Робърт Джордан
Нож от блянове (21)

Глава 20
Златният жерав

Вятърът беше замрял и дъждът бе отслабнал, но небето все още бе скрито зад сиви облаци. Но ситният ромон бе достатъчен, за да намокри косата на Ранд и да се просмуче в извезаното му със злато черно палто, докато крачеше между мъртвите тролоци. Логаин беше запрел щит от Въздух, тъй че дъждовните капки отскачаха от него и привидно се хлъзгаха по нищо и се стичаха наоколо му, но Ранд реши да не рискува Луз Терин отново да привлече сайдин. Казал бе, че може да изчака с умирането до Последната битка, но колко можеше да се разчита на един луд за каквото и да било?

„Луд ли? — прошепна Луз Терин. — Да не би да съм по-луд от теб?“ И се изкиска в главата му.

Нандера от време на време се обръщаше през рамо да го погледне. Висока и жилава, прибрала прошарената си коса под кафявата шуфа, тя беше предводителката на Девите, поне отсам Драконовата стена, но бе решила лично да командва охраната му. Зелените й очи — единственото, което можеше да види от загорялото й от слънцето лице над черното було, бяха почти безизразни, но все пак Ранд бе сигурен, че се безпокои, че не се пази от дъжда. Девите забелязваха всичко, което изглежда необичайно. Дано само да не вдигнеше шум.

„Трябва да ми се довериш — каза Луз Терин. — Довери ми се. О, Светлина, долавям някакъв глас в главата си. Май наистина съм луд“.

Нандера и останалите петдесет Деви, образували широг кръг около него, почти рамо до рамо, мушкаха с копия всеки тролок или мърд-раал, край когото минеха, газеха небрежно през грамадите откъснати ръце, крака и глави с рогове, зурли или остри зъби. Тук-там по някой тролок простенваше немощно или се опитваше да изпълзи — или да се нахвърли върху тях с ръмжене, — но не задълго. Войната с тролоци беше като война с бесни псета. Убиваш ги или те те убиват. Нямаше преговори тук, нямаше капитулация, нищо такова.

Засега дъждът бе задържал лешоядите, но навсякъде врани и гарвани пляскаха с криле, черните им пера лъщяха мокри и дори някои от тях да бяха очи на Тъмния, това не ги спираше да кълват тролокски очи или да се опитат да откъснат парче месо. Никоя от птиците не се доближаваше до мъртъв мърдраал обаче, отбягваха и тролоците, нападали много близо до мърдраал. Това не говореше за нищо друго освен за предпазливост. Най-вероятно мърдраалите им миришеха лошо. Мър-драалската кръв можеше да разяде стомана, ако се остави по-дълго. На враните и гарваните сигурно им миришеше отровно.

Оцелелите салдейци стреляха по птиците или ги сечаха с извитите си мечове, или просто ги избиваха с лопати, търнокопи и вили, с всичко, което ставаше за удряне — в Граничните земи да оставиш врана или гарван живи беше немислимо; там те много често се оказваха очите на Тъмния — но тук бяха твърде много. Стотици чернопери трупчета вече лежаха между тролоците, а на всеки труп имаше сигурно десетки, които се дърлеха с шумен грак над по-меките късове. Аша’ман и Айез Седай отдавна се бяха отказали да се опитват да ги избият всички.

— Не ми харесва хората ми да се уморяват така — каза Логаин. Неговите хора. — Както и Сестрите, впрочем. Габрел и Товейн до довечера ще са на ръба на изтощението. — Беше обвързал двете Айез Седай към себе си, тъй че трябваше да знае. — Ами ако последва нова атака?

Навсякъде около главната сграда и пристройките лумваха за миг огньове, толкова горещи, че хората трябваше да си засланят очите — Айез Седай и ашаманите изгаряха мъртвите тролоци и мърдраали. Прекалено много бяха, за да се мъчат да ги събират на купове. При по-малко от двайсет Айез Седай и по-малко от дузина Аша’ман, и може би около сто хиляди тролоци, работата щеше да се проточи. Най-вероятно към края вонята на развала щеше да усили вече гадните миризми във въздуха, киселата миризма на кръвта на Тварите на Сянката, вонята от разпрани тролокски вътрешности. Но по-добре беше да не се задълбочава толкова над това. От имението до Гръбнака на света едва ли бе останал жив селянин. Оттам трябваше да са дошли тролоците, през Портала край стеддинг Шангтай. Но поне домът на Лоиал беше в безопасност. Нито тролоци, нито мърдраали щяха да стъпят в стеддинг, освен ако някой не ги тласнеше, а за това щеше да трябва доста голямо усилие.

— Би ли предпочел да ги оставим да гният? — попита Кацуан, все едно че самата тя не знаеше какво предпочита. Държеше зелените си поли вдигнати, та коприната да не забърсва плувналата в кръв кал и карантиите, осеяли земята, но газеше през крака и глави също толкова небрежно като Девите. Тя също си бе изпрела чадър против дъжда, както и Аливия, макар и след като видя, че Зелената го направи. Ранд се беше опитал да накара двете заклели му се Сестри да научат сеан-чанката повече за Силата, но според тях това нямало нищо общо с клетвите им за вярност. Нинив също беше отказала, заради видението на Мин. Кацуан хладно го беше уведомила, че обучението на дивачки не е нейна работа.

— Значи това ще си стане истинска костница — каза Мин. Походката й привличаше окото с лекото поклащане на бедрата, въпреки че явно се опитваше да не мисли какво има под краката й, като в същото време се стараеше високите токчета на сините й ботуши да не се забият в нещо, поради което от време на време залиташе. Тя също се мокреше, къдриците й се слепяха по главата й, но по връзката не течеше раздразнение. Само яд, и то като че ли насочен към Логаин, ако се съдеше по резките погледи, които му хвърляше. — Къде ще отидат слугите и хората, които работят по нивите, в конюшните и плевниците? Как ще преживеят?

— Друга атака няма да има — каза Ранд. — Не и преди този, който я изпрати, да разбере, че се е провалил, а сигурно и след това. Това е всичко, което изпратиха. Мърдраалите не биха нападнали неорганизирано.

Логаин изсумтя, но не можеше да възрази.

Ранд се обърна и погледна към къщата. На места мъртвите тролоци лежаха до самите основи. Никой не беше проникнал вътре, но… „Логаин беше прав“, помисли си, докато оглеждаше касапницата. Наистина беше на косъм. Без Аша’ман и Айез Седай, които Логаин бе Довел, краят можеше да се окаже съвсем друг. Съвсем на косъм. А ако наистина последваше нова атака? Явно някой знаеше номера на Иша-маел. Или пък онзи синеок мъж в главата му наистина можеше да го открива. Една нова атака щеше да е по-мащабна. Или щеше да дойде от неочаквана посока. Май се налагаше да разреши на Логаин да доведе още Аша’ман.

„Трябваше да ги избиеш всички — проплака Луз Терин. — Много късно е вече. Много“.

„Изворът вече е чист, глупако“ — помисли Ранд.

„Да — отвърна Луз Терин. — Но те чисти ли са? Аз?“

Ранд се замисли за себе си. Половината от двойната му рана на хълбока бе от Ишамаел, другата — от камата на Падан Фейн, заразена с покварата на Шадар Логот. Често започваха да пулсират и сякаш се съживяваха.

