Арчибалд Кронин
Зелени години (34)

Пета глава

Зимата продължи влажна, дъждовна. Сега работех на един лек струг и примирил се с едно бъдеще в завода, се опитах да проявя интерес към машината. Но умът ми продължаваше да витае другаде. Правех грешки. Усещах как Джеми започва да ми се ядосва.

Един ден към средата на декември той дойде намръщен до тезгяха ми с метален предавателен лост в ръка.

— Погледни, Роби — каза той грубо. — Трябва да се постегнеш малко!

Изчервих се до уши. За пръв път ми говореше с такъв тон.

— Какво съм направил?

— Пропилял си осем часа работно време, да не говорим за материала — и протегна стоманеното парче. — Казах ти да го направиш с резба номер две. Ти си използувал четири и си развалил цялата работа.

Разбрах, че съм виновен, сгрешил съм от небрежност. Но вместо да се извиня, почувствувах бавно надигащо се възмущение. Продължавах да гледам земята.

— Какво от това? Фирмата Маршъл няма да фалира.

— Не се говори така! — отвърна остро Джеми. — Казвам ти направо — време е да спреш да витаеш из облаците и да навлезеш в работата си.

Горещо ме поучаваше още няколко минути, после, изчерпал гнева си, измърмори преди да тръгне:

— Намини на вечеря у нас следващата събота.

— Благодаря — пребледнях, устните ми се сковаха. — Ако нямаш нищо против, по-добре да не идвам.

Той поседя още миг мълчалив и си отиде. Яд ме беше на Джеми, но преди всичко се ядосвах на самия себе си. Знаех, че той има право. Докато стоях там и се цупех, от съседния тезгях към мен се приближи Галт.

— Видях как доносниците му те насадиха пред него. Много обича такива работи.

Галт винаги беше готов да показва недоволство против всякаква власт и в това, че се приближи до мен, долових съчувствието на един некадърен работник към друг. Небръснат от два дни, той имаше съвсем небрежен вид.

Не можах да се сдържа:

— Млъкни!

Отдръпна се оскърбен.

— Не се надувай толкова. Другия път ще си помисля, преди да ти предложа доброто си отношение.

Залових се отново за работа. През следващите дни се опитах да се поправя. Но не вървеше. Хващах инструментите си така необмислено, та пробих палеца си с едно длето. Раната се инфектира, набра, направи страшен абсцес и баба я налагаше с лапа. Чувствувах как Джеми ме наблюдава с неудобство, гледа, сякаш иска да заговори.

— Ръката ти е ранена — каза той най-после. — И като че ли не зараства.

— Няма нищо — отвърнах студено. — Някаква драскотина.

Почти с радост посрещах болката, причинена от тази загнояла рана. Мислите ми бяха мрачни като зимното небе. Алисън замина за Ардфилън. Редовно отговаряше на честите ми и страстни послания, но никога много надълго. Когато пощенският раздавач ми донесеше писмо от нея, сърцето ми се задушаваше. Вземах писмото в стаята си, заключвах вратата и с разтреперани пръсти го отваряха. Почеркът й беше едър и закръглен, само по три-четири думи на ред. Нетърпеливият ми поглед скоро поглъщаше двойния лист. Упорито работела над две нови песни — Шубертовата „Серенада“ и „Посвещение“ на Шуман. Ходили с майка си и Луиза да карат кънки на частното езеро при Ардфилънското кметство. Веднъж доктор Томъс отишъл да ги види. Мистър Рийд им се обадил два пъти. Всички с нетърпение очаквали градския бал. Няма ли да се опитам да отида? Отново и отново го препрочитах. Това, за което копнеех, не беше там. Седнах бързо и започнах отговора — страстен, упрекващ, в него изливах душата си.

Седмица преди Коледа, по време на обедната почивка, без да бърза, при мен дойде Луис.

— Слушай, Шанън, следващата събота в Ардфилън ще има не лоши танци. Да отидем заедно.

Отхапах от хляба и сиренето, опитвайки се упорито да устоя.

