Егвийн от самото начало знаеше, че пленът й ще е тежък, но беше убедена, че прегръщането на болката по обичая на айилци-те ще е най-лесната част. В края на краищата я бяха били жестоко, когато плати своя тох на Мъдрите заради лъжата, пердашеха я една след друга поред, тъй че имаше опит. Но прегръщането на болката не означаваше просто да й се отдадеш, вместо да се бориш. Човек трябваше да попие болката в себе си, да я приеме като част от себе си. Авиенда й беше казала, че трябва да можеш да се усмихваш и да се смееш с радост, или да пееш, докато най-много те боли. А това съвсем не беше лесно.

В същата онази първа сутрин, призори, в кабинета на Силвиана, тя вложи най-доброто от себе си, докато Наставницата на новачките я налагаше с чехъла с коравата подметка по голия задник. Не се и опита да потисне хлиповете си, когато дойдоха, нито безсловесния вой по-късно. Когато краката й поискаха да заритат, ги остави да се мятат, Докато Наставницата на новачките не ги затисна, доста непохватно заради полите си, а после остави пръстите на краката си да забият по пода, докато главата й се мяташе диво. Мъчеше се да всмуче болката в себе си, да я изпие като дъх. Болката бе толкова част от живота, колкото и дъхът. Така гледаха на живота айилците. Но, о, Светлина, колко болеше!

Когато най-сетне й позволиха да се изправи, сякаш след много, много време, тя потръпна, щом долната й риза и роклята се смъкнаха по плътта й. Бялата вълна й се стори тежка като олово. Опита се да приеме изгарящото парене като добре дошло. Но беше трудно. Много трудно. Все пак хлипането й сякаш секна много бързо и само, а потокът сълзи пресъхна скоро. Нито хленчеше, нито се гърчеше. Погледна се в огледалото на стената с похабения златен варак на рамката. Колко хиляди жени, наказвани в тази стая, бяха карани да видят отражението си след това и да помислят защо са наказани — но не заради това го направи. Лицето й все още беше зачервено, но вече изглеждаше… спокойно. Въпреки болезненото парене по задника всъщност се чувстваше спокойна. Може би трябваше да се опита да запее? Не, едва ли. Извади ленената кърпа от ръкава си и грижливо изтри страните си.

Силвиана я огледа доволно, след което прибра чехъла в тесния долап срещу огледалото.

— Мисля, че спечелих вниманието ти от самото начало, иначе ще се наложи да съм по-сурова — сухо каза тя, докато оправяше дебелия си кок. — Все едно, съмнявам се, че ще те видя скоро тук. Сигурно ще се зарадваш, ако ти кажа, че поразпитах за това, което помоли. Мелейр вече бе започнала да разпитва. Жената наистина е Леане Шариф, макар че Светлината само знае как… — Замълча, поклати глава, придърпа отново стола си зад писалищната маса и седна. — Тя ужасно се безпокои за теб, повече, отколкото за себе си. Можеш да я навестиш в свободното си време. Стига да ти остане свободно време. Ще те упътя. Тя е в отворените килии. А сега няма да е зле да побързаш, ако искаш да хапнеш нещо преди първия си урок.

— Благодаря — отвърна Егвийн и тръгна към вратата.

Силвиана тежко въздъхна.

— А реверансът, Чедо? — Топна перото в обкованата със сребро мастилница и взе да пише в тефтера за наказанията със ситен, изряден почерк. — Мда, ще те видя тук на обяд. Май ще се наложи първите си две яденета в Кулата да ги изядеш права.

Егвийн можеше да спре дотук. Но през нощта, докато чакаше Заседателките да се съберат в Съвета в Тел-айеран-риод, беше избрала тънкото въже, по което да върви. Смяташе да се бори, но в същото време трябваше да го прави, докато привидно отстъпва. Поне донякъде. С граници, наложени от самата нея. Отказът да се подчини на всякакви заповеди щеше само да прилича на инат — и може би щеше да доведе до затварянето й в килия, където щеше да е безполезна — но на някои заповеди не трябваше да се подчинява, за да съхрани поне капка достойнство. А трябваше да го съхрани. И не само трохи. Не можеше да им позволи да отричат коя е, колкото и упорито да настояваха.

— Амирлинският трон не кляка на никого — отвърна спокойно тя с пълното съзнание каква реакция ще последва.

Лицето на Силвиана се вкочани и тя отново вдигна перото.

— Значи ще те видя и по вечерния час. Съветвам те да напуснеш без повече приказки, освен ако не държиш да прекараш целия ден на коляното ми.

Егвийн напусна, без да каже нищо повече. И без да приклекне. Тънко въже. Връвчица, изпъната над дълбока пропаст. Но трябваше да мине по нея.

За нейна изненада, Алвиарин крачеше в коридора отвън, загърната в шала си с белите ресни; взираше се в нещо в невидимата далечина. Знаеше, че вече не е Пазителката на Елайда, но не и защо са я отстранили толкова внезапно. Шпионирането в Тел-айеран-риод подаваше само дреболии; в много отношения беше само колебливо отражение на будния свят. Алвиарин трябваше да е чула ревовете й, но странно, Егвийн не изпита никакъв срам. Водеше стара битка, а във всяка битка получаваш рани. Ледената обикновено Бяла днес не изглеждаше толкова хладна. Всъщност изглеждаше доста възбудена, устните й бяха леко разтворени, очите — пламнали. Егвийн и нея не удостои с реверанс, но Алвиарин само я изгледа изпепеляващо, преди да влезе в кабинета на Силвиана. Много тънко въже.

По-натам по коридора стояха две Червени и наблюдаваха, едната закръглена, другата слаба, и двете със студени погледи, с шалове, заметнати на ръцете им така, че да се открояват дългите червени ресни. Не бяха същата двойка, която видя на събуждане, но присъствието им тук не беше случайно. Не че бяха точно пазачки, но пък не бяха точно и не-пазачки. На тях също не приклекна в реверанс. Изгледаха я безизразно.

Преди да измине и десетина крачки по червено-зелените плочки на пода, чу болезнения женски вой зад гърба си — тежката врата на кабинета на Силвиана изобщо не можеше да го заглуши. Значи Алвиарин получаваше наказание и не се оправяше добре, щом ревеше така с цяло гърло. Освен ако и тя не се опитваше да прегърне болката, но едва ли. Жалко само, че не знаеше защо Алвиарин търпи наказание, стига да беше наложено наказание. Един пълководец разполага със съгледвачи, очи и уши, които да му носят сведения за врага. Тя разполагаше само със своите очи и уши, и с малкото, което можеше да се научи в Невидимия свят. Всяка трошица знание можеше да се окаже Полезна обаче, тъй че трябваше да изкопчи всичко възможно.

Върна се в мъничката си стая в отсека на новачките, колкото да си умие лицето със студена вода и да си среше косата. Гребенът, останал в кесията й, беше една от малкото лични вещи, които си запази. През нощта дрехите, които беше носила, когато я плениха, бяха изчезнали, подменени с новашкото бяло, но роклите и долните ризи, окачени на куките по бялата стена, си бяха нейните, грижливо прибрани, когато я издигнаха в Посветена. По тях все още се виждаха дупчиците от бодовете с пришитото й име на подгъва. В Кулата нищо не се прахосваше. Никога не се знаеше дали стари дрехи няма да прилегнат на ново момиче. Но това, че нямаше какво друго да облече освен новашкото бяло, не я правеше новачка, каквото и да си въобразяваха Елайда и другите.

Излезе едва след като се увери, че лицето й вече не е зачервено и изглежда толкова спокойна и хладнокръвна, колкото се чувстваше. Когато оръжията ти са малко, външността ти може да се окаже едно от тях. Отвън, при парапета на галерията, двете Червени продължаваха да чакат, за да продължат да я следват като сенки.

Трапезарията, където се хранеха новачките, се намираше на най-ниското ниво на Кулата, от едната страна на главната кухня. Представляваше просторна зала с бели стени, семпла, макар че подовите плочки бяха с цветовете на всички Аджи, и запълнена с маси, на всяка от които на пейчиците можеха да се поберат по осем жени. Над сто облечени в бяло жени седяха около тези маси и си бъбреха над закуската. Елайда трябваше доста да се е въодушевила от броя им. От години Кулата не беше побирала толкова много новачки. Явно, че дори вестта за разцепването на Кулата се беше оказало достатъчно, за да вкара в нечии глави мисълта да дойдат в Тар Балон. Егвийн обаче не беше впечатлена. Тези жени запълваха само половината от трапезарията, ако имаше и толкова, а на горния етаж имаше още една като нея, затворена от столетия. Веднъж само да спечелеше Кулата, тази втора трапезария щеше да се отвори отново и въпреки това новачките щяха да се хранят на смени, нещо небивало от Тролокските войни насам.

Никола я зърна още с влизането — явно я беше дебнала — и смуши новачките от двете си страни. Тишината се разля като вълна по масите и всички глави се извърнаха, щом Егвийн плавно тръгна по централната пътека. Не поглеждаше нито наляво, нито надясно.

Някъде по средата една ниска слабичка новачка с дълга черна коса изведнъж изпружи стъпало и я спъна. Егвийн успя да запази равновесие и хладно се извърна. Поредната засада. Лицето на младата беше бледо като на кайриенка. От толкова близо Егвийн бе сигурна, че скоро ще я изпитат за Посветена, освен ако нямаше други недостатъци. Но Кулата умееше да ги изкоренява.

— Как се казваш? — попита я тя.

— Алвистер — отвърна младата жена и говорът й потвърди догадката за Кайриен. — Защо искаш да го знаеш? За да се оплачеш на Силви-ана ли? Няма да стане. Всички ще кажат, че нищо не са видели.

— Много жалко, Алвистер. Искаш да станеш Айез Седай и да се отучиш да лъжеш, а в същото време искаш другите да лъжат заради теб. Не мислиш ли, че не е редно?

Алвистер се изчерви.

— Коя си ти, че да ме поучаваш?

— Аз съм Амирлинският трон. Пленница съм, но все пак съм Амирлинският трон.

Алвистер се ококори, а из залата плъзна тихо бръмчене. Егвийн продължи напред. Не бяха вярвали, че ще държи на титлата си, след като носеше бяло и спеше при тях. Толкова по-важно беше бързо да им избие тази заблуда от главите.

Кухнята представляваше голямо помещение с висок таван, със сиви плочки по пода; шишовете за печене не се въртяха, но от печките и фурните се излъчваше такъв зной, че веднага щеше да почне да се поти, ако не знаеше как да го надмогне. Често се беше трудила тук и беше сигурна, че пак ще й се наложи. Беше обкръжена с трапезарии от трите страни — за Посветените, за Айез Седай и за новачките. Лей-рас, Старшата готвачка, се поклащаше тежко, с потно лице, в безукорно бялата си престилка, от която можеше да се ушият две рокли за новачки, размахваше като скиптър дълга дървена лъжица и хокаше готвачи, помощници и слуги, а те ситнеха около нея, сякаш беше кралица. Навярно дори по-бързо. Една кралица едва ли щеше да перне някого по гърба със скиптъра си затова, че се движи много бавно.

