Робърт Джордан
Нож от блянове (12)

Глава 11
Ад в Мадерин

Въпреки късните часове, до които тази нощ останаха да будуват всички, на следващата заран трупата потегли много рано. Гуре-лив и капнал от умора, Мат се изтътри от шатрата си — небето все още беше тъмно — и вида навън мъже и жени със запалени фенери: притичваха насам-натам да се приготвят за път и всички викаха на всички да побързат. И на всички им личеше, че не са спали. Като че ли до един бяха обладани от чувството, че колкото по-скоро се отдалечат от селото, което се беше стопило пред очите им, толкова по-добре. Грамадният натруфен фургон на Лука излезе на пътя, преди слънцето да се е издигнало над хоризонта, и тръгнаха. Подминаха ги два търговски кервана от по двайсетина фургона, запътени на юг, както и един бавен керван на Калайджии, но в обратната посока не караше никой. Колкото по-далече, толкова по-добре.

Мат яздеше с Тюон — Селусия не се и опита да вклини сивушкото си между тях, — но разговор не последва, колкото и той да се опитваше да го подхване. Освен по някой безизразен поглед, щом подхвърлеше някоя духовитост или кажеше някоя шега. Тюон гледаше право напред, качулката на синьото й наметало почти скриваше лицето й. Даже жонглирането не привлече вниманието й. Нещо умислено имаше в мълчанието й и това го притесни. Когато една жена почне да ти мълчи, чакай неприятност. Умисли ли се — направо забрави. Съмняваше се, че я терзае селото с мъртъвците. Твърде корава беше за това. Не, чакаше го някаква беда.

След около час пред очите им изникна ферма. Десетки кози с черни муцуни скубеха трева в широкото пасище и голямата маслинова гора до него. Хлапетата, които плевяха редовете между маслиновите дървета, пуснаха търнокопите и затичаха към каменните синори да погледат нижещия се керван на позорището, завикаха възбудено кои са, що са, накъде отиват и откъде идат. Мъже и жени заизлизаха от голямата постройка на покрития с цигли чифлик и от двата обора със сламени покриви и ги загледаха, заслонили очи с ръце. Щом видя това, Мат въздъхна облекчено. Мъртвите не обръщаха внимание на живите.

Керванът се тътрузеше напред. Фермите и маслиновите горички се мяркаха все по-нагъсто, заредуваха се една след друга, изтласкали гората на повече от миля от двете страни на пътя. Някъде малко преди пладне наближиха заможен град, малко по-голям от Джурадор. Дълъг търговски керван с високи фургони тъкмо влизаше през главната порта, при която на стража с алебарди стояха половин дузина мъже с лъскави конични шлемове и кожени сетрета, обшити със стоманени плочки. Други, стиснали арбалети, гледаха зорко от двете кули на портата. Но и да очакваше господарят на Мадерин, някой си Натин Сармаин Вендейр, неприятности, това беше единственият знак. Фермите и маслиновите горички стигаха до самите стени на Мадерин — нечувана практика и ужасно скъпа, ако се наложеше градът да се брани. Лука трябваше да се спазари с един фермер за правото да настани трупата в неизползвано пасище — като се върна, мърмореше, че току-що бил купил на мошеника цяло стадо кози, ако не и две. Но скоро платнената стена вече се вдигаше, а Лука гълчеше всички да побързат. Днес щели да дадат представление и да си тръгнат рано заранта. Много рано. Никой не възрази, нито му отвърна ненужно. Колкото по-далече, толкова по-добре.

— И да не казвате на никой какво видяхте — за стотен път предупреди Лука. — Нищо необичайно не сме видели. Няма защо да си плашим клиентите.

Хората го поглеждаха все едно, че е луд. Никой не искаше и да помисли за онова стопило се село или за амбуланта, камо ли да говори за тях.

Мат седеше в шатрата си по риза и чакаше Том и Джюйлин да се върнат от града — бяха отишли да разберат дали там има сеанчанци. Хвърляше разсеяно зарове на масичката. След първите няколко общо взето големи числа, пет единички се вторачиха в него отдолу десет пъти поред. Повечето хора смятаха, че „Очите на Тъмния“ са комбинация, носеща лош късмет.

Селусия дръпна платнището на входа и влезе. Въпреки скромната си кафява пола и бялата блуза успя да си придаде вид на кралица, влизаща в конюшня. Мръсна конюшня, ако се съдеше по физиономията й, макар че усилията на Лопин и Нерим можеха да задоволят и майка му, ако ставаше въпрос за чисто.

— Чака те — властно каза тя и опипа забрадката си на цветчета да се увери, че късата й руса коса е покрита. — Хайде.

— Че какво иска от мен? — отвърна той и опря лакти на масата. Даже си протегна краката и кръстоса глезени под масата. Оставиш ли една жена да си помисли, че ще скочиш, щом те повика, повече няма да й излезеш отгоре.

— Тя ще ти каже. Губиш време, Играчко. Няма да е доволна.

— Ако Миличко очаква да припна, щом ме привика с пръст, няма да е зле да се научи да бъде недоволна.

С гримаса — господарката й може и да търпеше това име, но Селусия го приемаше като лична обида — тя скръсти ръце под впечатляващата си гръд.

Ясно беше като през добро стъкло, че се кани да изчака, докато той не тръгне с нея, а той пък бе в настроение да я накара да чака дълго. Отново хвърли заровете. Очите на Тъмния. Ха! Ново хвърляне, завъртяха се по масата, единият замря малко преди да стигне до ръба. Очите на Тъмния. Е, нямаше какво друго да прави в момента.

Въпреки това много бавно навлече палтото си, от хубава коприна с цвят на бронз. Докато си слагаше и шапката, чу как Селусия потропва нетърпеливо с крак.

— Хайде де, какво чакаш? — подкани я той, а тя му изсъска. Задържа платнището открехното, но направо му изсъска като котка.

Сетале и Тюон седяха на едно от леглата и си приказваха, но в момента, в който влезе, млъкнаха и го огледаха преценяващо. Което подсказваше, че темата на разговора е била Мат Каутон. Той настръхна. Явно това, което Тюон се канеше да поиска, бе нещо, което смятаха, че няма да одобри. И също тъй явно тя все едно държеше да го получи. Масата беше вдигната до тавана и Селусия се шмугна покрай него да се настани зад Тюон, щом дребната женичка седна на столчето. Лицето й бе строго, а красивите й очи се взираха неумолимо в него. Всички затворници да се обесят незабавно.

— Желая да посетя гостилница на хан — заяви тя. — Или кръчма. Никога не съм стъпвала в такива места. Ще ме заведеш в някоя в този град, Играчко.

Той въздъхна облекчено.

— Лесна работа. Само да се върнат Том и Джюйлин, да ми кажат, че е безопасно.

— Трябва да е нещо долно. Онова, което наричат „ад“.