— Но аз съм лош танцьор.

— Нищо. Можеш да си седиш, докато другите танцуват — той се усмихна. — Обикновено аз така правя.

— Мисля, че няма да мога да се измъкна.

Той добросърдечно упорствуваше в усилията си да ме придума.

— Това е цяло събитие. Бал, посветен на Света Бриджит. Множество хубави момичета и първокласен бюфет. Изпратиха ми два билета. Наистина, трябва да дойдеш.

Въпреки решението ми да не показвам чувствата си, обхвана ме непоносимо вълнение. Нямах фрак, не можех да танцувам, невъзможно ми беше да отида. Непринуденото му държание, приятелската настойчивост и преди всичко спокойното безразличие, с което се отнасяше към танците, както и към всички хубави неща в живота, ме вбеси.

— По дяволите… Не можеш ли да ме оставиш на мира?

Той изненадано ме изгледа, после сви рамене и ме остави. Веднага ме досрамя. Цял следобяд не вдигнах очи от машината си, на душата ми беше студено и болно.

В събота вечерта в пет часа взех работническия влак за Ардфилън. Два часа бродих по пустия булевард, където сега фучеше декемврийският вятър. С вдигната яка на палтото се прислоних зад естрадата за оркестъра на пустия път край плажа и от заобикалящия ме мрак се надигнаха и ме споходиха спомени за Гавин. Точно тук, на панаира се заклехме никога да не се разделяме. Преди толкова малко време… а ми се струваше цяла вечност. Сега Гавин беше мъртъв, а аз стоях и треперех на същото това място, където, изпълнени с надежда и смелост, ние дадохме обет да покорим света.

Към осем часа се отправих към градската зала. Смесих се с малката тълпа, събрала се да види как местните аристократи пристигат за тайните и зачаках на тротоара отвън. Заваля слаб дъжд. След малко файтоните и автомобилите започнаха да идват.

Скрит сред другите наблюдатели, главно домашни прислужници, аз гледах как гостите влизат — щастливи хора, усмихваха се, разговаряха, жените във вечерни дълги рокли, мъжете с фракове и бели връзки. Видях как се придвижи и Луис, безукорно докаран и намазан. След миг трепнах от изненада, зърнах яката фигура на Рийд забързана нагоре по стълбите. Накрая, след още малко, се появиха Алисън и майка й. Дойдоха в голяма компания с Луиза и мисис Маршъл. Сърцето ми замря при вида на Алисън — облечена в бяла рокля, лицето й — спокойно и оживено, очите й светят докато разговаря с Луиза и върви по постланата с килим пътека. Щом тя изчезна, от залата до мен се прокраднаха първите звуци на оркестъра. Сякаш сърцето ми щеше да се пръсне в гърдите. Стиснах ръцете си в джобовете и бързо отминах. До четиридесет и пет минути влак нямаше. Влязох в някаква закусвалия за риба и пържени картофи на една бедна улица край гарата. Не бях ял от обяд и си поръчах порция пържени картофи за две пени. Прегърбен на пейката в тъмната малка закусвалня, аз напоих мазните картофи с оцет и започнах да ги ям с пръсти. Искаше ми се да се напия. Щеше ми се да деградирам до самото дъно.

В понеделник сутринта в завода срещнах Луис да влиза в машинния цех. Някакъв странен импулс ме накара да се спра и да му се усмихна — не като извинение, а с любезна непосредственост.

— Виж какво, драги — казах аз. — Съжалявам, че те отрязах така грубо миналата седмица. Хубаво ли прекара в събота?

— Да — отвърна той недоверчиво, — не беше лошо.

— В същност — усмихнах се по-широко, — имах много специална среща с една дама, една млада вдовица, с която се запознах в Уинтън. По-скоро ти се ядосах, че се опитваш да ми попречиш.

Лицето му бавно се проясни.

— Защо не ми каза, магаре такова?

Засмях се и кимнах многозначително.