Кръгът на Девите леко се разтвори, за да пусне един белокос слуга с дълъг остър нос, по-хилав на вид и от Етин. Мъчеше се да се скрие от дъжда под палубен чадър на Морския народ — половината ресни по ръба липсваха, а старата захабена коприна беше с няколко раздрани дупки, тъй че по жълтото му палто и по главата му течаха вадички. Косата му се беше сплъстила и от нея капеше вода. Изглеждаше по-мокър, отколкото ако беше без чадър. Явно някой от предшествениците на Алгарин се беше сдобил някак с това чудо като скъп спомен — самата придобивка сигурно щеше да е цяла история сама по себе си: Ранд се съмняваше, че Морският народ ще даде чадър на Надзорница на вълните току-така.

— Милорд Дракон — заговори старецът с поклон, от който по гърба му потече още вода, — Верин Седай ми нареди да ви предам това веднага. — И измъкна изпод палтото си лист хартия, сгънат и запечатан.

Ранд бързо го тикна в джоба на палтото си да го опази от дъжда.

— Благодаря. Но можеше да почака, докато се върна в къщата. По-добре се приберете, преди съвсем да сте се намокрил.

— Но тя каза веднага, милорд Дракон. — Прозвуча обидено. — Тя е Айез Седай.

Ранд кимна, а човекът се поклони и бавно закрачи обратно към къщата, гордо изпънал гръб; чадърът го заливаше с потоци вода. Да, Верин беше Айез Седай. Всички подскачаха пред Айез Седай дори в Тийр, където не ги обичаха много. Какво толкова имаше да му каже Верин, че да го напише в писмо? Ранд заопипва с пръст печата и продължи напред.

Крайната му цел беше един от плевниците, чийто сламен покрив наполовина беше обгорял. Точно в този плевник бяха нахълтали троло-ците. Плещестият мъж с грубо кафяво палто и кални ботуши, облегнат на касата на зейналата врата, се изправи и неясно защо погледна припряно през рамо, щом Ранд се приближи. Девите се разпръснаха и обкръжиха постройката.

Ранд се закова на прага. Мин и останалите спряха зад него. Лога-ин изруга. Двата фенера, окачени на гредите, крепящи сеновала, хвър-ляха светлина, смътна, ала достатъчна, за да се види, че всичко, всяка повърхност е покрита с плътна пелена лазещи мухи, дори покритият със слама пръстен под. И още толкова като че ли бръмчаха във въздуха.

— Откъде се взеха? — Алгарин можеше да не е богат, но плевниците, оборите и конюшните се поддържаха възможно най-чисти. Едрият мъж се сепна и го изгледа гузно. Беше по-млад от повечето ратаи в къщата, но вече беше оплешивял и бръчки обграждаха широката му зейнала уста.

— Не знам, милорд — изломоти той и се почука по челото, свил в юмрук окаляната си ръка. Така се вторачи в Ранд, че беше ясно, че не иска и да погледне назад. — Пристъпих към вратата да глътна въздух, а като се обърнах, всичко беше покрито с мухи. Рекох си… рекох си, може да са мъртви мухи.

Ранд поклати отвратено глава. Мухите си бяха съвсем живи. Не всички салдейци в този плевник бяха загинали, но всички мъртви салдейци бяха събрани тук. Салдейците не обичаха да правят погребения в дъжд. Никой не можеше да обясни защо, но просто не погребваха хора, когато вали. На пода лежаха добре подредени телата на деветнайсет мъже — добре, доколкото можеше да е, след като липсваха крайници, а главите на някои бяха разцепени. Но бяха подредени грижливо от приятелите им и другарите им в боя, лицата им бяха мити, очите — затворени. Заради тях беше дошъл тук. Не за сбогуване или нещо сантиментално — никого от тях не беше познавал, освен че можеше да различи тук-там по някое лице. Дошъл беше, за да си напомни, че дори една привидно пълна победа си има своята цена, в кръв. Все пак заслужаваха повече, а не да ги лазят мухи.

„Не ми е нужно напомняне“, изръмжа в главата му Луз Терин.

„Но аз не съм ти — помисли си Ранд. — Аз трябва да се втвърдя“.

— Логаин, отърви ни от тези проклети твари! — каза на глас.

„Ти си по-твърд, отколкото аз съм бил някога — каза Луз Терин. И се изкикоти. — Ако не си аз, кой си тогава?“

— Сега и проклета мухотрепачка ли да ставам? — промърмори Логаин.

Ранд се обърна ядосано към него, но Аливия се обади, преди да е Успял да каже и дума.

— Позволете аз да опитам, милорд.

Уж беше молба, но също като Айез Седай, не изчака да й разреши. Целият настръхна, щом тя прегърна сайдар и преля.

Мухите винаги си търсеха подслон и от най-лекия дъжд, защото една дъждовна капка бе достатъчна да събори мухата на земята и да я направи лесна плячка, докато крилцата й не изсъхнат, но зейналата рамка на вратата изведнъж загъмжа от бръмчащи мухи, сякаш дъждът се оказа за предпочитане пред уюта на плевника. Въздухът сякаш се сгъсти. Ранд замаха с ръце да ги отпъди, а Мин скри лицето си в шепи, връзката се насити с отврат, но тварите ги интересуваше само полетът. След няколко мига всички бяха изчезнали. Плешивият, ококорен в Аливия със зяпнала уста, изведнъж се окашля и изплю две мухи в шепата си. Кацуан го изгледа така, че той набързо я затвори и пак се чукна с кокалестия си юмрук по челото. Само един поглед, но Кацуан все пак беше, която беше.

— Значи наблюдаваш — обърна се тя към Аливия. Черните й очи се бяха впили в лицето на сеанчанката, но Аливия нито се стъписа, нито заекна. Много по-малко я впечатляваха Айез Седай от повечето хора.

— И запомням каквото виждам. Трябва все някак да се науча, ако ще помагам на лорд Дракона. — Мин издаде гърлен звук, много близък до ръмжене, а връзката се изпълни с гняв, но златокосата жена не й обърна внимание. — Нали не ми се сърдите? — с тревога го попита тя.

— Не ти се сърдя. Учи колкото можеш. Добре се справяш.

Тя се изчерви и наведе очи като момиче, стъписано от неочакван комплимент. Тънки бръчици се сбраха около очите й, но понякога му беше трудно да се сети, че е със сто години по-стара от всяка жива Айез Седай, а не с половин дузина по-млада от него самия. Трябваше да намери някоя, която да я научи на повече.

— Ранд ал-Тор — заговори сърдито Мин и скръсти ръце под гърдите си, — няма да позволиш тази жена да…

— Виденията ти винаги са верни — прекъсна я той. — Това, което виждаш, винаги се случва. Опитвала си се да променяш някои неща и никога не си успявала. Сама ми го каза, Мин. Какво те кара да мислиш, че този път ще е друго?

— Защото трябва да е друго — отвърна му тя яростно. И се приведе, сякаш бе готова да се хвърли върху него. — Защото искам да е друго. Защото ще бъде друго. Все едно, не разбирам всичко, което съм видяла. Нещата се променят. Животът — също. Сгреших за Моарейн. Видях какви ли не неща в бъдещето, а тя е мъртва. Може би някои други неща, които съм видяла, също няма да се сбъднат.