Доста от храната като че ли излизаше оттук на подноси, било от сукано сребро, било резбовано дърво със златен варак; взимаха ги жени и ги понасяха през вратата за главната трапезария на Сестрите. Не кухненските слугини с Белия пламък на Тар Валон на гърдите, а достолепни жени в добре скроени вълнени рокли с по мъничко везмо тук-там, лични слугини на Сестрите, които щяха да поемат дългото изкачване към секторите на Аджите.

Всяка Айез Седай можеше да се храни в покоите си, ако пожелаеше, макар това да означаваше малко преливане, за да се притопли храната, но повечето предпочитаха да се хранят в компания. Преди поне беше така. Този непрекъснат поток от жени с покрити с бели кърпи подноси бе поредното доказателство, че Бялата кула е пропукана. Сигурно трябваше да изпита задоволство от това. Елайда стоеше на пиедестал, който беше готов да се срути под краката й. Но Кулата все пак беше нейният дом. Изпита само тъга. И гняв към Елайда също така. Заслужаваше да бъде свалена само заради това, което причини на Кулата, откакто спечели епитрахила и жезъла!

Лейрас я изгледа продължително, наведе брадичка, докато гушите й не станаха четири, и заразмахва отново черпака над рамото на една помощник-готвачка. Някога беше помогнала на Сюан и Леане да избягат, така че не беше особено предана на Елайда. Дали сега щеше да помогне и на нея? Определено отбягваше да я погледне. Друга помощник-готвачка, която вероятно не можеше да я отличи от новачки-те, усмихната жена, все още работеща над втората си брадичка, й връчи дървен поднос с голяма груба глинена паница с димящ чай и дебел резен хляб, маслини и ронливо сирене и Егвийн го понесе към трапезарията.

Щом пристъпи вътре, отново се възцари тишина и очите на всички се обърнаха към нея. Знаеха, че е била викана при Наставницата на новачките. Чакаха да видят дали ще яде права. Много й се дощя да се отпусне на коравата дървена пейка, но се насили и приседна леко. А това, разбира се, отново разпали пламъците в плътта й. Не толкова силно като преди, но достатъчно, за да я накара да се намести, преди да се е овладяла. Странно, не изпита особено желание да се намръщи. Да се изправи — да, но не и другото. Болката беше част от нея. Опита се дори да я приеме, ала това все още не беше по силите й.

Отчупи си залък хляб — явно, че и тук в брашното имаше гъгрици — а разговорите в залата бавно се подновиха, тихичко, тъй като от новачките се очакваше да не вдигат много шум. На нейната маса също се разбъбриха, макар че никоя не се опита да я заговори. Толкова по-добре. Не беше тук, за да се сприятелява с новачки. Нито за да гинакара да я приемат като някоя от тях. Не, целта й беше съвсем друга.

Върна подноса в кухнята и когато напусна трапезарията, завари в коридора други две Червени — чакаха я. Едната беше Катерин Алудрин, с лисичето лице, в сива, щедро нашарена с червено рокля; буйната й коса падаше на вълни до кръста й.

— Изпий това — казай властно Катерин и й подаде калаена чаша. — До дъното, не забравяй. — Другата Червена, мургава и с грубовато лице, намести нетърпеливо шала си и изкриви устни. Явно не й харесваше да я взимат за слугиня. А може би не харесваше съдържанието на чашата.

Егвийн потисна въздишката си, вдигна чашата и я изпи до дъно. Слабият чай от вилняк и на вид, и на вкус приличаше на кафеникава вода, с лек привкус на мента. Толкова лек, че по-скоро — спомен за мента. Първата й чаша бе дошла скоро след събуждането й, Червените сестри бързаха да приключат със засланянето и да си идат по работата. Катерин беше просрочила малко, но и без тази чаша Егвийн се съмняваше, че скоро ще може да прелива много силно. Със сигурност не толкова силно, че да е от полза.

— Не искам да закъснявам за първия си урок — рече тя и върна чашата. Катерин я взе и сякаш сама се изненада, щом се усети, че го прави. Егвийн се плъзна след излизащите новачки, преди Сестрата да я спре. Или да се сети да я нахока, че не ги е удостоила с реверанс.

Първият урок в голата стая без прозорци, с десетина новачки, насядали на пейките, които можеха да поберат трийсет, се оказа точно такъв провал, какъвто беше очаквала. Провал не за нея обаче, независимо от резултата. Учителката се оказа Идрел Менфорд, длъгнеста жена със суров поглед — беше Посветена още когато Егвийн бе дошла в Кулата. Все още носеше бялата рокля със седемцветните ивици по полите и маншетите. Егвийн се настани в края на една от пейките. Болката беше понамаляла. Болката я изпиваш.

Застанала на малка дървена платформа пред класа, Идрел я изгледа отвисоко, с блеснали от злорадство очи затова, че я вижда отново в бялото. Това дори посмекчи неизменното й мръщене.

— Всички отдавна сте минали упражнението с простичките огнени топки — заговори тя на класа. — Но хайде да видим какво може новото ни момиче. Знаете, че доскоро си въобразяваше твърде много. — Няколко новачки се изкискаха. — Направи топка от огън, Егвийн. Хайде, Чедо. — Топка от огън? Та това беше едно от първите неща, които научаваха новачките. Какво й гласеше тая?

Егвийн се разтвори за Извора, прегърна сайдар и се остави да нахлуе в нея. Вилнякът не позволяваше повече от струйка, съвсем тънка нишка, след като бе привикнала да владее порои, но все пак бе Силата, струйка или не, донесе със себе си всичката жизнена наслада и радост на сайдар, всичкия изострен усет и за самата нея, и за стаята наоколо. Усет, от който смъдящиятй задник все едно току-що беше напердашен с чехъла, но тя не помръдна. Болката я вдишваш. Долови миризмата на сапун от сутрешното пране на новачките, видя тьнката жилчица, пулсираща на челото на Идрел. Приискай се да я шлевне през ухото с поток на Въздух, но при толкова нищожна Сила, Колкото владееше сега, Идрел едва щеше да го усети. Ето защо преля Огън и Въздух и сътвори малка топчица от зелен пламък, която се зарея във въздуха пред нея. Бледо, жалко творение, всъщност — почти прозрачно.

— Много добре — каза със сарказъм Идрел. Ах, да. Искаше тепърва да покаже на новачките колко слабо е преливането на Егвийн. — Пусни сайдар. А сега, клас…

Егвийн добави синя топка, а след нея — кафява, и сива, и ги накара да се завъртят една около друга.

— Пусни Извора! — отривисто повтори Идрел.

Към танцуващите във въздуха топки се присъедини жълта, после бяла и най-сетне — червена. Тя бързо добави огнени обръчи, един в друг около въртящите се шеметно топки. Този път първи се появи червеният, защото поиска да е най-малък, а зеленият — последен и най-голям. Ако можеше да си избере Аджа, щеше да е Зелената. Седем въртящи се един в друг огнени обръча, всеки — в различна посока. Колкото и бледи и тънки да бяха, впечатляващо беше самото зрелище, не само разделянето на потоците в четиринайсет посоки. Да жонглираш със Силата не беше по-лесно, отколкото с ръце.

— Спри това! — извика Идрел. — Спри го! — Сиянието на сайдар загърна учителката и камшик от Въздух перна Егвийн през гърба. — Спри го, казах! — Още едно перване, и още едно.

Спокойна и невъзмутима, Егвийн остави обръчите да се въртят и топките — да играят във въздуха. След здравия пердах от чехъла на Силвиана беше лесно да се изпие болката от ударите на Идрел. Макар и не да я приеме. Дали все пак някога щеше да може да се усмихва, когато я бият?

Катерин и другата Червена се появиха на входа.

— Какво става тук? — попита строго Сестрата с черната коса. Приятелката й се опули, като видя какво прави Егвийн. Едва ли някоя от двете можеше да раздели толкова потоците си.

Всички новачки скочиха и заприклякаха, щом влязоха двете Айез Седай. Егвийн си остана седнала.

Изчервена, Идрел разпъна белите си поли и изхленчи:

— Не ми се подчини. Не спря! Казах й, но не спря!

— Спри го това, Егвийн — заповяда твърдо Катерин.

Тя задържа сплитовете, докато Сестрата отново отвори уста. Едва тогава пусна сайдар и стана.

Катерин затвори уста и вдиша. Лицето й съхрани айезседайското спокойствие, но очите й бяха пламнали.

— Ще изтичаш до кабинета на Силвиана и ще й кажеш, че не си се подчинила на своята учителка и си провалила урок. Тръгвай!

Тя се задържа, колкото да приглади полите си — когато се подчиняваше, трябваше да го прави тъй, че да не изглежда припряна — след което се плъзна бавно между двете Айез Седай и тръгна по коридора.

— Казах да тичаш — подвикна рязко Катерин зад гърба й.

Поток на Въздух я перна по още чувствителния задник. Болката я приемаш. Още веднъж. Болката я изпиваш като дъх. Трети удар, толкова силен, че тя се олюля. Болката я приемаш.

— Отвържи ме, Джезраил — изръмжа Катерин.

— Няма — отвърна другата Сестра с тежък тарабонски акцент. — Прекаляваш, Катерин. Едно-две первания е позволено, но наказването е за Наставницата на новачките. Светлина, както си я почнала, няма да може да ходи, докато стигне при Силвиана.

Катерин вдиша дълбоко.

— Добре. Така да бъде. Но да добави в списъка на прегрешенията си и че не се подчинява на Сестра. Лично ще проверя, Егвийн, тъй че не си мисли, че можеш да си го премълчиш.

Щом пристъпи в кабинета на Наставницата на новачките, веждите на Силвиана подскочиха от изненада.

— Пак си тук, толкова скоро? Подай ми чехъла от долапа, Чедо, и ми кажи сега пък какво си направила.

След още два урока и още две посещения в кабинета на Силвиана — нямаше да им позволи да я направят за смях — плюс насроченото в началото посещение, жената със суровото лице реши, че трябва да й се дава Цяр в началото на всеки ден.

— Иначе толкова ще ти отече задникът, че кръв няма да излиза от пердаха. Но не си мисли, че ще те жаля. Дори да се наложи да те Церят три пъти на ден, ще те пердаша още по-силно, за да е квит. Ако се наложи, ще прибягна до камшика и брезовите пръчки. Защото трябва Да те вразумя, Чедо. И ще го направя, повярвай ми.