Мат зяпна. Долно? „Адовете“ бяха най-долните от долните места, мръсни и смътно осветени, там ейлът и виното бяха евтини, но пак не струваха и половината си цена, храната беше още по-лоша, а всяка жена, която ти седнеше в скута, се опитваше да ти пребърка джоба, да ти свие кесията или пък двама мъже чакаха на горния кат да ти счупят главата, щом се опиташ да й се вмъкнеш в стаята. По всяко време, денем и нощем, човек можеше да види зарове, премятащи се в десетки игри, понякога с изненадващи за обкръжението залози. Не злато — само пълен тъпак можеше да извади злато в един „ад“ — но сребро често се въртеше на масите. Малцина комарджии идваха със свои пари, макар и не много честно спечелени, а и тези малцина гледаха също толкова кръвнишки като трошачите на глави или биячите с ножове, които дебнеха за плячка пияниците нощем. „Адовете“ винаги имаха за охрана по двама-трима биячи с тояги и повечето дни те здраво се трудеха да си заработят заплатата. Обикновено спираха гостите да не се изтрепят, но ако не успееха, извличаха трупа през задния вход и го хвърляха на боклука. А докато го извличаха, пиенето не спираше, както и комарът. Ето това беше „ад“. Откъде изобще беше чула за такива места?

— Ти ли й насади тая тъпа идея в главата? — ядосано попита той Сетале.

— Че какво, в името на Светлината, те кара да мислиш така? — отвърна тя и се ококори, както го правят жените, когато се преструват на невинни. Или когато искат да си помислиш, че се преструват, само за да те объркат. Така и не разбираше защо го правят. Но пък жените и без това непрекъснато го объркваха.

— Изключено, Миличко. Вляза ли в ад с жена като теб, само до час ще се забъркам в шест битки с ножове, стига да оцелея толкова.

Тюон му отвърна с доволна усмивка. Съвсем кратка, но определено доволна.

— Наистина ли мислиш така?

— Знам го със сигурност.

Което предизвика нова къса усмивка на радост. Радост! Проклетата жена искаше да го види в битка с ножове!

— Ти обеща, Играчко.

Тъкмо спореха дали е обещал такова нещо — е, поне той много кротко изтъкваше логиката, че да кажеш, че нещо е лесна работа, не е обещание; Тюон упорито настояваше, че е обещал, а Селусия си взе гергефа с везмото и го загледа с насмешливата физиономия на човек който наблюдава как някой се опитва да защити незащитимото; и Мат не викаше, каквото и да му кажеше Тюон — когато на вратата се почука.

Тюон млъкна.

— Виждаш ли, Играчко. Така се прави. Чукаш и после изчакваш. — Махна небрежно на слугинята си.

— Можете да се явите пред особата — подвикна Селусия и царствено изправи рамене. Сигурно очакваше онези, които влязат, да се проснат по очи на пода.

Оказа се, че е Том, в тъмносиньо палто и тъмносиво наметало, които щяха да го направят незабележим в която и да е гостилница или кръчма — нито заможен човек, нито беден. Мъж, който можеше да си позволи да си плати пиенето, докато слуша клюките, или да почерпи друг с чаша вино, за да си плати слушането на последните клюки. Не се просна по очи, но все пак направи елегантен поклон въпреки окуце-лия си десен крак.

— Милейди — промърмори Том към Тюон, преди да се обърне към Мат. — Харнан каза, че те видял да идваш насам. Надявам се, че не прекъснах нещо? Чух… гласове.

Мат се навъси. Не беше викал все пак. — Нищо не си прекъснал. Какво открихте?

— Че в градчето може би има сеанчанци от време на време. Не войници, но изглежда, строят две села на няколко мили северно от пътя и още три на няколко мили на юг. Селяните понякога прескачат до градчето да си купуват някои неща.

Мат успя да сдържи усмивката си и подхвърли през рамо:

— Боя се, че за теб няма да има разходка до Мадерин, Миличко. Твърде опасно е.

Тюон скръсти ръце и гърдите й изпъкнаха. Имаше повече извивки, отколкото бе забелязвал досега. Не колкото на Селусия, разбира се, но приятни извивки.

— Селяни, Играчко — каза тя пренебрежително. — Никой селянин никога не е виждал лицето ми. Обеща ми да ме заведеш в кръчма или в гостилница и няма да се измъкнеш с такова жалко оправдание.

— Не мисля, че една гостилница ще създаде трудности — каза Том. — Тия селяни идват за ножици или за някое ново котле, не за пиене. Ейла, изглежда, си го правят сами и не си падат много по местното пиене.

— Благодаря ти, Том — изръмжа Мат през зъби. — Тя иска да види „ад“.

Белокосият мъж се закашля хрипливо и потърка мустаци с кокалчетата на пръстите си.

— Хм, ад значи.

— Ад. Знаеш ли някой ад в това градче, където мога да я заведа, без да предизвикаме крамола?

Вложи целия си сарказъм в този въпрос, но Том го изненада, като кимна и отвърна замислено:

— Май знам точно такова място. „Белият пръстен“. Бездруго се канех да прескоча там, да видя какви новини мога да посъбера.

Мат примига. Колкото и за незабележим да минаваше Том другаде, в един ад с това палто най-малкото щяха да го гледат подозрително. Повече от подозрително. Обичайното облекло там беше мръсна вълна или оцапан лен. Освен това да разпитваш в един ад беше добър начин да си изпросиш нож в гърба. Но може би Том имаше предвид, че този „Бял пръстен“ изобщо не е ад. Тюон едва ли щеше да разбере, ако мястото просто бе малко по-лошо от обичайното.

— Да взема ли Харнан и другите? — все пак попита той.

— О, мисля, че двамата с теб ще сме достатъчна защита за благородната лейди — отвърна Том с нещо като бегла усмивка и възлите по раменете на Мат се отпуснаха.

Все пак предупреди двете жени — нямаше начин Селусия да остане, разбира се; госпожа Анан отклони поканата на Тюон да ги придружи, като отвърна, че вече е виждала толкова адове, че няма желание повече — да си държат качулките вдигнати. Тюон можеше и да си вярва, че никой селянин не е виждал лицето й, но щом котка можеше да зърне крал, според старата поговорка, някой селянин също можеше да е зърнал Тюон по някое време и току-виж случайността да събере двамата в Мадерин. Опитът на Мат му говореше, че тавиренството усуква Шарката все към най-лошото.

— Играчко — почна кротко Тюон, докато Селусия нагласяваше синьото наметало върху крехките й рамене, — при обиколките си из страната съм се срещала с много селяни, но те винаги чинно са гледали в земята, дори когато им позволя да се изправят. Повярвай ми, никога не са виждали лицето ми.

О! Той също отиде да си вземе наметалото. Слънцето, още не стигнало до зенита, почти се беше скрило зад белите облаци. Пролетният ден бе прохладен и ветровит.

Хората от градчето се тълпяха по главната улица на позорището — мъже в груби вълнени дрехи или в строги палта от по-фин плат, със съвсем мъничко везмо по ръкавите; жени с дантелени шапки и скромни рокли с високи яки под дълги бели престилки, или в тъмни на цвят рокли с високи деколтета, с къдрещо се около гръдта везмо; хлапета притичваха насам-натам, измъкнали се от ръцете на бащи и майки, докато не ги хванат пак, всички охкаха и ахкаха пред леопардите на Миора и мечките на Лателе, пред жонгльорите или гълтащите огън Балат и Абар, двамата братя, които правеха фокусите си в пълен синхрон. Без да спре дори да погледне акробатките, Мат си запробива път през тълпата с Тюон, а за да не я изтърве, постави ръката й на лявата си китка. Тя за миг се поколеба, а после лекичко кимна, като кралица, даваща благоволението си на селяк. Том беше предложил ръката си на Селусия, но тя остана до лявото рамо на господарката си. Добре поне че не се опита да се пъхне между Мат и Тюон.