„Този път не трябва да е друго — простена Луз Терин. — Ти обеща!“

Логаин се намръщи и леко поклати глава. Нямаше как да му хареса това, че Мин се съмнява в дарбите си. Ранд почти съжали, че му беше разказал какво бе видяла за него, макар тогава да му се беше сторило безвредно. Логаин беше стигнал дотам, че да помоли Айез Седай да потвърдят дарбата на Мин, макар да беше достатъчно благоразумен да не сподели съмненията си с Ранд.

— Не мога да разбера защо тази млада жена е толкова разпалена за тебе, момченце — умислено промълви Кацуан. Присви устни, поклати глава и дрънкулките в косата й се полюшнаха. — О, хубавичък си, не отричам, но просто не мога да разбера.

За да избегне спора с Мин — тя не ги наричаше така; наричаше ги „разговори“, но той си знаеше — Ранд извади писмото на Верин и счупи жълтия восък на печата с главата на пръстена с Великата змия. Тънкият почерк на Кафявата сестра покриваше почти цялата страничка, няколко букви бяха размазани от дъждовните капки, намокрили хартията. Приближи се до най-близкия фенер. Издаваше лек дъх на развалено масло.

„Както казах, тук направих каквото можах. Вярвам, че мога по-добре да изпълня клетвата си към теб другаде, тъй че взех със себе си Томас и тръгнах, за да го сторя. В края на краищата има много начини да ти служа, и много нужди. Убедена съм, че можеш да се довериш на Кацуан, и определено трябва да се вслушваш в съветите й, но внимавай с другите Сестри, включително с тези, които са ти се заклели във вярност. Такава клетва нищо не означава за една Черна сестра, а дори и тези, които вървят в Светлината, може да я изтълкуват по начин, който ти едва ли би одобрил. Вече си разбрал, че малко от тях гледат на тази клетва като на нещо, налагащо безрезервно подчинение във всичко. Някои може да открият други пукнатини. Не знам дали ще се вслушаш в съвета на Кацуан, а повтарям, че според мен трябва, но се вслушай поне в моя. Бъди много нащрек“.

И беше подписано простичко: „Верин“.

Ранд изсумтя кисело. Малко от тях гледали на клетвата като на нещо, налагащо безрезервно подчинение? По-скоро никои. Да, обикновено се подчиняваха, но буквата не винаги беше духът. Ето например самата Верин. Уж го предупреждаваше, че другите можели да направят неща, които той едва ли би одобрил но не му казваше нито къде отива, нито какво смята да прави там. Дали се боеше, че може би няма да го одобри? Или беше обичайната айезседайска скритост? За Сестрите пазенето на тайни бе нещо толкова естествено, колкото дишането.

Когато подаде писмото на Кацуан, лявата й вежда леко се вдигна. Доста изненадана трябваше да е, за да се издаде толкова, но го взе и го вдигна на светлината на фенера.

— Жена с много маски — най-сетне промълви тя и му върна листа. — Но ти дава добър съвет.

Какво означаваше това с маските? Тъкмо се канеше да я попита, но Лоиал и стареят Хаман се появиха на прага — носеха брадви с дълги дръжки. Туфестите уши на белокосия огиер се бяха изпънали назад и лицето му беше мрачно, а ушите на Лоиал потрепваха. От възбуда трябваше да е. Трудно беше да се каже.

— Да не би да ви прекъснахме разговора? — попита стареят Хаман и ушите му щръкнаха, докато оглеждаше тъжно редицата тела.

— Не сте — отвърна му Ранд, докато прибираше писмото в джоба си. — Съжалявам, че няма да мога да дойда на венчавката ти, Лоиал, но…

— О, тя вече стана, Ранд. — Трябваше да е възбуден — не му беше присъщо да прекъсва никого. — Мама настоя. Дори няма да има време за кой знае какво празненство, ако изобщо вдигнем празненство, защото Пънът е свикан и аз трябва да… — Старият огиер го хвана за ръката и Лоиал се обърна. — Какво? О, да. Разбира се. Добре. — И се потърка под широкия нос с пръст, дебел колкото тлъста наденица.

Нещо, което не биваше да му казват? Изглежда, и огиерите си имаха тайни. Ранд опипа писмото в джоба си. Е, то май всички си имаха.

— Обещавам ти следното, Ранд — заговори Лоиал. — Каквото и да се случи, ще бъда с теб на. Тармон Гай-дон. Каквото и да се случи.

— Момчето ми, не мисля, че трябва да… — промърмори стареят Хаман и замълча, заклати глава и забуботи под нос като далечен тътен.

Ранд с три крачки мина през сламата и подаде десницата си. Широко усмихнат, а при огиерите това значеше много широко, Лоиал я пое и я стисна. От толкова близо Ранд трябваше да извие врат, за да погледне приятеля си в лицето.

— Благодаря ти, Лоиал. Не мога да ти опиша какво значи за мен да чуя това. Но преди това ще ми трябваш.

— Ще ти… трябвам?

— Лоиал, аз запечатах Порталите, които знам, в Кемлин и в Каи-риен, в Иллиан и в Тийр, и заредих един много гаден капан на онзи, който се бе отворил близо до Фал Дара, но Портала при Фармадинг не можах да го намеря. Знам, че е в самия град, но не мога да го намеря сам, а освен това и всички други градове, които вече не съществуват. Трябва да ми намериш останалите, Лоиал, инак тролоците ще могат да се изсипват във всяка страна и всеки край наведнъж и никой няма да разбере, че идват, докато не се появят в сърцето на Андор или на Кайриен.

Усмивката на Лоиал се стопи. Ушите му затрепериха, а веждите му клюмнаха до бузите.

— Не мога, Ранд — скръбно отвърна той. — Трябва да тръгна рано заранта и не знам дали ще мога скоро да изляза Отвън.

— Зная, че от дълго време си извън стеддинг, Лоиал. — Постара се прозвучи благо, но не се получи. Благостта май се бе превърнала в стар спомен. — Ще говоря с майка ти. Ще я убедя да те пусне, след като си поотдъхнеш малко.

— Доста отдих ще му трябва на него. — Стареят Хаман се подпря на дългата брадва и изгледа Ранд сурово. Огиерите бяха кротки същества, но сега стареят съвсем не изглеждаше кротък. — Над пет години прекара Отвън, твърде дълъг срок е това. Трябват му поне няколко недели отдих в стеддинг. Месеци ще е още по-добре.

— Не майка ми взима вече тези решения, Ранд. Макар че да ти кажа честно, според мен все още е изненадана от това. Ерит решава. Съпругата ми. — В кънтящия глас на Лоиал имаше толкова гордост, че сякаш бе готов да се пръсне. Гърдите му определено се издуха, а усмивката разцепи лицето му на две.

— А аз така и не ти честитих — каза Ранд и го потупа по рамото. Опитът му да прояви сърдечност прозвуча фалшиво в собствените му уши, но повече не можа. — Щом ще ти трябват месеци, ще ги имаш. Но все пак ми трябва някой огиер да намери тези Портали. Утре заран ще ви пренеса лично в стеддинг Шангтай. Може би ще успея да убедя някого да свърши работата.

