса. Вече ми съсипа една вратовръзка, а сега си е наумило да ми сдъвче панталоните. — После се отправи към кухнята, но се обърна на вратата и й се усмихна криво изпод розовия нос. — Не знам какво си му говорила, но, изглежда, ме мрази не по-малко от теб.

 

 

Седалката в „Шелдониан“ бе толкова тясна, че Миранда не можеше да помръдне в нея. Редиците бяха разположени стръмно една над друга. Не можеше да си кръстоса краката, без да блъсне с коляно врата на човека отпред, нито да се облегне назад, без да се удари в коленете на седналия зад нея. От време на време се изхлузваше напред, сякаш искаше да слезе при оркестъра, подреден в спретнат кръг на сцената под тях, но се опираше с крака на малкото стъпало и отново се избутваше нагоре. Освен това започваше да й се вие свят.

До нея Джайлс като че ли имаше същите проблеми. Краката му бяха много дълги и в крайна сметка бе успял да ги намести от двете страни на дребната къдрокоса блондинка пред него. Интересно какво щеше да стане, ако ги събереше рязко. Миранда обаче кротуваше. Беше свикнала да се държи прилично на официални мероприятия, та колкото и да се бунтуваше вътрешно, нямаше да се изкикоти, макар че желанието за това вече ставаше неудържимо. Такъв беше планът. И всичко беше наред, докато гостуващият оркестър не завърши предвидените произведения на Дворжак и не започна последната част от програмата с „Рапсодия в синьо“ на Гершуин.

Пианистката влезе в залата под бурни аплодисменти, поклони се, седна и се нахвърли върху клавишите, сякаш носеше боксьорски ръкавици. Дори диригентът — дребен, смугъл човечец с щръкнало дупе и задължителната развълнувана черна коса — й хвърляше ужасени погледи, докато размахваше палката си.

Миранда затаи дъх. Имаше голяма вероятност положението да се влоши, докато произведението вървеше към кресчендо. Тя засмука бузи и впери очи право напред. Дотук оркестърът свиреше прекрасно, но очевидно до един се бяха заразили с идеята, че всичко ще се обърка. Докато пианистката удряше неточно клавишите, кларинетите заквичаха и перкусията обърка темпото. Дървените седалки заскърцаха. Публиката се въртеше неловко по местата си.

Миранда сведе поглед към скута си, стисна юмруци и се опита да мисли за нещо тъжно. Например за развода си. За вкуса на Фейт към парфюмите. За Крис де Бърк. След това усети как Джайлс потрепва до нея и направи фаталната грешка да вдигне очи към него.

Той отвърна на погледа й. Беше засмукал бузи, сякаш плакнеше устата си с „Детол“. Миранда стисна здраво зъби. О, не, това не беше добре! Не и на подобно място! Тя вдигна очи нагоре към красивия купол и се съсредоточи. Диригентът полагаше всички усилия да оправи обърканото темпо. Вече щракаше с пръсти и размахваше диво палката с другата ръка. Заслужаваше подкрепа. Раменете й започнаха да се тресат.

„Не е смешно“, насърчи се тя. Джайлс изсумтя и се покашля шумно. Тя сложи ръка на устата си, отвори я и безмълвно се изсмя в дланта си. Ако не друго, публиката бе притихнала напълно. Нуждата да се изкикоти вече граничеше с истерия. Не се сещаше да й е било толкова смешно от деня, в който държа зрелостни изпити. Стомахът започна да я боли. Тя се наведе към дамската си чанта, за да скрие лице, но си удари челото в тила на седналия пред нея мъж. Той се обърна, изгледа я, почервенял от ярост, и отново се обърна. Навеждането напред бе погрешен ход от гледна точка на гравитацията. Гладката материя на панталоните й се хлъзна без усилие по лакираната пейка и тя се блъсна с цялото си тяло напред. Изписка леко, но Джайлс я прихвана с една ръка и я издърпа обратно. Вече дузина глави се бяха обърнали и ги гледаха сърдито.

Миранда се сви на мястото си, треперейки от едва сдържаното напрежение, докато Джайлс се наместваше, от време на време проскърцвайки неволно с пейката. Започна да се моли със здраво стиснати очи и търкалящи се по бузите сълзи последният такт да дойде колкото се може по-скоро. Изведнъж изпълнението спря. Слисаната тълпа помълча малко, после някой направи енергичен опит да аплодира. Миранда побърза да се присъедини към него, като от време на време надаваше викове, за да освободи дълго сдържания си дъх. След като всеки от изпълнителите получи своите овации, Джайлс се наведе към нея.

— Да се махаме оттук.

Влязоха в „Кралския герб“, хванати за ръце и останали без дъх. Слава богу, заведението беше пълно и бръмчеше от разговори. Когато стигнаха до бара, тя се вкопчи в Джайлс и започна да се кикоти неистово.

