Арчибалд Кронин
Зелени години (5)

Пета глава

Сивото каменно Академично училище с високите си квадратни часовникови кули, с изтритите каменни стълби, с дългите влажни коридори и горещите класни стаи, изпълнени с миризмата на тебешир, деца и светилен газ, вече повече от сто години разкриваше на Хай стрийт дълбоката си тъмна арка, един вход, сравним в неспокойното ми въображение само с тясното дефиле на планината Хамелин, когато се разтворила от звуците на вълшебната флейта.

Сутринта, когато трябваше да мина през този вход, аз се събудих изпълнен с безпокойство и вълнение, а баба ми съобщи, че костюмът ми е готов. Тя ме заведе самодоволно до прозореца, където го беше поставила, вече завършен, върху тънка хартия, за да ме изненада.

Още щом погледнах очаквания с нетърпение нов костюм, аз така се слисах, че едва ли можех да кажа нещо. На цвят зелен, но не тъмно, убито зелено, а силно, ярко, маслинено. Вярно, видях този плат, когато баба натискаше педала на машината, но в наивността си го взех за подплатата.

— Облечи го — каза гордо тя.

Беше голям, жакетът ме обвиваше цял, широкият брич падаше равно надолу като чифт много дълги панталони, отрязани под коляното.

— Добре, добре — потупваше ме баба и ме придърпваше ту тук, ту там. — Добре ти стои. Направила съм ти го по мярка.

— Но, бабо, цветът — плахо запротестирах.

— Цветът ли? — тя махна един бял конец и продължи да говори през зъби, защото в устните си стискаше карфица. — Какво му е на цвета? Чудесна материя, пада добре. Няма и да се изтърка.

Пребледнях. Погледнах ръкава отблизо и забелязах на плата леки ивици от малки кардирани извити фигури — о, боже, рози, красиви за някоя бабина фуста, но едва ли подходящи за мен.

— Нека си облека стария костюм тази сутрин, бабо.

— Какви са тези глупости! Нарязах го на парцали за прах снощи.

Баба така превъзнасяше произведението си, че ме отпрати от стаята отчасти успокоен, но Мърдок веднага ме попари като с вряла вода. Срещна ме по стълбите, спря се ужасен, подигравателен, разтърка очи, облегна се на перилата и диво се закикоти.

— Най-после и тя си показа рогата.

В кухнята странното мълчание на мама, изключителната й любезност докато ми подаваше кашата, не върна спокойствието ми.

Излязох в студената сива утрин обезкуражен, със съзнанието, че на целия този мръсен, студен шотландски пейзаж имаше само една чужда пролетна нотка — аз самият. Хората се обръщаха и ме оглеждаха. Плах и засрамен избягах от главната улица и поех по общинския път, по-тих, но по-дълъг и затова закъснях за училище.

Загубих се в коридорите и след известни затруднения открих втори клас — според препоръките на Кейт бях за тук. Когато влязох, разпределението беше направено и двойният клас събран: мистър Далглиш вече беше предал първия урок. Опитах се да се промъкна незабелязано до свободния чин, но учителят ме спря по средата. По-късно открих, че не винаги беше такъв тиранин, че имаше дни на чудесна непринуденост, когато ни обогатяваше с интересни познания. Но имаше и други периоди — горчиви и мрачни, когато сърдитият дявол сякаш беснееше в него. Сега аз с ужас разбрах от начина, по който дъвчеше края на мустака си, че настроението му е неблагоприятно. Очаквах да ме смъмри за закъснението. Но той не ми крещеше. Вместо това слезе от бюрото, заобиколи ме бавно, с леко наклонена на една страна глава. Класът седеше стреснат и възбуден.

— Да — каза той накрая, — ние сме значи новото момче. Струва ми се, че имаме и нов костюм. Векът на чудесата не е свършил.

Разнесе се нетърпеливо кикотене. Мълчах.

— Ела, седни, не се цупи. Откъде си го купил? От Милън на Хай стрийт или от кооперативния магазин?

С пребледнели устни промълвих:

— Баба ми го направи, сър.

Взрив от смях в класа. Мистър Далглиш, с намръщен, смразяващ кръвта ми поглед, продължаваше да ме обикаля.

— Забележителен цвят. Но подходящ. Разбрах, че си ирландец по произход.

Силен смях в класа. В целия този амфитеатър от озъбени лица, оголени от моята боязън и чувствителност до широтата на колизей, но възприет ясно и в подробности, имаше само двама, които не се смееха. Гавин Блеър на предния чин гледаше учителя със студено презрение и Алисън Кийт, застанала сериозно над учебника, не сваляше тъмните си тревожни очи от мен.

— Отговорихте ли на въпроса ми, сър. Не сте ли последовател на свети Патрик?

— Не знам.

— Не знае. — Подигравателната нотка прие формата на удивление, на едно още по-неприятно разискване. Класът наляга по чиновете от смях. — Появява ни се в гирлянди, с детелини^[1], живото олицетворение на онази прочувствена балада „Облечен в зелено“, а се срамува да признае, че светената вода още мокри челото му.

Това продължи докато изведнъж той се обърна и със студен поглед усмири класа. После ми заговори с естествен глас.