Стареят Хаман отмести намръщения си поглед към ръцете си на брадвата и отново замърмори, много тихо, за да се различат думите — като някоя пчела, голяма колкото мастиф, забръмчала в огромно гърне в Другата стая. Сякаш спореше със себе си.

— Това може да отнеме време — отвърна скептично Лоиал. — Знаеш, че не обичаме да взимаме прибързани решения. Не съм сигурен дори дали ще позволят човек да влезе в стеддинг, заради Пъна. Ранд? Ако не мога да се върна преди Последната битка… Ще отговориш на въпросите ми какво се е случило, докато съм бил в стеддинг, нали?

Искам да кажа, без да ме принуждаваш да ти вадя с ченгел всяка Дума?

— Стига да мога, да.

„Стига да можел — изръмжа в ума му Луз Терин. — Ти се съгласи, че най-сетне можем да умрем в Тармон Гай-дон. Съгласи се, безумецо!“

— Ще отговори на въпросите ти така, че да възрадва сърцето ти, Лоиал — заяви твърдо Мин. — Дори да се наложи да стоя над главата му през цялото време. — Връзката се изпълни с гняв. Наистина като че ли знаеше какво мисли.

Стареят Хаман се окашля.

— Струва ми се, че аз лично съм по-привикнал да бъда Отвън повече от когото и да било, освен зидарите. Хм. Да. Всъщност мисля, че бих могъл да се окажа най-добрият кандидат за тази твоя задача.

— Фу! — каза Кацуан. — Ти май заразяваш дори и огиерите, момче.

Тонът й беше строг, но лицето й беше досущ като на Айез Седай, сдържано, неразгадаемо, криещо всичко, което се таеше зад тъмните й очи.

Ушите на Лоиал щръкнаха от изумление и за малко да изтърве брадвата — едва я задържа с разтреперани пръсти.

— Ти? Но Пънът, старей Хаман!? Великият пън!?

— Мисля, че спокойно мога да оставя това в твоите ръце, момчето ми. Словата ти бяха простички, но красноречиви. Хм. Хм. Съветът ми е, не търси прелест. Придържай се към простичко красноречие и можеш да изненадаш доста хора. Включително майка си.

Изглеждаше невъзможно ушите на Лоиал да щръкнат повече, но щръкнаха. Устата му зяпна, но дума не излезе от тях. Значи щеше да говори пред Пъна. Какво му беше толкова тайното?

— Милорд Дракон, лорд Даврам се върна — обади се Елза Пенфел, тъкмо въвеждаше Башийр в плевника. Беше чаровна жена; кафявите й очи сякаш пламваха трескаво, щом погледнеше Ранд. Тя поне бе една от малкото, от които не му се налагаше да се безпокои. Елза беше фанатична до всеотдайност.

— Благодаря ти, Елза. Отиди да помогнеш в почистването. Чака ни дълъг път.

Устата й леко се присви и погледът й обходи всички, от Кацуан до огиерите, с нотка на ревност, преди да отвърне с приклякане и да си тръгне. Да, фанатизъм беше точната дума.

Башийр беше нисък и слаб, с извезано със златни нишки сиво палто, с костения жезъл на Маршал-генерал на Салдеа, увенчан със златна вълча глава, затъкнат в колана му от другата страна на меча. Торбестите му панталони бяха затъкнати в кончовите на ботушите, излъскани до блясък, но и с пръски кал около глезените. Последната му работа бе изисквала толкова официалност и достойнство, колкото можеше да предложи, а той можеше да предложи доста. Дори сеанчан-ците трябваше вече да са чули за него. Бели косми прошарваха черната му коса и дебелите мустаци, извити около устата му като извърнати надолу рогове. Той подмина Ранд с полюшващата се походка на мъж, свикнал повече да седи на седлото, отколкото да стъпва по земята, и бавно закрачи покрай редицата мъртъвци — взираше се напрегнато във всяко лице. Колкото и нетърпелив да беше Ранд, остави му време за сетното „сбогом“.

— Никога не съм виждал такова нещо като отвън — тихо заговори Башийр, докато крачеше. — Голям набег от Погибелта обикновено е хиляда тролоци. Повечето са едва по няколкостотин. Ах, Киркун, така и не се научи да се пазиш отляво, както трябва. Но и тогава трябваше да сме три-четири пъти повече от тях, за да сме сигурни, че няма да идем в казаните им. Но това отвън… Мисля, че видях предвещание за Тармон Гай-дон. Частица от Тармон Гай-дон. Дано да е Последната битка, наистина. Ако и това преживеем, не мисля, че ще ни се ще да видим друга. Макар че ще видим, уви. Винаги има друга битка. Мисля, че ще е така, докато целият свят не станем Калайджии. — В края на редицата спря над един мъж, чието лице беше разцепено почти до дългата му черна брада. — Ех, Азкан, чакаше те бляскаво бъдеще. Но човек може да каже това за много мъртъвци.

Въздъхна тежко и се обърна към Ранд.

— Щерката на Деветте луни ще се срещне с теб до три дни в едно имение в Северна Алтара, близо до границата с Андор. — Потупа се с ръка по палтото. — Имам карта. Вече е там някъде, близо, но казват, че не е в земите, които са под техен контрол. Колкото до тайните, пред тия сеанчанци Айез Седай са отворени като селски моми.

Кацуан изсумтя.

— Капан ли подозираш? — Логаин разхлаби меча си в ножницата, може би несъзнателно.

Башийр махна пренебрежително с ръка, но и той разхлаби меча си.

— Винаги подозирам капан. Но не е това. Върховната лейди Сурот така и не допусна аз или Манфор да поговорим с когото и да било освен с нея. С никого. Слугите ни бяха неми, точно както когато отидохме с Лоиал в Ебу Дар.

— На моята й бяха отрязали езика — каза с отвращение Лоиал и ушите му се дръпнаха назад. Кокалчетата на пръстите му побеляха, стиснали дръжката на брадвата. Хаман ахна стъписано, а ушите му щръкнаха като колци на ограда.

— В Алтара е коронясан нов крал — продължи Башийр, — но като че ли всички в Тарасинския палат стъпват в паници и се озъртат през рамо, сеанчанци, както и алтарци. Дори Сурот изглеждаше все едно че меч е надвиснал над врата й.

— Може би ги е страх от Тармон Гай-дон — каза Ранд. — Или от Преродения Дракон. Ще трябва да внимавам. Уплашените хора правят глупости. Какви са уговорките, Башийр?

Салдеецът извади от палтото си картата и я разгъна.

— Много точни са. Тя ще доведе шест сул-дам и дамане, но без друга свита. — Аливия изръмжа като настъпена котка и той примига, преди да продължи, явно несигурен пред освободена дамане, меко казано. — Ти можеш да вземеш петима души, способни да преливат. Тя ще приеме, че всеки мъж с теб го може, но би могъл да вземеш и еднажена, за да е равен почетният ескорт.

Мин изведнъж се озова до Ранд и го хвана под мишница.

— Не — твърдо заяви той. Нямаше да я вкара във възможен капан.

— Ще си поговорим за това — промърмори тя, а връзката се изпълни с решимост.