— Господи, ужасно съжалявам! Не исках да те изложа. Допреди края се забавлявах страхотно.

— Не се притеснявай — рече той и кестенявите му очи проблеснаха дяволито. — И без това само се опитвах да те впечатля. Имам чувството, че сме прекарали четири часа, седнали върху опънато въже. Вероятно идеята не беше много добра.

— А защо си се мъчел да ме впечатлиш, глупчо?

— Защото си жена от класа и го заслужаваш. Как иначе?

— Благодаря. — Тя избърса очи с върховете на пръстите си и отново се закиска. — Мислех, че наистина си падаш по класическата музика, щом ме каниш на концерт.

— Мислех, че ти си падаш. Затова и купих билетите. Била си по целия свят. Изглеждаш опитна и изтънчена. Честно казано, не мога да проумея как може такава жена да се заинтересува от мен, но направих каквото смятах, че очакваш.

Миранда се засмя изтощено, после му се усмихна. Той я погледна замислено.

— Защо да не се интересувам от теб?

— Защото съм по-малък от теб, не толкова опитен по-малко циничен.

— И смяташ, че бих искала някой, който да е по-възрастен, по-опитен и по-циничен от мен?

— Може би — отвърна той и сви рамене.

— Но и аз лесно можех да си помисля, че искаш жена, която изобщо да не прилича на мен. Някоя далеч по-лесна за водене. — Тя помълча, когато блъсканицата притисна един в друг, после довърши: — Като Сюзън например.

— Сюзън ли? — попита озадачено той.

— Да — отговори нехайно Миранда, сякаш за пръв път се сещаше за това.

— Господи, не! — Все още изглеждаше смаян от мисълта. — Тя е страхотна за компания, накара ме да се почувствам добре дошъл в работата и ми е много симпатична, но не изпитвам нищо повече към нея. И тя към мен. Пада си по някой друг. Умът й е другаде, ако мога така да се изразя. — После я погледна многозначително.

— За кого става дума? Познавам ли го?

— Не мога да ти кажа — ухили се той. — Не бива да издавам тайните й.

— О, хайде де!

— Тц! — поклати глава Джайлс. — Ако успееш да го измъкнеш от нея, може, но не искам да ме обвиняват, че клюкарствам.

— Добре.

Тя помълча, за да смели информацията. Все още бе рано за някакви изводи, но в случай че не изчезнеше внезапно, както се бе появил, имаха достатъчно време, за да се опознаят. Освен това беше свободен. Наистина свободен. Все повече започваше да й се струва, че подобна връзка има потенциал. А и разполагаше със стаята си в къщата на Ела. Джайлс току-що беше пристигнал в селото, така че едва ли щеше да си грабне чукалата и да замине някъде. Определено щяха да имат време да се опознаят. Поне така се надяваше.

Джайлс погледна към бара.

— Хайде да пийнем по нещо. Какво да бъде?

— Не. — Тя го хвана решително за лакътя. — Сега е мой ред. Ти купи питиетата в антракта.

— Щом настояваш. Тогава за мен само половинка.

— Чудесно.

Когато се наведе на бара и извика поръчката, лицето й се стори познато. Разбира се, това беше Андреа, красивото видение, разбило сърцето на Кевин, напускайки „Ралото“, за да дойде да работи тук. Размениха си по някоя и друга любезност набързо, понеже кръчмата беше пълна и Андреа имаше много работа.

— Ето. Радвам се, че се видяхме — рече Андреа, върна й рестото и веднага хукна към другия край на бара.

Миранда усети, че хората отзад я бутат да освободи мястото, и покорно се отдръпна. Намери Джайлс облегнат на стената в дъното на залата. Вече се канеше да му каже, че е видяла Андреа, когато се оказа, че той има готово изречение.

— Ако си гладна, можем да отидем на ресторант. Жалко, че поиска да дойдем с колите, щяхме да си хванем такси. Все пак, ако искаш, можем поне да хапнем.

— Би било чудесно — съгласи се тя. — Но не съжалявам, че реших да дойда с колата. Искам тази вечер да бъда абсолютно трезва.

— О! — погледна я с разбиране той. — Имаш някаква работа утре?

— Не — поклати глава Миранда. — Никаква. Трябва да намисля какво ще кажа в агенцията, когато им звънна, за да им съобщя, че не искам никакви дълги полети в обозримото бъдеще, иначе нищо друго.

— Не искаш да ходиш в чужбина? Мислех, че си голям скитник.

— О, да, и скоро пак ще замина, но вече няма да е същото.

Той я изгледа с любопитство и отмахна кичур руса коса от челото си.

— Какво имаш предвид?

— Наистина ли искаш да знаеш? — попита тя и пристъпи към него.

Джайлс я гледаше с вълнение, каквото постепенно започваше да се заражда и в нея.