— Щастлив дявол — и той ме погледна завистливо. — Нищо такова нямаше в Ардфилън. Много прилично и благовъзпитано. Умно направи, че не дойде.

Тази евтина лъжа моментално ме развесели, макар и скоро да ми доведе друга реакция — отвращение. Затворих се в себе си повече от всякога, отбягвах хората, от самотата си правех добродетел. Когато Кейт ме канеше в къщи, обикновено си намирах някакво извинение. Рийд виждах много рядко. Веднъж, когато се срещнахме, той ми се усмихна особено.

— Правя всичко възможно за теб, Шанън.

— По какъв начин? — запитах учуден.

— Оставям те сам.

Отминах. Не намерих какво да му кажа. Бях уморен до смърт, всичко ми бе омръзнало. Странно, но единственият човек, към когото се обръщах, бе баба — може би тя ме привличаше с твърдата си като скала устойчивост. Докато дядо наподобяваше просто сламка на вятъра, без корени, на които да се държи, тя черпеше поддръжка и опора дълбоко, дълбоко от селските си първоизточници, сякаш почти от земята, която я бе създала. До късно седяхме заедно на кухненската маса, тя ми разказваше накратко за ранните си дни във фермата на баща си в Аиршир, където се правело сирене; как е носила прясно опечени погачи на жетварите в полето, как е наблюдавала танците на картофоберачите през нощта в хамбара под звуците на цигулка. Все повече забелязвах в нея дребни „селски“ номера — навика например да изважда граха от супата си, да го нарежда в стегнат кръг по края на чинията си, за да го изяде после със сол и пипер. Беше пълна с народни поговорки от рода на: „Цвеклото ще ти докара лумбаго“ или „Дрехата си не хвърляй, докато не си е отишъл май“. Запази и голямата си страст да запарва билки. Паметта й, особено за семейни дати, беше чудесна. С куката си за плетене тя още можеше да прави изящни дантели със сложни мотиви, носеше ги на шапката и яката си и това й придаваше винаги свеж вид. Неведнъж ми е казвала, че в семейството й са дълголетници, че майка й останала напълно с ума си до деветдесет и шест годишна възраст. Беше съвсем сигурна, че тя ще мине този рекорд и често със сдържана въздишка отбелязваше за дядо и приятелката си мис Минс: „Колко тъжно, вече са изнемощели“.

Коледа почти дойде. Магазините в града блестяха от бодлива зеленика и хартиени ленти. Но празничните дни малко променяха Луамънд вю: баба ще отиде на нощната литургия, Кейт може да ни изпрати сливов сладкиш, дядо, ако не го обуздаят, ще се напие. Въпреки това с приближаването на Бъдни вечер се чувствувах все по-неспокоен и притеснен. За да се преборя с това, потапях се още по-дълбоко в книгите, взети от обществената библиотека. Често вечер бях толкова уморен, че щом се нагласях да чета, веднага задрямвах и изведнъж се събуждах сепнат, когато ноздрите ми се напълваха с дима на загасващата свещ. Повечето пъти в неделя през тази мрачна зима лежах по половин ден в леглото и размишлявах над Чехов, Достоевски, Горки и другите руски писатели. По-рано харесвах романтичната проза, но тя отстъпи пред един по-трезв и реалистичен вкус. Започнах да си блъскам главата с философията, бъхтех се над Декарт, Юм, Шопенхауер и Бергсон, далеч не по силите ми, но от време на време бях възнаграждаван с някой слаб като през зимата лъч и той увеличаваше чувството ми за изключителните ми способности и надменността ми към теологията. Язвителната ми усмивка разби цялата структура на божественото откритие. Не може един учен, един изследовател да вярва, че светът е сътворен за една нощ, че мъжът е създаден от глина, а жената от преобразуването на едно ребро. Райската градина с Ева, ядяща ябълката до озъбената змия, беше очарователна приказка. Всички факти говорят за един по-различен произход на живота — развитие в продължение на милиони години от праисторическата пяна на целулоидните съединения в големите морета и блата на застиващата земя чрез безкрайно дълга еволюция на тези форми на протоплазмата, през амфибиите и влечугите, до птиците и млекопитаещите, един наистина забележителен цикъл, и той, колкото и да е неприятно, практически с разлика в кожата, ни е направил братя с Николо.