„Най-злокобните думи, които може да ти каже жена, освен «Ще те убия»“ — помисли Ранд. Изведнъж се смрази. Той ли беше това? Или Луз Терин? Лудият се изкиска тихо в тила му. Все едно. След три дни още едно затруднение щеше да се разреши. По един или друг начин.

— Друго какво, Башийр?

Нинив внимателно повдигна мокрия парцал от очите си, за да не закачи гривната и пръстените ангреал в косата си — вече го носеше, както и накита тер-ангреал винаги, докато беше будна — и се надигна. При толкова хора, нуждаещи се от Цяра заради ужасните рани, някои — с отсечени ръце, й се беше сторило дребнаво да помоли за Цяр заради някакво си главоболие, но върбовата кора като че ли беше свършила работа. Макар и по-бавно. Един от пръстените й, със светлозелен камък, сияеше със смътна вътрешна светлина, като че ли вибрираше непрекъснато на пръста й, макар всъщност да не помръдваше. Вибрациите бяха смесени — реакция на преливаните отвън сайдар и сайдин. Впрочем и вътре можеше да прелива някой. Кацуан беше сигурна, че би трябвало да указва посока, но не можеше да каже как. Ха! Прословутите големи познания на Кацуан! Жалко само, че не можеше дай го каже в лицето. Кацуан не я плашеше — определено не; Нинив стоеше над нея — просто искаше да поддържа в някаква степен хармония. Само заради това не си отваряше много устата пред нея.

Стаите, които деляха с Лан, бяха просторни, но и ветровити, нито една каса на прозорец не прилепваше плътно, а с времето вратите се бяха изтъркали толкова, че отзяваха и ставаше течение. Огънят в камината трепкаше като в огнище на открито, пращеше и мяташе искри. Килимът, толкова изтъркан, че вече не можеха да се различат шарките по него, имаше повече дупки от прогорено, отколкото можеше да преброи. Леглото с тежките пилони и избелелия балдахин беше голямо и здраво, но дюшекът беше степан, гъши пера стърчаха от възглавниците, а одеялата бяха с повече кръпки от първоначалната тъкан. Но тя бе тук с Лан и това беше важното. Това превръщаше стаите им в дворец.

Той стоеше до един от прозорците още от самото начало на атаката, загледан в битката, която кипеше навън. Или по-скоро в касапницата, в каквато се бе превърнал дворът на имението. Толкова неподвижен беше, като статуя, висок, в добре скроеното тъмнозелено палто, с толкова широки рамене, че кръстът му изглеждаше тънък, с кожената каишка хадори, придържаща назад дългата му до раменете коса, черна, но вече прошарена с бяло по слепоочията. Суров мъж, но красив. Поне в нейните очи, а всеки друг да казва каквото си ще. И по-добре да не го казва пред нея. Дори Кацуан. Пръстенът с безукорния сапфир на дясната й ръка изстина. По-вероятно изпитваше гняв, отколкото враждебност. Според нея пръстенът все пак не беше съвсем безукорен. Това, че показваше дали някой наблизо изпитва гняв или враждебност, беше добре, но още не означаваше, че чувството е насочено към тебе.

— Време е да изляза да помогна — рече тя и се изправи.

— Още не — отвърна той, без да се извръща от прозореца. Пръстен или не, гласът му беше спокоен. И много твърд. — Моарейн казваше, че главоболието е признак, че е преливала твърде много. Опасно е.

Ръката й посегна към плитката, но тя се овладя и я отпусна. Той да не би да си мислеше, че разбира за преливането повече от нея!? Е, в известно отношение си беше така. Двайсетте години като Стражник на Моарейн го бяха научили на всичко, което един мъж можеше да знае за сайдар.

— Главоболието ми мина. Вече съм съвсем добре.

— Не ставай капризна, обич моя. До разсъмване остават само няколко часа. За утре ще остане предостатъчно работа. — Лявата му ръка се сви на дръжката на меча, отпусна се, пак се сви. Само тя се раздвижи.

Нинив присви устни. Капризна? Подръпна свирепо полите си. Не беше капризна! Насаме той рядко се позоваваше от правото си да командва — проклети да са ония от Морския народ, че изобщо го бяха измислили това! — но когато го направеше, беше непреклонен. Разбира се, тя въпреки това можеше да излезе. Той нямаше да се опита да я спре. Сигурна беше. Напълно. Но пък и тя нямаше намерение да нарушава брачните си клетви. Колкото и да й се искаше да срита по пищялките любящия си съпруг.

Вместо това подритна полите си, мина през стаята, застана до него и пъхна ръка под мишницата му. Ръката му бе твърда като скала. Мускулите му бездруго си бяха възхитително твърди, но това сега беше по-скоро напрегната твърдост, сякаш се напрягаше да повдигне някаква огромна тежина. Ах, колко й се искаше да можеше да има връзката му, да й подскаже какво го тревожи. Само да й паднеше онази Миреле в ръцете… Не, по-добре да не мисли за оная нахалница! Зелени! На тях просто не можеш да им довериш мъже!

Недалече от къщата стояха двама от ония облечени в черно Аша’ман, с обвързаните с тях Сестри. Беше се старала да ги избягва, доколкото може — Аша’ман по ясни причини, а Сестрите — защото подкрепяха Елайда, — но не можеш дълго да живееш в една къща с хора, дори да е толкова голяма като дома на Алгарин, и да не ги опознаеш. Арел Малевин, кайриенецът, изглеждаше по-широк, отколкото бе наистина, тъй като едва стигаше до гърдите на Лан. До него бе Донало Сандо-мир, тайренецът от благороден род, с гранат в лявото ухо и с прошарена брада, подкастрена и намазана с масло — Нинив все пак се съмняваше, че това сбръчкано грубовато лице е на благородник. Малевин беше обвързал Айслинг Нуун, Зелена със свиреп поглед, която пъстреше речта си с толкова пиперливи ругатни, че понякога Лан дори прими-жаваше. Нинив съжаляваше, че не ги разбира, но той отказваше да й обясни. Пленничката на Сандомир беше Аяко Норсони, дребничка Бяла с вълниста, дълга до кръста коса и с кафява кожа почти като на до-манка. Изглеждаше свенлива, рядкост сред Айез Седай. И двете носеха шаловете си с ресни. Пленничките го правеха почти винаги, може би в знак на непокорство. Но пък като че ли се разбираха странно добре с мъжете. Нинив често ги беше виждала да си бъбрят сладко, а това едва ли беше поведение на непокорни пленнички. И подозираше, че Логаин и Габрел не са единствените, които делят небрачно ложе. Отвратително!

Изведнъж долу лумнаха огньове: шест поглъщаха мъртви тролоци пред Малевин и Айслинг, седем — пред Сандомир и Аяко. Тя примижа срещу ослепителните пламъци. Беше все едно да се опиташ да погледнеш към тринайсет слънца по обед, блеснали в безоблачно небе. Бяха свързали. Усещаше го по начина, по който се стелеше сайдар, сковано, сякаш го тикаха, вместо да го насочват. Или по-скоро мъжете ги тикаха. С женската половина на Силата това никога не действаше; Беше си чист Огън, а пламъците бяха яростни, по-свирепи, отколкото можеше да се очаква само от Огън. Но разбира се, щяха да използват и сайдин, а можеше ли да отгатне човек какво добавяха от онзи унищожителен хаос? Малкото, което можеше да си спомни от свързването си с Ранд, не оставяше у нея и капка желание да се доближи повече до онова. Само след няколко минути пламъците угаснаха и след тях останаха купчини сива пепел и земя, спечена и напукана. Едва ли щеше да донесе много добро на почвата.

