Арчибалд Кронин
Зелени години (13)

Тринадесета глава

През август скитаме из полята с обгорени стърнища и прашен жив плет. Редките блуждаещи ветрове полюляват клюмналите дървета и те само уморено въздишат — това е протестът на земята, изтощена от голямото плодородие. Повечето състоятелни жители на Ливънфорд се намират със семействата си край морето. Опустелият град ми изглежда непознат, стъпките ми отекват по пазарния площад, видът на безлюдните калдъръми, на покривите, издигащи се един над друг на фона на назъбените стени на замъка създават впечатлението за един обсаден град.

Гавин още го няма, искрените му пощенски картички ме карат все повече да копнея за завръщането му. Наистина, през този период на бездействие не могат да се отбележат никакви драматични произшествия и все пак, под покрива на нашия дом, макар и бавно, като риба, вече изтощена, но още способна на внезапно и буйно раздвижване, се развиват някои събития.

Всяка вечер, когато излизах да подишам чист въздух преди да се заловя с домашната си работа, дадена ми за през ваканцията — едно дълго есе на тема „Мария — кралица на шотландците“ — намирах Джеми Ниг, седнал на ниската ни каменна ограда и с подчертана напрегнатост обърнал гръб на къщата. С хармоничка в уста той нежно и с пълно безразличие свиреше увлекателна мелодия и тъй като не можа да ми каже нито как се казва, нито от къде е, аз я нарекох просто „Песента на Джеми“. Каква заразителна мелодия! Той продължаваше да свири, а аз седях мълчаливо до него и се радвах на хладните капки роса по жълтата трева около нас и на ниско падналата мъгла, пълзяща като подкрепление по изсушените от слънцето поля.

След седем часа Кейт излизаше от входната врата — всяка вечер тя посещаваше приятелката си Беси Юинг — и обикновено без шапка, облечена в светлосивия си шлифер с вдигната яка на врата и ръце в джобовете. Повече от седмица тя не ни обръщаше никакво внимание, ако не се смята лекото, хладно, едва забележимо кимване към мен. Нито пък Джеми я забелязваше — седеше неподвижен, единствено устната му хармоничка нежно свиреше. Само когато тя изчезваше, музиката ставаше по-силна, следваше я неумолимо надолу по улицата. Неясно чувствах, че въпреки липсата на опиянение у двамата влюбени, липсата на балкон и китара, това е серенада, шотландска серенада — бавна, настойчива, непреклонна.

Неочаквано една вечер, почти неохотно, сякаш против волята си, Кейт се спря. Изгледа ме сурово:

— Сега ти трябваше да се занимаваш с есето си!

Преди да успея да отговоря Джеми извади хармониката от устата си и с рязко движение на ръката я изтърси от насъбралата се в нея влага:

— Момчето не върши нищо лошо.

Кейт трябваше да го погледне. И го направи сърдита, сърдита на много неща, сърдита на присъствието му и на това, че той седи там спокойно, а тя стои права и най-много за това, че си е сърдита. Но тя първа сведе поглед. Тишина.

— Хубава вечер — каза Джеми.

— Сигурно ще вали — отвърна Кейт рязко.

— Може би, може би. Има нужда от един хубав дъжд.

Пауза.

— За това ли ме задържате, за да ми говорите за времето? — но не се помръдна от мястото си. Въпреки че грозното й лице беше намръщено, за пръв път забелязах, както стоеше там в мрака, смело сложила крак напред и явно стиснала пръсти в джобовете, сякаш готова за бой, каква елегантна и силна фигура, какъв красив крак и тънък глезен имаше тя. Сигурно и Джеми го забеляза. Разсеяно той изсвири няколко такта от мелодията си и отново тръсна хармониката.

— Просто си мислех, че нощта е хубава за разходка.

— Наистина ли? А, къде, ако мога да запитам?

— Където и да е, все едно.

— Благодаря ви, наистина много ви благодаря — Кейт сухо тръсна глава. — Голяма чест. Но там е работата, че отивам при приятелката си, мис Юинг — и тя пристъпи, готова да тръгне.

