Арчибалд Кронин
Зелени години (19)

Втора глава

Още неспокоен и възбуден, аз изтичах долу. Бях свободен до осем часа вечерта, когато имах специален неотложен ангажимент. Мислех да се поуспокоя, като отида на дневното филмово представление, осъществявано още с първите кинематографични апарати, но в джоба си нямах нито един фартинг, по-точно в джоба на Мърдок, защото бях толкова пораснал, че можех да нося старите му отдавна захвърлени, но запазени в нафталин из чекмеджетата на тавана костюми.

Отидох в килера. Там мама навлажняваше дрехите до бойлера и ги слагаше на дъската за гладене. Косата и очите й бяха още по-клюмнали, лицето й по-посърнало и набръчкано от умора, но пак нежно и търпеливо. Стоях и почти притаил дъх я гледах многозначително.

— Почакай, мамо — казах нежно, — да, само почакай.

Тя ми се усмихна странно, начумерено.

— За какво да чакам? — попита тя след като провери горещата ютия до бузата си.

— М-да — заекнах аз, но казах подчертано. — Някой ден ще мога да направя нещо за теб, нещо голямо.

— А сега ще направиш ли нещо за мен? Да занесеш тая бележка у Кейт.

— Разбира се, мамо.

Често носех бележки на Кейт от мама (така тя спестяваше разноските за пощенски марки) в другия край на града, близо до бариерата, или на Мърдок, солидно устроил се в разсадника на мистър Далримпъл. Там той се проявяваше изключително добре и явно беше доволен, че се е отделил от Луамънд вю. Тези писма бяха част от мама, сърдечни съобщения, съдържаха новини, поръчения, съвети, дори молби, изпращаше ги с търпеливо упорство и с неуморими усилия да запази целостта на семейството.

Почаках докато ютията й изстине. После тя влезе в кухнята и се върна със запечатан плик.

— Вземи тогава. Иска ми се да й изпратя и малко палачинки по теб. Но… — тя отмести капака на глинения съд и тревожно надникна в него. — Да, май нямам брашно. Е, поздрави ги от мен.

Излязох, тръгнах по Драмбък роуд, прекосих общинския парк, свих на ляво, заобиколих големия черен масив на котелния завод, частично притихнал поради приближаващия празник, но дълбоко вътре той още гореше, още живееше и плашеше.

Кейт живееше в една от онези нови малки къщички, построени по зеления хълм до старата бариера в западния край на града. И когато тръгнах нагоре по хълма, изведнъж зърнах Кейт. Тя вървеше по една равна странична уличка и буташе детска количка пред себе си — хубава количка в морскосиньо и Кейт обичаше да я бута. Сигурен съм, че всяка седмица тя изминаваше цели мили с нея през града, по магазините, из Ноксхил парк, спираше, за да се наведе гордо и оправи небесносиньото одеялце с избродираната в ъгъла с бяло буква „Н“.

Спрях се да я погледам, усмихнах се с разбиране, когато дойде до мен, без да ме забележи. Беше понапълняла малко, сега ходеше леко приведена, усмихваше се, цъкаше с език и не сваляше очи от бебето.

— Здравей, Кейт — измърморих срамежливо, когато тя почти ме отмина.

— Я, Роби — топло ме приветствува тя. — Бедният. Дори не виждам, че си на пътя. Заради бебето е, Роби, няма да повярваш, но му расте втори зъб, а дори не хленчи. Просто златно дете… — тя пак се наведе. — Миличко, ненагледно, агънцето на мама…

Ах, Кейт, милата Кейт, колко си щастлива с несравнимото си детенце. А само като си помисля, че ти препоръчваха мандолина!

Домът на Кейт беше светъл и чист със съвременните удобства на топлата и студената вода, с острата миризма на боя и лак, а това говореше каква къщовница е станала тя. Бракът й беше сполучлив, независимо от татковите предсказания. Понеже губеше заплатата й, той обявяваше, че тя погубва и себе си, и кариерата си. Кейт положи бебето в креватчето, сложи тигана на голямата газова печка и скоро въздухът се изпълни с пикантния аромат на пържено месо и лук.

— Почакай и похапни с нас — настоя тя, като сръчно обръщаше месото с нож и държеше главата си встрани, за да се пази от пръските мазнина. — Джеми е горе, в банята. Напоследък работи много извънредно, иначе сигурно щеше да те заведе на мач. — Каква изключителна тактичност от грубата някога Кейт! — Няма да се бави. Трябва да си прегладнял — каза това, погледна ме бързо, но и също така бързо премести погледа си.

Джеми слезе чист, с мокра сресана коса, сложил си самодоволно крещяща червена карирана връзка.

— Ти ли си, момчето ми? — За едно чувствително сърце в това и в лекото кимване имаше повече топлина и гостоприемство, отколкото във всички тържествени изявления в света.

