Арчибалд Кронин
Зелени години (20)

Трета глава

Бързах, при всяка стъпка сърцето ми се надигаше в гърдите и така стигнах Драмбък роуд. Тогава внезапно, с ускорен пулс влязох в Синклер Драйв, една тясна уличка, засенчена от младите липи, а нападалите от тях цветове разстилаха жълт килим по тротоара. Въпреки че по тези познати места, които в детството ми не извикваха никакви дълбоки вълнения у мен, че нищо ново не се виждаше, въпреки че лъкатушещите стари къщи носеха в себе си същата спокойна атмосфера на отминали по-добри дни, сега… о, сега тайнственото и прелестно название на улицата бе гравирано в сърцето ми. Беше почти осем часа, когато недостойните ми крака отново стъпиха върху нападалите меки липови цветове по тази любима уличка и щом видях светлината зад спуснатите щори на гостната в крайната къща, кръвта в жилите ми закипя. Приближих се и чух песента на Алисън.

По това време тя се упражняваше, започна вече сериозно да разгръща таланта си, за който говореше целият град. За тази вечер беше свършила с гамите и упражненията — в тях нямаше мелодия, но тези чисти, точни ноти пленяваха с хармонията си като нежната песен на птичка. Сега майка й акомпанираше на пианото, а тя пееше „Тъга по Флодън“ — една от онези прости шотландски песни, които ми се струваха ненадминати.

„Аз съм ги чувал как пеят щастливо

преди зазоряване посред стадата…

Сега по зелените хълмове само въздишат,

по цветята изсъхнали вече в гората…“

Кристален звън проехтя в нощта, толкова чист, толкова нежен, та чак притаих дъх. Затворих очи и видях певицата, не момиченцето, с което често съм играл, а една висока, стройна девойка. Тя вече не размахваше ръце, а вървеше спокойно, сдържано, сякаш с чувството за ново, пробуждащо се в нея достойнство. Видях я такава, каквато ми се стори в онзи удивителен ден преди шест месеца, когато заедно с другите момичета излезе от съблекалнята и тръгна по училищния коридор. Носеше къс тренировъчен костюм в морскосиньо, над бялата й блуза се кръстосваха презрамки, на дългите си здрави крака имаше черни чорапи и черни гимнастически обувки. Колко често съм минавал покрай нея само с едно бързо и небрежно кимване. Но сега стоях учтиво до стената, за да направя път на приближаващата група, а Алисън още продължаваше да говори с приятелките си и изведнъж вдигна ръка към спускащата се на кичури около тънкия й врат кестенява коса и с това несъзнателно движение ми откри формата на младите си гърди. В същото време, като минаваше бързо покрай мен, сгорещена от неотдавнашните упражнения, тъмнокафявите й очи ми се усмихнаха приятелски и нежно. Господи, какво направи с мен само за един миг това божествено същество, което досега в същност бях пренебрегвал? Топли вълни на опиянение се разляха по тялото ми. Объркан, но очарован, аз стоях облегнат на стената в безлюдния коридор още дълго след като тя си бе отишла. О, Алисън, Алисън, със спокойни кафяви очи и чиста, бяла, изящна шия! И сега, застанал скрит в нощта и в дълбоките сенки на липите, аз съм обхванат от същия възторг. Слушах, докато и последната нота не отлетя трепетно с криле към небето.

Настъпи тишина. Напрегнах сили и минах желязната врата. Градината, заобиколена с висока стена, беше голяма, сенчеста от клонестите дървета, с широки тревни площи от двете страни на алеята, на места малко занемарени храсталаци от рододендрон. Въпреки че след смъртта на мъжа си майката на Алисън останала материално осигурена, тя не беше здрава и имота не се поддържаше с педантичността на вилите в Драмбък роуд. Позвъних на входа и след миг Джанет, възрастната госпожица, която вече повече от десет години служеше при мисис Кийт, ме пусна да вляза. Тя винаги се отнасяше към мен с онова недоверие, характерно за старите и привилегировани слуги, но тогава аз го чувствувах като нещо, насочено специално против мен. Въведе ме в гостната. Там Алисън беше вече разположила книгите си на масата, а мисис Кийт, седнала на нисък стол край камината, се занимаваше с ръкоделие, сложено в зелена ленена торба на скута й.

Каква светла и приятна стая, а след тъмнината навън тя изглеждаше съвсем ослепителна — на светло боядисаните стени в бели рамки висяха акварели на мисис Кийт, бели муселинени завеси се диплеха над дръпнатите щори. Две чаши със син зюмбюл изпълваха въздуха с приятна миризма. На отвореното пиано висеше копринен шал с ресни, а мебелите бяха покрити с басма. На светлината от камината, под товара на разни вехтории, предимно от слонова кост, проблясваше един бронзов Бенариз, донесен от капитан Кийт от Индия. По дъската над камината, строени по големина, уверено шествуваха бели слонове.

— Както винаги си точен, Робърт! — аз стоях и мигах, а мисис Кийт се опитваше да ме предразположи. — Как е нощта навън?

— Много е хубава, мисис Кийт — запънах се аз, — има мъгла, но звездите се виждат.