Тези три урока, оставили след себе си три смутени Посветени, Донесоха още нещо. Прехвърлиха обучението й на уроци само с Айез Седай, нещо, което обикновено се пазеше за Посветени. Това значеше да се изкачва дълго по виещите се коридори с гоблени по стените до отсеците на Аджите, пред чиито входове стояха Сестри, като стражи. И всъщност си бяха стражи. Гостенки от други Аджи бяха нежелани, меко казано. Всъщност тя така и не виждаше Айез Седай от друга Аджа из коридорите близо до отсеците.

Освен Заседателки рядко изобщо се мяркаха Сестри по коридорите извън отсеците — и то на групи, неизменно с шалове на раменете, обикновено със Стражници, които ги следваха плътно, но тукашното не беше като страха в лагера извън стените. Тук заедно винаги биваха Сестри от една и съща Аджа, а когато две групи се разминаваха, разговорите рязко секваха и Сестрите се поглеждаха гневно. И в най-жаркото лято в Кулата си оставаше хладно, но сега въздухът сякаш ставаше леденостуден, щом се доближаха различни Аджи. Дори познатите й Заседателки крачеха бързо. Малкото, които се сещаха коя е, я поглеждаха съсредоточено, но повечето като че ли бяха увлечени в други неща. Певара Тазановни, пълничката хубаволика Заседателка на Червените, един ден едва не се сблъска с нея — нямаше да скочи встрани, за да отстъпи, дори на Заседателки — но Певара продължи бързо напред, все едно че не я забеляза. Друг път Дезине Алваин, кокалеста като момче и в изящна рокля, направи същото, увлечена в разговор с друга Жълта сестра. И двете не я погледнаха повече. Жалко, че нямаше представа коя е другата Жълта.

Знаеше имената на десетте „къртици“, които Шериам и другите бяха пратили в Кулата в опит да подронят устоите на Елайда, и много й се искаше да установи връзка с тях, но не ги познаваше лично, а ако вземеше да разпитва, само щеше да привлече вниманието към тях. Надяваше се, че някоя от тях ще я дръпне за ръката или ще й пъхне бележка, но нищо такова не се случваше. Трябваше да води битката си сама, освен Леане — и освен ако не дочуеше нещо, което да свърже имената с лица.

Не пренебрегваше Леане, разбира се. Още на втората нощ в Кулата слезе при отворените килии след вечеря, въпреки че беше ужасно уморена. В тези няколко стаи на най-горното мазе държаха жени, които могат да преливат, макар и не при строго затворнически условия. Всяка имаше голяма килия с железни решетки от каменния под до каменния таван, с четири разтега пространство около тях и лампи на стойки за осветление. В килията на Леане на пейките до стената седяха две Кафяви сестри и един Стражник, широкоплещест мъж с красиво лице и бели косъмчета по слепоочията. Щом Егвийн пристъпи вътре, той вдигна глава, погледна я и отново се наведе да точи камата си с бруса.

Едната Кафява беше Фелаана Бевейн, стройна и с дълга руса коса, която блестеше, все едно че я решеше по няколко пъти на ден. Тя спря да пише в подвързания с кожа бележник върху писалищната дъска в скута си, колкото да я погледне и дай каже дрезгаво:

— О, ти си, а? Е, Силвиана каза, че можеш да я посетиш, Чедо, но не й давай нищо, преди да си го показала на мен или на Далевиен, и не вдигай много шум. — И продължи да пише. Далевиен, едра жена със сиви кичури в късата си черна коса, изобщо не вдигна очи от двете книги, отворени на коленете й: сравняваше текстовете. Сиянието на сайдар грееше около нея и тя поддържаше щита над Леане, но веднъж запреден, нямаше нужда да го гледа.

Без да се мае, Егвийн се втурна, пъхна ръце през решетката, стисна ръцете на Леане и се засмя.

— Силвиана ми каза, че най-сетне са повярвали коя си! Но не очаквах, че ще те заваря в такъв лукс.

Беше лукс само ако го сравниш с малките тъмни килии, където можеха да държат някоя Сестра за процес, с черги на пода за постеля и одеяло само ако извадиш късмет, но килията на Леане изглеждаше сравнително удобна. Имаше си малко легло, което изглеждаше по-меко от тези в сектора на новачките, стол с кожен гръб и възглавнич-ка с пискюли, маса с три книги на нея и умивалник, макар бялата кана и легенът да бяха олющени, а огледалото — мътно. Параван скриваше нощното гърне.

Леане също се засмя.

— О, много съм популярна. — Дори стойката й изглеждаше леко отпусната, досущ като изкусителна доманка, въпреки грубата й рок ля, но отривистият й глас си й беше останал отпреди да реши да се преобрази в онова, което й се искаше да бъде. — По цял ден непрекъснато ме посещават, от всяка Аджа освен Червената. Зелените дори сеопитват да ме убедят да ги науча на Пътуването и общо взето искат да ме хванат здраво, защото сега „претендирам“, че съм Зелена. — И потръпна, доста пресилено, за да е искрено. — Все едно да се върна при Меларе и Десала. Тази Десала е ужасна. — Усмивката й изведнъж се стопи като мъгла под обедно слънце. — Казаха ми, че са те облекли в бялото. Дават ли ти вилняк? И на мен.

Изненадана, Егвийн хвърли поглед към Сестрата, дето държеше Щита, а Леане изсумтя:

— Такъв е обичаят. И да не бях заслонена, муха да перна, няма да я заболи, но обичаят диктува всяка жена в килия да бъде засланяна. Но теб иначе те пускат ей така да си обикаляш свободно, нали?

— Не съвсем — сухо отвърна Егвийн. — Две Червени ме чакат отвън да ме отведат до стаята ми и ме засланят, докато спя.

Леане въздъхна.

— Тъй. Аз съм в килия, тебе те пазят, и двете сме тъпкани с чай от вилняк. — Погледна накриво към двете Кафяви. Фелаана все още беше улисана в писанието си. Далевиен обърна страниците на двете книги на коленете си и замърмори под нос. Стражникът сигурно беше решил да се бръсне с камата си, толкова усърдно я точеше. Но като че ли се беше съсредоточил най-вече върху входа. Леане сниши глас. — Та кога ще бягаме?

— Няма да бягаме — отвърна й Егвийн и също тъй шепнешком й изреди основанията си, и плана си, като в същото време държеше под око двете Сестри. Разказа на Леане всичко, което беше видяла. И което беше направила. Трудно й беше да изброи колко пъти бе яла бой този ден и да й опише как се беше държала, но се налагаше, за да я убеди, че няма да се прекърши.

— Разбирам, че всякаква възможност за нападение отвън е изклю чена, но се надявах, че… — Стражникът помръдна и Леане замълча, но той само прибра камата в канията, после скръсти ръце пред гърдите си, изпружи крака и се облегна на стената, с очи към входа. Изглеждаше готов да скочи за едно мигване. — Лейрас веднъж ми помогна да избягам — тихо продължи тя, — но не знам дали би го направила пак. — Потръпна и този път в тръпката нямаше нищо фалшиво. Беше усмирена, когато Лейрас бе помогнала на нея и на Сюан да избягат. — Впрочем, тя го направи по-скоро заради Мин, отколкото заради Сюан или мен. Сигурна ли си? Корава жена е Силвиана Брехон, да знаеш. Справедлива, както чувам, но толкова корава, че и желязо може да пречупи. Абсолютно ли си сигурна, Майко? — След като Егвийн я увери, Леане отново въздъхна. — Е, значи ще сме като два червея, дъвчещи корена, нали. — Не беше въпрос.

Навестяваше Леане всеки ден, когато умората не успееше да я събори на леглото веднага след вечерята, и я заварваше смайващо жизнена за пленничка, затворена в клетка. Потокът от посещаващи я Сестри не отслабваше и тя подхвърляше разни дребни нещица, както я бе посъветвала Егвийн, при всеки разговор. Тези посетителки не можеха да заповядат една Айез Седай да бъде наказана, нищо, че я държаха в килия, макар някои от тях да се ядосваха толкова, че им се щеше, а освен това тези думи от устата на Сестра имаха повече тежест, отколкото ако ги чуеха от някоя, на която гледат като на новачка. Леане дори можеше открито да спори и да убеждава, стига гостенките да не побързат да си излязат. Но й съобщаваше, че много от тях се задържали. Някои се съгласявали с нея. Предпазливо, колебливо, по някой пункт, а по другите — не, но се съгласявали. Почти толкова важно беше, поне за Леане, че някои Зелени бяха решили, че след като е била усмирена и поради това за известно време не е била Айез Седай, сега има право да бъде приета в която и да било Аджа. Съвсем не всички, но „някои“ беше по-добре от „николко“. Егвийн започна да мисли, че Леане в килията си постига повече от нея, оставената на свобода. Е, на свобода само донякъде. Не че беше чак ревнива. Работата, която вършеха, беше важна и беше все едно коя от двете я върши по-добре, стига да се свърши. Но имаше и моменти, в което пътят до кабинета на Силвиана се оказваше доста по-тежък. Все пак жънеше успехи. Донякъде.

Онзи първи следобед в претъпканата дневна на Бене Налсад — книгите бяха разхвърляни безразборно по подовите плочки, а рафтовете бяха затрупани с всевъзможни кости и черепи, и кожи на животни, птици и змии, наред с препарирани образци на по-дребни видове; голям кафяв гущер стоеше замръзнал върху грамадния мечешки череп, толкова неподвижен, че човек щеше да си помисли, че е препариран, докато не примига — та в онзи първи следобед Кафявата от Шие-нар я помоли да й покаже един след друг изтощителна поредица от сплитове. Бене седеше на един стол с висок гръб от едната страна на мраморната камина с кафяви жилки, Егвийн, въпреки болката — на друг. Не я бяха поканили да седне, но и Бене не възрази.

Егвийн изпълняваше всеки сплит, за който я помолеха, докато Бене небрежно не я попита за сплита на Пътуването и тогава тя само се усмихна и сгъна ръцете си в скута. Сестрата се отпусна в стола си и пооглади с длан копринените си поли. Очите й бяха сини и остри, черната й коса бе силно нашарена със сиви кичури, прибрана под сребърна мрежичка. Два от пръстите й бяха зацапани с мастило, мастилено петно имаше и на носа й. Държеше порцеланова чашка с чай, но не беше предложила на Егвийн.

— Струва ми се, че почти няма какво повече да учиш за Силата, Чедо, особено като вземем предвид тези твои удивителни открития. — Егвийн сведе глава в знак на благодарност. Някои от тези неща наистина бяха нейни, но сега това не беше важно. — Но това едва ли означава, че няма какво да учиш. Изкарала си малко класове като новачка, преди да станеш… — Кафявата изгледа намръщено бялата рокля на Егвийн и се окашля. — И още по-малко класове, докато… добре, след това. Кажи ми, ако можеш, какви грешки допуска Шейн Чунла, за да причини Третата война на Стената на Гарен? Кои са причините за Великата зимна война между Андор и Кайриен? Какво предизвиква Вейкинския бунт и как приключва той? Повечето от историята, изглежда, се състои в изучаване на войните, а най-важното при тях е как и защо са започнали и как и защо са свършили. Много войни изобщо не биха избухнали, ако хората обръщаха внимание на грешките, направени от други. Е?