Веднага седнахме да вечеряме. Месото, а Кейт ми даде голямо парче, беше крехко и сочно, много хранително и то ме насити, като че ми преляха кръв. Джеми продължи да трупа в чинията ми хрупкав пържен лук. Имаше и дебело намазани с масло препечени филии и силен запарен чай.

Струва ми се, Кейт и Джеми отлично знаеха колко бедна и оскъдна е станала храната у дома. Особено Джеми непрекъснато ме канеше и когато вече нищо повече не можех да хапна, той спря укорителен поглед върху мен.

— Е, както искаш, момчето ми — каза той просто.

Цялото ми детство в Луамънд вю премина под господството на един чудовищен закон — да се пестят пари, дори ако за това трябва да се пожертвуват най-необходимите неща в живота. Само ако можехме да преживеем без пари, без тази северняшка пестеливост, която предпочиташе пари в банката пред хубава храна в стомаха, която поставяше аристократичността пред щедростта, без това проклето скъперничество, което ни задушаваше.

Когато въпросът за парите ме объркваше и измъчваше, аз си спомнях за Джеми Ниг. Джеми никога не е бил заможен, но винаги добре използуваше спечелените си с труд пари — било то за хубаво месо или да заведе едно забравено от всички момче на мач. И нещо още по-хубаво — в неговите ръце парите изглеждаха чисти.

Когато всички допихме чая си, Джеми започна да ме занася. Сигурен бях, че той гледа не само със съчувствие, но и с тревога на срамежливата ми непохватна меланхолия. Усетил сдържаното ми възбудено настроение, той каза сериозно на Кейт:

— Професорът си е наумил нещо. Тези тихи умници… те са най-опасни.

Кейт кимна, после ми се усмихна крадешком, сякаш ме съветваше да не обръщам внимание.

— Хитреци — каза Джеми, — способни са на всякакви дяволии. Особено ако скачат добре.

Този деликатен намек за неотдавнашните ми спортни успехи в училище, когато победих на откритите състезания по висок скок, ме сгря вътрешно, и макар да наведох очи, в себе си пак трябваше да призная, че съм подобрил училищния рекорд с инч и четвърт. Но този огън не беше нищо в сравнение с нажежения пламък в мен, когато Джеми с умерен глас добави:

— Ако, разбира се, искате да знаете моето мнение, той е влюбен.

Ах, този чист, светъл пламък на гордостта, на дълбокото тайно съзнание, че той е прав! Все още с наведени очи аз почувствувах как една топла вълна на щастие обля сърцето ми.

— А какво става в къщи? — попита Кейт, за да сложи край на шегите му.

Бързо извадих и предадох маминото писмо.

— Извинявай, съвсем забравих за него.

Кейт го отвори, прочете го два пъти и за моя изненада лицето й потъмня от гняв, двете бучки на челото й, които смятах завинаги изчезнали, се наляха. Тя подаде писмото на Джеми и той тихо го прочете.

— Наистина, много лошо. За татко то става просто болест.

Кейт се опита да се освободи от някаква очевидно много неприятна мисъл. Джеми ме гледаше някак странно. Неловко мълчание.

В този момент бебето се събуди и Кейт, явно зарадвана от прекъсването на разговора, го взе на коленете си и му даде шишето с мляко. В знак на внимание от тяхна страна ми разрешиха да взема за малко този безценен товар в ръцете си.

— Хареса те — насърчително каза Кейт. — Почакай, и ти ще си имаш едно такова.

Усмихнах се неуверено. Страшен парадокс: обичах, но как можех да й разкрия — от някои неща, за които не се говори, станали с мен през нощта, бях убеден, че съм обречен никога да нямам деца?

Върнаха бебето в креватчето му и аз казах, че е време да си вървя.

Кейт ме изпрати до вратата. Когато останахме сами, тя отново внимателно ме огледа:

— Мама не ти ли каза какво пише?

— Не, Кейт — усмихнах й се аз. — В същност сега вниманието ми е погълнато до голяма степен от някои мои новини.

— Хубави или лоши? — попита тя, навела глава встрани.

— Хубави, Кейт… много хубави, мисля… Разбираш ли, Кейт… — спрях да отворя, силно се изчервих, загледан в тайнствената нощ, изпълнена с мъгливи светлини, заслушан в далечната свирка на влака и пронизващия като ехо зад нея звук на корабна сирена откъм реката.

— Добре, Роби — Кейт поклати глава и се усмихна почти против волята си. — Задръж твоите новини за себе си, а аз моите.

Стиснах ръката й и без да мога да се сдържа, с всички сили хукнах надолу по пътя. Колкото и да обичах Кейт, не можех първо на нея да кажа. От невидимата река отново долетя слабият звук на потеглящия параход и той ме накара да потреперя от странно удоволствие.