— Едва ли го намираш за много забавно, Лан. За какво си мислиш?

— За разни неща — отвърна той. Ръката му бе твърда като камък под дланта й. Отвън лумнаха нови пламъци.

— Сподели ги с мен.

Успя да вложи въпросителна нотка. Той сякаш гледаше с лека насмешка на клетвите им, но категорично отказваше да се подчинява на каквито и да било указания, щом останеха насаме. Виж, на молби се отзоваваше веднага — е, почти винаги — но най-спокойно можеше да си остави ботушите кални, докато калта не почне да се лющи, ако тя му кажеше да я остърже.

— Неприятни мисли, но щом искаш… Мърдраалите и тролоците ме карат да мисля за Тармон Гай-дон.

— . Неприятни, наистина.

Той кимна, все така взрян в прозореца. Лицето му беше съвсем безизразно — Лан бе способен да учи дори Айез Седай как да си крият чувствата! — но в гласа му се долови лека разгорещеност. — Последната битка иде, Нинив, но ал-Тор, изглежда, си мисли, че може вечно да си играе със сеанчанците. Тварите на Сянката сигурно вече се спускат от Погибелта, докато ние си стоим тук, и газят през… — Млъкна отведнъж. И газят през Малкиер, почти го каза. През мъртвия Малкиер, убитата му родна страна. Беше сигурна. Лан продължи, все едно не беше замълчал. — Могат да ударят Шиенар и по всички Гранични земи — другата неделя, или утре. А ал-Тор си седи и плете сеанчанс-ките си схеми. Трябваше да прати някой, който да убеди крал Еазар и другите да се върнат към задълженията си по границата с Погибелта. Трябваше да изпрати всичката сила, която може да събере, и да се опълчи на Погибелта. Последната битка ще е там и при Шайол Гул. Войната е там.

Обзе я тъга, но тя се постара да я прикрие и отвърна:

— Трябва да се върнеш.

Той най-сетне извърна глава и я погледна намръщено. Ясните му сини очи бяха студени. Таяха по-малко смърт от обичайното, беше сигурна в това, но все пак… толкова студени.

— Мястото ми е с теб, сърце мое. Сега и завинаги.

Нинив събра целия си кураж и се вкопчи здраво в него, толкова здраво, че я заболя. Искаше й се да заговори бързо, да извади думите, преди храбростта й да поддаде, но с усилие се овладя и каза почти спокойно:

— Веднъж ми каза една поговорка от Граничните земи: „Смъртта е по-лека от перце, дългът — по-тежък от планина“. Моят дълг е тук, да не допусна Аливия да убие Ранд. Но ще те отведа в Граничните земи. Твоят дълг е там. В Шиенар ли искаш да отидеш? Спомена за крал Еазар. Близо е до Малкиер.

Той я изгледа, после въздъхна и ръката му се отпусна.

— Сигурна ли си, Нинив? Ако си — да, Шиенар. През Тролокските войни Сянката изпращаше пълчища тролоци през Тарвинската клисура, както и преди няколко години, когато видяхме Окото на Света. Но само ако си напълно сигурна.

Не, не беше сигурна. Искаше й се да заплаче, да му изкрещи, че мястото му наистина е тук, с нея, а не да умре сам в напразната си лична война със Сянката. Само че не можеше да го каже. Макар и без връзката, знаеше, че е разкъсан отвътре, разкъсан е между любовта си към нея и дълга си, разкъсан е и кърви, все едно че е прободен с меч. Не можеше да го нарани повече. Но можеше да се опита да го опази.

— Щях ли да го предложа, ако не бях сигурна? — отвърна тя сухо и сама се изненада от спокойния си тон. — Няма да ми хареса, но ти си имаш своя дълг, а аз — своя.

Той я прегърна и я притисна до гърдите си, в началото леко, а после — все по-силно, докато не й се стори, че ще изкара всичкия въздух от дробовете й. Все едно. Притисна се към него също толкова силно и накрая трябваше насила да откопчи ръцете си от широкия му гръб. Светлина, искаше й се да заплаче. А знаеше, че не бива.

Щом той започна да прибира вещите си в дисагите, тя бързо се преоблече в рокля за езда от зелена коприна на жълти ивици, обу дебели кожени обуща и тихо излезе от стаята.

Библиотеката на Алгарин беше голяма, квадратна, с висок таван с лавици по четирите стени. Обзавеждането допълваха няколко стола с възглавнички, дълга маса и широка дървена решетка за картите. Камината беше студена и светилниците не горяха, но тя преля мъничко и запали три. Претърси бързо и намери картите, които й трябваха. Бяха стари, също като повечето книги, но страната не се беше променила много през последните двеста-триста години все пак.

Когато се върна, Лан беше в дневната, с дисагите на рамо и с менящото цветовете си стражническо наметало. Лицето му беше като каменна маска. Тя се забави само колкото да облече своето наметало от синя коприна, с кадифен хастар. После тръгнаха тихо; дясната й длан бе отпусната на лявата му китка. Излязоха при сумрачно осветената конюшня. Миришеше на сено, на коне и тор, като всяка конюшня.

Мършавият плешив коняр с нос, който беше чупен неведнъж, въздъхна, щом Лан му каза, че искат да им оседлаят Мандарб и Вярна любов. Една побеляла жена се зае с едрата кафява кобила на Нинив, а трима престарели мъже се захванаха да стегнат сбруите на високия черен жребец на Лан и да го изведат от яслата.

— Искам да ми обещаеш нещо — каза тихо Нинив, докато чакаха. Мандарб затанцува в кръг, тъй че дебелият, който се опитваше да нагласи седлото на гърба на жребеца, трябваше да затича, за да го догони. — Клетва. Сериозно говоря, Лан Мандрагоран. Вече не сме сами.

— За какво искаш да ти се закълна? — попита я той и настръхна. Плешивият коняр повика още двама да се притекат на помощ.

— Че ще идеш до Фал Моран, преди да навлезеш в Погибелта, и че ако някой пожелае да тръгне с теб, ще му позволиш.

— Винаги съм отказвал да водя хора в Погибелта, Нинив — отвърна той с тъжна усмивка. — Някога идваха и други с мен, но няма да…

— Щом някога са идвали, може да дойдат и сега — прекъсна го тя. — Ще ми се закълнеш в това или аз ще се закълна, че ще те оставя да пропътуваш целия път до Шиенар. — Жената стягаше подпръзите на Вярна любов, а тримата мъже още се мъчеха да сложат седлото на гърба на Мандарб.

— Колко на юг в Шиенар смяташ да ме оставиш? — попита той. Тя не му отвърна и Лан кимна. — Добре, Нинив. Щом искаш. Заклевам се в Светлината и в своята надежда за прерождение и спасение. Много трудно й беше да не въздъхне от облекчение. Беше го постигнала, при това без да лъже. Стараеше се да прави както искаше Егвийн, да се държи все едно, че вече е положила Трите клетви на Клетвената палка, но беше много трудно да се разправяш със съпруг, ако не можеш да послъгваш дори когато е абсолютно необходимо.