Придърпах един стол до Алисън на масата, а тя ми се усмихна.

— Ти винаги ще виждаш звездите, Робърт. В същност ти си цял звездоброец.

Тази снизходителна усмивка се задържа върху милото и бледо, леко иронично лице. Започнах объркан да работя с Алисън и чувствах как тя ме наблюдава.

Мисис Кийт беше слаба и доста висока тридесет и пет годишна жена, облечена просто, но показваше добро възпитание и вкус. Произхождаше от известно в графството семейството и след смъртта на съпруга си се бе посветила на възпитанието на дъщеря си. Излизаше рядко, задоволяваше се с дружбата на няколко близки приятели, а между тях Джулия Блеър, мисис Маршал — майката на Луиза, онази мъничка мъчителка от детството ми, и моя класен ръководител Джейсън Рийд. Вероятно към усамотяване я подтикваше и лошото и здраве — често имах странното чувство, че зад нейната благост се крие болка — тя страдаше от главоболие. Но мисля, че главно заради Алисън криеше болнавостта си или с леко свиване на раменете кротко й се присмиваше. Отдадена изключително на дъщеря си, тя се гордееше с таланта й и се нагърби да го развие, но тъй като беше умна жена и с ясно чувство за разум, изглежда разбираше колко е опасно да задоволява собственическия си инстинкт над нея. Подтикваше Алисън към подходящи приятели на нейната възраст и от самото начало, след едно проницателно критично оглеждане, което, трябва да призная, завърши със сдържано развеселяване, тя започна да насърчава моите посещения. В ранното си детство идвах често, но доста боязливо, обременяван от проклетата си стеснителност, за да играя сериозни и скучни игри с малката Алисън. На слънчевите полянки, когато през отворения прозорец до нас долитаха приглушените звуци на пианото, или по уличката свиеше каретата с мисис Маршъл, дошла да пие чай с майката на Алисън, ние устройвахме пикник за куклите или хранехме златните рибки. Ако валеше, влизахме в къщата, а там, изпълнена с подозрение, Джанет ни даваше филии с масло и настърган шоколад отгоре, сядахме на масата, дъждът барабанеше по стъклата на прозорците и ние, заети с известната под името „Въпроси и отговори“ състезателна игра, редяхме малки кръгли картончета с абсурдните запитвания от рода на: „Таблата старинна игра ли е“ и същият безсмислен отговор „Да, играли са я древните друиди^[1]“. Понякога на тези игри присъствуваше и Луиза, винаги печелеше и ме сразяваше с презрението си. После, когато пораснахме, с Алисън започнахме заедно да „готвим“ домашните си работи. Тя, един много практичен човек, беше слаба по математика, а аз, абсурден фантазьор — добър в тази наука. И мисис Кийт, загрижена Алисън да получи диплома за средно образование, без която не би могла да постъпи в Уинтънския колеж по музика, неотдавна ми предложи редовно да идвам и да я подготвям по този предмет.

— Какво ще дадеш на недоразвитата ми и своенравна дъщеря тази вечер, Робърт? — мисис Кийт говореше с нежна ирония, без да откъсва поглед от работата си.

— Евклид, мисис Кийт — отвърнах аз неловко. — За сумата от квадратите на страните на правоъгълния триъгълник… нали знаете…

— Не знам, Робърт, но съм сигурна, че ти знаеш! — не се усмихна, но още се опитваше да ми помогне да преодолея ужасната си стеснителност. Тя винаги ми помагаше, без да го показва, даваше ми идеи, които не можех да намеря и в книгата по етикеция, взета от обществената библиотека специално с цел да усъвършенствувам държанието си.

— Глупаво е, че трябва да го уча, мамо — отбеляза спокойно Алисън. — Това са такива измишльотини.

— Не, Алисън — казах бързо аз, — напълно логично е. Щом приемеш правата за най-късото разстояние между две точки, всичките тринадесет тома на Евклид автоматически следват.

— Вярвам някой ден ти сам да напишеш четиринадесетия — каза мисис Кийт. — Или нещо повече, например „История за живота на бръмбарите“.

— И ще напише, мамо! — укорително възкликна Алисън. — Знаеш ли, миналата седмица в час при мистър Рийд той доказа, че един отговор в учебника по алгебра е грешен.

Двете се усмихнаха, а аз наведох глава от гордост и смущение, благодарен на Алисън за гдето разказа това, и с тих и дрезгав глас поднових обясненията на теоремата.

Седях близо до нея, коленете ни се докосваха под масата и аз усещах една слабост, която караше сърцето ми да замре. Ръцете ни се допряха върху страниците на учебника и прелестна тръпка премина по тялото ми. Небрежно сресаната й коса, която тя от време на време нетърпеливо разтърсваше, спусната по раменете, ми се струваше нещо чудесно и божествено. Хвърлях крадешком бързи погледи на свежите й бузи, наблюдавах влажната й долна устна, докато тя, замислена и намръщена, смучеше молива си. Нито размишлявах, нито можех да размишлявам над думата „любов“. Надявах се, че може би й харесвам, чувствувах, че живея, разговарям, усмихвам се като насън.