— Тъкмо ми е на път — отбеляза Джеми, стана от стената и се изтърси. — Просто ще дойда с вас до тяхната порта.

Съвсем изненадана, Кейт не можа да възрази. Бузите й продължаваха да горят, държанието й говореше, че е възмутена. Но интересно, чувствувах как не й е съвсем неприятно да вървят заедно и те вървяха по паважа на разстояние един от друг. Сгъстяващият се мрак беше милостив към краката на Джеми.

Стоя сам, наслаждавам се на самотата си и дишам още малко чудесен влажен въздух, после, сякаш някой ме гони, изтичвам в къщата и започвам да вадя книгите от закърпената си чанта.

Мърдок, вече прилежно приведен, рядко отгръща страниците, но обилно ги посипва с пърхут. Често се чудя дали той наистина учи: никога, под никакъв предлог не показа ерудиция и един-два пъти видях, че между кориците крие каталог от семена — доказателство за скритата му страст към всичко, свързано с градинарството. През деня непрекъснато скача неспокойно от книгите си, уригва се високо (въпреки че има железен стомах, всички са убедени, че героически понася възпалението на жлъчката), ходи до огледалото да стиска черните точки от брадичката си или до градината и се шляе там като някоя забравена душа. Понякога несъзнателно ми разрешава да надникна в мислите му.

— Знаеш ли, в Холандия отглеждат лалета на цели квадратни мили. Помисли само — цели мили лалета!

А сега в ъгъла зад него, на стола, мълчалив и изопнат, сякаш възседнал кон, седи баща му. С приближаването на изпитите за мястото в пощенската служба следващия месец татко затяга юздите на нещастния младеж, появи се даже и камшик. Не само за бъдещето на Мърдок, но и за престижа на инспектора той трябва да успее. С цялата настойчивост на човек, смазан, необичан от другите, той желае да обяви на кмета, на мистър Маккелър, на шефа си доктор Леърд, медицинския окръжен инспектор, комуто така раболепно завижда, да обяви в същност на целия град: „Синът ми, вторият ми син… е на държавна служба…“

Тихо, за да не обезпокоя Мърдок, слагам книгите си на масата срещу него. Учебниците ми, надписани с тънкия калиграфски почерк на дядо, са обвити в амбалажна хартия и пришити от мама, за да се запазят, „да останат в добър вид“ — всичко в тази къща трябва да се съхранява, никога, никога нищо да не се разсипва. От три месеца съм в по-горен клас. Новият ми учител, мистър Сингър, плешив, бавен и методичен човек е ласкав към мен, насърчава ме. Освободен от тиранията на мистър Далглиш, аз вече не зацапвам тетрадките си, не стоя като идиот, когато ме изпитват, а показвам удивителни способности. В същност в този момент от учебника ми по история изпадна едно картонче, което пазех тайно за мое собствено удовлетворение и това ме накара виновно да се изчервя под погледа на татко. Той вижда, че се изчервявам, вижда картончето и веднага става подозрителен. Прави ми безмълвен жест да му дам изобличителния картон.

Дълга пауза. Татко проучва това картонче, картонче с бележките ми за първата четвърт от учебната година, вписани от ръката на мистър Сингър.

„Р. ШАНЪН

Аритметика — 1

География — 1

История — 1

Английски — 1

Френски — 1

Рисуване — 2

Поведение — 1

Подпис: Дж. Сингър, магистър на изкуствата^[1]“

Виждам, че татко е слисан. В същност, първо ме поглежда с пронизващ поглед, сигурен, че това е номер, евтина измама. Но не, тук е вписано наименованието на учебното заведение, има разлят подпис… Чета мислите му: „Трябва да е истина“. Не изглежда да е доволен. Покорно, с вид на обиден, той ми връща картончето и аз с чувство на вина го пъхам обратно в учебниците.

В кухнята цари тишина. Чува се само тракането на часовника, разгръщането на страниците, неспокойното мърдане на татковия стол… и разбира се, забравих тракането на мамините куки — свършила работата си в килера, сега тя плетеше шалче за Адъм. Каквото и да плетеше, то винаги беше за Адъм.