— Шейн не е направила никакви грешки — бавно отвърна Егвийн. — Но сте права. Много имам да уча. Дори не знаех имената на другите две войни. — Стана и си наля чай от сребърната кана в другия край на масата. Освен подноса от сукано сребро на масата имаше препариран рис и череп на някакво влечуго. Голям колкото на мъж!

Бене се намръщи, но не заради чая. Това като че ли изобщо не го забеляза.

— Какво искаш да кажеш с това, че Шейн не е направила грешки, Чедо? Ами че тя така е оплескала нещата, че не знам друга да е забърквала по-голяма каша.

— Много преди Третата война на Стената на Гарен — заговори Егвийн, след като се върна на стола си — Шейн е правела точно това, което й каже Съветът, и нищо друго. — Може и дай липсваха знания в други области на историята, но Сюан я бе запознала подробно с грешките, допускани от други Амирлин. И точно този въпрос й отвори пролука. Много усилие й струваше да седи нормално.

— За какво говориш?

— Опитала се е отначало да ръководи Кулата с желязна ръка, без да прави никакви компромиси, стъпквала всякаква опозиция. На Съвета това му омръзнало, но не могли да се разберат коя да я замести, така че вместо да я свалят, направили по-лошото. Оставили я на трона и й налагали наказание при всеки неин опит да издаде каквато и да било заповед. — Разбираше, че започва да говори все едно тя изнася лекцията, но трябваше да довърши. Трудно беше да не се отпусне върху коравия дървен стол. Приемаш болката. — Съветът командвал Шейн и Кулата. Но самите те много оплескали нещата, най-вече защото всяка Аджа преследвала своите си цели и не съществувала ръка, която да ги извае в една обща цел за Кулата. Властването на Шейн е белязано от войни по цялата карта. Накрая на самите Сестри им писнало от гафовете на Съвета. В един от шестте бунта в историята на Кулата били свалени и Шейн, и Съветът. Знам, тя уж е умряла в Кулата от естествена смърт, но всъщност е била удушена в леглото си в изгнание, петдесет и една години по-късно, след като бил разкрит заговор да я върнат на Амирлинския трон.

— Бунтове? — възкликна невярващо Бене. — И то шест? В изгнание и удушена?

— Всичко това е записано в тайните истории, в Тринайсети депозитар. Макар че може би не трябваше да ти го казвам. — Егвийн отпи от чая и сбърчи нос. Намирисваше. Нищо чудно, че Бене така и не беше докоснала своя.

— Тайни истории? Тринайсети депозитар? Ако съществуваше такова нещо, мисля, че трябваше да го знам. Защо да не трябва да ми го казваш?

— Защото по закон съществуването на тайните истории, както и на тяхното съдържание, може да се знае само от Амирлин, от Пазителката и Заседателките. Както и от библиотекарите, поддържащи архива. Дори самият закон е част от Тринайсети депозитар, така че май не трябваше да ти казвам и това. Но ако успееш някак да получиш достъп до него или ако попиташ някоя, която знае и ще ти каже, ще видиш, че съм права. Шест пъти в историята на Кулата, когато Амирлин се е оказвала опасно склонна към разкол или опасно некомпетентна, а Съветът не е успявал да реагира подобаващо, Сестрите са се вдигали, за да я отстранят. — Това беше. Едва ли и с лопата щеше по-дълбоко да посади семето. Или да го набие по-силно с чук.

Бене я зяпна продължително, след което надигна чашата към устните си. Задави се още щом чаят стигна до езика й и взе да трие петънцата слюнка от роклята си с тънката, обшита с дантела носна кърпа.

— Великата зимна война — хрипливо подхвана тя, щом остави чашата на пода до стола — е започнала в края на шестстотин седемдесет и първа година… — Повече не спомена за тайни записки или за бунтове, но не се и налагаше. Неведнъж по време на урока млъкваше и поглеждаше намръщено към нещо отвъд Егвийн, а тя не се съмняваше какво е.

По-късно същия ден Лирен Дойрелин каза, докато крачеше пред камината в дневната си:

— Да, в това Елайда допусна съдбоносна грешка.

Сестрата кайриенка беше съвсем мъничко по-ниска от Егвийн, но нервността, с която очите й шареха насам-натам, й придаваше вид на подгонено животинче, дори на врабец, подплашен от котки и убеден, че околността гъмжи от тях. По тъмнозелените й поли имаше само четири тънки червени ивици, въпреки че някога беше Заседателка.

— Тази нейна прокламация… Не стига, че се опита да го отвлече, ами… Едва ли можеше да се измисли нещо по-добро, което да задържи момченцето ал-Тор колкото може по-далече от Кулата. О, прави грешки Елайда, и още как.

На Егвийн й се дощя да попита за Ранд и за това отвличане — отвличане? — но Лирен не остави пролука, а продължи с многото грешки на Елайда, като продължаваше да крачи напред-назад, да стрелка очи наляво-надясно и ръцете й неволно да потръпват. Егвийн не беше сигурна дали и този урок може да се нарече успех, но поне не беше провал. А и беше научила нещо.

Не всичките й набези минаваха толкова добре, разбира се.

— Това не е дискусия — заяви твърдо Притале Нербайджан. Тонът й беше съвсем спокоен, но дръпнатите й зелени очи блестяха. Стаите и приличаха повече на Зелена, отколкото на Жълта с няколкото голи меча, окачени по стените, и сребърното пано с мъже, сражаващи се с тролоци. Стискаше дръжката на камата си на сребърния си колан. Не обикновен нож за колан — кама с острие, дълго цяла стъпка, и с обсипана със смарагди дръжка. Защо се бе съгласила да учи Егвийн беше загадка, предвид нежеланието й да дава уроци. Навярно защото беше Егвийн. — Ти си тук на урок за границите на властта. Много основен урок, подходящ за новачка.

На Егвийн й се искаше да помръдне на трикракото столче, което Притале й беше дала да седне, ала вместо това се съсредоточи върху болката, да я изпие. Да я приеме. Същия ден три пъти бе посетила Силвиана и вече усещаше, че ще последва нова визита — а обядът бе само след час.

— Казах само, че щом Шемерин може да бъде понижена до Посветена, значи властта на Елайда няма граници. Най-малкото тя поне си мисли така. Но щом го приемате, значи наистина няма.

Ръката на Притале стисна камата толкова силно, че чак кокалчетата на пръстите й побеляха, но тя като че ли не се усети.

— Щом мислиш, че знаеш повече от мен — отвърна хладно тя, — можеш да посетиш Силвиана, щом приключим.

Частичен успех, може би. Егвийн не мислеше, че гневът на Притале е заради нея.

Друг ден Серанча Колвайн й каза много твърдо:

— Очаквам от теб прилично поведение. — Думата, която най-добре описваше Сивата сестра, беше „ощипана“. Ощипана уста, ощипан нос, който сякаш непрекъснато надушваше лоша миризма. Даже светлосините й очи изглеждаха „ощипани“ от неодобрение. Иначе сигурно можеше да мине за хубава. — Разбираш ли?

— Разбирам — отвърна Егвийн, както си седеше на трикракото столче, поставено пред удобния стол на Серанча. Утрото беше хладно и в каменната камина мъждукаше огън. Изпиваш болката. Приемаш я.

— Неправилен отговор — каза Серанча. — Правилният отговор е да направиш реверанс и да кажеш: „Разбирам, Серанча Седай“. Възнамерявам да направя списък на грешките ти, който да отнесеш на Силвиана, щом приключим. Ще започнем отново. Разбираш ли, Чедо?

— Разбирам — отвърна Егвийн, без да става. Айезседайско спокойствие или не, но лицето на Серанча стана мораво. Накрая списъкът й едва се побра в четири страници, изписани със ситен почерк. Отдели повече време за писане, отколкото за урока! Не беше успех.

И отгоре на всичко — Аделорна Бастайн. Зелената от Салдеа незнайно как успяваше да изглежда внушително, въпреки че беше крехка и не по-висока от Егвийн. Имаше царствено, властно излъчване, което можеше да бъде смущаващо, ако Егвийн го беше позволила.

— Чувам, че създаваш неприятности — рече й тя и вдигна четката за коса с костена дръжка от инкрустираната масичка до стола си. — Опиташ ли се и на мен да ги създадеш, ще разбереш, че знам как да използвам това.

Егвийн разбра, без да се опитва. Три пъти се озова върху скута на Аделорна и жената наистина знаеше как да борави с четката за коса не само за ресане. С това едночасовият урок се проточи цели два часа.

— Мога ли вече да си ходя? — попита накрая Егвийн и спокойно избърса мокрите си от сълзи страни с кърпата, която вече също бе мокра. Вдишваш болката. Поглъщаш огъня. — Трябва да занеса вода на Червените и не искам да закъснявам.

Аделорна погледна намръщено четката си, преди да я върне на масичката, която Егвийн на два пъти беше прекатурила с ритането си. После се намръщи на нея и я изгледа, сякаш искаше да проникне в черепа й.

— Жалко, че Кацуан не е в Кулата — измърмори тя. — Мисля, че щеше да види в тебе сериозно предизвикателство. — В гласа й като че ли се прокрадна нотка на респект.

Същият ден в някои отношения се оказа повратен. Първо, Силвиана реши Егвийн да получава Цяра два пъти дневно.

— Ти май си просиш боя, Чедо. Това си е чист инат и аз няма да се примиря. Ще погледнеш реалността в очите. При следващата ти визита ще видим дали ще ти хареса камшикът. — Наставницата на новачките раздипли долната риза на Егвийн по гърба й, но се спря. — Усмихваш ли се? Нещо смешно ли казах?

— Току-що си помислих нещо смешно — отвърна Егвийн. — Нищо съществено. — Нищо съществено за Силвиана поне. Беше разбрала как да приеме болката. Водеше война, а не единична битка, и всеки път щом я набиеха, всеки път щом я пратеха при Силвиана, това бе знак, че е провела поредната си битка и не се предава. Болката беше знак за доблест. Виеше и риташе по-силно от всякога при този бой с чехъла, но докато изтриваше след това страните си, си тананикаше наум. Лесно беше да приемеш знака за доблест.