Часът мина невероятно бързо. Беше почти девет. Мисис Кийт вече сподави една прозявка и я улових да поглежда часовника. Не посмях да кажа високо, нито да прошепна на Алисън какво имах на ум. Изведнъж с разтреперана ръка аз взех парче хартия и написах:

„Алисън, искам да говоря с теб. Ще ме изпратиш ли до шегата тази вечер?“

Алисън прочете бележката и в погледа й се появи изненада. Взе молив и написа:

„За какво?“

Цял разтреперан аз отново написах:

„Имам нещо да ти кажа.“

Тишина. После Алисън чистосърдечно ми се усмихна и с твърда ръка написа:

„Добре.“

Радостен трепет премина в мен. Страхувайки се мисис Кийт да не разбере, че съм предал доверието й, аз взех парчето хартия, плътно го нагънах, напъхах го в устата си и го глътнах. В този момент Джанет донесе поднос с мляко и ронливи бисквити — недвусмислен знак, че урокът по геометрия е завършил.

След десет минути станах и казах лека нощ на мисис Кийт. Вярна на обещанието си, Алисън ме придружи до входната врата.

— Хубава нощ! — тя гледаше влажната нощ със спокоен, необезпокояван поглед. — Ще дойда с теб до портата.

Слязохме на алеята, вървях бавно, за да удължа този топъл, задушаващ ме възторг от нейната близост. Алисън се движеше изправена и гледаше право пред себе си. Минахме покрай един тъмен, но познат храст, тя откъсна листо и го смачка — въздухът се изпълни с аромата на цъфнало френско грозде.

Главата ми се въртеше, целият свят се люлееше пред мен. Със страшни усилия владеех неравномерното си дишане.

— Чух те да пееш тази вечер, Алисън.

Баналността на тези думи, изречени с треперещ глас, една груба пародия на чистата ми, но унищожителна страст в същност ме ужаси в момента, в който ги изговорих, но изглежда тя не забеляза това.

— Да, залових се сериозно за работа. Мис Крамб започна да разучава с мен песните на Шуберт. Те са просто чудесни.

Песните на Шуберт: виждах пред себе си Рейн, замъците по брега, Алисън и аз плуваме надолу на малък речен кораб под мостове с арки, спираме в едно старо ханче, градина с малки масички… Казах ли й всичко това? Не. Изграчих със „заекващия“ си глас:

— Напредваш много добре, Алисън.

Тя се усмихна в несъгласие и заразказва за приумиците на учителката си по пеене, една в същност взискателна и кисела стара мома.

— Трудно може да се угоди на мис Крамб.

Отново тишина. Стигнахме портата, мястото, където трябваше да се разделя с нея. Видях у да хвърля крадешком въпросителен поглед към мен. Слабост обхвана цялото ми тяло, трепетна топлина се разля в сърцето ми. Поех развълнувано дъх. Върховен миг на посвещение, мигът, в който разцъфтява рицарството.

— Алисън… сигурно те интересува… но днес се случи нещо с мен… Мистър Рийд ми каза, че мога да се явя на конкурса за стипендията Маршъл.

— Роби!

В учудването и заинтересоваността си тя искрено изрече умалителното ми име. Стиснах ръце, бледите ми бузи горяха, разбрах, че тя напълно успя да оцени какво значение имаше за мен тайната, която най-после разкрих.

Стипендията Маршъл, разбира се, е голямо нещо и за нея никога, никога не трябва да се говори напразно. Това е стипендия в Уинтънския колеж, учредена от сър Джон Маршъл преди един век, предназначена само за човек от Уиитънското графство, възлиза на огромната сума от сто лири стерлинги годишно и се дава в продължение на пет години. Тя изразява страшното желание на шотландците за прогрес, просвета, за решимостта да се даде възможност и на бедното „местно“ момче да опита. Някои велики хора за пръв път са проявявали величието си, спечелвайки наградата — когато умря един известен държавник, човек от Уинтън, и неговото име като ехо се разнесе през моретата до всички краища на света, най-висока почит му се отдаде с онази единствена тъжна мисъл, изречена от негов съвременник от Академичното училище: „Да… помня деня, когато получи стипендията Маршъл“.

— Никога няма да я спечеля — казах аз тихо. — Но искам първа ти да знаеш, че ще опитам.

— Мисля, че имаш чудесна възможност — каза великодушно Алисън. — Ако я спечелиш, в живота ти ще настъпи огромна промяна.

— Да. Всичко ще бъде другояче.

Гледах я, без да я виждам. Нежни думи напираха на езика ми. Но не можех да ги изрека. Още по-развълнуван, аз пристъпях от крак на крак.

— Надявам се, ще продължим да учим след ваканцията — казах аз.

— И аз се надявам.

— В неделя заминаваме с Гавин на Лох.

— Така ли?

Трепетно мълчание.

— Е, лека нощ, Алисън!

— Лека нощ, Роби!

Разделихме се изведнъж и сухо. Както винаги изпортих всичко. Но аз бързах по Драмбък роуд и чувствувах, че светът още е чудесен, пълен с прекрасни обещания.