— Може да ти е интересно да знаеш, че аз съм учил майка ти. Сега ми се струва, че съм си губил времето. Седни ей там.

Разтреперан и унизен, пристъпих неуверено към мястото си. Надявах се, че това е краят на мъките ми. Уви, бе само началото. В междучасието ме заобиколи злорада присмехулна банда. Вече ме бележеха като човек, по-различен от другите, сега бях признат за „особняк“ сред масата.

Бърти Джамисън и Хамиш Боуг се оказаха най-лошите ми мъчители.

— Окраската му зелена, майката — синя^[2]!

Това остроумие беше по-жестоко и от остроумието на мистър Далглиш, но в същия стил. Нещастната фуста на старицата разрови стара расова и религиозна омраза. По време на обяда се заключих в тоалетната, хлябът, намазан с конфитюр от ревен и увит в хартия, остана непокътнат на коленете ми. Но ме откриха и насила ме изтикаха навън.

Следобед имахме гимнастика в училищния салон. Водеше я портиерът, бивш сержант от доброволческата армия. Щом съблякох жакета си заедно с другите, Бърти Джамисън и Хамиш Боуг се приближиха заплашително. Бърти беше грубо момче с изпъкнало чело. Той винаги гонеше момичетата и се биеше с тях.

— После ще ти дадем да разбереш.

— За какво? — заекнах аз.

— Защото си мръсно католиче.

Целия час след това изпълнявах командите „ръцете горе“, „подвий коленете“ в трескаво предчувствие. Щом тренировката свърши и портиерът си отиде, притиснаха ме в съблекалнята. Повечето по-големи момчета бяха там. Блъснаха ме, ритнаха ме в ъгъла, Джамисън ми хвана ръката и болезнено я изви зад гърба ми. Опитах се да избягам, но се подхлъзнах и паднах. Хамиш Боуг веднага хвана краката ми, а Джамисън седна на гърдите ми и заблъска главата ми в пода.

— Дай му да разбере, Бърти — викаха няколко гласа. — Смачкай му фасона.

Това роди у Джамисън нова идея. Той пусна краката ми и хвърли поглед на другите.

— Кой има нож? Да видим дали и отвътре е зелен.

— Не, Бърти, не — виках аз.

Едва говорех. Сърцето ми уплашено тупаше. Изведнъж звънецът удари и те се принудиха да ме пуснат. Стигнах коридора, откъдето трябваше да закрачим към класната стая. Мистър Далглиш, сложил пръст върху езика на звънеца, ни чакаше. Той погледна мръсния ми размъкнат вид и каза:

— Какво става?

Другите подлизурски отговориха в хор вместо мен.

— Нищо, сър.

Тогава малкият Хауи, пъргав като катерица, извика отзад:

— Току-що се възхищавахме на новия зелен костюм на Шанън, сър.

Мистър Далглиш се усмихна кисело.

През цялата седмица се чувствах страшно нещастен. Издевателствата над мен нямаха край. След часовете една хищна банда се събираше срещу църквата „Светите ангели“, съвсем близо до Академичното училище.

Въпреки че никога не бях влизал вътре в тази сграда, те цинично ме караха да се отбия вътре, да получа опрощение на греховете си, да обера кутията за събиране на помощи, да целуна пръстите на краката на пастора и някои други негови анатомични органи. Мъчителите ми бяха безжалостни и ако в отчаянието си замахнех към тях, шайката винаги ме смазваше.

За да не се натъкна на тях, постоянно нащрек и готов да побегна, аз поемах по обиколни и безлюдни пътеки — по-точно по общинския път, който минаваше покрай завода. Но дори и тук не бях в безопасност — този ужасен зелен костюм беше на гърба ми и младите техници и монтьори от завода викаха:

— Хей, Зелен брич. Знае ли майка ти, че си излязъл?

Забележките им бяха чистосърдечни, но по това време аз бях много наплашен, за да различавам шегата от оскърблението. Потънах в още по-дълбоко отчаяние, обърквах домашните си работи, зацапвах тетрадките си в клас, държах се като малоумен. Веднъж, когато мистър Далглиш ми каза да стана и издекламирам ученото стихотворение, аз толкова дълго се колебах, че той извика:

— Какво чакаш?

Отговорих разсеяно и тъпо.

— Моля, сър, за зеления си костюм.

Всички се втрещиха. Тишина. После смях от цяло гърло.

Не можех да издържам повече. Тази вечер се втурнах в дядовата стая. Още щом усетих дъха на познатата обичана миризма на спарено, сълзите бликнаха от очите ми. Откак баба ме прие при себе си, с него съвсем се бяхме отчуждили. Въпреки че се приготвих да го моля за прошка, той със студена, сдържана, презрителна усмивка ми направи знак с глава да вляза. Несвързаните ми обяснения прие с безразличие.

— Спи си при когото искаш, момчето ми — забеляза дядо.

Сега той седеше дълбоко замислен, но с известно чувство на апатия и нищо не вършеше.

— Дядо — плачех аз.

Той бавно се обърна. Бърках ли? Или очите му светнаха, като ме видя? Тишина.

— Знаех, че ще се върнеш — каза той просто. После не можа да се сдържи от ужасните си нравоучения и добави: — Старите приятели винаги са по-добри.