От втория ден на плена й отношението на новачките започна да се променя. Изглежда, Никола — и Арейна, която работеше в конюшните и често навестяваше Никола; бяха толкова близки, че Егвийн се чудеше дали не са станали дружки по възглавничка, вървяха все опрели глави и се усмихваха загадъчно — та, изглежда, Никола и Арейна бяха разправяли на всички истории за нея. Доста раздути истории. Явно я бяха описали така, че да изглежда в очите им съчетание от всички легендарни Сестри в историята, наред с Биргит Сребролъката и самата Амаресу, носила Меча на Слънцето в битка. Половината като че ли изпитваха благоговение към нея, други неясно защо я гледаха с яд или с открито пренебрежение. Някои глупаво се опитваха дай подражават, но честите посещения при Силвиана бързо сложиха край на това. На обяда на третия ден над двайсетина новачки ядоха прави и с лица, зачервени от смут; Никола също бе сред тях. И Алвистер, за нейна изненада. На вечерята тази бройка спадна до седем, а на четвъртия ден останаха само Никола и младата кайриенка. И с това приключи.

Очакваше някои да изпитат неприязън към нея, след като не се огъваше, докато тях набързо ги вкараха в правата и тясна пътечка, но стана тъкмо обратното: това като че ли само намали броя на сърдитите и пренебрежителните и усили уважението. Никоя не се опита да се сприятели с нея, и толкова по-добре. Въпреки бялата рокля тя беше Айез Седай, а не беше редно Айез Седай да се сприятелява с новачка. Твърде голям беше рискът момичето да се възгордее и да си навлече неприятности. Започнаха обаче да я търсят за съвет, както и да им помага да си научат уроците. Отначало само шепа новачки, но броят започна да расте от ден на ден. С готовност им помагаше да учат, което обикновено се оказваше само въпрос на укрепване на увереността на момичето или да се убеди младата жена, че е разумно да се внимава, или търпеливо да ги преведе по стъпките на сплита, който ги затруднява. На новачките бе забранено да преливат, без да присъства Айез Седай или Посветена, макар че почти винаги го правеха тайничко, но тя беше Сестра. Отказваше обаче да помага на повече от една наведнъж. Щеше да се разчуе за групите и нямаше да изпратят само нея при Силвиана. Самата тя щеше да измине пътя толкова често, колкото се наложеше, но не искаше да го причинява на други. Колкото до съветите… след като новачките ги държаха стриктно настрана от мъже, съветът беше лесен. Въпреки че напрежението между дружките по възглавничка можеше да е по-жестоко от всичко, което са в състояние да причинят мъжете.

Една вечер, когато се връщаше от поредната си визита при Силвиана, случайно подслуша Никола, която говореше на две новачки, не повече от шестнайсетгодишни. Егвийн почти не помнеше да е била толкова млада. Струваше й се, че е било преди цял живот. Мара беше едра набита мурандийка с лукави сини очи, а Намени — висока стройна доманка, която се кикотеше непрекъснато.

— Питайте Майката — рече Никола. Няколко новачки бяха започнали да я наричат така, но само пред жени, облечени в бяло. Глупави бяха, но не и пълни глупачки. — Тя с охота ще ви даде съвет.

Намени се изкикоти нервно и поклати глава.

— Не искам да й досаждам.

— Пък и тя винаги дава един и същи съвет — добави с весела нотка Мара.

— Един, но добър. — Никола вдигна ръка и зареди наставнически с пръсти: — Слушай Айез Седай. Слушай Посветените. Работи упорито. И още по-упорито.

Егвийн се усмихна и продължи към стаята си. Не беше успяла да накара Никола да се държи прилично, докато беше открито Амирлин, но май беше успяла, предрешена като новачка. Забележително.

И още нещо можеше да направи за тях: да ги утешава. Колкото и невероятно да изглеждаше, интериорът на Кулата понякога се менеше. Губеха се хора, докато търсят стаи, в които са били десетки пъти. Понякога се виждаха жени, излизащи от стените или газещи през теб, често облечени в рокли със старомодна кройка или в странно облекло — рокли, които по-скоро бяха просто дълги яркоцветни платове, увити около тялото, извезани, дълги до глезените табарди върху широки панталони, и още погстранни неща. Светлина, кога жена би поискала да облече рокля, откриваща изцяло гърдите й? Егвийн беше успяла да обсъди със Сюан тези неща в Тел-айеран-риод, тъй че знаеше, че всички тези странности са признак за приближаването на Тармон Гай-дон. Неприятна мисъл, но нищо не можеше да се направи. Каквото имаше Да става, щеше да стане, и не че самият Ранд не беше вестител на Последната битка. Някои Сестри в Кулата трябваше да знаят какво означава всичко това, но улисани в своите си работи, не се и опитваха да утешат новачките, които чак плачеха от страх. Егвийн го правеше. Светът е пълен със странни чудеса — заговори тя на Корайд, светлокосо момиче, което хлипаше в леглото си, захлупило лице. Корайд бе само с година по-малка от нея, но определено все още си беше момиче, нищо, че пребиваваше в Кулата вече от година и половина. — Защо да се изненадваме, че някои от тези чудеса се появяват в Бялата кула? Та може ли да има по-подходящо място? — На такива момичета изобщо не споменаваше за Последната битка. Това едва ли щеше да ги утеши.

— Но тя мина през стена! — проплака Корайд и вдигна глава. Лицето й беше почервеняло и подпухнало, по страните й блестяха сълзи. — Стена! А после не можахме да си намерим класната стая, и Педра също, и ни нахока. Педра никога не ни хока. И тя се беше уплашила!

— Но се обзалагам, че не се е разревала. — Егвийн приседна на ръба на леглото на момичето и остана доволна от себе си, че не трепна. Креватите на новачките не се славеха като особено меки. — Мъртвите не могат да навредят на живите, Корайд. Не могат да ни докоснат. Те дори не ни виждат. А и те са били Посветени на Кулата или слугини. Това е бил техният дом, също като на нас. А колкото до стаи и коридори, които не са там, където трябва да са, просто запомни, че Кулата е място на чудеса. Помни го и няма да те плашат.

На самата нея й се стори неубедително, но Корайд избърса сълзите си и се закле никога вече да не се плаши. За жалост като нея имаше сто и две и не всички се утешаваха толкова лесно, а това още повече усили гнева й към Сестрите в Кулата.

Дните й не минаваха само в уроци, в утешаване на новачки и в наказания от Наставницата на новачките, макар последното да заемаше неприятно голяма част от времето й. Силвиана се оказа права в съмненията си, че ще й остава много свободно време. На новачките винаги се възлагаше работа. Често трудът беше ненужен, тъй като Кулата разполагаше с над хиляда слуги, мъже и жени, без да се броят ратаите, но физическият труд помагаше в изграждането на характера, така поне се вярваше. А и уж спомагаше новачките винаги да са толкова уморени, че да не мислят за мъже. Нея обаче я товареха с шетня много повече, отколкото се полагаше на новачките. Някои задачи й ги възлагаха Сестри, които още я смятаха за „бегълка“, други — Силвиана, с надеждата, че умората ще затъпи острието на нейния „бунт“.

Всеки ден, след едно или друго ядене, трябваше да търка котлите с луга и корава четка в стаята за чистене на главната кухня. От време на време Лейрас надничаше вътре, но без да й заговори. И никога не замахваше към нея с дългия черпак, дори когато я завареше да разтрива гърба си, заболял я от навеждането в големия казан, вместо да търка. Но пък пердашеше щедро слугини и помощник-готвачки, щом се опитат да се закачат с Егвийн, нещо обичайно с новачки, пратени в кухнята. Всеки път щом изпердашеше някоя, заявяваше гръмко, че имат достатъчно време за игрички, като си свършат работата, ала Егвийн забеляза, че Лейрас съвсем не бърза толкова, когато някоя ощи-пе истинска новачка или й сипе чаша студена вода във врата. Май все пак имаше някаква съюзничка в нейно лице. Само дето не можеше да измисли как да я използва.

Мъкнеше вода с ведрата, окачени на кобилицата — за кухнята, за сектора на новачките, за Посветените, както и чак най-горе, в жилищата на Аджите. Разнасяше ядене на Сестрите в покоите им, плевеше градински пътеки, слугуваше на Заседателки, метеше подове, миеше подове, търкаше подове на четири крака и всичко това — само отчасти за да не даде повод да я нарекат мързелива. Донякъде го приемаше като наказание, че не се беше подготвила както трябва за превръщането на пристанищната верига в куендияр. Наказанията трябваше да се понасят с достойнство. Поне с толкова достойнство, колкото може да има човек, докато търка под.

Освен това посещенията й в жилищата на Посветените й даваха възможност да разбере как те гледат на нея. В Кулата имаше трийсет и една Посветени, но по всяко време повечето преподаваха на новачки или взимаха своите си уроци, тъй че рядко заварваше повече от десетина в стаите им около девететажния кладенец около вътрешната градинка. Вестта, че е дошла обаче се пръскаше бързо, тъй че публика не й липсваше. Отначало много от тях се опитваха да я притискат със заповедите си, особено Мейр, пълничка синеока арафелка, и Асейл, слаба тарабонка със светла коса и кафяви очи. Двете бяха новачки, когато тя дойде в Кулата, и вече изпитваха ревност заради бързото й издигане в Посветена. При тях всяка втора фраза беше „донеси ми това“, „отнеси онова“. За всички тя беше „новачката“, създала толкова трудности, „новачката“, въобразила си, че е Амирлинския трон. Мъкнеше ведрата с вода, докато гърбът я заболеше, без да се оплаква, но отказваше да се подчини на заповедите им. И това й носеше още посетения при Наставницата на новачките, разбира се. Но дните си теча-ха и след като посещенията й при Силвиана не даваха никакъв резултат, този порой от заповеди намаля и накрая пресъхна. Дори Асейл и Мейр всъщност не се правеха на зли, само се държаха така, както смятаха, че е редно при създалите се обстоятелства, и се чудеха какво да правят с нея.

Някои Посветени проявяваха признаци на страх от крачещите из Коридорите покойници или от промените в Кулата, и щом видеше пребледняло лице или насълзени очи, тя казваше същите неща, които казваше на новачките. Без да се обръща пряко към жената, което по-скоро щеше да я ядоса, вместо да я утеши, а все едно че си говори сама. Действаше точно толкова добре, колкото с новачките. Много жени се сепваха, щом почнеше, или отваряха уста, сякаш се канеха да й кажат да млъкне, но не я спираха и винаги след нея оставаше умислено лице. Щом влезеше, Посветените продължаваха да излизат в галерията с каменните перила, но я гледаха смълчани, сякаш се чудеха какво е. Рано или късно щеше да ги научи какво е. Тях, както и Сестрите.