В девет часа се връща Кейт, не влиза в кухнята, а направо от входа отива в стаята си. Боже господи! Сигурно греша. Струва ми се, че тя тананика, тананика малък откъс от мелодията на Джеми.

След половин час мама многозначително ме поглежда. Слагам учебниците настрана, много внимателно, да не се ударя в нещо и да не раздразня татко, отивам в малката, отделена със завеса стаичка и започвам да се събличам. Страшно съм гладен, струва ми се, че векове са минали откак пих чай и изведнъж ме обзема вълчи апетит, замечтавам за комат хляб и сладко от ревен. Една бяла коричка, о, една чудесна бяла коричка! Без съмнение мама би ми дала, но да я моля в такъв късен час е немислимо. Коленича, казвам молитвата и после се озовавам в леглото. През тънката завеса чувам спокойния пулс на дома, който ме е приютил — мама и татко си разменят по някоя дума, шумоли страница, шурти кранът в банята, някой стъпва над главата ми.

Понякога лежа буден, загледан в бледия таван и в просъница чувам как Мърдок се качва горе, а там, в кухнята започват онези дълги разговори на тих глас между мама и татко преди да си легнат. До мен в стаичката достигат неясно изречени думи: „ардфилънското хигиенно общество… поканило татко да изнесе доклад по въпроса за предаването на отпадъците… колко е платила днес за говеждото? Какви цени!… Никакво ходене на море тази година… по-добре парите да се вложат в строителното дружество, и когато мама нежно моли, той казва: Е, може би догодина, ако Адъм «напредне» или ако повишат татко в службата… Междувременно трябва да се пести… да се пести… да се пести…“

Но аз вече не се учудвам, свикнах с татковата пестеливост, тази поглъщаща всичко страст, която с всеки изминат ден добиваше сякаш все по-голямо надмощие над него, заставяше ума му да измисля начини за нови икономии, придаваше му вид на аскет, който винаги и от всичко се отказва, тласкаше мама към безкрайни домакински и кулинарни хитрости. Мама би желала да пазарува от „хубавите“ магазини, например от „Доналдсън“ или „Брюс“, чиито огромни стъклени витрини вечно са я примамвали. Ако й дадат продукти, тя е отлична готвачка — палачинките й (в онези редки случаи, когато имаше излишни яйца), бяха наистина чудесни. Тя с радост би ни готвила хубави ястия. Но погледне ли черното си портмоне, обикновено отстъпва пред ечемичения хляб и ме изпраща в магазина на Дърган във Венел да купя кокали за едно пени („И го помоли да остави малко месо по тях, скъпи“), после пак в онзи беден квартал в магазина на Лоугън за моркови и ряпа на стойност половин пени общо — на прост английски това значи по един фартинг за всяко от тях. Бедната мама! Миналия понеделник, когато счупи новия похлупак, слагайки го на газената лампа в антрето (това беше винаги деликатна операция), тя даде воля на сълзите си.

Днес съм уморен, готов съм да заспя. Докато се унасям в сън, си мисля, че утре с дядо сигурно ще посетим Антонели.

През седмиците, в които Гавин отсъствуваше, играх много с малкия Анджело Антонели. Хубаво е човек да има някакво развлечение в такъв мъчителен сезон, а Анджело винаги така трогателно се радваше да ме види. Беше като момиченце — жив и нежен, с чудесни влажни очи и очарователни маниери. Бягахме из двора, той ме държеше за ръка и винаги плачеше, когато дойдеше време да си вървя.

Естествено, беше много разглезено дете — имаха дванайсет години разлика с Клара. Постоянно искаше нещо от дебелия си любезен и обожаващ го баща и вечно получаваше играчки, сладкиши, плодове, изобщо всичко. Разпореждаше се напълно в магазина, би опустошил кутия шоколадови бисквити или би отворил консервирани круши с по-малко угризение, отколкото аз бих взел чаша вода в Луамънд вю. Цял ден във въздуха звучеше детското му сопрано: „Мамо, искам резен диня, татко, искам, лимонада“. Веднъж със самодоволна усмивка ми каза, че е накарал майка си да стане посред нощ и да му направи шунка с яйца. И въпреки това никога не изяждаше сложеното в чинията и винаги беше болнав.