Лука с яркочервеното си палто и наметало стоеше под огромния плакат на входа и гледаше как монетите правят дрън в стъклената кана и още веднъж — дрън в ковчежето. С широка усмивка. Опашката на чакащите да влязат се беше изпънала близо сто разтега покрай платнената стена, а от градчето се стичаха още хора, запътени към позорището.

— Доста мога да посъбера тука за два-три дни — подхвърли Лука на Мат. — Какво пък, стабилно място, и си е далече от… — Усмивката му изведнъж угасна като духната свещ. — Достатъчно далече е, нали?

Мат въздъхна. Алчността винаги можеше да надвие страха у Ва-лан Лука.

Нямаше как да си загърне наметалото с Тюон на ръката му и то се развяваше зад гърба му от напористия вятър, но пък това бе за добро. Пазачите на портата, които стояха отпуснати в раздърпана редица, го изгледаха с любопитство, а един дори се поклони вдървено. Коприната и дантелата го постигаха това, поне пред стража от селяци, а тези мъже бяха точно това, колкото и лъснати да им бяха шлемовете и ризниците. Повечето се бяха подпрели на алебардите като селяни на лопати. Но на няколко крачки след портата Том спря и Мат също се принуди да спре. Все пак нямаше представа къде се намира „Белият пръстен“.

— Тежка охрана, капитане — каза Том малко разтревожено. — Да не би разбойници да върлуват наоколо?

— Никакви разбойници няма — избоботи пазачът, мъж с прошарена коса и белег през широкото лице, който, съчетан с въсенето, му придаваше зъл вид. Но беше от малкото неподпиращи се и държеше алебардата тъй, сякаш може и да знаеше как се борави с нея. — Сеанчанците разчистиха малкото, които не можахме да спипаме. Мърдай, старче, пречиш на пътя. — Никаква кола или фургон не се виждаха, а за малцината, които напускаха града пеш, имаше предостатъчно място. Арката на портата бе достатъчно широка да се разминат два фургона, та макар и да се отъркат.

— Сеанчанците казаха, че стражата ни била малко — весело подхвърли един дебелак, някъде на годините на Мат. — А лорд Натин слуша, като му говорят сеанчанци.

Сивокосият го лупна с ръкавицата по тила на шлема толкова силно, че дебелакът залитна.

— Дръж си езика зад зъбите пред външни хора, Кейлар! Че да не се видиш пак зад ралото, преди да си мигнал. Милорд — обърна се той към Мат, като повиши глас. — Стегнете си слугата, да не се вкара и той в беля.

— Моля за извинение, началство — рече смирено Том и наведе глава досущ като скастрен слуга. — Не исках да ви оскърбя, ще прощавате. — И продължи напред.

— Той и тебе щеше да удари, ако не бях тука — подхвърли му Мат, след като го настигна. Том видимо куцаше. Сигурно бе доста уморен, за да му личи толкова. — Почти го направи. И какво разбра, че да си струваше риска?

— Нямаше и да попитам без теб, в това палто — изкиска се Том. Вече влизаха в града. — Първият урок е какви въпроси да задаваш. Вторият, също толкова важен — кога и как да ги зададеш. Разбрах, че няма разбойници, което винаги е добре да се знае, макар да бях чул, че имало достатъчно големи банди да нападнат позорището. Разбрах, че Натин е клекнал пред сеанчанците. Или се подчинява на заповед за тая допълнителна стража, или приема намеците им за заповеди. И най-важното, разбрах, че войскарите на Натин не се дразнят от тях.

Мат го изгледа учудено.

— Не се намръщиха, като споменах за тях, Мат. Нито се мръщят, нито ръмжат. Няма да се бият със сеанчанците, освен ако Натин не им каже, а той няма да им каже. — Том въздъхна тежко. — Странна работа. Същото го открих навсякъде, от Ебу Дар, та дотук. Тези чуждоземци идват, взимат властта, налагат законите си, окаишват жени, можещи да преливат, и дори благородниците да негодуват, изглежда, малцина от простолюдието ги мразят. Освен ако не са ти окаишили жена или близка. Много странно, и предвещава лошо — трудно ще си върнат свободата. Но пък Алтара си е Алтара. Ще се обзаложа, че в Амадиция и Тарабон ги приемат доста по-хладно. — Том поклати глава. — Дано да е така, иначе…

Мат хвърли поглед към Тюон. Какво ли изпитваше от това, че Том говори така за народа й? Тя не каза нищо, просто крачеше до него и се взираше с любопитство във всичко, покрай което минеха, изпод ръба на качулката.

Сгради с керемидени покриви, на по три-четири етажа, повечето тухлени, се редяха от двете страни на широката, покрита с калдъръм главна улица на Мадерин; дюкяни и ханове с табели, полюшвани от напористия вятър, редом до конюшни и домове на заможни хора с лампи над сводестите врати и по-скромни постройки за по-бедния на-родец, ако се съдеше по прането, провиснало от всеки прозорец. Каруци и ръчни колички, натоварени с бали, кафези и бурета, бавно си пробиваха път през умерено гъстата тълпа — мъже и жени с отривиста походка, изпълнена с прословутата южняшка енергичност. Тюон оглеждаше всичко това с еднакъв интерес. Един чешит, който буташе брус на колела и крещеше с цяло гърло, че точел ножици и ножове, докато не станат толкова остри, че да могат и мераци да срежат, привлече вниманието й толкова, колкото една длъгнеста жена с изпито лице и с два меча на гърба. Търговски охранник, несъмнено, или пък Ловкиня на Рога, но рядка гледка, тъй или иначе. Една гърдеста до-манка в почти прозрачна червена рокля и с двама яки охранители не привлече интереса й повече от някакъв мършав уличен продавач с игли и панделки на подноса си. Мат не беше забелязал такова любопитство у нея в Джурадор, но пък в Джурадор тя обикаляше само да си накупи коприна. Тук като че ли искаше да запомни всичко, което виждаше.

Том ги поведе през лабиринт от криви улици, повечето от които си заслужаваха името само защото бяха настлани с груби каменни павета колкото два мъжки юмрука. Над главите им се извисиха и почти зату-лиха небето сгради като по главната улица, повечето — с дюкяни на долния етаж. Много от уличките бяха твърде тесни за талиги — в някои Мат нямаше да може да изпъне ръцете си, без да допре стените от двете страни — и неведнъж се наложи да притисне Тюон до стената, за да може да мине тежко натоварена ръчна количка и бутащият я да подвикне, че се извинява за неудобството, без да забави по неравния Калдъръм. Тътреха се и носачи, превили гръб почти успоредно на земята под бала или кафез, стегнати с кожени сбруи през бедрата. Гърбът го заболяваше само да ги гледа — напомняха му колко мрази труда.

Тъкмо се канеше да попита Том колко още трябва да вървят — Мадерин не беше чак толкова голям град, — когато стигнаха до „Белият пръстен“, на една от онези улички, където даже не можеше да изпъне ръце. Беше тухлена сграда на три ката срещу един ножарски дюкян. Като видя изрисуваната табела над червената врата, с къдравия дантелен кръг, се стегна целият. Можеше и да се казва „пръстен“, но си беше чиста женска жартиера, откъдето и да го погледнеш. Можеше и да не е ад, но гостилници с такива табели обикновено си бяха доста грубиянски места. Разхлаби ножовете под ръкавите си, а също и тия в ботушите, опипа оръжията под палтото си и размърда рамене, за да усети допира на острието зад врата си. Макар че ако се стигнеше чак дотам… Тюон кимна одобрително. Ама тая проклетница май умираше да го види въвлечен в бой с ножова! Селусия поне имаше благоразумието да се намръщи.