При слугуването на Заседателки и Сестри една застанала тихичко в ъгъла жена в бяло бързо се превръщаше в част от мебелировката, дори да е прочута. Забележеха ли я, сменяха темата на разговора, но тя все пак успяваше да подслуша това-онова, най-вече за заговори за мъст заради обида или прегрешение на друга Аджа. Странно, повечето Сестри сякаш гледаха на другите Аджи в Кулата като на по-големи врагове, отколкото им бяха Сестрите извън града, а и при Заседателките не беше по-добре. Искаше й се да ги напердаши. Вярно, това вещаеше добро за отношенията, щом другите Сестри се върнеха в Кулата, но все пак…

Но улавяше и други неща. Невероятния провал, сполетял експедицията, пратена срещу Черната кула. Някои от Сестрите като че ли все още не можеха да го повярват, но като че ли се опитваха да се самоубедят, че е могло да не се случи. Сестри били пленени след някаква голяма битка и принудени неизвестно как да се закълнат във вярност на Ранд. Самата тя вече бе подочула за този случай и не й харесваше повече от това, че Аша’ман са обвързали Сестри. Това, че си тавирен или Прероден Дракон, не беше извинение. Айез Седай никога не се беше заклевала във вярност на който и да било мъж. Сестрите и Заседателките спореха кой е виновен — Ранд и Аша’ман бяха най-отгоре в списъка. Но все се стигаше до едно друго име. Елайда до Аврини а-Ройхан. И за Ранд си говореха също, как да го намерят преди Тармон Гай-дон. Знаеха, че наближава, въпреки че не съумяваха да успокоят Посветените и новачките, и отчаяно жадуваха да се докопат до него.

Понякога подхвърляше рисковано по нещо — например че на Ше-мерин са й отнели шала противно на всякакви обичаи, че прокламаци-ята на Елайда е била най-добрият начин да накара Ранд да се заинати. Споделяше съчувствието си към Сестрите, пленени от Аша’ман, към заловените при Думайски кладенци — като подхвърли отново името на Елайда, — съжаляваше за гниещата смет по чистите някога улици на Тар Валон. Тук нямаше нужда да споменава Елайда — много добре знаеха кой носи отговорност за Тар Валон. Понякога тези подмятания й носеха нови визити в кабинета на Силвиана и още работа отгоре, но изненадващо — често пъти не следваше нищо. Грижливо си отбелязваше наум Сестрите, които само й казваха да замълчи. Или още по-добре: нищо не казваха. Някои дори кимваха съгласни, преди да се усетят.

Някои от задачите й водеха до интересни срещи.

На заранта на втория ден почистваше затлачените езерца във Водната градина с гребло с дълга бамбукова дръжка. Предната нощ се беше излял пороен дъжд и силният вятър беше струпал листа и трева около светлозелените листа на лилиите и водния ирис, даже и едно мъртво врабче, което тя кротко зарови в сухата шума. Две Червени стояха на извитото мостче над езерата, опрени на изящното каменно перило, и гледаха нея и рибките, лудуващи на въртопчета от червено, златно и бяло. От клоните на един клен излетяха няколко врани, мълчаливо възвиха и продължиха на север. Врани! Теренът на Кулата уж се пазеше с прегради на Силата срещу врани и гарвани. Червените като че ли не забелязаха.

Тъкмо беше клекнала до водата и миеше ръцете си от калта, след като зарови горкото птиченце, когато се появи Алвиарин, плътно увита в шала с белите ресни, все едно че утринта още е ветровита, а не ясна и ведра. За трети път виждаше Алвиарин и всеки път беше сама вместо в компания на други Бели. Иначе беше виждала Бели на групи по коридорите. Дали не беше някаква податка това? И да беше, не можеше да се досети за какво, освен ако Алвиарин по някаква причина не я отбягваха от собствената й Аджа. Не можеше гнилото да е стигнало чак толкова надълбоко.

Алвиарин погледна накриво двете Червени и се приближи до нея по чакълената пътека, лъкатушеща между езерцата.

— Много ниско падна — подхвърли й. — Сигурно го чувстваш много болезнено.

Егвийн се изправи, отри длани в полата си и вдигна греблото.

— Не съм единствената. — Беше си направила първото посещение при Силвиана още преди съмване, а когато си тръгна, отново завари Алвиарин да си чака реда в коридора. Беше си ежедневен ритуал за Бялата и повод за приказки в сектора на новачките, всички се чудеха защо. — Майка ми все казваше: не плачи за нещо, което не може да се поправи. При тези обстоятелства ми се струва, че е добър съвет.

По страните на Алвиарин избиха червени петънца.

— Но ти май доста плачеш. Безкрайно, както разправят. Щеше да го избегнеш, ако можеше.

Егвийн закачи още един дъбов лист и го измъкна на купчината мокри листа в краката си.

— Ти май не изпитваш голяма преданост към Елайда, нали?

— Защо казваш това? — попита подозрително Алвиарин, хвърли поглед към Червените, които сякаш гледаха повече рибките, отколкото Егвийн, и се доближи, за да продължат шепнешком.

Егвийн издърпа дълъг сноп трева, който трябваше да е дошъл чак от равнините отвъд реката. Дали да спомене за писмото, което тази жена беше написала до Ранд, с което на практика му обещаваше да сложи Бялата кула в нозете му? Не, това сведение можеше да се окаже ценно, но като че ли беше от нещата, които можеш да използ-ваш само веднъж.

— Тя те лиши от шарфа на Пазителка и ти наложи наказание. Едва ли е повод за преданост.

Лицето на Алвиарин си остана гладко, но раменете й видимо се тпуснаха. Айез Седай рядко се издаваха толкова. Сигурно беше неве-оятно напрегната, за да не се владее. Отново хвърли поглед към Чер-ените и прошепна:

— Ти помисли за своето положение. Ако искаш да се измъкнеш от него, какво пък, може и да намериш начин.

— Доволна съм си от положението — отвърна простичко Егвийн. Веждите на Алвиарин подскочиха от удивление, но щом отново се озърна към Червените — едната вече гледаше тях, а не рибите — тя плавно се плъзна по пътеката. Бързо плъзване, на ръба да премине в бяг.

На всеки два-три дни след това се появяваше, докато Егвийн си вьршеше работата, и макар да не й предлагаше направо помощ за бягство, често споменаваше тази дума. Дори взе да проявява отчаяние, но Егвийн не се хваща на въдицата. Въдица си беше естествено. Не можеше да й се довери. Сигурно беше заради писмото, замислено явно за да привлече Ранд ал-Тор в лапите на Елайда, а може би беше заради това, че чакаше Егвийн да направи първия ход, да й се примоли сигур-но. Тогава Алвиарин сто на сто щеше да постави условия. Все едно, бездруго нямаше намерение да се измъква, освен ако не се окажеше без избор, тъй че винаги отвръщаше със същото:

— Доволна съм си от положението.

Алвиарин започна видимо да скърца със зъби, щом го чуеше. На четвъртия ден търкаше синьо-белите плочки по пода, на четири крака, когато покрай нея изтропаха ботушите на трима мъже, придружени от Сестра в пищно извезана с червено сива коприна.

— Това ще да е тя — рече мъжки глас с иллиански акцент. — Показаха ми я. Мисля да поговоря с нея.

— Тя е само новачка, Матин Степанеос — отвърна му Сестрата. — Ти нали поиска да се поразходиш в градината. — Егвийн топна четката в сапунената вода във ведрото и се залови с поредната ивица плочки.

— Късметът да ме жъгне дано, Кариандре, това може да е Бялата кула, но все пак аз съм законният крал на Иллиан и искам да говоря с нея — с теб като гувернантка, всичко да си е както му е редът и благоприлично — и значи ще поговоря с нея. Казаха ми, че е отраснала в същото село с ал-Тор. — Два ботуша, излъскани до блясък, спряха до Егвийн.

Чак тогава тя се изправи. От четката в ръката й капеше сапунена вода. С опакото на другата ръка отметна косата от лицето си. Въздържа се да се почеше по гърба, колкото и да й се искаше.

Матин Степанеос беше як и набит, почти оплешивял, с изрядно подстригана брада по иллианската мода и покрито с бръчки лице. Очите му бяха остри и изпълнени с гняв. Броня щеше да му отива повече от зеленото копринено палто, извезано на златни пчели по ръкавите и маншетите.

— Само новачка ли? — промърмори той. — Мисля, че грешиш, Кариандре.

Пълничката Червена стисна устни, загърби двамата слуги с Пламъка на Тар Валон на гърдите и пристъпи до плешивия. Неодобрителният й поглед обходи за миг Егвийн, след което отново се насочи към него.

— Тежко наказана новачка, която има да търка под. Хайде. В градините тази заран сигурно е много приятно.

— Ще е приятно да поговоря с някой друг освен с Айез Седай. И само с Червената Аджа при това, като ме държите настрана от другите. Отгоре на всичко слугите, които ми давате, все едно че са неми, а май и на стражите на Кулата сте им наредили да си държат езиците зад зъбите покрай мене.

Приближиха се още две Червени сестри и той млъкна. Несита, пълничка, синеока и зла като змия, кимна дружелюбно на Кариандре, а Баразай подаде на Егвийн познатата вече до болка калаена чаша. Червените явно я бяха взели някак под свое попечителство — най-малкото пазачките й винаги бяха Червени — и рядко допускаха да мине повече от час от определеното време, без някоя да й поднесе чашката с чай от вилняк. Тя я изпи до дъно и я върна. Несита сякаш се разочарова, че нито възрази, нито отказа, но май нямаше смисъл. Веднъж го беше направила и Несита й помогна да го изгълта с фунийката, която бе приготвила в кесийката на колана си. Голямо достойнство щеше да покаже така пред Матин Степанеос.

Той ги гледаше с изненада и любопитство, макар че Кариандре го дърпаше за ръкава и го подканяше да излезе за разходката си в градините.

— Сестрите ти носят вода, щом ожаднееш? — попита я мъжът, щом Баразайн и Несита се отдалечиха.

— Чай, който според тях ще ми оправи настроението — отвърна тя. — Изглеждате добре, Матин Степанеос. Не като човек, когото Елайда е отвлякла. — Тази история също беше на устите на новачките.

Кариандре изсъска, но той я изпревари:

— Елайда ме спаси да не ме убие ал-Тор. Червената кимна одобрително.

— А защо според вас сте застрашен от него? — попита Егвийн. Мъжът изсумтя.

— Ами той уби Мургейз в Кемлин и Колавер в Кайриен. Унищожил половината Дворец на Слънцето, когато я убил, така чух. И чух, че Върховните лордове на Тайрен били отровени или намушкани в Кайриен. Знае ли човек колко още владетели е убил и е унищожил телата им?

Кариандре отново кимна и се усмихна. Сякаш беше някакво хлапе, назубрило уроците й. Тази жена толкова ли не разбираше мъжете? Той обаче го видя. Брадичката му се вкочани още повече и за миг той стисна юмруци.

— Колавер се обеси сама — каза Егвийн, като се постара да прозвучи търпеливо. — Слънчевият дворец пострада след това, от някой, който се е опитал да убие Преродения Дракон, навярно Отстъпник, а според Елейн Траканд майка й е била убита от Рахвин. Ранд публично заяви подкрепата си за претенциите й както за Лъвския трон, така и за Слънчевия трон. И не е убил никой от кайриенските благородници, въстанали срещу него, нито от разбунтувалите се Върховни лордове. Всъщност дори провъзгласи един от тях за свой Стюард в Тийр.