— Да, Миранда. — Той докосна ръката й. — Наистина искам да знам. Страшно ме интересува какво изпитваш.

Миранда усети как в гърдите й се разля топлина. Предпазливостта още не я беше напуснала, обвиваше сърцето й като защитни пояси, които трябваше да бъдат сваляни един по един, преди да изпита истинско доверие към някого. Но топлината в гърдите й подсказваше, че това са подходящият момент, подходящото място и подходящият човек, с когото да рискува.

— Постоянно бягах. Цял живот бягам. Никога не съм спирала. Вече ми омръзна. Искам да… да остана на място, поне за малко, и да видя какво ще стане.

Палецът му поглади нежно дланта й. Оглушителният шум наоколо остана някъде далеч. Имаха чувството, че са сами в претъпканата кръчма.

— Радвам се.

— Цял живот не смея да разопаковам куфарите. — Тя преглътна горчивината и насочи мислите си напред, към бъдещето. — Просто искам да видя какво е да не го правиш. Всъщност е нещо като експеримент. Отчасти затова дойдох да живея тук. И ми харесва. Мисля, че си струваше да го направя.

— А когато настоя тази вечер и двамата да шофираме, въпреки че сме тръгнали заедно? И това ли беше експеримент?

— Нещо такова — усмихна се тя.

— Разбирам. Но искаш ли другата седмица да вземем такси до Съмъртаун, да посетим един страхотен гръцки ресторант, където съм ходил, да се нагълтаме с рецина и узо и да се приберем с такси обратно?

Очите му бяха пълни с ентусиазъм и надежда. Стомахът й се сви. Знаеше, че той не търси възможност да я прелъсти. Беше просто един естествен, непринуден, безхитростен жест. Твърде дълго се бе държала предпазливо и щеше да й бъде приятно да се отпусне, поне малко. Нямаше защо да се бори със себе си — Джайлс представяше нещата така, сякаш бяха страшно прости.

— Звучи ми добре. Всъщност много добре.

Пресушиха чашите си. Той й подаде ръка.

— Да излезем и да видим какво може да се намери за ядене в Оксфорд по това време. Аз не познавам много добре града.

— Аз също — призна тя, когато се измъкнаха от кръчмата.

Прекосиха шосето и тръгнаха към Броуд Стрийт.

— Наистина ли? — подкачи я той. — Мислех, че познаваш света като опакото на ръката си. Вече се готвех да слушам дълги истории за пътуванията ти до Гърция. Очаквах да ме забавляваш цели часове с разни анекдоти.

— Всъщност никога не съм ходила в Гърция.

— Наистина ли? — засмя се той.

— Да. Била съм на много други места, но никой от маршрутите ми не водеше до там. Била съм в много малко от средиземноморските страни.

— И в Кипър ли не си била?

— Тц.

— И в Крит?

— Не, и там не съм ходила.

— Много си пропуснала — каза укорително той. — Винаги мога да те разведа из Крит, ако поискаш. Родителите ми бяха влюбени в това място. Ако не знам нещо за Кносос, значи е прекалено незначително, за да се говори за него. В продължение на пет години всяко лято ходех на екскурзии там. В един хотел в Ретимнон ми се случи нещо странно. Минах през една врата. Тогава бях на тринадесет и много, много почернял…

— Мисля, че току-що ми каза най-интересното.

— О, не, още не си чула за медузата.

Тя го стисна за ръката, отметна глава назад и се разсмя. Как бе успяла да забрави колко е лесно? Целият си съзнателен живот беше изкарала сред самолетни екипажи, изгнаници и бляскави, известни хора, за които пътуването бе толкова скучно, колкото да чакаш автобуса. Дори бившият й съпруг така бе затънал в рутината, че отдавна бе престанал да се забавлява с това, което прави. Вместо това се беше обърнал към други източници на забавление. Тя самата отдавна бе забравила какво е. Не ставаше дума за работа, а за начин на живот. За вълнение и любопитство, както трябваше да бъде с всичко останало. И ако намереше в себе си сили да остане достатъчно дълго на едно място, щеше отново да усети радостта от пътуването — когато пътуваш не защото няма къде да отидеш или бягаш от нещо, а защото искаш да пристигнеш някъде.

— О, но аз въпреки всичко те отегчих — каза той с престорено разочарование. — Сигурно искаш да млъкна, за да можеш да ме удостоиш с разказа си за онзи път, когато йорданското кралско семейство те е почерпило със стриди и ти е позволило да се изкъпеш в тяхното джакузи.

Тя го погледна крадешком. Искаше да чуе историята за медузата. Струваше й се далеч по-интересна.

— Та успя ли да те докопа медузата?

— Не съм сигурен, че трябва да ти го казвам толкова рано. Но мога да те уверя, че мястото зарасна и сега функционира отлично.