Лишен от илюзиите си, аз търсех сантиментална утеха в красотата. От библиотеката избирах книги за велики художници, изучавах цветните репродукции на техните шедьоври. Тогава попаднах на импресионистите. Новите им идеи за цвят и форма ме очароваха. Връщайки се от работа, аз се спирах и дълго гледах пурпурните сенки, хвърлени от сините кестени, или светлолимоновите ивици, проточили се по вечерното небе зад Бен. Глупав и болезнено впечатлителен страдащ страшно от „зелената“ си младост, аз придадох на тази планина невъобразим символизъм, за мен тя представляваше недостижимото в живота. Ако не можех да стигна върха, поне стоях в поза на презрително предизвикателство в подножието й.

Въпреки че не зачитах мълниите, а и каквото и да е друго на света, с идването на Коледа се почувствувах нещастен. Предната нощ бях ходил в Барлоун с подарък за момченцето на Кейт. Исках и аз да помогна да се напълни чорапът му с подаръци и дълбоко в душата си се надявах да ме поканят за коледния обяд. Но когато минах, там нямаше никого. Завързах пакета на дръжката на вратата и си отидох. Сред малкото получени картички имаше една от манастирските сестри. Усмихнах се — просто благовъзпитано, но чувството ми за превъзходство не ме направи по-щастлив. Наближи един часът, не можех да се изправя пред тъжния обед долу. Взех си шапката и излязох.

Бродех из града по сивите безлюдни улици. В Ливънфорд нямаше ресторант, където човек можеше истински да се наяде. Накрая отчаян влязох в бара на техниците. Тук изпих чаша бира, хапнах хляб и сирене. Това студено меню не направи перспективата да се върна в безрадостния дом по-приветлива. В стаята ми нямаше дори камина.

Обществената библиотека се отваряше между два и три часа — отстъпка пред факта, че денят не е всеобщ празник. В библиотеката беше топло. Там прекарах почти час и си взех друга книга. После се отправих към къщи.

Над града се беше спуснала студена мъгла и мракът приближаваше. Вървях по църковната улица и не видях високата фигура, задала се насреща ми, но още щом чух почукването на чадър по тротоара до мен, се сетих кой е и се сепнах, без да мога да прикрия това.

— А, ти ли си, Шанън? — тонът на каноника Рош беше дружелюбен. — Чудех се дали не си заспал зимен сън.

Мълчах и си казвах, че не трябва да се страхувам от този мъж, който в последна сметка е само едно човешко същество и в него ни най-малко не са заложени някакви тайнствени сили.

— Викат ме при болен в Драмбък Тол. В същата посока ли си?

— Да, отивам си у дома.

Замълчахме.

— Картичката ми до теб миналата седмица сигурно се е загубила. Пощата не се отнася с уважение към картичките. Имах един колега на гости, южноамерикански отец от Бразилия. Знаейки за интереса ти към естествената история, си помислих, че може би ще поискаш да се запознаеш с него.

— Загубих интереса си към естествената история.

— Я! — почти почувствувах как повдига вежди. — Значи и това е загинало? Кажи ми, драги мой приятелю, оцеляло ли е нещо от гибел?

Продължих да вървя с наведена глава.

— Какво носиш там? — и той измъкна книгата изпод мишницата ми. — Братя Карамазови. Не е лоша. Препоръчвам на вниманието ти Альоша. Млад човек, който не отстъпва от бога.

Върна ми книгата. Няколко минути продължихме да вървим мълчаливо.

— Мило момче, какво става с теб?

Промяната в тона му ме изненада. Очаквах сурово да ме смъмри, че съм „отстъпил от бога“, „пропуснал да почета Великдена“ и т.н.; мекият му глас ме накара да се просълзя. Слава богу, беше тъмно, нямаше да ме хване по тоя начин.