— Мисля, че това вече е съвсем… — почна Кариандре и придърпа шала на раменете си, но Егвийн я прекъсна:

— Всяка Сестра можеше да ти го каже всичко това. Стига да искаше. Стига да си говореха помежду си. Помисли защо виждаш само Червени сестри. Виждал ли си Сестри от две Аджи, които да си говорят? Ти беше отвлечен и докаран тук на борда на потъващ кораб.

— Това вече е прекалено — сопна се Кариандре на последната дума на Егвийн. — Като свършиш с търкането на този под, ще изтичаш при Наставницата на новачките и ще я помолиш да те накаже за клинчене. И за проява на неуважение към Айез Седай.

Егвийн срещна спокойно гневния й поглед.

— Няма да ми остане време да се почистя, след като свърша, преди урока ми с Киоши. Може ли да посетя Силвиана след урока?

Кариандре нервно намести шала си, като че ли стъписана от спокойствието й.

— Това си е твой проблем. Хайде, Матин Степанеос. Достатъчно помогна на това Чедо да клинчи.

Нямаше време да смени мократа си рокля, нито дори да си среши косата, след като се надяваше да стигне за урока с Киоши, без да тича, а нямаше да тича. Заради това закъсня и се оказа, че високата тънич-ка Сива е педантична както за чистотата, така и за точността, което отново й донесе рев и ритане под камшика на Силвиана след малко повече от час. Като оставим настрана приемането на болката, още нещо й помогна да се справи с това. Споменът за замисленото изражение на Матин Степанеос, докато Калиандре го отвеждаше по коридора, и как тя на два пъти погледна през рамо към нея. Още едно зърно беше посяла. Достатъчно семена беше посяла и може би това, което щеше да избуи от тях, щеше да разцепи широко пукнатините в пиедестала под Елайда. Достатъчно семена, за да съборят Елайда.

Рано на седмия ден от своя плен носеше за пореден път вода нагоре в Кулата, този път за жилищата на Бялата Аджа — и изведнъж се закова на място, все едно че нещо я удари силно в корема. По спираловидния коридор към нея крачеха две жени в шалове със сиви ресни, следвани от двама Стражници. Едната беше Мелавейр Сомейнелин, грубовата кайриенка с рокля от фино тъкана вълна и сиви кичури в черната коса. Другата, синеока и с тъмно меден цвят на косата, беше Беонин!

— Ти значи ме предаде! — каза сърдито Егвийн. И нещо й хрумна. Как бе могла да я предаде Беонин, след като й се бе заклела във вярност? — Трябва да си Черна Аджа!

Мелавейр се изпъна, колкото можа, а то не беше много, защото беше с цяла педя по-ниска от Егвийн, опря юмруци на дебелите си бедра и отвори уста, за да избухне. Егвийн беше имала един урок при нея и макар тя обикновено да беше мила жена, знаеше, че ядоса ли се, става страховита. Но Беонин я хвана за пълничката ръка.

— Моля те, остави ме да поговоря с нея насаме, Мелавейр.

— Вярвам, че ще й поговориш рязко — сопна се Мелавейр. — Как може изобщо да хвърля такова обвинение…! Изобщо да си помисли такова нещо! — Поклати с отвращение глава и се оттегли малко по-нагоре по коридора, последвана от Стражника си, трътлест и още по-широк от нея, като мечок, въпреки че се движеше с присъщото за Стражниците изящество.

Беонин даде знак и изчака, докато нейният Стражник, длъгнест и с дълъг белег през лицето, отиде при тях. И намести няколко пъти шала на раменете си, преди да заговори тихо:

— Нищо не съм предала. Нямаше да ти се закълна, само че Съветът щеше да заповяда да ме набият с брезови пръчки, ако научехатайните, които знаеш. И може би повече от веднъж, при това. Достатъчно основание да се закълна, нали? Никога не съм се преструвала, че те обичам, но останах вярна на тази клетва, докато не те плениха. Но ти вече не си Амирлин, нали? Не и като пленничка, не и след като няма никаква надежда да бъдеш освободена, след като сама отказа да бъдеш освободена. И при това отново си новачка, тъй че за онази клетва има две причини вече да не е в сила. Всички приказки за бунт бяха залудо. Бунтът приключи. Бялата кула скоро ще е цяла отново и няма да съжаля, като я видя цяла.

Егвийн смъкна кобилицата от рамото си, сложи ведрата с вода на пода и скръсти ръце под гърдите си. Беше се старала да се държи невъзмутимо, откакто я плениха — е, освен когато я наказваха — но тази среща и камък щеше да подложи на изпитание.

— Много надълго се обясняваш. Да не би да се опитваш сама да се убедиш? Няма да стане, Беонин. Няма. Ако бунтът е приключил, къде е пороят от Сестри, стичащи се да коленичат пред Елайда и да приемат наказанието й? Светлина, какво още си предала? Всичко? — Изглеждаше напълно възможно. Беше посетила многократно кабинета на Елайда в Тел-айеран-риод, но кутията й с писмата винаги се оказваше празна. Вече знаеше защо.

На бузите на Беонин избиха яркочервени петна.

— Казвам ти, не съм предала ни… — Завърши с приглушен стон и с ръка на гърлото, сякаш то само отказваше да пусне лъжата да се изплъзне от езика й. Това доказваше, че не е Черна Аджа; ала доказваше и още нещо.

— Ти си предала къртиците. Всички ли са долу, в подземните килии?

Очите на Беонин пробягаха по коридора. Мелавейр говореше със Стражника си, който беше наклонил глава към нея. Трътлест беше, но все пак по-висок от Мелавейр. Терваил на Беонин я гледаше притеснено. Разстоянието беше твърде голямо, за да могат да ги чуят, но Беонин се приближи и сниши глас.

— Елайда нареди да ги следят, но Аджите според мене пазят за себе си каквото видят. Малко Сестри й казват повече, отколкото трябва. Разбираш, наложи се. Трудно можех да се върна в Кулата и да ги опазя в тайна. Рано или късно щяха да ги открият.

— Тогава ще трябва да ги предупредиш. — Егвийн не можа да скрие презрението в гласа си. Тази жена търсеше под вола теле! Възползвала се бе от най-малкия повод, за да реши, че клетвата й вече не е в сила, а след това беше предала същите жени, на които бе решила да помогне. Кръв и кървава пепел!

Беонин помълча, опипваше нервно ресните на шала си, и накрая изненадващо каза:

— Вече предупредих Мейдани и Дженет. — Бяха двете Сиви сред „къртиците“. — За тях направих каквото мога. Другите трябва да затънат или да изплуват сами. Сестри са били нападани само защото се доближават прекалено до отсеците на други Аджи. Няма да се връщам в покоите си покрита само с шала си и цялата в отоци, за да…

— Мисли за това като за наказание — прекъсна я Егвийн. Светлина! Нападани Сестри? Нещата се оказваха още по-лоши, отколкото си беше мислила. Трябваше да си напомни, че семената ще поникнат по-лесно в добре наторена почва.

Беонин отново се огледа и Терваил понечи да дойде при тях, но тя поклати глава. Лицето й беше спокойно въпреки червените петна по бузите, но отвътре сигурно й кипеше.

— Знаеш, че мога да те пратя при Наставницата на новачките, нали? — каза тя прегракнало. — Чувам, че половината ти ден минава в писъци при нея. Мисля, че повече визити няма да ти харесат, нали?

Егвийн се усмихна. Няма и преди два часа бе успяла да се усмихне в мига, в който камшикът на Силвиана спря да я пердаши. Това сега беше по-трудно.

— И знае ли човек какво мога да изпищя? За някои клетви навярно? — Беонин пребледня. Не, никак не държеше това да се разкрие. — Може да си се самоубедила, че вече не съм Амирлин, Беонин, но е време отново да се убедиш, че съм. Ще предупредиш другите, каквото и да ти струва това. Кажи им да стоят настрана от мен, освен ако не заповядам друго. Вече бездруго са привлекли достатъчно внимание. Но отсега нататък ще ме търсиш всеки ден, да не би да имам нови указания за тях. Вече имам някои.

Бързо й изреди нещата, които държеше да се подхвърлят в разговори, това за лишаването на Шемерин от шала, за вината на Елайда в провалите при Черната кула и Думайски кладенци, всички семена, които досега посяваше сама. Вече щяха да се посяват не едно по едно, а да се хвърлят с шепи.

— Не мога да кажа за другите Аджи — отвърна Беонин, след като Егвийн приключи, — но в Сивата Сестрите често говорят за тези неща. Очите и ушите са доста заети напоследък. Излизат наяве тайни, които Елайда се е надявала да затаи. Сигурна съм, че така трябва да е и при другите. Може би не е нужно аз да…

— Предупреди ги и им предай заповедите ми, Беонин. — Егвийн отново сложи кобилицата на рамото си и я намести да изравни тежестта. Две-три от Белите можеха като нищо да я наложат с четката или с чехъла и пак да я пратят при Силвиана затова, че се бави. Да прегърнеш болката, дори да я приемаш още не значеше, че трябва да я търсиш ненужно. — Запомни. Това е наказание, което съм ти наложила.

— Ще направя каквото казваш — отвърна Беонин с явна неохота. Изведнъж погледът й се втвърди. — Приятно ще е да видя Елайда свалена — добави тя злостно и забърза към Мелавейр.

Тази смайваща среща, завършила с победа, накара Егвийн да се почувства много добре през деня, нищо, че Ферейн наистина реши, че се бави. Бялата Заседателка бе пухкава, но ръката й бе силна поне колкото на Силвиана.

Същата нощ се домъкна до откритите килии, въпреки че ужасно й се искаше да си легне. Освен уроците и воя под камшика на Силвиана — този път малко преди вечеря — повечето от деня й беше минал в носене на вода. Гърбът и раменете я боляха. Ръцете я боляха, краката. Залиташе от умора. Странно, главоболието й, откакто я плениха, беше изчезнало, нямаше ги и мрачните сънища, от които се събуждаше разстроена, макар да не ги помнеше, но вече си мислеше, че тази нощ я чака силно главоболие. Това значеше, че трудно ще различи верните сънища, а напоследък я бяха споходили няколко хубави — за Ранд, за Мат, за Перин и даже за Гавин, макар че повечето сънища за него винаги си бяха такива.

Леане я пазеха три Бели сестри, които познаваше бегло: Нагора, слаба светлокоса жена, прибрала косата си на тила, която седеше винаги с изправен гръб, за да компенсира ниския си ръст; Норайн, хубавичка, с големи светли очи, но често разсеяна, досущ като Кафява. И Мияси, висока и пълничка, със стоманеносива коса, строга жена, която не търпеше глупости и виждаше глупости навсякъде. Нагора, обкръжена от светлината на сайдар, държеше щита над Леане, но трите спореха над някакъв логически проблем, който Егвийн така и не можа да схване от малкото, което чуваше. Не можеше дори да отгатне дали спорът е двустранен, или тристранен. Не повишаваха гласове, нито размахваха юмруци, лицата им си оставаха гладки като айезседайски маски, но хладината в гласовете им не оставяше съмнение, че ако не бяха Айез Седай, щяха да си крещят, ако не и да се скубят. Все едно че изобщо не съществуваше, толкова внимание й обърнаха, щом влезе.