— А, да — рече Том. — Разумна мярка. — И той също заопипва ножовете си, от което мускулите по раменете на Мат се стегнаха още малко. Том носеше почти толкова ножове, колкото и той, по ръкавите и под палтото.

Селусия зашава с пръсти на Тюон и двете изведнъж влязоха в безмълвен спор, пръстите им заподскачаха. Не можеше да е това, разбира се — Селусия си беше собственост на Тюон, по дяволите, също като куче, а човек не спори с кучето си — но все пак приличаше на спор; двете бяха стегнали упорито челюсти. Най-сетне Селусия събра длани и сведе глава в мълчаливо покорство. С голяма неохота, но — покорство.

— Всичко ще е добре — каза й весело Тюон. — Ще видиш. Всичко ще е добре.

Да можеше и Мат да е толкова сигурен. Вдиша дълбоко, подаде й отново ръка и тръгна след Том.

В просторната облицована с дърво гостилница на „Белият пръстен“ имаше поне двайсетина мъже и жени, почти половината явно чужденци. Седяха на квадратните маси под ниския гредоред. Всички бяха добре облечени, във фино тъкана вълна без много дантела и везмо, и повечето си приказваха тихичко над чашите вино. На една от масите трима мъже и една жена с дълги плитки въртяха яркочервени зарове във винена чаша. Откъм кухнята лъхаха приятни миризми, включително на печено месо. Козе, най-вероятно. До широката каменна камина с едва тлеещ огън и лъскав тумбест часовник на полицата млада жена с безочливи очи, неотстъпваща на Селусия — и с развързана почти до кръста блузка, за да го докаже — кършеше бедра и пееше под съпровод на цитра и флейта песен за жена, която върти на пръсти всичките си любовници. Пееше с подходящо безсрамен глас, но като че ли никой от гостите не я слушаше:

— Излязох да походя в пролетния ден

и ето ти го Джак — сено коси до мен.

Със светлата коса, с очи — като лазура.

Целувчица му дадох — да бягам ще съм щура.

То беше гушкане и гъдел, докато стана пладне,

и няма да ви кажа как въздишах жадно.

Тюон смъкна качулката си, пристъпи през прага и огледа намръщено помещението. После попита:

— Сигурен ли сте, че това е ад, господин Мерилин? — Тихичко, слава на Светлината. В някои места подобен въпрос можеше да те изхвърли навън, и то доста грубо, независимо дали си с копринено палто, или не. В други просто вдигаха цената двойно.

— Уверявам ви, по това време в Мадерин няма да намерите по-голяма сбирщина от крадци и непрокопсаници — промърмори Том и поглади мустаците си.

— Сега по час за Джак, щом слънцето изгрее.

По часче и за Уили, щом тате се заблее.

Във плевника с Морил, че той не го е страх,

а с Кейлин по обяд, че хубавец е, ах!

Лорд Брелан идва вечер, когато захладнее.

Андрил пък призори, но дядка е и крее.

Какво да прави, ох, момиченцето жалко?

Любимите са много, а часовете — малко.

Тюон като че ли се поколеба, но със Селусия плътно до рамото й закрачи и спря пред певицата, която заекна за миг от напрегнатия й поглед, преди отново да подхване песента. Пееше над главата на Тюон, явно се опитваше да не й обръща внимание. И с всеки следващ стих Увеличаваше бройката на любовниците. Музикантът, който свиреше на цимбала, се усмихна на Селусия, но му отвърнаха със смразяващ поглед. Други също хвърлиха поглед на двете жени, едната дребничка и с много къса черна коса, другата — не отстъпваща на певицата и със забрадена глава: но само по някой поглед крадешком, нищо повече.

— Не е ад — тихо каза Мат. — Но какво е? Защо толкова много хора ще са тук посред бял ден? — Обикновено гостилници като тази се пълнеха сутрин и вечер.

— Местните продават зехтин, дървени изделия и дантела — отвърна му също толкова тихо Том. — А пришълците купуват. Изглежда, местният обичай е да се почне с няколко часа пиене и приказка. А ако не можеш да държиш — сухо добави той, — като отрезнееш, ще разбереш, че не си направил толкова добър пазарлък, колкото си мислил, докато си пил.

— Светлина, Том! Тя изобщо няма да повярва, че това тука е ад. Мислех, че ще ни заведеш някъде, където пият търговски охранници или чираци. Поне щеше да го повярва.

— Довери ми се, Мат. Ще разбереш, че в някои отношения е живяла много на завет.

На завет? След като собствените й братя и сестри цял живот се бяха опитвали да я убият?

— Не би заложил една корона на това, нали?

Том се изкиска.

— Винаги ми е приятно да ти взема някоя пара.

Тюон и Селусия се плъзнаха назад към тях през гостилницата. Лицата им бяха безизразни.

— Очаквах гостите да са облечени в по-груби дрехи — каза Тюон. — И да има поне едно-две сбивания. Но пък песента е твърде безсрамна за приличен хан. Въпреки че според мен е твърде много покрита, за да я изпее както трябва. Това за какво е? — добави тя подозрително, щом Мат подаде монетата на Том.

— О — отвърна Том, докато я прибираше в джоба си. — Помислих си, че може да се разочароваш, че тук са само най-преуспяващите негодници — не са толкова колоритни като по-бедните, — но Мат каза, че изобщо няма да забележиш.

Мат отвори възмутено уста. И си я затвори тутакси. Какво можеше да каже? Вече се беше топнал в казана. Нямаше смисъл да раздухва и огъня.

Приближи се ханджийката — добре закръглена, с подозрително черна коса под бялата дантелена шапчица и напъхана в сива рокля, извезана в червено и зелено над доста пищната й гръд, Том се отдръпна с поклон и промърмори:

— С ваше позволение, милорд, милейди. — Промърмори го, но достатъчно високо, за да го чуе госпожа Хейлин.

Усмивката на ханджийката беше каменна, но все пак я насили, докато приклякаше в толкова дълбок реверанс, че изпъшка, докато се изправяше, и май се разочарова, когато Мат поръча вино и нещо там за ядене, но не и стаи. От най-доброто й вино. Все пак, когато плати, й даде да се увери, че има и злато в кесията, не само сребро. С коприненото палто добре, но златото в дрипи го обслужват по-добре от медника в коприна.

— Ейл — каза Тюон. — Никога не съм опитвала ейл. Кажете ми, добра стопанко, има ли вероятност тези хора да започнат скоро да се бият?

Мат за малко щеше да се задави.

Госпожа Хейлин примига и леко поклати глава, сякаш не беше сигурна дали е чула добре.

— Не се безпокойте, милейди. Случва се от време на време, като попрекалят с чашките, но ще ги усмиря набързо, ако се почне.

— О, недейте — каза й Тюон. — Нека си се забавляват хората.

Ханджийката някак си успя да се усмихне, успя и да приклекне в нов реверанс, след което заситни към тезгяха, стиснала жълтицата на Мат, и подвикна:

— Джера, вино за милорд и милейди — кана „Киранейл“. И халба ейл.

