Арчибалд Кронин
Зелени години (25)

Осма глава

В началото на юни се случи събитие, незначително само по себе си, но толкова полезно за намерението ми, че го сметнах за намеса на провидението, пряк отговор на молбите, с които бомбардирах небесния престол.

Не много дълго след славното ни решение в стаята на Рийд аз се върнах от утринната си „обиколка с кифлите“ и намерих Адъм в къщи — изглежда той винаги пристигаше рано сутрин. Седеше на закуска свеж, гладко избръснат и разговаряше с мама и татко. Бързал да пристигне с първокласния спален вагон на вечерния експрес от Лондон — винаги, когато пътуваше на служебни разноски, Адъм правеше това по царски. Въпреки че търговските му работи в Уинтън изискваха тези периодични завръщания на север, сега Адъм бе ходил в Лондон: беше назначен за представител на застрахователната компания „Колодония“ в Южна Англия. Макар промяната да не му донесе увеличение на заплатата, Адъм твърдеше, че тя се дължи на търговската му находчивост и е една стъпка напред към велики неща. Сега живееше в хотела на Хенгър хил в Илинг.

Залових се със закуската си — каша и мътеница, а той поднови забележките, прекъснати, за да ми поднесе обичайните си сдържани поздрави.

— Да, мамо, мисля, че ще е интересно за теб да видиш къщата.

— Каква къща, скъпи? — запита мама.

Адъм се усмихна.

— Е, добре, къщата, която си купих…

— Купил си къща? — попита татко с жив, почти професионален интерес на член от Ливънфордското строително дружество, в което в същност бяха вложени всичките му спестени с много труд пари. — Къде?

— На Бейсуотър роуд — небрежно каза Адъм. — Първокласно място с изглед към парка. И къщата е първокласна, гипсова мазилка, кремаво боядисана, седем етажа, махагоново стълбище, мраморна веранда — много горда къща и мое неотменимо право. Но ето, тя не ви интересува.

— Интересува ни, скъпи — въздъхна мама. — Това е най-вълнуващата новина.

Адъм се разсмя и подаде чашата си за още чай.

— Е, да, бях хвърлил око на този имот от известно време, всеки ден на път за службата минавах покрай него. От шест месеца там висеше дъсчица с надпис: „Продава се“ и една сутрин видях съобщение: „Разпродажба на търг следващата седмица“. О-хо, помислих си. Сигурно ще е интересно! Откак дойдох на юг, все търся подходящо истинско имение да вложа парите си. И така, следващия понеделник се отбих в къщата за разпродажба. Обикновено място, хубава ламперия, много джентълмени с цилиндри. Търговският агент също с цилиндър — Адъм погледна яйцето и бекона пред себе си. — След като обяви, че къщата струва шест хиляди, а в случая наистина толкова струва, поглеждайки ме, той започна наддаването при три хиляди лири. Цената се качваше все повече и повече, цилиндрите наддаваха един срещу друг, докато тя стигна пет хиляди и петстотин. Дълго-дълго вися на тая сума, докато не я продадоха на най-лъскавия цилиндър. Аз седях отзад и мълчах — смешно само как се опитваха да ме предизвикат. Но, разбирате ли, бях направил справка. Знаех, че банката е дала ипотека от две хиляди лири и имаше опасност да я обяви за пресрочена. На следващия ден получих писмо от лъскавия цилиндър. Предлагаше да ми отстъпи собствеността си за четири хиляди. Хвърлих писмото в кошчето за отпадъци. Тогава…

Стъпка по стъпка той ни преведе по нечестните и дълги пътища, които само преди седмица за хиляда и деветстотин лири в брой го бяха направили абсолютен собственик на тази великолепна сграда.

— Господи! — ахна мама очарована и наплашена, защото въпреки славната сделка, дадената сума беше за нея колосална, ужасна, а в същност тя представляваше и повечето капитал на Адъм, спестен за последните десет години. — Сигурно си ги надхитрил… и лондончани също. Какво ще правиш с къщата сега, скъпи? Ще живееш ли в нея?

— О, не, мамо — Адъм прие с внимание това наивно предположение, достатъчно да накара и ангелите да се разсмеят. — В сегашния си вид тя е истински бял слон^[1]. Но идеята ми е да я преустроя. Осем самостоятелни квартири под наем от седемдесет до сто и петдесет лири всяка. Изчислих — чисто шестстотин, след като платя таксите и заплатата на пазача. Да кажем, двадесет процента печалба. Не е лошо като първо мое истинско рисковано предприятие извън службата.

Татко слушаше с напрегнато внимание. Облиза устните си.

— Двайсет процента? А строителното дружество ми плаща три.

Адъм се усмихна небрежно.

— Частното предприятие плаща по-високи дивиденти. А, разбира се, и за преустройството ще отидат пари. Вероятно още деветстотин. И неприятното е, че трябва да ги намеря отнякъде. Не ми се ще да посвещавам всички в такава хубава работа.