Понякога, когато си мислех за студената сурова ярост на отсъствуващия Гавин, за времето, в което той упорито мълчеше, за презрението му към кротките и нищожните, обхващаше ме вътрешно безпокойство. Но като се изключат глезотиите, Анджело беше приятна компания; маймунката силно ме привличаше и ние играехме с нея безспир, шапката на Анджело насърчаваше посещенията ми.

Сега, след като мъжът й, когото тя командваше, беше натрупал пари, мисис Антонели проявяваше амбициозност по отношение на семейството си, презирано от начало в Ливънфорд заради бедността му. Дебелата Клара встъпваше в изгоден брак с Тадиъс Геръти, чиито баща ръководеше крупна фирма за доставка на мебели. Уверен съм, че тя ми се усмихваше (хубаво момченце от Академичното училище, при това католик) и черпеше смело с вино и кекс (а той редовно я посещаваше следобед), защото ние представлявахме аристократичния квартал Драмбък роуд и градското чиновничество, нещо винаги важно за манталитета на чужденците.

Трябва да призная, че от време на време, когато слушах как дядо се „разпуща“ от виното „Фраскати“ пред енергичните, внушителни Клара и мисис Антонели, изпитвах лека тревога. Погледнех ли мисис Антонели неочаквано, забелязвах колко суров вид има лицето й; и толкова черно беше то, та в наивността си допусках, че тя редовно се бръсне. Но очевидно дядо от нищо не се смущаваше: продължаваше да говори гладко и плавно, без да се запъва, като величествен барк^[2] пред лек вятър.

Успокоен, изтичвах навън с Анджело, за да послушаме оркестъра в общинския парк, да покараме лодка в езерото или да се разходим с чичо Вита до „Светите ангели“ за служба — с този странен, скромен, простодушен Вита, когото в семейството едва търпяха. Половината от времето си той прекарваше в грижи по любимата си маймунка, а другата половина в молитви.

Наближаваше краят на месеца. Една вечер, когато по молба на мама намалявах газта в коридора, така че само „леко да осветява“, влезе доста закъсняла Кейт.

— Ти ли си, Роби? — смути я сякаш дори мъждукането в коридора, но гласът й звучеше топло и дружелюбно.

— Да, Кейт.

Щом слязох от стола, на който се бях качил, за да достигна газовия полилей, тя ме хвана под ръка.

— Милото ми момче!

Пламнах от удоволствие. От доста време вече Кейт е особено мила към мен.

— Слушай, Роби — тя се спря, засмя се и после внезапно продължи пак. — Много смешно… Джеми Ниг иска да ме заведе на Ардфилънския панаир — тя отново се засмя при мисълта за абсурдното желание. — Разбира се, не мога да отида с него сама, не подхожда много на една дама. Той и сам го разбра, затова… той… тоест ние… ще се радваме да те вземем с нас, ако искаш да дойдеш.

Дали искам да отида! Нима не съм чувал, не съм мечтал за блажените удоволствия на Ардфилънския панаир, където веднъж в годината за развлечение на цялата община се струпваха всякакъв род представления, забавления, увеселения.

— О, Кейт! — прошепнах аз.

— Тогава решено! — тя отново стисна ръката ми и вече започна да се качва по стълбите, когато нежно се обърна, сякаш изведнъж си спомни нещо: — Приятелят ти Гавин си дойде. Току-що го видях да идва от гарата.

Гавин си е дошъл! Най-после. Два дни по-рано. Значи утре сутринта ще го видя. Тази мисъл ме развълнува и се смеси с мисълта за Ардфилънския панаир. Дишах бързо. Изгарящ от очакване, аз леко открехнах входната врата и се взрях в тъмнината. Звезди нямаше, облаци закриваха небето, но мекият прохладен ветрец беше пълен с обещания. Колко чудесен може да бъде животът, просто чудесен!