— Не бива да задаваш такива въпроси, Миличко — кротко подхвърли Мат, докато водеше Тюон и Селусия към една от празните маси. Селусия отказа да седне, пое наметалото на Тюон и го разстла на облегалката на стола, който й предложи, след което застана зад нея. — Не е учтиво. А и свежда очите ти. — Слава на Светлината за онези разговори с Егеанин, на каквото и име там да държеше. Сеанчанците бяха готови да направят най-голямата глупост или да не направят каквото е разумно, само за да не си „сведат очите“.

Тюон кимна замислено.

— Вашите обичаи често се оказват доста чудати, Играчко. Ще трябва да ме научиш на тях. Вече знам някои, но трябва да изуча обичаите на хората, които ще управлявам в името на Императрицата, дано да живее вечно.

— С удоволствие ще те науча на каквото мога — отвърна Мат, докато разкопчаваше наметалото си; метна го небрежно на ниския гръб на стола си. — Добре ще е за теб да понаучиш нравите ни, дори да се окаже, че ще управляваш не чак толкова дълго, колкото очакваш. — И сложи шапката си на масата.

Тюон и Селусия зяпнаха и ръцете им се стрелнаха към шапката. Тюон я докопа първа и я хвърли на стола до себе си.

— Това носи много лош късмет, Играчко. Никога не слагай шапката си на маса. — И направи жест за предпазване от зло: сви средния и безимения си пръст и изпъна кутрето и показалеца. Селусия — и тя.

— Ще го запомня — отвърна той сухо. Може би, прекалено сухо. Тюон го изгледа навъсено. Много навъсено.

— Реших, че от теб няма да стане виночерпец, Играчко. Не и докато не се научиш на кротост, а вече започвам да се отчайвам с обучението ти. Може би ще те направя бягащ коняр. С конете си добър. Какво ще кажеш да тичаш до стремето ми, когато яздя? Халатът е същият като на виночерпците, но ще поръчам да ти го украсят с панделки. Розови.

Мат се помъчи да не се изчерви, но май не успя. Имаше само един начин Тюон да знае за ролята на розовите панделки в живота му. Тилин й го беше казала. Така трябваше да е. Огън да го изгори дано, жените наистина бяха големи клюкарки!

Появата на прислужницата с пиенето му спести необходимостта да реагира. Джера беше усмихната млада жена с почти толкова извивки като певицата, не толкова добре изложени на показ, но не и прикрити от бялата престилка, която носеше стегната плътно. Тъмната й вълнена рокля също беше доста вталена. Не че я зазяпа, разбира се. Все пак беше с бъдещата си жена. А и само пълен глупак се заглежда по жена, докато е с друга.

Джера постави на масата високата калаена кана и две лъскави калаени чаши за вино, а халбата с ейл подаде на Селусия — и примига объркано, щом тя я сложи пред Тюон и взе чаша за вино. Мат подаде на момичето сребърен петак заради неудобството, а то му отвърна със сияйна усмивка и реверанс, след което хукна по следващата поръчка на ханджийката. Едва ли виждаше често сребро.

— Можеше дай се усмихнеш, Играчко — рече Тюон, вдигна халбата да помирише ейла и сбърчи носле. — Много е хубава. Лицето ти беше каменно, сигурно я уплаши. — После отпи и се ококори изненадано. — Хм, това всъщност е доста добро.

Мат въздъхна и удари здрава глътка от тъмното, леко ухаещо на цветя вино. Нямаше спомен, нито свой, нито чужд, някога да е разбирал жените. Е, едно-две неща от време на време, но напълно — никога.

Тюон отпиваше начесто от ейла — не мислеше да й обяснява, че ейл се пие на бавни глътки; може би се напиваше нарочно, просто за да преживее изцяло един ад; днес нямаше да я поучава за нищо. Нито никога. Та докато пиеше начесто, влудяващата женичка продължаваше да го разпитва за обичаите. Да й обясни как се държи човек в един ад беше съвсем лесно. Не се мешаш с хората, не задаваш въпроси и седиш с гръб към стената, ако можеш, или близо до вратата, в случай че се наложи внезапно да напуснеш. По-добре да не влизаш изобщо но ако ти се е наложило… Но тя скоро премина на въпроси за дворове и палати, а тук той нямаше много за казване. Можеше да й каже повече за обичаи в дворовете на Еарон или Шиора, или за още десетина мъртви държави, но не и за живите. Знаеше само откъслечно какво се прави в Кемлин или Тийр, и малко за Фал Дара, в Шиенар. Е, и за Ебу Дар, но тамошните обичаи тя вече ги знаеше.

— Е, значи си пътешествал много и си бил и в други дворци освен Тарасин — рече накрая тя и допи последните глътки ейл. Той още не беше довършил и половината си чаша; Селусия пък не беше ударила и две глътки от нейната. — Но изглежда, не си роден благородник. Помислих си, че не може да си.

— Е, не съм — отвърна й твърдо Мат. — Благородниците… — Млъкна и се окашля. Едва ли можеше да й каже, че благородниците са глупаци, дето си вирят носовете толкова високо, че не виждат къде стъпват. Тя все пак си беше каквато беше.

Тюон го изгледа безизразно, докато избутваше настрана празната халба. После, без да откъсва очи от него, зашава с пръстите на лявата си ръка над рамото си и Селусия плесна силно с ръце. Неколцина от посетителите ги изгледаха изненадано.

— Ти се нарече комарджия — каза Тюон. — А господин Мерилин каза, че си човекът с най-голям късмет на света.

Джера притича и Селусия й връчи празната халба.

— Още една. Бързо — нареди тя, но с добродушен тон. Все пак успя да съхрани царствената си осанка. Джера приклекна припряно и хукна, все едно че я е викнала ханджийката.

— Имам късмет понякога — отвърна Мат предпазливо.

— Да видим дали го имаш и днес, Играчко. — Тюон погледна към масата, където дрънчаха зарове.

Мат не виждаше как това може да навреди. Със сигурност щеше Да спечели повече, отколкото щеше да загуби, но едва ли някой от търговците щеше да извади нож, колкото и да му проработеше късметът. Не беше забелязал някой да носи от ония дълги ножове, които всички носеха по на юг. Така че стана и подаде ръка на Тюон, а тя леко го прегърна през кръста. Селусия си остави виното на масата и тръгна плътно до господарката си.

Двама от алтарците, единият длъгнест и плешив, ако не се броеше тъмният пояс коса около темето, а другият със закръглено лице над тройна брадичка, се навъсиха, щом ги попита може ли непознат да се включи в играта, а третият — побелял набит тип с увиснала долна уста — се вкочани като колец на ограда. Тарабонката не се оказа толкова недружелюбна.

— О, да, о, да. Защо не? — Лицето й беше зачервено, а усмивката, с която го погледна, бе някак отпусната. Явно беше от тия, дето не държат много на вино. Мъжете пък, изглежда, държаха да й пазят настроението добро, защото навъсените физиономии изчезнаха, макар че лицето на побелелия си остана вдървено. Мат взе два стола от съседната маса — за себе си и за Тюон. Селусия предпочете да остане права зад Тюон, и толкова по-добре. Шестима души около масата бяха предостатъчно.

Джера дойде при тях, поднесе халба на Тюон с две ръце и промърмори: „Милейди“, а друга слугиня, побеляла и едра почти колкото госпожа Хейлин, смени каната с вино на масата на комарджиите. Усмихнат, плешивият напълни чашата на тарабонката до ръба. Искаха я щастлива и пияна. Тя пресуши половината чаша и със смях отри деликатно устни с кърпичка, обшита с дантела. Успя да я напъха обратно в ръкава си едва на втория опит. Сделката, която щеше да сключи днес, нямаше да е най-добрата.