— Няма нищо.

— Тогава защо не идваш при нас както по-рано? Липсваш ни, на сестрите и особено на мен.

Събрах цялата си сила, решен да не се плаша и да не мълча. Искаше ми се той да научи какво става в съзнанието ми.

— Не вярвам вече в бога. Отказах се от цялата тая работа.

Той прие това мълчаливо. В същност продължи да върви толкова дълго, без да отговори, че аз крадешком го погледнах в лицето — слабо, уморено, обезкуражено лице. Потресен, разбрах това, което никога преди не ми бе минавало през ума — той също е обременен със свои огорчения и мисълта, че аз вероятно ги увеличавам, засили съжалението ми. Изведнъж той заговори, загледан право напред, сякаш говореше на себе си:

— Не вярваш в бога, достигнал си победа на разума… Е, да, нищо чудно, че се гордееш с това. — Помълча. — Но какво знаеш за господа? В същност какво знам и аз за него?… Страхувам се, отговорът е — нищо. Той е напълно непознаваем… неразгадаем… безкрайно недосегаем за въображението, за всички сетива. Не можем да го изобразим или да обясним въздействието му над нас с човешки средства. Повярвай ми, Шанън, лудост е да достигнеш бога с ума си. Не можеш да проумееш неразбираемото. Най-голямата грешка, която можем да извършим към бога, е винаги да спорим, докато трябва просто сляпо да му вярваме.

Помълча малко и продължи:

— Помниш ли как веднъж говорихме за онези същества, които живеят на пет мили дълбоко в океана и без очи опипват пътя си в мрака… един вид вечна нощ… само от време на време слаб фосфоресциращ отблясък? И ако ги доведат по-близо до дневната светлина, те просто избухват. Така става и с нас, приближим ли се до бога. — Пак пауза. — Най-големият ни грях е гордостта от интелекта. Много добре знам какво става в ума ти. Всичко си свел до понятието за отделната клетка. Можеш да ми кажеш точно химическата структура на протоплазмата… о, много прости вещества. Но можеш ли да синтезираш тези вещества в живот? Докато това не стане, Шанън, остава ни само едно — да продължаваме в смирение и вяра.

Пак настъпи мълчание. Почти стигнахме ъгъла на Драмбък роуд. Свивайки към Тол, преди да ме остави да продължа сам и да изчезне в мъглата, за последен път ме погледна:

— Ти може да не търсиш бога, Робърт, но той те търси. И ще те намери, милото ми момче, накрая ще те намери.

Бавно, с объркани чувства, тръгнах към Луамънд вю. Трябваше да изпитвам гордост, че отстоях възгледите си; да действуваш според идеите си, вече е нещо. А вместо това се чувствувах потресен, уплашен и в дъното на душата си ужасно засрамен.

Ако каноник Рош беше използувал триковете на занаята си, обикновените си изтъркани фрази за хитрините на дявола и тъй нататък, щях да се чувствувам прав. Една лошо избрана от негова страна дума, би го провалила. Ако беше измъчвал сърцето ми със сантиментални намеци за младенеца, лежащ сега в яслата, можеше да заплача, но никога нямаше да му простя.

Вместо това той ми оспорваше на моя територия и спокойно показа нищожеството ми. Да допуснем в последна сметка, че всевишният съществува. Колко нелепо щях да се чувствувам тогава, дребна диатомея, една движеща се ротатория, осмелила се да го отрича. И какви ужаси, какви мъки щяха да бъдат наказанията ми и най-лошото — тормозът от съзнанието, че съм го отричал. В този миг изпитах непреодолимото желание да падна на колене и в сляпа смиреност да се отдам на утехата от молитвата. Но, треперещ и упорит, се възпротивих и несъзнателно ускорих ход. Когато очертанията на Луамънд вю се появиха пред мен, аз се предадох само на една непобедима тъга. Простенах тихо:

— О, господи, ако има господ, каква Коледа си ми дал!