Без да изпуска трите Сестри от поглед, тя се приближи колкото може по-близо до желязната решетка и се вкопчи в нея с две ръце. Светлина, колко беше уморена!

— Днес видях Беонин — рече тихо. — В Кулата е. Твърди, че клетвата й към мен вече не е в сила, тъй като вече не съм Амирлинският трон.

Леане ахна и пристъпи толкова близо, че забърса железните решетки.

— Тя ни е предала значи?

— Априорната невъзможност на симулирани структури е даденост — заяви твърдо Нагора. Гласът й звучеше като леден чук. — Даденост.

— Тя го отрича и й вярвам — прошепна Егвийн. — Но си призна, че е предала къртиците. Елайда засега само е заповядала да ги следят, но казах на Беонин да ги предупреди и тя каза, че ще го направи. Каза, че вече била предупредила Мейдани и Дженет, но защо е трябвало да ги предаде, а после да им го каже? И каза също, че би искала да види Елайда свалена. Защо ще бяга при Елайда, като иска да бъде свалена? И почти ми сподели, че никоя друга не е изоставила каузата ни. Нещо ми липсва в цялата картина, но съм толкова уморена, че не мога да разбера какво е. — Прозявката, която едва успя да прикрие с шепа, накара челюстта й да изпука.

— Симулираните структури се допускат в четири от петте аксиоми за шестстепенната рационалност — отвърна Мияси също толкова категорично. — Твърдо се допускат.

— Тъй наречената шестстепенна рационалност е отхвърлена като анормалност от всяка с малко повече интелект — намеси се малко рязко Норайн. — Но симулираните структури са основни за всяка възможност да се разбере какво се случва точно тук, в Кулата, всеки ден. Самата реалност се измества, променя се от ден на ден. Леане хвърли поглед към Белите.

— Някои през цялото време вярваха, че Елайда има шпионки сред нас. Ако Беонин е била една от тях, то клетвата трябва да я е сдържала, докато е могла да се убеди, че вече не си Амирлин. Но ако приемът й тук не се е оказал онова, което е очаквала, вероятно е сменила предпочитанията си. Беонин винаги е била амбициозна. Ако не е получила онова, което смята, че й се дължи… — Леане разпери ръце. — Беонин винаги е очаквала това, което й се дължи според нея, а може би и малко повече.

— Логиката винаги е приложима за реалния свят — каза пренебрежително Мияси. — Но само някоя новачка би могла да си въобрази, че реалният свят е приложим към логиката. Идеалите трябва да са първите принципи. Не тленният свят.

Нагора я изгледа сърдито, все едно че й бе взела думите от устата.

Норайн се изчерви, стана и се плъзна към Егвийн. Другите две я проследиха с поглед и неловко занаместваха шаловете си, първо едната, после — другата.

— Изглеждаш ми уморена, Чедо. Иди си легни веднага.

Егвийн нищо повече не искаше, освен да си легне. Но първо трябваше да зададе още един въпрос. Само че внимателно. Вече и трите Бели сестри я гледаха.

— Леане, Сестрите, които те посещават, същите въпроси ли ти задават?

— Казах да си лягаш — сопна се Норайн и плесна с ръце, сякаш това трябваше да накара Егвийн да се подчини.

— Да — отвърна Леане. — Разбирам какво имаш предвид. Навярно може малко да се разчита.

— Малко — отвърна Егвийн.

Норайн опря юмруци на кръста си. Гласът и лицето й вече не бяха никак хладни, пък и погледът й не беше толкова разсеян.

— Щом отказваш да си легнеш, можеш да идеш при Наставницатана новачките и да й кажеш, че не си се подчинила на Сестра.

— Разбира се — бързо отвърна Егвийн и се обърна да си тръгне. Беше получила отговор — Беонин не беше предала Пътуването, а това означаваше, че вероятно не е предала и нищо друго; навярно можеше малко да се разчита на нея — а освен това Нагора и Мияси бяха тръгнали към нея. Последното, което искаше, беда я завлекат до кабинета на Силвиана, нещо, на което Мияси наистина беше способна. Имаше по-силни ръце и от Ферейн.

На заранта на деветия ден в Кулата, малко преди разсъмване, Дезине лично дойде в стаичката на Егвийн, за да й даде сутрешната доза Цяр. Дъждът отвън ромонеше глухо. Двете Червени, които я бяха пазили, докато спи, й дадоха вилняка, изгледаха намръщено Дезине и бързо се отдалечиха. Жълтата Заседателка изсумтя презрително, щом вратата зад тях се затвори. Приложи стария Цяр, което накара Егвийн да ахне, все едно че я хвърлиха в ледено езеро, и я остави вълчи гладна за закуската. Освен това премахна болката в задника й. Това предизвика странно чувство у нея: с времето човек можеше да се приспособи към всичко и отеклият задник вече й се струваше нещо обичайно. Но прилагането на стария начин, начина, по който й даваха Цяра всеки път, откакто я плениха, отново потвърди, че Беонин е затаила няколко тайни, макар че как бе успяла все още си оставаше загадка. Самата Беонин й бе казала само, че повечето Сестри смятат приказките за новите сплитове за чиста мълва.

— Изобщо не мислиш за скапана капитулация, нали, Дете? — рече Дезине, докато Егвийн навличаше роклята си. Езикът й никак не отиваше на елегантната й външност — беше облечена в извезана със злато синя коприна и носеше сапфири на ушите и в косата й.

— Може ли Амирлинският трон да капитулира? — попита Егвийн и изви ръце зад гърба си да се заеме с копчетата.

Дезине отново изсумтя, но не презрително, както се стори на Егвийн.

— Храбър курс си избрала, Чедо. Макар да се обзалагам, че Силвиана все пак много скоро ще те вкара в правия път. — Но излезе, без да я сгълчи, че се нарича „Амирлинския трон“.

Егвийн за пореден път навести кабинета на Наставницата на новачките преди закуска — нито ден не беше го пропускала досега, — а след упоритото усилие наведнъж да се развали цялата работа на Дезине сълзите й секнаха още щом камшикът на Силвиана спря да бие. Прие с радост парещата болка, стопли се с нея, все едно че стопляше дланите си пред огнище в студена зимна утрин. В този миг всъщност между парещия й задник и топло огнище като че ли имаше доста голяма прилика. А когато се погледна в огледалото, видя невъзмутимо лице. Зачервено, но спокойно.

— Как е било възможно Шемерин да бъде понижена до Посветена? — попита тя, докато изтриваше сълзите си с носната си кърпа. — Разпитах и се оказа, че няма такава клауза в закона на Кулата.

— Колко пъти те пращаха при мен заради тези „разпитвания“? — попита Силвиана, докато закачаше раздвоения камшик в тесния до-лап. — Отдавна трябваше да се откажеш.

— Любопитна съм. Как, след като няма клауза?

— Няма клауза, Чедо — заговори кротко Силвиана, все едно че наистина обяснява на Чедо. — Но и забрана няма. Вратичка… Е, няма да навлизаме в това. Най-много да си докараш още един бой така. — Поклати глава и седна зад писалищната маса. — Проблемът е, че самата Шемерин го прие. Други Сестри й казаха да пренебрегне присъдата, но щом разбра, че молбите няма да разубедят Амирлин, сама се премести в сектора на Посветените.

Стомахът на Егвийн изръмжа, зажаднял за закуската, но тя все още не беше приключила. Всъщност водеше разговор със Силвиана. Разговор, колкото и необичайна да беше темата.

— Но все пак, защо е побягнала? Не се съмнявам, че приятелките й не са спирали да я вразумяват.

— Някои я разубеждаваха — отвърна сухо Силвиана. — Други… — Замърда длани във въздуха като блюда на везни, едната нагоре, другата — надолу. — Други я принуждаваха да се вразуми. Пращаха я при мен почти толкова често, колкото и теб. Гледах на посещенията й като на самонаказания, но на нея й липсваше твоята… — Изведнъж млъкна и изгледа Егвийн зад премрежените си пръсти. — Виж ти. Успя да ме накараш да се разбъбря с теб. Не че е забранено, но едва ли е подходящо при тези обстоятелства. Върви да закусваш — добави тя, вдигна перото и отвори сребърната капачка на мастилницата. — Ще те отбележа пак за обяд: знам си, че нямаш намерение да правиш реверанс. — В гласа й се прокрадна лека нотка на примирение.

Когато Егвийн влезе в трапезарията на новачките, първата, която я видя, стана и изведнъж по пъстрите плочки на пода се разнесе шумно скърцане на пейки — и другите взеха да стават. Стояха смълчани пред пейките си, докато тя крачеше по централната пътечка към кухнята. После Ашелин, пълничко хубаво момиче от Алтара, заприп-ка към кухнята и преди Егвийн да стигне до вратата, вече се връщаше с поднос в ръце, с обичайната купа димящ чай и резен хляб, маслини и сирене. Егвийн се пресегна за подноса, но смуглото момиче заситни към най-близката маса и го постави пред празната пейка — и лекичко приклекна, преди да се отдръпне. Късмет извади, че никоя от придружителките на Егвийн не бе решила тази заран да надникне в трапезарията. Късмет имаха и всички станали на крака новачки.

На пейката пред подноса на Егвийн лежеше възглавничка. Опърпана и сплъстена, с безброй кръпки, но възглавничка все пак. Егвийн я вдигна и я остави в единия край на масата, преди да седне. Да приеме болката беше лесно. Потопи се с наслада в топлината на собствените си пламъци. Из стаята се разнесе обща въздишка. Чак когато лапна една маслинка, новачките насядаха.

И за малко да я изплюе — беше си почти гнила, — но беше изгладняла след Цяра, тъй че изплю само костилката в шепата си, остави я в чинииката и отми вкуса с глътка чай. В чая имаше мед! Новачките получаваха мед само по специални поводи. Постара се да не се усмихне, докато почистваше чинията си, а я почисти добре, дори събра трохите хляб и сирене с мокрия си пръст. Ала й беше трудно да не се усмихне. Първо Дезине — Заседателка! — после примирението на Силвиана, а сега и това. Двете Сестри бяха много по-важни от новачките или меда, но всички те показваха едно и също.

Егвийн печелеше своята война.

Към следващата част или към съдържанието

Робърт Джордан Нож от блянове (25)

Метаданни

Данни

Нож от блянове

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 24Мед в чая

Робърт Джордан
Нож от блянове (25)

Глава 24
Мед в чая