Мат погледа малко и скоро разбра каква е играта. Не се играеше с два, а с четири зара, но несъмнено бе разновидност на „Пипи“, или „Повторка“, игра, популярна отпреди хиляда години, още преди възхода на Артур Ястребовото крило. Пред всеки от играчите имаше купчинка сребърници, омешани с жълтици, и той постави в средата сребърна марка, за да купи заровете, докато дебелият събираше печалбата си от последното хвърляне. Не очакваше неприятности от търговци, но неприятността бе по-малко възможна, ако загубеха сребро вместо злато.

Длъгнестият отвърна на залога и Мат завъртя червените зарове в калаената чаша, а после ги хвърли на масата. Спряха се на четири петици.

— Това хвърляне печелившо ли е? — попита Тюон.

— Не, ако не го повторя — отвърна Мат и прибра заровете в чашата. — И ако не хвърля четиринайсет или „Очите на Тъмния“ преди това.

Заровете дръннаха в чашата и затропаха по масата. Четири петици. Късметът му си беше наред, ясно. Той придърпа едната монета към себе си, а другата остави.

Побелелият бутна рязко стола си назад и стана.

— Аз съм дотук — измърмори и взе да прибира купчината монети пред себе си в джобовете на палтото си. Другите двама алтарци го зяпнаха невярващо.

— Наистина ли напускаш, Вейн? — попита дългият. — Сега?

— Казах, че съм дотук, Камрин — изръмжа Вейн и излезе, изпратен от навъсения поглед на Камрин. Накуцваше.

Тарабонката се наведе над масата и мънистата по люшналите се плитки дръннаха. Тя потупа дебелия по китката и каза малко завалено:

— Значи ще ги купя дървениите от вас, господин Костел. От вас и от господин Камрин.

Костел се изкикоти и тройната му брадичка се разтресе:

— Така изглежда май, госпожо Алстейнг. Мда. Нали, Камрин?

— Дано — отвърна кисело плешивият. — Дано. — И избута една марка в средата да плати на Мат.

Заровете отново заподскачаха на масата. Този път се спряха на четиринайсет.

— О! Загуби — възкликна разочаровано Тюон.

— Спечелих, Миличко. Това печели, ако е първо хвърляне. — Остави първоначалния залог на масата и попита ухилено: — Още едно?

Късметът му си беше наред, силен като всякога. Яркочервените зарове се търкаляха по масата, подскачаха по масата, отскачаха от купчината заложени монети и все се спираха на четиринайсет бели точки. Правеше 14 по всякакви възможни начини. Макар и с една монета залог, среброто пред него порасна до доста прилична сума. Половината хора в гостилницата се насъбраха около масата им да гледат. Той се усмихна на Тюон, а тя леко му кимна. Липсвало му беше това, заровете в гостилница, парата на масата и да се чудиш докога ли ще ти се задържи късметът. Идеше му да се разсмее от радост.

Докато разбъркваше заровете в чашата за пореден път, тарабонката за миг го погледна. Изобщо не изглеждаше пияна. На Мат изведнъж му се отщя да се смее. Лицето й отново се отпусна и очите й се замъглиха, но в този кратък миг го пронизаха като две шила. Много повече държеше на вино, отколкото бе предположил. Камрин и Костел май нямаше да могат дай пробутат калпава стока на най-високи цени, или каквато там хитрина й гласяха. Това, което го притесняваше повече, обаче, бе, че жената го подозира. Като си помислиш, самата тя не беше рискувала и с една монета срещу него. Двамата алтарци му се Мръщеха, но само както хората се мръщят, когато не им върви. Виж, тя мислеше, че ги мами по някакъв начин. Нищо, че използваше техните зарове или по-вероятно — на гостилницата; обвинение в измама можеше да ти донесе пердах дори и в една търговска гостилница. При такова обвинение хората рядко чакаха доказателства.

— Последно хвърляне и мисля да приключа — заяви той. — Госпожо Хейлин? — Ханджийката беше между зрителите. Мат й подаде шепа от натрупаните сребърници. — Да отпразнуваме късмета ми, почерпете всички с това, което им се пие.

Това предизвика одобрително мърморене, а неколцина зад него го потупаха по гърба. Човек като ти пие виното, по-трудно ще повярва, че си го платил с пари от измама. Или поне можеха да се поколебаят достатъчно, за да има време да се измъкне с Тюон.

— Не може да му върви така непрекъснато — измърмори Камрин и прокара ръка по косата, каквато нямаше. — Какво ще кажеш, Костел? Да вдигнем? — Вдигна с два пръста една златна корона от купчината пред себе си и я хлъзна на масата до сребърната марка на Мат. — Като ще е последно хвърляне, ще заложа сериозно. След толкова сполука трябва да му дойде и лош късмет.

Костел се поколеба, потърка замислено тройната си гуша, после кимна и също заложи жълтица.

Мат въздъхна. Можеше да откаже залога, но ако сега се измъкнеше, като нищо щеше да предизвика обвинението на госпожа Алстейнг. Както и ако спечелеше това хвърляне. Избута с неохота купчина сребърници, равни на залога им, и пред него останаха само два. Разтърси много силно чашата и заровете се завъртяха по масата. Не очакваше това да промени нещо, само даде воля на чувствата си.

Червените зарове се запремятаха, чукнаха се в отрупаните монети и отскочиха, завъртяха се и спряха. Всеки — с една бяла точица. „Очите на Тъмния“.

Камрин и Костел се разсмяха тъй, сякаш не си връщаха своето, че и по-малко, и взеха да си делят печалбата. Зрителите взеха да се пръскат, кой с по едно „браво“ за двамата търговци, кой — със съчувствия към Мат, а някои вдигаха към него виното, което им бе платил. Госпожа Алстейнг отпи дълго от чашата си и го изгледа примижала над ръба, външно — пияна като гъска. Едва ли още си мислеше, че е мошеник, не и след като си тръгваше само със сребърник печалба. Е, лошият късмет понякога може да се окаже добър, помисли си Мат.

— Значи късметът ти не е безкраен, Играчко — рече Тюон, докато се връщаха на тяхната си маса. — Или си късметлия само в дребните неща?

— Никой няма безкраен късмет, Миличко. Мен ако питаш, последното ми хвърляне беше най-късметлийското.

Обясни й за подозренията на тарабонката и защо бе почерпил цялата гостилница.

Тя не седна — и не откъсваше очи от него.

— Може и да се оправиш добре в Сеандар. — И му връчи вече почти празната халба. — Пази ми я, докато се върна.

Той се сепна.

— Къде отиваш?

Вярваше, че няма да избяга, но не и че няма да се забърка в някоя беля и него да го няма, за да я измъкне. Тя обаче си надяна страдалческа физиономия. Дори и така беше красива.

— Щом трябва да знаеш, отивам по нужда, Играчко.

— О! Ханджийката ще ви каже къде е. Или някоя от слугините.

— Благодаря, Играчко — отвърна тя с прекалено мил гласец. — Изобщо нямаше да се сетя да попитам. — Зашари с пръсти на Селусия и двете тръгнаха към дъното на гостилницата, увлечени в разговора си без думи. Кикотеха се.

Мат седна и се навъси над чашата вино. Жените като че ли изпитваха удоволствие да намират начини да те накарат да се чувстваш глупак. А на всичкото отгоре той беше наполовина женен за тази.