— Целуни ме — каза тя припряно. — Това не е заповед, искам само да целуна съпруга си. — Целувка за сбогом. По-късно нямаше да има време за това.

— Пред очите на всички ли? — засмя се той. — Винаги си била толкова свенлива…

Жената почти бе привършила с Вярна любов, а един от конярите държеше Мандарб на място, доколкото можеше, докато другите стягаха каишките.

— Твърде заети са, за да видят. Целуни ме, иначе ще си помисля, че ти си този, който… — Устните му върху нейните прекъснаха думи те й. Пръстчетата на краката й се свиха.

Доста по-късно стоеше опряла глава на широката му гръд, за да си поеме дъх, а той галеше косата й.

— Може би ще имаме една последна нощ заедно в Шиенар — промълви той. — Сигурно ще мине много време, преди да се съберем отново, а ще ми липсва дращенето с нокти по гърба ми.

Тя бавно се отдръпна от него и се изчерви. Конярите бяха приключили и много старателно се бяха вторачили в сламата по пода, но можеше да са чули!

— Не мисля. — Изпита гордост, че не го прошепна. — Не искам да оставя Ранд сам с Аливия толкова дълго.

— Той й вярва, Нинив. Не го разбирам, но е така, и това е важното.

Тя изсумтя. Сякаш мъжете можеха да знаят какво е добро за тях.

Едрата й кобила зацвили неспокойно, щом подкараха между мъртвите тролоци към едно разчистено място недалече от конюшнята, което познаваше достатъчно добре, за да може да отвори Портал. Мандарб, боен кон с опит, изобщо не реагира на кръвта, на вонята и на грамадните трупове. Черният жребец изглеждаше толкова спокоен, колкото и Лан. Това не можеше да го разбере. Лан и на нея й въздействаше успокояващо. Обикновено. Понякога обаче ефектът беше точно обратният. Жалко, че наистина не можеха да имат още една нощ заедно. Отново се изчерви.

Слезе от седлото, привлече от сайдар без помощта на ангреала и запреде Портал, висок колкото да преведе Вярна любов в равнината, осеяна с малки брезови горички и други, непознати дървета. Слънцето бе като златно кълбо, малко преди зенита, но въздухът определено беше по-хладен от този в Тийр. Толкова хладен, че я принуди да си придърпа наметалото. Щом и Лан премина, тя остави сплита да се разсипе и мигновено запреде друг Портал, този път — по-голям, докато се качваше на седлото, и отново нагласи наметалото около себе си.

Лан отведе Мандарб няколко стъпки на запад и се вторачи напред. Сушата свършваше рязко пред стръмна пропаст на не повече от двайсет крачки от него, а оттам океанът се простираше до хоризонта.

— Какво значи това? — попита строго той и се извърна. — Това не е Шиенар. Това е Краят на света, в Салдеа, толкова далече от Шиенар, колкото може да стигне човек и пак да е в Граничните земи.

— Казах ти, че ще те отведа в Граничните земи, Лан, и го направих. Помни си клетвата, сърце мое, защото аз няма да я забравя.

След което заби пети в хълбоците на кобилата и животното препусна през отворения Портал. Чу как я извика, но пусна Портала да се затвори. Щеше да му даде шанс да оцелее.

Едва няколко часа след обеда в голямата гостилница на „Кралската пика“ бяха заети по-малко от половин дузина маси. Повечето добре облечени мъже и жени, с писарите и охраната, чинно застанали зад тях, бяха тук, за да продадат или купят леден пипер, който растеше добре в подножията откъм сушата на планината Баникан, наричана от мнозина в Салдеа „Морската стена“. Вейлин Алдрагоран не се интересуваше от пипер. При Морската стена се въдеха други неща, много по-ценни.

— Окончателната ми цена — рече той и махна с ръка над масата. Носеше на всеки пръст пръстен със скъпоценен камък. Не големи камъни, но фини. Като продаваш скъпоценни камъни, трябва да ги излагаш на показ. Търгуваше и с други неща също така — кожи, Рядък дървен материал за майстори на скринове, фино изработени мечове и броня, понякога и с други неща, които добре си връщаха вложенията — но скъпоценните камъни всяка година му носеха най-добрата част от печалбата. — Повече не свалям. — Масата бе покрита с черно кадифе, та да изпъкват по-добре мострите от стоката му. Смарагди, огнекапки, сапфири и най-хубавото — диамантите. Няколко от тях бяха толкова големи, че можеха да привлекат интереса и на владетел, но никой не беше малък. А и никой не беше с недостатък. Беше се прочул навсякъде из Граничните земи с камъните си без недостатък. — Приемете я, или ще ги вземе някой друг.

По-младият от двамата иллианци срещу него, гладко избръснатият Павил Геранеос, отвори ядосано уста, но по-старият, Джеорг Дамен-танис — побелялата му брада буквално затрепери, — положи дебелата си ръка на рамото на Геранеос и го изгледа с ужас. Алдрагоран не се и опита да прикрие зъбатата си усмивка.

Беше невръстно детенце, когато тролоците се изсипаха в Малкиер, и изобщо нямаше спомени за страната — рядко дори се сещаше за Малкиер; страната наистина беше мъртва и заличена — но се радваше, че бе позволил на чичовците си да му дадат хадори. На друга маса Манаган си дереше гласа в разгорещен спор със смугла тайренка с дантела по маншетите и много евтини гранати в ушите: гласовете им почти заглушаваха свирнята на дулцимер на младата жена на ниската платформа до двете високи камини. Дългурестият младеж беше отказал хадори, както и Горенелин, който бе на годините на Алдрагоран. Горенелин въртеше тежък пазарлък с двама алтарци с кожа като маслина — единия с хубав рубин в лявото ухо — и на челото му беше избила пот. Никой не крещеше на мъж, носещ хадори и меч, като Алдрагоран, и виж, него се стараеха да не го карат да се поти. Такива мъже имаха славата на хора, склонни към непредсказуемо насилие. Макар рядко да го бяха принуждавали да прибягва до меча на бедрото си, знаеше се нашир и надлъж, че би могъл и че няма да се поколебае.

— Приемам, господин Алдрагоран — каза Даментанис и изгледа спътника си накриво. Без да се усети, Геранеос оголи зъби може би с надеждата, че Алдрагоран ще го приеме за усмивка. Алдрагоран го подмина. Все пак беше търговец в края на краищата. Да си прочут с някои неща е чудесно, стига да ти дава повече сила в пазаренето, но само глупак ще търси да се бие.

Писарят на иллианците, побелял и също иллианец, отвори обкованото им с желязо ковчеже под бдителните погледи на двамата охран-ници, едри мъже с онези странни бради, оставящи горната им устна оголена, и с кожени куртки, обшити със стоманени пулове. И двамата носеха мечове и дебели криваци на коланите си. Алдрагоран също си имаше писар зад гърба, салдеец с твърд поглед, който не можеше да различи единия край на меча от другия — но до охранници не прибягваше никога. Стража в имението му — да, но не и лична охрана.