Слаба червенина се плъзна по татковото чело. Уважението му към Адъм винаги е било смесено с леко недоверие, недоверието на предпазливия човек към неясните финансови операции. Но сега тази къща, солиден махагон и мрамор, предлагаше разкошен доход — той се затрудняваше да говори.

— Винаги съм вярвал в тухлите и хоросана. Жалко, че не мога да я погледна с теб, Адъм.

— Не разбирам защо да не можеш… Няма да сбъркаш! — Адъм замълча замислен. — Защо не дойдете с мама да прекарате две седмици при мен това лято? Може и месец, ако е необходимо, ще съчетаем работата с удоволствията. Ще ви настаня в Илинг. Нали имате отпуск?

— О, Адъм! — възкликна мама и плесна с ръце при тази дългоочаквана покана.

Последваха дълги разисквания; татко, крайно предпазлив, никога не вземаше бързи решения. Но преди отпътуването на Адъм въпросът се реши. С радостен трепет разбрах, че заминават и през последния етап от подготовката ми по време на изпитите ще ме освободят от всякакви наблюдения и огорчения. Нищо не можеше да бъде така чудесно и навременно.

Дните летяха и скоро, както си работех в стаята, дочух странен звук в къщата. Няколко минути трябваше да мисля преди да разбера, че мама пее тихо, разбира се, фалшиво, но все пак пее. Официалните дрехи на татко висяха изгладени и готови, двете пътнически чанти бяха лъснати до блясък. По някакъв начин мама бе успяла да си купи от малкото магазинче на мис Доби, търгуващо с „остатъци“, едно парче тъмнокафяв воал и на бърза ръка си бе „измайсторила“ лятна рокля. Но най-голямото й безразсъдство беше кожата — проскубаната кожена яка, която тя имаше поне от четвърт век, но всяка пролет гордо я измъкваше от нафталиненото й убежище. Мамината кожена яка! Кой знае какво животно бе умряло, за да съществува тя сега, но винаги дълбоко в мислите си, без да говоря за това, съм си представял някаква нещастна котка, смачкана от също такава огромна тежест, каквато бе унищожила бедния Самуел Леки. Мама я подплати отново с една лента муселин, икономисан от парчето плат за рокля, и леко я прекрои, за да я направи по-модерна. Видях я да се проветрява върху въжето за пране в затревената част на задния двор, да я тръска щастлива, да духа в кожата, за да надигне малкото пух по нея. От пет години не е ползувала отпуска.

Винаги, когато имаше опасност „да разпаше пояса“, татко я връщане на земята с предупредителните думи „помисли за разноските“!

Той мислеше, че ако не я възпира, при сегашното й настроение няма да има край на разходите, на страшните загуби, в които може да го въвлече. Мисълта да се хранят в ресторант, да са принудени при някакви лоши стечения на обстоятелствата да нощуват в хотел, стана кошмар за него. С удвоено внимание той обмисляше всичко. Ще си вземат за из път достатъчно храна в картонената кутия за шапки и цялата нощ до Лондон ще седят в третокласното купе. Татко вече носеше в джоба на сакото си малък бележник с надпис: „Разходи по посещението при Адъм“. Мисля, той имаше илюзорната надежда, че Адъм ще му ги възстанови. На първия ред беше написано: „два билета за влака… седем лири, девет шилинга и шест пенса“. От време на време татко поглеждаше към тази сума с мрачния вид на човек, направил пагубни разноски. По-късно научих от Мърдок, че по пътя на унизителното излагане татко успял да си осигури „привилегировани билети“, които безплатно се дават на някои длъжностни лица.

В навечерието на заминаването им мама дойде в стаята ми, седна на леглото и мълчаливо ме загледа.

— Много си зает тези дни, момчето ми — леката й усмивка стана по-топла и тя добави: — Несъмнено така ще е докато сме в Лондон.

Знаеше ли мама? Не й ли е намекнал нещо дядо? Наведох глава, а тя продължи:

— Обувките ти не са в съвсем добро състояние. Подметките няма да изкарат дълго. Ако свършат преди… е, да, преди да се върнем, в долапа под стълбите са онези хубави здрави кафяви обувки на Кейт.

— Добре, мамо — прикрих тревогата си при споменаването на тези дълги тесни обувки, с които някога Кейт играеше хокей, жълти, с връзки почти до колената и толкова женски на вид, че при мисълта за тях кожата ми настръхваше.

— Запазени са — мърмореше мама и ме убеждаваше. — Оня ден ги гледах.

— Мисля, че ще се оправя, мамо — казах аз.

Мълчание.

— Обикновено се оправяш, нали, Роби? — топло се усмихна мама.

Тя стана и ме погали с ръка по главата. Спря за малко поглед на мен и като излизаше, прошепна:

— Желая ти успех… моето момче.