— Къде са жените? — попита Том, отпусна се на стола до Мат и остави на масата почти пълната си чаша вино, Изсумтя, щом Мат му обясни, и продължи тихо, с лакти на масата и навел глава. — Имаме неприятности, отзад и напред. Напред е доста далече, тъй че тук няма да ни притесни, но най-добре ще е да се махаме веднага щом се върнат.

Мат се изправи.

— Какви неприятности?

— Някой от търговските кервани, дето ни подминаха последните няколко дни, донесъл вестта за убийство в Джурадор, някъде по времето когато тръгнахме. Може би ден-два по-късно. Трудно е да се разбере. Намерили човека в леглото му, с разпрано гърло, само че нямало много кръв.

Нямаше нужда да казва повече.

Мат отпи здрава глътка. Проклетият голам още го преследваше. Как беше разбрал, че е в трупата на Лука? Но ако беше на ден-два назад и се движеше с тяхната скорост, едва ли щеше скоро да го настигне. Опипа лисичата глава под палтото. Поне имаше как да се бие с голама, ако се появеше. Проклетата твар носеше белег от него.

— А тази напред?

— На границата на Муранди има сеанчанска армия. Как са я събрали, без да съм разбрал… — Духна си ядосано мустаците. — Все едно. Всеки, който мине оттам, го карат да пие някакъв билков чай.

— Чай? Че какво му е лошото на чая?

— Често от тоя чай на жената й омекват коленете и тогава сул-дам идват и я окаишват. Но не това е най-лошото. Търсят под дърво и камък една слабичка смугла млада сеанчанка.

— Е, много ясно, че ще я търсят. Да не би да очакваше, че няма? Това решава най-големия ми проблем, Том. Като се приближим, може да зарежем трупата и да хванем през гората. Тюон и Селусия може да продължат с Лука. Лука ще се зарадва да е героят, върнал им Щерката на Деветте луни.

Том поклати глава и се намръщи.

— Те търсят натрапничка, Мат. Някоя, която претендира, че е Щерката на Деветте луни. Само дето описанието съвпада съвсем точно. Не го приказват открито, но винаги се намират хора, дето пият много и винаги говорят много. Канят се да я убият веднага щом я намерят. Нещо там за позорното петно, което била лепнала.

— Светлина! — изпъшка Мат. — Как е възможно това, Том? Генералът, който командва тази армия, трябва да е виждал лицето й, нали? А и други офицери също. Трябва да има благородници, които я познават.

— И да има, едва ли ще й свърши много работа. И последният редник ще й среже гърлото или ще й пръсне главата веднага щом я намерят. Това го засякох от трима различни търговци, Мат. Дори и тримата да грешат, склонен ли си да рискуваш?

Мат не беше склонен и почнаха да го обмислят над чашите с вино. Не че пиеха много. Том рядко слагаше вече глътка в устата си въпреки всичките си обикаляния по ханове и кръчми, а Мат искаше да му е бистра главата.

— Лука ще изпищи на умряло, ако му поискаме достатъчно коне за всички, колкото и да му платим — каза Том. — А и товарни ще трябват за провизии, ако ще хващаме през горите.

— Тогава ще почна да купувам, Том. Докато дойде време да тръгваме, ще имаме толкова, колкото ни трябват. Бас държа, че още тук може да се намерят няколко добри животни. Ванин има добро око. Не се притеснявай. Ще се погрижа да плаща за тях. — Том кимна неуверено. Още не беше сигурен колко се е променил Ванин.

— Алудра идва с нас? — възкликна изненадано след малко белокосият мъж. — Тя ще иска да си вземе всичките си джунджурии. Това значи още товарни коне.

— Имаме време, Том. До границата с Муранди все още е далече. Мисля да хванем на север в Андор, или на изток, ако Ванин знае път през планините. По-добре на изток.

Какъвто и път да знаеше Ванин, щеше да е контрабандистки маршрут, за бягство на конекрадци. По такова нещо вероятността от неприятни срещи щеше да е много по-малка. В Алтара сеанчанците можеше да са почти навсякъде, а пътят на север щеше да ги отведе по-близо до тамошната армия, отколкото му харесваше.

Тюон и Селусия се появиха от дъното на гостилницата и той стана и взе наметалото на Тюон от стола. Том също стана и вдигна наметалото на Селусия.

— Тръгваме — заяви Мат и понечи да й го заметне на раменете, но Селусия го дръпна рязко от ръцете му.

— Още не съм видяла и един бой — възрази Тюон високо. Доста хора се обърнаха и я зяпнаха, търговци и слугини.

— Ще ти обясня навън — рече й той тихо. — По-далече от наострени уши.

Тюон го зяпна безизразно. Знаеше, че е корава, но беше толкова мъничка, като кукла, тъй че не бе трудно да повярва човек, че лесно ще се счупи, ако се държиш с нея грубо. Щеше да направи всичко, за да не се окаже в опасност и да не се счупи. Каквото и да струваше. Най-сетне тя кимна и остави Селусия да нагласи синьото наметало на раменете й. Том се опита да направи същото снаметалото на русокоса-та, но тя му го дръпна и си го наметна сама. Мат не помнеше да е давала на някой да й помага с наметалото.

Кривата уличка бе пуста. Дръгливо псе ги изгледа накриво, при-тича и се скри зад близкия ъгъл. Мат почти толкова бързо тръгна в обратната посока, като обясняваше вървешком. Ако бе очаквал стъписване или неверие, щеше да се разочарова.

— Може да е Раваши или Чимал — промълви замислено женичката До него, все едно че пращането на цяла сеанчанска армия да я убие беше някаква досадна дреболия. — Двете ми най-близки по възраст сестри. Аурана е много малка, само на осем. Макар че ще й дадеш четиринайсет, ако я видиш. Чимал не е много амбициозна, но Раваши винаги е смятала, че трябва да бъде избрана, защото е по-голяма. Като нищо може да е пратила хора да пуснат слухове, ако изчезна за малко, Всъщност доста умно от нейна страна. Стига да е тя. — Говореше толкова спокойно, все едно се чудеше дали ще вали.

— Този заговор можеше да се прекрати лесно, ако Върховната лей-ди си беше в Тарасинския палат, където й е мястото — каза Селусия и спокойствието на Тюон изчезна.

О, лицето й си остана спокойно като на палач, но пръстите й зашаваха толкова свирепо, че още малко и щяха да захвърчат искри. Селусия пребледня, сви се и се смъкна на колене. Пръстите й направиха кратък жест и замряха, а Тюон отпусна ръце, без да откъсва очи от забрадената русокоса глава. Дишаше тежко. След миг се наведе, вдигна Селусия и й каза нещо късичко на езика на пръстите. Селусия отвърна мълчаливо, Тюон повтори жеста и накрая двете се усмихнаха треперливо. Със сълзи в очите. Сълзи!

— Ще ми кажеш ли това пък какво беше? — настоя Мат, но двете само го изгледаха.

— Какви са ти плановете, Играчко? — най-сетне попита Тюон.

— Никакъв Ебу Дар, ако това си мислиш, Миличко. Ако са наредили на една армия да те убие, сигурно са го наредили на всички, пък и оттук до Ебу Дар има много войници. Но не се тревожи. Все ще измисля начин да те върна жива и здрава.

— Ти винаги… — Погледът й мина покрай него, очите й се разшириха и Мат се обърна. И видя седем-осем войници на ъгъла. С извадени мечове. Идваха към тях.