След като Даментанис подписа два акредитива и му подаде три тежки кесии с жълтици — Алдрагоран преброи монетите, но не си направи труда да ги претегли; някои от тези дебели корони от десет различни страни щяха да са по-леки от други, но бе готов да приеме неизбежната загуба — иллианците грижливо събраха камъчетата, сортираха ги в отделни кесийки от щавена кожа и ги прибраха в ковчежето. Той предложи да ги почерпи с още вино, но дебелият учтиво отказа и двамата си тръгнаха с охраната, понесла обкованото ковчеже. Не можеше да проумее как щяха да опазят каквото и да било, натоварени така. В Каякун нямаше много престъпници, но все пак напоследък бяха повече от обичайното — улични бандити, убийци, подпалвачи и какви ли не безобразници, да не говорим за лудостите, за които на човек не му се щеше и да си помисли. Все едно, скъпоценните камъни вече бяха грижа на иллианците.

Рутан държеше неговото ковчеже отворено — двама носачи отвън чакаха да го вземат, — но си седеше, зяпнал двете акредитивни писма и кесиите. С половин отгоре на това, което се беше надявал да спечели. Поне толкова, въпреки леките монети от Алтара и Муранди. Тази година щеше да е най-доходната досега. И всичко заради Геранеос, който си бе позволил да издаде яда си и Даментанис се беше уплашил да се пазари повече. Страхотно нещо е това славата.

— Господин Алдрагоран? — каза някаква жена, надвесила се над масата. — Препоръчаха ви като търговец с много широка кореспондентска мрежа с гълъби.

Първото, което забеляза, разбира се, бяха накитите й — въпрос на навик. Тънкото златно коланче и дългият гердан бяха с много добри рубини, както и една от гривните й, а също и светлозелените и сини камъчета, които не му бяха познати и затова реши, че не струват. Златната гривна на лявата й китка, стара изработка, свързана с пръстените на четирите й пръста с плоски верижки, всичко много фино изковано, беше без камъчета, но другите й две гривни бяха с чудесни сапфири и още от онези зеленикави камъчета. Два от пръстените на дясната й ръка бяха със същите зелени камъни, но другите два бяха с доста хубави сапфири. Изключително хубави. А после забеляза, че на същата ръка носи и пети пръстен, долепен до един от пръстените с евтините камъни. Златна змия, захапала опашката си.

Очите му бързо пробягаха към лицето й и в този миг преживя втория си шок. Лицето й, обрамчено от качулката на наметалото, беше много младо, но тя носеше пръстена, а малко жени бяха толкова глупави, че да го правят, без да имат право. Виждал беше и преди млади Айез Седай, два-три пъти. Не, не го слиса възрастта й. Но на челото си носеше ки’сайн, червената точица на омъжена жена. Не приличаше на малкиерка. Нито говореше като малкиерка. Мнозина млади бяха Усвоили акцента на Салдеа или Кандор, на Арафел или Шиенар — той самият говореше като салдеец, — но тя изобщо не говореше като човек от Граничните земи. Освен това не помнеше кога за последен път малкиерско момиче е заминало за Бялата кула. Кулата не бе успяла да помогне на Малкиер, когато бе изпаднал в беда, и малкиерците бяха обърнали гръб на Кулата. При все това бързо скочи. Пред една Айез Седай вежливостта винаги бе въпрос на благоразумие. Тъмните й очи грееха жарко. Да, вежливостта бе нещо много благоразумно.

— С какво бих могъл да ви помогна, Айез Седай? Желаете да ви изпратя съобщение с гълъбите ми? С най-голямо удоволствие. — Благоразумно беше също така да направиш на една Айез Седай всякаква услуга, която пожелае, а пратката с гълъб беше дребна услуга.

— Съобщение с всеки търговец, с когото поддържате връзка. Тар-мон Гай-дон наближава.

Той сви притеснено рамене.

— Това няма нищо общо с мен, Айез Седай. Аз съм търговец. — Искаше му твърде много гълъби. Поддържаше връзка с търговци чак до Шиенар. — Но ще изпратя посланието ви. — Щеше, разбира се, колкото и гълъби да му струваше това. Само кръгъл идиот можеше да си позволи да не спази обещанията си към една Айез Седай. А и така щеше да се отърве от нея и приказките й за Последната битка.

— Това познато ли ви е? — попита тя и издърпа една каишка от деколтето на роклята си.

Дъхът му секна, той протегна ръка и поглади с пръст тежкия златен пръстен-печат на каишката. Прокара го по жерава, разперил криле в полет. Как се беше сдобила с това? В името на Светлината, как?

— Познавам го — отвърна той хрипливо.

— Аз съм Нинив ти ал-Мийра Мандрагоран. Искам да изпратя следното послание. Моят съпруг язди от Края на света към Тарвинския зев, към Тармон Гай-дон. Сам ли ще язди?

Той потрепери. Не знаеше да се смее ли, или да плаче. Навярно и двете. Беше негова жена?

— Ще го изпратя, милейди, но това няма нищо общо с мен. Аз съм търговец. Малкиер е мъртва страна. Мъртва, казвам ви.

Жарта в очите й сякаш се усили и тя стисна с ръка дългата си дебела плитка.

— Лан веднъж ми каза, че Малкиер ще живее, докато има поне един мъж, който носи хадори в оброк, че ще се сражава със Сянката, докато има поне една жена, носеща ки’сайн в оброк, че ще прати синовете си да се сражават със Сянката. Аз нося ки’сайн, господин Алдрагоран. Моят мъж носи хадори. Както и вие. Сам ли ще иде Лан Мандрагоран на Последната битка?

Смееше се, тресеше се вече от смях. И въпреки това усещаше стичащите се по страните му сълзи. Беше лудост! Пълно безумие! Ала не можеше да се сдържи.

— Не ще е сам, милейди. За други не мога да заявя със сигурност но се заклевам под Светлината и в своята надежда за прерождение и спасение, че няма да иде сам. — За миг тя се взря в лицето му, а после кимна и се обърна, готова да си тръгне. Той протегна ръка. — Може ли да ви предложа вино, милейди? Жена ми ще иска да се срещне с вас. — Алида беше салдейка, но със сигурност щеше да иска да се види с жената на Некоронования крал.

— Благодаря ви, господин Алдрагоран, но днес трябва да посетя още няколко града и довечера да се върна в Тийр.

Той примига към гърба й, докато тя крачеше плавно към изхода, загърната плътно в наметалото си. Имала да посети днес още няколко града, а вечерта трябвало да се върне в Тийр? Айез Седай наистина бяха способни на чудеса.

В гостилницата се възцари тишина. Всички бяха затаили гласове и дори момичето с дулцимера бе престанало да свири. Всички се бяха вторачили в него. Повечето чуждоземци бяха зяпнали.

— Е, Манаган, Горенелин — попита той строго. — Помните ли все още кои сте? Помните ли родната си кръв? Кой тръгва с мен за Тарвинския зев?

За миг си помисли, че и двамата ще си замълчат, но Горенелин скочи на крака и в очите му блеснаха сълзи.

— Златният жерав лети за Тармон Гай-дон — промълви той едва чуто.

— Златният жерав лети за Тармон Гай-дон — ревна Манаган и скочи толкова бързо, че прекатури стола си.

Със смях, Алдрагоран се изправи, застана при тях и тримата зареваха с цяло гърло:

— Златният жерав лети за Тармон Гай-дон!