— Бягай, Тюон! — извика той и се обърна към нападателите. — Том, отведи я оттук!

В двете му ръце от ръкавите се спуснаха два ножа и той ги хвърли почти едновременно. Левият порази първия нападател — побелял тип — в окото, десният прониза втория — мършав — в гърлото. Паднаха, все едно че костите им се бяха стопили, но докато мечовете им издрънча-ваха по калдъръма, Мат вече бе извадил други два ножа от ботушите си и тичаше срещу останалите.

Изненада ги с това, че толкова бързо бе свалил двама и нападаше, вместо да се опита да избяга. Приближаваше се бързо, а те се бутаха в тясната улица и загубиха повечето предимство с мечовете срещу ножовете му. Не цялото, за жалост. Оръжията му можеха да отклонят меч, но той си правеше труда да отбива само когато някой замахнеше, за да забие. Много скоро хубаво го бяха понарязали — през ребрата, в лявото бедро и отдясно на челюстта, срез, който можеше да разпори гърлото му, ако не се беше дръпнал навреме. Но опиташе ли се да побегне, щяха да го посекат отзад. Жив и целият в кръв бе по-добре от мъртъв.

Ръцете му се движеха бързо, в къси, почти деликатни движения. Перченето щеше да го убие. Един от ножовете се хлъзна в сърцето на дебелака пред него и се измъкна, преди коленете му да почнат да омекват. Сряза в лакътя един мъж с тяло на ковач, а той изтърва меча и посегна непохватно с лявата си ръка към ножа на колана си. Мат го заряза — вече се олюляваше от загубата на кръв, преди ножът му да излезе от канията. Един с квадратна мутра изохка, щом ножът на Мат го перна отстрани по врата; притисна раната си с ръка, но успя да отстъпи само две крачки, преди да падне. Докато едни издъхваха, за другите се отваряше повече място, но Мат се движеше все по-бързо, измести се тъй, че падащият го прикри от меча на другия, докато ножът му се мушваше под замахващото острие на трети. Светът вече бяха ножовете в ръцете му и бутащите се един в друг мъже, които се опитваха да го убият; ножовете му търсеха местата, откъдето щеше да кърви най-силно. Някои от древните му спомени идеха от мъже, които изобщо не си бяха поплювали.

И тогава, чудо на чудесата, целият плувнал в кръв, но толкова разгорещен, че още не усещаше болката напълно, Мат се озова срещу последния си противник, когото досега не бе забелязал. Всъщност про-тивничка. Беше млада и стройна, в дрипава рокля, и можеше да мине за хубава, ако лицето й беше чисто и не се беше озъбила в освирепяла гримаса. Камата, която премяташе от ръка в ръка, беше дълга цели две педи.

— Не може да се надяваш да свършиш сама онова, което всички заедно не успяха — каза й той. — Бягай. Ще те оставя да избягаш без оръжие.

Тя изсъска като побесняла котка, хвърли се към него и засече и замушка дивашки. Той само се отдръпваше, за да я отбегне. И изведнъж ботушът му се хлъзна в локва кръв, той залитна… и разбра, че ще умре.

Внезапно Тюон се озова до него, лявата й ръка стисна китката на жената — не ръката с ножа, за жалост — изви я и момичето се преви. И тогава вече нямаше значение в коя ръка беше ножът, защото Тюон замахна с дясната си ръка и я удари в гърлото толкова силно, че хрущялът изпука. Момичето се свлече на колене и захриптя.

— Казах ти да бягаш — рече Мат, без да е сигурен към коя се обръща.

— Остави се да те убие, Играчко — изръмжа му Тюон. — Защо?

— Дал съм си дума никога вече да не убивам жена — отвърна той уморено. Кръвта му започваше да изстива и, Светлина, как болеше! — Май си го съсипах това палто. — Опипа подгизналата си от кръв лява ръка и изохка. Кога го бяха пернали така?

Погледът на Тюон сякаш се вряза в черепа му и тя кимна, все едно бе стигнала до някакъв извод.

Том и Селусия стояха малко по-нататък по улицата, пред причината, поради която Тюон все още беше тук — шест-седем трупа, проснати на калдъръма. Том държеше два ножа, но се бе оставил на Селу-сия да огледа раната на ребрата му. Странно — ако се съдеше по тъмните лъскави петна по палтото му, като че ли бе получил по-малко рани от Мат. Мат се зачуди дали Тюон не се е включила и там, но не видя кръв по нея. Селусия имаше гадна рана на лявата ръка, точно под рамото, но тя явно не й пречеше.

— Стар съм вече — каза изведнъж Том. — Понякога си въобразявам, че виждам неща, които не могат да бъдат, но за щастие винаги ги забравям.

Селусия го погледна хладно. Можеше и да е слугиня, но кръвта явно изобщо не я притесняваше.

— И какво ще се опиташ да забравиш?

— Не помня вече.

Селусия кимна и продължи огледа.

Мат поклати глава. Понякога не беше съвсем сигурен дали е с всичкия си. То и на Селусия май от време на време не й стигаше умът.

— Тази няма да доживее за разпит — каза Тюон и погледна намръщено давещата се в краката й жена. — А и да успее, няма да може да говори. — Наведе се плавно, вдигна ножа й и го заби рязко под гръдната кост. Хрипливата битка за въздух стихна. Помътените очи зяпнаха към тясната ивица небе. — Не заслужаваше милост, но не виждам смисъл да страда ненужно. Аз спечелих, Играчко.

— Ти си спечелила? За какво ми говориш?

— Ти каза името ми, преди аз да кажа твоето. Така че спечелих.

Мат чак подсвирна. Всеки път щом си помислеше колко е твърда, намираше начин да му покаже, че не знае и половината. Ако се окажеше, че някой е надничал през прозореца, тази забивка можеше да повдигне въпроси пред тукашния съдия, сигурно пред самия лорд Натин. Но доколкото виждаше, зад никой прозорец не се мяркаха лица. Хората отбягваха да се забъркват в такива неща, ако могат. Друг въпрос беше дали някой все пак не е отишъл при стражата на лорд Натин. Е, нямаше какво да се бои от Натин или от съдията. Двама мъже, придружаващи две жени, не решават да нападнат над десет души с мечове. А и тези типове, както и нещастната млада жена, сигурно бяха добре известни на стражата.

Мат закуцука да си прибере ножовете и спря, като се наведе да издърпа единия от гърлото на побелелия. В суматохата не беше видял ясно лицето му. Всичко бе станало толкова бързо, че имаше само общо впечатление. Избърса кръвта по ножа в палтото му, прибра го в ръкава си и се изправи.

— Плановете ни се промениха, Том. Напускаме Мадерин колкото може по-скоро и зарязваме трупата също колкото се може по-скоро. Лука толкова много ще иска да се отърве от нас, че ще ни даде всичките коне, които ни трябват.

— Това трябва да се съобщи, Играчко — каза сурово Тюон. — Не се ли направи, е толкова незаконно, колкото стореното от тях.

— Познаваш ли го оня? — попита Том.

Мат кимна.

— Казва се Вейн и не вярвам някой в този град да повярва, че един уважаван търговец ни е нападнал на улицата. Лука наистина ще ни даде най-добрите си коне, за да излезе чист от тая история.

Много странно. Човекът не беше загубил и една монета срещу него, не беше заложил и една монета. Тогава защо? Много странно наистина.

И достатъчна причина да се махат бързо.